Луси М. Монтгомъри
Анн от къщата на върбите (4)

1

„Уинди Уилоус“

Уличката на привиденията

14 септември

 

Трудно ми е да се примиря с мисълта, че прекрасните ни два месеца отминаха. А те действително бяха прекрасни, нали, скъпи? И сега ни предстоят само още две години, докато…

(Няколко изречения пропуснати)

Но беше толкова приятно да се завърна в „Уинди Уилоус“ — в собствената ми частна кула, на собственото ми специално кресло, в собственото ми величествено легло, та дори при Дъсти Милър, който се припича на перваза на кухненския прозорец.

Вдовиците се зарадваха, че ме виждат, а Ребека Дю искрено ми каза: „Чудесно е, че се върна“. По същия начин се чувстваше и малката Елизабет. Двете имахме възторжена среща при зелената порта.

— Малко се боях да не отидете в голямото Утре преди мен — каза ми тя.

— Не е ли чудесна тази вечер? — попитах аз.

— Там, където сте вие, вечерта винаги е чудесна, госпожице Шърли — заяви малката Елизабет.

Какъв комплимент!

— Как изкара лятото, миличка? — заразпитвах я аз.

— Размишлявах — меко отвърна тя — за всички чудесни неща, които ще ми се случат в голямото Утре.

После се качихме в стаичката ми в кулата и прочетохме една приказка за слонове. Понастоящем малката Елизабет много се интересува от слоновете.

— В самото название „слон“ има нещо магично, нали? — мрачно попита тя, подпряла по навик брадичка на ръчичките си. — В голямото Утре сигурно ще има много, много слонове.

Обозначихме един Парк на слоновете върху нашата карта на Вълшебната страна. Няма смисъл да поглеждаш надменно и пренебрежително, Гилбърт, както знам, че ще погледнеш, щом прочетеш това. Никакъв смисъл няма. В света винаги ще има вълшебници. Без тях той просто не може да просъществува. И все някой трябва да вярва в тях.

Доста е приятно и връщането в училище. Катрин Брук не е станала по-общителна, но учениците ми явно се зарадваха, че ме виждат, а Джен Прингъл ме помоли да й помогна да направи тенекиените ореоли на ангелите за концерта в неделното училище.

Смятам, че учебната програма за тази година е доста по-интересна от миналогодишната. Към учебните предмети е добавена канадска история. Утре трябва да изнеса малка „лекцийка“ за войната от 1812 г. Толкова е странно да четеш разказите за тия стари войни — за неща, които никога вече не могат да се случат. Не вярвам никой от нас някога да изпита нещо повече от чисто академичен интерес към „някогашни битки“. Невъзможно е да помисли човек, че Канада някога отново ще бъде въвлечена във война. Толкова съм благодарна, че тази фаза от историята вече е отминала.

Възнамеряваме веднага да реорганизираме нашия Драматичен кръжок и агитираме всички семейства, които имат някаква връзка с училището, да ни подпомогнат. Идната неделя следобед двамата с Луис Алън ще тръгнем да обикаляме домовете по Долиш роуд. Луис ще се опита да улучи с един куршум два заека, понеже ще участва в наградния конкурс на „Селски дом“ за най-добра фотография на привлекателна фермерска къща. Наградата е двадесет и пет долара, което за Луис означава болезнено необходимите му нов костюм и палто. Цялото лято е работил в някаква ферма, а тази година отново върши домакинската работа и прислужва на масата в пансиона си. Сигурно мрази това, но никога и дума не обелва по въпроса. Луис ми харесва — толкова е решителен и амбициозен, и има такава чаровна, някак свита усмивка. А всъщност не е особено силен физически. Миналата година се боях, че няма да издържи. Но през лятото, което е изкарал в онази ферма, явно е позакрепнал. Тази ще е последната му година в горния курс, а после се надява да изкара една година в Кралското. Тази зима вдовиците смятат да го канят на вечеря всяка неделя, когато му е възможно. С леля Кейт се съвещавахме какво и как да направим, и аз я убедих да плащам допълнително. С Ребека Дю, разбира се, не се и опитахме да спорим. Просто в нейно присъствие попитах леля Кейт мога ли да каня Луис Алън на вечеря в неделя два пъти месечно. Леля Кейт хладно отвърна, че се бояла, че няма да могат да си позволяват допълнителни разходи извън обичайните за единственото си момиче.

Ребека Дю нададе страдалчески вик:

— Е, това вече е последната капка! Да не сме обеднели дотолкова, че да не можем да си позволим да отделяме по нещичко и друго за едно бедно, отрудено, сериозно момче, което се опитва да завърши образованието си?! Та вие давате повече пари за черен дроб за Оня Котак, а него сте готови да изоставите на произвола на съдбата. Че по-добре ми намалете с един долар заплатата, но все пак го канете.

Евангелието на Ребека бе възприето. Луис Алън ще идва, и нито черният дроб за Дъсти Милър, нито нейната заплата ще намалеят. Милата Ребека Дю!

Снощи леля Чати се вмъкна в стаята ми, за да ме уведоми, че поискала да си купи шапка, украсена с мъниста, но леля Кейт наранила чувствата й, защото решила, че е прекалено стара за такава шапка.

— Смятате ли, че наистина съм, госпожице Шърли? Не искам да съм непристойна, но цял живот ми се е искало да имам такава шапка. Винаги съм смятала, че те са, така да се каже, жизнерадостни. А сега отново са на мода.

— Прекалено стара ли?! Разбира се, че не сте прекалено стара, скъпа! — уверих я аз. — Никой не може да е прекалено стар, за да носи каквото му се ще. Ако бяхте прекалено стара, нямаше да ви се иска да я носите.

— Тогава ще си я купя, напук на Кейт — рече леля Чати, но в тона й имаше всичко друго, освен предизвикателство.

Все пак мисля, че наистина ще си я купи, а и май ми хрумва как да примиря леля Кейт с това.

Самичка съм в моята кула. Отвън е тиха, спокойна нощ, и тишината е като кадифе. Дори върбите не шумолят. Току-що се наведох от прозореца и изпратих въздушна целувка към някого, който не е чак на сто мили от Кингспорт.

2

Долиш роуд лъкатушеше, а следобедът сякаш бе създаден за чудеса — или поне Анн и Луис си мислеха така, докато вървяха по него и от време на време се спираха да се порадват на някоя неочаквана гледка през дърветата към Пролива или да заснемат някой особено хубав пейзаж с живописна къщичка в китна долинка. Е, не беше чак толкова приятно да се отбиват по къщите и да просят помощи за Драматичния кръжок, но Анн и Луис се редуваха да водят разговорите, като Луис поемаше жените, а Анн се разправяше с мъжете.

— Ако ще тръгваш с тази рокля и с тази шапка — посъветва я Ребека Дю, — по-добре ти поеми мъжете. Някога имах богат опит в агитирането. Стига ти само да се покажеш така издокарана, и както добре изглеждаш, от мъжете ще получиш много повече пари — или поне ще ти ги обещаят. Но ако трябва да се разправяш с жени, по-хубаво си облечи най-старите и грозни дрехи, които имаш.

— Колко интересно нещо е пътят, Луис — замечтано каза Анн. — Не правият път, а пътят с околности и извивки, край които могат да се спотайват какви ли не красоти и изненади. Винаги съм обичала завоите на пътищата.

— Накъде отива този Долиш роуд? — практично попита Луис, макар и в същия момент да си мислеше как гласът на госпожица Шърли винаги му напомня за пролетта.

— Луис, ужасно даскалско ще е да отговоря: „Навсякъде отива, а все тук си остава“. Но няма да го кажа. Кого го е грижа откъде тръгва и накъде отива? Навярно до края на света и обратно. Спомни си какво е казал Емерсън: „Какво ли трябва да направя с времето?“. Точно това е мотото ни днес. И ако дори и за миг го забравим, вселената навярно ще изпадне в хаос. Погледни сенките на облаците там… виж спокойствието на зелените долини… и онази къща с ябълково дръвче на всеки ъгъл… Представи си, че е пролет. Днес е един от дните, в които хората просто чувстват, че живеят, че всеки вятър по света им е брат. Радвам се, че край този път растат толкова много дъхави папрати — дъхави папрати с тънки есенни паяжини по тях. Това ме връща към дните, когато си представях или по-скоро вярвах — май наистина вярвах — че есенните паяжини са покривките за маса на феите.

В една златиста хралупа откриха изворче и седнаха да пият вода от една чаша, която Луис уви от брезова кора.

— Не можеш да усетиш истинската наслада от водата, додето не откриеш вода, когато си примрял от жажда — рече той. — Това лято работих там, на Запад, на железопътната линия, която се строи. Един горещ ден се изгубих и часове наред се скитах из прерията. Мислех си, че ще умра от жажда, и тъкмо тогава стигнах до бараката на някакъв заселник, и там, под група върби, имаше малко изворче, също като това. Така се напих! Тогава разбрах по-добре от всякога библейската любов към хубавата вода.

— Скоро ще имаме предостатъчно вода, но от другаде — доста угрижено отбеляза Анн. — Задава се дъжд и… Обичам дъжда, Луис, но съм си сложила най-хубавата шапка и почти най-хубавата рокля, а на половин миля наоколо не се вижда никаква къща.

— Ей там има някаква стара изоставена ковачница — каза Луис, — но ще трябва да се затичаме.

И те наистина се затичаха и изпод навеса се радваха на проливния дъжд и на всичко в този безгрижен скиталчески следобед. Тишината падна като було над света. Всички млади ветрове, които така важно шептяха и шушукаха по Долиш роуд, прибраха криле, неподвижни и безмълвни.

Нито едно листенце не мръдваше, нито една сянка не трепваше. Кленовите листа на завоя на пътя се обърнаха наопаки, и дърветата сякаш пребледняха от страх. Огромна студена сянка сякаш ги заля като зелена вълна — облакът ги беше достигнал. После, след един внезапен и силен порив на вятъра, заваля. Дъждът остро чукаше в листата, танцуваше по червеникавия път, над който се вдигаше пара, и весело барабанеше по покрива на старата ковачница.

— Ако продължи така… — рече Луис.

Но не продължи. Спря така внезапно, както започна, и слънцето огря блесналите мокри дървета. Сред разкъсаните бели облаци се появиха ослепителни късчета синьо небе. В далечината се виждаше някакъв хълм, над който все още се издигаше пара, но долината под тях изглеждаше като чаша, преливаща от златисторозова мъгла. Гората наоколо бе отрупана с бляскави искрици като през пролетта, а в големия клен зад ковачницата запя птиче, сякаш се бе излъгало, че наистина е пролет — така учудващо свеж и сладостен започна да изглежда светът изведнъж.

— Дай да видим какво има там — каза Анн, когато подновиха скитането си, и погледна към малкия страничен път, обграден от стари стобори, сгушени под енчеца.

— Не вярвам някой да живее по този път — усъмни се Луис. — Смятам, че той просто излиза към пристанището.

— Нищо. Да тръгнем по него. Винаги съм имала слабост към страничните пътчета — те са някак извън утъпканите пътища, изгубени, зелени и самотни. Само помириши мокрите треви, Луис. Освен това с цялото си същество чувствам, че там има къща… такава една… завладяваща къща.

Съществото на Анн в случая не я излъга. Скоро наистина се появи една къща — при това завладяваща до болка. Беше чудновата, старомодна, с ниски стрехи и прозорци с малки квадратни стъкла. Огромни върби бащински я обгръщаха, а навсякъде около нея цареше явна занемареност и растяха дългогодишни бурени и шубраци. Беше потъмняла от дъждовете и запусната, но големите обори зад нея изглеждаха удобни и процъфтяващи и във всяко отношение съвременни.

— Винаги са ми казвали, госпожице Шърли, че ако оборите на един мъж са по-хубави от дома му, значи доходите му надвишават разходите му — отбеляза Луис, докато бавно вървяха по обраслата с трева алея.

— По-скоро бих рекла, че това показва, че мъжът мисли повече за конете, отколкото за семейството си — засмя се Анн. — Не вярвам оттук да получим помощ за нашия кръжок, но тази къща е най-подходящата за твоя фотоконкурс от всички, които обсъдихме досега. А това, че е потъмняла, на снимката няма да личи.

— Алеята изглежда така, сякаш не се минава много-много по нея — сви рамене Луис. — Очевидно хората, които живеят тук, не са особено общителни. Боя се да не открием, че дори не са чували какво е това драматичен кръжок. Както и да е, нека си осигуря снимката, преди да сме измъкнали някого от бърлогата им.

Къщата изглеждаше запустяла, но след като снимката бе направена, отвориха една бяла портичка, прекосиха двора и почукаха на избелялата синя кухненска врата, понеже предната врата очевидно беше като в „Уинди Уилоус“ — повече за показ, отколкото за ползване, стига за една врата, буквално скрита под вирджински бръшлян, да може да се каже, че служи за показ.

Очакваха поне учтивостта, която срещаха при досегашните си посещения, независимо дали бе подкрепяна от щедрост, или не. Ето защо решително отстъпиха, когато вратата рязко се отвори и на прага се появи не засмяната фермерска съпруга, нито дъщерята, която очакваха да видят, а висок, широкоплещест мъж около петдесетте, с прошарени коси и гъсти провиснали вежди, който безцеремонно попита:

— Какво искате?

— Отбихме се с надеждата да ви заинтересуваме с нашия гимназиален драматичен кръжок — малко неубедително започна Анн. Но по-нататъшните усилия й бяха спестени — най-безкомпромисно я прекъснаха:

— Не съм и чувал за такъв. Не искам и да чувам. Нямам нищо общо с това. — И вратата бързо се захлопна под носа им.

— Май ни отрязаха — каза Анн, като си тръгнаха.

— Какъв чудесен дружелюбен джентълмен — позасмя се Луис. — Жал ми е за жена му, ако има такава.

— Не вярвам да има, инак щеше поне малко да го цивилизова — отвърна Анн, като се опитваше да възвърне поразклатената си самоувереност. — Пожелавам му да попадне в ръчичките на Ребека Дю. Е, поне заснехме къщата му, и имам предчувствието, че тя ще спечели конкурса… Ах, че неприятно! Влезе ми камъче в обувката и ще трябва да приседна на каменната ограда на моя джентълмен, със или без негово разрешение, за да го извадя.

— За щастие оградата не се вижда откъм къщата — отбеляза Луис.

Анн тъкмо завързваше обувката си, когато дочуха как нещо тихичко се промъква през джунглата от шубраци отдясно. После се появи около осемгодишно момченце, застана срещу тях с голямо парче ябълков сладкиш в пухкавите си ръчички и срамежливо ги заоглежда. Беше хубаво дете, с бляскави кестеняви къдрици, големи доверчиви кафяви очи и нежни черти. От него лъхаше някакво благородство, въпреки че беше босо и без шапка, само по избеляла синя памучна ризка и протрит кадифен голф. Но изглеждаше като някой предрешен малък принц.

Точно зад него стоеше голям черен нюфаундленд, висок почти до рамото му.

Анн го гледаше с усмивката, с която винаги печелеше детските сърца.

— Здравей, слънчице! — рече Луис. — Кой е този приятел с теб?

Момчето се приближи и като се усмихна в отговор, им подаде сладкиша.

— Това е за вас, хапнете го — свенливо каза то. — Тати го направи за мен, но предпочитам да ви го дам на вас. Аз си имам какво да ям.

Луис нетактично се канеше да откаже закуската на момченцето, но Анн бързо го сбута с лакът. Той разбра намека, сериозно пое сладкиша и го връчи на Анн, която също така сериозно го раздели на две и му подаде едната половина. Знаеха, че трябва да го изядат, а имаха болезнени съмнения относно готварските умения на тати, но още първите хапки ги успокоиха. Тати може и да не беше кой знае колко силен в любезниченето, но определено умееше да прави сладкиши.

— Много е вкусно — рече Анн. — Как се казваш, миличък?

— Теди Армстронг — отвърна малкият благодетел. — Но тати винаги ми вика Малкия. Аз съм всичко, което има, нали разбирате. Тати е ужасно добър към мен, и аз съм ужасно добър към тати. Боя се да не си помислите, че татко ми е неучтив, дето така бързо затвори вратата. Не го направи нарочно. Дочух, че поискахте нещо за ядене. („Не беше така, но няма значение“ — помисли си Анн.) Бях в градината зад ружите, така че просто си помислих да ви донеса моя сладкиш, щото винаги ми е жал за бедните хора, които нямат много какво да ядат. Наистина, винаги. Моят татко е чудесен готвач. Трябва да видите какъв оризов пудинг прави.

— Слага ли стафиди в него?

— Много, много. Моят татко няма грешка.

— Нямаш ли си майка, миличък? — попита Анн.

— Не. Майка ми е умряла. Госпожа Мерил веднъж ми каза, че тя е отишла на небето, но моят татко казва, че такова място няма, а предполагам, че той трябва да знае. Моят татко е ужасно мъдър човек. Прочел е хиляди книги. Смятам като порасна да стана точно като него. Само че аз ще давам храна на хората, когато ми поискат. Знаете ли, моят татко не е особено любезен с хората, но към мен е ужасно добър.

— Ходиш ли на училище? — попита Луис.

— Не. Татко ми ме обучава вкъщи. Но попечителите му казаха, че от догодина трябва да започвам. Мисля си, че ще ми хареса да ходя на училище и да има и други момчета, с които да играя. Разбира се, аз си имам Карло, а и със самия тати чудесно се играе, стига той да има време. Знаете ли, татко ми е доста зает, нали разбирате. Трябва да се грижи за фермата, пък и къщата да чисти. Затова не бива да се притеснява от хора наоколо, нали разбирате. Когато порасна, ще мога много да му помагам, и тогава ще има повече време да е любезен с хората.

— Този сладкиш беше направо чудесен, Малкия — каза Луис, преглъщайки последната хапка.

На Малкия му пламнаха ушите и каза:

— Много се радвам, че ви хареса.

— Искаш ли да ти направим снимка? — попита Анн, която усещаше, че никак не върви да предложат пари на тази щедра малка душа. — Ако искаш, Луис ще те снима.

— О, как да не искам! — охотно отвърна Малкия. — Ама с Карло, нали?

— Разбира се, и с Карло.

