Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (12)

На Карл му беше нужно още малко време, за да събере смелост. Най-накрая той се отправи към стопанството. Пер тъкмо стоеше при портата и проверяваше оградата. Изглеждаше уморен, в очите му се четеше дълбока болка. Когато забеляза баща си, лицето му помръкна.

— Какво искаш? — Пер му обърна гръб.

— Не се бой, веднага си тръгвам. Исках обаче да поговоря с теб, преди да си отида.

— Е, и? — попита Пер злъчно. — Имаш ли да ми казваш нещо ново?

— Нещо ново… Не… Искам да ти се извиня, макар да знам, че никога няма да можеш да ми простиш. Нямах право да ти съсипвам живота, но чувствата ми към Мария… — той замълча. — Бяха толкова силни, че… Просто не можех да се боря. Сега знам, че трябваше да си тръгна, а не да преобръщам живота на сина си.

Карл беше казал на сина си онова, което искаше да му каже от години. После се обърна и понечи да си тръгне, но чу Пер да казва:

— Разбрах, че и теб те е напуснала.

— Да — отвърна кратко Карл.

— Може би… — Пер замълча за няколко секунди и Карл помисли, че синът му няма да каже нищо повече. Той обаче отново заговори. При това вече не стоеше с гръб към баща си.

— Може би тя щеше да ми изневери, дори ако ти не беше тук.

— Кой знае — каза Карл мрачно. — Отнех ви възможността да разберете сами. Желая ти всичко хубаво, Пер, момчето ми. Безкрайно съжалявам за всичко.

Карл се обърна. Тъкмо щеше да тръгне към лодката, която беше закотвил при кея на стопанството, когато се сети още нещо.

— А, да. Тази жена, Хана, каза, че те обича. Ако и ти я обичаш, не я оставяй да си тръгне.

* * *

Думите на баща му трогнаха Пер повече, отколкото той беше склонен да си признае. През последните години беше изпитвал преди всичко омраза към баща си. Сега омразата се беше стопила, както и болката от раздялата с Мария.

Имаше още нещо, което Пер никога не призна пред себе си. До този момент той винаги беше обвинявал баща си за съсипания си брак.

Мария обаче също имаше вина. Тя се беше впуснала в авантюра с баща му. Всъщност това сега нямаше значение. Всичко беше минало и дори вече не му причиняваше болка. Пер бавно тръгна след баща си. При розовата арка спря и се загледа след мъжа, който вървеше към лодката.

Изведнъж отнякъде се появи Улрика.

— Но това е баща ти — възкликна тя изненадано. — Къде отива?

— Не знам — отвърна Пер. Макар да му се щеше да догони стареца, той стоеше като закован. Не искаше да го оставя да си тръгне, но просто не можеше да произнесе думите.

— Карл! Карл, чакай! — викна Улрика и се затича след него. — Боже, какви мъже — измърмори, като гледаше ту бащата, ту сина.

— Тъкмо дойде и вече искаш да си ходиш. Помниш ли ме въобще?

Карл се разсмя.

— Как бих могъл да те забравя, Улрика. Никой не прави мармалад като твоя.

— Вече правя и някои съвсем нови видове. Трябва непременно да ги опиташ.

Тя хвана Карл под ръка, но той не помръдна, само тъжно поклати глава.

— Може би някой друг път. Сега трябва да вървя.

Карл се обърна и понечи да се качи в лодката. Пер разбра, че ако сега позволеше на баща си да си отиде, щеше да го изгуби завинаги.

— Чакай — извика той.

Карл се обърна.

— Мисля да разширя стопанството. Ще имам нужда от помощ.

В продължение на няколко секунда Карл сякаш не можеше да повярва на ушите си. После по лицето му се разля сияйна усмивка. Пер пристъпи към баща си, протегна ръце и го прегърна.

* * *

Улрика знаеше, че трябва да оправи нещата. Грета здраво й се беше накарала и й беше казала, че и през ум не й минава да се омъжи за човек, който не я обича.

Самата Улрика вече не можеше да се самозалъгва. Пер не обичаше Грета и братовчедка му много добре знаеше за кого мисли той в моментите, когато гледа тъжно към езерото.

„Направих грешка — каза на себе си Улрика. — Трябваше да й дам поне един шанс. Или, още по-добре, трябваше да стоя настрана.“

Някои грешки могат да се поправят. Карл и Пер бяха най-добрият пример за това.

Улрика поиска от Грета телефонния номер на Хана. За съжаление вдигна Лина, но сега и това нямаше значение. Без да спести нищо, Улрика разказа какво беше сторила и накрая помоли Лина:

— Кажете на майка си, че трябва да се върне в Кунгсхолт.

* * *

Хана напазарува набързо и сега отново стоеше сред безпорядъка от кашони, някои от които бяха пълни догоре, а други — наполовина. До стената пък бяха наредени кашони, които още не бяха влезли в употреба.

