Кандис Бушнел
Лятото и градът (6)

Шеста глава

Изпълнена със самодоволство от победата, която очевидно смята за нейна, на следващата сутрин хазяйката спи чак до девет часа. А това предоставя на Затворниците от Второ авеню един извънреден час в леглото.

Но когато Пеги стане, няма начин някой да пропусне този факт. И макар че тишината в началото на деня надали може да се нареди сред силните й страни, тази сутрин тя се оказва в особено добро настроение.

Поради което с пълно гърло изпълнява песни от мюзикъли.

Обръщам се в така нареченото си легло и почуквам тихичко по шперплатовата стена. Лил ми отвръща, с което показва, че и тя е будна и че също е чула песнопенията.

Плъзгам се надолу под завивката и я дръпвам чак до носа си. Може пък ако лежа неподвижно на леглото и си метна възглавницата върху главата, Пеги няма да ме забележи. Когато бяхме малки, със сестрите ми бяха довели този номер до съвършенство. Но за съжаление вече отдавна съм прехвърлила размерите на детството, а Пеги, с нейните хитри очички като на врана, няма начин да не забележи издутините под завивката. Дали пък да не взема да се скрия под леглото, а?

А, не! Тази ситуация вече става абсурдна!

Писна ми! Ще се изправя очи в очи с хазяйката и ще си изясним нещата! Изпълнена с безразсъдна смелост, аз скачам от леглото и надавам ухо до стената.

Душът плющи, но въпреки шума чувам съвсем ясно стържещия глас на Пеги, изпълняваща (представете си, моля ви се!) „Чувствам се красива“ от „Уестсайдска история“.

Заемам позиция с ръка върху бравата.

Накрая душът спира. Представям си как Пеги се бърше с хавлиената кърпа и маже тялото си с кремове. Пренася тоалетните си принадлежности в тоалетна чантичка от стаята си, където предпочита да ги държи. Поредното напомняне, че никой не трябва да използва безценните й притежания.

Когато чувам отварянето на вратата на банята, излизам в дневната и изричам:

— Добро утро, Пеги!

Главата й е увита с хавлиена кърпа, халатът, който е облякла, е изтъркан, а пухкавите чехлички на краката й са във формата на мечета. При звука на моя глас тя вдига рязко ръце и едва не изпуска тоалетната си чантичка.

— Боже! Стресна ме!

— Извинявай — казвам. — Ако вече си свършила в банята…

Вероятно Пеги в крайна сметка не е чак толкова лоша актриса, защото моментално идва на себе си и отсича:

— След минута пак ще ми трябва. Ще си суша косата.

— Няма проблеми.

Седим си насред дневната и се питаме кой ще повдигне пръв проблема със заключването. Аз не казвам нищо. Пеги също мълчи. После ми се усмихва злобно и се вмъква в стаята си.

Значи не смята да споменава този въпрос.

От друга страна, няма защо да го прави. Вече е казала каквото има да казва.

Запътвам се към банята. Щом не смята да ми казва нищо, значи аз също няма да й казвам нищо.

Когато излизам, Пеги вече стои пред вратата със сешоар в ръка.

— Извинявай — промърморвам и се промъквам покрай нея.

Тя влиза обратно в банята и затръшва вратата.

Докато шумът от сешоара оглася целия апартамент, аз се възползвам от възможността да се обадя на Лил. Толкова е дребничка, че прилича на кукла, пъхната под завивките на леглото. Кръглото й личице е бледо като порцелан.

— Сега си суши косата — докладвам.

— Трябва да влезеш и да хвърлиш сешоара й в мивката.

Накланям глава. Бръмченето внезапно спира и аз се връщам бързо в килийката си. Тръшвам се на стола и се обръщам към старата пишеща машина на майка ми.

Броени секунди по-късно хазяйката вече е зад гърба ми. Направо няма равна на себе си — държи да уважаваме уединението й, а същевременно връхлита в стаите ни тогава, когато си поиска, без да се съобразява с нас.

Налива се с вездесъщата си диетична кола. Сигурно й е като майчино мляко — добра за всички случаи, включително за закуска.

— Този следобед имам кастинг, затова се нуждая от пълна тишина в апартамента си, докато репетирам — отсича и се заглежда подозрително в пишещата ми машина. — Надявам се, че не възнамеряваш да използваш това шумно нещо. Трябва да си купиш електрическа пишеща машина, като всички нормални хора.