Анн намести хубаво двамата на фона на шубраците — момченцето, застанало с ръка около косматата шия на огромния си приятел, и двамата еднакво доволни — и Луис ги снима с последната си останала плака.

— Ако излезе добре, ще ти изпратя една по пощата — обеща той. — На какъв адрес?

— Господин Джеймс Армстронг, Гленкоув роуд, за Теди Армстронг — отвърна Малкия. — О, колко ще е забавно да получа нещо аз самият по пощата! Казвам ви, ще се чувствам ужасно горд. И думичка няма да кажа на тати, та за него това да е чудесна изненада.

— Е, след една-две седмици можеш да очакваш пратка за теб — рече Луис, като му махнаха за довиждане.

Но Анн внезапно спря и целуна обгорялото от слънцето личице. В него имаше нещо, от което сърцето й се свиваше от жал. Той беше толкова сладък… толкова сърцат… и толкова сиротен!

При завоя на алеята погледнаха назад и го видяха да им маха с ръка, застанал с кучето си на каменния зид.

Ребека Дю, естествено, знаеше всичко за семейство Армстронг.

— Джеймс Армстронг така и не преживя смъртта на жена си преди пет години — разказа тя. — Преди не беше толкова лош — беше доста сговорчив, макар и малко самотник. Просто си е такъв. Беше истински увлечен по дребничката си съпруга — тя беше с двадесет години по-млада от него. Смъртта й, казват, била ужасен шок за него. Характерът му направо коренно се измени. Стана един раздразнителен и опак, ни се води, ни се кара. Не пожела дори да си вземе прислужница. Сам си гледа и къщата, и детето. Е, преди да се ожени, години наред водеше ергенски живот, така че се справя не зле.

— Но детето не може да живее така — каза леля Чати. — Баща му никога не го води нито на църква, нито другаде, където да се вижда с други хора.

— Както чух, той обожавал детето — рече леля Кейт.

— Пред мен ти нямаш други богове — внезапно цитира Ребека Дю.

3

Изминаха почти три седмици, докато Луис намери време да изкопира снимките си. Донесе ги в „Уинди Уилоус“ първата неделя, в която дойде на вечеря. И къщата, и Малкия бяха излезли великолепно. Малкия се усмихваше от снимката „като жив“, както каза Ребека Дю.

— Я виж ти, та той прилича на теб, Луис! — възкликна Анн.

— Наистина — съгласи се Ребека Дю, като бързо и преценяващо го огледа. — Още в момента, в който видях снимката, лицето ми напомни на някого, но не можах да разбера на кого.

— Ето, очите… Челото… Цялото изражение — все едно си ти, Луис! — рече Анн.

— Трудно ми е да повярвам, че някога съм бил такова хубаво момченце — сви рамене Луис. — Някъде имам моя снимка от времето, когато съм бил около седемгодишен. Трябва да я потърся и да ги сравня. Тя ще ви разсмее, госпожице Шърли. Там съм с много сериозен поглед, с дълги къдрици и дантелена яка и изглеждам като глътнал бастун. Предполагам, че са ми подпрели главата с едно от ония тризъби съоръжения, които са използвали тогава. Ако тази снимка действително прилича на мен, трябва да е някакво съвпадение. Малкия не може да има никаква връзка с мен. Нямам никакви роднини на острова… вече.

— Къде си роден? — попита леля Кейт.

— В Ню Брунсуик. Когато бях на десет години, татко и мама починаха, и дойдох тук да живея при една братовчедка на майка ми — наричах я леля Ида. Но преди три години, както знаете, и тя почина.

— Джим Армстронг също дойде от Ню Брунсуик — досети се Ребека Дю. — Той не е истински островитянин — ако беше, нямаше да е такъв опак. Ние тук може да си имаме своите чудатости, но все пак сме цивилизовани.

— Не съм убеден, че искам да открия някаква връзка с любезния господин Армстронг — усмихна се Луис и нападна канеления сладкиш на леля Чати. — Но си мисля като довърша снимката, да я занеса лично до Гленкоув роуд и да попроуча нещата. Може пък да ми е далечен братовчед или нещо такова. Аз всъщност не знам нищо за роднините на мама, ако има живи такива. Винаги съм бил с впечатлението, че е нямала. За татко знам, че нямаше.

— Ако занесеш снимката лично, няма ли Малкия да е малко разочарован, че ще му отнемеш вълнението да получи нещо по пощата? — припомни Анн.

— Ще му се реванширам. Ще му изпратя по пощата нещо друго.

Следващата неделя следобед Луис пристигна на Уличката на привиденията с една прастара двуколка, теглена от още по-стара кобила.

— Госпожице Шърли, тръгнал съм за Гленкоув да занеса на малкия Теди Армстронг снимката му. Ако елегантният ми екипаж не кара сърцето ви да замира, бих желал да ви поканя да дойдете и вие. Не мисля, че някое от колелата ще изпадне.

— Откъде, за бога, изрови тая реликва, Луис? — попита Ребека Дю.

— Не се подигравайте с хвъркатото ми конче, госпожице Дю. Имайте уважение към възрастта. Господин Бендър ми зае кобилата и двуколката при условие, че ще му свърша една работа на Долиш роуд. Иначе днес нямаше да имам достатъчно време да отида пеша до Гленкоув и обратно.

— Време ли! — възкликна Ребека Дю. — Самата аз мога да отида пеша дотам и обратно по-бързо от това животно.

— И да донесете на връщане цял чувал с картофи за господин Бендър? Чудна жена сте!

Червените бузи на Ребека Дю станаха още по-червени.

— Не е хубаво да се подиграваш с по-възрастните — сгълча го тя, но после се позасрами. — Ще се справиш ли с няколко понички, преди да тръгнете?

Когато обаче излязоха извън града, бялата кобилка показа удивителна теглителна сила. Анн се подсмихваше, докато се друсаха по пътя. Какво ли щяха да си кажат госпожа Гарднър, пък и леля Джеймисина, ако я зърнеха в този момент? Е, нищо, какво я интересуваше. Денят беше чудесен за разходка през това поле, което спазваше прекрасните стари есенни традиции, а и Луис беше добър събеседник. Един ден Луис щеше да осъществи амбициите си. Никой друг от нейното обкръжение, помисли си тя, нямаше и да посмее да я покани на разходка с двуколката на Бендър, теглена от кобилата на Бендър. Но на Луис не му и хрумваше, че в това има нещо необичайно. Какво значение има как пътуваш, щом все едно ще пристигнеш? Спокойните очертания на хълмовете са си все така сини, пътят — все така червен, кленовете — все така величествени, независимо на какво се возиш. Луис беше философ и малко го интересуваше какво ще кажат хората, точно както не обръщаше внимание на онези съученици, които го наричаха Женчо, само задето върши домакинска работа в пансиона. Нека си приказват! Някой ден друг ще се смее. Джобът му можеше и да е празен, но главата му — не. Междувременно следобедът беше същинска идилия, и те отиваха да се срещнат отново с Малкия. Когато господин Мерил, братовчедът на господин Бендър, сложи чувала с картофи отзад в двуколката и му обясниха по каква работа са тръгнали, той възкликна:

— Да не искате да кажете, че имате фотография на малкия Теди Армстронг?

— Ами имам, при това доста добра. — Луис я разопакова и гордо я показа. — Не вярвам някой професионален фотограф да може да направи по-добра.

Господин Мерил шумно се плесна по бедрото:

— Е, и това ако не е невероятно! Ами че малкият Теди Армстронг умря и…

— Умря! — ужасено възкликна Анн. — О, господин Мерил, не! Не ми казвайте, че онова мило момченце…

— Съжалявам, госпожице, но е факт. А баща му направо е полудял, и най-лошото е, че нямал нито една негова снимка. А ето че вие имате, при това добра. Чудесно, чудесно.

— Това… това звучи невъзможно! — промълви Анн и очите й се напълниха със сълзи. Тя сякаш виждаше тъничката фигурка, която им маха за довиждане от зида.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е самата истина. Умря преди почти три седмици. От пневмония. Страдал ужасно, но казват, че бил много храбър и търпелив. Не знам какво ще стане сега с Джим Армстронг. Разправят, че бил като луд — през цялото време само гримасничел и си мърморел сам на себе си. И все казвал: „Само да имах снимка на Теди!“.

— Жал ми е за този човек — внезапно се намеси госпожа Мерил. Беше застанала до мъжа си — висока, суха, посивяла жена, облечена в прилепнала от вятъра басмена рокля и карирана престилка — и досега не бе продумала. — Той е заможен, и винаги съм имала чувството, че ни гледа някак отвисоко, задето сме бедни. Но ние си имаме нашето момче. Няма значение колко си беден, щом имаш какво да обичаш.

Анн погледна госпожа Мерил с ново уважение. Госпожа Мерил не беше красавица, но щом хлътналите й сиви очи срещнаха погледа на Анн, и двете почувстваха сродните си души. Анн никога досега не беше виждала госпожа Мерил, нямаше и да я види отново, но щеше завинаги да я запомни като жена, достигнала до основната тайна на живота: не можеш да си беден, щом имаш какво да обичаш.

За Анн златният ден бе провален. Малкия някак бе завладял сърцето й по време на кратката им среща. Двамата с Луис мълчешком продължиха нататък по Гленкоув роуд и нагоре по тревистата алея. Карло лежеше на камъка пред синята врата. Когато слязоха от двуколката, той стана, приближи се до тях, близна ръката на Анн и я погледна с големите си тъжни очи, сякаш я питаше какво става с неговия приятел. Вратата беше отворена и в сумрачната стая съзряха човек, обвесил глава над масата.

При почукването на Анн той стана и дойде до вратата. Тя се стресна от промяната в него. Бузите му бяха хлътнали, изпити и небръснати, а дълбоките му очи блуждаещо проблясваха.

Тя очакваше отначало да ги посрещне остро, но той явно я позна и апатично каза:

— Значи пак идвате? Малкия ми каза, че сте разговаряли с него и сте го целунали. Той ви харесваше. Съжалих, че бях така груб към вас. И какво искате?

— Искаме да ви покажем нещо — меко каза Анн.

— Ще влезете ли да поседнете? — печално рече той.

Без да каже нито дума, Луис извади снимката на Малкия от обвивката й и му я подаде. Той я сграбчи, впи в нея удивен и жаден поглед, после се отпусна на стола и избухна в сълзи. Анн никога не беше виждала мъж да плаче така. Двамата с Луис стояха отстрани в нямо съчувствие, докато той си възвърна присъствието на духа и най-сетне задавено каза:

— О, вие просто не знаете какво означава това за мен! Нямах нито една негова снимка. А аз не съм като другите — не мога да помня лица. Не мога да виждам лица в съзнанието си, както могат повечето хора. И откакто Малкия умря, е същински ад. Не можех дори да си спомня как изглеждаше. А сега вие ми носите това, и то след като бях толкова груб към вас. Сядайте! Сядайте! Ще ми се да можех да изразя някак благодарността си. Предполагам, че спасихте разсъдъка ми, а може би и живота ми. О, госпожице, не е ли точно като жив? Човек може да си помисли, че ей сега ще проговори. Скъпият ми Теди! Как ще живея без него? Вече нямам за какво да живея. Първо майка му, а сега и той.

— Той беше мило момченце — нежно каза Анн.

— Точно такъв беше. Малкият ми Теди — Тиодор, така го нарече майка му. Нейният „Божи дар“, казваше тя. И каква жестока смърт! Беше толкова весел и жизнерадостен — и така да бъде покосен! А беше толкова търпелив, и никога не се оплака. Веднъж ми се усмихна и ми каза: „Тати, мисля, че бъркаше в едно нещо — само в едно. Предполагам, че има рай, нали? Нали има, тати?“. Казах му — да, има. Да ми прости Господ, дето някога се опитвах да го уча на друго. Той пак се усмихна, някак доволно, и рече: „Е, тати, аз отивам там, и мама и Господ са там, така че ще съм много добре. Но се притеснявам за тебе, тати. Без мен ще си така ужасно самотен… Но само прави всичко по силите си да бъдеш любезен с хората, и малко по малко ще дойдеш при нас“. Накара ме да обещая, че ще се опитам, но когато си отиде, не можех да понасям празнотата. Направо щях да полудея, ако не бяхте ми донесли това. Сега вече няма ми да е така тежко…

Известно време той разказваше за своя Теди, сякаш намираше облекчение и удоволствие в това. Всичката му резервираност и грубост като че се свлякоха като дреха от него. Накрая Луис измъкна старата си избеляла снимка и му я подаде.

— Виждали ли сте някога човек, който да изглежда така, господин Армстронг? — попита Анн.

Господин Армстронг се взря в нея с недоумение.

— Ужасно прилича на Малкия — каза най-сетне той. — Чия може да е тази снимка?

— Моя — отвърна Луис. — Когато бях на седем години. Тъкмо поради странната прилика с Теди госпожица Шърли ме накара да я донеса и да ви я покажа. Помислих си, че е възможно с вас или с Теди да се окажем далечни роднини. Казвам се Луис Алън, а баща ми беше Джордж Алън. Роден съм в Ню Брунсуик.

Джеймс Армстронг поклати глава, после попита:

— А как се казваше майка ти?

— Мери Гардинър.

За миг Джеймс Армстронг мълчаливо го изгледа, после каза:

— Тя ми беше полусестра. Почти не я познавах — само веднъж съм я виждал. След смъртта на баща си бях отгледан в семейството на чичо ми. Майка ми се омъжи повторно и замина. Дойде да ме види само веднъж и доведе дъщеричката си. Скоро след това почина и никога повече не видях сестра си. А след като се преместих да живея на Острова, изгубих всякаква следа от нея. Значи ти си ми племенник, братовчед на Малкия…

Това беше удивителна новина за момче, което е живяло със съзнанието, че е сам-самичко на света. Луис и Анн останаха при господин Армстронг цялата вечер и откриха, че е много ерудиран и интелигентен човек. И двамата някак го харесаха. Предишното му негостоприемно посрещане бе забравено напълно и те виждаха у него само добрия му характер и темперамент зад необещаващата обвивка, която досега ги бе прикривала.

— Естествено — нали ако не беше такъв, Малкия нямаше да обича толкова много своя баща — каза Анн, докато двамата с Луис пътуваха обратно към „Уинди Уилоус“ през залеза.

Когато следващия уикенд Луис Алън отиде да навести чичо си, той му каза:

— Момче, ела да живееш при мен. Ти си ми племенник и аз мога да направя много за теб — това, което бих направил за моя малък Теди, ако беше жив. Ти си сам-самин в света, аз също. Имам нужда от теб. Ако остана да живея тук самичък, пак ще стана безсърдечен и язвителен. Искам да ми помогнеш да спазя обещанието си към Малкия. Неговото място е празно. Ела и го запълни.

— Благодаря ти, чичо. Ще се опитам — отвърна Луис и му подаде ръка.

— И довеждай от време на време онази твоя учителка. Харесва ми това момиче. И Теди я харесваше. „Тати, — рече ми той, — не съм си мислил, че някога ще ми хареса, ако друг, освен тебе ме целуне, но когато ме целуна тя, много ми хареса. Имаше нещо такова в очите, тати…“

4

— Старият термометър на верандата показва нула градуса, а новият до вратата — плюс десет — отбеляза Анн в една мразовита декемврийска вечер, — и не знам да си взимам ли маншона, или не.

— По-добре гледай стария термометър — разсъдливо отвърна Ребека Дю. — Навярно е по-привикнал към нашия климат. А ти накъде си се запътила по студа тази вечер?

— Ще отскоча до Темпъл стрийт да поканя Катрин Брук в „Грийн Гейбълс“ за коледните празници.

— Това значи да си развалиш празниците — угрижено каза Ребека Дю. — Тя тая ще се държи презрително и с ангелите, стига изобщо да попадне в рая, разбира се. А най-лошото е, че дори се гордее с ужасните си маниери. Без съмнение смята, че са признак на душевна сила.

— Умът ми се съгласява с всяка твоя дума, но сърцето ми просто не може — рече Анн. — Въпреки всичко имам усещането, че под неприветливата си черупка Катрин Брук е само едно стеснително, нещастно момиче. Тук, в Съмърсайд не мога да си проправя път към сърцето й, но ако успея да я закарам в „Грийн Гейбълс“, вярвам, че ледът ще се разпука.

— Няма да успееш. Тя няма да тръгне — предсказа Ребека Дю. — Навярно ще приеме поканата като обида, ще си помисли, че й го предлагаш от жалост. И ние веднъж я поканихме на коледна вечеря, в годината преди ти да дойдеш — помните ли, госпожо Маккумър, онази година, когато ни дадоха две пуйки и не знаехме как ще ги изядем — и всичко, което тя каза, беше: „Не, благодаря. Ако има нещо, което да мразя, това е Коледа“.

— Но това е ужасно — да мразиш Коледа! Все нещо трябва да се направи, Ребека Дю! Ще я поканя, и имам странното предчувствие, че тя ще дойде.

— Все така се случва с тебе — неодобрително каза Ребека Дю, — кажеш, че нещо ще стане, и човек ти повярва. Да не си ясновидка, а? Майката на капитан Маккумър беше такава. Направо тръпки ме полазваха!…

— Не смятам, че у мен има нещо, от което да те полазват тръпки, Ребека Дю. Просто… От известно време имам чувството, че Катрин Брук е почти полудяла от самота там вътре, под бодливата си черупка, и че моята покана ще дойде в напълно подходящ психологически момент.

— Аз не съм бакалавър на науките — отвърна Ребека с ужасно смирение, — и не отричам правото ти да използваш думи, които не разбирам. Нито пък отричам, че умееш да въртиш хората около малкия си пръст. Я виж как се оправи с рода Прингъл. Казвам само, че ще ми е жал за теб, ако вземеш у дома си за Коледа тази кръстоска между айсберг и пиперомелачка.

По пътя си към Темпъл стрийт Анн в никакъв случай не се чувстваше толкова самоуверена, колкото изглеждаше отстрани. Напоследък Катрин Брук действително беше непоносима. И всеки път отблъскваната Анн си казваше мрачно като гарвана на По: „Никога вече!“… Вчера на учителския съвет Катрин се държа подчертано обидно. Но Анн издебна един миг и съзря в очите на по-възрастната девойка нещо страстно, почти неистово, сякаш беше същество, затворено в клетка и полудяло от негодувание. Анн прекара първата половина на нощта в опити да реши да покани ли Катрин Брук в „Грийн Гейбълс“, или не. Най-после заспа с окончателното решение.

