П. С. Каст, Кристин Каст
Преследвана (10)

Десета глава

— Хийт! — изтичах към него и едва не изкрещях, че виждам него, а не един от онези ужасяващи гарвани-демони или още по-страшно, безсмъртен демон с очи като нощно небе и натежал от тайни глас.

— Хийт? — извика Ерик, не толкова доволен, колкото аз, дръпна бързо ръката ми, спря ме и все още застанал пред мен, ме погледна ядосано. — Това човешкото ти гадже ли е?

— Не гадже, а бивше — извикахме в един глас с Хийт.

— А ти не си ли Ерик? Бившето гадже на Зоуи от новаците? — попита Хийт и прескочи наведнъж трите стъпала като истински футболист (висок най-малко метър и осемдесет и с къдрава пясъчноруса коса). Да, признавам си, няма как, бившето ми човешко гадже беше клише, но едно убийствено красиво клише.

— Не бивше, а гадже — изръмжа Ерик. — И не новак, а вампир.

— О, значи отново сте се събрали със Зоуи? Поздравления за това и поздравления, че вече никой няма да лочи кръвта ти. Но аз нямах това предвид… Ти всъщност знаеш какво имах предвид, нали, красавецо? — забъбри Хийт, заобиколи Ерик и протегна ръка към моята, но преди да ме дръпне към себе си, се наведе и видя покритите ми с татуировки длани. — Уха-а-а! Това е върховно! Значи все още си под крилото на богинята?

— Да — отвърнах аз.

— Радвам се за теб! — засмя се той и ме скри в прегръдката си, както и очаквах. — Да знаеш само колко се тревожех за теб. — Отдръпна ме на една ръка разстояние и ме огледа от главата до петите. — Както виждам, цяла и невредима?

— Добре съм, наистина — отвърнах смутено. Последния път, когато се видяхме, Хийт скъса с мен, затова сега се чувствах малко неловко. Освен това, докато ме прегръщаше, улових аромата му и той беше просто неповторим. Хийт миришеше на „у дома“ и на детство, примесено с нещо вкусно и вълнуващо, което ме примамваше и палеше кожата ми там, където тя се докосваше до неговата. Знаех добре какво беше това — кръвта му. И това смути не само мислите, но и чувствата ми.

— Супер, тогава! — усмихна се Хийт и пусна ръката ми.

Използвах момента да се отдръпна от него и да се приближа половин крачка по-близо до Ерик. Болката помрачи усмивката му, но всичко продължи не повече от секунда, след което той се ухили нехайно и сви рамене, за да покаже, че прегръдката не беше нещо специално, защото нали сега двамата бяхме само приятели?

— Така си и мислех. Имам предвид, че все още усещам, когато ти се случва нещо лошо, въпреки че оная работа с кръвта вече е в миналото.

„Оная работа с кръвта“ прозвуча толкова секси от неговата уста и той ме погледна така многозначително, че Ерик се размърда неспокойно.

— Но исках да се убедя със собствените си очи — продължи Хийт. — И да попитам какво беше онова шибано обаждане по телефона миналата нощ.

— Обаждане? — погледна ме кръвнишки Ерик.

— Да, обаждане — вирнах брадичка аз. Ерик може и да ми беше отново гадже, но това не означаваше, че щях да търпя досадното му чувство за собственост и ревността му. През главата ми мина, че след всичко, случило се между нас, той има основание да не ми вярва и че този, на когото трябваше да се сърдя, бях аз. Но вместо това, казах хладно: — Исках да го предупредя за гарваните, за да изведе семейството си от града. Хийт не ми е вече гадже, но това не значи, че искам да му се случи нещо лошо.

— Гарвани ли? Какви гарвани? — попита Хийт.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук? — изнерви се Ерик.

— Какво става ли? Какво имаш предвид? Оная шибана буря, дето вилня до среднощ и после се обърна на ледена вихрушка, или питаш за цялата лайняна история с онази банда? И кои са гарваните?

