Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (21)

Глава 20

— Пиу, пиу, пиу — чух, когато отново дойдох в съзнание. Лежах на някакво болнично легло. До мен имаше някаква „пиу, пиу, пиу“ — машина. Но защо беше толкова шумна? Не трябваше ли болните да си лежат на спокойствие, а не да бъдат безпокоени с това „пиу“? Погледнах надолу: бях облечена с някаква болнична пижама, някой ме беше съблякъл и после отново ме бе облякъл. Навън се беше стъмнило и се зачудих дали да не позвъня на нощната сестра.

— Пиу, пиу, пиу… — Ударих машината и тя най-после спря да пиука. Чак сега ме споходиха мислите, които трябваше да ме споходят още на езерото: „Йешуа ме измъкна от дъното на езерото.“ „Така той спаси живота ми.“ И най-вече: „Дявол да го вземе, той наистина е Исус!“

Прокрадна се и още една важна мисъл: „О, Боже мой, а аз исках да му схрускам задника!“

Поех си дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Може би всичко това само ми се сторило? Може би съм получила травма под водата и сега халюцинирах? В такъв случай не ме е спасил Йешуа, а аз самата. Нямах представа как. Все някак се е получило. Но как бих могла да се спася сама? Така и не успях да координирам движенията си, че да заплувам към брега. Но каква беше алтернативата? Ако не е било халюцинация, излиза, че Йешуа наистина е Исус. И ако това е вярно, то трябва да се радвам, че не съм се удавила, понеже в противен случай най-вероятно щях да попадна в ада. Нали без малко щях да поканя Исус в стаята си, за да спя с него.

Добре, де, най-вероятно той щеше да ме отсвири.

Но аз бях убедена, че пред вратите на рая не се гледа с добро око и на опита да се прелъсти Спасителя.

А като капак на всичко му бях изкрещяла и „Омитай се“.

Леле, Боже, ако има живот след смъртта, спукана ми е работата!

Вратата се открехна. За миг се ужасих, че в стаята ще влезе Йешуа. Или ще долети. Но влезе Свен. Лежах в болницата, в която работеше, и сега беше нощна смяна. Той ли ме беше преоблякъл? Тази работа никак не ми харесваше.

Свен ме погледна съчувствено:

— Наред ли е всичко?

„Не! Абсолютно нищо не е наред! Или нещо съм се побъркала, или съм видяла Исус, вследствие на което съм се побъркала!“, исках да извикам, но само леко кимнах.

Свен се доближи до леглото ми и каза:

— Един минувач те е намерил вир-вода до езерото. Какво се е случило?

Разказах му случая с водното колело, нищо повече. Той се усмихна кротко и запя старата песен за палавата госпожица:

— „Водно колело, в беда насред морето / в него бяхме ние някъде по здрач. / Няма S.O.S., няма ехолот. / Ето, ще потъне туй водно колело.“

— Тази песен съвсем я бях забравила — изтърсих в отговор.

Тогава Свен взе ръката ми:

— Аз съм до теб. Дори се погрижих да получиш единствената свободна самостоятелна стая.

Никак не беше редно той да държи ръката ми. Единственият, който трябваше да я държи, беше Йешуа, поне така чувствах нещата.

Издърпах ръката си от Свен и го помолих повече да не ме пипа. Това го шокира. Сигурно се бе надявал, че в слабостта си отново ще потърся път към него. Е, сега вече не се надяваше, гледаше обидено и каза с професионален тон:

— Добре, да минем тогава на инжекцията.

— Инжекция? — попитах паникьосана.

— Трябва да сложа в задника ти витаминозна инжекция, лекарят нареди — той взе инжекцията, която се намираше на нощната масичка.

Преглътнах, инжекциите в задника сами по себе си не предразполагат към изпадане във възторг, но да ти ги слага бившият…

Обърнах се с неохота по корем. Щом чувствах за нередно държането за ръка със Свен, то какво оставаше за усещането да ме хване за задника. Присвих очи и стана още по-неприятно, тъй като Свен уцели плът вместо вена.