Хазяйката на Катрин въведе Анн в салона и когато тя попита за госпожица Брук, сви затлъстелите си рамене:

— Ще й кажа, че сте тук, но не знам дали ще слезе. Нещо е сърдита. Днеска на вечеря й рекох, че госпожа Ролинс разправя, че се облича скандално за съмърсайдска учителка и тя го възприе надменно, както винаги.

— Според мен не е трябвало да казвате такова нещо на госпожица Брук — укори я Анн.

— Но аз помислих, че тя трябва да го узнае — някак злобно отвърна госпожа Денис.

— А не помислихте ли също, че тя трябва да узнае, че инспекторът я смята за една от най-добрите учителки в Меритаймс? — попита Анн. — Или не знаехте това?

— О, чух го. Но тя и сега си е достатъчно надута, та само това й остава. Нейното не е гордост — макар че аз не виждам с какво толкова има да се гордее. Разбира се, тази вечер тя си беше пощръкляла, щото й казах, че не може да си гледа куче тука. Тя рече, че щяла да си плаща да го храня и да внимава то да не притеснява никого. Но какво да го правя, когато тя е в училище? И аз се запънах и викам: „На кучета квартира не давам!“.

— О, госпожо Денис, защо не й позволите да си гледа куче? То няма да ви притеснява — поне не много. А когато тя е в училище, можете да го държите в мазето. Пък и кучето е такава защита нощно време. Ще ми се да й разрешите — моля ви!

Когато изричаше молба, очите на Анн излъчваха нещо, на което хората трудно устояваха. Госпожа Денис, въпреки тлъстите си рамене и досадния език, не беше лоша по сърце. Просто Катрин Брук понякога я изкарваше от кожата й с нелюбезните си маниери.

— Не знам защо ви е притрябвало да се безпокоите ще гледа ли тя куче, или не. Не знаех, че сте чак такива приятелки — та тя няма никакви приятели! Не бях имала толкова необщителна наемателка.

— Според мен тъкмо затова иска да има куче, госпожо Денис. Никой човек не може да живее сам-самичък.

— Ами да, това е първото човешко нещо, което забелязвам у нея — рече госпожа Денис. — Не помня да съм имала нещо против кучетата, но тя направо ме вбеси със сарказма, с който ме попита: „Предполагам, госпожо Денис, че няма да се съгласите, ако ви попитам дали мога да си взема куче“ — надуто ми вика тя. „И правилно предполагате“, викам аз, надуто също като нея. Не обичам да си вземам думите назад, както повечето хора, но от мен да мине, кажете й, че може да вземе куче, ако гарантира, че то няма да прави бели в салона.

Анн не смяташе, че салонът би могъл да изглежда по-зле, ако кучето прави бели тук. Огледа опушените дантелени завеси и противните пурпурни рози по килима и потръпна.

„Жал ми е за всеки човек, на който му се налага да прекара Коледата в пансион като този — помисли си тя. — Нищо чудно, че Катрин Брук ненавижда думата Коледа. Как ми се ще добре да проветря това място — то вони на хиляди гозби. Защо ли Катрин продължава да живее тук, щом заплатата й е добра?“

— Каза, че можете да се качите — съобщи госпожа Денис, доста усъмнена, че госпожица Брук така бързо е влязла в добрия тон.

Стълбата беше тясна, стръмна и отблъскваща, сякаш просто не те искаше. По нея не се качваше никой, без това да му се наложи. Линолеумът в коридора беше така износен, че се виждаха конците на основата му. А малката задна стаичка, в която Анн се озова, беше още по-безрадостна и от салона. Осветяваше се от мъждукаща газена лампа без абажур. Желязното легло имаше вдлъбнатина по средата, тесният, оскъдно закрит прозорец гледаше към някаква градина в задния двор, където цъфтеше огромна купчина консервни кутии. Но зад всичко това се виждаше чудното небе, с редица тополи на фона на синкаволилавите хълмове в далечината.

— Ах, госпожице Брук, погледни този залез! — възторжено се обади Анн от скърцащия твърд стол, който Катрин нелюбезно й посочи.

— Доста залези съм видяла — хладно отсече последната, без да се помръдне, и язвително си помисли: „Не ми трябват нито снизхождението ти, нито твоите залези!“.

— Но този не си. Няма два еднакви залеза. Само приседни тук, нека го оставим да проникне в душите ни — изрече Анн. А си помисли: „Дали изобщо понякога казваш по нещо приятно?“.

— Я не ми се присмивай, моля те!

Най-обидните думи на света! С нотка на обида, добавена към обичайния надменен тон. Анн отмести очи от своя залез и погледна Катрин, почти с намерението да стане и да си тръгне. Но очите на Катрин й се видяха някак странни. Наистина ли беше плакала? Сигурно не. Човек не можеше да си представи Катрин Брук да плаче.

— Не ме караш да се чувствам особено добре дошла — бавно каза Анн.

— Не умея да се преструвам. Не притежавам твоята дарба да се правя на кралица и да казвам на всекиго точно каквото му се ще. Не си добре дошла! Виж ми стаята — кой може да е добре дошъл тук?!

Катрин презрително посочи с жест избелелите стени, окъсаните голи столове и разклатената тоалетка с покривчица от омачкан муселин.

— Стаята не е хубава, но щом не ти харесва, защо стоиш тук?

— О, защо ли? Ти няма да го разбереш. Няма значение. Не ми пука кой какво си мисли. Какво те води тук тази вечер? Предполагам, че не си дошла, за да проникваш в залеза.

— Дойдох да те питам не би ли прекарала коледните празници у нас в „Грийн Гейбълс“.

„Ето — помисли си Анн, — сега ще последва нов залп от сарказъм. Поне да беше седнала, а не да стърчи там, сякаш чака да си тръгна.“

За миг настъпи тишина. После Катрин бавно попита:

— И защо ме каниш? Не е, защото ти харесвам. Дори и ти не можеш да се преструваш, че е така.

— Защото не мога да понеса мисълта, че някое човешко същество ще прекара Коледата в място като това! — откровено призна Анн.

Сега вече дойде ред на сарказма:

— Аха, разбирам. Сезонен пристъп на милосърдие. Е, все още не съм кандидат чак за това, госпожице Шърли!

Анн се изправи. Това странно, отчуждено създание изчерпи търпението й. Прекоси стаята и погледна Катрин право в очите:

— Катрин Брук, не знам дали знаеш, или не, но това, което на теб ти трябва, е един хубав пердах!

За миг двете се взираха една в друга.

— За теб май беше облекчение да ми го кажеш — обади се Катрин. Но обидният тон някак бе изчезнал от гласа й. Дори ъгълчетата на устните й едва-едва потрепнаха.

— Така беше — потвърди Анн. — От известно време много ми се щеше да ти го кажа. Не те поканих в „Грийн Гейбълс“ от милосърдие, и ти чудесно го знаеш. Обясних ти истинския си подтик. Никой не бива да прекарва Коледата тук. Самата идея за това е отблъскваща.

— Значи ме каниш в „Грийн Гейбълс“, просто защото ти е жал за мен?

— Наистина ми е жал за теб. Защото си затворила живота зад вратата си, а сега самият живот те затваря отвън. Стига, Катрин! Отвори вратите си за живота, и животът ще влезе.

Катрин сви рамене:

— Хм, версия на Анн Шърли за старата приспивна песничка:

Усмихни се в огледалото,

за да срещнеш там усмивка…

— И абсолютно вярна, както всички приспивни песнички. И така, идваш ли в „Грийн Гейбълс“, или не?

— Какво ще кажеш — пред себе си, не пред мен, ако приема?

— Ще кажа, че показваш първата бледа искрица здрав разум, която някога съм откривала у теб — отвърна й Анн в същия тон.

Най-неочаквано Катрин се разсмя. Отиде до прозореца, изгледа навъсено единствената огнена ивица, останала от залеза, на който се бе подиграла, и се обърна:

— Добре, ще дойда. Сега можеш да продължиш с формалностите и да ми кажеш колко се радваш и как весело ще си прекараме.

— Наистина се радвам. Но не зная дали ще прекараш весело, или не. Това ще зависи най-вече от теб, госпожице Брук.

— О, ще се държа прилично. Направо ще се учудиш. Предполагам, че няма да ти бъда много въодушевяваща гостенка, но обещавам, че няма да облизвам ножа и няма да обиждам никого, ако ми обяснява, че времето е чудесно. Честно ти казвам, единствената причина да тръгна е, че дори и аз не мога да понеса мисълта да прекарам празниците тук сама. Госпожа Денис ще прекара коледната седмица при дъщеря си в Шарлоттаун. Самата идея да си готвя сама ми е досадна — калпава готвачка съм. Е, толкоз за победата на материята над съзнанието. Но даваш ли ми честна дума, че няма да ми пожелаваш „Весела Коледа“? Просто не желая да бъда весела на Коледа.

— Добре, няма. Но не мога да отговарям за близнаците.

— Няма да те каня да останеш, ще измръзнеш тук. Но забелязвам, че на мястото на твоя залез е изгряла прекрасна луна, тъй че ще те изпратя до вкъщи и ще ти помогна да й се възхищаваш, ако желаеш.

— Желая — рече Анн. — Но искам от теб да запомниш, че в Авонлий имаме доста по-прекрасни лунни вечери.

— Значи ще дойде?! — възкликна Ребека Дю, като пълнеше бутилката на Анн с гореща вода. — Е, госпожице Шърли, надявам се никога да не се опиташ да ме помохамеданчиш, защото най-вероятно ще успееш. Къде ли се дяна Оня Котак? Развява се из цял Съмърсайд, а вън е под нулата.

— Не и според новия термометър. Колкото до Дъсти Милър, свил се е на люлеещия стол до печката ми в кулата и мърка от щастие.

— Е, хубаво — рече Ребека Дю, затвори кухненската врата и потрепери: — Дано тази нощ всички на тоя свят да имат топлина и покрив над главата си като нас.

5

Анн не знаеше, че от един мансарден прозорец на „Евъргрийнс“ една печална малка Елизабет я наблюдава как заминава от „Уинди Уилоус“ — една Елизабет с насълзени очи, която се чувстваше така, сякаш в този миг всичко, заради което си струва да се живее, си отива от живота й. И сякаш цялото й същество е „Лизи“. Но щом конната шейна изчезна от погледа й зад ъгъла на Уличката на привиденията, Елизабет отиде и коленичи до креватчето си.

— Мили Боже — зашепна тя, — знам, че няма полза да те моля да имам весела Коледа, тъй като Баба и Жената не умеят да са весели. Но, моля те, нека скъпата ми госпожица Шърли да има весела, весела Коледа, и, когато свърши, ми я върни жива и здрава.

— Е, добре — рече Елизабет и се изправи, — направих всичко, което можех.

Анн вече усещаше щастието на Коледа. Направо засия, когато влакът тръгна от гарата. Грозните улици се плъзгаха край нея. Отиваше си у дома — у дома, в „Грийн Гейбълс“. Навън в откритото поле светът беше цял в златистобяло и бледовиолетово, с втъканите тук-таме тъмни магически нишки на смърчовете и безлистата нежност на брезите. Ниско над голите гори слънцето сякаш се втурваше сред дърветата като великолепен бог, който се надбягва с влака. Катрин мълчеше, но не изглеждаше неприветлива.

— Не очаквай от мен да се разприказвам — кратко предупреди тя.

— Няма. Надявам се, не си мислиш, че съм от ония ужасни хора, които те карат да се чувстваш сякаш си длъжен през цялото време да разговаряш с тях. Просто ще разговаряме, когато ни се иска. Признавам, че на мен през повечето време ми се иска, но ти съвсем не си длъжна да обръщаш внимание какво казвам.

В Брайт ривър ги посрещна Дейви с голяма шейна, пълна с кожени завивки, и мечешки прегърна Анн. Двете девойки седнаха на задната седалка. За Анн пътуването от гарата до „Грийн Гейбълс“ винаги беше една много приятна част от уикендите у дома. Тя винаги си припомняше първото си пътуване с Матю от Брайт ривър до вкъщи. Тогава беше късна пролет, а сега — декември, но всичко по пътя продължаваше да й нашепва: „Помниш ли?“. Снегът скриптеше под плазовете на шейната, музиката на звънчетата звънтеше през редиците от високи, стройни, отрупани със сняг ели.

По дърветата над Белия Път на Радостта висяха къси гирлянди от звезди. А от предпоследния хълм съзряха големия Залив — бял и мистичен под лунната светлина, но все още нескован от леда.

— По този път има едно определено място, където винаги внезапно усещам, че съм си у дома — рече Анн. — Това е върхът на следващия хълм, откъдето ще видим светлините на „Грийн Гейбълс“. Там започвам да си мисля единствено за вечерята, която Марила ще ни е приготвила. Още там сякаш усещам аромата й. О, толкова е хубаво! Хубаво е, хубаво е отново да си у дома!

В „Грийн Гейбълс“ сякаш всяко дърво на двора я приветстваше с добре дошла, всеки осветен прозорец я поздравяваше. А как хубаво миришеше кухнята на Марила, когато отвориха вратата! И прегръдки, и възклицания, и смях… Дори Катрин някак не изглеждаше чужда, сякаш бе една от тях. Госпожа Рейчъл Линд бе сложила на масата за вечеря скъпата си салонна лампа и я бе запалила. Беше неугледна вещ с грозноват червен абажур, но пък колко подходяща топла розова светлина хвърляше върху всичко! Колко топли и приятелски бяха сенките! Колко хубава растеше Дора! А и Дейви вече си изглеждаше почти мъж…

Имаше какво ново да научи. Дайана бе родила дъщеричка; Джоузи Пай най-сетне си намерила приятел, а Чарли Слоун бил се сгодил. Новините бяха вълнуващи. Госпожа Линд показа новия юрган, който бе съшила от пет хиляди различни парченца, и получи заслужени похвали.

— Анн, когато ти се върнеш у дома, всичко сякаш оживява — каза Дейви.

„Ах, точно такъв трябва да бъде животът“ — сякаш измърка котенцето на Дора.

— Никога не мога да устоя на обаянието на лунната нощ — рече Анн след вечеря. — Какво ще кажеш за една разходка със снегоходки, госпожице Брук? Казват, че владееш снегоходките.

Анн измъкна снегоходките си от тавана, а Дейви отскочи до Орчард Слоуп да заеме от Дайана един стар чифт за Катрин. Тръгнаха по Алеята на влюбените, обгърната в прекрасни сенки, през полята с малки елхички по оградите, после през изпълнената с тайни гора, която сякаш винаги бе готова да ти ги нашепне, но никога не го правеше, и през горските поляни, напомнящи сребристи басейни…

Не разговаряха. Не им се и говореше. Сякаш се бояха да говорят от страх да не развалят нещо прекрасно. Но Анн никога досега не бе усещала Катрин Брук така близка! По някаква своя магия зимната нощ ги караше да се чувстват почти заедно, макар и не напълно.

Когато излязоха на главния път, край тях профуча шейна, разнесе се песен на звънчета и кръшен смях, и двете девойки неволно въздъхнаха. И на двете им се стори, че оставят зад гърба си един свят, който няма нищо общо със света, в който се завръщат — свят, в който време не съществуваше, който беше млад с една безсмъртна младост, и в който душите общуват помежду си чрез някаква сила, която няма нужда от нещо толкова примитивно като думите.

— Чудесно беше — промълви Катрин, съвсем очевидно на себе си, и Анн запази мълчание.

Тръгнаха надолу по пътя, после нагоре по дългата алея към „Грийн Гейбълс“, но точно преди да стигнат портата, като по някакъв общ импулс и двете спряха и мълком се облегнаха на обраслата с мъх ограда, с поглед към умислената, майчински стара къща, която едва се виждаше иззад завесата от дървета. Колко красив беше „Грийн Гейбълс“ в зимната нощ!

Под нея Езерото на бляскавите води бе сковано от лед, сенките на дърветата го обточваха по краищата. Навсякъде цареше тишина, нарушавана единствено от стакатото на някакъв кон, минаващ по моста. Анн се усмихна при спомена колко често лежеше в таванската си стаичка и щом чуеше този звук, си представяше, че това са вълшебни коне, които препускат в галоп в нощта…

Ненадейно друг звук наруши безмълвното спокойствие.

— Катрин! Ти… Но ти плачеш!

Някак невъзможна й се струваше мисълта Катрин да плаче. Но тя наистина плачеше. И сълзите й неочаквано я направиха съвсем човечна. Анн престана да се бои от нея.

— Катрин, скъпа Катрин, какво има? Мога ли да ти помогна?

— О, ти не можеш да разбереш! — задъха се Катрин. — За теб нещата винаги са били лесни. Ти… ти сякаш живееш в малък пленителен затворен кръг от красота и романтика. „Какво ли радостно откритие ще направя днес?“ — това сякаш е цялостното ти отношение към живота, Анн. Колкото до мен, аз съм забравила как да живея — по-скоро, никога не съм знаела как. Аз съм… като хваната в капан. И никога не мога да изляза. И ми се струва, че някой все ме мушка с пръчка през решетките. Докато ти… ти имаш толкова щастие, че направо не знаеш какво да го правиш. Навсякъде имаш приятели… Имаш си любим! Не че искам да имам любим, мразя мъжете. Но ако тази нощ взема да умра, няма да липсвам на нито една жива душа. Ами ако нямаше абсолютно никакви приятели на тоя свят? — Гласът на Катрин се задави в ново хълцане.

— Катрин, ти казваше, че обичаш откровеността. Ще бъда откровена. Ако си нямаш нито един приятел, както твърдиш, грешката си е лично твоя. Аз исках да станем приятелки. Но ти непрекъснато настръхваше срещу мен като таралеж.

— Да, да, знам си го! Как те мразех в началото, като дойде! Така само парадираше с перлената си халка…

— Катрин, не съм „парадирала“!

