Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (39)

31

— Боя се, че не разбирам какво ми говориш. — Кристофър постави ролката тиксо на барплота до револвера. — Трябва сериозно да поработиш върху дикцията си. Добрата дикция отличава културния човек от нисшите класи. — Той вдигна чашата на Арти от килима, изми я и я подсуши, после си наля два пръста от същото малцово уиски. — Както и парите, разбира се.

Арти изскимтя жално. Лицето му беше бяло като вар. Когато се опита да пълзи, по брадичката му потече струйка пот. Беше забележителна гледка. Вдигаше с усилие едната си ръка и я преместваше с няколко сантиметра напред. После другата. Беше като обсебен от демони, толкова силно бе желанието му да превъзмогне болката и да избяга.

Кръвта, изтичаща на тласъци от корема му, изглеждаше тъмна, почти черна на фона на белезникавия килим.

Кристофър отпи още една глътка, наслаждавайки се на приятната топлина, която се разливаше по тялото му. Чувстваше се толкова жив, сякаш за втори път този ден бе правил секс. Не в смисъл на оргазъм — в оргазма си той се чувстваше по странен начин уязвим, сякаш се лишаваше от нещо. По-скоро като завоевание, някоя поредна Тейлър или Хейл, или Джъстин. Капитулацията в очите й, след която идва разсъбличането. Моментът на отказ от съпротива пред неизбежното.

Само че Арти яростно се съпротивляваше пред неизбежното и с това правеше насладата на Кристофър още по-пълна.

Той погледа още малко простреляния, после се обърна и тръгна към спалнята. Запали лампата и се огледа. Единичен изстрел, дори от колт .357 калибър, е лесно да бъде игнориран като уличен шум, отваряне на бутилка шампанско, гърмящ ауспух или дори това, което си беше — изстрел с огнестрелно оръжие, но случил се някъде другаде. Едва ли някой би могъл да допусне, че се стреля в хотелски апартамент за 4000 долара на нощ.

И все пак, време беше да изчезне. Пък и Сан Франциско едва ли можеше да му предложи нещо повече като силни усещания. Следенето на Балард; ножът, опрян в бялата шия на Бел; дебненето на онова ченге; разкошната съпруга на Балард, която бе изненадал в пробната и която едва не се бе подмокрила от страх — всичко това си беше тръпка, че и отгоре. Съжаляваше единствено, че така и не бе успял да зърне децата си — Лейла и Бен — дори от разстояние. Арти бе провалил това му намерение с идиотските си опити да го издои. Е, какво пък. Рио го зовеше.

Кристофър свали от гардероба един от куфарите, разтвори ципа, отключи сейфа на стаята и започна да вади пачки с пари. Когато напълни първия куфар, свали втори и напълни и него. От трети куфар извади чиста колосана памучна риза и се преоблече. Застана пред огледалото. Изглеждаше някак… еснафски солиден. Добави копчета за ръкавели и размаха ръце, за да се очупи платът по тялото му. Е, така беше по-добре. Едновременно стилно и шик.

Вдигна двата куфара — тежко нещо са парите в брой, дори в банкноти с високи деноминации, направо изумително! — и се върна в дневната.

Арти бе пропълзял почти два метра на лакти. Пътят му беше очертан с тъмна кървава ивица. Ръцете му бяха покрити с кръв.

— Трябва да ти призная, Арти, че си по-умен, отколкото изглеждаш. — Кристофър пусна куфарите на пода и се приближи с ленива походка. — Отиваш към телефона, много хитро. Аз пък бих си помислил, че ще тръгнеш към вратата. — Той стъпи с лъснатата си обувка на рамото му и го бутна надолу.

Арти се строполи като подкосен. Дори парцалът в устата му и няколкото слоя тиксо не успяха да заглушат животинския му писък.

— Но дори да беше стигнал до телефона, какво щеше да им кажеш? — Кристофър отиде до барчето и взе тежкия револвер. — Нещо като: „хмгъххмхмммггъххх?“ — Той се отпусна на едно коляно до бившия си охранител, като внимаваше да не изцапа панталона си в кръвта му. — Чуваш ли какво те питам?

