Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Windy Willows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
karisima (2016)
Корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от къщата на върбите

ИК „Пан“, 2012

Редактор: Цанко Лалев

Художник на корицата: Олег Топалов

ISBN: 978-954-657-324-8

История

  1. — Добавяне

Третата година

1

„Уинди Уилоус“

Уличката на привиденията

8 септ.

 

Най-скъпи мой,

Отиде си лятото — лятото, в което те видях единствено през онзи майски уикенд… Върнах се в „Уинди Уилоус“ за моята трета и последна година в Съмърсайдското училище. Двете с Катрин изкарахме чудесно в „Грийн Гейбълс“ и тази година тя ужасно ще ми липсва. Новата младша учителка е дребничка и весела, пълничка, розовка и дружелюбна като кученце, но други качества сякаш й липсват. Има блестящи безизразни сини очи, в които не се чете никаква мисъл. Симпатична ми е и винаги ще ми е симпатична — но толкоз. У нея няма нищо за откриване! А у Катрин човек може да открие толкова много, стига веднъж да премине зад бариерите й…

В „Уинди Уилоус“ нищо не се е променило. Всъщност, не е така. Старата кафява крава заминала към вечния си дом, както с прискърбие ме уведоми Ребека Дю, когато в понеделник вечерта слязох за вечеря. Вдовиците са решили да не берат грижи с нова крава, а да взимат мляко и сметана от госпожа Чери. Което означава, че малката Елизабет вече няма да идва да пие млякото си вечер край градинската порта. Но това вече няма значение — госпожа Камбъл явно се е примирила тя да идва при мен, когато пожелае.

Назрява и още една промяна. Леля Кейт ми каза, за мое съжаление, че са решили да потърсят подходящ нов дом на Дъсти Милър. На протестите ми тя отвърна, че са взели това решение, само за да има мир. Ребека Дю цяло лято се оплаквала от него, и просто нямало друг начин тя да остане доволна. Бедничкият Дъсти Милър, такъв чудесен, пухкав, мъркащ и миличък!

Утре е събота, и обещах да се грижа за близначетата на госпожа Реймънд, докато тя е в Шарлоттаун на погребението на някакъв роднина. Госпожа Реймънд е вдовица, пресели се тук миналата зима. Според Ребека Дю и вдовиците от „Уинди Уилоус“ — действително, този град е страхотно място за вдовици! — била „някак твърде надута“ за Съмърсайд. Но на нас с Катрин много ни помогна в дейността на Драматичния кръжок. Е, едно добро качество винаги е за сметка на друго…

Джералд и Джералдин са осемгодишни и имат вид на ангелчета, но Ребека Дю направо „зяпна“, да използвам един от собствените й изрази, когато й казах какво ще правя утре.

— Но, Ребека, аз обичам децата.

— Децата, да, госпожице Шърли; но точно тия са същински ужасии. Госпожа Реймънд не вярвала в наказанието на децата, независимо какво са извършили. Казвала, че държи те да живеят „природосъобразно“. Хората ги обикват заради ангелския им вид, но чух какво разправят съседите им за тях. Един следобед у тях се отбила жената на свещеника. Госпожа Реймънд едва не се разтопила от любезност към нея, но когато си тръгвала, по стълбите се изсипал дъжд от лукови глави и една от тях я ударила така, че чак шапката й отхвръкнала.

— Всички деца се държат отвратително, най-вече, когато искаме да са послушни — бил целият коментар на госпожа Реймънд, и го казала с такъв мек тон, сякаш е горда, че децата й са толкова неуправляеми. — Нали знаете, те са родени в Щатите — като че ли това обяснява всичко!

Мнението на Ребека за янките май е същото, както на госпожа Линд.

2

В събота сутринта Анн се появи в хубавата старомодна къщичка, на една уличка почти край полето, където живееше госпожа Реймънд с прословутите си близнаци. Госпожа Реймънд бе напълно готова за път. Облеклото й се стори на Анн доста весело за погребение, особено украсената с цветя шапка, кокетно поставена върху гладките кестеняви коси, но пък изглеждаше много красива. Осемгодишните близнаци, достойни наследници на красотата й, седяха на стълбите. Нежните им личица се бяха свили в херувимско изражение. Имаха розово-бяла кожа, яркосини очички и ореоли от пухкави бледоруси косици.

Те завладяващо сладко се усмихнаха, когато майка им ги представи на Анн и обясни, че скъпата госпожица Шърли е била така любезна да дойде и да се грижи за тях, докато мама е на погребението на леля Ела; и че те, разбира се, ще бъдат добрички и няма да й създават никакви, ама никакви проблеми, нали така, милички?

Миличките мрачно кимнаха и успяха, колкото и невъзможно да изглеждаше, да придобият още по-ангелски вид.

Госпожа Реймънд отведе Анн със себе си чак до дворната врата:

— Те са всичко, което имам… което ми остана — драматично каза тя. — Навярно съм ги поразглезила, поне хората казват така. Хората винаги знаят по-добре от теб самия как трябва да отглеждаш собствените си деца, не сте ли го забелязали, госпожице Шърли? Но аз смятам, че обичта е по-добра от честия пердах, не мислите ли, госпожице Шърли? Сигурна съм, че точно на вас няма да ви създават никакви проблеми. Децата винаги знаят с кого да се разбират и с кого — не, нали? Един ден ги оставих на оная нещастна старица, госпожица Праути, дето живее малко по-надолу, но горкичките не можаха да я изтърпят. И, естествено, доста са я раздразнили — вие поне знаете какви са децата. А тя си отмъсти, като заразправя из целия град какви ли не странни истории по техен адрес. Но вас те направо ще ви обикнат и знам, че ще са кротки като ангелчета. Разбира се, те са си палавници, но такива трябва да са децата, не мислите ли? Жалко е човек да види дете с някое такова кравешко изражение, нали? Лично аз предпочитам да се държат естествено. Прекалено послушните деца не изглеждат естествени, нали така? Не им позволявайте да пускат лодки във ваната, нито да газят в езерото, моля ви. Така се боя да не настинат! Баща им почина от пневмония…

Огромните сини очи на госпожа Реймънд се насълзиха, но тя изящно примигна и преглътна сълзите си.

— Не се притеснявайте, ако се поскарат — децата винаги се карат, не мислите ли? Но ако ги засегне някой страничен човек… Боже мой! Те всъщност направо се обожават един друг, разбирате ли. Можех да взема поне единия от тях с мен на погребението, но те не пожелаха и да чуят за това. От деня, в който са се родили, никога не са били разделяни. А аз не бих могла да се грижа за двама близнаци на погребение, нали?

— Не се безпокойте, госпожо Реймънд — любезно каза Анн. — Убедена съм, че с Джералд и Джералдин ще прекараме чудесен ден. Обичам децата.

— Знам това. Почувствах го още от мига, в който се запознахме. Човек винаги усеща такива неща, не мислите ли? Винаги си личи кой човек обича децата. А бедната стара госпожица Праути ги ненавижда. Търси у тях най-лошото и, разбира се, го открива. Не можете да си представите какво облекчение е за мен да зная, че миличките ми са под грижите на човек, който обича и разбира децата. Сигурна съм, че днешният ми ден ще е лек.

— Можеше да вземеш и нас на погребението! — викна Джералд, като внезапно подаде глава от някакъв прозорец на горния етаж. — Никога не ни водиш на подобни забавления.

— Олеле, те са в банята! — трагично възкликна госпожа Реймънд. — Скъпа госпожице Шърли, моля ви, вървете ги изкарайте оттам. Джералд, скъпи, знаеш, че мама не може да вземе и двама ви на погребението. Олеле, госпожице Шърли, пак е взел койотската кожа от пода в салона и си е вързал лапите около врата! Ще я развали! Моля ви, накарайте го веднага да я свали! Аз просто трябва да побързам, ако не искам да изпусна влака!

Госпожа Реймънд елегантно се отдалечи, а Анн изтича по стълбите и намери ангелчето Джералдин, сграбчила брат си за краката, да се опитва да го избута навън през прозореца.

— Госпожице Шърли, кажете на Джералд да не ми се плези! — вбесено викна тя.

— Защо, да не те боли от това? — усмихна й се Анн.

— Няма пък да ми се плези точно на мен! — отбранително каза Джералдин и стрелна зъл поглед към Джералд, който заинтригувано се обърна към нея.

— Езикът си е мой, и ти не можеш да ме спреш да се плезя когато си искам! Нали, госпожице Шърли?

Анн тактично подмина въпроса.

— Мили близначета, до обяд остава само един час. Да идем ли в градината да поиграем на нещо и да си разкажем някоя приказка? А ти, Джералд, няма ли да върнеш тази койотска кожа обратно на пода?

— Но аз си играех на вълк — обясни Джералд.

— Ами да, той си играеше на вълк! — изкрещя Джералдин, внезапно преминала в защита на брат си.

— Играехме си на вълк! — креснаха и двамата в един глас.

Звукът на входния звънец разреши проблема на Анн.

— Ела да видим кой е — викна Джералдин.

Втурнаха се по стълбите и понеже се плъзнаха по парапета, стигнаха до входната врата доста по-бързо от Анн. Междувременно койотската кожа се развърза и падна.

— Не купуваме от амбулантни търговци — обърна се Джералд към дамата, застанала на прага.

— Мога ли да видя майка ви? — попита посетителката.

— Не, не можете. Мама отиде на погребение на леля Ела. За нас се грижи госпожица Шърли. Ето я, идва — тъкмо ще ви накара да се изпарите!

Като видя коя е посетителката, Анн действително изпита желанието да я накара да се изпари. Госпожица Памела Дрейк не бе желана гостенка никъде в Съмърсайд. Все разнасяше по нещо за продан и беше почти невъзможно да се отървеш от нея, докато не си го купиш, защото оставаше напълно глуха за хладното отношение и намеците, пък и очевидно притежаваше всичкото време на света.

Този път „приемаше поръчки“ за някаква енциклопедия, която никой учител не можел да не притежава. Анн напразно протестира, че не й трябва никаква енциклопедия, тъй като гимназията вече си има една, и то много добра.

— Да, но остаряла с десет години — твърдо заяви госпожица Памела. — Дайте да поседнем тук, на пейката, госпожице Шърли, и да ви покажа моя проспект.

— Боя се, че нямам време, госпожице Дрейк. Трябва да се грижа за децата.

— Няма да ви отнема повече от две-три минутки, госпожице Шърли. Имах намерение да намина към вас. Истински късмет е, че ви намирам тук. Вървете да си играете, дечица, докато ние с госпожица Шърли хвърлим един поглед на този красив проспект.

— Мама е наела госпожица Шърли да се грижи за нас — възрази Джералдин и отметна ефирните си коси. Но Джералд я дръпна навътре и двамата хлопнаха вратата.

— Сама виждате, госпожице Шърли, какво всъщност означава тази енциклопедия. Погледнете само каква прекрасна хартия… Само я докоснете!… А какви отлични гравюри!… Никоя друга енциклопедия на пазара няма и половината от тия гравюри. А какъв печат — и слепец може да я чете; и всичко това само за осемдесет долара — осем долара веднага, и после по осем месечно, докато я изплатите. Няма да имате друга такава възможност. Правим това само заради рекламата. Догодина ще струва сто и двадесет.

— Но аз не желая никаква енциклопедия, госпожице Дрейк — отчаяно каза Анн.

— Разбира се, че искате енциклопедия. Всеки, ама всеки човек иска енциклопедия — Национална енциклопедия! Аз самата не знам как съм живяла, преди да се запозная с Националната енциклопедия. Живяла ли?! Не, не съм живяла — живуркала съм. Погледнете само тази гравюра на австралийския щраус, госпожице Шърли. Виждали ли сте досега щраус в действителност?

— Но, госпожице Дрейк, аз…

— Ако смятате сроковете за прекалено обременителни, за вас като учителка сигурно ще мога да издействам специални условия — например изплащане на шест вноски, вместо на осем. На такова предложение просто не можете да откажете, госпожице Шърли.

Анн осезателно почувства, че не може. Може би си струваше да даде по шест долара месечно, само и само да се отърве от тази ужасна жена, явно решена да не си тръгне, без да вземе поръчката. Освен това, какво ли всъщност правеха близнаците?! Бяха тревожно тихи. Навярно пускат лодките си във ваната. Или са се измъкнали през задната врата и вече са нагазили в езерото… Направи последен жалък опит да избяга:

— Ще си помисля, госпожице Дрейк, и ще ви кажа.

— Най-добре се говори в сегашно време — настоя госпожица Дрейк и бързо измъкна писалката си. — Чудесно знаете, че ще вземете „Националната“, и още сега можете да се абонирате за нея. С отлагане нищо не се постига. Цената може да скочи всеки момент, и тогава ще трябва да платите сто и двадесет. Ето, подпишете тук, госпожице Шърли.

Анн почувства как й тикат насила писалката в ръката. Още миг… И госпожица Дрейк нададе такъв смразяващ писък, че Анн изпусна писалката в цветната леха край пейката, и зяпна събеседничката си със смях и ужас.

Нима това беше госпожица Дрейк? Тази ли неописуема особа — без шапка, без очила и почти без коса? А шапката, очилата и перуката изхвърчаха над главата й и вече бяха преполовили пътя към прозорчето на банята, от което се подаваха две златокоси главици. Джералд държеше рибарска пръчка, на която бе завързал две корди с кукички. По каква магия бе успял да улови и трите неща, само той можеше да каже. Навярно беше чист късмет.

Анн влетя нагоре по стълбите. Докато стигне до банята, близнаците се бяха изпарили. Джералд бе изпуснал рибарската пръчка. Тя надзърна през прозореца и видя как госпожица Дрейк, фучаща от ярост, събира принадлежностите си, включително писалката, и тръгва към портата. За пръв път в живота си госпожица Памела Дрейк не успя да вземе поръчка.

Анн завари близнаците да ядат ябълки на задната веранда, кротки като ангелчета. Трудно й бе да реши какво да прави. Такова поведение определено не биваше да остане безнаказано… Но Джералд несъмнено я бе спасил в сложното положение, а и госпожица Дрейк наистина си беше противна твар, заслужаваща урок. И все пак…

— Я какъв огромен червей глътна! — извика Джералд. — Видях го как изчезва в гърлото ти!

Джералдин изпусна ябълката и моментално повърна — здравата повърна. На Анн й се отвори работа. А когато на Джералдин й стана малко по-добре, вече беше време за обяд и Анн внезапно реши само да посмъмри Джералд. В крайна сметка, госпожица Дрейк не пострада кой знае колко, пък и заради самата себе си най-вероятно щеше здраво да си държи езика по повод инцидента.

— Джералд — меко започна тя, — смяташ ли, че постъпи като джентълмен?

— Ами! — отвърна Джералд. — Но пък добре се посмяхме. Бре, какъв съм бил рибар, а?

Обядът беше превъзходен. Госпожа Реймънд го бе приготвила, преди да замине, и каквито и недостатъци да имаше като възпитателка, беше добра готвачка. Докато лакомо се хранеха, Джералд и Джералдин не се караха. Маниерите им на масата не бяха по-лоши от нормалните за всички деца. След като се наобядваха, Анн ги накара да й помогнат да измие чиниите — Джералдин ги бършеше, а Джералд внимателно ги прибираше в шкафа. Оказаха се доста сръчни в тази дейност и Анн със задоволство си помисли, че всичко, което им трябва, е малко по-мъдро ръководство и по-твърдо отношение.

3

Към два часа дойде господин Джеймс Гранд, председателят на училищното настоятелство. Имал да обсъди с Анн някои много важни неща, преди в понеделник да замине на образователната конференция в Кингспорт. Анн го покани да намине довечера към „Уинди Уилоус“, но, за съжаление, не можел.

Господин Гранд беше общо взето добър човек, но Анн отдавна бе разбрала, че при него човек трябва да пипа с кадифени ръкавици. Нещо повече, много й се щеше да го привлече на своя страна в надигащата се битка за ново оборудване.

