Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (2)

Последният ден на Лилязее беше прекрасен. Бръмчене от гласове изпълваше автобуса, с който абитуриентите трябваше да се приберат в Стокхолм.

Лина прелистваше дневника си. Вътре бяха размислите, преживяванията й и куп снимки, които илюстрираха настроенията й или показваха важните за нея хора. Сега към тях се прибавяха картички с изгледи от Кунгсхолт, изпъстрени с оригинални надписи и рисунки на нейни съученици. Бяха си обещали никога да не губят връзка помежду си. Лина подозираше, че това няма да се получи. На всички им предстояха толкова големи промени и след време може би дори нямаше да се сещат един за друг.

Бяха хубави години. Лина си беше прекарала добре в училище, разбираше се с учителите и съучениците си и при цялата радост от предстоящия нов живот дълбоко в нея се таеше и малко тъга.

— Вижте, лос! — съученичката й Карин, която седеше на отсрещната седалка в автобуса, скочи и посочи с пръст през прозореца до Лина.

Лина вдигна глава и погледна навън заедно с останалите. Някои от съучениците й, които седяха от другата страна, също станаха.

Отначало Лина не видя нищо между тъмните стволове на смърчовете. Щом накрая забеляза лоса, автобусът вече отминаваше. Малко по-нататък обаче се виждаха още два лоса — женска с малкото си.

Жалко, автобусът отмина бързо и този път. А Лина с удоволствие би наблюдавала животните още известно време.

Вълнението отмина и учениците се върнаха по местата си. Предната вечер, на последното прощално тържество, бяха стояли до късно. Разбира се, изпиха и доста алкохол.

Лина не си падаше по алкохола. Не беше пила кой знае колко, но въпреки това беше много уморена. В никакъв случай обаче не искаше да заспива — пътят всеки момент щеше да завие покрай езерото и тя искаше да го зърне за последен път.

Гората стана по-светла, пътят направи голям завой и езерото се появи. Беше се ширнало, тъмносиньо и блестящо, а сребристите слънчеви лъчи играеха по повърхността. Далеч от брега се виждаха платноходки, подобни на малки бели триъгълници.

Малко след това пътят отново зави и вече вървеше съвсем близо до езерото. Шофьорът на автобуса намали скоростта и в този миг се чу ужасен трясък. Всички извикаха уплашени.

Автобусът залитна на една страна.

* * *

Отчаяни викове огласиха автобуса. Всеки се опитваше да се задържи за нещо. Лина видя как една от съученичките й изхвърча от местото си към пътеката. Тя самата се беше вкопчила в металната дръжка на предната седалка. В този миг съзря шофьора. Лицето му беше изкривено, а ръцете му се бяха впили във волана. Автобусът летеше все по-бързо, залюля се още веднъж силно наляво и накрая се преобърна. Ударът беше силен и шумен, във вътрешността на автобуса хората се търкаляха един през друг, разхвърчаха се чанти. Стъклата се пукнаха и вътре нахлу вода.

Лина седеше като вкаменена на мястото си. Всички около нея продължаваха да крещят, но от нейните устни не се отрони и звук. Ръцете й бяха все така вкопчени в металната дръжка, а очите — широко отворени. Лина осъзна, че автобусът потъва все по-дълбоко, а в предната част се събира все повече вода.

Изведнъж отнякъде се появи мъж, когото никога преди не беше виждала. Той решително я хвана за ръцете, внимателно ги освободи от дръжката, вдигна я и я изнесе навън.

Лина видя, че много от съучениците й вече стояха на брега. Шофьорът, който стоеше близо до автобуса, я пое. Лека-полека Лина се отпусна. Беше жива, нищо не й се беше случило.

