Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (3)

Отляво на пътя се простираше гъста смесена гора. През отворения прозорец на колата нахлуваше въздух, мек като коприна. Тук-там се виждаха самотни къщи, боядисани в тъмночервено.

Когато мина покрай една от тези къщи, Хана намали газта. Беше израснала в село с такива къщи и още тогава си беше мечтала като голяма да живее в такъв дом — дом, около който да цъфтят диви ружи и бели маргарити. Вдясно се простираше Лилязее; езерото беше спокойно, водата не трепваше.

Когато телефонът й звънна и на дисплея се изписа името на Стен, Хана сви устни. Не искаше да говори с него и без да се колебае, му затвори.

Нямаше нужда да говори със Стен. Самият опит да й се обади я накара да кипне. Хана пропусна отбивката и внезапно се озова на някакъв път, който свършваше непосредствено при езерото. Брегът беше каменист; тук, както и навътре в езерото, растеше тръстика.

Тя ядосано удари с ръка по волана. „Точно днес ли!“, промърмори. Излезе от колата и се сви уплашено, когато едно куче заподскача по скалите и започна да я лае, като махаше с опашка за поздрав.

Хана направи крачка напред и се натъкна на лодка край тръстиката. В този миг някакъв мъж излезе от лодката и тръгна по камъните след кучето си.

— Здравейте — каза Хана и отвърна на приветливата усмивка на мъжа. Знаеше добре, че никога преди не го е срещала, и въпреки това й се струваше някак познат.

Мъжът дружелюбно отговори на поздрава й.

— Хубав ден, нали?

— Ами… За съжаление обърках пътя — каза Хана.

— Случва се — мъжът се засмя. — Къде искате да стигнете?

— Трябва спешно да стигна до Кунгсхолт. Дъщеря ми е на училищна екскурзия и автобусът е претърпял катастрофа.

Мъжът кимна разбиращо.

— Чух за станалото. На учениците обаче им няма нищо. Не се безпокойте, дъщеря ви сигурно е добре.

Хана кимна, макар че думите му не можаха да я убедят напълно.

— И тя така каза, но майките по природа все се притесняваме дори когато дъщерите ни са завършили гимназия и всъщност вече са големи.

Мъжът веднага разбра какво иска да каже.

— Да, те винаги си остават наши деца — отвърна. Изведнъж очите му се изпълниха с тъга, която трогна Хана.

— Дори когато напуснат дома… — продължи мъжът. Погледът му се отклони и Хана имаше чувството, че сега той говори повече на себе си, отколкото на нея. — … Щом спрат да се обаждат и вече никога не ги виждаме, те все пак си остават наши деца и ние се тревожим за тях.

Мъжът замълча. Известно време гледаше пред себе си, докато внезапно осъзна, че не е сам. Личеше, че му е трудно да се усмихне отново.

— Тогава ще ви покажа пътя за Кунгсхолт — каза той, като се стараеше да звучи весело.

* * *

Благодарение на напътствията на непознатия не след дълго Хана стигна в малкото селище. Едва сега се сети, че с дъщеря й не се бяха разбрали къде да се срещнат и изобщо не знаеше къде би могла да я намери. Вероятно някой от селото можеше да й каже къде са се подслонили катастрофиралите абитуриенти.

Не се наложи да пита. Следвайки табелите към болницата, тя скоро се озова пред двуетажна дървена постройка, боядисана в бяло, пред която се беше събрала тълпа развълнувани млади хора. Стояха на групи и оживено обсъждаха нещо.

Хана слезе от колата и се огледа. Внезапно Лина изскочи пред нея и се хвърли на врата й.

— Ти наистина дойде. Нали ти казах, че всичко е наред!

Макар младото момиче да се опитваше да успокои майка си, ясно личеше, че се радва да я види.

Хана сграбчи дъщеря си за раменете, дръпна я леко от себе си и я изгледа изпитателно.

— Наистина ли си добре?

— Да — кимна Лина. — Просто се паникьосах, когато се случи. Автобусът спука гума и падна в езерото.

— Изобщо не искам да си го представям — Хана потрепери. Въображението й рисуваше автобус, пълен с млади хора, потъващ в дълбините на езерото. — Надявам се, че водата не е била дълбока.

— Автобусът се наклони на една страна и взе да се пълни страшно бързо — обясни й Лина. — Изведнъж обаче се появи някакъв мъж, който отвори вратите отвън и ни помогна да излезем.