— Банда ли? Каква банда? — стресна се Ерик.

— Не, няма да ти кажа нищо, преди да ми отговориш на въпроса. Гарваните са птицеподобни демонични същества от митологията на чероките — отговорих вместо Ерик. — Миналата вечер докъм полунощ те бяха само зли духове, но всичко се промени, когато баща им, един безсмъртен, на име Калона, се освободи от подземния си затвор и настоящият му адрес е: Тулса, „Дома на нощта“.

— Дали е добра идея да го запознаваме с всичко това? — погледна ме Ерик.

— Защо не оставиш Зоуи да прецени какво да ми каже и какво не? — изпухтя Хийт. Беше явно, че едва се сдържа да не се метне на врата му.

Ерик не остана по-назад.

— Ти си човек! — изсъска той, сякаш Хийт беше болен от сифилис. — Не можеш да проумееш някои неща. Не помниш ли, че само преди два месеца се наложи да ти спасявам тъпия човешки задник от банда вампири?

— Не ме спаси ти, а Зоуи. И, ако обичаш, набий си най-после в тъпата глава, че познавам Зоуи от милион години и „проумявам“ какво ми говори още от времето, когато ти дори не си знаел, че тя съществува.

— Така ли? А аз да ти припомня ли колко пъти миризливият ти човешки задник я е излагал на опасност?

Това укроти Хийт.

— Виж, не мисля, че съм я изложил на опасност, като дойдох тук. Исках само да се уверя, че е добре. Опитах се няколко пъти да й звънна, но връзките са объркани.

— Хийт, не се тревожа, че аз съм в опасност, а защото мисля, че ти си в опасност — казах аз и хвърлих към Ерик поглед с ясно послание: „Затваряй си устата“.

— Да, вече знам за онези гадни хлапета, дето се опитаха да ме ухапят миналия път, когато бяхме тук. Не мога да си спомня всичко, което се случи тогава, но това го помня ясно. — Той бръкна в джоба на страхотните си дизайнерски дънки и извади един страховито изглеждащ черен револвер с къса цев. Вдигна го към очите ми и каза гордо: — На татко е. Имам и допълнителни амуниции. Ако ми налетят отново, ще мога да застрелям тези, които вие не успеете да убиете.

— И ходиш по улиците със зареден пистолет в джоба!

— Спокойно, Зо. Спуснал съм предпазителя. И първото гнездо е празно. Не съм идиот.

Ерик изсумтя подигравателно и Хийт веднага присви очи. Реших да се намеся, преди да започнат да се бият в гърдите, и заговорих бързо, като се целех в изпълнения с тестостерон въздух между тях.

— Те вече не ядат хора, Хийт. Няма да се наложи да убиваш никого. Когато казах, че се тревожа за теб, имах предвид гарваните.

— Ето, че тя отговори на въпроса ти. Кажи сега, за каква банда говореше?

Хийт сви рамене.

— По новините говорят само за това. Естествено, електричеството непрекъснато спира и кабелната цял ден я няма никаква, както и телефоните. Но навсякъде тръбят, че снощи към полунощ някаква шайка се развилняла из Мидтаун. Устроили си истински Хелоуин. Чера Кимико от „Фокс Нюз“ го нарече „кървава баня“. Ченгетата не успели да реагират навреме заради бурята. Онези започнали да избиват хората по улиците, което побъркало всички, защото в онзи богаташки квартал досега не бяха виждали улична банда. Така че богатите дебелаци си изкарали акъла. Когато последния път гледах новини, всички крещяха, че трябва да извикаме Националната гвардия въпреки уверенията на полицията, че вече всичко е под контрол. — Той замълча за момент и аз почти видях как се въртят зъбните колела в мозъка му. — Хей, става дума за Мидтаун! Където се намира училището за вампири. — Той премести поглед от мен на Ерик и обратно. — Значи не е била банда. Били са онези адски птици.