Тя излезе навън при близнаците:

— Милички, ще бъдете ли така добри да си поиграете отзад на двора, докато с господин Гранд си поприказваме? Няма да се бавя. А после ще си направим на езерото следобеден пикник с чай и ще ви науча да правите червено оцветени сапунени мехурчета — много са красиви.

— А ако се държим прилично, ще ни дадете ли по четвърт долар? — поинтересува се Джералд.

— Не, скъпи ми Джералд — твърдо рече Анн. — Подкупи не давам. Знам, че ще бъдеш добричък, като истински джентълмен, просто защото те моля.

— Ще бъдем послушни, госпожице Шърли — тържествено обеща Джералд.

— Ужасно послушни — повтори като ехо Джералдин със същата тържественост.

И навярно щяха да спазят обещанието си, ако почти веднага, след като Анн се затвори с господин Гранд в салона, не дойде Айви Трент. Но Айви Трент дойде, а близнаците Реймънд ненавиждаха Айви Трент — безукорната Айви Трент, която никога не вършеше пакости и винаги изглеждаше като извадена от кутийка.

Точно този следобед Айви Трент без съмнение бе дошла да покаже красивите си нови кафяви ботушки, колана и яркочервените панделки на раменете и в косите си. Каквито и пропуски да имаше в някои отношения госпожа Реймънд, представите й как да облича децата си бяха напълно разумни: съседите й снизходително казваха, че харчела за собствените си тоалети толкова, че не й оставали пари за близнаците. Тъй че Джералдин нямаше никаква възможност да демонстрира пред децата стила на Айви Трент, която всеки следобед обличаше нова рокличка. Госпожа Трент винаги я гласеше в „неопетнено бяло“. Е, поне докато излезе от къщи, Айви винаги беше неопетнена. И ако не беше чак така неопетнена, когато се прибираше, това, естествено, беше грешка на „завистливите“ съседски деца.

А Джералдин си беше завистлива. Жадуваше за яркочервен колан и джуфки на раменете, и за бели бродирани роклички… И какво не би дала за такива кафяви ботушки с токчета…

— Как ви харесват новият ми колан и джуфките? — гордо попита Айви.

— Как ви харесват новият ми колан и джуфките? — присмехулно присви лице Джералдин.

— Да, ама ти си нямаш джуфки! — рече Айви.

— Да, ама ти си нямаш джуфки! — изписука Джералдин.

Айви озадачено я изгледа:

— Имам си. Не ги ли виждаш?

— Имам си. Не ги ли виждаш? — подигравателно каза Джералдин, много щастлива от блестящата идея презрително да повтаря всяка дума на Айви.

— Да, но още не са платени — отсече Джералд.

Айви Трент се разяри, лицето й стана яркочервено като джуфките.

— Платени са! Моята майка винаги си плаща сметките!

— Моята майка винаги си плаща сметките — монотонно повтори Джералдин.

Айви се почувства неудобно. Не знаеше как да излезе на глава с тях, и се обърна към Джералд. Той несъмнено беше най-красивото момче на цялата улица и много й харесваше.

— Дойдох да ти кажа, че те взимам за годеник — рече тя с изразителен поглед. Макар и седемгодишна, вече бе разбрала, че кафявите й очи имат унищожително въздействие върху повечето момченца, които познава.

Джералд се изчерви като рак:

— Няма да ти стана годеник!

— Но ще ти се наложи — ведро каза Айви.

— Но ще ти се наложи! — шеговито поклати глава Джералдин.

— Няма! — вбесено кресна Джералд. — И хич не си прави устата, Айви Трент.

— Ще ти се наложи — упорито отсече Айви.

— Ще ти се наложи — повтори Джералдин.

Айви я изгледа:

— Я млъквай, Джералдин Реймънд!

— Предполагам, че мога да говоря в собствения си двор — отвърна Джералдин.

— Разбира се, че може — намеси се Джералд. — А ако ти, Айви Трент, не млъкнеш, отивам право у вас и ще избода очичките на куклата ти!

— Ако го направиш, майка ми ще те набие! — разплака се Айви.

— Ще ме набие ли?! А знаеш ли после какво ще направи моята майка? Ще я цапне право по носа!

— Както и да е, ти трябва да ми станеш годеник — спокойно се върна Айви към жизненоважната тема.

— Ще… Ще ти топна главата във варела с дъждовната вода! — изкрещя подлуденият Джералд. — Ще ти навра лицето в мравуняк! Ще… Ще ти изпокъсам джуфките и колана! — победоносно завърши той — последното поне беше осъществимо.

— Хайде да го направим! — писна Джералдин.

И се нахвърлиха като фурии върху нещастната Айви, която се дърпаше, опитваше се да хапе, но не можеше да се бори и с двамата. Повлякоха я през двора и я замъкнаха в бараката за дърва, откъдето писъците й нямаше да се чуват.

— По-бързо! — задъха се Джералдин. — Госпожица Шърли излиза!

Нямаше време за губене. Джералд хвана Айви за краката, Джералдин с една ръка я стискаше за китките, а с другата късаше колана и джуфките от косите и ръкавите й.

Погледът на Джералд попадна на двете кутии боя, която работниците бяха прибрали тук в петък, и веднага предложи:

— Хайде да й боядисаме краката! Аз ще я държа, ти я боядисвай!

Айви напразно крещеше от отчаяние. Чорапите й бяха смъкнати и краката й за броени секунди бяха разкрасени с широки ивици червена и зелена боя. По време на този процес доста боя се разля и по бродираната й рокличка и новите обувки. За десерт посипаха къдриците й със стърготини.

Когато най-сетне се измъкна, Айви представляваше такава жалка гледка, че близнаците направо изреваха от смях. Отмъстили си бяха за дългите седмици, в които им важничеше и се държеше с високомерна любезност.

decata.png

— А сега си върви вкъщи — рече Джералд. — И избягвай да обясняваш кой трябва да ти става годеник.

— Ще кажа на мама! — проплака Айви. — Отивам си право вкъщи и ще те обадя на мама, противно, омразно, грозно момче такова!

— Я не наричай брат ми грозен, надуто изчадие такова! — викна Джералдин. — Ти с твоите джуфки! На, взимай си ги! Не ти ги щем тука, да правят боклук в нашата барака!

Айви, последвана от джуфките, които Джералдин метна подире й, побягна с хълцане през двора надолу по улицата.

— Бързо! Да се промъкнем по задната стълба до банята и да се измием, преди госпожица Шърли да ни е видяла — задъха се Джералдин.

4

Господин Гранд каза, каквото имаше да казва, и си тръгна. За миг Анн остана на прага, като притеснено се питаше къде ли са нейните повереници. Отдолу по улицата се зададе сърдита дама, хванала за ръка някакво окаяно и все още хълцащо атомче от човешкия род и влязоха през портата.

— Госпожице Шърли, къде е госпожа Реймънд? — рязко попита госпожа Трент.

— Госпожа Реймънд е на…

— Настоявам да се видя с госпожа Реймънд! Да се увери тя със собствените си очи какво са сторили нейните деца на бедничката, безпомощна, невинна Айви! Погледнете я, госпожице Шърли, само я погледнете!…

— О, госпожо Трент, толкова съжалявам! Грешката е изцяло моя. Госпожа Реймънд я няма и аз й обещах да ги гледам. Но дойде господин Гранд…

— Не, госпожице Шърли, грешката не е ваша! Не мога да обвинявам вас! С тия изчадия на дявола никой не може да се оправя! Цялата улица ги знае! Щом госпожа Реймънд я няма, няма никакъв смисъл да оставам повече. Ще прибера бедното си дете вкъщи. Но госпожа Реймънд ще разбере най-сетне, наистина ще разбере!… Не чухте ли това, госпожице Шърли?! Да не би взаимно да се разкъсват на парчета?!

„Това“ бе хор от крясъци, смехове и писъци, които отекваха по стълбите откъм горния етаж. Анн изтича нагоре. На площадката някакво кълбо се търкаляше, гърчеше, хапеше, късаше, дереше… Анн с мъка раздели побеснелите близнаци и като държеше здраво всеки един за сгърченото рамо строго попита какво означава това поведение.

— Тя разправя, че трябвало да стана годеник на Айви Трент! — изръмжа Джералд.

— Точно това трябва да стане! — изкрещя Джералдин.

— Няма да стана!

— Трябва да станеш!…

— Деца! — спря ги Анн.

Нещо в тона й ги обузда. Погледнаха я, и видяха една госпожица Шърли, каквато още не бяха виждали. За пръв път в краткия си живот усетиха силата на авторитета.

— Ти, Джералдин — тихо нареди Анн, — отиваш за два часа в леглото. Ти, Джералд, ще прекараш същия срок в дрешника в коридора. И нито дума! Държали сте се отвратително и трябва да си изтърпите наказанието! Майка ви ви остави на моя отговорност, и сега ще слушате.

— Тогава ни накажете заедно! — разплака се Джералдин.

— Ами да. Нямате никакво право да ни разделяте. Никога не са ни разделяли… — промърмори Джералд.

— Е, сега ви разделям — съвсем тихо довърши Анн.

Джералдин хрисимо свали дрехите си и се вмъкна в едно от креватчетата. Джералд хрисимо се шмугна в дрешника — просторен и проветрив, с прозорец и стол… Никой не можеше да нарече това наказание прекалено сурово. Анн заключи вратата и седна с книга в ръка до прозореца в коридора. Поне два часа съзнанието й щеше да познае малко спокойствие…

След няколко минути надзърна при Джералдин — тя спеше дълбоко, и в съня си изглеждаше така хубава, че Анн едва не съжали, задето е била толкова строга… Нищо, все едно, един сън ще й дойде добре. Като се събуди, ще й бъде разрешено да стане, дори и двата часа да не са изтекли.

Първият час измина. Джералдин още спеше. Джералд бе толкова тих, че Анн реши, че приема наказанието си съвсем по мъжки, и вече може да му бъде простено. В края на краищата, Айви Трент си беше лъжливо маймунче, и навярно се е държала достатъчно досадно…

Анн отключи вратата на дрешника… Но вътре нямаше никакъв Джералд! Прозорецът беше отворен. Точно под него се падаше покривът на страничната веранда. Анн стисна устни. Слезе долу и излезе на двора. От Джералд нямаше и следа. Претърси бараката за дърва, огледа улицата нагоре и надолу — пак никаква следа.

Хукна през градината и излезе на алеята, която извеждаше през горичката от шубраци към езерцето сред ливадата на господин Робърт Грийдмор. Джералд щастливо гребеше в малката плоскодънна лодка на господин Грийдмор. Щом Анн се появи откъм горичката, Джералд още на третото загребване с неочаквана лекота изпусна пръта, който бе забил дълбоко в калното дъно, и изведнъж се преметна презглава назад във водата.

Анн неволно изкрещя от уплаха, но нямаше съществена причина за тревога — дори на най-дълбокото си място езерцето не стигаше и до раменете на Джералд, а там, където падна, бе малко по-дълбоко от кръста му. Той някак се изправи на крака и застана насред водата с доста глупав вид. От сплъстената му коса се стичаше вода. И точно тогава викът на Анн се повтори като ехо иззад гърба й и Джералдин, по нощничка, изтърча измежду дърветата до края на малката дървена платформа, към която обикновено привързваха лодката.

С отчаян вик: „Джералд!“ тя се засили и скочи с оглушителен плясък точно до брат си, и едва не го удави отново.

— Джералд, удавен ли си? Удавен ли си, скъпи? — крещеше Джералдин.

— Не… Не… скъпа — увери я Джералд с тракащи зъби.

Те се прегърнаха и се целунаха със страст.

— Деца, веднага идвайте тук! — повика ги Анн.

Те излязоха на брега. Септемврийският ден, топъл от сутринта, следобедът бе станал студен и ветровит. Децата целите трепереха, личицата им посиняха. Анн, без нито дума на порицание, побърза да ги прибере в къщата, смъкна мокрите им дрехи и ги пъхна в леглото на госпожа Реймънд с бутилки гореща вода в краката. Продължаваше да ги втриса. Настинали ли бяха? Или ги хващаше пневмония?

— Трябваше по-добре да се грижите за нас, госпожице Шърли — каза Джералд, все още с тракащи зъби.

— Разбира се, че трябваше — потвърди Джералдин.

Обезумялата Анн излетя надолу по стълбите и позвъни за лекар. Докато той дойде, близнаците се бяха позатоплили и той увери Анн, че няма никаква опасност — ако останат в леглото, до утре вече ще са добре.

Лекарят си тръгна, но на вратата се сблъска с госпожа Реймънд, която се връщаше от гарата. Тя се втурна в къщата направо като вихър, пребледняла и почти изпаднала в истерия:

— О, госпожице Шърли, как сте могли! Как сте могли да оставите моите малки съкровища да изпаднат в такава опасност!

— Точно това й казахме, мамо — обадиха се близнаците в хор.

— А аз така ви вярвах! Казах ви…

— Не виждам в какво можете да ме обвините, госпожо Реймънд — отвърна Анн с поглед, леден като гъста мъгла. — Когато се успокоите, ще разберете всичко. Децата са си съвсем добре. Повиках лекар просто за всеки случай. Ако Джералд и Джералдин ме бяха слушали, нищо нямаше да се случи.

— Мислех си, че една учителка би следвало да има поне мъничко авторитет пред децата — хапливо отбеляза госпожа Реймънд.

„Пред други деца — да, навярно, но не и пред вашите изчадия“ — помисли си Анн, но каза само:

— След като вече сте тук, госпожо Реймънд, смятам да се прибирам. Не мисля, че мога да ви бъда полезна повече, пък и имам да си подготвям някои неща за училище.

Близнаците като един изскочиха от леглото и обвиха ръце около нея:

— Надявам се всяка седмица да има по едно погребение — обяви Джералд, — защото ми харесвате, госпожице Шърли, и се надявам всеки път, когато мама отива някъде, вие да идвате да се грижите за нас!

— И аз! — потвърди Джералдин.

— Харесвате ми много повече от госпожица Праути!

— О, наистина много повече! — допълни Джералдин.

— Ще напишете ли за нас в някой разказ? — попита Джералд.

— О, напишете! — каза Джералдин.

— Убедена съм, че намеренията ви са били добри!… — развълнувано призна госпожа Реймънд.

— Благодаря — отвърна Анн с леден тон, като се опитваше да се изтръгне от прегръдката на близнаците.

— О, нека не се караме заради това! — помоли госпожа Реймънд и огромните й очи се изпълниха със сълзи. — Направо не мога да издържам да се карам с някого!

— Не, определено няма да се караме — най-тържествено обеща Анн, а тя чудесно умееше да звучи тържествено… — Не мисля, че има и най-малка причина да се караме. Смятам, че Джералд и Джералдин доста се позабавляваха днес. Но предполагам, че на горкичката Айви Трент не й е било особено забавно.

Анн се прибра с усещането, че е остаряла с години.

„Само като си помисля, че едно време смятах Дейви за пакостник!“

Ребека Дю береше късни теменуги в здрачната градина.

— Ребека Дю, досега си мислех, че поговорката „Децата трябва да се гледат, а не да се слушат“ е прекалено сурова. Но вече виждам смисъла в нея.

— Горкото ми момиче, ей сега ще ти приготвя една хубава вечеря — отвърна Ребека Дю.

Този път не каза „Нали ти казвах“.

5

Откъс от писмо до Гилбърт

 

Снощи намина госпожа Реймънд и със сълзи на очи ме помоли да й простя за прибързаното поведение.

