Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (12)

Глава 11

— Боже мой, как можах да го поканя на среща? — завайках се, когато отново бях горе-долу на себе си. Стоях пред огледалото в банята и се опитвах, преди да изляза на вечеря така да разкрася с грим подпухналото си от всичките тези ревове лице, че то да спре да изглежда като Ню Орлиънс след урагана Катрина.

— Та този дърводелец изобщо не е мой тип — обяснявах аз на Ката. — Той има брада. А аз изобщо не харесвам бради.

— Преди ги намираше за готини — усмихна се Ката дяволито.

— Тогава бях на шест.

Ката се усмихна още по-широко, докато ми нанасяше сенки на клепачите.

— Пък и не е само това — казах-. — Йешуа е от Палестина. И пее псалми.

— Нещо те тревожи, май. Ще ми кажеш ли накъде биеш? — попита Ката.

— Може би Йешуа е откачен религиозен фанатик? Може да се окаже от онези типове, които взимат уроци по летене, но не се интересуват от излитането и приземяването, а от сблъскването с небостъргачи.

— Чудесно, колко си разкрепостена и без предразсъдъци — изкоментира Ката.

Замислих се дали трябваше да се срамувам заради своите предразсъдъци, но стигнах до извода, че по-скоро не трябва. Имах си достатъчно материал за срамуване, така че нямах никакъв свободен капацитет, за да трупам още.

— Брадата и уроците по летене са само предлог — отбеляза Ката — ти все още се чувстваш виновна заради Свен.

— Не е редно в такъв момент да си уговарям среща — признах си.

— Какво нередно има в това да се позабавляваш? — осведоми се Ката.

— Как мога да се забавлявам ден след сватбата на ужасите?

— Много просто, ще ти стане забавно, когато дърводелецът ти покаже своя инструмент…

Пронизах я с поглед, тя млъкна и не заговори повече за инструменти.

Отново обърнах глава към огледалото и разбрах, че гримът не може да направи чудеса от лицето, на което е нанесен.

— Отказвам се — заявих.

— И какво ще правиш при това положение? — попита Ката.

— Ще размишлявам върху живота си…

— Е, това вече звучи като истинско забавление.

Беше права. Щях отново да лежа в леглото си и да размишлявам за това, как трябва да си търся ново жилище, но как нямам пари за депозита и за наемане на брокер, защото вече бях изтеглила солиден кредит за едно сватбено тържество, което бях провалила. В крайна сметка всичко се свеждаше до следното: трябваше още известно време да живея при татко и да продължа да слушам как Светлана крещи: „Да! Да!“ и то в такъв честотен обхват, че дори кучетата губят ума и дума.

Ката буквално прочете мислите ми и каза нещо много убедително:

— Иди на срещата. Където и да си, все е по-добре, отколкото да изпаднеш в депресия.

 

 

Срещата ми с Йешуа беше в „При Джовани“, италиански ресторант, който имаше много предимства: беше идилично разположен край езерото, храната беше много добра, а навремето Джовани бе отнел приятелката на Свен и сега имаше четири деца от нея. И поради това Свен беше обявил завинаги бойкот на ресторанта. Значи, със сигурност нямаше как да ме види с Йешуа и така щяхме да избегнем перспективата утре „Малентски куриер“ да излезе с челно заглавие „Саморазправа край езерото“.

Джовани ме настани на една маса с изглед към езерото. Тъкмо седнах и Йешуа се появи. Беше облечен с абсолютно същите дрехи, с които работеше, но за мое учудване те изобщо не изглеждаха опърпани.

— Добър вечер, Мари — поздрави ме той, при което се усмихна. Имаше наистина невероятна усмивка. Дали не избелваше зъбите си?

— Добър вечер, Йешуа — отвърнах на поздрава аз, а той седна до мен. Очаквах да поведе нещо като разговор. Но той не каза нищо, просто изглеждаше доволен от това, да си гледа към езерото и да се наслаждава на слънчевите лъчи по лицето си. Значи трябваше аз да се опитам да сложа началото на разговора.

— От колко време си в Маленте?

— Вчера пристигнах.

Странно.

— И веднага получи поръчка да оправиш нашия покрив? — попитах объркано.

— Гавраил знаеше, че баща ти има нужда от дърводелец.

— Гавраил? Пастор Гавраил?

— В момента съм се настанил в неговата пристройка за гости.

О, Боже, дано Гавраил да не му е разказал каква откачалка съм.

— Отдавна ли познаваш Гавраил? — попитах, за да разбера дали пастор Гавраил го е информирал за вчерашната ми изцепка в църквата. — Имам предвид, познавате ли се дотам, че да сте си приказвали?

Йешуа отвърна:

— Гавраил познаваше майка ми. Навремето той й съобщил, че ще се родя.

Това беше изключително объркващо. Да не би Гавраил да е държал в ръцете си теста за бременност на майката на Йешуа? И ако е така, защо? Той не е бил гинеколог. Още по-малко пък в Палестина. Да не би Гавраил да е имал нещо с майка му?

Но всички тези въпроси бяха твърде недискретни, за да бъдат обсъждани на първа среща, даже и на седемнайсета. Ето защо попитах съвсем друго:

— А кога напусна Палестина?

— Преди близо две хиляди години.

