П. С. Каст, Кристин Каст
Преследвана (26)

Двадесет и шеста глава

Последният час преди обяда беше по фехтовка и едва ли бих могла да бъда по-щастлива. Добре де, това е малко пресилено. Щях да бъда по-щастлива, ако в момента аз и приятелите ми бяхме на милион километри от „Дома на нощта“, Неферет и Калона. Но понеже в момента тази перспектива беше безнадеждна, особено след лекцията на Неферет по анти скриване, аз се задоволих с радостта си от факта, че Дракона ми разреши да не участвам във фехтовката, а да си почивам и да гледам отстрани, защото все още не бях във форма.

Всъщност се чувствах доста добре и когато се погледнах в огледалото, за да сложа малко гланц на устните си, си помислих, че не само се чувствам добре, но и изглеждам добре. Затова когато Драконът ме остави на скамейката да си почивам, подтикната от факта, че котката му беше една от тези, които нахлуха в стаята ми, за да ми даде знак, аз се заех да изследвам внимателно нашия професор по фехтовка.

На пръв поглед Дракона ми напомни за още една от главоблъсканиците на баба. Първо, той беше нисък. Второ, беше сладур. И то голям. Достоен да бъде избран за татко-домакин, който сутрин пече курабийки и при нужда зашива разпрания подгъв на полата на дъщеря си. С една дума, никой не би забелязал този симпатичен нисък човечец сред вампирите — воини и защитници. Но когато хванеше шпагата, цялата му външност се променяше или, както би ме поправил той, променяше се обвивката му. Превръщаше се в унищожител. Чертите на лицето му се изостряха. Не ставаше по-висок, това щеше да е невъзможно, но не му и трябваше. Беше толкова бърз, че обвивката му сияеше със своя собствена светлина.

Наблюдавах внимателно действията му, докато водеше тренировките. В неговия час хлапетата не приличаха на стадо, но това можеше да се дължи на факта, че извършваха физически упражнения. След време забелязах, че въпреки агресивните жестове, не се чуваха никакви разправии, нямаше дори и безобидни закачки. Всеки си изпълняваше задачите, което беше ужасно странно. Имам предвид, че да държиш група тийнейджъри с остри неща в ръцете в една гимнастическа зала и в нея да цари военна дисциплина, е просто „мисия невъзможна“.

Загледах се със свъсени вежди в хлапетата, които при нормални обстоятелства щяха да получат от Дракона поне няколко забележки от рода на „Не се правете на идиоти!“ (професорите в „Дома на нощта“ могат да наричат децата „идиоти“, ако те се държат идиотски, защото съответните идиоти не могат да изтичат вкъщи и със сълзи на очи да кажат на мама какво прави учителят, ето защо в „Дома на нощта“ има много по-малко идиоти, отколкото в градските училища). В един момент Дракона застана пред погледа ми. Примигнах и смених фокуса.

Той ми смигна ясно и отчетливо, после се обърна към класа. В същия момент огромният му мейн-куун се настани до мен на пейката и започна бавно да лиже една от чудовищните си лапи.

— Здравей, Сенкогрив. — Почесах го по главата и за пръв път от онзи момент, когато гарванът едва не ме уби, усетих лъч надежда.

Въпреки че училището беше превърнато в ад и отвсякъде ни дебнеше опасност, обядът ми даде глътка спокойствие. Взех си любимото ядене — спагети — и безалкохолна бира и седнах до Деймиън и близначките.

— Какво открихте? — прошепнах между големите хапки спагети със сос маринара и сирене.

— Изглеждаш много по-добре — каза Деймиън, без да си прави труда да шепне.

— И се чувствам по-добре — казах и му хвърлих един КПД (в смисъл на „К’во, по дяволите“) поглед.

— Трябва да прегледаме новия речник за теста по литература другата седмица — продължи високо той, докато отваряше бележника си и изваждаше от кутията молив номер две.

Близначките изпуфтяха. Аз се намръщих. Какво, да не би и той да се бе присъединил към стадото?

— Това, че нещата тук са се променили, не значи, че трябва да зарязваме уроците — продължи в същия стил той.

— Деймиън, каква досада си само! — каза Шоуни.