— Само да знаехте какво е сърцето на майката, госпожице Шърли! Нямаше да ви е трудно да ми простите…

На мен и така не ми беше трудно да й простя. Има нещо у госпожа Реймънд, което не може да не ми харесва. Пък и толкова ни помогна за Драматичния кръжок… Нищо де, все пак не й обещах: „Да, госпожо, всяка събота, когато искате да излезете, ще се грижа за дечицата ви“. Човек се учи от грешките си — дори и такъв непоправим и доверчив оптимист като мен…

Както разбирам, голяма част от съмърсайдското общество в момента е много заинтригувана от любовните отношения между Джарвис Мороу и Дъви[1] Уесткот. Както разправя Ребека Дю, „повече от година са сгодени, но все не стигат доникъде“. Леля Кейт, на която Дъви се пада някаква далечна племенница (за да сме точни, леля Кейт май беше леля на някаква втора братовчедка на Дъви по майчина линия), е дълбоко заинтригувана от историята — от една страна, защото смята, че Джарвис е отлична партия за Дъви, а от друга, както подозирам, защото мрази Франклин Уесткот и много й се ще да го види с разгромена конница, пехота и артилерия. Не че леля Кейт би си признала, че „мрази“ когото и да било. Но като малки двете с госпожа Франклин Уесткот били много близки приятелки, и леля Кейт сериозно твърди, че точно той е бил причина за смъртта й.

За мен историята е интересна. Отчасти защото Джарвис ми е много симпатичен, а и Дъви не ми е безразлична; и отчасти (поне така започвам да подозирам) защото най-непоправимо все си навирам носа в чужди работи — естествено, винаги с най-добри намерения.

Накратко, положението е следното: Франклин Уесткот е търговец. Висок, меланхоличен, инатлив и необщителен. Живее в огромна старомодна къща — „Елмкрофт“[2], точно на излизане от града, по горния път към пристанището. Срещала съм го веднъж или два пъти, но всъщност знам за него твърде малко извън факта, че има необичайния навик да каже нещо и после да избухне в продължителен беззвучен кикот. Не бил стъпвал в църквата, откакто там се пеят химни и настоява всичките му прозорци да са отворени дори и в зимна буря. Признавам си, че щом научих за това, последното, у мен се прокрадва известна симпатия към него. Но навярно съм единствената личност в Съмърсайд, на която той е симпатичен. Все пак го смятат за виден гражданин и от общината не смеят да предприемат нищо без неговото одобрение.

Жена му е починала. Навсякъде разправят, че била робиня, неспособна да нарече своя дори собствената си душа. Говори се, че когато я въвел в дома си, Франклин й обявил, че той ще бъде господарят.

Дъви, която всъщност се казва Сибил, е единственото му дете — много хубава, позакръгленичка, обичлива девойка на деветнадесет години, с червени устни, вечно полуотворени над белите й зъбки; с тъмноруси кичури в кестенявата коса; с примамливи сини очи и много тъмни мигли — толкова дълги, че човек да се чуди истински ли са. Джен Прингъл твърди, че Джарвис се влюбил в нея именно заради очите й. Ние с Джен обсъдихме историята от край до край. Джарвис е любимият й братовчед.

(Между другото, направо няма да повярваш колко е мила Джен към мен, а и аз към нея. И действително е много умна.)

Франклин Уесткот никога не бил позволявал на Дъви да излиза с момчета и когато Джарвис Мороу започнал да й „обръща внимание“, му забранил да идва у тях и наредил на Дъви да не се „мотае повече с оня младеж“. Но пакостта била сторена. Дъви и Джарвис вече били влюбени от все сърце.

Всички в града симпатизират на влюбените. Какво повече иска Франклин Уесткот — Джарвис е преуспяващ млад адвокат, от добро семейство, с добри перспективи, и сам по себе си е много хубав и свестен младеж.

— За Дъви не би имало нищо по-подходящо — заяви Ребека Дю. — Само да поиска, Джарвис Мороу може да има което и да е момиче в Съмърсайд. Но Франклин Уесткот просто си е наумил да я остави стара мома. Иска да е сигурен, че ще има кой да се грижи за домакинството му след смъртта на леля Маги.

— Никой ли няма влияние над него? — попитах аз.

— С Франклин Уесткот никой не може да спори. Прекалено е саркастичен. А ако го надспориш, избухвал ужасно. Не съм го виждала как избухва, но чух госпожица Праути да описва какво е правил веднъж, като била там да им шие. Пощурял за нещо — никой не разбрал за какво — и просто грабвал всичко, което му попадне, и го изхвърлял през прозореца. Поемите на Милтън изхвърчали през живия плет право в езерото с лилиите на Джордж Кларк… И все е недоволен от живота. Госпожица Праути разправя, че майка й й казала, че през живота си не е чувала такива писъци като неговите, когато се раждал. Предполагам, че господ си има причини да създава подобни хора, но все пак ми е чудно… Не, не виждам какво друго могат да направят Джарвис и Дъви, освен да избягат. Някак долно е човек да го прави, въпреки всички романтични небивалици за бягства, които се разправят напоследък. Но в техния случай всеки ще ги извини.

Не знам какво да правя, но трябва да направя нещо. Не мога да си седя ей така и да гледам как хората объркват живота си точно под носа ми, независимо колко пъти ще избухне Франклин Уесткот. Джарвис Мороу няма да чака цял живот. Според слуховете вече губел търпение, дори го видели да заличава името на Дъви от едно дърво, на което го бил издълбал. И имало някакво съблазнително момиче от семейство Палмър, което, казват, направо му се хвърляло на врата. А разправят и че сестра му твърдяла, че майка му казвала, че нейният син нямал нужда с години да се държи за полата на никое момиче…

Действително, Гилбърт, чувствам се нещастна заради тях!

Тази вечер е пълнолуние, любими: луната грее над върбите в двора и над цялото пристанище, от което отплува някакъв призрачен кораб; над старото гробище, над личната ми долина, над Царя на бурите… Пълнолуние ще бъде и над Алеята на влюбените, и над Езерото на блестящите води, и над старата Гора на духовете, и над Теменужената долина. Тази нощ феите ще танцуват по хълмовете. Но, скъпи ми Гилбърт, ако нямаш до себе си някой, с когото да споделиш това пълнолуние, то си е просто… чисто и просто лунна светлина!

Ще ми се да изведа малката Елизабет на разходка. Тя обича да се разхожда по пълнолуние. В „Грийн Гейбълс“ на няколко пъти с огромно удоволствие правихме подобни разходки. Но у дома Елизабет изобщо не вижда пълнолунията, освен през прозореца…

И за нея започвам да се безпокоя. Вече навършва десет години, а ония две стари дами нямат ни най-малка представа какво й е нужно — нито в духовно, нито в емоционално отношение. Вярно, има добра храна и хубави дрехи, но не могат и да си представят, че има нужда от нещо повече… И с всяка изминала година ще става все по-лошо. Какво ли девичество ще има горкото дете?

6

След празника по случай откриването на учебната година в гимназията Джарвис Мороу изпрати Анн и й разправи неволите си.

— Ще ти се наложи да избягаш с нея, Джарвис. Всички го казват. По правило не одобрявам бягствата („Казах го като учителка с четиридесетгодишен стаж“ — усмихна се в себе си тя), но всяко правило си има изключения.

— Но за това са нужни двама, Анн! Не мога да избягам сам. А Дъви е така наплашена от баща си, че едва ли ще мога да я накарам. При това всъщност няма и да е бягство. Просто някоя вечер трябва да дойде у сестра ми Джулия — госпожа Стивънс, нали я познаваш. Ще повикам свещеника там и ще можем да се оженим достатъчно почтено, за да запушим устата на когото и да било. А после ще заминем на меден месец при леля ми Берта в Кингспорт. Виж колко е просто. Но не мога да накарам Дъви да рискува. Горката ми шушка! Толкова отдавна се е предала на приумиците на баща си, че вече не й е останала никаква воля…

— Просто ще ти се наложи да я заставиш да го направи, Джарвис!

— Свети Петре! Анн, да не мислите, че не съм се опитвал? Молил съм я, до посиняване съм я молил! Когато сме заедно, тя почти ми обещава, но в мига, в който се прибере, изпраща да ми предадат, че не може. Знам, Анн, знам, че изглежда странно. Но горкото дете явно наистина е привързано към баща си и не може да понесе мисълта, че той никога няма да й прости.

— Трябва да я накарате да избира — или вие, или баща й.

— Ами ако предпочете него?

— Не смятам, че има подобна опасност.

— Човек никога не може да е сигурен — печално каза Джарвис. — Но трябва да се вземе някакво решение. И то скоро! Не мога вечно да продължавам така. Луд съм по Дъви. Всички в Съмърсайд го знаят. Тя е като малка напъпила розичка. И просто трябва да е моя, Анн!

— Поезията е нещо чудесно, когато е на място, но в този случай тя доникъде няма да ви доведе, Джарвис — хладнокръвно отсъди Анн. — Прозвучахте ми като някоя от забележките на Ребека Дю, но те поне винаги са верни. Във вашия случай чисто и просто ви е нужен мъничко здрав разум. Кажете на Дъви, че сте се уморили от двоумения — или да ви взима, или да ви оставя. И ако ви обича достатъчно, за да изостави баща си, все едно, по-добре да го разберете.

— Анн, не сте били цял живот под палеца на Франклин Уесткот — изпъшка Джарвис. — И представа си нямате какъв е. Добре де, ще направя последно и окончателно усилие. Както казахте, ако Дъви наистина ме обича, ще дойде с мен. Ако ли пък не — все едно, трябва да разбера най-лошото. Защото вече май ставам за смях!…

„Да, Дъви по-добре да внимава, щом си започнал да се чувстваш така!“ — помисли си Анн.

След няколко вечери в „Уинди Уилоус“ се намъкна и самата Дъви — искала да се посъветва с Анн.

— Какво да правя, Анн?! Какво изобщо мога да направя? На практика Джарвис иска да избягаме! Идната седмица татко ще остане цяла нощ в Шарлоттаун, на някакъв масонски банкет, и това би било добра възможност. Леля Маги изобщо няма да заподозре. И Джарвис иска да отида у госпожа Стивънс и там да се оженим.

— А защо не, Дъви?

— Ох, Анн, мислиш ли, че наистина трябва да го направя? — Дъви вдигна примамливото си лице. — Моля те! Умолявам те! Убеди ме! Направо съм обезумяла! — Гласът на Дъви се задави в сълзи. — О, Анн, ти не познаваш татко! Той направо мрази Джарвис — и не мога да си представя защо! Защо?! Как може изобщо някой да мрази Джарвис?! Когато за първи път ме посети, татко му забрани да идва вкъщи и му каза, че ако дойде още веднъж, ще насъска срещу него кучето! Имаме огромен булдог — знаеш, че не пускат, щом захапят. А той никога няма да ми прости, ако избягам с Джарвис.

— Дъви, трябва да избереш единия от двамата!

— И Джарвис ми го каза! — проплака Дъви. — Ох, такъв суров е станал! Никога не съм го виждала такъв! А аз не мога… Не мога да живе-е-ея без него, Анн!…

— Тогава живей с него, скъпо ми момиче. И не наричай това бягство. Да стигнеш до Съмърсайд и да се омъжиш за него в кръга на приятелите му съвсем не е бягство.

— Но татко ще го нарече точно така — възрази Дъви, като преглътна едно изхълцване. — Нищо, Анн, ще послушам съвета ти. Убедена съм, че тъкмо ти не би ме посъветвала да направя погрешна стъпка. Ще кажа на Джарвис да издейства разрешително, и ще отида у сестра му вечерта, когато татко е в Шарлоттаун…

Джарвис победоносно уведоми Анн, че Дъви най-после се е съгласила.

— Идния вторник ще я посрещна в края на алеята — тя не ми позволява да отида чак до къщата от страх, че леля Маги може да ме види — и просто ще отидем у Джулия и ще се оженим сред прегръдки и поздравления. Всичките ми приятели ще са там — горкичката ми шушка, това поне мъничко ще я поуспокои! Франклин Уесткот бил казал, че никога няма да взема дъщеря му. Но ще му покажа колко е сбъркал!

7

Вторникът се оказа мрачен ден. Беше краят на ноември. От време на време над хълмовете преминаваха студени, ветровити проливни дъждове. Под сивата мъгла светът бе едно безрадостно, безлюдно място.

„Горката Дъви, денят не е особено подходящ за сватби — помисли си Анн. — Надявам се… надявам се… — Тя направо се разтрепери. — Надявам се, че това няма да я възпре! Грешката ще е моя. Ако аз не бях я посъветвала, Дъви никога нямаше да се съгласи. Ами ако Франклин Уесткот никога не й прости?… Анн Шърли, престани! Всичките тези мисли ти идват само от лошото време!“

До вечерта дъждът спря, но въздухът остана студен и влажен, а небето — натежало. Анн поправяше тетрадки в стаичката си в кулата, Дъсти Милър се бе свил на кълбо под печката. Изведнъж на парадния вход гръмко се потропа.

Анн изтича надолу, Ребека Дю тревожно подаде глава от спалнята си, но Анн й махна успокоително.

— Има някой пред парадния вход! — глухо каза Ребека Дю.

— Всичко е наред, скъпа Ребека. Е, боя се, че всъщност нищо не е наред, но, както и да е. Просто Джарвис Мороу — видях го от страничния прозорец — иска да се видим.

— Джарвис Мороу! — Ребека влезе и затвори вратата си. — Това е вече последната капка!

— Джарвис, какво се е случило?

— Дъви не дойде! — обезумяло каза Джарвис. — Чакахме я с часове! Свещеникът е там… И всичките ми приятели… А и Джулия е приготвила вечерята… А Дъви не дойде! Чаках я в края на алеята, докато не премръзнах и едва не се побърках! Не посмях и да се доближа до къщата — откъде да знам какво е станало! Може оня стар грубиян Франклин Уесткот да се е върнал! Или леля Маги да я е заключила! Но аз трябва да разбера! Моля ви, Анн! Трябва да идете до „Елмкрофт“ и да разберете защо!

— А-аз? — заекна Анн недоверчиво.

— Да, вие! На никого другиго не мога да имам вяра! Никой друг нищо не знае! О, Анн, не ме проваляйте точно сега! През цялото време ни подкрепяхте. Дъви твърди, че сте единствената й истинска приятелка. Не е чак толкова късно — едва девет е. Идете!

— И да ме сдъвче булдогът? — язвително възрази Анн.

— Оня стар пес ли?! — презрително каза Джарвис. — Той не би си отворил устата да залае и по скитник! Да не би да сте си мислили, че ме е било страх от кучето?! При това вечер винаги го заключват. Просто не исках да създавам на Дъви проблеми вкъщи, ако ни разкрият. Моля ви, Анн!

— Предполагам, че ще загазя — рече Анн и отчаяно сви рамене.

Джарвис я откара до дългата алея към „Елмкрофт“, но тя не му позволи да продължи:

— Както казахте, това може да усложни нещата за Дъви, ако баща й се е прибрал.

Анн бързо тръгна по дългата алея между дърветата. Луната надникваше сред носените от вятъра облаци, но през повечето време цареше ужасяваща тъма. Пък и тя не беше много сигурна относно кучето…

В „Елмкрофт“ светеше единствено кухненският прозорец. Вратата отвори лично леля Маги, сестрата на Франклин Уесткот — много стара, малко попрегърбена, със сбръчкано лице. Никой не я смяташе за много умна, но пък беше отлична домакиня.

— Лельо Маги, Дъви вкъщи ли е?

— Дъви си е в леглото — флегматично отвърна леля Маги.

— В леглото?! Да не е болна?!

— Доколкото ми е известно, не. Цял ден нещо я втрисаше. След вечеря каза, че е уморена, качи се и си легна.

— Непременно трябва да я видя за малко, лельо Маги! Просто… Просто има да ми казва нещо важно…

— Тогава по-добре се качи в стаята й. Горе, вдясно. — Леля Маги посочи към стълбището и се заклатушка към кухнята.

Анн изкачи стълбите на бегом, най-безцеремонно влезе и Дъви подскочи в леглото. Доколкото можеше да се види на светлината на мъждукащата свещичка, Дъви бе потънала в сълзи. Но тия сълзи само докараха Анн до ярост:

— Дъви Уесткот, забрави ли, че обеща тази вечер — точно тази вечер! — да се омъжиш за Джарвис Мороу?!

— Не… не… — изскимтя Дъви. — Ох, Анн, толкова съм нещастна! Какъв ужасен ден! Ти изобщо, изобщо не можеш да си представиш какво преживях.

— Но знам какво е преживял горкият Джарвис, докато цели два часа те е чакал на алеята в студа и в дъжда! — безжалостно отсече Анн.