— С удоволствие, обаче точно сега не мога да си я позволя — отговарям, като се старая да не дам воля на сарказма в гласа си.

— Това не е мой проблем, не мислиш ли? — изрича тя, а изкуственият подсладител в гласа й би могъл да сложи в малкия си джоб и стекче диетична кола.

* * *

— Отново този дребен сърбеж. — Пауза. — Не! Отново този дребен сърбеж! — Пауза. — Мамка му! Отново този дребен сърбеж!

Да, не сте се излъгали. Пеги ще се явява на кастинг за реклама за хемороиди.

— Ти какво очакваше? — прошепва едва чуто Лил. — Да ни освободи от присъствието си ли? — Поглежда се в малкото си огледало и внимателно поставя руж върху бузите си.

— Къде отиваш? — просъсквам възмутено, като че ли не мога да повярвам, че тя ще ме остави насаме с хазяйката и дребния й сърбеж.

— Навън — отговаря енигматично съквартирантката ми.

— Ама къде по-точно? — Чувствам се като Оливър Туист, молещ за още каша. И допълвам: — Може ли да дойда и аз?

— Не, не можеш — промърморва Лил, незнайно защо притеснена. — Трябва да…

— Какво?

— Да се срещна с някого — отсича безапелационно тя.

— С кого?

— С една приятелка на майка ми. Много стара жена. В момента е в болница и не й разрешават посетители.

— А теб как ще те пуснат?

Лил се изчервява и вдига пред себе си огледалото, опитвайки се да сложи точка на разпита ми.

— Аз съм почти роднина — пояснява, оправяйки миглите си. — А ти какво ще правиш днес?

— Още не съм решила — изломотвам и я поглеждам подозрително. — Не искаш ли да чуеш как мина срещата ми с Бърнард?

— Разбира се. Как?

— Безкрайно интересно. Бившата му съпруга му взела всичките мебели. А после ме заведе в „Ла Гренуил“.

— Хубаво.

Тази сутрин Лил е вбесяващо разсеяна. Чудя се дали е заради това, че снощи Пеги ме заключи, или се дължи на нещо съвсем различно. Но що се отнася до болната приятелка на майка й, сигурна съм, че лъже. Че кой си слага руж и спирала, когато отива на посещение в болница?!

От друга страна, въобще не ми влиза в работа къде ще ходи, защото ми хрумва една идея.

Втурвам се обратно в своята кутийка и се връщам с прекрасната си чанта „Кари“. Бръквам и измъквам оттам сгънат лист хартия. После отсичам:

— Ще отида на гости у Саманта Джоунс!

— Коя е тази? — пита Лил.

— Жената, която през първия ми ден в Ню Йорк ме прибра в апартамента си — пояснявам. — Не си ли спомняш? Братовчедката на Дона Ладона? Даде ми назаем двайсет долара. Та ще отида да й ги върна.

Това, разбира се, е само извинение. Както, за да се измъкна от този ад тук, така и да си поговоря с нея за Бърнард.

— Добра идея — промърморва Лил, оставя огледалото и се усмихва. Оставам с впечатлението, че не е чула и думица от онова, което казах.

Отварям чантата си, за да върна обратно листа, и откривам сгънатата покана за партито в Пък Билдинг. Размахвам я пред очите й.

— Това парти е тази вечер! Трябва да отидем! — провиквам се.

„И ако Бърнард се обади, може да го вземем с нас“ — допълвам наум.

Лил ме поглежда скептично и отбелязва:

— В Ню Йорк всяка вечер има партита.

— Изобщо не се съмнявам — контрирам я аз. — Но възнамерявам да отида на всяко едно от тях.

* * *

Сградата от стъкло и стомана, в която работи Саманта, е отблъскващ бастион на сериозния бизнес. Климатиците във фоайето са пуснати едва ли не на замръзване. Сигурно затова повечето хора, които се щурат насам-натам из него, изглеждат недоволни и сърдити. Откривам името на компанията, която ми е дала Саманта — „Слоуви, Динол Едвъртайзинг“ — и поемам с асансьора до двайсет и шестия етаж.