— Не, ти си адска досада с тоя глупав речник и…

Деймиън побутна тефтера си към нас, за да прочетем написаното под списъка с новите думи:

„Има ги по всички прозорци. Слухът им е отличен!“

Ние се спогледахме. Въздъхнах и казах:

— Добре де, какво да правим, ще седнем и ще научим тъпите думи. Но да знаеш, че съм съгласна с близначките, наистина си велика досада.

— Окей. Започваме с думата „словоохотлив“ — Той насочи молива към трудната дума.

Шоуни вдигна рамене.

— Да не е нещо от „Стар Трек“?

— И на мен ми прилича на такова — каза Ерин.

Деймиън ги изгледа презрително.

— Не, плиткоумници такива. Ето какво означава. — И написа бързо:

„Дракона е на наша страна.“

— Хайде да ви видя със следващата дума, „сладострастен“.

— Охо, знам какво означава! — каза Шоуни и хвана молива, преди Деймиън да го подаде на Ерин. И вместо „сладострастен“, написа:

„Анастасия е 2.“

— Знаете ли, решил съм да използвам стенографско писмо за такива нелицеприятни думи.

— Не ми пука — каза Шоуни.

— Дори и да знаехме какво е нелицеприятен — кимна Ерин.

— Аз ще обясня следващата дума — намесих се и без дори да я погледна, написах:

„Трябва да изчезваме тази нощ, но без да използваме джипа. Не можем да го скрием.“

Спрях и задъвках устната си. После добавих:

„Трябва да сме много предпазливи.“

— Не… май че не знам какво означава. Деймиън, ще помогнеш ли?

— Няма проблем — отвърна той и написа:

„Трябва да действаме бързо, преди да са ни спрели.“

— Добре, остави следващата за мен. Само ми дай секунда да помисля.

Всички задъвкахме мълчаливо обяда си. Аз се замислих, но не за думата „вездесъщ“ (честно казано, можех да мисля върху нея цял живот и пак да не измисля какво означава). Трябваше да напуснем „Дома на нощта“ под моето покривало възможно най-скоро. Но Неферет очакваше от нас точно това, показа го ясно. Това означаваше, че щеше да подслушва този разговор, и то не само чрез гарвануподобните, но щеше да бръкне в мозъците на Деймиън и близначките веднага щом се доближеше физически до тях. За пореден път се поздравих, че никой друг, освен мен и Стиви Рей не знаеше, че няма да бягаме към тунелите, а към манастира на бенедиктинките. Благодарение на умението ми да предавам незабележимо бележки и…

— Това е!

Деймиън и близначките ме зяпнаха. Аз им се ухилих.

— Спомних си какво означава „вездесъщ“! — излъгах аз. — И имам идея как да научим всичките идиотски думи. Ще напиша дефинициите им на малки листчета. Ще раздам на всеки от вас по едно. От вас се иска да го научите. Щом го запомните, ми връщате листчето и аз ще ви дам друго. Нещо като флаш карта.

— Да не си изгуби ума? — попита Шоуни.

— Не — намеси се Деймиън. — Идеята не е лоша. Ще стане като игра.

Започнах да късам лентички от бележника на Деймиън и да пиша на всяка една:

„Отиди при конюшните.“

Сгънах внимателно листчетата и казах:

— Помислете за дефинициите на думите, които вече разгледахме. И не започвайте да четете новата дума преди края на шестия час. — Връчих на всеки по едно листче и настоях. — Обещайте ми.

— Добре, добре, разбрахме — извъртя очи Ерин и пъхна листчето в джоба на дизайнерските си дънки.

— Добре, голяма работа. С Деймиън сте истински даскали. Това не е комплимент! — измърмори Шоуни и все своето листче.

— И не забравяйте. Не го отваряйте, преди да бие последният звънец — напомних аз.

— Няма — кимна Деймиън. — Но когато започнем да учим, може би ще изпратиш нашите елементи при нас. Да ни помогнат да се съсредоточим.

— Добре — кимнах и му благодарих с усмивка.

— Като споменахте за това — каза Шоуни и взе листа, върху който пишехме, — ще взема това в тоалетната и ще поуча малко с моите елементи.

Изгледа ме дълго и красноречиво, и аз разбрах. Щеше да призове огъня, за да унищожи следите от нашето „учене“.

— Идвам с теб — забърза Ерин след нея. — Може да имаш нужда от… моята помощ.