— Умник — измърмори Ерик.

— Да, наистина са били те. Атаката им започна, докато бягахме от „Дома на нощта“ — побързах да кажа, преди двамата да се счепкат отново. — Изобщо ли не са споменали, че хората са нападани от странни същества?

— Не, казаха, че това, което вилнее из района и реже гърлата на хората, е банда. Това ли правят тези… гарвани?

В главата ми изникна споменът за един от тях, който ме атакува в „Дома на нощта“ и за малко не изпълни видението на Афродита за смъртта ми. Той се опита да ми пререже гърлото, при това още преди той и другите изроди да си върнат напълно физическите тела. Потръпнах от ужас и казах:

— Да, изглежда, правят точно това. Всъщност не знам много за тях. Баба знае повече, но те предизвикаха катастрофа…

— Баба ти е катастрофирала? Ох, Зи, много съжалявам! Добре ли е сега? — Хийт се разстрои искрено. Той много обичаше баба, беше идвал с мен във фермата й с лавандула толкова пъти, че не бих могла да ги преброя.

— Ще се оправи. Трябва да се оправи — казах убедено аз. — Монахините бенедиктинки се грижат за нея в подземието на манастира, онзи на ъгъла на „Луи“ и Двайсет и първа.

— Подземие? Монахини? Не трябва ли да е в болница?

— Беше, преди Калона да възкръсне и гарваните да възвърнат своите шибани наполовина човешки, наполовина птичи тела.

— Наполовина хора, наполовина птици? Бррррр, побиват ме тръпки. — Лицето му се изкриви от отвращение.

— По-лошо е, отколкото си го представяш. И са много големи. Огромни. Трябва да ме изслушаш внимателно, Хийт. Калона не е човек, той е паднал ангел.

— Като казваш „паднал“, имаш предвид, че вече не е готин пич с бели криле и арфа в ръцете?

— Има криле, но неговите са черни — обади се Ерик. — И не е готин пич. Всичко, което знаем за него, говори, че винаги е бил зъл.

— Не, невинаги. — Добре де, устата ми го изрече, не мога да го отрека, но аз не го мислех. В същия момент двамата срещу мен изсумтяха. Усмихнах се нервно и се опитах да обясня: — Ами… според баба Калона някога е бил ангел, затова… предположих, че е бил добър. Имам предвид отдавна.

— Аз мисля, че трябва веднъж завинаги да приемем, че е лош. Сто процента лош — каза Ерик.

— Снощи бяха избити много хора. Не знам броя им, но това е гадно. И ако зад тази касапница стои Калона, аз съм съгласен, че е зъл — каза твърдо Хийт.

— Добре де, предполагам, че сте прави.

Какво ми ставаше, по дяволите! Знаех по-добре от всички тук колко зъл беше Калона. Бях почувствала черната му мощ. И знаех, че Неферет е в комбина с него. Двамата бяха толкова близки, че заради него тя обърна гръб на Никс. Това можеше да се нарече по един-единствен начин: ЗЛО.

— Чакай, чакай, за малко да забравя! — извика Ерик и се върна при стола. Аз и Хийт го последвахме. Ерик се наведе и извади от сянката до стола чудовищно огромния радиокасетофон CD-комбайн. — Да видим дали няма да хванем нещо.

Започна да върти грамадните метални копчета и много скоро чухме Осми канал. Въпреки пращенето гласът на говорителя, сериозен и забързан, се чуваше ясно:

„… в своя втори извънреден доклад за кървавата баня в източната част на Мидтаун полицията повтаря многократно, че градът е под контрол и улиците са обезопасени. Ще цитирам началника на полицията: «Това беше кървав ритуал, с който една новопоявила се банда, която нарича себе си „Демоните“, заявява за себе си. Лидерите на бандата са арестувани и гражданите на Тулса са в пълна безопасност». При това положение Тулса се връща към…“

Радиото припука, после чухме отново гласа на говорителя:

„При нас постъпиха още две изявления от ръководството на «Дома на нощта». В първото се съобщава, че целият училищен персонал и учениците се разпускат във връзка с връхлитащата града буря. Второто съобщение гласи: молим целия персонал и учениците на «Дома на нощта» да се върнат в училището. Ръководството преминава към нормалния си работен график и възобновява учебните занятия.“

— Никаква банда не е имало миналата нощ — извиках аз. — Това е най-голямата глупост, която съм чувала.