От пътуването с асансьора леко ми прилошава. Никога досега не съм се качвала толкова високо. Ами ако нещо стане и асансьорът пропадне до долу?

Но като че ли никой друг около мен не споделя тревогите ми. Всички са приковали очи върху цифрите, които се сменят на таблото над вратата, обозначаващи етажите. Физиономиите на всички до един са целенасочено безизразни, съзнателно отбягващи факта, че са най-малко половин дузина хора в пространство с размерите на градски килер.

Обаче на мен този подход нещо не ми се отдава. Успявам да уловя погледа на една жена на средна възраст, притиснала към гърдите си няколко папки. Усмихвам й се, обаче тя бързо извръща очи.

След това ми минава през ума, че внезапната ми поява на работното място на Саманта може би не е сред най-блестящите ми хрумвания. Въпреки това, когато вратите на асансьора се разтварят, аз светкавично се измъквам и се понасям в тръс по покрития с мек килим коридор, докато накрая не откривам две огромни врати с надписа на компанията. От едната страна има голямо бюро, зад което седи дребна жена с черна коса, стърчаща като шипове. Тя автоматично ми взема мярката и след само една идея повече от нормалното пита:

— С какво мога да ви помогна?

Гласът й е стържещ. Звучи така, сякаш говори не с устата, а с носа си.

Ситуацията е крайно притеснителна. С колебливо гласче, предназначено да покаже, че се надявам да не я притеснявам, изричам:

— Саманта Джоунс? Само искам да…

Тъкмо се каня да кажа, че съм дошла да й върна двайсетте долара в плик, когато жената ми показва диванчето отсреща и вдига телефона.

— Посетител за Саманта — изрича с тих вой в слушалката. Пита ме за името и кимва. — Асистентката й ще дойде да ви вземе — допълва уморено. После вдига книга с меки корици и започва да чете.

Рецепцията е украсена с рекламни плакати, някои от които като че ли датират чак от 50-те години. Определено съм изненадана, че Саманта Джоунс си има собствена асистентка. Не ми изглежда достатъчно стара, за да бъде шеф на когото и да било, но може би братовчедка й Дона Ладона не ме е излъгала, когато ми каза, че тя е „важна клечка в рекламата“.

След няколко минути се появява млада жена, облечена в тъмносин костюм, светлосиня риза с две връвчици, завързани по средата, и сини мокасини.

— Последвайте ме! — заповядва. Аз скачам и се понасям след нея през лабиринт от работни килийки, звънящи телефони и крясъците на някакъв мъж.

— Като гледам, тук май на никого не му е весело — решавам да се направя на умница аз.

— Защото наистина не ни е весело — срязва ме асистентката и се заковава пред вратата на малък офис. — С изключение на Саманта — добавя. — Тя винаги е в добро настроение.

Саманта вдига глава и ми прави знак с ръка да седна на стола пред нея. Разположена е зад огромно бяло бюро и носи тоалет, който е почти идентичен с този на асистентката й, само дето подплънките на сакото й са доста по-големи. Вероятно такъв е йерархичният код — колкото по-големи са подплънките ти, толкова по-важна клечка си. Притиснала е между главата и рамото си огромна слушалка и нарежда в нея:

— Да, разбира се, Глен. — Размахва странно ръка. — Сенчъри Клуб е идеален. Само дето не виждам защо цветята трябва да бъдат подредени във формата на бейзболни топки… Да, знам, че такова е желанието на Чарли, но винаги съм смятала, че сватбата би трябвало да бъде ден на булката… Да, естествено… Съжалявам, Глен, обаче имам среща. Налага се да затварям — завършва с все по-нарастващо раздразнение. — Ще ти звънна по-късно. Обещавам.

Подбелва очи, трясва слушалката на телефона и тръсва глава.

— Майката на Чарли — пояснява. — Сгодени сме от някакви си две минути, а тя вече ме подлудява. Ако някога се оженя повторно, ще пропусна годежа и ще отида директно в градския съвет. В мига, в който се сгодиш, ставаш публична собственост.

— Но така не би могла да имаш този пръстен — изричам неловко, изпълнена с неочаквано страхопочитание пред Саманта, нейния офис и бляскавия й живот.

— Е, може би си права — съгласява се тя. — Сега само да можех да намеря някого, на когото да отдам под наем апартамента си…

— Няма ли да се местиш у Чарли?

