Лиза Макман
Бдение (19)

6 септември 2005

Кари и Джейни отиват на училище, всяка със своята кола, защото Джейни е на работа от три. Тя махва с ръка през прозореца в отговор на клаксона на Кари. Започва се, мисли си.

Джейни е приятно развълнувана преди началото на последната година. И съвсем неприятно преди часовете за самостоятелна подготовка, които са точно след обяд.

Мие си зъбите, грабва раницата, поглежда се за миг в огледалото и излиза. Спират я мигащите червени светлини на стария училищен автобус и тя с усмивка наблюдава как зайците от долните класове се катерят, за да влязат. Повечето са облечени според модата отпреди пет години — с дрехи втора употреба или подарени.

— Намерете си работа и се разкарайте от южен Фийлдридж — мърмори Джейни. Поне могат да се подкрепят един друг като са толкова много.

Етел мърка.

Светва зелено и Джейни продължава. Една пряка преди „лошата“ къща на „Уейвърли“ завива по обиколен път. Няма да рискува. Забелязва, че някой крачи с раздърпана раница по улицата срещу нея и намалява. Отначало не го разпознава.

После се сеща.

Изглежда различен.

Няма скейтборд.

— Изпусна го — вика Джейни през отворения прозорец. — Качвай се, ще те закарам.

Кабъл я поглежда с любопитство. Чертите му са по-зрели. Носи очила, от най-новите модели, без рамки. Челюстта му определено е станала четвъртита. Изглежда едновременно по-слаб и по-мускулест. Начупената му коса, подстригана на етажи и дълга до раменете, вече не е нито мазна, нито синьо-черна, а златистокафява. И изглежда току-що измита. Дългите кичури, които миналата година му влизаха в очите, сега са прибрани зад ушите. Той се помайва известно време, накрая отваря вратата.

— Благодаря — гласът му е нисък и дрезгав. — Боже! — възкликва, докато се мъчи да намести коленете си вътре.

Джейни се пресяга надолу към краката си.

— Хвани го и ти — казва тя.

Едната му вежда се качва на челото.

— Лоста, задник такъв. Трябва да ги дръпнем заедно. Седалката е обща, както можеш да забележиш.

Дръпват заедно и седалката се плъзга сантиметър назад. Джейни проверява дали още може да достига педалите. Сменя на първа, докато Кабъл затваря вратата.

— На грешната улица си — забелязва той.

— Знам.

— Реших, че си се заблудила или нещо такова.

— О, не. Минавам по обиколен път. Вече не карам по „Уейвърли“. Суеверна съм.

Той я поглежда и свива рамене: Все ми е едно.

Пътуват в тягостно мълчание пет минути, докато накрая Джейни го поглежда скришно и пита:

— Е, каква ти е програмата?

— Нямам представа.

— Окей… — разговорът приключва.

След малко той вади запечатан плик от раницата си, отваря го, сякаш върши нещо с изключителна сложност, и преглежда часовете си.

— Английски, математика, испански, технологии, обяд, самостоятелна подготовка, политически науки, физическо — звучи отегчен.

— Хм, интересно — смекчава тона Джейни.

— А твоята? — пита той любезно, сякаш говори с баба си.

— Ами, всъщност… — въздиша тя, — горе-долу като твоята. — Нещо подобно.

Той се засмива:

— Хайде, Ханаган, не се вълнувай толкова. Ще ти позволявам да преписваш от мен.

Тя се подсмихва кисело:

— Да бе! Да не мислиш, че ще те моля!

Той я поглежда:

— И какви са ти резултатите от миналата година?!

— 3,8 от 4 — подсмърча тя.

— Е, тогава, значи не ти е нужна помощта ми.

— А твоите?

Той се намества на седалката и прибира програмата в раницата си:

— Нямам представа.

 

 

Това е най-дългият разговор от всички, взети заедно, които Кабъл Стръмхелър е водил с нея, откакто се познават. В това число и онзи, по време на който изминаха пет километра със скейтборда.

 

 

Джейни се засича с Кари в библиотеката във времето за самоподготовка. Абитуриентите учат в библиотеката, защото имат достъп до всички книги и компютри и могат наистина да свършат нещо, а не само да спят. Джейни се надява следобедът да мине добре и сяда на маса в най-отдалечения ъгъл.

 

 

— Как върви? — пита Джейни.

— Горе-долу — отвръща Кари. — С Мелинда имам само английски. Хей, видя ли новия?

— Кой нов?

— В часа по английски.

Джейни изглежда объркана:

— Не съм забелязала.

Кари се оглежда скришом:

— По дяволите! — шепне тя. — Ето го, идва.

Джейни вдига поглед. Кари не смее да се обърне и продължава да зяпа в Джейни. Той кимва. Джейни разперва пръсти за поздрав и се обръща към Кари:

— А, него ли имаш предвид?

— Ама ти да не би да му МАХНА?

— Ами… да. На кого?

— На новия! Ти слушаш ли ме въобще? — Кари подскача на стола си.

Джейни се хили невинно:

— Гледай сега.

Става, отива до масата, на която седи новото момче, и си придърпва стол срещу него, за да може Кари да наблюдава.

— Имам въпрос към теб.

— Мислех, че не се нуждаеш от помощта ми — отговаря той, ровейки в раницата си.

— Не е това.

— Давай тогава.

— Случайно хората да те гледат странно днес?