Хана и Стен се разбраха да продадат апартамента. Стен се беше изнесъл при Брит, а за Хана това жилище беше прекалено голямо. Освен това тя не възнамеряваше да живее тук със спомените си, а искаше да се съсредоточи изцяло върху новия си живот.

Често мислеше за Кунгсхолт и за Пер, но после прогонваше мисълта от главата си. Болеше я, но беше сигурна, че все някога ще й мине.

Лина влезе в стаята.

— Щеше ми се да ти помогна с опаковането.

Момичето огледа ужасния безпорядък наоколо.

— Ще се справя сама.

Хана дори се радваше, че има толкова много работа. Това я разсейваше от болезнените мисли.

— Трябва да побързаш — обърна се тя към дъщеря си. — Баща ти ще дойде всеки момент да те вземе. Желая ти приятно изкарване в Испания. Обади се, щом се настаниш в хотела.

Стен беше поканил дъщеря си на почивка в Испания. Брит също щеше да дойде. Лина беше уверила родителите си, че ще се справи с обстоятелствата. Тя можеше да посещава както баща си, така и майка си, когато пожелае, а през зимата щеше да започне следването си в Гьотеборг, а заедно с това — и своя нов живот.

— Мамо — Лина прегърна Хана. — Сега трябва да се опиташ да сбъднеш собствените си мечти.

Хана се усмихна тъжно.

— Понякога май е добре мечтите да не се сбъдват.

— Във всеки случай трябва да се върнеш в Кунгсхолт. Знам, че там някой те чака.

Хана поклати глава.

— Няма смисъл.

Тя не беше разказала на Лина за случилото се между нея и Пер, но момичето вероятно се досещаше за някои неща. Хана не си даваше сметка колко зряла е дъщеря й.

— Нещата не стоят точно така, както ти си мислиш, мамо — настоя Лина и й разказа за обаждането на Улрика.

— Ти направи първата крачка, сега трябва да направиш и втората — добави тя.

Лина не остави майка си на мира, докато Хана не й обеща, че в следващите дни непременно ще отиде в Кунгсхолт.

* * *

Междувременно баща и син се бяха сработили. Карл работеше във фермата за лосове. Пер дори научи от него някои неща, които нямаше как да открие сам. Двамата говореха много за миналото. Помежду им още тегнеше някаква сянка, но тя избледняваше с всеки изминал ден. Веднъж Карл попита сина си:

— И какво смяташ да правиш с Хана?

Разбира се, Пер и за миг не си беше помислял, че Хана и баща му имат връзка. Когато ги видя прегърнати край езерото, у него изплува призракът на миналото. Много го заболя, но ситуацията бързо се изясни. Имаше обаче нещо друго, което го спираше.

— Тя е омъжена.

Пер не искаше да знае какво се случва между Хана и мъжа й. Болеше го дори от самата мисъл, че Хана е с друг.

— Обичаш ли я? — попита баща му.

— Да! — призна той.

Пер не можеше да отговори другояче на въпроса.

Карл поклати глава неразбиращо.

— Тогава какво му мислиш толкова?

Да, наистина, какво имаше да му мисли?

Той беше тук, в Кунгсхолт, обзет от изгарящ копнеж. Ако Хана беше щастлива със съпруга си, той нямаше да пречи на щастието им. Ако обаче съществуваше и най-малка вероятност с Хана да се съберат, то Пер не биваше да я изпуска.

— Прав си — отсече той. — Заминавам за Стокхолм.

Пер се разбърза. Докато тичаше към колата, провери дали ключовете са в джоба му. Съдбата му щеше да се реши до няколко часа.

Тъкмо се качваше в колата, когато я видя. Беше паркирала от другата страна на улицата и сега пресичаше. Един слънчев лъч я обля в сияйна светлина. Изглеждаше невероятно красива, докато вървеше към него с онази усмивка на лицето, която той така обичаше.

Боже, колко му беше липсвала!

* * *

Тя знаеше, че го обича, но колко много го обича й стана ясно, докато пресичаше улицата, а той я гледаше като видение. Ето че най-накрая застана пред него.

— Исках да дойда в Стокхолм при теб — каза Пер. — Исках да ти предложа да отворим тук малък магазин за плодове, зеленчуци и сирене.

Хана го гледаше с широко отворени очи.

— Интересно, и на мен ми хрумна същото. Мислиш ли, че бих могла да ръководя магазина?

— С теб всичко ми се струва възможно — Пер най-сетне я прегърна, погледна я в очите и се наведе към нея.

Хана обви шията му с ръце и го целуна с цялата си обич.

* * *

Карл стоеше усмихнат край обора, с ръце, скръстени на гърдите, и с доволно изражение.

Улрика се приближи към него и проследи погледа му. Щом видя прегърнатата двойка, жената също се усмихна.

— Всичко си идва на мястото — каза тя.

Карл кимна.

— Така изглежда.