Очите на Арти бяха изцъклени. Зениците му се бяха свили до две точки, сякаш наблюдаваше отблизо ярък пламък. Не отговори. Кристофър се наведе и го удари с ръба на дланта си в корема — малко над мястото, където куршумът бе отворил широка рана. Този път Арти реагира.

— Питам те дали ме чуваш.

Човекът закима енергично.

— Сигурно вече дори ти си разбрал, че ще умреш. Ще се отървеш от жалкото си битие на този свят, тъй да се каже. Но колко бързо ще се явиш на другия, зависи от мен. Не забравяй това, когато ти сваля превръзката от устата. Схващаш ли?

Ново кимване.

— Отлично. — Кристофър дръпна тиксото и измъкна изоставените бикини на Тейлър от устата на Арти. Захвърли ги настрани и избърса ръка в една чиста част на ризата му. — И така — той допря дулото на пистолета към слабините на Арти и дръпна ударника, — по въпроса за онова писмо…

 

 

Беше уморен. Толкова уморен.

Раменете на Джон Нън бяха схванати, очите му бяха сухи, виждаше на петна. Когато вдигна ръце, за да ги разтрие, дланите му трепереха. Сякаш бе бягал с дни.

Не с дни. С години. Цели дванайсет години.

Дванайсет години болка и вина заради проваления му брак, заради Сара.

Дванайсет години заблуда, че Кристофър Томас може приживе да е бил мръсник и безогледен кариерист, но в края на краищата бе станал жертва на убийство.

Дванайсет години, откакто собствените му показания бяха изпратили Роузмари Томас на смърт за убийство, което изобщо не се бе случило.

Дванайсет години на вяла безпомощност, на пиянство, отчаяние и слабост. На съмнения и отлагане. На пасивно бездействие, на вайкане и самосъжаление, докато животът отминаваше.

Години, през които Кристофър Томас бе живял като в приказен сън, а Джон Нън не можеше да се отърси от най-страшния си кошмар.

Но сега всичко щеше най-после да приключи, и то не къде да е, а в хотел „Тромп л’ьой“ — „зрителна измама“ или „привидност“, ако не го лъжеше френският от училище.

Жестоко, няма що.

Нън пусна аварийните светлини и слезе от мерцедеса. Пиколото тръгна към него, но той поклати глава.

— Няма да се бавя.

Вратите се разтвориха безшумно, разкривайки широкото, дискретно осветено мраморно фоайе. Въздухът ухаеше на зрели плодове, може би леко презрели. Токовете на обувките му почукваха по мраморния под, докато заобикаляше импозантните кресла с насядали в тях адвокати, лекари и финансови брокери. Покрай стената зад рецепцията растяха живи дървета. Едва когато се приближи, видя, че са нарисувани, но толкова реалистично и с такъв усет за перспектива, че едва ли не можеше да протегне ръка и да ги пипне.

— Добре дошли в „Тромп л’ьой“, сър. С какво мога да ви услужа?

— Търся един човек. Гост на хотела.

Жената на рецепцията — на ревера й имаше табелка с името: „Клеър“ — едва-едва повдигна глава от клавиатурата си.

— И как се казва господинът, сър?

Той направи гримаса и извади от джоба си стара снимка.

— Това е той. Познавате ли го?

— Съжалявам, какво е това…

— Аз съм полицай.

В случай като този нямаше нужда да играе по правилата.

— Въпреки това, съжалявам, но не мога… Може би трябва да повикам управителя, вероятно той…

— Чуйте ме! — Нън се наведе над главата й. — Този човек е убиец. Разбирате ли? Опасен е. Моля ви. Помислете. Виждали ли сте го?

Клеър облиза притеснено устни.

— Не знам.