— Поне няма да се тревожим, че Шоуни ще запали училището — прошепна Деймиън.

— Леле, колко съм гладна! — чух зад себе си.

Афродита изникна иззад гърба ми и седна до мен. Чинията й беше пълна със спагети. Беше красива, както винаги, но малко уморена. Косата й обикновено падаше на блестящи вълни по раменете й, но днес беше вързана в нещо, което снощи може да е било кокетна конска опашка, но сега беше като разплетена кошница.

— Добре ли си? — прошепнах и погледнах към прозореца с надеждата да разбере посланието в погледа ми: тихо, те ни чуват.

Афродита го проследи до целта, кимна леко и прошепна:

— Добре съм. Дарий е здрав.

Прибавих към тази информация задъхването и странната й прическа и разбрах, че воинът я е водил на една от своите супербързи разходки. Съжалих за миг, че няма как да ни грабне всичките наведнъж и да ни изнесе оттук, но регистрирах мисълта и я допълних с успокоителната надежда, че ще може да спаси поне едно, а може и две хлапета.

— Те са навсякъде — каза Афродита толкова тихо, че едва я чух.

— Около Дома ли? — прошепна Деймиън.

Тя кимна и натъпка устата си със спагети.

— Около него и вътре — успя да каже между хапките. — Очевидно задачата им е да не допускат никой да влиза или излиза без тяхно разрешение.

— Е, ние ще тръгнем без тяхно разрешение — казах и погледнах към Деймиън. — Трябва да ни оставиш. Искам да говоря с Афродита. Разбираш ли ме?

В очите му се мярна обида, но секунда по-късно той разбра. Спомни си, че мога да говоря с нея свободно, без да се тревожа, че Неферет ще влезе в мозъка й и ще разбере какво замисляме.

— Разбирам — кимна той. — Е, ще се видим… — Замлъкна и ме погледна въпросително.

— Иди и си научи дефиницията, дето ти я дадох.

— Добре — усмихна се той.

— Дефиниция? — вдигна вежди Афродита, след като Деймиън си тръгна.

— Това е прикритие. Исках да им кажа да се срещнем след училище при конюшните, без да им го вкарвам предварително в главите. Надявам се по този начин да затрудня Неферет, поне за известно време.

— Колкото да офейкаме?

— Ъхъ — кимнах и се наведох към нея. Не ми пукаше, че можех да разтревожа онези уродливи създания, ако събера глава с Афродита. Важното беше, че не могат да бъркат в нашите мозъци. — Веднага след училище вземи Дарий и елате при конюшните. Дракон и Анастасия са с нас. Това потвърждава, че котките са ни дали знак. Затова си мисля, че Ленобия също е на наша страна.

— И може да ни помогне да излезем през онази ниска част на оградата до конюшните.

— Да, но не казвай за това на никого, дори и на Дарий. Заклеваш ли се?

— Да, добре. Честен кръст и да пукна ако…

— За мен е достатъчно да обещаеш, че няма да казваш — прекъснах я аз. — Не искам да чувам от устата ти нищо, свързано със смърт.

— Добре де.

— След като излезем оттук, няма да се връщаме в тунелите. Отиваме в манастира на бенедиктинките.

Погледът й беше сериозен и доста по-интелигентен от това, което очакваха хората от нея.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Вярвам на сестра Мери Анджела и имам лошо предчувствие за тунелите.

— По дяволите! Мразя, като говориш така.

— Аз също. Но докато бяхме тях, усетих странна мърдаща тъмнина и мисля, че знам какво означава.

— Неферет — прошепна Афродита.

— Страхувам се, че е така — потвърдих и започнах да разсъждавам на глас. — Мисля, че компанията на монахините може да не й хареса. Освен това сестра Мери Анджела ми каза, че там е място на някаква сила. Сигурно затова не се изненада много от способността ми да контролирам стихиите. Доколкото знам, наричат онова място Грото Мария. — Докато говорех, спокойствието и вътрешната ми увереност ми показаха, че Никс е доволна от решението ми. — Може би ще успеем да използваме онази сила там, както се възползвахме от силата над източната част на стената. Дано да ми помогне да държа всички ни скрити.