— Много ли… Много ли ми е сърдит?

— Да, доколкото можах да забележа — хапливо рече Анн.

— А аз… Аз просто се уплаших. Не съм мигнала нощес. Не можах да го направя — не можах! Аз… Анн, в бягството всъщност има нещо толкова неблагодарно! А и нямаше да получа хубави подаръци… Е, във всеки случай, поне не много… Винаги съм искала да се в-в-венчая в църква!… В красиво украсена църква-а!… С бяла рокля, и с воал, и… и със с-с-сребристи пантофки-и!…

— Дъви Уесткот, моментално се измъквай от това легло — моментално! — и се обличай! Тръгваш с мен!

— Анн, но вече е твърде късно…

— Никак не е късно. Сега или никога! Ако имаш поне грам мозък, трябва да го знаеш! Трябва да знаеш, че Джарвис Мороу никога вече няма да ти проговори, ако така се подиграеш с него!

— Не, Анн, той ще ми прости, като разбере…

— Няма! Познавам Джарвис Мороу. Той няма да те остави да си играеш с живота му до безкрайност! Дъви, да не искаш на ръце да те измъквам от леглото?!

Дъви потрепери и въздъхна:

— Нямам подходяща рокля…

— Имаш половин дузина красиви рокли! Облечи тази от розовата тафта.

— Нямам и никакъв, ама съвсем никакъв чеиз! Семейство Мороу винаги ще ми го натякват.

— Можеш да си го накупиш и после. Защо не си премислила всичко това досега?!

— Не… не… Тъкмо в това е проблемът!… Едва снощи започнах да мисля за всичко това. Ами татко?!… Ти не познаваш татко, Анн!…

— Дъви, давам ти точно десет минути да се облечеш!

Дъви се облече точно за определеното й време.

— Тази рокля… з-з-започва да ми отеснява — изхълца тя, докато Анн я закопчаваше. — А ако много напълнея, Джарвис вече н-н-няма да ме обича! Де да бях висока и слаба, и бледа като теб, Анн… Олеле, Анн, ами ако леля Маги ни чуе?

— Няма. Затворила се е в кухнята, а знаеш и че малко недочува. Ето ти шапката и палтото, а в тая чанта ти посъбрах някои неща.

— Божичко, как ми блъска сърцето! Анн, нали не изглеждам ужасно?

— Чудесно изглеждаш — искрено отвърна Анн.

Лицето на Дъви беше сякаш от рози и крем, кожата й — като кадифе, и дори сълзите не бяха успели да загрозят очите й. Но Джарвис не можеше да види очите й в мрака. Пък и беше достатъчно обезпокоен за обожаемата си красавица, и доста поизмръзнал от бързото каране до града…

— За бога, Дъви, не гледай така уплашено, задето трябва да се омъжиш за мен! — сопна се той, когато слизаха по стъпалата към дома на семейство Стивънс. — И стига си плакала! Ще започнеш да подсмърчаш! Вече е почти десет часа, а влакът ни е в единадесет.

Веднага след като безвъзвратно се венча за Джарвис, Дъви се почувства достатъчно добре — лицето й доби изражение, което Анн лукаво описа в писмото си до Гилбърт като „изражение за меден месец“.

— Анн, скъпа, всичко дължим само на теб! Никога няма да го забравим! Нали, Джарвис? И… Ох, Анн, миличка, ще направиш ли още едно-единствено нещо за мен? Моля те, съобщи новината на татко. Той ще се прибере рано утре вечер — и все някой трябва да му каже! И ако изобщо съществува човек, който може да го успокои, това си само ти. Моля те, направи всичко каквото можеш, за да го накараш да ми прости!…

Анн усети, че точно в момента самата тя има нужда от успокоение, но се чувстваше и някак неловко отговорна за завършека на историята, така че даде исканото обещание.

— Разбира се, Анн, той ще се държи ужасно… направо ужасно, Анн, но все пак не може да те убие — успокои я Дъви. — Ох, Анн, ти не знаеш, не можеш да разбереш колко сигурна се чувствам с Джарвис…

Анн най-сетне се прибра. Ребека Дю вече не можеше да сдържа любопитството си, без малко да полудее. Както си беше по нощница, наметната само с плетения шал, тя последва Анн чак до стаичката в кулата и изслуша цялата история.

— Е, предполагам, че точно това човек може да нарече „живот“ — язвително обобщи тя. — Но наистина се радвам, че Франклин Уесткот най-сетне си получи заслуженото. А и госпожа капитан Маккумър също ще се зарадва. Но не ти завиждам за задължението да му съобщиш новината — ще избухне от ярост и ще ти надума какви ли не неоснователни лъжи. Ако бях на твое място, госпожице Шърли, нямаше и да мигна тази нощ…

— И аз предчувствам, че няма да е особено приятно изживяване — разкаяно се съгласи Анн.

8

На следната вечер Анн се запъти към „Елмкрофт“ през приказния пейзаж на ноемврийската мъгла. Имаше усещането, че е удавник, уловен за сламка — поетото задължение не беше от най-приятните. Е, вярно, Дъви каза, че Франклин Уесткот няма да я убие. Анн не се боеше от физическо насилие. Макар че, ако всички приказки за него бяха верни, би могъл и да метне нещо по нея… Дали щеше да започне да заеква от гняв? Анн никога не бе виждала човек да заеква от гняв, но гледката навярно беше доста неприятна… Е, най-вероятно щеше да използва забележителния си дар — непоносимия сарказъм. А сарказмът у който и да било мъж или жена бе единственото оръжие, от което Анн се боеше. Винаги я нараняваше, прогаряше в душата й рани, които зарастваха с месеци.

Припомни си как леля Джеймисина обичаше да казва: „Никога, когато можеш, не носи на хората лоши вести!“. И в това се оказваше мъдра, както и във всичко останало. „Е, пристигнах…“

„Елмкрофт“ беше една твърде старомодна къща. Имаше кули на всеки ъгъл и заоблен купол на покрива. А на площадката на предното стълбище седеше кучето…

„Веднъж да захапе, никога не пуска!“ — припомни си Анн. Дали да не се опита да заобиколи откъм страничната врата? Но самата мисъл, че Франклин Уесткот може да я наблюдава от прозореца, повдигна духа й. Никога нямаше да му достави удоволствието да разбере, че се бои от кучето му. Решително вирна глава, изкачи стъпалата, подмина кучето и дръпна звънеца. Кучето дори не помръдна. Анн го погледна през рамо — очевидно спеше.

Франклин Уесткот, както се оказа, не беше у дома. Но го очакваха всеки момент — влакът от Шарлоттаун вече пристигаше. Леля Маги въведе Анн в „библиотеката“, както я нарече тя, и я остави там. Кучето се пробуди и ги последва, после се настани в краката на Анн.

„Библиотеката“ й хареса. Беше весела, сенчеста стая, в камината гореше уютен огън, а по износения червен килим имаше кръпки с формата на боси крака. Франклин Уесткот имаше явно добро отношение към книгите и към лулите.

В този момент го чу да си влиза вкъщи. Окачи шапката и палтото си в коридора и застана на вратата на библиотеката с решително вдигнати вежди. Анн си спомни, че когато за първи път го срещна, имаше усещането, че вижда пират джентълмен. Сега това усещане се повтори.

— О, вие ли сте? — доста рязко започна той. — И какво искате?

Дори не й подаде ръка и на Анн й мина през ум, че от двамата присъстващи джентълмени кучето решително имаше по-добри обноски.

— Господин Уесткот, моля ви да ме изслушате спокойно, преди…

— Спокоен съм, много съм спокоен. Продължавайте!

Анн реши, че няма смисъл да го усуква пред човек като Франклин Уесткот, и твърдо продължи:

— Дойдох да ви уведомя, че Дъви се омъжи за Джарвис Мороу.

После зачака земетресението. Но такова нямаше. По слабото загоряло лице на Франклин Уесткот не трепна нито мускул. Той влезе и седна на коженото кресло насреща й.

— Кога?

— Снощи, в дома на сестра му — поясни Анн.

Светлокафявите очи на Франклин Уесткот за миг се впиха в нея изпод надвисналите прошарени вежди, и Анн се почуди как ли е изглеждал като бебе. После той отметна глава и изпадна в един от своите спазми на беззвучен смях.

— Не я винете, господин Уесткот — най-искрено я защити Анн. Едва събра сили да заговори след ужасното си разкритие. — Грешката не беше нейна…

— Обзалагам се, че не е — рече Франклин Уесткот.

Наистина ли се опитваше да бъде саркастичен?!

— Не, наистина, грешката беше изцяло моя — простичко и смело обяви Анн. — Аз я посъветвах да избя… да се омъжи. Аз я накарах да го направи. Тъй че, господин Уесткот, моля ви, простете й.

Франклин Уесткот спокойно си избра лула и започна да я тъпче.

— Госпожице Шърли, ако наистина сте успели да накарате Сибил да избяга с Джарвис Мороу, значи сте извършили нещо по-велико, отколкото изобщо съм си мислил, че жив човек може да успее. Вече ме беше страх, че тя никога няма да събере достатъчно смелост да го направи. И тогава щеше да ми се наложи да падна по гръб, а бог ми е свидетел — ние в семейство Уесткот ненавиждаме да падаме по гръб! Вие спасихте реномето ми, госпожице Шърли, и аз съм ви дълбоко признателен.

Настъпи напрегната тишина, Франклин Уесткот продължи да тъпче лулата си и с весело пламъче в очите наблюдаваше лицето на Анн. А тя бе така объркана, че направо не знаеше какво да каже.

— Предполагам — продължи той, — че сте дошли да ми съобщите новината, едва ли не трепереща от страх, нали?

— Да — едносрично отвърна Анн.

Франклин Уесткот беззвучно се изхили:

— Няма от какво да се боите. По-добра новина не можехте и да ми донесете. Така де, Джарвис Мороу и Сибил бяха още деца, когато го нарекох за нея. И щом други момчета започваха да й обръщат внимание, просто ги разгонвах. Точно това беше първото нещо, заради което той я забеляза. Ще му покаже той на стареца! Но всички момичета така го харесваха, че едва повярвах на невероятния си късмет, когато той действително се влюби в нея. Тогава си съставих план за действие. Познавах семейство Мороу до мозъка на костите. Вие не ги познавате. Добро семейство, но мъжете никак не обичат леснопостижимите неща, и винаги са твърдо решени да постигнат забраненото — ей така, на инат. Бащата на Джарвис разби сърцата на три девойки, понеже семействата им направо му ги хвърляха на врата. Знаех си точно какво ще стане в случая с Джарвис. Сибил щеше да се влюби в него до уши и той за нула време щеше да се отегчи от нея. Знаех, че ако се добере лесно до нея, любовта му ще е ден до пладне. Точно затова му забраних да се доближава до къщата и забраних на Сибил да разговаря с него. Изобщо, отлично изиграх ролята на забраняващия родител. Ще ми говорят те за чара на непостигнатото! Той не е нищо в сравнение с чара на непостижимото. И всичко се развиваше по план, но ударих на камък в слабоволието на Сибил. Добро дете е, но наистина няма никаква воля. Започнах да си мисля, че никога няма да има смелостта да се омъжи за него напук на мен… Е, скъпа млада госпожице, ако вече сте си поели дъх, доразкажете ми цялата история.

Анн бе възвърнала чувството си за хумор. Никога не пропускаше възможността добре да се посмее, дори и над себе си. И внезапно почувства Франклин Уесткот като стар приятел.

Той изслуша разказа, като тихичко, с наслаждение подръпваше от лулата си. Когато приключи, той одобрително кимна:

— Както виждам, задължен съм ви дори повече, отколкото си мислех. Ако не сте били вие, Сибил никога нямаше да събере смелостта да го направи. А Джарвис Мороу, доколкото познавам рода му, нямаше да рискува втори път да го направят на глупак. Ей богу, та аз едва съм отървал кожата! Задължен съм ви за цял живот. Наистина сте добро момиче. При това дойдохте тук след всички врели-некипели, които клюката ви е наразправяла. А доста сте се наслушали, нали?

Анн кимна. Булдогът бе положил глава на скута й и блажено похъркваше.

— Всички казваха, че сте опак, раздразнителен и свадлив — искрено рече тя.

— Освен това, предполагам, са ви казали, че съм тиранин, който е направил живота на жена си невъзможен и е управлявал семейството си с желязна ръка, нали?

— Така е, господин Уесткот. Но все си мислех, че преувеличават. Ако бяхте чак така ужасен, Дъви не би могла да ви обича толкова.

— Умна мома! Жена ми, госпожице Шърли, беше една щастлива съпруга. И когато госпожа капитан Маккумър ви заразправя, че съм я изтормозил до смърт, наругайте я от мое име — извинете за вулгарния израз. Моли беше красавица — по-хубава и от Сибил. Каква розово-бяла кожа, какви златистокестеняви коси, какви влажни сини очи имаше! Тя беше най-красивата жена в Съмърсайд. Такава и трябваше да бъде. Нямаше да понеса някой да влезе в църквата с по-красива съпруга от моята! Управлявах дома си като мъж, но не тиранично. Е, случвало се е да избухна, разбира се. Човек има право и да се поскара от време на време с жена си, нали? Жените се отегчават от еднообразните съпрузи. Освен това, след като се успокоявах, винаги й подарявах пръстен, или колие, или някоя подобна дреболия. Никоя жена в Съмърсайд нямаше по-хубави бижута… Е, вече ще трябва да ги предам на Сибил.

— А какво ще кажете за поемите на Милтън? — дяволито попита Анн.

— Поемите на Милтън ли?… А, да! Поемите не бяха на Милтън, на Тенисън бяха. Уважавам Милтън, но не мога да понасям Алфред — прекалено е сладникав, чак да ти се доповръща! Тъкмо два стиха от него така ме вбесиха една вечер, че изстрелях книгата през прозореца. Но на следния ден я прибрах заради песента на ловджийския рог. Заради нея съм готов да простя всичко на всекиго! При това въпросната книга всъщност не падна в езерото на Джордж Кларк — това си е измишльотина на старата Праути… Да не би да си тръгвате? Защо не останете да вечеряте със самотния старец, от когото са отнели единственото му дете?

— Съжалявам, но наистина не мога, господин Уесткот — тази вечер съм длъжна да присъствам на учителския съвет.

— Е, значи ще се видим, когато Сибил се завърне. Без съмнение, ще трябва да им организирам някакво празненство. Добри ми боже, какво успокоение! И представа нямате колко щях да се намразя, ако ми се беше наложило да падна по гръб и да му кажа: „Я я взимай!“. А сега, при това положение, ми остава само да се преструвам на оскърбен и примирен, и тъжно да й дам прошка в името на бедната й майка… Ще го изиграя прекрасно! А Джарвис не бива и да заподозре. И вие няма да издадете номера, нали?

— Няма — обеща Анн.

Франклин Уесткот галантно я изпрати до вратата. Булдогът приседна на задните си лапи и излая подире й.

— И винаги помнете — тържествено довърши старецът, — че котката може да бъде одрана по повече от един начин. Можеш да го направиш и така, че животното дори да не разбере… Предайте на Ребека Дю най-топлите ми чувства. Тя е една чудесна стара котка, стига човек да знае как да я погали. И ви благодаря… Благодаря ви.

Анн се запъти към къщи. Беше мека, спокойна вечер. Мъглата се бе вдигнала, вятърът бе стихнал и бледото зеленикаво небе изглеждаше мразовито.

„А разправяха, че не познавам Франклин Уесткот — помисли си тя. — Прави бяха — не го познавах. Но пък и те не са го познавали.“

— Е, как го възприе? — изстреля Ребека Дю, тръпнеща от любопитство — през цялото време, докато Анн я нямаше, все беше като на тръни.

— Не толкова зле, в крайна сметка — поверително отвърна Анн. — Според мен с времето той ще прости на Дъви.

— Досега не съм те видяла да паднеш по гръб, госпожице Шърли — с възхищение каза Ребека Дю. — Определено имаш подход.