Отнякъде се чу приглушен гръм. Смътен, едва доловим. Инвестиционният банкер във фоайето изобщо не прекъсна флирта си с манекенката, нито пък тя спря да си оправя косата и да пърха кокетно с клепачи. Разговорите продължаваха, тихи и делови, разговори на заможни, влиятелни хора.

Но Джон Нън позна безпогрешно звука, въпреки многото шумоизолирани етажи, които го деляха от източника. Жената на рецепцията попита:

— Ама какво беше това? Чух го още веднъж преди няколко минути.

Нън отново насочи вниманието си към нея.

— Помислете. Виждали ли сте този човек?

— Аз…

— Да или не?

— Не. — Гърлото й беше стегнато.

— Някой друг?

— Какво искате да кажете?

— Дали някой друг може да го е видял?

Тя поклати глава.

— Обикновено сме по двама на смяна, но Джонатан се запозна с някакъв къдрокос младеж и аз му казах… — Клеър вдигна рамене. — Да потърся ли управителя у дома?

Но Нън вече се отдалечаваше. Звукът беше изстрел с огнестрелно оръжие, и то доста мощно, вероятно .45 или дори .357 калибър. По какво ли стреляше Томас?

Не по какво, а по кого?

Нън свиваше и разтваряше юмруци. Инстинктът му на полицай едва ли го лъжеше: Кристофър Томас беше тук. И то беше въоръжен. И току-що бе застрелял някого.

Но всичко това нямаше никакво значение. Какво можеше да направи сега Нън? Да чука от врата на врата? Да повика командоси, за да обградят сградата? Та той вече не беше полицай. Не можеше да се обади за подкрепление. Нямаше как да аргументира присъствието си, нито да обясни откъде разполага с информация за Томас. Не можеше да покаже значка, защото и значка отдавна нямаше.

Освен това Питър Хюсън му бе казал, че Кристофър си бил направил пластична операция. Че бил с ново лице. Нън можеше да го срещне в коридора и да не го познае.

Ще го познаеш, каза си той. Човек не може току-така да си промени очите. Онези самонадеяни, арогантни очи, едни и същи на поне десет снимки в досието му.

Нън обикаляше фоайето с къси, гневни крачки, чувствайки как времето изтича. Нямаше време за отлагане, но нямаше време и за погрешен ход.

Е, да, колебай се. Просто остави нещата да се случат. Както постъпи през последните дванайсет години.

Някакъв рус мъж със скъпи дрехи мина през фоайето, влачейки след себе си два куфара. Беше слаб и строен, стъпката му беше напета и някак самодоволна, едва ли не танцова.

Нън се затича след него. Провря се между две тежки кожени кресла, прескочи протегнатите крака на някакъв мъж, който четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Зад гърба си чу гневен вик, бе съборил нечия чаша. След още две секунди застигна русия мъж, който в този момент извръщаше глава, привлечен от шума. Нън го сграбчи за рамото, обърна го с лице към себе си и вдигна ръка, свита в юмрук.

Оказа се жена с късо, по момчешки подстригана руса коса, която го гледаше с разширени очи, зяпнала от изумление.

— Какво, по…

Нън спря ръката си, преди да я бе цапардосал.

— Извинявайте, помислих…

— Помощ!!!

По дяволите.

Той се обърна. Всички във фоайето бяха замръзнали по местата си и ги зяпаха. Той срещна погледите им, един по един. На рецепцията Клеър държеше телефонна слушалка до ухото си и гледаше към него, докато говореше. Сигурно викаше полиция?

Изведнъж усети остра болка и светът пред очите му залитна на една страна. Едва тогава чу плясъка. Беше русата жена. И бе вдигнала ръка, за да го удари повторно. Той я улови за китката.

— Госпожо, чуйте ме…

— Ей, приятел! Остави жената! — Беше портиерът, който тръгна към тях.

Нън се огледа. Хората във фоайето се бяха раздвижили, повечето се приближаваха. В този момент вратите на близкия асансьор се отвориха и мъжът в него се поколеба за миг, явно тази сцена бе последното, което бе очаквал да види.

