П. С. Каст, Кристин Каст
Преследвана (34)

Послеслов

Дълго време никой не проговори. Машинално благодарих на стихиите и разпуснах кръга. После помогнах на баба да седне в количката. Сестра Мери Анджела се разтревожи и започна да нарежда майчински, че сигурно сме мокри, премръзнали и уморени. Подкара ни като стадо към манастира с обещанието, че там ни чакат сухи дрехи и горещ шоколад.

— Конете — сетих се аз.

— Вече се погрижиха за тях.

Тя кимна към две монахини зад нас. Бяха сестра Бианка и сестра Фатима, които познавах от доброволческия екип по спасяването на уличните котки. Те водеха конете към малка странична постройка, превърната в оранжерия, но със стабилна каменна основа, която говореше, че някога може би е служела за конюшня.

Кимнах и напълно изтощена, махнах на Дарий. Следвана от него, Ерик и Хийт, се приближих до неподвижното тяло на Старк. Той лежеше на земята пред джипа и буквално сияеше, осветен от големите му фарове. Ризата му беше прогорена на гърдите и по кожата над сърцето му се виждаше все още кървяща жигосана пречупена стрела. Раната беше грозна, кървеше и чернееше, сякаш някой бе залепил гореща ютия на гърдите му. Стиснах устни, за да спра писъка. Веднъж вече го бях видяла да умира, щях да понеса гледката и втори път. Поех дълбоко въздух, коленичих до него и взех ръката му в своята. Бях права. Той не дишаше. Но щом го докоснах, пое шумно въздух, закашля се, отвори очи и веднага ги сви от болка.

— Хей — казах тихо, усмихнах му се през сълзи и благодарих без думи на Никс за чудото. — Как си?

Той погледна към раната на гърдите си.

— Като опечен на шиш, но като вземем предвид, че бях нападнат от петте стихии, мисля, че съм добре.

— Изплаши ме.

— Аз също се изплаших от себе си.

— Когато един воин се закълне във вечна вярност на Висша жрица, това означава не да я плаши до смърт, а да я защитава от смъртта — обади се Дарий и му подаде ръка.

Старк я пое и се изправи с мъка.

— Май че трябва да напишем нов правилник специално за тази жрица — усмихна ми се той със своята мачовска полуусмивка, която харесвах толкова много.

— На нас ли го казваш? — ухили се Ерик.

— За нас това отдавна не е новост — обади се и Хийт.

— Хей, за кого говорите? — изгледах всичките си момчета поред.

— Зоуи! Виж! — извика баба.

Погледнах нагоре и ахнах от почуда.

Черните облаци се бяха разпръснали и бяха отстъпили място на златистия лунен сърп. Меката му светлина прогони объркването и тъгата, с която Калона бе изпълнил сърцето ми. Сестра Мери Анджела застана до мен. И нейните очи гледаха нагоре, но лицето й бе обърнато към статуята на Дева Мария, върху която луната бе хвърлила един-единствен лъч от прекрасната си светлина.

— Нали знаеш, че не си приключила нито с него, нито с нея? — промълви тя тихо, за да стигне само до моите уши.

— Знам — отвърнах аз. — И съм сигурна, че каквото и да става, моята богиня ще е с мен.

— Както и твоите приятели, дете. Както и твоите приятели.