— Ау! — извиках.

— Опа, съжалявам, за съжаление беше малко встрани — каза той с престорено невинно изражение. — Трябва да го направим пак.

Веднага ми заби иглата повторно в задника.

— Ааааах! — извиках още по-силно.

— О, пак не улучих, тъп, тъп, тъпак — каза Свен.

Погледнах лицето му и познах:

— Ле… лекарят изобщо не е предписал инжекция, нали?

Той спря да се опитва да се прави на невинен.

— Ако боцна още няколко пъти, на задника ти ще се образува нещо като усмивка — ухили се той и заби иглата още веднъж.

— Аууу!!!!

Скочих, вдигнах долнището на пижамата си и извиках:

— Ти си се побъркал!

После хукнах към вратата, но Свен ми препречи пътя:

— Още не сме приключили, лекарят каза да ти дам и очистително.

Положението не беше никак розово. Явно факта, че го бях изоставила пред олтара, изкарваше наяве дълго потисканата у него тъмна страна. Но аз си спомних съвета, който ми бе дала веднъж Ката за изход от такива ситуации: „Няма проблем, който да не може да се реши с един точен ритник в топките.“

Свен изстена, аз излетях от болницата на все още мократа улица и спрях едва когато повече не можех да тичам. Свен не ме последва, вероятно все още виеше като обезумял койот.

Аз тичах в болничната си пижама през нощния Маленте. От студ босите ми крака бяха почти безчувствени, а аз треперех с цялото си тяло. Когато най-после стигнах у дома, нямах друг избор, освен да позвъня. За мой късмет ми отвори не баща ми, а Ката. Тя смаяно ме погледна, а аз само тихо й казах:

— Не питай.

Тя отговори:

— Добре — и веднага след това загрижено добави: — Какво се е случило?

Разказах й за водното колело и за Свен, но естествено нито дума за Йешуа и неговите разходки по водата. Не исках собствената ми сестра да ме сметне за откачена.

Ката ме заведе в банята, за да измия под душа зловонието от езерото. Каза ми, че татко, Светлана и дъщеричката й вече спят. Аз обаче не исках да заспивам, тъй като душата ми бродеше между рая (Йешуа) и ада (Свен). Изкъпах се, преоблякох се и отидох в стаята при Ката. Тя тъкмо довършваше нов комикс.

Беше изненадващ комикс, по принцип малката Ката в комиксите никога не се самосъжаляваше. Бог присъстваше в нейните комикси само, когато тя беше изплашена от случващото се на този свят. Разбрах, че нещо я потиска.

— Била си на лекар — установих загрижено.

— Да.

— И?

— Трябва да изчакам резултатите от изследванията — отвърна тя колкото се може по-спокойно.

— Има ли някакви опасения?

— Изследванията са рутинни, няма причина за тревога — изрецитира тя монотонно.

Не знаех дали да й вярвам. Ката умееше да лъже много убедително, когато ставаше въпрос за собствените й страхове. Но бях наясно и с това, че не биваше да я притискам. Така че затърсих доказателства, които да ме насочат дали наистина няма причина за тревога. На масата имаше още един комикс, който тя беше нарисувала през деня:

Този комикс беше много по-весел от първия. Значи тя нямаше усещане, че светът се срутва. А това означаваше, че наистина няма причина за тревога.

Ако не бях така объркана и развълнувана от историята за „Йешуа, който ходи по езерото“, може би щях да забележа колко необичайно бе това, че в късното лято Ката вече рисуваше комикси за Коледа. И щях да забележа, че Ката беше нарисувала комикс, в който се отричаше съществуването на добрия старец с бялата брада. Това беше едната възможност за интерпретация на комикса за Дядо Коледа. Другата беше, че дълбоко в себе си Ката желаеше да й бъдат опростени всички грехове от един друг добър старец с бяла брада.