Нън оглеждаше един по един околните. Всички погледи бяха приковани в него. Обзе го някакъв атавистичен страх, като навремето, в училищния двор, когато си беше въобразявал, че всички се наговарят против него.

— Аз съм полицай — извика той с най-авторитетния си глас. — Моля, запазете спокойствие, без паника.

Това бе достатъчно: всичко живо замръзна на място. И тогава, в настъпилата тишина, сред широкото пространство от полиран мрамор и лукс, в позлатената рамка на асансьорните врати, Нън ги видя.

Времето спря.

Миг по-късно, когато се опомни и се затича, се случиха едновременно две неща.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят.

А зад тях непознатият мъж с очите на Кристофър Томас му намигна.

* * *

Хммм. Това си беше притеснително. Сигурно Питър го бе издал. Но с него щеше да се разправя по-късно.

Когато вратите на асансьора се отвориха отново в подземния гараж, Кристофър Томас се затича напред, влачейки след себе си двата куфара, чиито колелца подскачаха и занасяха по цимента. Светлината беше мъртвешки жълтеникава. Колтът тежеше в джоба му.

Кристофър не разбираше много от автомобили, но беше естет; наетият астон мартин ДБ9 беше наистина красива кола. Докато жената, която му я бе демонстрирала, се превъзнасяше по конските сили, 12-цилиндровия двигател и серво трансмисията, той се усмихваше учтиво, кимаше и си представяше как я чука върху предния капак, а двигателят глухо пулсира отдолу.

Той отвори вратите с дистанционното и метна куфарите си вътре. По-бързо, по-бързо! Онзи непрокопсаник Джон Нън сигурно беше по петите му. Запали двигателя, включи на първа и подкара с мръсна газ към изхода. Гумите държаха здраво настилката. Автомобилът излъчваше мощ. Кристофър сви зад ъгъла и пое нагоре по рампата. Трябваше само да се измъкне някак от хотела. Пък онова бивше ченге да се мъчи да го гони в тази…

На изхода беше застанал Джон Нън, силуетът му се очертаваше върху лилавото небе; в ръката си държеше пистолет.

 

 

Колата беше сребриста, скъпа и се носеше право към него.

Ръката му се вдигна от само себе си, сякаш пистолетът не признаваше законите на гравитацията. Движението беше автоматизирано от десетилетия практика — окото на една линия с мерника и мушката, лявата ръка, свита в шепа, поставена за повече стабилност под дръжката на тежкия автоматик, показалецът върху спусъка, докато колата се приближава с бясна скорост.

Можеш да го направиш. Просто се прицелваш и дърпаш спусъка, прицелваш се и дърпаш. Ще го улучиш и после колата му ще те връхлети, и ако е рекъл Господ, ще си отидете заедно от този свят, както сигурно ви е било писано.

Нън срещна погледа на мъжа зад волана. Онзи, който си бе въобразил, че е над всичко. Че има право да съсипва живота на всеки, до когото се докосне, с надменната безгрижност на богоизбран.

Не. Равен мач не стига. Трябва да го победиш. Заради Сара. Заради Роузмари.

Заради себе си.

Нън се хвърли настрана. Колата — огромна, забързана — го обля с горещия си дъх, профучавайки покрай него. Той падна тежко на едно рамо върху цимента, без да изпуска пистолета от ръцете си. Зад гърба си чу свирене на гуми, астонът поднесе на една страна, събаряйки кофи за боклук като плочки на домино. Трансмисията изхърка грозно, после зъбните колела зацепиха и колата ускори по улицата.

Нън вече беше на крака и тичаше към мерцедеса. Метна се зад волана, хвърли пистолета на съседната седалка и натисна педала до пода. Пред ужасения поглед на един пиколо мерцедесът помете месинговата му количка за багаж; дизайнерски чанти се разхвърчаха във всички посоки. Отзад изпищя гневен клаксон. Нън не му обърна внимание; той завъртя волана на обратно, за да коригира занасянето на задницата. Далеч напред Томас се провря с бясна скорост между две коли.