— Естествено, предполагам, че не си. Това е просто от природното ми омерзение. Но халката сякаш сама парадираше. Не че ти завиждах за годеника. Никога не съм искала да се омъжвам — от татко и мама достатъчно добре разбрах какво значи това! Но ненавиждах факта, че стоиш над мен, след като си по-млада. Толкова бях доволна, когато родът Прингъл те притискаше. Ти сякаш имаше всичко, което аз нямах — чар, приятелство, младост. Младост! Моята младост винаги е била мизерна. Ти нищичко не знаеш. Не знаеш. Нямаш и най-малката представа какво значи никой да не те иска — никой!

— Така ли мислиш?! — възкликна Анн, и с няколко трогателни изречения обрисува детството си преди идването в „Грийн Гейбълс“.

— Как ми се иска да бях го знаела — каза Катрин. — Това щеше да промени всичко. А ти ми се струваше една от любимките на съдбата. Душата си изяждах от завист към теб. Ти получи директорското място, което исках аз. Е, знам, че си по-квалифицирана от мен, но така си беше. Ти си хубава — или поне караш хората да вярват, че си хубава. А моят най-ранен спомен е как някой казва: „Какво грозно дете!“. Ти влизаш в стаята с радост. О, спомням си как влезе в училището онази първа сутрин! Но си мисля, че истинската причина така да те намразя, е, че винаги носиш в себе си някаква тайна радост, сякаш всеки ден от живота е едно приключение. И въпреки омразата имаше случаи, когато признавах пред себе си, че сигурно си дошла от някоя много далечна звезда…

— Катрин, наистина ми вземаш ума с тия комплименти. Но вече не ме мразиш, нали? Вече можем да бъдем приятелки.

— Не зная. Никога не съм имала нито една приятелка, още по-малко пък на моята възраст. Нямам си никого, никога не съм имала. Не мисля, че знам как да бъда приятелка на някого. Не, вече не те мразя. Не знам какви чувства изпитвам към теб… Е, предполагам, че започва да ми въздейства забележителният ти чар. Знам само, че ми се ще да ти разкажа живота си. Никога нямаше да мога да ти го разкажа, ако не беше ми описала живота си, преди да дойдеш в „Грийн Гейбълс“. Ще ми се да разбереш какво ме е направило такава. Не знам защо, но ми се ще да го разбереш.

— Разкажи ми, Катрин. Искам да те разбера.

— Ти знаеш какво е никой да не те иска, признавам ти го. Но не знаеш какво е да съзнаваш, че собствените ти родители не те искат. Моите не ме искаха. Мразеха ме от мига, в който съм се родила, дори и преди това, мразеха се и помежду си. Непрестанно се караха, и това бяха подли, заядливи, дребнави кавги. Детството ми беше един кошмар. Когато бях на седем години, те починаха и отидох да живея при семейството на чичо ми Хенри. Те също не ме искаха. Всички ме гледаха отвисоко, тъй като съм „живеела от тяхната милост“. Помня ги как ми се подиграваха — всеки един от тях. Не мога да си спомня нито една мила дума. Трябваше да доизносвам овехтелите дрехи на братовчедките си. Помня особено една шапка — с нея изглеждах като някоя гъба. И когато си я слагах, те ми се присмиваха. Един ден я скъсах и я хвърлих в огъня. После до края на зимата трябваше да ходя на църква с най-противната стара барета. Дори не си взех куче, макар че толкова исках. Но не бях никак глупава. Щеше ми се да завърша бакалавърски курс, но, естествено, със същия успех можех да се стремя към луната. Все пак чичо Хенри се съгласи да ме пусне в Кралското училище, ако му върна парите, след като стана учителка. Плащаше ми квартирата в един треторазреден пансион — една стаичка над кухнята, леденостудена зиме, гореща като врящ котел лете, и просмукана от вкиснали кухненски миризми през всички сезони. Ами дрехите, които трябваше да нося в Кралското училище! Но си получих дипломата и ми дадоха средния курс в Съмърсайдското училище — единственият дребен късмет, който някога съм имала. Оттогава все се стискам и икономисвам, за да върна парите на чичо Хенри — не само таксата за Кралското училище, но и квартирните наеми за годините там. Твърдо бях решена да не му остана длъжна нито с цент. Ето защо бях на квартира при госпожа Денис и се обличах така сиромашки. Е, вече му се изплатих. За пръв път в живота си се чувствам свободна. Но междувременно развих лош характер. Знам, че съм необщителна. Знам, че никога не мога да се сетя какво точно трябва да кажа. Знам, че си е моя грешка, дето винаги съм пренебрегвала и презирала обществените дейности. Знам, че сама се „скарах“ с изкуствата. Знам, че съм саркастична. Знам, че учениците ме смятат за тиранин. Знам, че ме мразят. Да не мислиш, че не ми е болно да го знам? Те винаги изглеждат наплашени от мен, а аз мразя хората да ме гледат така. Ох, Анн, сигурно вече съм болна от омраза! Иска ми се да съм като другите хора, а вече никога няма да мога. Точно това ме прави толкова язвителна.

— Но ти можеш! — Анн обгърна Катрин с ръка. — Можеш да изтръгнеш омразата от съзнанието си, да се излекуваш от нея. Животът ти едва сега започва, щом най-сетне си относително свободна и независима. А човек никога не знае какво се крие зад следващия завой на пътя…

— И друг път съм те чувала да го казваш. И съм се присмивала на твоя „завой на пътя“. Но проблемът е, че по моя път няма никакви завои. Мога да го видя как се простира право пред мен чак до хоризонта — една безкрайна монотонност. О, Анн, животът никога ли не те плаши — със своята празнота, с тълпата студени, безинтересни хора? Не, разбира се, че не. На теб няма да ти се наложи да бъдеш учителка до края на живота си. При това ти сякаш намираш всички за интересни, дори и онова дребничко закръглено създание, наречено Ребека Дю. Истината е, че ненавиждам учителството, а нищо друго не умея да правя. Учителят е просто роб на времето. Да, да, знам, че на теб то ти харесва, но не разбирам с какво. Искам да пътувам, Анн. Това е единственото нещо, за което винаги съм жадувала. Спомням си единствената картина, която висеше на стената на таванската ми стаичка у чичо Хенри — избеляла стара репродукция, презрително изхвърлена от другите стаи. На нея имаше палми край един извор в пустинята и керван камили, запътил се към далечината. Тази картина буквално ме хипнотизираше. Винаги съм искала да отида и да открия това място. Искам да видя Южния кръст, и Тадж Махал, и колоните на Карнак. Искам да знам — не просто да вярвам, а да знам, че земята е кръгла. А с една учителска заплата никога няма да мога да направя това. И просто ще трябва вовеки да продължавам да си дрънкам за жените на крал Хенри VIII и за неизчерпаемите ресурси на Канада…

Анн се разсмя. Сега вече беше безопасно да се смее — язвителността бе изчезнала от гласа на Катрин. Той звучеше само печално и нетърпеливо.

— Както и да е, ние ще бъдем приятелки, и за начало на нашето приятелство ще изкараме тук цели десет весели дни. Винаги съм искала да сме приятелки с теб, Катрин — не Кетрин! Винаги съм усещала, че зад бодлите ти се крие нещо, заради което си струва да сме приятелки.

— Значи това всъщност си мислела за мен? Често съм се питала. Е, значи змията ще трябва да смени кожата си, ако изобщо е възможно. Навярно е. В тия твои „Грийн Гейбълс“ мога да повярвам на всичко. Това е първото място, което съм видяла и почувствала като Дом. Ще ми се да заприличам повече на другите хора — стига да не е прекалено късно. Дори ще репетирам една слънчева усмивка, с която да посрещна тоя твой Гилбърт, когато пристигне утре вечер. Естествено, позабравила съм как се разговаря с млади мъже, ако изобщо някога съм знаела. Той просто ще ме сметне за изглупяла стара мома… Питам се дали като си легна довечера, няма да се ядосвам на себе си, че съм свалила маската и съм те допуснала така да надзърнеш в тръпнещата ми душа.

— Не, няма да го направиш. Ще си помислиш: „Радвам се, че тя разбра, че съм човек“. Ще се сгушим в топлите пухкави одеяла, навярно с по две бутилки гореща вода, защото най-вероятно и Марила, и госпожа Линд ще ни сложат по една от страх, че другата ще забрави. И ти блажено ще заспиш след тази разходка в мразовитата лунна вечер. И първото нещо, което ще разбереш, е, че вече е утро, и ще се чувстваш сякаш си първият човек, открил, че небето е синьо. И ще започнеш да се учиш как се прави сливов пудинг, понеже ще ми помагаш да го приготвя за четвъртък — един огромен сливов пудинг.

Анн се удиви колко хубава бе Катрин, когато влязоха вътре. След продължителната разходка на чистия въздух лицето й изглеждаше великолепно, а руменината я правеше коренно различна.

„Виж ти, Катрин би била красива, ако носеше подходящи шапки и дрехи“ — помисли си Анн и се опита да си представи как онази тъмна кадифена шапка, която зърна на една витрина в Съмърсайд, засенчва кехлибарените й очи. „Само трябва да премисля какво може да се направи по въпроса.“

6

Съботата и понеделникът в „Грийн Гейбълс“ бяха изпълнени с весели приготовления. Приготвен бе сливовият пудинг, донесена бе коледната елха. За нея Катрин, Анн, Дейви и Дора ходиха в гората — беше красива малка елхичка, за отсичането на която Анн бе убедена единствено с факта, че се намираше в едно от сечищата на господин Харисън, което през пролетта все едно щеше да бъде изсечено и разорано.

Разходиха се, набраха клонки от клек за венци и дори малко папрат, която цяла зима се бе запазила зелена в един дълбок дол в гората. После денят отново се усмихна на нощта над покритите със сняг хълмове и те победоносно се върнаха в „Грийн Гейбълс“, за да посрещнат високия млад мъж с лешникови очи. От наченките на мустаци той изглеждаше толкова възрастен, че Анн изживя един ужасен момент на недоумение: Гилбърт ли е това, или не?

Катрин, с усмивчица, която се опитваше да бъде саркастична, но не успяваше достатъчно, ги остави в салона и цяла вечер игра на разни игри с близнаците в кухнята. За свое учудване откри, че й харесва. А колко й беше забавно да слезе с Дейви в мазето и да открие, че на този свят действително има сладки ябълки!

Катрин никога не бе влизала в селско мазе и нямаше и представа колко очарователно призрачно, изпълнено със сенки може да е то на светлината на свещта. Животът вече изглеждаше по-топъл… Защото за пръв път й хрумна, че и за нея той може да бъде красив.

В коледното утро, в нечовешки ранен час, Дейви зазвъня нагоре-надолу по стълбите с една стара хлопка за добитък и вдигна такъв шум, че да пробуди и мъртвец. Марила се ужаси, понеже в къщата има гостенка, но Катрин слезе долу със смях. Между тях с Дейви се бе установило някакво странно другарство. Тя откровено сподели с Анн, че безукорната Дора й е безинтересна, но Дейви някак е скроен като самата нея.

Отвориха салона и раздадоха подаръците още преди закуска, защото близнаците — дори и Дора! — иначе нямаше да могат да хапнат нищичко. Катрин, която не очакваше да получи нищо, освен евентуалния дежурен подарък от Анн, изведнъж откри, че получава подаръци от всички: плетен шал във весели цветове от госпожа Линд, пакетче пудра от Дора, нож за хартия от Дейви, кошничка бурканчета с мармалади и сладка от Марила и дори малко бронзово котенце — преспапие от Гилбърт. А отдолу, вързано под елхата, върху топло вълнено одеялце се бе сгушило миличко кученце с кафяви очички, щръкнали копринени уши и очарователна опашка. На картичката, привързана за шията му, пишеше: От Анн, която все пак посмя да ти пожелае „Весела Коледа“.

Катрин вдигна изплъзващото се телце и развълнувано каза:

— Анн, толкова е миличък! Но госпожа Денис няма да ми разреши да го гледам. Попитах я дали мога да си взема куче, но тя ми отказа…

— С госпожа Денис всичко съм уредила. Ще видиш, че няма да възрази. Освен това, Катрин, ти няма да останеш там още дълго. Действително трябва да си намериш свястна квартира, щом вече си изплатила онова, което си смятала за свои дългове. Я виж какъв хубав комплект с принадлежности за писане ми изпраща Дайана! Не е ли забавно да гледаш празните листове и да се чудиш какво ще бъде написано на тях?

Госпожа Линд беше благодарна, че Коледата е бяла — щом по Коледа имало сняг, значи през годината нямало да има много погребения. Но за Катрин това беше една пурпурна, алена и златиста Коледа. А и последвалите седмици също бяха толкова хубави. Много пъти Катрин с горчивина се беше питала какво ли значи да си щастлив, но едва сега го разбра. Разцъфна по най-удивителен начин. Анн откри, че й доставя удоволствие да бъдат двете заедно.

„Само като си помисля, че се боях да не ми развали коледната ваканция!“ — с удивление си помисли тя.

„Само като си помисля — рече си Катрин, — че когато Анн ме покани да дойда тук, едва не отказах!“

Правеха дълги разходки по Алеята на влюбените и в Гората на духовете, където самата тишина сякаш им беше приятелка; по хълмовете, където лекият сняг се виеше в призрачен зимен танц; през гората под величествения залез… Нито една птичка не чуруликаше и не пееше, нито едно поточе не ромолеше, нито една катеричка не клюкарстваше. Само вятърът от време на време изпълняваше странни мелодии.

— Човек винаги може да открие нещо хубаво за гледане или слушане — каза Анн.

Разговаряха за какво ли не, крояха големи планове и се връщаха с такъв апетит, който подлагаше на изпитание дори килера на „Грийн Гейбълс“. Един ден имаше буря и не можаха да излязат. Източният вятър се блъскаше в стрехите, сивият Залив ръмжеше. Но в „Грийн Гейбълс“ дори бурята си имаше своя чар. Така уютно бе да седиш до печката и унесено да гледаш как пламъците играят по тавана, и да си похапваш ябълки и сладкиши. А как приятна беше вечерята, докато бурята бушуваше отвън!…

Една вечер отидоха заедно с Гилбърт да видят Дайана и новородената й дъщеричка.

— Никога в живота си не бях държала бебе на ръце — призна Катрин, когато се връщаха вкъщи. — Защото, първо, не съм пожелавала, и второ, винаги съм се бояла, че нещо ще му се счупи, ако го притисна. Не можеш да си представиш как се почувствах — такава една огромна и непохватна, когато поех онова крехко, деликатно създание. Госпожа Райт сигурно си мислеше, че всеки миг ще го изтърва. Виждах я как героично се бори да преодолее ужаса си. Но то направи нещо с мен — бебето, имам предвид. Макар и още да не съм разбрала точно какво.

— Бебетата са удивителни същества — замечтано каза Анн. — Те са, както чух някой в Редмънд да казва, „ужасяващи вързопи от възможности“. Помисли си само, Катрин, навремето си и Омир е бил бебе — просто едно бебе с трапчинки на бузите и огромни блестящи очички. Тогава той, разбира се, не може да е бил сляп.

— Жалко, че майка му не е знаела, че ще стане Омир! — рече Катрин.

— Но мисля, че се радвам, дето майката на Юда не е знаела, че той ще стане Юда — меко каза Анн. — Надявам се никога да не е узнала.

Една вечер в градския салон имаше концерт, а след него — забава у Абнър Слоун, и Анн убеди Катрин двете да отидат.

— Искам да участваш в нашия концерт, Катрин. Казвали са ми, че рецитираш прекрасно.

— Едно време рецитирах и май доста ми харесваше. Но по-миналото лято рецитирах на един концерт на брега, организиран от група летовници, и ги чух след това да ми се присмиват.

— Откъде си знаела, че се смеят на теб?

— Трябва да беше на мен. Нямаше нищо друго за смях.

Анн прикри усмивката си и продължи да настоява за рецитирането:

— Ако те извикат на бис, кажи „Дженевра“. Разправят, че го рецитираш великолепно. Госпожа Стивън Прингъл ми каза, че не могла да мигне цяла нощ, след като те слушала.

— Не, не, никога не съм обичала „Дженевра“. Поместена е в христоматията, тъй че от време на време се опитвам да покажа на класа как да я рецитират. Но Дженевра ме изкарва извън нерви. Защо не е викала за помощ, когато е разбрала, че са я заключили? Щом са я търсили навсякъде, все някой сигурно е щял да я чуе.

Накрая Катрин обеща да рецитира, но се колебаеше за забавата.

— Ще дойда, разбира се. Но никой няма да ме покани на танц и ще се почувствам засрамена, язвителна и изпълнена с предразсъдъци. Винаги съм се чувствала отвратително на празненства, поне на малкото, на които съм ходила. На никой сякаш не му и хрумва, че умея да танцувам, а ти знаеш, че мога, Анн, и то чудесно. Научих се у чичо Хенри — бедната им прислужница искаше да се научи, и двете танцувахме вечер в кухнята под музиката, която се носеше откъм салона. Мисля, че ще ми хареса, с подходящ партньор, разбира се.

— Катрин, на тази забава няма да се чувстваш така отвратително. Няма да стоиш и да гледаш отстрани. Нали знаеш, има коренна разлика между това как гледаш на нещата, когато си вътре в тях, и когато ги гледаш отстрани… Такава хубава коса имаш, Катрин. Имаш ли нещо против да се опитам да ти направя нова прическа?

— Добре де, давай — сви рамене Катрин. — Предполагам, че косата ми изглежда ужасно, но нямам време непрекъснато да се занимавам с нея. При това нямам вечерна рокля. Зелената ми рокля от тафта ще свърши ли работа?

— Ще се наложи, мила ми Катрин, макар че зеленото е цвят, който в никакъв случай не бива да носиш. Но ще си сложиш червената бродирана якичка, която ти уших… Да, точно това е, Катрин! Трябва ти червена рокля!

— Винаги съм мразила червеното. Когато отидох да живея при чичо Хенри, леля Гертруд винаги ме караше да нося алени престилки. Както и да е, не мога да се притеснявам за дрехи.

— Господи, дай ми търпение! Та дрехите са толкова важни — строго каза Анн, докато оплиташе косите й и оправяше къдриците. После огледа резултата от работата си, увери се, че е добър, обгърна Катрин през раменете и я обърна с лице към огледалото.