— „Нещо усилно, нещо извършено си струва нощния покой…“ — уморено цитира Анн, докато изкачваше трите стъпала към леглото си вечерта. „Но само да посмее още някой да ми поиска съвет дали да бяга!“

9

Откъс от писмо до Гилбърт

 

Утре вечер съм канена на вечеря у една видна дама от Съмърсайд. Знам, Гилбърт, знам, че няма и да ми повярваш, когато узнаеш, че се нарича Томгалън — госпожица Минерва Томгалън — ще си кажеш, че съм чела Дикенс прекалено дълго и прекалено до късно…

Скъпи мой, не се ли радваш, че фамилното ти име е Блайт? Убедена съм, че никога нямаше да реша да се омъжа за теб, ако се казваше Томгалън. Представи си само: Анн Томгалън! Не, ти дори не можеш да си го представиш!

И все пак, това е най-голямата чест, с която човек може да бъде удостоен в Съмърсайд — да бъде поканен в дома Томгалън. Тази къща няма друго име — за семейство Томгалън не съществуват условности като брястове, кестени или имения.

Както подразбрах, някога те са били кралското семейство и в сравнение с тях семейство Прингъл са били дребни като гъби. Но сега от всичките шест поколения е останала единствено госпожица Минерва. Живее сам-сама в огромната си къща на Куин стрийт — с големи комини и зелени щори. Единствената частна къща със стъклописи в града. Достатъчно голяма и за четири семейства, а се обитава единствено от госпожица Минерва, една готвачка и една прислужница… Поддържат я много добре, но всеки път, когато мина покрай нея, изпитвам усещането, че това е място, където животът е забравен.

Госпожица Минерва излиза много рядко, като се изключи отиването й до Англиканската църква, и не бях я срещала допреди две-три седмици — дойде на събранието на учителите и настоятелите, за да направи на училището официално дарение: ценната библиотека на баща си. Изглежда точно така, както ти би си представил една Минерва Томгалън — висока и слаба, с дълго и тясно бледо лице, с дълъг тънък нос и дълги тънки устни. Знам, че не прозвуча особено привлекателно, но все пак госпожица Минерва е доста красива (в аристократичния смисъл на думата), и винаги се облича твърде елегантно, макар и малко старомодно. Както ме осведоми Ребека Дю, като млада била истинска красавица, и огромните й черни очи все още са изпълнени с огън и плам. Никак не й липсва дар слово — в живота си не бях чула една дарителска реч да доставя на някого такова удоволствие!

Госпожица Минерва бе особено мила към мен, а вчера най-официално получих и малка записка, с която ме кани на вечеря. И само като съобщих на Ребека Дю, тя ме зяпна така, сякаш съм поканена в Бъкингамския дворец.

— Огромна чест е да бъдеш поканен в дома Томгалън — някак благоговейно каза тя. — Не съм чувала госпожица Минерва да е канила друг директор на училището досега. Разбира се, те всички бяха мъже, тъй че, предполагам, едва ли е било уместно. Е, госпожице Шърли, надявам се да не се отегчиш до смърт от приказките й — всички от семейство Томгалън умеят да говорят безспир. И винаги обичаха да са първи във всичко. Според някои хора госпожица Минерва живее така откъснато, понеже вече е остаряла и не може да е все така първа, както е свикнала, а никога няма да засвири втора цигулка… Какво ще си облечеш, госпожице Шърли? Бих искала да те видя облечена в кремавата рокля от газ и черното кадифено болеро — толкова си гиздава с тях!

— Боя се, че ще са прекалено „гиздави“ за една спокойна вечеря — отвърнах аз.

— Госпожица Минерва ще ги хареса, смятам. Всички от семейство Томгалън обичаха гостите им да са красиво облечени. Разправят, че едно време дядото на госпожица Минерва хлопнал вратата под носа на някаква жена, поканена у тях на бал, само защото не дошла с най-красивата си рокля. Казал й, че и най-хубавата й рокля не е достатъчно хубава за дома Томгалън…

Въпреки всичко възнамерявам да си облека зелената муселинена рокля, и духовете на семейство Томгалън ще трябва да се примирят с това.

Гилбърт, искам да ти призная нещо, което извърших миналата седмица. Предполагам, ще си помислиш, че пак се бъркам в чужди работи. Но просто трябваше, наистина трябваше да направя нещо. Догодина няма да съм в Съмърсайд, а няма да мога да живея с мисълта, че съм изоставила малката Елизабет на благоволението на ония две безчовечни старици, които с всяка година стават все по-хапливи и по-тесногръди. Какво девичество ще има тя в оная мрачна стара къща?

— Питам се — замечтано каза тя неотдавна, — какво би било да има човек баба, от която да не се страхува?…

И аз го направих. Да, направих го: писах на баща й! Той живее в Париж и не зная адреса му там, но Ребека Дю дочула и запомнила названието на фирмата, чийто клон управлява. Рискувах и изпратих писмото до въпросната фирма, на негово име. Писах възможно най-дипломатично, но ясно изразих мнението си, че е редно да прибере Елизабет при себе си. Разказах му как жадува и мечтае за него, колко сурова и строга е госпожа Камбъл към нея… Навярно от това нищо няма да излезе, но ако не бях му писала, съвестта щеше цял живот да ме преследва.

Замислих се да го направя, защото един ден Елизабет най-сериозно ми заяви, че е „написала писмо на Господ“, за да го помоли да й върне бащата и да го накара да я обикне.

Каза, че на връщане от училище спряла насред една полянка и го прочела с поглед към небето. Аз вече знаех, че е направила нещо необичайно, понеже госпожица Праути видяла цялото представление и ми го разказа на следния ден, като дойде да шие на вдовиците. Мислеше, че Елизабет е започнала да полудява, „щом така си разговаря с небесата“. Попитах Елизабет и тя ми разказа.

— Помислих, че Господ може би ще обърне повече внимание на едно писмо, отколкото на една молитва — обясни ми тя. — Толкова дълго се молих… Пък и той навярно получава твърде много молитви…

Същата вечер писах на баща й.

Преди да свърша, трябва да ти разкажа какво стана с Дъсти Милър. Преди известно време леля Кейт ми спомена, че трябвало да му намерят нов дом, понеже Ребека Дю непрекъснато се оплаквала от него, и вече наистина не можели да издържат това. И ето че миналата седмица, като се прибрах една вечер от училище, Дъсти Милър го нямаше. Леля Чати ми обясни, че са го дали на госпожа Едмъндс, чак в другия край на Съмърсайд. Малко ми домъчня — с Дъсти Милър бяхме чудесни приятели. Но си помислих, че поне Ребека Дю ще е щастлива…

Този ден Ребека я нямаше, беше отишла извън града да помага на някаква роднина да си тупа килимите. Когато привечер се върна, никой нищо не й каза. Но преди лягане започна да вика Дъсти Милър от задната веранда, и леля Кейт спокойно рече:

— Ребека, няма нужда да викаш Дъсти Милър. Няма го — намерихме му нов дом и вече няма да те притеснява.

Ако можеше, Ребека Дю със сигурност щеше да пребледнее.

Нямало го? Намерили му нов дом? Господи, и това ли нещастие! Та нали тук си е неговият дом?!

— Дадохме го на госпожа Едмъндс. Откакто дъщеря й се омъжи, тя е много самотна и сметнахме, че един хубав котарак ще й бъде добра дружинка…

Ребека Дю влезе и затръшна вратата. Изглеждаше бясна.

— Е, това вече наистина е последната капка! — рече тя.

И явно наистина беше така — не бях виждала очите й да изпускат такива гневни искри.

— Госпожо Маккумър, напускам в края на месеца. Ако ви е удобно, и по-рано.

— Но, Ребека — удивено възрази леля Кейт, — не те разбирам! Ти винаги си мразила Дъсти Милър. Нали миналата седмица каза…

— Точно така! — хапливо отвърна Ребека. — Прехвърлете всичко на моя гръб! Не се съобразявайте с чувствата ми! Оня нещастен скъп Котак! Как съм го чакала! Как съм го глезила! Колко нощи съм ставала, само за да го пусна да си влезе!… А сега да го изхвърляте ей така, зад гърба ми, без дори да се сбогуваме! При това да го дадете точно на Джейн Едмъндс, която няма да му купи и парченце черен дроб, дори да умира за това, бедното създание! Та той беше едничкото ми другарче в кухнята!

— Но, Ребека, нали ти винаги…

— Да, да, продължавайте, госпожо Маккумър! Не ме оставяйте мен и думичка да кажа! От котенце го отгледах този котарак! Грижила съм се и за здравето, и за възпитанието му. И за какво? За да може оная Джейн Едмъндс да си има добре възпитан котарак, че да й правел компания. Нищо, надявам се тя да стои навън в мразовитите вечери, както правех аз, и часове наред да го вика, вместо да го остави навън да измръзне. Но малко се съмнявам. Сериозно се съмнявам. Е, госпожо Маккумър, надявам се само следващия път, когато стане десет под нулата, да не ви измъчва съвестта. Лично аз няма и да мигна, когато това стане, но, естествено, това за никого няма значение!

— Ребека, ако само…

— Госпожо Маккумър, не съм нито червей, нито изтривалка за подметки! Нищо, това ще ми е за урок — ценен урок! Никога вече няма да си позволя да свържа чувствата си с което и да било животно. И поне да го бяхте направили честно и открито… Но така, зад гърба ми… Така да се възползвате от отсъствието ми! Не съм и чувала за подобна мръсна подлост. Но коя ли съм аз, за да очаквам някой да се съобразява точно пък с моите чувства?!…

— Ребека — отчаяно каза леля Кейт, — щом искаш Дъсти Милър да се върне, ще го върнем.

— Защо не ми го казахте по-рано? — рязко попита Ребека Дю. — Но се съмнявам. Джейн Едмъндс вече се е вкопчила в него… Дали пък ще се откаже?

— Мисля, че ще го направи — рече леля Кейт, вече напълно омекнала. — Но ако го върнем, няма да ни напускаш, нали, Ребека?

— Ще си помисля — отсече Ребека Дю с вид на човек, който прави огромно благодеяние.

На следващия ден леля Чати върна Дъсти Милър в една закрита кошница. Долових погледите, които двете с леля Кейт си размениха, след като Ребека Дю отнесе Дъсти Милър в кухнята и затвори вратата. И още се питам не беше ли всичко това един дълбоко замислен заговор от страна на вдовиците, подпомагани и поощрявани от Джейн Едмъндс…

Оттогава Ребека и дума не е изрекла против Дъсти Милър, а когато го вика преди лягане, гласът й звучи така победоносно — сякаш иска цял Съмърсайд да разбере, че Дъсти Милър се е върнал там, където му е мястото, и че тя още веднъж се е наложила над вдовиците!

10

Беше мрачна, ветровита мартенска вечер. Дори облаците по небето изглеждаха някак забързани. Анн изкачи тройното стълбище към дома Томгалън — широки, но твърде плитки стъпала, обградени от каменни вази и още по-каменни лъвове. Когато минаваше покрай къщата на тъмно, тя изглеждаше тъжна и мрачна — само в един-два прозореца едва мъждукаше по някоя светлинка. Но сега бе така ярко осветена, сякаш госпожица Минерва ще дава прием за целия град. Анн направо бе сломена от подобна илюминация в своя чест — дощя й се наистина да си беше облякла кремавата рокля.

Но и в зелената муселинена си беше достатъчно очарователна, а навярно така си бе помислила и госпожица Минерва, като я посрещна в коридора, тъй като и лицето, и гласът й бяха много сърдечни. Самата госпожица Минерва беше направо величествена в черното си кадифе, с диамантен гребен в тежките къдри на стоманеносивата си коса и масивна брошка камея. Вярно, костюмът й бе малко старомоден, но го носеше с такова величие, че изглеждаше вечен като кралското достойнство.

— Добре дошла в дома Томгалън, скъпа! — каза тя и подаде костелива ръка, също богато окичена с диаманти. — Щастлива съм, че сте моя гостенка.

— Аз…

— В стари времена домът Томгалън винаги е бил убежище на красотата и младостта. Колко празненства само сме правили — забавлявали сме всички гостуващи знаменитости — продължи госпожица Минерва, като поведе Анн по килима от избледняло червено кадифе към централното стълбище. — Но времената станаха други. Вече рядко се забавлявам. Аз съм последната издънка на фамилията Томгалън. И навярно така е по-добре. Над нашето семейство, скъпа моя, в действителност тежи Проклятие!…

Госпожица Минерва вдъхваше такова страховито чувство за тайнственост и ужас, че Анн едва не се разтрепери. Проклятието на семейство Томгалън! Какво заглавие за разказ!

— Това е стълбата, по която прадядо ми паднал и си счупил врата пред гостите вечерта, в която трябвало да отпразнуват завършването на новия дом — тази къща е била осветена с човешка кръв. Паднал точно ето там!

Госпожица Минерва така драматично посочи с дългия си бял пръст към тигровата кожа на пода в коридора, че Анн едва ли не с очите си видя как покойният Томгалън умира върху нея. И понеже не знаеше какво друго да каже, най-нелепо рече:

— О!

tomgalun.png

Госпожица Минерва я поведе по коридора. По стените висяха хубави, но вече избелели портрети и фотографии, в дъното бяха прословутите стъклописи. Въведе я в просторна, внушителна спалня за гости, с твърде висок таван. Ореховото легло с огромен балдахин бе покрито с такава великолепна копринена завивка, че направо би било кощунство да си остави палтото и шапката върху него.

— Много красиви коси имате, скъпа моя — с възхищение каза госпожица Минерва. — Червените коси винаги са ми харесвали. Леля ми Лидия имаше такива. Тя беше единствената червенокоса Томгалън. Една вечер, когато се разресвала в северната стая, косата й се подпалила от свещта и тя побягнала с писъци по коридора, цялата обгърната в пламъци. И всичко това е част от Проклятието, скъпа моя, всичко е част от Проклятието…

— Изгоряла ли…

— Не, тя не умряла от изгарянията, но цялата й красота била погубена. Била много красива, но и много суетна. До края на живота си не излязла от къщи, и се разпоредила да бъде погребана в затворен ковчег, та никой да не види белезите по лицето й. Няма ли да седнете да си свалите галошите, скъпа моя? Ето на този стол — много е удобен. На него почина сестра ми — от удар. Беше вдовица. След смъртта на съпруга си се върна да живее вкъщи. А дъщеричката й се заля долу в кухнята с казана с врялата вода — каква трагична смърт за едно дете!

— О, но как…

— Е, поне знаехме точно как е умряло… А леля ми Елайза — така де, ако беше поживяла щеше да ми бъде полулеля — на шест годинки просто изчезнала безследно. И никой така и не разбрал какво се е случило с нея.

— Но сигурно…

— Какви ли не издирвания се правиха, но никога нищо не се откри. Разправяха, че майка й — втората съпруга на дядо ми — се държала твърде жестоко към една дядова племенница — сираче, отглеждана тук, у дома. Едно горещо лято я наказала цял ден затворена в някакъв дрешник на тавана и когато отишла да я отключи, я намерила… мъртва! И когато детето й изчезнало, хората решили, че това е нейното наказание божие. Но според мен си е било точно от нашето Проклятие.

— А кой…

— Какво извито стъпало имате, скъпа моя! И моето някога беше достойно за възхищение. Казваха, че под него и поточе можело да премине — такъв бил тестът на аристократите…

Госпожица Минерва срамежливо подаде пантофката си изпод кадифената пола и показа едно без съмнение много красиво стъпало.

— Това сигурно…

— Искате ли, скъпа моя, да разгледате къщата, преди да вечеряме? Някога тя беше гордостта на Съмърсайд. Навярно всичко вече е много старомодно, но все ще се намерят две-три неща, които да ви бъдат интересни. Например тази сабя, която виси горе над стълбището. Била е на прапрадядо ми, офицер от Британската армия. За вярната си служба получил това парче земя на остров Принц Едуард. Никога не е живял в тази къща, но прапрабаба ми успяла — за някоя и друга седмица. Не могла да преживее трагичната смърт на сина си — имала слабо сърце. И когато най-малкият й син, дядовият брат Джеймс, се застрелял в мазето, стресът я погубил. А чичо Джеймс го направил, защото момичето, за което искал да се ожени, го отхвърлило. Тя била много красива — боя се, прекалено красива, за да е добра, скъпа моя. А това е голямо изкушение. Боя се, че е била отговорна за още много разбити сърца, освен чичовото.