А сега какво?

Астон мартинът вероятно беше доста по-бърз от крадения мерцедес на Нън.

Пробвай нещо друго.

Юниън Скуеър беше в центъра на голям търговски квартал, с широки улични платна, добра маркировка на кръстовищата и гладък асфалт. Тротоарите покрай марковите бутици бяха почти толкова широки, колкото платното.

Чакай малко, помисли, преди да…

Нън прескочи бордюра и подкара по тротоара. Без да вдига крак от педала, той наду предупредително клаксона. Закъснели купувачи го гледаха с изумление. В пазарските торби на всеки от тях сигурно имаше покупки на стойност колкото месечната му заплата. Дългокосо хипи с бродирано пончо се хвърли настрана, бълвайки ругатни. Нън стисна зъби и продължи пътя си покрай бордюра, стигна до ъгъла, скочи от тротоара и сви на юг по Четвърто авеню. Някъде напред астон мартинът се промушваше на зигзаг между пълзящите коли. В задръстването скъпата играчка на Кристофър Томас не му вършеше кой знае каква работа.

Чака да се освободи платно. Трябва да го изпревариш!

Но как?

Когато пресече „Мишън“, отговорът сам се разкри.

 

 

Щом видя бившия полицай на изхода на рампата, за миг Кристофър си каза, че всичко е свършено. Трупът на Арти беше проснат по корем върху килима на хотелска стая, в която навсякъде имаше негови пръстови отпечатъци. Нямаше как да обясни този факт. Ала добрият стар Нън и сега се оказа толкова предвидим, колкото навремето, когато бе разследвал случая. Вместо да доведе със себе си цяла армия полицаи, той бе тръгнал на солова акция да търси мъст и раздава справедливост. Този човек още подценяваше Кристофър, сякаш не разбираше с кого си има работа. Кристофър го бе оставил жив, но това нямаше значение; Нън с нищо не го заплашваше. Трябваше му само малко преднина, колкото да стигне до летището на Оукланд, а там го чакаше частен самолет. С кремави кожени седалки, изстудено шампанско и сателитен телефон, по който да уреди окончателното си изчезване.

Изведнъж един фолксваген костенурка пред него закова спирачки без всякаква видима причина. Кристофър завъртя рязко волана и успя да провре астон мартина между костенурката и някакъв авариен камион, паркиран до бордюра. Какви смотаняци карат тези жалки колички! Що за автомобил е това! Да, трябваше му малко преднина. Но къде? Най-близката пресечка беше „Хауард“, еднопосочна и затворена от тази страна, което означаваше, че трябва да пълзи още двеста метра до следващата.

В кариерата на всеки художник рано или късно настъпва момент, в който спира да мисли и да действа по инстинкт. Когато се доверява на импулсите си. Постигне ли това, той вече е овладял занаята до съвършенство.

Кристофър сви вляво по „Хауард“ и се изправи пред стена от възмутени фарове, които го гледаха обвинително. Сърцето му заби по-силно. Усещаше гладката кожа на волана в ръцете си, хладния въздух от климатика. Покрай прозореца профуча рекламата на някакво кино. Сви на една страна, за да се размине с ван за доставки. Я да го видя тоя кучи син как ще ме стигне сега. Той се усмихна, докато слаломираше между идващите насреща коли, сред яростен хор от клаксони. От лявата му страна остана Йерба Буена Гардънс, дървета, туристи и…

Не може да бъде!

През парка се носеха чифт фарове, провираха се между дърветата, идваха право към него!

* * *

Присвил очи, Нън гледаше пред себе си, а кокалчетата на ръцете му, стиснали волана, бяха побелели от напрежение. Да кара в тъмното през „Йерба Буена“. Сигурно беше полудял, та нали можеше да сгази някого!

А какво, да стои и да гледа как животът си тече и без него?