— Не мислиш ли всъщност, че с теб сме две доста хубави момичета? — засмя се тя. — И не е ли наистина приятно да си представиш как хората ще ни поглеждат с известно удоволствие? Има толкова много обикновени хора, които всъщност биха изглеждали доста привлекателно, ако положат малко грижи за себе си. Преди три недели в църквата — нали помниш, когато молитвата четеше горкият стар господин Милвейн и гласът му беше така пресипнал от настинката, че никой не успя да разбере какво говори — та тогава през цялото време си представях как разкрасявам хората край себе си. Дарих госпожа Брентс с нов нос; накъдрих косите на Мери Адисън; поставих лимонена маска на лицето на Джейн Мардън; облякох Ема Дил в синьо, вместо в кафяво, а Шарлот Блеър в райе, вместо в каре; премахнах някоя и друга бенчица; обръснах дългите рижи лондонски бакенбарди на Томас Андерсън… И когато приключих, нямаше да можеш да ги познаеш. А навярно, с изключение на носа на госпожа Брент, те и сами биха могли да направят всичко, което направих аз. Е, Катрин, очите ти са точно с цвета на чай — кехлибарен чай. Тази вечер бъди като поточе — бляскаво, бистро, весело.

— Всичко, което аз не съм.

— Всичко, което беше през изтеклата седмица. Значи можеш да си такава!

— Това е само от магията на „Грийн Гейбълс“. Като се върна в Съмърсайд, за Пепеляшка часовникът ще удари полунощ.

— Да, но ти ще отнесеш магията със себе си. Погледни се, виж поне веднъж как трябва да изглеждаш през цялото време.

Катрин се взря в отражението си в огледалото, сякаш се съмняваше, че това наистина е тя.

— Че аз изглеждам с години по-млада — призна тя. — Права беше. Дрехите действително правят човека. О, знам си, че изглеждах по-стара от възрастта си. Но не ме интересуваше. Защо? Кого да го интересува? Аз не съм като теб, Анн. Ти очевидно си родена с познанието как да живееш. А аз изобщо го нямам — не знам дори първите букви от неговата азбука. И се питам не ли е прекалено късно да я уча. Толкова дълго бях саркастична, че вече не знам дали ще мога да стана друга. Сарказмът ми изглеждаше единственият начин, по който можех да правя впечатление на хората. И ми се струва още, че когато съм била в компанията на други хора, винаги съм се страхувала — да не кажа някоя глупост, да не ми се присмеят…

— Катрин Брук, я се погледни в това огледало. Запомни този свой образ — великолепната коса, която обгражда лицето ти, вместо да е изпъната назад, очите, които блестят като звезди, леката руменина от възбудата — и няма повече да те е страх. Хайде, тръгвай! Закъсняхме, но, слава богу, Дора спомена, че за всички участници има „запазени“ места.

Гилбърт ги откара до салона. Всичко беше точно както някога! Само дето вместо Дайана до нея беше Катрин. Анн въздъхна. Сега Дайана си имаше толкова много други интереси… За нея вече нямаше тичане по концерти и забави.

А каква вечер беше! Пътят — като от сребрист сатен, небето от запад — бледозелено след лекия снеговалеж! Орион следваше вечния си път през небето, а хълмовете и полята се ширеха край тях в бисерна тишина.

Рециталът на Катрин грабна публиката още от самото начало, и на забавата тя дори не успя да танцува с всички, които пожелаха да я поканят. Неочаквано откри, че може да се смее и без да е язвителна. После вкъщи, в „Грийн Гейбълс“, двете посгряха пръстите на краката си пред огъня в дневната, под дружелюбната светлина на свещите над камината, а госпожа Линд влезе на пръсти в стаята им въпреки късния час, за да ги попита не искат ли още едно одеяло и да увери Катрин, че кученцето й е сгушено на топло в кошницата си зад кухненската печка.

„Ето че вече имам нов поглед върху живота — помисли си Катрин, докато се унасяше в сън. — Не знаех, че съществуват такива хора.“

— И пак да дойдеш — каза й Марила, когато си тръгваха. А Марила не казваше това на никого, ако наистина не го мисли.

— Разбира се, че ще дойде пак — каза Анн. — За уикендите, а през лятото и за цели седмици. Ще палим огньове, ще копаем в градината, ще берем ябълки и ще прибираме кравите, ще гребем с лодка по езерото и ще се губим из гората. Катрин, толкова искам да ти покажа градината на малката Хестър Грей, и Къщата на ехото, и Теменужената долина, когато теменужките цъфтят…

7

„Уинди Уилоус“

Уличката, по която бродят привиденията

5 януари

 

Най-уважаеми приятелю мой,

Това не го е писала бабата на леля Чати. Но би го написала, ако се беше сетила.

От Нова година насам взех решение да пиша благоразумни любовни писма. Смяташ ли, че ще е възможно?

Напуснах с тъга „Грийн Гейбълс“, но се върнах с радост в „Уинди Уилоус“. Ребека Дю бе запалила печката в стаичката ми и бе поставила в леглото ми бутилка с гореща вода.

Така се радвам, че обичам „Уинди Уилоус“. Щеше да е ужасно да живея в къща, която не обичам, която не изглежда дружелюбна към мен, която не ми казва: „Радвам се, че се върна“… А „Уинди Уилоус“ го прави. Може да е малко старомодна, малко строга като стара мома, но ме обича.

Зарадвах се да видя пак леля Кейт, леля Чати и Ребека Дю. Не мога да не съзирам смешните им страни, но си ги обичам въпреки всичко.

Вчера Ребека Дю ми каза нещо толкова мило:

— Уличката на привиденията е станала съвсем различна, откакто ти дойде, госпожице Шърли.

Радвам се, че Катрин ти хареса, Гилбърт. Тя беше учудващо мила с теб. Удивително е колко мила може да бъде когато поиска. А мисля, че и тя е удивена от себе си, колкото всички околни. Дори не вярваше, че всичко ще е толкова лесно.

И в училище ще бъде много по-различно, щом ще мога да работя със заместничката си. Тя ще сменя квартирата си, а аз вече я убедих да си купи оная кадифена шапка, и още не съм се отказала да я убедя да пее в хора.

Вчера кучето на господин Хамилтън се вмъкна и подгони Дъсти Милър.

— Това наистина е последната капка — възмути се Ребека Дю.

Червените й бузи почервеняха още повече, разтрепери се от гняв, от бързане си сложи шапката наопаки, без да забележи, и изщапука нагоре по улицата, за да изрази надълго и нашироко мнението си пред господин Хамилтън. Мога да си представя каква глуповата и добродушна физиономия е правил, докато я е слушал.

— Аз може и да не обичам Оня Котак — обясни ми тя, — но той си е наш, и никое Хамилтъново куче не може да идва и да се държи неблагоразумно с него в собствения му двор. „Но той е преследвал вашия котарак на игра“ — вика ми Джеймз Хамилтън. „Представите за игра на един Хамилтън се различават от представите за игра на един Маккумър, на един Маклийн или дори, ако опира до това, и от представите на една Дю“ — отговарям му аз. „Тц-тц! Трябва да сте яли зеле на обяд, госпожице Дю“ — вика той. „Не съм — рекох аз, — но можех да ям! Госпожа капитан Маккумър наесен не го продаде всичкото и не остави семейството си без зеле, само защото цената му била твърде добра. Но има хора, викам му, които, стига нещо да подрънква в джобовете им, не чуват нищо друго!“ И с тия думи го оставих. Но какво ли може да очаква човек от един Хамилтън? Долна измет!

Ниско над побелелия Цар на бурите е надвиснала пурпурна звезда. Как бих искала да си тук, за да я съзерцаваме заедно! Ако беше тук, мисля, че това действително щеше да е нещо повече от момент на уважение и приятелство…

 

 

12 януари

По-миналата вечер малката Елизабет намина да ме пита мога ли да й обясня що за странни животни са папските биволи^[1] и да сподели просълзена, че учителката й я помолила да пее на концерта, организиран от училищната общественост, но госпожа Камбъл се запънала и най-решително казала „Не“. А когато опитала с молби, госпожа Камбъл отсякла: „Елизабет, имай добрината да не ми отговаряш, ако обичаш“.

Вечерта Елизабет горчиво си поплака в стаичката ми и обяви, че сигурно завинаги ще си остане Лизи. Никога вече не можела да бъде някое от останалите си имена.

— Миналата седмица обичах Господ. А тази седмица не го обичам — предизвикателно каза тя.

Целият й клас щял да участва в програмата, и тя се чувствала „като леопард“. Все си мисля, че горкото създание искаше да каже „като прокажена“^[2], и това ми прозвуча направо ужасно. Милата Елизабет не бива да се чувства като прокажена!

И така, на следната вечер направих едно посещение в „Евъргрийнс“. Жената — която действително трябва да е родена още преди Потопа, толкова древен вид има — студено ме изгледа с огромните си сиви безизразни очи и отиде да съобщи на госпожа Камбъл, че съм дошла при нея.

В онази дневна слънчев лъч навярно не е влизал, откак е построена къщата. Имаше пиано, но съм убедена, че на него никога не е свирено. До стената бяха подредени твърди столове, покрити с копринен брокат. Абсолютно всички мебели, с изключение на мраморната маса насред стаята, бяха подредени покрай стените, и никой от тях не се съчетаваше с останалите.

Влезе госпожа Камбъл. До този момент не бях я виждала. Има фино, изваяно старческо лице, което би могло да е и мъжко, с черни очи и черни рунтави вежди под снежнобялата коса. Явно не отрича всички телесни украшения, тъй като носеше едри ониксови обеци, достигащи до раменете. Беше болезнено учтива към мен, и аз също бях болезнено учтива към нея. Седнахме и си разменихме някои любезности относно времето — и двете, както е отбелязал Тацит преди няколко хилядолетия, „с изражение, подобаващо за случая“. Казах й — искрено — че съм дошла да попитам дали не би ми заела за известно време „Мемоарите“ на Рев Джеймс Уолъс Камбъл, защото, доколкото знам, в тях е писано доста за ранната история на графство Принс и ми трябват за уроците в училище.

Госпожа Камбъл доста явно омекна, повика Елизабет и я изпрати до своята стая да донесе „Мемоарите“. По лицето на Елизабет личаха следи от сълзи и госпожа Камбъл благоволи да ми обясни, че това било, защото учителката й изпратила ново писмо с молба да й разреши да пее на концерта, но тя, госпожа Камбъл, написала един твърде хаплив отговор, който малката Елизабет ще трябва утре сутринта да занесе.

— Не одобрявам деца на възрастта на Елизабет да пеят пред публика — рече госпожа Камбъл. — Това често ги прави самонадеяни и дръзки.

Като че нещо би могло да направи малката Елизабет самонадеяна и дръзка!

— Навярно сте мъдра жена, госпожо Камбъл — отбелязах аз с най-снизходителния си тон. — Във всеки случай, Мейбъл Филипс ще пее, а казват, че гласът й бил така прекрасен, че всички други щели да бледнеят пред нея. Без съмнение е много по-добре Елизабет да не се опитва да съперничи с нея.

Само да беше видял физиономията на госпожа Камбъл! На външен вид тя може и да е Камбъл, но в сърцето си е Прингъл. Все пак не каза нищо, а и аз си знаех кога е психологическият момент да спра. Благодарих й за „Мемоарите“ и си тръгнах.

На следната вечер, когато малката Елизабет дойде при градинската порта за млякото си, бледото й като цвете личице буквално сияеше. Госпожа Камбъл обявила, че в крайна сметка може да пее, стига само да не се възгордее от това.

Разбираш ли, Ребека Дю ми беше споменала, че семействата Филипс и Камбъл винаги са си съперничили на тема добри гласове!

Дадох на Елизабет една коледна картинка да си я окачи над креватчето — изпъстрена със сенки горска пътечка, която излиза на хълма при старинна къщичка сред дърветата. Малката Елизабет казва, че сега вече не й е чак толкова страшно да заспива в тъмното, защото щом си легне, веднага си представя, че върви по пътечката, влиза в къщичката, а тя е цялата осветена и вътре е баща й…

Горкото детенце! Не мога да не се възмущавам от тоя неин баща!

 

 

19 януари

Снощи имаше танци у Кари Прингъл. Катрин дойде в тъмночервена копринена рокля с волани, каквито сега излизат на мода, а прическата й бе правена от фризьор. Можеш ли да повярваш? Щом влезе в стаята, дори хората, които я познават още откакто е дошла учителка в Съмърсайд, започнаха да се питат коя е. Но все си мисля, че промяната е не толкова в роклята и прическата, колкото в самата нея.

Преди, когато се намираше сред хора, отношението й винаги беше: „Тия хора са ми досадни. Сигурно и аз съм им досадна, и се надявам да е така“. Но снощи сякаш бе поставила запалени свещи по всички прозорци на къщата на своя живот.

Трудно ми беше да спечеля приятелството на Катрин. Но хубавите неща се постигат трудно, а аз винаги съм усещала, че нейното приятелство ще е хубаво.

Леля Чати вече два дни е на легло с настинка и треска. Утре смята да повика лекар, да не би да е хванала пневмония. Ето защо Ребека Дю, с кърпа на главата, цял ден чисти къщата като луда, за да я приведе в идеален ред преди евентуалното посещение на лекаря. Сега е в кухнята и глади бялата памучна нощница с плетена яка на леля Чати, за да й е готова да я намъкне над бархетната. Тя и преди си беше безупречно чиста, но Ребека Дю сметна, че е пожълтяла от дългото стоене в чекмеджето на бюрото.

 

 

28 януари

Досега януари беше низ от студени сиви дни и само случайните бури се извиваха над пристанището и изпълваха Уличката на привиденията с ветрове. Но нощес се позатопли, показа се луна, а днес изгря и слънце. Моята кленова горичка се изпълни с невъобразимо великолепие. И най-простите неща в нея се разхубавиха. Всяко късче от телената ограда е покрито с чудна кристална дантела.

Тази вечер Ребека Дю попадна в едно от моите списания на статия за типовете хубави жени, илюстрирана с фотографии.

— Нямаше ли да е хубаво, госпожице Шърли, ако някой просто замахне с вълшебна пръчица и направи всички ни красиви? — умислено рече тя. — Само си представи как ще се чувствам, ако внезапно открия, че съм красива! Но пък… — въздъхна тя, — ако всички бяхме красавици, кой щеше да работи?

8

— Толкова съм уморена — въздъхна братовчедката Ърнестин Бъгъл и се отпусна на стола. Седяха в трапезарията на „Уинди Уилоус“ и очакваха вечерята. — Понякога се боя и да седна, за да не би да не мога никога вече да стана.

Братовчедката Ърнестин, трета братовчедка на покойния капитан Маккумър, но все пак, според леля Кейт, прекалено близка, днес следобед дойде пеша чак от Лоувейл, за да посети „Уинди Уилоус“. Въпреки свещените семейни връзки, не може да се каже, че някоя от вдовиците я посрещна особено сърдечно. Братовчедката Ърнестин определено не беше най-приятната личност — беше от ония нещастници, дето вечно се притесняват не само за своите грижи, но и за грижите на всички останали, и не дават мира нито на себе си, нито на околните. Както заяви Ребека Дю, само като я погледнеш, и животът се превръща в море от сълзи.

Братовчедката Ърнестин не беше красавица, и едва ли някога е била. Имаше сухо, тясно личице, избледнели с годините сини очи, няколко бенки на най-неподходящи места и неприятен остър глас. Носеше овехтяла черна рокля и подплатена старческа яка, която не пожела да свали дори и на масата, да не би да станело течение.

Ребека Дю можеше и да вечеря с тях, ако желае — вдовиците не смятаха братовчедката Ърнестин за особено отбрано „общество“. Но Ребека всеки път обявяваше, че в такова безрадостно старческо общество „ще й преседне залъкът“, затова предпочете да „похапне“ този залък в кухнята. Това, естествено, не й попречи да си изразява мнението, докато сервира.

— Изглежда страдате от пролетната умора — безжалостно отбеляза тя.

— Ех, госпожице Дю, надявам се да е само от това. Но се боя, че съм като бедната госпожа Оливър Кейдж. Миналото лято яла гъби, и явно е имало някоя отровна — оттогава вече не е същата.

— Не може да си яла гъби толкова рано — отбеляза леля Чати.

— Не, но се боя, че съм яла нещо друго. Не се опитвай да ми повдигнеш настроението, Шарлот. Намерението ти е добро, но безполезно. Толкова много преживях… Кейт, сигурна ли си, че в тази купичка сметана няма някой паяк? Боя се, че когато ми сипваше, видях един.

— В нашите купички със сметана никога не е имало паяци! — застрашително обяви Ребека Дю и хлопна вратата към кухнята.

— Навярно е било само сенчица — меко каза братовчедката Ърнестин. — И очите ми вече не са като преди. Боя се скоро да не ослепея. Това ми напомни, че днес следобед се отбих да видя Марта Маккей. Имаше треска и цялата беше в някакъв обрив. — „Виждаш ми се, като че ли си хванала шарка — викам й аз. — А от това може да останеш полусляпа. Вашето семейство винаги е било със слаби очи.“ Реших, че трябва да е подготвена. Майка й също не е добре. Докторът твърдял, че е лошо храносмилане, но аз се боя, че е тумор! „И ако трябва да те оперират и да приемеш хлороформ — рекох й аз, — боя се, че никога няма да излезеш от упойката. Не забравяй, че си от семейство Хилис, а те всички страдаха от слабо сърце. Нали и баща ти почина от сърдечен удар.“

— На осемдесет и седем — вметна Ребека Дю и отнесе една чиния.

— А знаеш, че библейската граница на живота е седемдесет години — весело добави леля Чати.

Братовчедката Ърнестин си сипа трета лъжичка захар и тъжно заразбърква чая си.

— Така е, Шарлот, така е казал цар Давид, но се боя, че и той не е бил цвете в някои отношения.

Анн улови погледа на леля Чати и се разсмя, преди да успее да се удържи.

Братовчедката Ърнестин неодобрително я изгледа:

— Чувала съм, че много ви бива да се смеете. Е, надявам се да е за дълго, но се боя, че няма да е така. Боя се, че много скоро ще разберете колко меланхоличен е животът. Така де, и аз някога бях млада…

— Така ли? — саркастично попита Ребека Дю и сервира маслените кифлички. — По-скоро винаги сте се бояли да сте млада. За това се иска смелост, мога да ви кажа, госпожице Бъгъл.