— Тя го е измислила. Манипулира медиите, а вероятно и обществото — изрече мрачно Ерик.

— Това да не е онази жрица, която ми бръкна в мозъка? — попита Хийт.

— Не — отвърна Ерик.

— Да — казах заедно с него и го изгледах зверски. — Той трябва да знае истината, за да може да се защити.

— Колкото по-малко знае, толкова по-добре за него — възрази Ерик.

— Не, изслушай ме. Преди и аз си мислех така и затова всички ми се разсърдиха. И понеже крих всичко от приятелите си, направих няколко големи грешки — прехвърлих поглед от Ерик на Хийт. — Ако не бях пазила за себе си толкова много тайни, ако им се бях доверила, сигурно щях да се справя по-добре и нещата нямаше да се объркат така ужасно.

— Окей, разбирам накъде биеш — въздъхна Ерик, после се обърна към Хийт. — Казва се Неферет и е Висша жрица на „Дома на нощта“. Притежава огромна сила. И е медиум.

— Да, вече знам, че може да чете мислите ми. Тя разбърка мозъка ми и направи така, че да забравя много неща. Едва сега започвам да си припомням някои от тях.

— Боли ли те главата? — попитах го, припомняйки си каква болка трябваше да преживея, докато разбивах стената, с която Неферет беше блокирала спомените ми.

— Да, боли, но постепенно намалява — каза той. На лицето му се появи познатата прощаваща всичко усмивка и сърцето ми се сви.

— Неферет е и нещо като кралицата на Калона — продължи Ерик.

— Това е кофти факт с опасни последици. Не го забравяй — допълних аз. — И трябва да знаеш, че Калона не понася да е под земята. Не я е обичал още преди мъдрите жени-чероки да го затворят там и по наша преценка сега, когато най-после се е освободил от този затвор, я ненавижда още повече. Затова най-безопасното място е под земята.

— Ами онези гарвани-демони?

Поклатих глава.

— За тях не знаем нищо. Не са се появявали из тунелите досега, но това не означава нищо.

Сетих се за непрогледната тъмнина в тунелите и за страха, който вселяваше в мен. Нямах никаква представа откъде идваше той и с какво беше свързан. С червените хлапета? С гарваните демони? Други безлики същества, изпратени от Калона? Или беше просто игра на въображението ми? Не знаех. Но със сигурност знаех, че щях да заприличам на дърдореща идиотка, ако изредя на глас всичките „може би“, които се въртяха из главата ми, затова предпочетох да си мълча.

— Добре, днес е събота, но зимната ваканция свършва в сряда, и ако тази ледена буря ни удари с цялата си сила, както предвиждат по радиото, сигурно ще я удължат до края на седмицата — заговори Хийт. — Няма да е проблем да се скрием от опасността, дори и ако гарваните преместят атаката си от Мидтаун към моя квартал.

Изведнъж ми прималя.

— Неферет сигурно знае къде живеят близките ми.

— И може да изпрати гарваните там само за да те изкара от нерви — погледна ме Хийт.

Аз кимнах.

— Особено когато разбере, че аз и групата ми няма да отговорим на съобщението й и няма да се приберем в училище.

— Я, почакай. Ти трябва да си в училище сред възрастни вампири, иначе и ти, и останалите новаци ще се разболеят, нали?

— Аз съм тук — обади се Ерик. — Има и още един възрастен вампир. Плюс Стиви Рей.

— Тя не е ли от неживите?