При този отговор Йешуа не се усмихна. Или имаше най-изкривеното чувство за хумор на света, или наистина взимаше уроци по летене.

— И къде си живял през тези две хиляди години? — опитах се да вляза в тона на шегата му, без да съм сто процента сигурна, че той наистина се шегува.

— На небето — отвърна той без грам ирония.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, съвсем сериозен съм — отговори той.

А аз си помислих: „По дяволите, значи са уроци по летене.“

Опитах се да се успокоя. Разбира се, че Йешуа си беше съвсем нормален тип, който от известно време живее в Германия, иначе нямаше да владее така добре езика. Само дето имаше малко странно чувство за хумор, може би остроумието му просто се „губеше в превода“.

Зачакахме да ни донесат менютата, мълчахме и продължавахме да гледаме езерото. Йешуа не понечи да наруши мълчанието. Аз също. За забавление и дума не можеше да става.

Но какво очаквах аз? Как можехме да сме на една и съща вълна? Бяхме твърде различни. Той беше набожен. Аз депресирана.

Идеята да излезем беше откачена. Замислих се дали просто да не стана и да си тръгна, да му кажа, че просто е станало недоразумение. Още не беше късно да си отида вкъщи, да се сгуша под завивките и да се измъчвам с въпроса как да направя така, че отново да живея щастливо, без да прибягвам до медикаментозно психолечение.

Йешуа вероятно прочете по лицето ми, че съм притеснена и каза нещо странно:

— Там има птица.

Но не това беше странното.

— Тя не жъне, не сее и въпреки това не се тревожи.

Аз гледах птицата, славея, ако трябва да сме точни, и си мислех, че той не се тревожи и за това, дали ще си намери спътник в живота. Може би само за това, дали по пътя към юг няма да бъде изяден от някой италианец като деликатес.

— И хората не би трябвало да се тревожат за нищо — продължи Йешуа. — Нима с всички тези тревоги някой може да удължи живота си дори с една частица време?

Тук човекът беше прав, макар че малко ми звучеше като някой, който е чел твърде много книги от Дейл Карнеги и Луиз Хей^[1].

— Не се безпокой за утре, защото утрешният ден сам ще се погрижи за себе си — каза Йешуа.

Това беше просто казано. Но пък хубаво. И щом го казва мъж с такава харизма, такъв глас и такива очи, значи трябва и да му се вярва.

За първи път след моето „Не“ пред олтара по време на венчавката отново усетих мъничко надежда.

Реших на първо време да остана и да дам на срещата ни шанс докато си изядем пиците. Джовани донесе менюто и Йешуа дълго се чудеше какво да прави с него. Дори се наложи да му обясня какво е това пица. Най-накрая той реши да си поръча вегетарианска.

— Да се яде едновременно месо и сирене не е кашер^[2] — обясни избора си той.

— Не е кашер? И мюсюлманите ли казват така? — попитах.

— Аз не съм мюсюлманин, а евреин.

„Евреин от Палестина, какво ли няма по света“, помислих си и се зарадвах, защото евреите нямат навика да забиват самолети в небостъргачи. Но веднага след това се запитах дали пък не е някой от онези откачени еврейски заселници. Но ако беше откачен еврейски заселник, не трябваше ли да има от онези завити къдрици? Как всъщност си правят тези къдрици, с маша ли?

— А ти? — прекъсна Йешуа полета на мисълта ми в еврейско ортодоксалния коафьорски занаят.

— А-аа… какво? — попитах.

— В кой Бог вярваш ти?

— Ами, ааа… аз съм християнка — отвърнах.

Йешуа май се усмихна. Представа нямах какво му е смешното на това. Да не би все пак Гавраил да му е разказал нещо за мен?

— Извинявай — каза той. — Но тепърва трябва да свикна с думата „християнин“ като обозначение за вярващ.

Сега вече Йешуа се засмя. Съвсем мъничко и не високо. Но този добродушен смях беше напълно достатъчен, за да ме накара да се почувствам страшно приятно.

В следващите минути най-после се разприказвахме. Попитах го къде е усвоил своя занаят, а той ми обясни, че неговият пастрок го е научил на всичко.

Пастрок? Да не би и той като мен да беше невротично дете на разведени родители? Дано да не е!

Джовани сервира и на Йешуа пицата и салатата така му се усладиха, сякаш наистина за първи път хапва нещо от две хиляди години насам. Дори от червеното вино беше във възторг:

— Толкова ми липсваше!

У дърводелеца бавно започна да се прокрадва нещо като наслада от живота. Ние бъбрехме все по-оживено и аз му казах:

— Като дете намирах бради като твоята за готини. Дори и аз исках да имам такава!

Йешуа отново избухна в смях.

— И знаеш ли как реагира майка ми на това? — попитах аз.

— Разкажи ми — подкани ме весело той.

— Тя каза: „Една такава брада е гробище за остатъци от храната.“

Сега Йешуа се засмя високо — явно беше добре запознат с проблема.

Беше готин смях.

Толкова сърдечен.

Толкова освободен.

— Така не съм се смял от цяла вечност — заяви той.

След като помисли малко произнесе от дъното на душата си.

— Най-много ми липсваше смехът.

А на мен никога досега не ми беше доставяло по-голяма радост да разсмивам някого.

Да, този мъж беше странен, чужд, необикновен — но наистина, казвам ви, в същото време направо омагьосващ.