Тя не забеляза сълзите, които се стичаха по лицето й. Непознатият спасител помогна на нея и на шофьора да стигнат до брега, където ги очакваха другите. Всички бяха мокри до кости, а повечето още бяха в шок. Мнозина плачеха, няколко човека стояха като вкаменени, а други бързо дойдоха на себе си. Никой не обърна внимание на човека, който беше спасил живота на всички. Той изчезна така внезапно, както се беше появил…

* * *

Стен се прибра в елегантното им жилище на булевард „Страндвеген“ половин час след нея. Хана стоеше до прозореца и гледаше навън. Чу зад гърба си стъпките на съпруга си, но не се обърна.

Стен мина направо на въпроса:

— Това не значи нищо.

— Така ли? — отвърна Хана иронично. — Дали и Брит мисли така?

— Веднага ще сложа край — обеща Стен.

Хана бавно се обърна към мъжа си. Погледна го, но Стен отмести очи от нея.

— Може би щях да ти повярвам, ако ти беше за първи път.

— Стига вече — Стен повиши глас. Може би се чувстваше притиснат до стената. — Онова беше само една забежка.

— А този път? — Хана пристъпи няколко крачки напред. — Не мога да ти опиша колко съм разочарована. Беше ми нужно толкова много време, за да ти се доверя отново.

— И нещата се оправиха — Стен дори успя да се усмихне. Приближи се до нея, седна на ръба на масата и я хвана за ръка. — Толкова години всичко беше наред. Хана, не искам да те загубя. Дори не ми е минавало през ум да…

Иззвъняването на телефона го прекъсна. Стен смръщи чело недоволно.

— Нека звъни.

Хана дръпна ръката си от неговата и без да обръща внимание на гнева в очите му, отиде до телефона и се обади. На другия край на линията беше дъщеря й. Напълно объркано, момичето викаше в слушалката и плачеше. Хана разбра само две думи — „автобус“ и „катастрофа“.

— Моля те, Лина, говори малко по-бавно. Какво се е случило?

Лина изхлипа и обясни, заеквайки, че автобусът е претърпял катастрофа.

— Добре ли си? — с всеки миг Хана се притесняваше все повече. — Как са другите?

Лина я увери, че нито тя, нито някой от съучениците й е пострадал сериозно. После спря да плаче и вяло добави, че всичко е наред и майка й не бива да се тревожи.

Разбира се, Хана се разтревожи. Трябваше да види Лина и сама да се убеди, че нищо не се е случило с детето й.

— Остани, където си — каза тя решително. — Ще дойда при теб.

С тези думи разговорът приключи.

Стен я погледна угрижен.

— Автобусът на Лина е претърпял катастрофа — обясни му Хана тревожно. — Казва, че нищо й няма, но аз въпреки това ще отида при нея.

— Ще дойда с теб — предложи Стен спонтанно.

Хана поклати глава.

— Лина звучеше доста бодро. Няма нужда да идваш.

Истината беше, че не искаше Стен да е до нея. Не искаше да седи с него в колата на път за Кунгсхолт, а после пред Лина да се преструва, че нищо не се е случило, като знаеше, че е прекарал последните няколко дни с Брит. И не само дните, а и преди всичко — нощите.

— Хубаво е и двамата да имаме време за размисъл — каза тя твърдо.

Стен сбърчи вежди ядосано.

— Не мисля да оставам тук.

Хана повдигна брадичка.

— Къде щеше да си сега, ако не те бях пресрещнала на гарата? — попита го предизвикателно.

Стен сведе поглед виновно.

— Щеше да си с Брит и вероятно щеше да си изключиш телефона — предположи Хана и позна по очите на мъжа си, че предположението й е правилно. — Изобщо нямаше да разбереш, че Лина е катастрофирала.

Стен не каза нищо и когато Хана отиде в спалнята и сложи някои неща в пътната си чанта, той не я спря.

Идеята беше спонтанна и все още напълно необмислена, но Хана знаеше, че на първо време няма да се върне в общото им жилище. Имаше нужда от спокойствие и дистанция, за да обмисли всичко.