Госпожица Минерва безжалостно преведе Анн през цялата огромна къща, пълна с огромни квадратни стаи: бални зали, музикален салон, билярдна, три дневни, стая за закуска, неизброими спални и безкраен тавански етаж… И всичките бяха великолепни и печални.

— Това са чичо Роналд и чичо Рубън — поясни госпожица Минерва, като посочи два портрета, които сякаш се мръщеха един на друг откъм двете противоположни страни на една камина. — Бяха близнаци и смъртно се ненавиждаха още от рождение. Къщата ехтеше от кавгите им. Това помрачи целия живот на майка им. А по време на последната им свада тук, точно в тази стая, отвън бушувала буря и Рубън го ударил гръм… А Роналд не можа да преживее това — после цял живот бе направо преследван от какви ли не нещастия! Жена му — госпожица Минерва закима, унесена в спомени — глътна венчалната си халка…

— Колко не…

— А Роналд сметна това за твърде безотговорно, и не направи нищичко. Можеше просто да й даде нещо, за да я повърне… Но халката така си изчезна. И това съсипа живота й. Без венчална халка цял живот се чувстваше така неомъжена…

— Каква красива…

— А, да, това е леля ми Емилия. Разбира се, не ми беше истинска леля — беше съпруга на чичо ми Алегзандър. Прочута беше със спиритичните си способности, но отрови мъжа си с гъби — с отровни гъби. Винаги сме твърдели, че е било нещастен случай, понеже едно убийство в семейството е мръсна работа, но всички винаги сме знаели истината. Тя, разбира се, се омъжи за него против волята си. Беше весело девойче, той беше прекалено стар за нея… Бяха като зима и пролет, скъпа моя. Но дори и това всъщност не може да оправдае отровните гъби. И тя свърши, много скоро след него. Погребани са заедно в Шарлоттаун. Всички от семейство Томгалън са погребани в Шарлоттаун… Това тук е леля Луис. Тя се отрови с лауданум. Лекарят й направи промивка и я спаси, но всички усещахме, че вече не можем да й имаме вяра. Истинско облекчение бе, когато си умря достойно от пневмония. Някои от нас, разбира се, не я укоряваха много-много — виждате ли, скъпа моя, съпругът й я биеше…

— Биеше?!…

— Точно така. Наистина, има неща, които никой джентълмен не би извършил, скъпа моя, и едно от тях е да бие жена си. Да я блъсне, може би, да; но да я бие — никога! Много бих желала — най-тържествено рече госпожица Минерва — да видя мъжа, който би посмял да ме удари мен!…

На Анн също й се дощя да види този мъж. И разбра, че в крайна сметка всяко въображение си има граници: докъдето и да се простираше нейното, някак не можеше да си представи съпруга, който би ударил госпожица Минерва Томгалън.

— В тази стая бедният ми брат Артър и съпругата му се скараха вечерта, след като се венчаха. Тя просто си излезе и никога не се върна. Никой така и не разбра за какво стана всичко. Тя беше така красива и величествена, че всички я наричахме „Кралицата“. Разправяха, че се омъжила за него, единствено за да не нарани чувствата му, и съжалила едва когато станало прекалено късно. Но това съсипа живота на бедния ми брат — той стана търговски пътник! — Госпожица Минерва трагично въздъхна: — Нито един Томгалън преди него не е бил търговски пътник… Това е балната зала. Сега, разбира се, не я използваме. Но в нея са се давали безброй балове… Прочути бяха баловете на семейство Томгалън — на тях идваха хора от целия остров. Онзи полилей струваше на баща ми цели петстотин долара. Една вечер леля ми Пейшънс падна и умря, както си танцуваше — точно там, в оня ъгъл. Много се беше изтерзала заради един мъж, който я разочарова. Не мога да си представя как едно момиче ще си разбива сърцето заради някакъв си мъж! — Госпожица Минерва предизвикателно се загледа в портрета на баща си — една особа с щръкнали бакенбарди и гърбав нос. — Мъжете винаги са ми се стрували такива нищожества!… Имаме си една стара легенда още от времето на дядо ми. Те с баба били заминали някъде, и една събота вечер семейството организирало танци, които продължили много до късно и… — Госпожица Минерва така сниши гласа си, че Анн направо я побиха тръпки: — И точно тогава влязъл самият Сатана! Там на пода, под онзи еркерен прозорец, има един странен белег, който много прилича на обгорена стъпка… Аз, разбира се, всъщност не вярвам много-много на тази история…

И госпожица Минерва въздъхна така, че да покаже колко много съжалява, задето не може да повярва.

11

Столовата беше в същия стил като останалата част от къщата. Имаше още един резбован полилей, над камината — огледало със същата резба, и маса, красиво подредена със сребърни прибори, кристал и стари порцеланови съдове „Дарби“. Вечерята, сервирана от една доста мрачна и възстара прислужница, беше изобилна и изключително вкусна, и здравият младежки апетит на Анн й отдаде заслуженото. Известно време госпожица Минерва помълча и Анн не посмя да каже нищо, от страх да не започне нова лавина от трагедии. Внезапно влезе огромен, антрацитночерен котарак и с дрезгаво мяучене се присламчи до краката на госпожица Минерва. Тя му напълни една купичка със сметана и я постави пред него. С този си жест се стори на Анн дотолкова човечна, че тя изгуби голяма част от страхопочитанието си към последната издънка на рода Томгалън.

— Вземете си още праскови, скъпа моя. Та вие нищичко не хапнахте — направо нищичко!

— О, госпожице Томгалън, всичко беше толкова…

— Домът Томгалън винаги се е славил с добрата си кухня — доволно продължи госпожица Минерва. — Леля ми София правеше най-вкусната баница с гъби, която някога съм яла. А доколкото си спомням, единствената личност, която баща ми винаги мразеше да идва у дома, беше сестра му Мери, и то само защото тя нямаше никакъв апетит — само вкусваше от всичко, което се сервираше. А той възприемаше това като лична обида… Баща ми беше неумолим човек. Така и не прости на брат ми Ричард, задето се ожени против волята му. Напъди го от къщи и никога не му позволи да стъпи отново. Всяка сутрин четеше Господнята молитва, но след като Ричард така се подигра с него, все пропускаше изречението „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Още ми е пред очите как го пропуска — унесено заключи госпожица Минерва, — коленичил точно ето там…

След като вечеряха, се прехвърлиха в една от трите дневни — най-малката, и все пак достатъчно просторна и мрачна; и прекараха остатъка от вечерта пред огромния огън в камината, който някак успяваше да я превърне в приятна и приветлива стая. Анн заплете един комплект сложни покривчици, госпожица Минерва — някакъв вълнен шал, и на практика продължи монологът, състоящ се най-вече от цветистата история на рода Томгалън. Тази излъгала съпруга си, и той никога повече не й повярвал, скъпа моя. Онази си приготвила траурните дрехи в очакване съпругът й да умре, но той я разочаровал, като взел, че оздравял. Оскар Томгалън умрял и после се съживил. „А те не го искаха, скъпа моя. И точно в това беше трагедията.“ Клод Томгалън прострелял сина си без да иска. Едгар Томгалън изпил в тъмното не това лекарство, което трябвало, и починал в пълно съзнание. Дейвид Томгалън се зарекъл пред смъртното ложе на ревнивата си жена, че никога няма да се ожени повторно, но все пак се оженил, и всички смятали, че духът й го преследва. Очите му, скъпа моя — те винаги гледаха през теб, сякаш се взират в нещо отвъдно! Никой не обичаше да остава в една стая с него. Но пък и никой друг никога не я видя, тъй че навярно си е въобразявал. Вярвате ли в духове, скъпа моя?

— Ами аз…

— Разбира се, имаме си и един истински дух — там, в северното крило. Една много красива девойка — дядовата сестра Етел, починала, когато животът й едва започвал. А така й се живеело! Тъкмо щяла да се омъжва… Това е дом на трагични спомени, скъпа моя.

— Госпожице Томгалън, а във вашия дом не са ли се случвали поне някакви приятни събития? — попита Анн, когато най-сетне по щастлива случайност успя да довърши изречението си — на госпожица Минерва й се наложи да млъкне за достатъчно дълго време, за да се изсекне.

— Е, случвали са се — отвърна госпожица Минерва, като че мразеше да си го признае. — Да, разбира се… Когато бях малка, живеехме доста весело. Дочух, скъпа моя, че пишете книга за всички в Съмърсайд…

— Не, не е вярно.

— О! — Госпожица Минерва очевидно се поразочарова. — Е, ако някога напишете, давам ви пълното право да използвате онези от моите разкази, които ви харесват. Само сменете имената. А сега какво ще кажете за една игра на „Не се сърди, човече“?

— Боя се, че е време да си тръгвам.

— О, скъпа моя, тази вечер не мога да ви пусна да си тръгнете! Навън вали като из ведро! Ами вятърът?! Заслушайте се само. Аз вече нямам карета — нямам почти никаква нужда от нея — а в този порой не можете да вървите половин миля пеша. Тъй че тази нощ ще трябва да ми погостувате.

Анн не беше много убедена, че й са иска да прекара цяла нощ в дома Томгалън. Но и до „Уинди Уилоус“ не й се вървеше пеша в бушуващата мартенска буря. Тъй че изиграха една игра на „Не се сърди, човече“, и госпожица Минерва така се задълбочи, че чак забрави да разказва ужасиите си. После си направиха „малка среднощна закуска“. Ядоха сладкиш с канела и пиха какао от старинните, изящни чашки на рода Томгалън.

Най-сетне госпожица Минерва я отведе в една спалня за гости на горния етаж. Отначало Анн се зарадва, че това не е стаята, в която сестрата на госпожица Минерва е починала от удар, но…

— Това е стаята на леля Анабела — поясни госпожица Минерва, запали свещите в сребърните свещници на хубавата зелена тоалетка и угаси газената лампа (някога някой си Матю Томгалън духнал да угаси газената лампа, и нямало вече Матю Томгалън!…). — Беше най-голямата красавица в рода ни. Това там, над огледалото, е нейният портрет. Забелязвате ли каква горда извивка имат устните й? Точно тя е ушила онзи смахнат юрган на леглото. Надявам се, че ще ви е удобно, скъпа моя. Мери е проветрила завивките и е пъхнала в тях две топли тухли. Проветрила ви е и тази нощница — посочи тя широката бархетна дреха, преметната на един стол и ухаеща силно на нафталин. — Надявам се да ви стане. Не е носена, откакто майка ми почина. О, едва не забравих да ви кажа — обърна се от вратата госпожица Минерва, — леля Анабела се обеси ей в онзи дрешник. Доста дълго беше… някак меланхолична… Накрая пропуснаха да я поканят на една сватба, на която мислеше, че трябва да отиде и това напълно изтерза бедното й съзнание — обичаше винаги да бъде в центъра на вниманието… Надявам се да спите добре, скъпа моя!

Анн никак не беше убедена, че ще може да заспи. Внезапно стаята й се стори някак странна, чужда и враждебна. Но нали във всяка стая, обитавана от поколения наред, има по нещо странно? И тук се е прокрадвала смърт, разцъфтявала е любов, раждали са се деца, таили са се какви ли не страсти, какви ли не надежди… Та тя просто е претъпкана с духове!

Но къщата явно наистина беше ужасно стара. В нея витаеха смъртни омрази и разбити сърца, препълнена бе с тъмни дела, никога не излезли на бял свят, които все още се спотайваха по ъглите и скривалищата си… Прекалено много жени бяха плакали тук! А как зловещо виеше вятърът в клоните на смърчовете под прозореца… За миг на Анн й се дощя да изтича навън, въпреки бурята.

После решително се съвзе и повика на помощ здравия си разум. Ако преди толкова отдавна отминали години тук са се случвали трагедии и нещастия, значи трябва да са се случвали и добри неща! Весели и хубави девойки са танцували и разговаряли за очарователните си тайни; раждали са се бебета с пълнички бузки; имало е и сватби, и балове, и музика, и смях! Дамата, която е правела баници с гъби, трябва да е била приятно създание, а неопростеният Ричард — галантен любовник…

— Ще си легна и ще си мисля точно за тия неща! Е що за юрган е този, под който ще спя? Дали сутринта няма да съм по-смахната и от него? И това ми било спалня за гости! Никога няма да забравя вълнението, което изпитвах, когато трябваше да спя в оная спалня за гости…

Анн разпусна и разреса косата си точно под носа на Анабела Томгалън, която я наблюдаваше изотгоре горделиво и суетно, с всичката си арогантност на голяма красавица. Почувства се малко зловещо, докато се гледаше в огледалото — знае ли човек какви лица може да го погледнат оттам? Навярно лицата на всички ония трагични и преследвани дами, които някога са се поглеждали в него… Тя смело отвори вратата на дрешника, едва ли не с очакването оттам да изпадне някой и друг скелет, и окачи вътре роклята си. После преспокойно седна на един твърд стол, който едва не се обиди, че някой сяда на него, и събу обувките си. После облече бархетната нощница, угаси свещите и се пъхна в леглото, приятно затоплено от тухлите, които Мери бе поставила. Известно време не можа да заспи от дъжда, който барабанеше по прозорците, и от вятъра, който виеше в старите стрехи. Сетне в просъница забрави за всички трагедии в рода Томгалън, и додето се усети, вече гледаше тъмните елови върхари и червения изгрев зад тях.

— Толкова ми беше приятно да ми погостувате, скъпа моя — рече госпожица Минерва, когато Анн си тръгваше след закуската. — Изкарахме една наистина весела вечер, нали? Е, аз толкова отдавна живея сам-сама, че съм позабравила как се водят светски разговори. Да не говорим какво удоволствие е да срещне човек такова наистина очарователно и добронравно девойче, при това на такава лекомислена възраст! Снощи не ви казах, но вчера беше рожденият ми ден, и ми беше особено приятно да приема в дома си късче от младостта. Вече никой не се сеща за рождения ми ден — тежко въздъхна госпожица Минерва. — А някога идваха толкова много хора…

 

 

— Е, предполагам, че си се наслушала на печални хроники — отбеляза вечерта леля Чати.

— Лельо Чати, наистина ли са се случили всичките тези неща, за които ми разказа госпожица Минерва?

— Ами най-странното е, че са истина — отвърна леля Чати. — Колкото и да е странно, госпожице Шърли, на рода Томгалън им се случиха множество ужасни неща…

— Не повече, отколкото обикновено се случват в едно многолюдно семейство за цели шест поколения — възрази леля Кейт.

— О, мисля, че са повече. Над тях сякаш наистина тегнеше някакво проклятие — толкова хора умряха внезапно или неестествено! Разбира се, в рода им има и жилка на лудост, всички го знаят. Това само по себе си е достатъчно проклятие. Но съм чувала една стара история, не мога да си припомня всички подробности, че дърводелецът, който работил при строежа на къщата, я прокълнал. Имаше нещо, свързано с договора… Старият Пол Томгалън твърде строго се придържал към него, и точно това го съсипало: струвало му много повече, отколкото си представял.

— Госпожица Минерва май доста се гордее с това проклятие — отбеляза Анн.

— Горката старица, че то само това й е останало! — заяви Ребека Дю.

Анн се усмихна при мисълта величествената госпожица Минерва да бъде определяна като „горката старица“. Но се качи в стаята си и написа на Гилбърт:

Мислех си, че домът Томгалън е задрямала стара къща, в която никога нищо не се е случвало. Е, вероятно вече не се случва нищо, но някога очевидно все пак се е случвало. Малката Елизабет вечно говори за голямото Утре. Но старият дом Томгалън е голямото Вчера. Толкова се радвам, че не живея в голямото Вчера… Че голямото Утре още е пред мен.