— Какво стана с багажа ти? — поиска да разбере Хана.

Лина й разказа, че се очаква в рамките на деня автобусът да бъде изваден и тогава всички ще имат възможност да си вземат нещата. Вероятно всички вещи бяха подгизнали, а електронните уреди — повредени от водата, но в момента това не беше важно. За Лина и нейните съученици от значение бе само фактът, че никой не беше пострадал.

Хана се радваше, че дъщеря й стои здрава и читава пред нея. Лина изглеждаше спокойна и майка й се надяваше, че тя бързо ще преодолее случилото се. Хана се вгледа в дъщеря си, събра кураж и предложи:

— Какво ще кажеш да останем тук още няколко дни?

Лина зяпна.

— Не знаех, че си толкова спонтанна. А какво ще стане с магазина? И с татко?

На Хана й направи впечатление начина, по който Лина степенува важните за майка си неща.

— Свеа ще се оправи с магазина — Хана махна с ръка. Отмина въпроса за Стен, без да отрони и дума. — Е? Какво ще кажеш? Последна почивка с мама — гласът й звучеше особено весело.

— О, стига. Само защото завършвам гимназия, не значи, че това е последната ни почивка заедно — възрази Лина, преди да приеме предложението. — С удоволствие бих останала още малко. Тук е прекрасно. Да се обадим ли на татко, за да дойде и той?

Този път Хана не можеше да не отговори. Стен може би щеше да тръгне веднага, но тя не желаеше да го вижда. Не искаше да лъже дъщеря си, но още по-малко й се щеше да я занимава с брачните си проблеми. Ето защо каза:

— Баща ти е в командировка, която не може да прекрати.

Лина веднага повярва на лъжата. От най-ранно детство тя беше свикнала с обстоятелството, че баща й е постоянно в командировка.

— Добре — каза безгрижно. — Тогава ще си направим почивка по женски. Дори знам откъде ще започнем, трябва само да се обадя на останалите от класа.

* * *

Лина поведе майка си през селото. Хана веднага разбра защо дъщеря й се е почувствала толкова добре тук. Селцето й напомняше за родното й село, а Лина беше прекарвала често ваканциите при баба си и дядо си.

Някои от тесните улички между къщите не бяха асфалтирани. Почти всички домове бяха заобиколени от дървени огради, зад които необуздано и разточително цъфтяха цветя — рози в различни тонове на червеното, които някъде пълзяха по дървените фасади, а сред тях се показваха ралици и гипсофили. Пред всички врати се кипреха пъстри саксии с цветя. Бели дървени пейки приканваха към почивка.

На едно кръстовище видяха подвижен павилион за сладолед. Лина избра сладолед за себе си и за майка си и изчака Хана да опита, като я гледаше с очакване.

— Не е ли страхотен? Оставих всичките си пари при Бертил.

„Сладокусник“ — така наричаше Стен дъщеря си някога. Любовта на Лина към сладкишите и особено към сладоледа се беше запазила и до днес. За щастие не й личеше. Тя беше стройно и хубаво момиче с дълги руси коси.

Във всеки случай Хана трябваше да признае, че този сладолед наистина е великолепен. Тя се обърна към продавача с въпрос:

— Знаете ли къде тук мога да наема вила? Бих се радвала на нещо романтично, в непосредствена близост до езерото.

— Никакъв проблем — Бертил посочи тясната уличка зад гърба си. — Ако минете оттук, ще стигнете до улица „Фредриксгатан“. Влезте в рибния ресторант. Грета Хамсун ще ви помогне по-нататък.

Хана благодари и двете с дъщеря й тръгнаха бавно по необикновената улица. В някои части тя беше презастроена и напомняше пролом. Постепенно Хана спря да мисли за неприятната сцена, която се беше разиграла предобед. Започваше да я обзема ваканционно настроение.

Явно „Фредриксгатан“ беше главната улица на Кунгсхолт и водеше към централния площад на селото, около който се редяха къщи и магазини. Лина обясни на майка си, че в петък тук има пазар, на който селяните от областта продават стоката си.

Почти всички магазини в селото се намираха на „Фредриксгатан“. Непосредствено до фурната, от която съблазнително ухаеше на пресни печива, се намираше малък магазин за хранителни продукти.