— Тази Ребека Дю, така странно се изразява! — оплака се братовчедката Ърнестин. — Не че й обръщам внимание, разбира се. Пък и не е зле човек да се посмее, когато може, госпожице Шърли. Но се боя, че предизвиквате Провидението, като сте толкова щастлива. Ужасно приличате на лелята на съпругата на последния ни свещеник. Тя непрестанно се смееше и почина от паралитичен удар. От третия обикновено се умира… Боя се, че новият ни свещеник в Лоувейл има склонност към лекомислие. В мига, в който го видях, викам на Луизи: „Боя се, че човек с такива крака сигурно обича да танцува“. Предполагам, че след като е станал свещеник, се е отказал от танците. Жена му е млада и разправят, че била скандално влюбена в него. Някак не мога да проумея как можеш да се омъжиш за свещеник по любов. Боя се, че това е ужасно непочтително. Отслужва доста хубави литургии, но от това, което каза миналата неделя за Елия Тидбитски, се боя, че е има твърде либерални възгледи относно Библията.

— Четох във вестника, че миналата седмица Питър Елис се оженил за Фани Бъгъл — смени темата леля Чати.

— А, да. Боя се, че беше прибързана женитба. И двамата ще съжаляват за свободата си. Познаваха се само от три години. Боя се, че Питър ще разбере, че под красивите пера невинаги се крие красива птичка. Боя се, че Фани е прекалено мързелива. Глади покривките си за маса единствено откъм лицето! А каква светица беше майка й… Ах, тя действително беше съвършена жена, ако изобщо някога е имало такава. Докато беше в траур, носеше само черни нощници. Казваше, че и нощем се чувствала така лошо, както и през деня. Бях у Анди Бъгъл, помагах им за готвенето, и когато сутринта преди сватбата слязох на долния етаж, Фани, моля ви се, ядеше яйце! И в този ден щеше да се омъжва! Направо не е за вярване. И аз нямаше да повярвам, ако не бях го видяла със собствените си очи. Бедната ми покойна сестра така и не хапна нищичко цели три дни преди сватбата си. А след като съпругът й почина, се бояхме, че никога вече няма и да хапне. На моменти усещам, че вече не мога да разбера семейство Бъгъл. Някога човек си знаеше докъде се простират роднинските му връзки, но вече не е така…

— Вярно ли е, че Джийн Йънг щяла да се омъжва отново? — попита леля Кейт.

— Боя се, че е така. Разбира се, Фред Йънг се смята за загинал, но ужасно се боя, че може и да се върне. На тоя мъж не можеш да му имаш вяра. А тя ще се омъжва за Айна Робъртс. Едно време чичо му Филип искаше да се ожени за мен, но аз му казах, казах му: „Бъгъл съм се родила и Бъгъл ще си умра. Една женитба е като скок в бездната — викам му, — и аз няма да скоча в нея“. Много сватби имаше в Лоувейл тая зима. Боя се, че сега цялото лято ще има погребения. Миналия месец се ожениха Ани Едуардс и Крис Хънтър. Боя се, че подир някоя и друга година няма да се обичат чак толкова. Боя се, че тя се увлече от измамното му бързане. Чичо му Хайрам беше луд — години наред вярваше, че е куче.

— Щом само е лаел, няма защо да го одумваме — нали му е било забавно — отбеляза Ребека Дю, която тъкмо внасяше крушовото сладко и тортата.

— Не съм го чувала да лае — каза братовчедката Ърнестин. — Само обираше кокалите и когато никой не го гледаше, ги заравяше. Но жена му го усещаше.

— А къде е госпожа Лила Хънтър тази зима? — попита леля Чати.

— При сина си в Сан Франциско, и ужасно се боя, че докато е там, ще стане ново земетресение и тя няма да се измъкне. А дори да се измъкне, навярно ще се опита да прекоси границата и ще си има проблеми. Когато си на път, ако едно ти се размине, ще ти се случи друго… Братовчед ми Джим Бъгъл прекара зимата във Флорида. Боя се, че става все по-богат и живее все по-светски. Думах му, преди да замине — помня, беше вечерта, преди да умре псето на Колман… А, тогава ли беше?… Да, точно тогава — та му викам: „Горделивостта води към разруха, а горделивият дух — към падение“. Дъщеря му е учителка долу в училището на Бъгъл роуд, и все не може да се реши кого от кандидатите си за женитба да вземе. „Мога да те уверя само в едно нещо, Мери Анета — викам й аз, — никога няма да избереш онзи, когото обичаш най-много. Тъй че по-добре вземи оня, който да те обича най-много теб — стига да си сигурна в това.“ Надявам се да направи по-добър избор от Джеси Чапман. Боя се, че тя скоро ще се омъжи за Оскар Грийн — все край нея се навърта. „Точно тоя ли избра?! — викам й. — Нали брат му умря от скоротечна туберкулоза. И не се жени през май — рекох, — щото носи нещастие.“

— Винаги така добре насърчавате хората — отбеляза Ребека Дю и постави на масата чиния с бадемови сладки.

— Можете ли да ми кажете — продължи братовчедката Ърнестин, като подмина забележката на Ребека Дю и си досипа втора порция крушово сладко, — калцеоларията цвете ли е, или болест?

— Цвете — отвърна леля Чати.

Братовчедката Ърнестин някак се поразочарова:

— Е, каквото и да е, вдовицата на Санди Бъгъл го има. Миналата неделя в църквата я чух да казва на сестра си, че най-сетне имала калцеолария. А твоят здравец, Шарлот, направо е повехнал. Боя се, че не го ториш както трябва… Госпожа Санди вече свали траура, а бедничкият Санди почина едва преди четири години. Сестра ми носи траур за съпруга си цели двадесет и пет години.

— Роклята ви се е разкопчала — прекъсна я Ребека Дю, като остави пред леля Кейт кокосовия пай.

— Понякога нямам време дори да се погледна в огледалото — кисело отвърна братовчедката Ърнестин. — Какво като се е разкопчала? Нали отдолу имам три фусти? А днешните момичета, както разправят, носели само по една! Боя се, че светът става все по-лекомислен и празноглав. И се питам замислят ли се понякога хората за деня на Страшния съд?

— Смятате ли, че в деня на Страшния съд ще ни разпитват по колко фусти сме носили? — попита Ребека Дю и изчезна към кухнята, преди някой да успее да изрази ужаса си.

Дори и леля Чати сметна, че този път Ребека Дю действително е отишла твърде далеч.

— Прочели сте, предполагам, че миналата седмица почина старият Алек Крауди — въздъхна братовчедката Ърнестин. — Жена му почина преди две години, буквално се гътна, бедното същество. Разправят, че откак умряла, бил ужасно самотен, но се боя, че звучи прекалено хубаво, за да е вярно. И се боя, че грижите с него още не са свършили, макар и да го погребаха. Чух, че не щял да си направи завещанието, и се боя, че ще има ужасни крамоли за имуществото му… А пък Анабел Крауди щяла да се омъжва за някакъв, дето разбирал от всичко. Сигур е наследствено — такъв беше и първият съпруг на майка й. Анабел твърдо се е решила, но се боя, че дори и да не се окаже, че вече е женен, много скоро ще разбере, че е скочила в огъня.

— Какво прави Джейн Голдуин тази зима? — попита леля Кейт. — Доста отдавна не е идвала в града.

— Ах, Джейн ли, горкичката! Зачезна най-мистериозно. Никой не знае какво става с нея, но се боя да не излезе, че това е някакво алиби… Какво се смее в кухнята Ребека Дю като някоя хиена? Боя се, че тепърва ще си имате неприятности с нея. В семейство Дю има страшно много слабоумни…

— Разбрах, че Тайра Купър си имала бебе — прекъсна я леля Чати.

— Ами да, бедната душица! Само едничко, слава богу. Боях се да не са близнаци. В семейство Купър така често се раждат близнаци.

— Тайра и Нед са чудесна млада двойка — отбеляза леля Кейт, сякаш решена да спаси нещичко от гибелта на вселената.

Но братовчедката Ърнестин не можеше да спре.

— Ах, тя беше направо благодарна, когато най-сетне успя да го хване. По едно време се боеше, че той няма да се върне от Запада. Предупреждавах я аз: „Можеш да си сигурна, че ще те разочарова — викам. — Той винаги разочарова хората. Още и годинка нямаше, когато всички го чакахме да умре, но, както виждаш, още си е жив“. И когато купиха къщата на Холи, пак я предупредих: „Боя се, че там е пълно с коремен тиф — не помниш ли, че преди пет години ратаят на Холи умря от тиф?“. Е, ако нещо стане, поне мен да не могат да ме обвиняват… А Джоузеф Холи има някакво заболяване на гръбнака. Разправя, че било лумбаго, но се боя, че са наченки на гръбначен менингит.

— Старият чичо Джоузеф Холи е един от най-добрите хорица на света — вметна Ребека Дю, като донесе нова кана чай.

— Ах, да, добър е — печално се съгласи братовчедката Ърнестин. — Прекалено добър! Боя се, че синовете му всичките ще пропаднат. Нали виждате колко често става така — навярно за да има равновесие… Не, Кейт, благодаря ти. Не искам повече чай… Е, една бадемова сладка може. Те не натежават на стомаха, но се боя, че попреядох. Трябва да бягам, защото се боя, че додето се прибера, и ще се стъмни. Да не зема да си измокря краката — така се боя от амония! Цяла зима нещо все ме пробождаше ей тука, по цели нощи не спях. Ах, никой не знае какво съм преживяла, но не съм от тия, дето се оплакват. И твърдо бях решена да се дигна да ви видя още веднъж, щото идната пролет може и да ме няма вече на тоя свят. Но вие и двете сте се влошили ужасно, значи може и да ме преварите. Ах, да-да, най-добре е да си идеш, докато имаш някой близък да те погребе… Божичко, какъв вятър! Боя се да не излезе буря, че покривът на плевника ни току-виж паднал. Толкоз ветровита беше тая пролет, че се боя, че климатът се променя… — Анн й помогна да облече палтото си. — Благодаря, госпожице Шърли. Пазете се. Изглеждате ужасно бледа. Боя се, че вие, червенокосите, нямате много здрав организъм.

— Мисля, че моят организъм си е добре — усмихна се Анн и връчи на братовчедката Ърнестин неописуемата й шапка с щръкнали отзад гъсти щраусови пера. — Просто тази вечер ме наболява гърло, госпожице Бъгъл.

— Ах, така ли! — На братовчедката Ърнестин й хрумна още едно от мрачните й предчувствия. — Болното гърло трябва да се наблюдава, щото до третия ден признаците за дифтерит и за възпаление на сливиците са едни и същи. Но имате една утеха: толкова неприятности ще си спестите, ако умрете млада…

9

Стаичката в кулата

„Уинди Уилоус“

20 април

 

Бедни ми скъпи Гилбърт,

Боя се, че ще побелея още млада. Боя се, че ще завърша в приют за бедни. Боя се, че никой от учениците ми няма да завърши годината. В събота вечерта кучето на господин Хамилтън ме залая, и се боя, че ще хвана бяс. Боя се, че чадърът ми ще се преобърне, когато изляза довечера да се срещна с Катрин. Боя се, че Катрин вече ме обича толкова, че няма да може винаги да ме обича толкова. Боя се, че в крайна сметка не съм червенокоса. Боя се, че когато стана на петдесет години, ще имам брадавица на носа си. Боя се, че сградата на моето училище няма противопожарен изход. Боя се, че като си легна довечера, ще открия в леглото си мишка. Боя се, че ти се сгоди за мен единствено защото винаги съм била край теб. Боя се, че скоро ще ми запушат устата.

Не, скъпи, не съм полудяла — все още не. Просто братовчедката Ърнестин Бъгъл е заразителна.

Вече знам защо Ребека Дю я нарича „госпожица Много-се-боя“. Бедната душица е поела толкова много страхове, че трябва да е безнадеждно задължена на Съдбата.

Колко много Бъгълови има на този свят! Е, навярно не всички са навлезли така дълбоко в бъгълизма, както братовчедката Ърнестин. Но толкова много хора убиват радостта — просто се боят да се радват на днешния ден от страх пред утрешния…

Гилбърт, скъпи мой, нека никога не се боим от нищо. Това е ужасно заробване. Нека сме решителни, нека очакваме приключенията, готови да ги посрещнем. Нека с радост да посрещаме живота и всичко, което той ни поднесе, пък било то купища неприятности или пък тиф, или дори близнаци!

Днешният ден сякаш бе подарен на април от самия юни. Всичкият сняг се разтопи, младите ливади и златистите хълмове направо пеят пролетна песен. С ушите си чух Пан да свири на своята флейта в зелената долинка сред кленовата горичка, а моят Цар на бурите цял се обви в най-ефирната синкава мъглица. Напоследък валя много, и в безмълвните мокри часове на пролетния здрач аз с удоволствие си седях в кулата. Но тази вечер е ветровита и отлита някак бързо. Бързат дори облаците, които пробягват по небето, а и лунните лъчи, които се процеждат през тях, сякаш бързат да залеят света.

Да можехме, Гилбърт, двамата, уловени за ръце, да се разходим тази вечер по дългите пътища в Авонлий…

Гилбърт, боя се, че съм скандално влюбена в теб. Нали не смяташ това за непочтително? Така де, нали не си свещеник.

10

— Толкова съм различна!… — въздъхна Хейзъл.

Действително, ужасно е да си така различна от останалите хора, но пък и толкова чудесно — сякаш си дошла от друга звезда. А Хейзъл в нищо не можеше да бъде като останалите, колкото и да страдаше от различието си…

— Всеки човек е различен — весело отбеляза Анн.

— Усмихвате се! — Хейзъл плесна с млечнобелите си пухкави ръце и се загледа в Анн с обожание. Изговаряше подчертано поне по една дума във всяко изречение. — Имате такава пленителна усмивка… такава една натрапчива усмивка! Още от първия миг, в който ви видях, си знаех, че всичко ще разберете. Ние с вас сме едни и същи. Понякога си мисля, че трябва да съм луда, госпожице Шърли! Когато се запозная с някого, винаги инстинктивно усещам дали той ще ми хареса, или не. Веднага почувствах, че сте сродна душа и ще разберете всичко. Толкова е хубаво някой да те разбира. Мен никой не ме разбира, госпожице Шърли, никой! Но когато ви видях вас, някакъв вътрешен глас ми прошепна: „Ето, тя ще разбере. С нея можеш да бъдеш искрена“. О, госпожице Шърли, нека сме искрени! Нека винаги да сме искрени! О, госпожице Шърли, обичате ли ме поне мъничко, съвсем мъничко?

— Мисля, че сте голяма сладурана — позасмя се Анн и разроши с тънките си пръсти златистите къдри на Хейзъл. Никак не беше трудно човек да е мил с Хейзъл.

Хейзъл бе дошла в кулата да излее душата си и сега двете наблюдаваха лунния сърп, надвиснал над пристанището, и здрача на майската вечер, който изпълваше пурпурните чашки на лалетата под прозорците.

— Нека още да не палим свещ — помоли Хейзъл.

— Няма. Тук е толкова хубаво, когато мракът е твой приятел. А когато запалиш свещ, светлината превръща мрака в твой враг и той обидено ти се мръщи.

— И аз така си представям нещата, но никога не мога да ги изразя така красиво — въздъхна Хейзъл, прехласната до болка. — Вие говорите на езика на теменужките, госпожице Шърли.

Хейзъл съвсем не би могла да обясни какво точно иска да каже с това, но нямаше значение — звучеше така поетично!

Стаичката в кулата беше единственото спокойно място в къщата. Сутринта Ребека Дю каза с преценяващ поглед: „Наистина трябва да сменим тапетите в салона и в гостната преди сбирката на Дамското благотворително общество“, и веднага размести всички мебели от двете стаи, за да разчисти място за майстора, но после се оказа, че той ще дойде едва на другия ден. И сега в „Уинди Уилоус“ цареше пълен хаос, с един-единствен оазис — стаичката в кулата.

Хейзъл Мар бе прословутото „увлечение“ на Анн. Семейство Мар бяха нови в Съмърсайд — преместиха се от Шарлоттаун през зимата. Хейзъл беше „октомврийска блондинка“, както сама обичаше да казва — с бакърени коси и с кафяви очи, и, както заяви Ребека Дю, не бе правила нищо съществено на тоя свят, преди да открие, че е хубавица. Но всички я харесваха, особено момчетата, които намираха очите и къдриците й за доста неустоима комбинация.

Анн я харесваше. По-рано тази вечер тя беше уморена и малко печална от претоварването, което идва с късните следобедни часове в училище, но вече се чувстваше отпочинала — дали от майския бриз с дъх на разцъфнали ябълки, който повяваше през прозореца, или от бъбренето на Хейзъл? Навярно и от двете. Хейзъл с нещо й напомняше за ранната й младост, с всичките й възторзи, идеали и романтични представи.

Хейзъл улови ръката на Анн и благоговейно я целуна.

— Мразя всичките ония хора, които сте обичали преди мен, госпожице Шърли. Мразя и всички, които обичате сега. Искам да сте единствено моя!

— Не сте ли малко неразумна, миличка? Вие също обичате други хора, освен мен. Какво ще кажете например за Тери?

— Ох, госпожице Шърли, точно за това искам да говоря с вас. Не мога повече да си мълча. Не мога! Трябва да говоря с някого за това — с някого, който разбира! По-миналата вечер излязох и цяла нощ обикалях и обикалях около езерото — е, почти цяла нощ, докъм дванадесет часа изстрадах всичко, всичко!

Хейзъл придоби трагичен вид, доколкото изобщо можеше да изглежда трагично с руменото си лице, с дългите мигли и с ореола от къдрици.

— Но, Хейзъл, скъпа, мислех, че вие с Тери сте щастливи и всичко е наред.

Анн нямаше как да не мисли така. През последните три седмици Хейзъл разпалено говореше пред нея за Тери Гарланд, понеже смяташе, че няма никаква полза да имаш годеник, ако не можеш да говориш за него.