Разбира се, госпожица Минерва, както всички от рода Томгалън, много обича да е център на вниманието, и извлича безкрайно удоволствие от трагичните си разкази. За нея те са като съпругът и децата за останалите жени. Но, Гилбърт, мили, както и да остаряваме с годините, нека никога не гледаме на живота като на пълна трагедия! Нека му се наслаждаваме! Вече май намразих старите сто и двадесет годишни къщи. Надявам се когато открием своя дом на мечтите, той да бъде достатъчно нов, и да няма нито духове, нито традиции, или, ако не може да е такъв, поне да са го обитавали хора, които са били много щастливи. Никога няма да забравя нощта, която прекарах в дома Томгалън. А и за пръв път в живота си се запознах с човек, който може да ме надприказва!

12

Малката Елизабет Грейсън бе родена с очакването нещо да се случи. И това, че под зоркия поглед на Баба и на Жената рядко се случваше по нещо, ни най-малко не я разстройваше. Нещата все някога бяха длъжни да се случат — ако не днес, то утре.

Когато госпожица Шърли дойде да живее в „Уинди Уилоус“, Елизабет почувства, че голямото Утре трябва да е някъде съвсем наблизо. А с гостуването си в „Грийн Гейбълс“ сякаш за първи път наистина го усети. Но сега, през юни, когато приключваше и третата, последна година на госпожица Шърли в съмърсайдската гимназия, сърцето на малката Елизабет направо слизаше в хубавите високи обувки с копчета, които Баба винаги й купуваше. Много от съучениците й завиждаха за тия красиви детски обувки, но малката Елизабет съвсем не се интересуваше от обувки с копчета — те просто не можеха да я изведат към свободата. А сега и обожаваната госпожица Шърли щеше да си отиде завинаги. В края на юни тя щеше да напусне Съмърсайд и да се върне в оня прекрасен „Грийн Гейбълс“… Малката Елизабет направо не можеше да понесе тази мисъл! Нямаше никакъв смисъл госпожица Шърли да й обещава, че ще я покани на гости през лятото, преди да се омъжи. Малката Елизабет някак усещаше, че Баба всъщност не одобрява тази нейна близост с госпожица Шърли.

— Това ще е краят на всичко, госпожице Шърли — изхълца тя.

— Да се надяваме, миличка, че това е само началото — весело отвърна Анн.

Но и тя се чувстваше съкрушена. Бащата на малката Елизабет и дума не писа в отговор на писмото й. Или писмото изобщо не бе стигнало до него, или пък не му пукаше… Но какво щеше да стане с Елизабет? И сега, в самото й детство, нещата бяха достатъчно зле. А какво ли щеше да бъде от сега нататък?

„Ония две стари дами ще я тиранизират до смърт“ — бе казала Ребека Дю. И Анн усещаше, че в тази забележка има повече истина, отколкото елегантност…

А Елизабет си знаеше, че е „тиранизирана“. И най-възмутителното беше, че и Жената я тиранизира. Разбира се, и държанието на Баба не й харесваше, но неохотно се съгласяваше, че една баба все пак навярно има право да те тиранизира. Но какво право има Жената?! На Елизабет все й се искаше да я попита за това очи в очи. Е, някой ден наистина щеше да го направи — когато настъпи голямото Утре. И, боже мой, с какво удоволствие щеше да види физиономията, която ще направи Жената!

Баба никога не пускаше малката Елизабет да се разхожда самичка. Казваше, че се бояла да не я отвлекат цигани — някога, преди четиридесет години, отвлекли едно дете. На Острова вече рядко идваха цигани, и малката Елизабет усещаше, че това е само извинение. Пък и какво я интересува Баба ще я отвлекат ли, или не? Елизабет си знаеше, че и Баба, и Жената изобщо не я обичат. Когато можеха, никога не се обръщаха към нея по име — все я наричаха „детето“. А Елизабет така мразеше да я наричат „детето“ точно както биха говорили за „кучето“, или пък за „котката“, ако имаше такива… Но когато Елизабет протестира против това, лицето на Баба стана мрачно и затворено, и малката Елизабет бе наказана за „безочието“ си, а Жената гледаше отстрани, много доволна! Малката Елизабет често се питаше защо ли Жената я мрази. Защо някой трябва да те мрази, когато си толкова мъничка? Заслужила ли си го?! Малката Елизабет не можеше да знае, че родната й майка, чийто живот бе отнела без да иска, е била любимката на тази зловредна старица. Пък и да знаеше, не би могла да разбере какви изопачени форми може да приеме осуетената й любов.

Малката Елизабет ненавиждаше мрачния, но великолепен дом „Евъргрийнс“. Всичко в него й изглеждаше чуждо, макар и цял живот да бе живяла там. Но след като госпожица Шърли дойде в „Уинди Уилоус“, всичко се промени като по някаква магия, и малката Елизабет заживя в един романтичен свят. Накъдето и да погледнеше, навсякъде виждаше само красота. За щастие, Баба и Жената не можеха да й попречат да вижда тази красота. Но Елизабет не се и съмняваше, че биха опитали, стига да можеха… Кратките разходки по червеното вълшебство на пътя към пристанището, на които така рядко я пускаха с госпожица Шърли, бяха най-хубавото нещо в безрадостния й живот. Обичаше всичко, което виждаше. Далечният фар, боядисан на странни червени и бели пръстени, неясните синкави брегове, сребристосините вълни, броениците от светлини, които проблясват във виолетовия здрач — всичко, всичко й доставяше радост до болка!… Ами пристанището? Ами мъгливите острови и блестящите залези… Елизабет всяка вечер заставаше до прозореца на мансардната си стаичка и ги съзерцаваше над върховете на дърветата. Наблюдаваше корабите под изгрева на луната — корабите, които се завръщат, корабите, които никога нямаше да се завърнат… И така жадуваше да се качи на някой от тях и да замине към Острова на Щастието — ония кораби, които никога не се завръщаха, оставаха там, където винаги е голямото Утре.

А онзи тайнствен червен път отиваше все по-нататък, чак крачетата я сърбяха да тръгне по него. Къде ли щеше да я отведе? Понякога Елизабет си мислеше, че ако не разбере, направо ще се пръсне. Когато дойде наистина голямото Утре, тя ще тръгне по него и навярно ще открие свой собствен остров, където двете с госпожица Шърли ще могат да си живеят самички, и където Баба и Жената никога няма да могат да стигнат. Те и двете не понасят водата, и за нищо на света не биха стъпили в лодка… Малката Елизабет обичаше да си представя как им се надсмива, застаряла на своя остров, докато те напразно й се заканват откъм сушата…

— Тук е голямото Утре! — щеше да им се присмее тя. — Вече не можете да ме хванете! Вие оставате там.

Само колко забавно щеше да бъде! Как щеше да се радва да види физиономията на Жената!

И тогава, към края на юни, една вечер стана нещо направо изумително. Госпожица Шърли обяви пред госпожа Камбъл, че на следния ден трябва да изпълни някаква поръчка на остров Летящия облак — да се срещне с някоя си госпожа Томпсън, председател на Комитета по възстановяване към Дамското благотворително дружество, та не би ли могла да вземе Елизабет със себе си? Баба се съгласи, намусена, както обикновено (Елизабет никога не можеше да разбере защо изобщо се съгласява, тъй като не знаеше нищичко за ужаса на рода Прингъл от дребното сведение, с което разполагаше госпожица Шърли), но все пак се съгласи.

— Щом приключа на остров Летящия облак, ще се спуснем чак до пристанището — прошепна Анн.

Малката Елизабет си легна така възбудена, че не очакваше и да мигне. Най-после щеше да се отзове на съблазънта на пътя, който така отдавна я зовеше! Въпреки възбудата си, тя съзнателно извърши малкия си ритуал преди лягане. Сгъна дрешките си, изми си зъбите, разреса златистите си коси — вярно, доста хубави, макар и не чак така красиви и медноруси като на госпожица Шърли, но вълнисти, с леко накъдрени кичури покрай ушите. А какво не би дала да има коси като на госпожица Шърли!

Преди да се пъхне в леглото, малката Елизабет отвори едно от чекмеджетата на високия, полиран старинен черен скрин, и изпод купчината носни кърпички измъкна грижливо скрита снимка — снимката на госпожица Шърли, която лично бе изрязала от едно извънредно издание на „Седмичен куриер“. Заснет бе целият учителски състав на гимназията.

„Лека нощ, скъпа моя госпожице Шърли!“

Целуна снимката и я върна в скривалището й. После се мушна в леглото и се сгуши под завивките, тъй като юнските нощи бяха прохладни, а бризът откъм пристанището — направо пронизващ. Всъщност, тази вечер беше нещо повече от бриз — свистеше, фучеше, виеше, блъскаше, и Елизабет знаеше как ще започнат да се мятат вълните в пристанището под лунната светлина. Колко забавно би било да се прокрадне там под луната! Но това можеше да го направи едва в голямото Утре.

Къде ли се намираше остров Летящия облак? Какво име само! Пак от голямото Утре. Влудяващо беше да си така близо до голямото Утре, а да не можеш да стигнеш до него. Ами ако до утре този вятър докара някой дъжд? Елизабет знаеше, че никога няма да я пуснат, ако вали.

Тя седна в леглото, събра длани като за молитва и прошепна:

— Мили Боже, не обичам да ти се бъркам, но нали можеш да се погрижиш утре времето да е хубаво? Моля ти се, мили Боже!

Следобедът на другия ден се оказа великолепен, и когато двете с госпожица Шърли излизаха от оня неин дом на скръбта, малката Елизабет се почувства, като че ли се измъква от някакви невидими окови. Пое дъх дълбоко и свободно, напук на Жената, която се мръщеше подир тях иззад прозореца на парадния вход. Божествено бе да се разхождаш по белия свят заедно с госпожица Шърли! С нея винаги беше чудесно да си насаме. Какво ли ще да прави, когато госпожица Шърли си замине?… Малката Елизабет решително прогони тази мисъл — не искаше да си проваля деня. А може би — едно голямо „може би“! — двете с госпожица Шърли щяха да влязат в голямото Утре още днес следобед, и никога вече нямаше да се разделят… Малката Елизабет искаше само тихичко да върви към оная синева в края на света и да попива красотата край себе си. Всеки завой, всяка чупка на пътя й разкриваха нови красоти. А този път непрекъснато завиваше и правеше чупки, следвайки извивките на рекичката, появила се сякаш отникъде.

От двете страни на пътя имаше ливади с лютичета и здравец. Дочуваше се бръмчене на пчели. От време на време прекосяваха млечни пътечки от маргаритки. В далечината Протокът им се усмихваше със сребърните си вълни. Водите на пристанището бяха като от коприна. Малката Елизабет го харесваше повече така, отколкото като от избледнял сатен. Вдишваха дълбоко ветровития въздух. Как нежен беше вятърът — мъркаше край тях, сякаш ги подканя да вървят все по-нататък.

— Не е ли хубаво да вървиш така по вятъра? — рече малката Елизабет.

— По този мил, приветлив, ароматен вятър… — промълви Анн, но го каза повече на себе си, отколкото на Елизабет. — Такъв си мислех някога, че е мистралът. Поне така ми звучеше думата „мистрал“. И бях ужасно разочарована, когато открих, че това е един груб и неприветлив вятър.

Елизабет не я разбра много добре — не беше и чувала за мистрала. Но музиката на любимия глас й беше достатъчна, самите небеса й се радваха… Разминаха се с един моряк със златни обеци — в голямото Утре човек очаква да види тъкмо някоя такава личност — и той им се усмихна. Елизабет се сети едно стихче от химн, който бяха учили в Неделното училище: „А ниските хълмове ликуват от всички страни…“. Дали човекът, написал тия думи, е виждал някога хълмове като ония сините, там над пристанището?

— Мисля, че този път извежда право при Господ — замечтано каза тя.

— Навярно — отговори Анн. — Навярно всички пътища извеждат там, малка Елизабет. Тук май трябва да завием. Трябва да стигнем ей до оня остров — това е Летящия облак.

Летящия облак беше продълговато, тясно островче на около четвърт миля от брега. Малката Елизабет цял живот бе мечтала да си има остров, с малко заливче и сребрист пясък…

— А как ще стигнем до него?

— С онази лодка — отвърна госпожица Шърли и вдигна веслата на лодчицата, привързана към едно надвиснало дърво.

Госпожица Шърли умееше да гребе. Имаше ли нещо, което госпожица Шърли да не умее да прави?… Стигнаха на острова. Той се оказа вълнуващо място, където всичко може да се случи. Стига, разбира се, да бяха в голямото Утре — подобни острови се срещаха единствено в голямото Утре. Просто нямаха място в скучното днес.

Дребничката прислужница, която им отвори, уведоми Анн, че госпожа Томпсън беряла диви ягоди чак в другия край на острова. Значи на този остров растат дори диви ягоди!

Анн отиде да потърси госпожа Томпсън, и остави малката Елизабет да я изчака в дневната — стори й се, че детето се е поуморило след необичайно продължителната разходка и има нужда от почивка. Малката Елизабет не смяташе така, но за нея и най-малкото желание на госпожица Шърли беше закон.

Стаята беше хубава. Навсякъде имаше цветя, през прозорците нахлуваше морският бриз. На Елизабет много й хареса огледалото на полицата над камината: така красиво отразяваше стаята, а през отворения прозорец — и част от пристанището, и хълма над него, и Протока…

Влезе някакъв мъж. За миг Елизабет се обърка и ужаси. Циганин ли беше? Не приличаше на циганите от нейните представи, но все пак никога не беше виждала цигани на живо. Дали пък не беше? После, с някакъв проблясък на интуиция, реши, че все пак няма нищо против той да я отвлече. Харесваше й. Харесваха й зеленикавокафявите му очи, къдравата му кестенява коса, ъгловатата му брадичка, дори усмивката му. Защото той се усмихваше.

— Коя си пък ти? — попита той.

— Аз… Аз съм си аз — заекна Елизабет, все още пообъркана.

— О, със сигурност — предполагам, че си се явила от вълните, дошла си през дюните, и никой смъртен не знае името ти.

Елизабет усети, че й се присмива, но не се разсърди. Всъщност, дори й хареса. Но отговори малко официално:

— Казвам се Елизабет Грейсън.

Настана тишина. Много странна тишина. Мъжът я изгледа, без да каже и дума. После учтиво я покани да седне.

— Чакам госпожица Шърли — обясни тя. — Тя отиде да говори с госпожа Томпсън за вечерята на Дамското благотворително дружество. А като се върне, ще тръгнем към края на света. Нали нямате идеята да ме отвличате, господин мъж?…

— Разбира се, че я имам. Но междувременно можеш да се настаниш удобно, а аз ще вляза в ролята на домакин. Какво ще кажеш за нещо освежително? Навярно котката на госпожа Томпсън все нещичко е донесла.

Елизабет седна. Почувства се странно щастлива, сякаш си беше у дома.

— Мога ли да получа точно каквото поискам?

— Определено.

— Тогава — победоносно каза Елизабет, — бих искала сладолед с ягодово сладко.

Мъжът позвъни и даде поръчката. Да, това несъмнено трябва да е голямото Утре — в голямото Днес сладоледът с ягодово сладко не се появяваше по такъв вълшебен начин, независимо дали има котки, или не!

— Да оставим една порция и за твоята госпожица Шърли — предложи мъжът.

Веднага се сприятелиха. Мъжът не приказваше много-много, само непрестанно я оглеждаше. По лицето му бе изписана нежност, каквато Елизабет не бе виждала на ничие друго лице досега — дори на лицето на госпожица Шърли. Чувстваше, че той я обича. И знаеше, че и тя го обича.

Най-сетне той погледна през прозореца и се изправи:

— Мисля, че е време да вървя. Виждам, че твоята госпожица Шърли се задава по пътеката, тъй че няма да останеш самичка.

— Няма ли да изчакате, за да се запознаете с госпожица Шърли? — попита Елизабет и облиза последното сладко от лъжичката (Божичко, Баба и Жената направо ще умрат от ужас, ако могат да я видят!).