Той вади някаква тетрадка, съблича ризата си и остава по широка бяла фланелка. Сгъва ризата надве-натри, поставя я върху раницата, избутва стола назад и намества глава отгоре. Новите му мускулести ръце обгръщат импровизираната възглавница.

— Не бях забелязал — казва накрая. Маха очилата си и ги слага настрана.

Джейни кима замислена:

— Разбирам. Значи… Не знаеш какви са ти часовете, не си спомняш оценките, не виждаш как на всичките момичета им текат лигите по новия ти външен вид.

— Глупости — възмущава се той и затваря очи.

— Тогава какво забелязваш?

Отваря очи и вдига глава от раницата. Гледа продължително Джейни. Очите му са копринено кафяви. Как не ги беше забелязала досега.

За част от секундата й се струва, че улавя нещо в тях, но то изчезва.

— Уф, не би повярвала, ако ти кажа — оправдава се гой.

Джейни пуска крива усмивка, свива рамене и леко поклаща глава, става й топло.

— Пробвай.

Кабъл скептично повдига вежда.

— Е… някой друг път тогава — казва тя. Взема ризата и я сгъва наново с копчетата навътре. — Да не ти се отпечатат на лицето.

— Благодаря ти. — Очите му не се откъсват от нейните. Търсят нещо. Челото му се набраздява от бръчки.

Джейни тихо се прокашля.

— Е, да кажа ли на Кари лошата новина, че не си нов?

Кабъл примигва.

— Какво?

— Половината момичета мислят, че си нов. Е, хайде, Кабъл. Изглеждаш доста по-различно от миналата година…

Думите се изплъзват от устата й и звучат не така, както иска.

Той я гледа объркано:

— Как ме нарече?

Стомахът й се преобръща:

— Ами… Кабъл?

Той не се усмихва:

— Ти за кого ме вземаш?

Може би е в нечий шантав сън и не е разбрала.

Изпада в паника.

— О, Боже, не! — прошепва тя. Изправя се рязко и се опитва да се измъкне. Но той я дръпва за ръката.

— Хайде, сядай — казва той.

Сълзи бликват от очите на Джейни. Тя закрива лицето си с ръце.

— Господи, Джейни. Просто се шегувам. Извинявай. Хайде — оправдава се той и продължава да я стиска леко за китката.

Тя се чувства като глупачка.

— Стига, Ханаган. Погледни ме. Слушай.

Джейни не може да го гледа. Някъде там в дъното Кари полуизправена наднича през рафтовете със загрижена физиономия. Джейни й махва с ръка и тя сяда.

— Джейни!

— Какво искаш? — пита тя бясна. — И ако обичаш, би ли ме пуснал, преди да извикам охраната?

Той пуска ръката й като горещ картоф. Отваря широко очи и въздиша.

— Забрави. Аз съм задник. — После отмества поглед в друга посока.

Джейни се връща на масата си и сяда съкрушена.

— Какво беше това? — изсъсква Кари.

Джейни я поглежда и на лицето й се появява спокойна усмивка. Тръсва глава.

— Нищо. Новият ми каза… че е… — бави се, преструвайки се, че търси химикалка, — че, съм решила всичките уравнения по висша математика напълно грешно. А аз… нали ме знаеш. Много мразя да греша. Математиката ми е най-силният предмет все пак. — Вади лист хартия и отваря учебника по математика. — Сега трябва да започна всичко отначало.

— Боже, Джейни, ти изглеждаше така, сякаш те беше заплашил с убийство.

Джейни се смее.

— Да бе!

 

 

Кабъл се опитва да привлече вниманието на Джейни в часа по политически науки. Тя се прави, че не го забелязва.

 

 

Часът по физическо. Тази година наблягат на отборните спортове. Учениците играят баскетбол на смени, петима срещу петима. Момчета срещу момичета.

Джейни прави най-безобразния фал в историята на гимназия „Фийлдридж“. Новият изчаква удобен момент и заявява, че вината е негова.

Учителите обсъждат и решават, че момчета да играят срещу момичета не е добра идея за контактните спортове. Треньорът Крейтър поглежда сурово към Джейни. Тя също го гледа, само че с любопитство.

 

 

Джейни се подсушава бързо след душа и нахлузва престилката. Звънецът бие. Взима си нещата и скача в колата, за да не закъснее за работа.

 

 

Тази вечер животът е блажено спокоен в старческия дом „Хедър“. Джейни привършва по-рано с документацията и останалите си задължения на етажа и отива да види госпожица Стюбин. Шляпа шумно с крака и кашля, за да я извести, че се приближава.

— Аз съм, Джейни. В настроение ли сте за една глава от „Джейн Еър“?

Госпожица Стюбин се усмихва топло и обръща лице в посока към гласа:

— С удоволствие, ако имаш време.

Джейни придърпва стола за посетители по-близо до леглото и започва оттам, където са спрели предишния път. Не забелязва кога госпожица Стюбин заспива.

 

 

 

 

Джейни тръска глава, за да се освободи от видяното. Изненадана е. Постепенно лицето й се озарява. Тя успя — тя се измъкна от съня. И той не можа да я върне обратно. Джейни беззвучно се смее.

Госпожица Стюбин спи кротко, с усмивка на тънките си уморени устни. Трябва да е приятно за бедната стара госпожица Стюбин да сънува хубав сън.

Джейни оставя книгата на масичката и излиза на пръсти от стаята. Угасва светлината и затваря вратата, за да даде възможност на госпожица Стюбин да остане насаме със своя войник.

Преди той да умре.

И преди тя да загуби завинаги този шанс.