Чу се писък. Фаровете му осветяваха сцени като от кошмарен сън: влюбени, бягащи презглава от пътя му; вцепенен от ужас жонгльор, забравил пластмасовите си бухалки, които се сипеха от въздуха по главата му; семейна двойка, бутаща количка… По дяволите! Нън сви рязко, за да ги избегне, но фаровете му осветиха вековен дъб; той завъртя отново волана, страничното му огледало се откъсна с пукот от удара в дънера; стигна до нещо, приличащо на тротоар, сцеплението на гумите отново беше нормално. Ами сега, Джон? И тогава като сбъднато проклятие пред него се появи стълбището, той стисна зъби, постави длан върху клаксона и се понесе надолу, и тогава току пред муцуната на колата му премина сребристият астон мартин, но очите на Кристофър Томас вече не гледаха надменно, а някак уплашено.

Нън нададе тържествуващ вик и с остър ляв завой го последва. Беше на една, може би две дължини зад него. Томас слаломираше като обезумял между лентите, насрещното движение му пречеше да надуе докрай газта и Нън, който караше след него, постепенно го настигаше. Томас сви вляво и увеличи дистанцията с още една дължина, но Нън бързо я навакса. Усещаше устните си изкривени в усмивка, каквато не се беше появявала на лицето му от десет години.

Докато астон мартинът направи пореден завой и изведнъж Нън се досети накъде отива.

Не, не, не!

Нън настъпи докрай педала, като се набираше с ръце на волана, сякаш искаше с движенията на тялото си да даде допълнително ускорение на колата. Трябваше да го хване. И то колкото се може по-бързо.

Бей Бридж беше прав, широк и около седем километра дълъг мост. Седем километра, по които мощната кола на Томас щеше да прелети като ракета.

Хайде, давай!

Томас излезе на „Есекс“, даде газ и се заизкачва по моста. Дистанцията веднага се увеличи, макар грохотът на двигателя да заглушаваше биенето на сърцето му.

Не! Не може да бъде, не и сега. Не и след всичко това. Не е справедливо.

Справедливо? Питайте Роузмари какво е справедливост.

Също като нея, Нън беше на път да загуби играта.

 

 

Кристофър изпитваше приятна тръпка от звука на двигателя, от начина, по който колата се подчиняваше на командите му. Сега той се провираше с по-голяма лекота между колите, които се движеха в правилната посока. Когато стрелката на оборотомера навлезе дълбоко в червената зона, смени предавката и мощният автомобил дръпна още по-устремно напред.

В този миг имаше нещо прекрасно. Години наред той и Нън бяха в известен смисъл сътрудници. Наистина, ченгето не знаеше, че Кристофър Томас е жив и здрав, но без да го подозира, двамата бяха сътворили истинско произведение на изкуството. Платното за картината беше изтъкано от човешки съдби, боята — смес от кръв, сълзи и сперма; сюжетът — пари, похот и коварство. И сега всичко това бе приключило.

Никое творческо сътрудничество не продължава вечно, Джон. Единият от двамата винаги се оказва по-голям артист от другия.

Кристофър усети някаква едва ли не сладострастна тръпка в стомаха си, подобна на онази, която бе изпитал, докато Арти пълзеше по килима. Сладко, протяжно чувство на пълна победа. Той се ухили и отметна с ръка кичурите коса от очите си. Погледна в огледалото; колата на Нън се смаляваше в далечината. Какво ли изпитваше горкият човечец? Това беше шедьовърът на Кристофър, по-добър и от историята с Роузмари. Да отнемеш толкова много на един човек: не просто семейството му, но неговата кариера, вярата му в правосъдието, дори надеждите му, а после просто да го зарежеш някъде далеч назад, безсилен да направи каквото и да било, освен да те гледа как се отдалечаваш, това си беше…

В купето на астон мартина проблесна ярка искра. Беше някъде право насреща му, сякаш някой бе щракнал запалка.

Чу се метален звук — Джан! — сочен и отчетлив.

Ново припламване, този път зад гърба му, и върху задното стъкло се образува огромна паяжина.

Ама какво… дали… нима?!