— Не сега — отвърна мъжът.

Елизабет разбра, че той няма никакво намерение да я отвлича, и изпита някакво странно, необяснимо разочарование.

— Довиждане и благодаря — вежливо каза тя. — Много е хубаво тук, в голямото Утре.

— Голямото Утре?

— Тук е голямото Утре — обясни Елизабет. — Винаги ми се е искало да стигна до там, и ето, вече стигнах.

— А, разбирам. Е, съжалявам, но трябва да ти кажа, че голямото Утре не ме интересува особено. На мен ми се иска да се върна в голямото Вчера.

На малката Елизабет й дожаля за него. Как може да е така нещастен? Как може да е нещастен човек, който живее в голямото Утре?…

Докато гребяха към брега, Елизабет с копнеж се взираше назад към остров Летящия облак. Измъкнаха се от смърчовете, прорасли по брега, и тя се обърна да погледне за сбогом. В същия миг иззад завоя излетя тежка каруца. Каруцарят явно бе изгубил контрол над конете.

Елизабет чу само писъка на госпожица Шърли…

13

Стаята странно кръжеше, мебелите се накланяха и подскачаха, а леглото… Как така се намери в леглото? През вратата тъкмо излизаше някакъв човек с бяла шапка… Каква врата? Как странно се върти главата й! Отнякъде се чуваха гласове… приглушени гласове. Не можеше да види кой говори, но някак разбра, че това са госпожица Шърли и мъжът.

Какво казваха те? Елизабет дочуваше отделни изречения сред неясното мърморене.

— Наистина ли сте вие? — възбудено прозвуча гласът на госпожица Шърли.

— Да… вашето писмо… уверете се сама… преди да се появя при госпожа Камбъл… Летящия облак… лятната къща на нашия генерален директор…

Да можеше само тази стая да застане мирно! Наистина, в голямото Утре нещата се държаха много особено. Само да можеше да извърне глава и да види кой говори… Елизабет продължително въздъхна.

Тогава те се приближиха към леглото — госпожица Шърли и мъжът: госпожица Шърли — напрегната и пребледняла като платно, сякаш е преживяла нещо ужасно, но с някакво вътрешно излъчване, което сякаш беше част от златната светлина на залеза, внезапно заляла стаята. Мъжът се усмихна, и Елизабет почувства колко много я обича. Но двамата криеха някаква тайна, някаква мила и скъпа тайна, и тя щеше да я разбере, щом научи езика на голямото Утре.

— По-добре ли си, миличка? — попита госпожица Шърли.

— Да не съм се разболяла?

— Блъсна те един впряг побягнали коне, долу на главния път — обясни госпожица Шърли. — А аз… не успях да дотичам. Мислех… мислех, че ще умреш. Веднага те докарах с лодката дотук, и твоят… този господин позвъни за лекар и медицинска сестра.

— Ще умра ли? — попита малката Елизабет.

— Не, миличка, не. Малко си замаяна, но скоро ще се оправиш… Елизабет, миличка, а това е твоят татко.

— Татко е във Франция. Да не би и ние да сме там? — Елизабет не би се учудила и на това. Та нали беше в голямото Утре? Освен това още й се виеше свят.

— Татко е тук, сладка моя. — Гласът му бе така възхитителен — само заради него човек можеше да го обикне. Той се наведе и я целуна. — Дойдох да те взема. И вече никой няма да ни раздели.

Жената с бялата шапка влезе отново. Елизабет усети, трябва да довършат разговора си, преди тя да се е приближила.

— Заедно ли ще живеем?

— Да, и този път завинаги — каза татко.

— А Баба и Жената с нас ли ще живеят?

— Не, те не!

Златната светлина на залеза започна да избледнява, а и сестрата ги изгледа малко неодобрително. Но Елизабет вече не я беше грижа за нищо.

— Най-сетне открих голямото Утре — промълви тя, докато сестрата извеждаше татко и госпожица Шърли.

— А аз открих съкровище, което дори не съм знаел, че притежавам — призна татко, когато сестрата затвори вратата зад него. — Никога няма да мога да ви се отблагодаря за онова писмо, госпожице Шърли.

„И така, тайнственият път на малката Елизабет все пак я изведе и до щастието, и до края на стария й свят“ — писа Анн на Гилбърт същата вечер.

14

„Уинди Уилоус“

Уличката на привиденията

(За последен път!)

27 юни

 

Най-скъпи мой,

Достигнах следващия завой на пътя. Достатъчно писма ти писах през последните години тук, от тази стаичка в кулата. Това, предполагам, е последното, което ти пиша за дълго, дълго време. Защото след него вече няма да имаме нужда от писма. Още само броени седмици, и ще си принадлежим един на друг завинаги. И ще сме заедно. Помисли си само — заедно! Ще разговаряме, ще се разхождаме, ще се храним, ще мечтаем, ще правим планове заедно, ще делим чудесните мигове, ще създаваме нашия Дом на мечтите! Нашият дом! Нали звучи „тайнствено и чудесно“, Гилбърт? Цял живот съм градила къщи мечти, и най-сетне е време една от тях да се превърне в действителност. Колкото до това с кого искам да деля своя Дом на мечтите… Ще ти кажа на куково лято!

В началото тези три години ми се струваха безкрайни, а как отлетяха… Е, като изключим враждата с рода Прингъл през първите няколко месеца, все пак бяха щастливи години — животът течеше като златна река. Дори тази стара вражда ми изглежда като сън. Сега вече те ме харесват заради самата мен, и изобщо са забравили, че са ме мразили. Ето, вчера Кора Прингъл ми донесе букет рози, увит в лист хартия, на който беше написано: „На най-милата учителка в целия свят“. Представи си само, и това от една Прингъл!

А Джен е направо безутешна, задето напускам. Ще следя развитието й с интерес — тя е брилянтна, но и доста непредсказуема. В едно съм убедена: животът й ще бъде необикновен. Ненапразно толкова прилича на Беки Шарп.

Луис Алън заминава за Макгил. Софи Синклер отива в Кралската школа, а после възнамерява да учителства, докато събере достатъчно пари за Драматичната школа в Кингспорт. Майра Прингъл наесен ще „навлиза в обществото“. Толкова е красива, че няма да е съществено, ако не разпознае миналото несвършено причастие, щом го срещне на улицата.

А от другата страна на обраслата с лозници порта вече няма мъничка съседка. Малката Елизабет напусна завинаги тази безрадостна къща и замина за своето Голямо Утре. Ако останех в Съмърсайд, сърцето ми щеше да се къса — така щеше да ми липсва. Но сега съм доволна, че Пиърс Грейсън я отведе със себе си. Нямало да се връща в Париж, щели да живеят в Бостън. На раздяла Елизабет плака горчиво, но с баща си е толкова щастлива, че сълзите й със сигурност много скоро ще пресъхнат. Госпожа Камбъл и Жената доста се нацупиха от цялата история и стовариха върху мен цялата вина — вина, която аз приемам с радост и без разкаяние.

— Тук тя поне имаше дом — величествено ми заяви госпожа Камбъл.

„Да, в който не чу нито една блага дума!“ — допълних аз наум, но не й го казах.

— Мисля, че от сега нататък цял живот ще съм Бети, мила ми госпожице Шърли — бяха последните думи на Елизабет. — Само понякога, когато ми домъчнее за вас, само тогава ще ставам Лизи.

— Да не си посмяла да ставаш Лизи! В никакъв случай! — извиках аз подир колата.

Изпращахме си въздушни целувки, докато се изгубихме от поглед, и аз се прибрах в стаичката си в кулата със сълзи на очи. Толкова е мила! Такова златно сърчице! Прилича на малка еолова арфа — безкрайно чувствителна и към най-лекия полъх на приятелство, който срещне по пътя си… Такова изживяване беше за мен да станем приятелки. Надявам се Пиърс Грейсън да разбира каква дъщеря има, все си мисля, че го разбира. Така признателен и разкаян изглеждаше:

— Не бях и осъзнал, че тя вече не е бебе. И в каква безрадостна среда живее! Хиляди пъти ви благодаря за всичко, което направихте за нея.

Като прощален подарък дадох на малката Елизабет нашата карта на Вълшебната страна.

Жал ми е, че напускам „Уинди Уилоус“. Е, вече се поуморих да живея все на път, но тук ми харесваше. Обичах прохладните утрини край прозореца, обичах царственото легло, в което вечер направо се възкачвах; и пухкавата си възглавница, и всички ветрове, преминали оттук… Боя се, че никога вече ветровете няма да ми станат такива приятели, каквито бяха тук. Пък и никога вече няма да имам стая, от която да мога да гледам и изгрева, и залеза.

Край с „Уинди Уилоус“. Край на тези три години. При това все пак спазих обещанията, които дадох. Никога не издадох пред леля Кейт тайника на леля Чати, нито тайното им мазане с кисело мляко.

Мисля, че и трите съжаляват, задето си заминавам, и ми е драго, че е така. Как ли щях да живея с мисълта, че са се радвали да си отида? Или че няма да им липсвам поне мъничко… Ребека Дю цяла седмица готви най-любимите ми ястия. Дори на два пъти — цели два пъти! — жертва по десет яйца, за да направи „ангелския“ сладкиш! И все сервира в китайския порцелан, като „за пред гости“. Очите на леля Чати се навлажняват, само като спомена за заминаването си. Дори Дъсти Милър ме гледа някак с укор, щом приседне на лапи край мен.

Миналата седмица получих дълго писмо от Катрин. Дарбата й да пише писма е направо невероятна. Получила е служба като частна секретарка на някакъв депутат, който се „разхождал“ по земното кълбо. Толкова забавно звучи това „да се разхождаш по земното кълбо“! Все едно някой да предложи: „Я да се разходим до Египет“, едва ли не „Я да идем до Шарлоттаун“ — и (представяш ли си само?!) да тръгне пеша! Но на Катрин този живот май ще й допадне.

Тя настоява да ми припише цялата промяна във възгледите и в перспективите си. „Да можех да изразя с думи какво внесе ти в моя живот“ — пише тя. Е, предполагам, че съм й помогнала наистина. Не че отначало беше лесно, помниш колко рядко казваше някоя дума, без да вложи в нея отровното си жило, и как изслушваше всяко мое предложение за работата в училище с презрителното снизхождение като към някой лунатик… Нищо, всичко това вече съм го забравила. То беше породено единствено от скритата й неприязън към живота.

Всички успяха да ме поканят на вечеря, дори Полин Гибсън. А Полин се осмели да ме покани, защото преди няколко месеца старата госпожа Гибсън почина. И в дома Томгалън бях втори път на вечеря, с още един монологичен „диалог“. Но аз се наслаждавах на чудесната храна, която поднесе госпожица Минерва, а тя — на удоволствието да ми разкаже още някоя и друга трагедия. Не успя да скрие от мен факта, че се отнасяла със съжаление към всички извън рода Томгалън, но ми направи няколко мили комплимента и ми подари прекрасен пръстен с аквамарин — със синьо-зелени, почти лунни отблясъци — който й подарил баща й за осемнадесетия й рожден ден („когато бях млада и красива, скъпа — доста красива. Да-а, сега вече, предполагам, мога да го кажа…“) Зарадвах се, че пръстенът е принадлежал на госпожица Минерва, а не на Анабела. Убедена съм, че ако беше неин, нямаше да мога да го нося. Много е красив. В бижутата, дарени от морето, има едно такова тайнствено очарование…

Домът Томгалън определено е великолепен, особено сега, когато всичко наоколо е раззеленено и разцъфнало, но не бих заменила за него нашия още неоткрит Дом на мечтите, въпреки всичките му градини и духовете, които го обитават.

Не че не е хубаво и аристократично домът ти да бъде обитаван от дух. Нали точно заради това бяха личните ми пререкания с Уличката на привиденията — понеже на нея всъщност няма никакви привидения!

Вчера вечерта се разходих за последен път до любимото си старо гробище. Разхождах се и се питах: дали пък Стивън Прингъл не си е затворил най-сетне очите? Дали Хърбърт Прингъл не се кикоти в гроба си от време на време? Довечера ще се сбогувам и с Царя на бурите — ще издебна точно мига, в който залезът застане над челото му и полумракът изпълни любимата ми долинка.

Малко се поуморих през последния месец от всички тия изпити, сбогувания и „прощавания“. Като се върна в „Грийн Гейбълс“, цяла седмица ще мързелувам — няма да пипна нищичко. Само ще тичам на воля из лятната хубост на зеления свят. Ще мечтая в здрача край Извора на дриадата; ще се нося по Езерото на бляскавите води в ладия от лунни лъчи (е, ако ладиите вече не са на мода, може и в лодката на господин Бари); ще бера иглики и камбанки в Гората на духовете; ще търся диви ягоди из горното пасище на господин Харисън; ще танцувам със светулките по Алеята на влюбените, ще посетя старата забравена градина на Хестър Грей, ще си седя на задната стълба под звездите и ще слушам как морето ме призовава в съня си…

И когато седмицата свърши, ти ще се завърнеш у дома, и вече никъде няма да ми се ходи…

ann.png

15

На другия ден, когато настана време Анн да се сбогува с обитателите на „Уинди Уилоус“, Ребека Дю не се появи никаква, и леля Кейт печално връчи на Анн едно писмо:

Скъпа госпожице Шърли,

Пиша ти това за сбогом, защото едва ли ще имам сили да ти го кажа лично. Цели три години ти уж временно пребиваваше под нашия покрив. И макар да имаш щастието да притежаваш духа и естествения вкус на младостта към радостите на живота, никога не се отдаде на безсмислените удоволствия на лекомислената и изменна тълпа. Във всички случаи и към всекиго, особено към пишещата тия редове, се държа най-изтънчено и деликатно. Винаги си имала особено внимателно отношение към моите чувства, и откривам, че само при мисълта за твоето заминаване на душата ми ляга тежка мъка. Но не бива да роптаем срещу онова, което Провидението е предопределило.

По теб ще жалят всички в Съмърсайд, които имаха предимството да те опознаят. И почитта на едно искрено, макар и скромно сърце, винаги ще ти принадлежи. И винаги ще се моля за твоето щастие и благополучие на този свят, и за вечното ти блаженство на онзи, в който ще отидеш.

Нещо ми подсказва, че няма още дълго да останеш „госпожица Шърли“, а много скоро ще се свържеш в единен и духовен съюз с избраника на своето сърце, който, доколкото съм разбрала, трябва да е изключителен младеж. Пишещата тези редове, макар и да притежава все някое и друго ценно лично качество и все някоя и друга година още ще е годна, никога не си е позволила да храни някакви брачни стремежи. Но тя самата не отрича удоволствието да се поинтересува от брачния живот на приятелите си, поради което, надявам се, мога да изразя най-горещите си пожелания твоят брачен живот да бъде изпълнен с продължително, непрестанно и безоблачно щастие. (Само не очаквай прекалено много от никой мъж!)

Почитта и (нали мога да се изразя така?) привързаността ми към теб никога няма да намалеят. А ти понякога, когато нямаш други задължения, най-любезно се сещай, че на света съществува и такава личност като

Твоята покорна слугиня:

Ребека Дю

P. S. И нека Бог да те благослови!

Анн сгъна писмото с просълзени очи. Макар дълбоко да подозираше, че повечето изрази в него произхождат от любимата на Ребека Дю „Книга по добро поведение и етикеция“, това не ги правеше по-малко искрени. А послесловът определено идеше право от вярното й сърце…

— Предайте на скъпата ми Ребека Дю, че никога няма да я забравя, и че всяко лято ще идвам да ви навестявам.

— Остават ни спомените за теб, а тях нищо не може да ги изличи — изхълца леля Чати.

— Нищичко — потвърди и леля Кейт.

А когато колата тръгна да се отдалечава от „Уинди Уилоус“, последният знак от този дом бе голямата бяла кърпа, която неистово се развяваше от прозореца на кулата — Ребека Дю махаше за сбогом…

Бележки

[1] Dovie — гълъбче. — Бел.пр.

[2] Къщата на брястовете. — Бел.пр.

Край