— Всички си мислят така — горчиво отвърна Хейзъл. — Ех, госпожице Шърли, очевидно животът е пълен с толкова объркани проблеми! Понякога ми се иска да легна някъде — където и да е! — да скръстя ръце и никога вече да не мисля!

— Скъпо момиче, но какво се е случило?

— Нищо… и всичко. Ох, госпожице Шърли, мога ли да ви разкажа всичко? Мога ли да излея душата си пред вас?

— Разбира се, скъпа.

— Аз наистина няма къде да излея душата си — патетично започна Хейзъл. — Освен, разбира се, в дневника си. Ще ми позволите ли някой ден да ви покажа дневника си, госпожице Шърли? Той е едно откровение. И все пак не мога да напиша онова, което изгаря душата ми. То… то ме задушава! — Хейзъл драматично стисна гърлото си.

— Разбира се, че бих желала да го видя, щом искате. Но какъв е този проблем между вас с Тери?

— Ах, този Тери! Ще ми повярвате ли, госпожице Шърли, ако ви кажа, че Тери ми се струва като чужд човек? Като чужд човек! Като някой, когото никога досега не съм познавала — добави Хейзъл, за да не стане някоя грешка.

— Но, Хейзъл, мислех си, че го обичате. Нали казвахте…

— О, така беше. Мислех си, че го обичам. Но вече знам, че всичко е било една ужасна грешка. Ох, госпожице Шърли, не можете да си представите колко е труден животът ми — направо е невъзможен!

— Подочух това-онова — съчувствено отбеляза Анн, като си спомни за Рой Гарднър.

— Ах, госпожице Шърли, убедена съм, че не го обичам достатъчно, за да се омъжа за него. Но го осъзнах едва сега — сега, когато вече стана твърде късно. Навярно пълнолунието ме подлъга, че го обичам. Ако не беше то, щях да му поискам малко време да размисля. Явно съм била замаяна — сега вече го разбирам. О, ще избягам! Ще направя нещо отчаяно!

— Но, Хейзъл, скъпа, ако усещате, че сте сгрешили, защо просто не му кажете…

— Не, госпожице Шърли, не бих могла! Това ще го убие — той направо ме обожава. Наистина няма никакъв изход. А Тери започва да говори за сватба. Помислете си само какво съм дете! Та аз съм само на осемнадесет. Приятелките, на които доверих тайната, че съм сгодена, ме поздравяват, а всичко е такъв фарс… Смятат, че Тери е страхотна партия — нали е само на двадесет и пет, а вече има десет хиляди, наследени от баба си. Като че ли ме интересува такова жалко нещо като парите! О, госпожице Шърли, защо светът е такъв меркантилен? Защо?

— Предполагам, че е меркантилен в някои отношения, но не във всичко, Хейзъл. И щом чувствата ви към Тери са такива… Всички грешим; понякога е трудно да опознаем себе си…

— О, не е ли така? Знаех си, че ще разберете. Аз наистина си мислех, че го обичам, госпожице Шърли. Първия път, когато го видях, направо седнах и цяла вечер го зяпах. И когато срещах погледа му, тръпки преминаваха през мен! Толкова беше красив — макар че още тогава си помислих, че косата му е прекалено къдрава, а миглите му — прекалено светли. Това трябваше да е предупреждение за мен. Но нали си ме знаете, все се хвърлям във всичко с главата надолу, толкова съм емоционална… Щом се доближеше до мен, направо потръпвах в захлас. А сега вече не усещам нищо. Нищичко! Ох, толкова остарях през последните седмици, госпожице Шърли. Остарях! Откак се сгодих, почти не съм хапнала — питайте мама. Убедена съм, че не го обичам достатъчно, за да се омъжа за него. Каквито и други съмнения да имам, в това не се съмнявам.

— Значи не бива…

— Оная вечер, по пълнолуние, говорихме с него каква рокля да облека за карнавала у Джоун Прингъл. Помислих, че би било хубаво да се маскирам като Майската царица — в бледозелена рокля, с по-тъмнозелен колан, с венец от светли рози в косите и със скиптър, украсен със ситни розички, с розови и зелени панделки. Нали щеше да ми отива? А после чичото на Джоун взе че умря и тя в крайна сметка не можа да организира празненството, и всичко отиде на вятъра… Но мисълта ми беше: как мога да го обичам истински, щом мислите ми могат да се насочват към такива неща, а?

— Не знам. Понякога мислите ни играят странни номера.

— Чудя се дали изобщо някога ще поискам да се омъжа, госпожице Шърли. Да имате случайно клечка за маникюр под ръка?… Благодаря. Кожичките на ноктите ми са порасли — поне да ги оправя, докато си приказваме. Не е ли чудесно, че така си споделяме тайните? Човек толкова рядко има тази възможност. Светът е толкова досаден… Та за какво говорех?… А, да — за Тери. Какво да правя, госпожице Шърли? Дайте ми съвет. Ох, чувствам се като хваната в капан!

— Но, Хейзъл, толкова е просто…

— Не, никак не е просто, госпожице Шърли. Ужасно е сложно. Мама така неимоверно се радва! Но леля Джийн не. Тя не харесва Тери, а всички знаят, че тя е добър съдник. Не искам да се омъжвам за никого. Аз съм амбициозна. Искам да направя кариера. Понякога си мисля да стана монахиня — чудесно би било да съм небесна невяста. Католическата църква е толкова живописна, нали? Но аз, разбира се, не съм католичка, пък и, предполагам, това трудно би могло да се нарече кариера. Винаги съм имала чувството, че би ми харесало да съм медицинска сестра. Такава романтична професия, не мислите ли? Да успокояваш болните от треска, и прочее, и някой пациент милионер да се влюби в теб и да те отведе на меден месец в някоя вила на Ривиерата с изглед към изгрева над синьото Средиземно море… Представяла съм си, че го изживявам. Глупави мечти, навярно, но пък толкова сладки! Не мога да се откажа от тях заради прозаичната реалност да се омъжа за Тери Гарланд и цял живот да си остана в Съмърсайд!…

Хейзъл потръпна от самата идея и с укор се взря в лунния сърп.

— Предполагам… — започна Анн.

— Та ние нямаме нищо общо, разбирате ли, госпожице Шърли?! Той не се интересува нито от поезия, нито от романи, а те за мен са целият живот! Понякога ми се струва, че съм някоя преродена Клеопатра, или може би троянската Елена? Така де, някое от ония мечтателни, съблазнителни създания — такива прекрасни мисли и чувства ми идват, и не мога да си обясня от какво, ако не от това. А Тери е направо ужасно прозаичен. Едва ли в него някой се е преродил. Самите му думи го доказват: знаете ли, госпожице Шърли, какво изтърси, когато му разказах за перото на Вера Фрай?

— Не съм и чувала за перото на Вера Фрай — търпеливо каза Анн.

— О, не сте ли? Мислех, че съм ви разказвала. Толкова много неща съм ви разказвала. Годеникът на Вера й дал едно гарваново перо, което намерил, и рекъл: „Дано, когато пишеш с него, духът ти да се възвисява в небесата, както птицата, която го е носила“. Не звучи ли направо прекрасно? А Тери каза, че перото много скоро щяло да се изхаби, особено ако Вера пише толкова много, колкото говори, и че според него гарваните все едно не се възвисявали в небесата. Изобщо не схвана значението на всичко това, самия му смисъл.

— А какво всъщност е значението му?

— О, ами… ами… възвисяването, нали разбирате! Откъсването от земната прах! Забелязали ли сте пръстена на Вера? Със сапфир е. Според мен сапфирите са твърде мрачни за годежни пръстени. Бих предпочела вашата мила романтична перлена халка… Тери искаше още отначало да ми даде пръстена, но му казах да почака още малко — ще изглежда като окови, нали разбирате, някак безвъзвратно. Ако наистина го обичах, нямаше да усещам нещата по този начин, нали?

— Не, боя се, че не.

— Чудесно беше да споделя с някого как всъщност се чувствам. Ех, госпожице Шърли, само да можех отново да съм свободна, свободна да търся дълбокия смисъл на живота! Тери не би ме разбрал, ако му кажа това. А знам, че той е упорит — всички в семейство Гарланд са такива. Ох, госпожице Шърли, да бяхте поприказвали с него, да му кажете как се чувствам!… Той смята, че сте чудесна. Ще ви послуша, каквото и да му кажете!

— Хейзъл, скъпо ми момиченце, как бих могла да го направя?

— Защо пък не? — Хейзъл дооправи последния си нокът и остави клечката с трагично изражение. — Ако вие не можете, значи никой не може да помогне. Но аз никога, никога, никога не мога да се омъжа за Тери Гарланд!

— Ако не обичате Тери Гарланд, трябва да отидете при него и да му го кажете, независимо колко зле ще се почувства той. Все някой ден, скъпа ми Хейзъл, ще срещнете човек, когото ще обикнете истински. И тогава няма да имате никакви съмнения. Просто ще го знаете.

— Никога вече няма да обикна никого — изрече Хейзъл с каменно спокойствие. — Любовта носи само мъка. Колкото и да съм млада, това вече го разбрах… От всичко това ще излезе чудесен сюжет за някой от вашите разкази, нали, госпожице Шърли?… Трябва да вървя. Нямах и представа, че е станало толкова късно. Толкова по-добре се чувствам, след като ви се доверих — „докоснах душата ти в страната на сенките“, както е казал Шекспир.

— Май беше Полин Джонсън — меко я поправи Анн.

— Е, знаех, че е все някой, някой, който е живял! Тази вечер най-сетне може и да заспя, госпожице Шърли. Откак се сгодих за Тери, почти не съм мигнала — нямах и най-малката представа как стана всичко.

Хейзъл разтърси къдрици и си сложи шапката, украсена с розова панделка и розови цветчета. С нея изглеждаше така смущаващо хубава, че Анн импулсивно я целуна и възхитено рече:

— Вие сте най-хубавото момиче, миличка.

Хейзъл замръзна на мястото си. После вдигна поглед и се взря сякаш направо през тавана над себе си, сякаш търсеше звездите.

— Никога, никога няма да забравя този прекрасен миг, госпожице Шърли — възторжено промълви тя. — Чувствам се така, сякаш красотата ми — ако притежавам такава — е била осветена! О, госпожице Шърли, не знаете какъв ад е да имаш репутация на красавица и непрекъснато да се боиш, че ще те срещне все някой, който ще си помисли, че не си чак толкова хубава, колкото разправят. Същинско мъчение! Понякога направо умирам от обида, като си представя, че съзирам разочарование в очите им. Навярно само си въобразявам. Но такова е моето въображение — боя се, че е прекалено голямо, за да ми носи добро. Представяла съм си, че съм влюбена в Тери, разбирате ли… Ах, госпожице Шърли, усещате ли аромата на ябълковите цветове?!

Анн го усещаше.

— Не е ли божествен? Надявам се в рая да е пълно с цветя. Колко ли добре би се чувствал човек, ако живее в лилиев цвят, нали?

— Боя се, че ще е малко тесничко — възрази Анн.

— О, госпожице Шърли, недейте, недейте да бъдете язвителна към малката си обожателка! Сарказмът направо ме попарва като слана…

Анн изпрати Хейзъл до ъгъла.

— Виждам, че още си жива след всичките й приказки — посрещна я Ребека Дю. — Не разбирам как я издържаш.

— Харесвам я, Ребека Дю, наистина ми харесва. Като дете и аз бях ужасна малка бърборана. И навярно на хората, които са ме слушали тогава, съм им звучала също така нелепо, както Хейзъл понякога.

— Не съм те знаела като дете, но съм сигурна, че не си говорила глупости — отсече Ребека. — Защото ти наистина си мислела онова, което казваш, независимо как си го изразявала. А Хейзъл Мар не мисли. Тя е само въздух под налягане с големи претенции.

— Е, да, разбира се, може и малко да попресилва нещата, както правят повечето момичета на нейната възраст. Но според мен наистина мисли някои от нещата, които изрича — защити я Анн, като се сети за Тери. Понеже мнението й за въпросния Тери не беше особено добро, вярваше, че Хейзъл е достатъчно искрена в това, което каза за него. Мислеше, че Хейзъл се отдръпва от Тери въпреки десетте хиляди, които „наследява“. За Анн Тери бе хубавичък, но доста слабохарактерен младеж, който би се влюбил в първото красиво момиче пред очите си, но после със същата лекота би се влюбил в следващото, ако първи номер го зареже или го остави сам за дълго.

Тази пролет Анн поопозна Тери, защото Хейзъл често я изнудваше да ги придружава за благоприличие; принудена бе и още по-добре да го опознае, понеже Хейзъл замина при някакви приятели в Кингспорт. Докато я нямаше, Тери се залепи за Анн, разхождаше я на кон, „изпращаше“ я до вкъщи… Наричаха се по име, тъй като бяха на почти еднаква възраст. Но към него Анн изпитваше почти майчински чувства. Тери се чувстваше безмерно поласкан, че на „умната госпожица Шърли“ явно й харесва в неговата компания. А вечерта на празненството у Мей Конъли, под пълнолунието в градината, сред игривите сенки на акациите, той се показа дотолкова сантиментален, че Анн развеселена му припомни за отсъстващата Хейзъл.

— О, Хейзъл ли?! — рече Тери. — Това дете!

— Но нали си сгоден за „това дете“! — сурово каза Анн.

— Всъщност не, това бе само нещо като задявка. Предполагам, че просто съм бил замаян от пълнолунието.

Анн набързо премисли нещата. Ако и Тери не беше чак така влюбен в Хейзъл, навярно за детето щеше да е по-добре този годеж да се разтрогне. Навярно Бог й изпращаше възможността да разплете възела, в който бяха се оплели и от който и двамата не знаеха как да избягат, понеже възприемаха нещата с всичката ужасна сериозност на младостта.

— Разбира се — продължи Тери, недоразбрал мълчанието й, — да си призная, аз съм в малко затруднено положение. Боя се, че Хейзъл ме е възприела някак твърде сериозно, и направо не знам как най-лесно да й отворя очите за грешката й.

Импулсивната Анн го изгледа с най-майчинския си поглед:

— Тери, вие двамата сте две деца, които си играят на възрастни. Всъщност Хейзъл се интересува от теб не повече, отколкото ти от нея. Очевидно и двамата сте били замаяни от пълнолунието. Тя иска да е свободна, но се бои да ти го каже, за да не нарани чувствата ти. Тя е просто едно объркано романтично момиченце, а ти си момче, влюбено в самата любов, и някой ден и двамата има да се смеете над себе си…

„Мисля, че добре му го казах“ — със задоволство си помисли Анн.

Тери продължително въздъхна.

— Анн, какъв товар свалихте гърба ми! Разбира се, Хейзъл е една малка сладурана. Ненавиждах мисълта да я обидя, но за тия няколко седмици осъзнах своята… нашата грешка. Когато човек срещне една жена… Истинската жена… Нали не влизате още, Анн? Тази прекрасна пълна луна съвсем не е за изпускане… А под лунната светлина изглеждате като бяла роза… Анн…

Но Анн бе отлетяла.

11

Една вечер към средата на юни Анн проверяваше контролни в стаичката си в кулата. Спря да издуха носа си. Тази вечер правеше това така често, че носът й вече бе розово-червен и доста я наболяваше. Бе станала жертва на някаква твърде свирепа и неромантична настинка и не можеше да се наслаждава нито на мекото зеленикаво небе зад елите на „Евъргрийнс“, нито на сребристата луна над Царя на бурите, нито на натрапчивия аромат на люляка под прозореца, нито на снежнобелите, сякаш изписани със синьо ириси във вазата на бюрото си. Настинката сякаш помрачаваше цялото й минало и хвърляше сянка върху цялото й бъдеще.

— Направо е неприлично човек да настине през юни — рече тя на Дъсти Милър, който медитираше на перваза на прозореца. — Но след две седмици пак ще съм в скъпите „Грийн Гейбълс“, и вече няма да вися над разни контролни, пълни с грешки, и непрестанно да духам претрития си нос. Представяш ли си само, Дъсти Милър?…

Очевидно Дъсти Милър си го представяше. Може би си помисли и че младата дама, която забързано премина Уличката на привиденията и тревистата пътека, изглежда някак разгневена, изтерзана и съвсем не по юнски. Беше Хейзъл Мар, едва вчера завърнала се от Кингспорт. При това една явно изтерзана Хейзъл Мар, която само след две-три минути буреносно нахлу в стаичката, без да дочака отговор на рязкото си почукване.

— А, скъпа ми Хейзъл, (апчиху-у!) върнахте ли се вече от Кингспорт? Не ви очаквах още тази седмица.

— Убедена съм, че не сте — саркастично отвърна Хейзъл. — Да, госпожице Шърли, върнах се! И какво заварвам? Че сте направили всичко възможно, за да ми отмъкнете Тери — при това едва не сте успели!

— Хейзъл! (апчиху!)

— О, всичко ми е известно! Казали сте на Тери, че не го обичам и че искам да разваля нашия годеж — нашия свещен годеж!

— Хейзъл, детенце! (апчху!)

— Да, да, смейте ми се — смейте се над всичко! Само не се опитвайте да отричате! Направили сте го, при това умишлено!

— Разбира се, че го направих. Та нали вие ме помолихте?

— Аз… да съм… ви помолила!

— Тук, точно в тази стая. Обявихте, че не го обичате и че никога не можете да се омъжите за него…

— О, навярно е било просто въпрос на настроение! Не съм и помисляла, че ще го приемете сериозно. Мислех, че поне вие можете да разберете артистичния характер! Вярно, че сте много по-стара от мен, но дори и вие не може да сте забравили колко нелепи са момичешките приказки… и чувства… Вие, дето ми се правехте на приятелка!

„Трябва да сънувам някакъв кошмар“ — помисли си бедната Анн и издуха носа си.

— Хайде, Хайзъл, седнете!

— „Седнете“ ли! — Хейзъл се мяташе насам-натам из стаята. — Как мога да седна, как изобщо може някой да седне, когато целият му живот се руши? О, ако да остаряваш означава това — да станеш ревнив спрямо щастието на по-младите и решен да го рушиш — тогава ще се моля никога да не остарея!