Нещо го блъсна по рамото. Беше като удар с юмрук, но не злобен, а по-скоро закачлив, каквито си разменят след мач подпийналите запалянковци по кръчмите. Кристофър погледна надолу и видя огромната дупка в египетския памук на ризата си, от която бликаше нещо… хммм, червено. Какво? Не!

Не можеше да повярва на сетивата си.

Със закъснялата болка дойде и съзнанието, внезапнопробождащоизгарящото разбиране какво се бе случило, и той извика. Опита се да раздвижи ръката си и по цялото му тяло се разнесе жарава. Рев на клаксони върна погледа му обратно към пътя. Беше на две педи от задната броня на огромен камион с полуремарке. Болката отстъпи място на паника, той завъртя рязко волана, избегна сблъсъка с камиона, но загуби контрол върху колата и тогава настана хаос. За една ужасна част от секундата Кристофър си помисли, че колата ще се преобърне, но тя просто продължаваше да се върти, пред очите му преминаха сивите парапети на моста, зад тях — черното небе, после река от фарове; колата се носеше със задницата напред, към нея бясно прииждаха автомобили, шофьорите отчаяно забиваха спирачки и тогава видя очуканата муцуна на мерцедеса, която се носеше право към него, и през счупеното предно стъкло му се стори, че вижда Джон Нън.

Черната кола се заби в астона, небето и земята размениха местата си.

 

 

Джон Нън усети удар сякаш от гигантски юмрук.

От удара тялото му се устреми напред, предпазният колан се изопна, главата му описа дъга, но миг преди да се удари във волана, въздушната възглавница се отвори с гръм — бъркотия от бяло и сиво, остра миризма на барут и болка в гърдите и лицето.

За момент не усещаше нищо друго, освен тази болка.

Постепенно към нея се прибави и монотонното бръмчене на далечен клаксон. Беше тъмно, после той осъзна, че просто е затворил очи.

Когато ги отвори, над свиващата се възглавница, през разбитото предно стъкло, под грациозната дъга на дебелото половин метър стоманено въже на моста той видя, че парапетът е изкривен и скъсан.

А върху останките на парапета, обърнат с колелата нагоре, се поклащаше като детска люлка автомобил, който някога е бил красив.

Нън поклати глава, но веднага съжали — жестока болка прониза мозъка му.

Посегна към закопчалката на предпазния колан, изблъска встрани въздушната възглавница, отвори вратата и изпадна навън, като се хвана за рамката на прозореца, за да се задържи.

Нощта беше студена, във въздуха се носеше мъгла, светлините на моста бяха обвити в призрачно сияние. Някаква преминаваща кола забави ход, но Джон махна на шофьора да кара, без да си дава сметка, че в ръката си държеше пистолет; онзи обаче го видя и даде газ.

Някъде в далечината се чуха сирени.

Джон направи предпазливо една крачка, после втора. Цялото тяло го болеше, но сякаш никъде нямаше счупвания.

Двигателят на астон мартина тихо цъкаше; металът се охлаждаше. Покривът на колата беше смачкан от удара в бетонния парапет. Докато той я оглеждаше, нещо поддаде и автомобилът се плъзна с два пръста към бездната.

И тогава чу тънък гласец:

— Помогни ми!

Джон тръгна по посока на гласа и откри Кристофър Томас. Изглеждаше различно. И то не защото висеше с главата надолу, от носа му шуртеше кръв, а рамото му представляваше безформена маса от разкъсани мускули и сухожилия. А заради очите. От някогашната арогантна самонадеяност нямаше следа. Очите му изразяваха див, животински страх.

Няколко безкрайни мига Нън гледаше втренчено тези очи. После бавно прибра пистолета в кобура.

Дясната ръка на Томас стискаше волана, но пръстите му трепереха.

— Не можеш да го направиш!

— Какво?

Морският въздух ухаеше на дива енергия и живот. Колата изохка; леденият вятър свиреше около изтърбушената й каросерия.