— Грото Мария? Звучи ми като нещо, дето се намира в океана, а не в Тулса. Както и да е. Само не забравяй, че мястото на силата до източната стена вече не става за нищо, откакто беше зазидано завинаги — каза тя. — А какво ще правят Стиви Рей и останалите откачалки? Без да споменавам за гаджетата ти?

— Ще ни чакат там. Поне така се надявам. Гарваните демони ги наблюдават.

— Знаеш ли, през тези няколко дни бях все около нея. Мога да ти кажа, че е доста изобретателна и някои от малките й хитрини не са с положителен знак. — Тя замълча и се размърда неудобно на стола си.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти кажа, но искам да ми обещаеш, че ще ми повярваш.

— Добре, обещавам, казвай.

— Ами, твоята НДП и торбата й с хитрини ми напомни за нещо. Нещо, което открих, след като аз и тя… нали се сещаш?

— Се обвързахте? — казах и се опитах (безуспешно) да остана сериозна.

— Изобщо не е смешно — измърмори тя. — Доста е потискащо дори. Но зарежи сега. Помниш ли, когато говорихте със Стиви Рей за продължението на тунелите и докъде стига мрежата им?

— Да, помня — казах замислено. Повторих сцената в ума си и стомахът ми изведнъж се сви. Спомних си ясно колко неловко се почувства Стиви Рей, когато я попитах за други червени хлапета. Взрях се в Афродита, нетърпелива да чуя какво ще ми каже.

— Тя те излъга.

Знаех, че ще го каже, но от това не ми стана по-леко.

— За какво точно ме е излъгала?

— Значи ми вярваш?

— За съжаление, да — въздъхнах аз. — Вие сте обвързани, което значи, че между вас съществува връзка, каквато никой друг няма с нея. Знам го от мен и Хийт.

— Добре, но… виж, не искам да сравнявам вашата връзка с нашата.

Изпъшках ядосано:

— Нямах предвид това! Вече ти казах, че има различни видове обвързване. Връзката ми с Хийт е физическа, но ние се харесваме от години. Права ли съм, ако кажа, че Стиви Рей никога не те е привличала физически?

— Разбира се, мамка му — изръмжа Афродита.

— И двете притежавате психически умения. Съвсем логично е връзката ви да е ментална, а не физическа — казах аз.

— Добре. Радвам се, че си го разбрала. Ето защо усетих, че те лъже, когато каза, че онези червени хлапета, с които ни запозна, са единствените из тунелите. Те са много повече. Стиви Рей ги познава и поддържа връзка с тях.

— Сигурна ли си в това?

— Абсолютно и напълно — каза тя.

— Не мога сега да се тревожа и за тях, но това обяснява някои от сенките, които видях долу. Мярнах същата аура, каквато видяхме около Стиви Рей. Но това може да почака, докато се измъкнем оттук — казах, но ми стана мъчно, че НДП ме лъже.

— Мразя да нося лоши новини, но да знаеш, че Стиви Рей има повече тайни, отколкото Парис Хилтън — чанти. И за да не са само лоши, мога да те успокоя, че приятелката ти и гаджетата ти ще се измъкнат оттам и онези птичи изроди ще останат с пръст в уста.

— Да се надяваме — въздъхнах и смачках салфетката в шепата си.

— Ей — каза приятелски Афродита. — Недей да полудяваш от тази работа със Стиви Рей. Тя наистина има тайни, но мога да ти се закълна, че те обича. Знам също, че е избрала да е на страната на добрите, въпреки че понякога й е много трудно.

— Знам — въздъхнах уморено. — Сигурно има сериозна причина да не ми казва за другите червени. И на мен ми се е случвало да имам тайни от приятелите си.

„Да — си казах наум, — и така обърках всичко.“

— Добре. Но не си увесила нос само заради Стиви Рей. Изглежда, че имаш нужда от хапчета за смях, за да се развеселиш. — Тя ме огледа внимателно и вдигна вежди. — Ох, разбрах. Имаш проблеми с гаджето. Или може би е по-правилно да кажа — с гаджетата?

— Колкото и да ми е неприятно, в случая е правилно да използваш множествено число.

— Някога имахме нещо с Ерик, но всичко свърши, така че можеш да споделиш, ако искаш.

Погледнах я и си помислих: каква ирония! Можех да говоря свободно единствено с нея.