Внезапно ръката на Анн се пресегна със странното, ужасяващо, примитивно желание да дръпне Хейзъл за ушите. Отдръпна я така мигновено, че после дори не й се вярваше действително да е изпитала подобно чувство. Но остана с усещането, че на Хейзъл все пак й трябва поне някакво мъничко, нежно телесно наказание…

— Хейзъл, ако не можете да седнете и да разговаряме разумно, по-добре си вървете. — (много свирепо „апчху“.) — Остава ми още доста работа. — (смрък… смрък… хм-хм-м!)

— Няма да си тръгна, додето не ви кажа точно какво мисля за вас. Да, да, знам, че трябва да обвинявам единствено себе си. Трябваше да го знам — всъщност, знаех си! Още от мига, в който ви видях, някак инстинктивно усещах, че сте опасна! С тия ваши червени коси, с тия ваши зелени очи! Но никога не съм и сънувала, че ще стигнете дотам, че да създавате проблеми между нас с Тери. Мислех, че поне сте християнка! Не съм и чувала някой да е вършил подобно нещо! Е, разбихте ми сърцето, ако това ви доставя някакво удоволствие!

— Ах ти, малка гъско!…

— Няма да разговарям с вас! О, с Тери бяхме толкова щастливи, преди вие да развалите всичко! Аз бях толкова щастлива — първото сгодено момиче от нашия кръг! Дори бях планирала цялата си сватба: с четири шаферки в красиви бледосини копринени рокли, с черни кадифени панделки на воланите… Толкова шик! Ох, вече не знам дали да ви мразя, или да ви съжалявам! Как можахте да ми сторите това!… Толкова ви обичах!… Така ви се доверих!… Така вярвах във вас!

Гласът на Хейзъл пресекна, очите й се насълзиха. Тя се отпусна в люлеещия стол…

„Не ти останаха още много възклицания — помисли си Анн, — но несъмнено резервът от курсиви е неизчерпаем.“

— Бедната мама, това направо ще я съсипе — изхълца Хейзъл. — Толкова беше щастлива… Всички бяха толкова щастливи… Всички смятаха, че сме идеалната двойка! Ох, ще може ли вече поне нещичко да е както преди?…

— Почакайте до идното пълнолуние и пробвайте пак — меко каза Анн.

— Да, да, смейте се, госпожице Шърли — смейте се над моето страдание! Нямам и капчица съмнение, че намирате всичко това за много забавно, наистина много забавно! Вие не знаете какво е да страдаш! Това е ужасно — ужасно!

Анн погледна часовника и кихна.

— Ами не страдайте тогава — безжалостно рече тя.

— Не, ще страдам! Моите чувства са много дълбоки! Естествено, някоя повърхностна душа не би страдала. Но съм благодарна, че съм всичко друго, освен повърхностна. Имате ли поне някаква представа какво значи да си влюбена, госпожице Шърли? Истински, ужасно, дълбоко, прекрасно влюбена? И после да повярваш на някого и да бъдеш измамена? Когато тръгвах за Кингспорт, бях толкова щастлива, обичах целия свят! Казах на Тери да бъде мил към вас, докато ме няма, да не ви оставя самотна. И снощи се върнах толкова щастлива… А той да ми каже, че вече не ме обича, че всичко е било една грешка — грешка! — и че вие сте му казали, че вече не се интересувам от него и искам да съм свободна!

— Намеренията ми бяха напълно достойни — рече Анн през смях. Дяволитото й чувство за хумор й дойде на помощ и тя се смееше колкото на себе си, толкова и на Хейзъл.

— Ох, как ли преживях тая нощ?! — необуздано продължи Хейзъл. — През цялото време крачих насам-натам. А не знаете — не можете дори да си представите — и днес какво преживях! Трябваше да седя и да слушам — наистина да слушам! — как хората разправят за увлечението на Тери към вас! Да, да, хората са ви наблюдавали! Те знаят какви сте ги вършили. Но защо? Защо?! Ето това не мога да разбера. Нали си имахте свой любим — защо не ми оставихте моя? Какво имахте против мен? Сторила ли съм ви някога нещо?

— Смятам — рече Анн, напълно изгубила търпение, — че на вас с Тери ви трябва по един хубав пердах. И ако не бяхте ядосана дотолкова, че да не можете да се вслушате в разума…

— Не, не съм ядосана, госпожице Шърли; само съм обидена — ужасно обидена — отвърна Хейзъл с плачлив глас. — Чувствам, че съм била предадена във всичко — не само в любовта, но и в приятелството. Е, нищо, разправят, че щом сърцето веднъж е разбито, вече никога няма да страда. Надявам се да е вярно, но се боя, че не е така…

— Къде останаха амбициите ви, Хейзъл? Ами пациентът милионер и меденият месец на синьото Средиземно море?

— Убедена съм, че не знам за какво говорите, госпожице Шърли. Ни най-малко не съм амбициозна. Не съм от ония ужасни модерни жени. Моята най-голяма амбиция беше да стана щастлива съпруга и да създам щастлив дом за своя съпруг. Беше! Беше! Само като си помисля, че трябва да го казвам в минало време! Е, човек не бива да вярва на никого. Това поне научих. Какъв горчив, горчив урок!

Хейзъл избърса очите си, Анн — носа си, а Дъсти Милър съзерцаваше Вечерницата с каменно изражение.

— Мисля, че е по-добре да си вървите, Хейзъл. Наистина имам още много работа, и не виждам какво можем да постигнем с удължаването на тази среща.

Като същинска Мери Шотландска, пристъпваща към ешафода, Хейзъл се отправи към вратата и мелодраматично се обърна оттам:

— Сбогом, госпожице Шърли! Оставям ви с вашата съвест.

Анн, оставена сама със съвестта си, остави писалката, подсмръкна три пъти и проведе със себе си следния разговор:

— Може и да си бакалавър, Анн Шърли, но все още има неща, които трябва да научиш, неща, които дори Ребека Дю можеше да ти каже — и ти ги каза. Бъди честна пред себе си, скъпо ми момиче, бъди така любезна да преглътнеш горчивия хап… Признай си, че бе зашеметена, не, замаяна от пълнолунието… от ласкателството. Признай си, че действително ти харесваше Хейзъл така явно да те обожава. Признай си, че ти беше приятно да бъдеш боготворена. Признай си, че ти хареса идеята да играеш ролята на deus ex machina — да предпазваш хората от собствената им съдба, при положение, че те ни най-малко не желаят да бъдат спасявани от нея. И щом си признаеш всичко това и се почувстваш по-мъдра, по-тъжна и с няколко години по-стара, грабвай писалката и продължавай с контролните. Спри само, за да отбележиш, че според Майра Прингъл серафимът бил „животно, обитаващо Африка“.

12

Седмица по-късно Анн получи писмо, написано върху бледосиня хартия с посребрени ръбове:

Скъпа госпожице Шърли,

Пиша Ви, за да Ви уведомя, че между нас с Тери всички недоразумения са изяснени и сме така дълбоко, силно, чудно щастливи, че решихме, че можем да Ви простим. Тери твърди, че Ви се обяснил в любов, замаян от пълнолунието, но в действителност сърцето му никога не се е колебало в своята вярност към мен. Казва, че наистина харесва сладки, обикновени момичета, каквито се харесват на всички мъже, и че нямал нужда от умишлени интригантки. Не разбираме защо се държахте така с нас; никога няма да го разберем. Навярно сте търсили материал за разказ и сте си мислили, че можете да го откриете, като объркате първата сладка, трепетна любов на едно момиче… Но Ви благодарим, задето ни разкрихте пред самите себе си. Тери твърди, че досега не е разбирал дълбокия смисъл на живота. Тъй че всъщност всичко е било за добро. Толкова сме си близки, че направо можем да четем мислите си. Освен мен никой друг не може да го разбира, и ми се ще завинаги да бъда неговият източник на вдъхновение. Чувствам, че мога да бъда такава, макар и да не съм така умна като Вас. Но ние с него сме сродни души и се заклехме във вечна вярност и преданост един към друг, независимо от това колко ревниви хора и колко неискрени приятели може да се опитат да създават проблеми помежду ни.

Смятаме да се оженим веднага щом приготвя чеиза си. Заминавам за Бостън, за да си го накупя. Тук, в Съмърсайд, действително няма нищичко! Роклята ми ще е от бяло моаре, а пътният ми костюм — гълъбовосив, с морскосини шапка, ръкавици и блуза. Вярно, че съм много млада, но искам да се омъжа, докато съм млада, преди цветът да увехне в живота ми.

Тери е всичко, което бих могла да си представя и в най-смелите си мечти, и всяка мисъл в сърцето ми е единствено и само за него. Убедена съм, че двамата ще бъдем възхитително щастливи. Щом веднъж съм повярвала в това, значи всичките ми приятели би следвало да се радват на щастието ми заедно с мен. Но вече научих един горчив урок по световна мъдрост.

Искрено Ваша:

Хейзъл Мар

P. S. Казвахте, че Тери имал „такъв характер“! Е, сестра му разправя, че бил кротък като агънце.

Х. М.

P. S. 2. Чувала съм, че лимоновият сок избелвал луничките. Можете да го опитате на носа си!

Х. М.

— Ако цитираме Ребека Дю — сподели Анн с Дъсти Милър, — „вторият постскриптум наистина е последната капка“.

13

Анн се върна у дома за втората си съмърсайдска ваканция със смесени чувства. Това лято Гилбърт нямаше да е в Авонлий — заминаваше на запад да работи на строежа на новата железопътна линия. Но „Грийн Гейбълс“ си беше „Грийн Гейбълс“, и Авонлий си беше Авонлий. Езерото на бляскавите води си блестеше както преди. Папратите растяха все така гъсти над Извора на дриадата, а дървеното мостче, макар и с всяка година все повече да се рушеше и да обрастваше с мъх, още извеждаше към сенките, тишината и вятърната песен в Гората на духовете.

Анн успя да убеди госпожа Камбъл да пусне малката Елизабет да й погостува за две седмици — нито ден повече!… Но Елизабет, която цели две седмици щеше да е заедно с госпожица Шърли, не искаше нищо друго от живота.

— Днес се чувствам като госпожица Елизабет — призна тя с въздишка на радостно вълнение, когато отпътуваха от „Уинди Уилоус“. — Ще ме наречете ли госпожица Елизабет, когато ме представяте на близките си в „Грийн Гейбълс“? Толкова пораснала ще се почувствам…

— Обещавам — мрачно рече Анн, защото си припомни дребничкото червенокосо девойче, което някога молеше да го наричат Кордилия.

Пътят от Брайт ривър до „Грийн Гейбълс“ бе такъв, какъвто можеше да има единствено през юни на остров Принц Едуард, и за Елизабет изминаването му бе почти толкова вълнуващо, колкото за Анн в онази незабравима пролетна вечер преди много години. С бухналите си ливади и изненадите зад всеки завой, светът бе прекрасен. Елизабет беше с любимата си госпожица Шърли; цели две седмици щеше да е далеч от Жената; имаше си нова памучна розова рокличка и чифт хубави нови кафяви ботушки. Сякаш бе настъпило голямото Утре, и щяха да го последват още четиринадесет големи Утра. Когато свиха по алеята към „Грийн Гейбълс“, с розовия трендафил по края, очичките й мечтателно заблестяха.

Още от мига, в който съзря „Грийн Гейбълс“, за Елизабет нещата магически се промениха. Две седмици живя в един романтичен свят. Човек едва ли можеше да пристъпи навън през прага, без да навлезе в нещо романтично. В Авонлий нещата просто бяха длъжни да се случват, ако не днес, то утре. Елизабет знаеше, че още не е навлязла напълно в голямото Утре, но пък се намираше на самата му граница…

Всичко в „Грийн Гейбълс“ й беше някак познато. Дори Марилиният чаен сервиз на розови цветя й се струваше като стар приятел. Стаите я поглеждаха така, като че ли винаги ги е познавала и обичала; дори тревата бе по-зелена от другаде; а обитателите на „Грийн Гейбълс“ бяха от хората, които ще живеят и в голямото Утре. Тя ги обичаше и бе обичана от тях. Дейви и Дора я обожаваха и глезеха; Марила и госпожа Линд се отнасяха доброжелателно към нея. Тя беше една спретната малка дама, любезна към по-възрастните. Всички знаеха, че Анн не одобрява методите на госпожа Камбъл, но явно тя добре бе възпитала правнучката си.

— О, госпожице Шърли, не искам да заспивам — прошепна Елизабет, когато, след възторжената вечер, двете се качиха в таванската стаичка. — Не искам да проспивам и минутка от тия чудни две седмици. Да можех да преживея времето си тук съвсем без сън…

И наистина не заспа… За малко. Божествено беше да лежи и да се вслушва във вълшебния далечен шум — както й каза госпожица Шърли, шумът на прибоя. На Елизабет й харесваше и този шум, и въздишките на вятъра край стрехите. Цял живот се бе страхувала от нощта — знае ли човек какво странно същество може да изскочи от нея? — но вече не се боеше. За първи път нощта й се струваше приятелка.

Утре щяха да слязат на брега, госпожица Шърли й обеща. Щяха да се потопят в сребровърхите вълни, които тази вечер, когато прехвърляха последния хълм към Авонлий, видяха да се разбиват зад зелените дюни. Елизабет си представи как една подир друга се приближават към нея. И една от тях бе тъмната вълна на съня. Тя направо я заля. И момиченцето се потопи в нея и се отпусна с доволна въздишка.

„Тук… е толкова… лесно… да обичаш… Господ…“ — бе последната й будна мисъл.

По време на престоя си в „Грийн Гейбълс“ тя всяка вечер оставаше будна и размишляваше, дълго след като госпожица Шърли си лягаше. Защо животът в „Евъргрийнс“ не можеше да е такъв, както в „Грийн Гейбълс“?

Елизабет никога не бе живяла в дом, където може да се вдига шум. В „Евъргрийнс“ всички трябваше да пристъпват тихичко, да разговарят тихичко и дори, както й се струваше, да мислят тихичко. И на моменти дяволски й се дощяваше да изкрещи силно и продължително.

— Тук можеш да вдигаш шум колкото си щеш — беше й казала Анн.

Но странно — на нея вече не й се щеше, просто тук нямаше от какво да се пази. Харесваше й да върви тихо, леко да пристъпва сред всички тези хубави неща… Но за времето, което прекара в „Грийн Гейбълс“, тя се научи да се смее. И когато си тръгна за Съмърсайд, отнесе със себе си и остави след себе си прекрасни спомени. За обитателите на „Грийн Гейбълс“ домът месеци наред остана изпълнен със спомени за малката Елизабет. Защото за тях тя си беше „малката Елизабет“, независимо, че Анн им я представи като „госпожица Елизабет“. Беше така крехка, златиста, като елф, че не можеха и да помислят за нея другояче, освен като за малката Елизабет: малката Елизабет, танцуваща сред белите нарциси в градината по здрач; малката Елизабет, която необезпокоявана чете приказки горе на клона на голямата ябълка; малката Елизабет, потънала до кръста сред поляна с цъфнали лютичета, и златистата й главица прилича на едно по-едричко лютиче; малката Елизабет, която гони сребристозелени нощни пеперуди или се опитва да преброи светулките по Алеята на влюбените; малката Елизабет, която слуша бръмченето на пчелите в камбанките на цветята; малката Елизабет и Дора, които похапват ягоди със сметана в килера или френско грозде на двора — „Колко са красиви зрънцата на френското грозде, нали, Дора? Сякаш ядеш скъпоценни камъни…“; малката Елизабет, която моли Дейви да я научи да си мърда ушите; малката Елизабет, която тананика от любимото си място в сянката на елите; малката Елизабет, която бере маргаритки под прозорците на салона; малката Елизабет с пръсти, лепнещи от стеблата на едрите рози, които е набрала; малката Елизабет, която съзерцава пълнолунието над дола на поточето: „Струва ми се, че луната има някак тревожни очи! Как мислите, госпожо Линд?“; малката Елизабет, горчиво разплакана за героя от серийния роман в списанието на Дейви, който в края на последната глава е изпаднал в беда: „О, госпожице Шърли, сигурна съм, че той никога няма да се оправи!“; малката Елизабет, задрямала следобед на кухненския миндер, свита на кълбо, поруменяла и сладка като дива роза, с котенцата на Дора, сгушени в нея; малката Елизабет, писукаща от смях, когато вятърът вирна опашките на достолепните стари кокошки чак над гърбовете им — възможно ли беше малката Елизабет да се смее така?; малката Елизабет, която помага на Анн да извади кейка от формата, или на госпожа Линд да изрязва парченца плат за новия юрган с „двойна ирландска плетеница“, или на Дора да излъска старите месингови свещници до огледален блясък; малката Елизабет, която се учи да пее „Клемънтайн“; малката Елизабет, която изрязва с напръстник дребни бисквитки под надзора на Марила… Така де, обитателите на „Грийн Гейбълс“ трудно можеха да спрат поглед на някое кътче или някоя вещ, без да си спомнят за малката Елизабет.

„Дали някога ще изживея други така щастливи две седмици?“ — питаше се малката Елизабет, когато заминаваше от „Грийн Гейбълс“. Пътят към гарата беше красив, както и преди две седмици, но тя половината времето го виждаше през сълзи.

— Никога не бих повярвала, че това дете толкова ще ми липсва — промърмори си госпожа Линд.

Малката Елизабет си замина, но пристигна Катрин Брук с кученцето си и остана до края на лятото. След приключването на учебната година Катрин се отказа от учителството. Наесен, по съвета на Анн, възнамеряваше да замине за Редмънд и да завърши курс за секретарки в тамошния университет.

— Знам, че това ще ти допадне, пък и никога не си обичала учителството — предложи Анн една вечер, както си седяха сред папратите в края на ливадата с детелини и наблюдаваха величието на залезното небе.

— Животът ми дължи нещо повече от това, което ми е давал досега, и аз ще тръгна да си го събирам — решително каза Катрин, и добави през смях: — Чувствам се толкова по-млада от миналата година по това време…

— Убедена съм, че това е най-доброто, което можеш да направиш, но не ми се и мисли какво ще е Съмърсайдското училище без теб. Каква ще е догодина стаичката ми в кулата без съкровените ни разговори и спорове вечер, без шеговитите ни часове, в които обръщахме всекиго и всичко на смях?