— Не можеш да ме убиеш.

Джон вдигна рамене.

— Не съм дошъл да те убивам.

— Тогава ми помогни.

— Помогни си сам.

Томас го гледаше с неистова омраза. Той бавно пусна волана и опипом посегна към дръжката на вратата. Нън го гледаше. Човекът беше пребледнял и трепереше. Напипа дръжката и я дръпна. Наклонът на колата накара вратата да се отвори докрай, с което наруши баланса й. Чу се стържене на метал. Предният капак се наклони надолу. Кристофър се дръпна навътре и се вкамени.

Нън си мислеше за Роузмари след инжекцията, как кожата й почти веднага бе придобила мъртвешка бледност. Звукът от сирени се приближаваше. Бяха повече от една и се движеха бързо.

— Ти вече не си полицай. — Томас се опитваше да прикрие паниката си под лустро на рационалност. — Нямаш право да вършиш такива неща. Да стреляш по хора. Да ги преследваш.

— Но ги върша.

— Измъкни ме от тук. — Нова въздишка на вятъра, колата се плъзна още малко напред. — Измъкни ме и ще им кажа, че е било нещастен случай.

Нън не помръдваше.

— Имам пари. Тук, на задната седалка. Милиони.

Нън не помръдваше.

— Нищо няма да се промени, нали разбираш. Ако ме убиеш. Няма да върнеш Роузмари. — Гласът му звучеше авторитетно и убедително, не като на човек, който се моли за живота си. — Мъртвите са си мъртви. Ще се сдобиеш с още един призрак. Ще можеш ли да го понесеш, Джон? А? Поредният призрак?

— Не знам — отвърна Джон; за негово учудване това си беше самата истина. Беше уморен, смъртно уморен, а Томас имаше право. Не е нужно да си работил дълги години в отдел „Убийства“, за да знаеш, че отмъщението с нищо не намалява общото количество страдание на този свят. И бездруго действията му дотук нямаше да останат без последствия. Нищо от онова, което бе сторил, откакто си тръгна от музея, не беше в рамките на закона. Ако можеше поне да предаде на властите един убиец, ранен, но жив, щеше донякъде да облекчи положението си.

Кристофър се опитваше единствено да спаси жалкия си живот, това бе ясно. Но в случая не лъжеше. Ако Нън допуснеше това да се случи, щеше да получи възмездие, което можеше да се окаже непоносимо за него. Той го съзнаваше, макар да му бе нужен момент на размисъл, за да го признае пред себе си. Накрая каза:

— Не съм сигурен, че ще мога да понеса още един призрак, Кристофър. Но знаеш ли какво? — Той се усмихна. — Не ми пука.

Маската на разум се смъкна от лицето на Томас.

— Дяволите да те вземат, измъкни ме от тук! Знаеш ли кой съм аз! Знаеш ли?!

— Знам.

В този момент Нън си мислеше за Роузмари и я молеше да му прости.

— Ти беше Кристофър Томас.

Той се обърна и закрачи към мерцедеса. Зад тях бяха спрели коли, от някои бяха наслизали хора. Щом го видяха, те замръзнаха. Без да им обръща внимание, Нън полека извади пистолета си от кобура, постави предпазителя и положи оръжието на земята. От мястото си вече виждаше полицейските коли — бяха две, следвани от линейка; ярките им сини и червени светлини проблясваха на фона на нощта. Той вдигна ръце на тила си със сплетени пръсти. Първата полицейска кола закова пред него, от нея изскочиха двама униформени. Бавно, понеже цялото тяло го болеше, Нън се смъкна на колене.

Когато докосна студената земя, докато полицаите тичаха към него, а хладният вятър галеше лицето му и светлините на Сан Франциско блещукаха през мъглата, той чу звука. Зад гърба му протяжно, като ленива прозявка на някакво чудовище, изскърца метал; внезапен порив на вятъра удави нещо, което приличаше на човешки вик.

Но едва когато чу плясъка някъде долу, Нън си позволи да се усмихне.