— Вече не — отвърнах аз. — Стиви Рей се обвърза в друг вид вампир, нейните татуировки са червени. И всички онези гадни хлапета, които се опитаха да те изядат, ъм… те сега са червени хлапета и вече не са толкова гадни.

— Аха — погледна ме замислено Хийт. — Е, радвам се, че твоята НДП вече е добре.

— Аз също — усмихнах се аз.

— И тези трима възрастни вампири достатъчни ли са, за да ви поддържат в добра форма? — продължи с въпросите той.

— Трябва да сме им достатъчни. Хийт, време е да си тръгваш — каза малко грубо Ерик.

Двамата с Хийт обърнахме глави към него. През последните няколко минути се бях разчекнала от усмивки и признавам, че ми беше много приятно да разговарям отново с Хийт.

— Ледената буря — обясни Ерик. — За него няма да е добре, ако го застигне тук, а ако остане още малко, ще се случи точно това. — Той замълча за миг и се заслуша в нещо, което нашите уши не можеха да доловят. — Слънцето ще залезе след около… половин час. Колко време ти отне да се придвижиш от „Счупената стрела“ дотук, Хийт?

Хийт се замисли.

— Близо два часа. Пътищата са ужасни. А би трябвало да вземе разстоянието за около половин час.

Ерик беше прав. Хийт трябваше да си върви. Освен че нямахме представа колко опасен би могъл да е Калона, на всичкото отгоре аз не бях сто процента сигурна, че Хийт е в безопасност сред червените хлапета. Но в момента трябваше да забравя за множеството въпроси, които тяхното поведение предизвикваше в мен. В момента нямаше никакво значение какви са те. Хийт беше стопроцентов човек с вкусна, прясна, топла, секси пулсираща кръв (затворих си очите за факта, че моята уста също се напълни със слюнка, докато мислех за него), а аз не можех да кажа дали силата на волята им щеше да е достатъчна, за да ги спре.

— Ерик е прав, Хийт. Не бива да оставаш при нас през нощта, особено тук, толкова близо до „Дома на нощта“. Ледената вихрушка е едно на ръка, но освен нея ние не знаем какво става с гарваните демони.

Хийт ме погледна така, сякаш бяхме съвсем сами.

— Ти се безпокоиш за мен.

Гърлото ми пресъхна. Не беше разговор, който исках да водим пред Ерик.

— Разбира се, че се безпокоя. С теб сме приятели от цяла вечност. — Усещах очите на Ерик в гърба си и добавих, като се постарах да не показвам чувство за вина. — Приятелите се тревожат за своите приятели.

Хийт ми се усмихна мило, интимно.

— Да, така правят приятелите.

— Време е да тръгваш. — Ерик нямаше търпение да сложим точка на всичко това.

— Ще тръгна, когато Зо ми каже — отвърна Хийт, без да поглежда към Ерик.

— Време е да тръгваш, Хийт — повторих и аз.

Той продължи да ме изпива с поглед. Сърцето ми прескочи два-три пъти, докато най-после го чух да казва:

— Добре, както кажеш. — После се обърна към Ерик: — Значи, вече си истински вампир?

— Да.

Той го огледа внимателно от глава до пети. Двамата имаха горе-долу еднакъв ръст. Ерик беше малко по-висок, но Хийт беше по-мускулест. И двамата бяха настръхнали, сякаш всеки момент ще се хвърлят един към друг. Напрежението хвърляше искри из въздуха. Кой щеше да нападне пръв?

— Казват, че завършените вампири били верни на жриците си. Това истина ли е?

— Да — отвърна Ерик.

— Добре. Тогава се надявам, че ще се грижиш за Зоуи.

— Докато съм жив, няма да позволя да й се случи нещо — каза Ерик.

— Внимавай много. — Гласът на Хийт изгуби вродената си мекота и смеха, който обикновено придружаваше думите му. — Защото ако позволиш да й се случи нещо, ще те намеря и вампир или не вампир, ще ти извия врата.