Хана хареса рибния ресторант от пръв поглед и реши през следващите дни с Лина да се хранят тук. По това време на деня беше спокойно. Обедният пик вече бе отминал, а до вечерния оставаше още много време. За щастие Грета Хамсун беше в магазина и дори разполагаше със свободна вила на езерото.

Грета веднага поведе майката и дъщерята натам, за да видят къщата.

— Това е най-хубавата вила в областта — каза тя гордо.

Хана остана очарована от пръв поглед. Прелестната бяла къща със светли прозорци и полукръгла тераса й хареса много. Вилата се намираше на малко възвишение и само една поляна я делеше от езерото. Приказно красивата местност и тишината, нарушавана само от плискането на водата и цвърченето на птиците, трогнаха Хана. Тук тя щеше да намери покой, тук щеше да вземе някои решения, преди да се върне в Стокхолм.

Под един малък навес стояха два велосипеда, които жените можеха да използват по време на почивката си. До езерото беше построена истинска плажна къща с квадратен кей, който сякаш плаваше по повърхността на водата.

Лина също хареса къщата.

— Страхотна е — възкликна.

Грета се усмихна поласкана.

— Напълно обзаведена е — рече тя. — Дори и кухнята. Ако не ви се готви, можете, разбира се, да идвате и при мен в ресторанта — усмихна се жената. — Между другото, готвачът ни е наистина чудесен. Без него може би изобщо нямаше да се реша да наема мястото.

Хана я слушаше с интерес.

— Всъщност, бях банкова чиновничка в Малмьо — продължи Грета, — но банката никога не ми е липсвала.

— Зарязали сте всичко и просто така сте се хвърлили в неизвестността? — запита Хана учудено.

За миг Грета се поколеба.

— Не исках да живея в един и същ град с бившия си мъж и новата му приятелка.

В този миг Грета изглеждаше много тъжна. „Ако знаеше колко добре я разбирам“ — помисли си Хана. Стен, който помагаше на Брит да слезе от влака и я целуваше нежно, беше пред очите й.

Грета бързо пропъди спомена.

— Когато прочетох във вестника, че в Кунгсхолт се дава под наем рибен ресторант, дойдох начаса. Веднага се влюбих в мястото, а и със собственика се разбирам — усмихна се тя замислено. — Да, вече съм тук малко повече от година.

Лина слушаше внимателно.

— Не ви ли е твърде скучно на село? — попита тя изумено. — Тук не се случва кой знае какво.

Грета се усмихна загадъчно.

— Не е ли все едно къде си; не е ли много по-важно с кого си?

Сърцето на Хана трепна. Беше ясно, че Грета се е влюбила.

Установи с тъга, че самата тя почти е забравила какво е да си влюбен. Любовта й към Стен отдавна беше опорочена — още първия път, когато разбра, че той й изневерява. Тогава не се разведе, най-вече заради Лина. Мина много време, преди отново да му се довери. Хана нямаше представа как да се държи сега, когато мъжът й отново я беше измамил. Този път обаче я измъчваше не само връзката му с Брит, а преди всичко нейните собствени чувства.

Когато разбра за първата забежка на съпруга си, Хана плачеше по цели нощи, а денем с мъка се владееше пред Лина.

По онова време Лина беше на дванадесет години. Беше весело и будно дете, което въпреки старанието на родителите й усети напрежението вкъщи. Именно заради Лина Хана беше решила да остане със Стен. През изминалите години двамата бяха внесли отново ред в съвместния си живот.

Сега Хана осъзна, че в живота й вече няма нито върхове, нито спадове — до мига, когато видя Стен заедно с Брит.

Изведнъж Хана почувства, че Лина я наблюдава съсредоточено. Трябваше да се стегне, така че дъщеря й да не забележи нищо. Сама тя никога нямаше да каже на Лина какво се е случило. Лина обичаше баща си и Хана не искаше да унищожи образа, който момичето пазеше в сърцето си. Лина нямаше нищо общо с проблемите между родителите й.

Хана се усмихна принудено, обгърна с ръка раменете на дъщеря си и двете последваха Грета в къщата.

Вътрешността на вилата отговаряше на онова, което обещаваше фасадата. Светли помещения, повечето обзаведени в бяло. Вдясно от входа беше стълбата, която водеше към горния етаж. Грета обаче им показа първо стаите на приземния етаж.