— Не съм сигурна, че искам да съм с Ерик — изтърсих изведнъж.

Очите й се разшириха леко, но тонът й не се промени.

— Притиска те да правите секс, нали?

Свих рамене.

— Да… не. Нещо такова. Но не е само това. — Наведох се напред и сниших глас: — Афродита, той държал ли се е някога грубо с теб, или да те е ревнувал безумно?

Тя извъртя подигравателно устни.

— Опита се. Само че аз не мога да понасям подобни сцени на ревност. — Тя замълча, после каза сериозно: — Ти също не бива да ги търпиш, Зо.

— Знам, не бих могла. — Въздъхнах пак. — Отваря ми се доста работа, след като свършим с тази бъркотия тук.

— Наистина ще ти се наложи след тази бъркотия да оправиш и онази — каза тя и нави спагетите на вилицата си.

— Добре, хайде да запретнем ръкави и да се справим първо с тази бъркотия, за да мога спокойно да се заема с личната си драма. Кажи на Дарий тази нощ да се приготви за бой. Той е наясно, че Калона ще побеснее, като разбере, че ни няма. Каза ми го снощи.

— Не, каза, че Калона ще побеснее, ако ти изчезнеш оттук. Този тип наистина си пада по теб.

— Знам, но се надявам да го преодолее.

— Спомняш ли си онова стихотворение, което Крамиша ти даде, преди да излезем от тунелите? Беше нещо като формула. Учеше ни как да се отървем от Калона.

— Може да е формула, но аз не я разбирам.

Не исках да си призная, че изобщо не се бях сещала за стихотворенията на Крамиша. Цялото ми внимание беше насочено към второто стихотворение и възможността да помогна на Старк да си върне човечността. Този факт предизвика остра болка в стомаха ми. Ами ако Старк нарочно ми отвличаше вниманието от главната цел? Ако се бе държал така нарочно, за да се увлека дотолкова, че да спра да мисля за първото стихотворение и за всичко останало? И да не мога да измисля начин да избягаме оттук?

— Виж, напоследък наистина ти се събра много. Но мисля, че можем да обобщим проблемите ти и да ги сведем до една-единствена дума — каза Афродита.

Спогледахме се и произнесохме в един глас:

— Момчета.

Тя изсумтя, а аз се закикотих истерично.

— Да се надяваме, че един ден всичко това ще отмине и най-големият ти проблем ще останат единствено те. — Афродита се поколеба и каза по-тихо: — Моля се акълът ти да не е още при Старк.

Свих рамене и загребах цяла камара спагети.

— Виж, поразпитах наоколо и мога да ти кажа, че момчето е кофти. Забрави за него — втренчи се в мен тя.

Преглътнах, подъвках още малко и преглътнах отново. Погледът на Афродита продължаваше да ме изучава.

— Стихотворението може да не е било за него — каза упорито.

— Знам.

— Наистина ли? Виж, по-добре се концентрирай, измъкни ни от това скапано място и унищожи Калона… или поне го накарай да се махне оттук. Мисли за това. Остави Старк, Ерик, Хийт и дори Стиви Рей за по-късно.

— Да, права си — кимнах аз. — Ще мисля за тях по-късно.

— Добре. Знам колко ти беше тежко онази нощ, когато Старк умря. Но трябва да проумееш, че този Старк, който размахва мускули нагоре-надолу и се държи като истински кретен, който използва момичетата и ги захвърля, чука ги физически и изнасилва и психиката им, не е момчето, което умря в ръцете ти.

— Ами ако е същото момче, но има нужда от Промяна, като Стиви Рей?

— А, не, нямам никакво намерение да давам още от човечността си, за да спасявам някакво си леке. Мамка му, Зоуи, не ме ли чуваш? Ерик е сто пъти по-добър от Старк.

— Чувам те — казах и поех дълбоко въздух. — Добре, забравям за всички момчета и се съсредоточавам върху бягството и върху изгонването на Калона.

— Точно така. Гаджетата после.

— Добре.

— Както и проблемът с НДП.

— Добре — казах.

— Добре — отвърна тя.

Заехме се с обяда си. Бях твърдо решена да изпълня обещанието си. Щях да се справя с личните си проблеми, но по-късно. Обаче щях. Или поне така си мислех.