Оттук, както и през коридора, се стигаше до кухнята. В дневната широка, двойна стъклена врата водеше до полукръглата тераса, на която Хана се беше възхитила още отвън. Това беше зимна градина, която се ползваше като трапезария. Целият полукръг беше зает от светли прозорци, които осигуряваха пленителна гледка към езерото.

Грета влезе в къщата за малко, след което се извини, че има важна среща, и остави майката и дъщерята сами, за да разгледат вилата.

Къщата беше уютно мебелирана. Дъсчените подове бяха застлани с пухкави килими. Лина беше очарована от люлеещия се стол пред откритата камина.

— Май доскоро намираше люлеещите се столове за страшно старомодни — усмихна се Хана.

Лина се изтегна на стола, скръсти ръце под главата си и започна да се люлее напред-назад.

— Е, това беше, преди да завърша гимназия — каза тя.

Хана погледна дъщеря си развеселена. Откакто беше завършила гимназия, Лина сякаш се чувстваше много голяма. Летоброенето й вече се делеше на преди да завърша гимназия и след като завърших гимназия.

— Хубаво е, че сме тук — каза Лина накрая. — Няколко дни ще помързелуваме здравата. Освен това имам да свърша нещо важно тук.

— Аха — Хана погледна дъщеря си въпросително. — И какво е то?

Лина стана сериозна.

— Нали ти разказах за мъжа, който ни помогна да излезем от автобуса. Искам да му благодаря.

Хана кимна замислено. Тя също беше задължена на този човек и не можеше да не се съгласи с дъщеря си.

— В такъв случай трябва да отидем при него още днес — предложи тя.

Лина поклати глава.

— За съжаление не е толкова просто. Тук не познавам никого.

Хана не успя да отговори, защото в този момент телефонът й звънна. Отново беше Стен. Сега, когато дъщеря й беше до нея, нямаше как да не вдигне.

— Здравей, Стен.

Сама забеляза колко официален беше тонът й. Просто не можеше да се държи другояче. В този миг й беше невъзможно да бъде особено любезна или дори сърдечна с него. Усети, че Лина я гледа съсредоточено, и й обърна гръб. Дъщеря й не биваше да вижда лицето й — Хана не беше сигурна, че може да контролира изражението му. Вероятно обаче гласът й вече я беше издал.

Стен попита първо за Лина. Хана студено го увери, че всичко е наред.

— Между другото, решихме да останем тук няколко дни — каза тя на мъжа си.

Стен преглътна дълбоко на другия край на линията. Замълча за секунда, след което поиска да говори с Лина.

Хана й подаде телефона.

— Баща ти иска да говори с теб.

После отново се обърна и седна.

— Ах, татко — отговори Лина. — Не се тревожи, наистина нищо не е случило. С мама наехме една прекрасна лятна къща край езерото. Не можеш ли да дойдеш?

Хана скочи и протегна ръка към телефона.

— Искам да разменя няколко думи с него — смръщи чело тя. Изненадана, Лина й подаде телефона.

— Ало, пак съм аз — каза Хана със съзнанието, че дъщеря й я наблюдава още по-съсредоточено от преди.

Пое дълбоко дъх и напрегна всичките си сили, за да се усмихне. Трябваше да го направи заради Лина. Мнението на Стен изобщо не я интересуваше.

— Казах на Лина колко важна е командировката и че просто не можеш да дойдеш.

— Разбирам — отвърна Стен провлечено. — Не искаш да ме виждаш. Добре, тогава си дай толкова време, колкото ти е нужно.

На Хана й идваше да изкрещи в слушалката, че покровителственият му тон страшно я дразни. Стен със сигурност не беше забравил защо съпругата му не иска да се върне у дома. Въпреки това звучеше така, сякаш Хана трябва, освен всичко друго, да му благодари за великодушната снизходителност.

— Дай ми Лина, ще й обясня — каза той. — Според твоята версия — побърза да я успокои.

Хана стисна зъби и подаде телефона на дъщеря си.

— Пак е баща ти — каза и побърза да отиде в кухнята.

Обзе я безграничен гняв, който изгаряше стомаха й. Не искаше да слуша как Лина говори с милия си татко — щеше просто да изтръгне слушалката от ръката на дъщеря си и да избухне. Жалко, че всички думи, които й хрумваха сега, не й бяха дошли наум още в Стокхолм, в мига, когато видя Стен и Брит на перона.