— Господи, ама ти наистина си пиле голишарче! — разсмива се тя. — Когато разполагаш с апартамент като моя, с фиксиран наем, който при това е само двеста двайсет и пет долара на месец, никога не трябва да се отказваш от него!

— Защо?

— Защото недвижимите имоти в този град са истински кошмар. А нищо чудно и някой ден пак да ми потрябва. Искам да кажа, ако нещата с Чарли не потръгнат. Не казвам, че непременно няма да потръгнат, но с мъжете в Ню Йорк човек никога не знае. Разглезени са. Те са като деца в сладкарница. Но ако сделката се окаже добра… е, би било глупаво да се откажеш от нея.

— Като Чарли ли? — питам, чудейки се дали и той може да се определи като сделка.

Саманта се усмихва и отбелязва:

— Учиш се бързо, Пиленце. Да, ако трябва да бъдем честни, Чарли е много добра сделка. Нищо, че е маниак на тема бейзбол. Някога е искал да бъде бейзболист, но баща му, естествено, не му позволил.

Кимвам окуражително. На Саманта очевидно й се говори с някого, а аз съм като гъба — готова съм да попия всичко, което някой каже.

— Баща му ли?

— Алън Тиър.

Когато я поглеждам безизразно, тя допълва:

— Фамилията Тиър, не си ли ги чувала? Магнати. Занимават се с недвижими имоти? — Поклаща глава, очевидно причислила ме към групата на безнадеждните случаи. — Та Чарли е най-големият им син. Баща му очаква от него да поеме бизнеса.

— Разбирам.

— Пък е и крайно време. Знаеш как е с мъжете — допълва, като че ли в мое лице вижда експерт по противоположния пол. — Ако един мъж не ти направи предложение за брак най-много след две години, или най-малкото — ако не те покани да живееш с него, никога няма да го направи. А ако не го направи, това означава, че единственото му желание е да се забавлява. — Скръства ръце пред гърди и вдига крака върху бюрото. — Аз също нямам нищо против да се забавлявам, но разликата между мен и Чарли е в това, че часовникът ми тиктака. А неговият — не.

Часовник? Тиктакане? Нямам никаква представа какви ги приказва, но продължавам да я слушам внимателно и да кимам така, сякаш всичко разбирам.

— Той може и да си няма план-график за живота, обаче аз имам — отсича, вдига ръце и започва да отброява на пръсти. — Омъжена до двайсет и пет. Ъглов офис до трийсет. И някъде между тях — деца! Затова, когато излезе онази статия за ергените, аз реших, че е крайно време да направя нещо с Чарли. Да ускоря нещата, така да се каже.

Разбутва списанията по бюрото си и изважда опърпан брой на „Ню Йорк мегазин“.

— Ето! — отваря и ми показва. Заглавието гласи: „Най-желаните ергени на Ню Йорк.“ Над него се вижда снимка на няколко мъже, седнали на пейка на стадион, подобно на спортен отбор в училищен годишник. — Това е Чарли — посочва към мъж, чието лице е частично скрито от бейзболна шапка. — Казах му да не си слага тази тъпа шапка, обаче той не ме слуша!

— Тези неща имат ли вече значение? — питам. — Имам предвид дебютантки и желани ергени и други подобни?

— Ама ти наистина си много наивна, хлапе! — разсмива се Саманта. — Разбира се, че имат! Де да можеше да нямат обаче!

— Ами…

— Затова скъсах с него.

Усмихвам се многозначително и отбелязвам:

— Обаче си искала да бъдеш с него и…

— Всичко се свежда до това да накараш мъжа да разбере, че иска да бъде точно с теб! — изрича тя, сваля рязко крака от бюрото, става и идва от моята страна. Аз се изпъвам на стола, защото си давам сметка, че всеки момент ще науча ценен урок по управление на мъжкия пол.

— Когато става въпрос за мъжете — започва важно тя, — всичко се свежда до тяхното его! Затова, когато скъсах с Чарли, той побесня. Не можеше да повярва, че съм го напуснала. Което не му остави никакъв друг избор, освен да ми падне на колене. Аз, естествено, се опъвах известно време. „Чарли — казах, — знаеш, че съм луда по теб, но ако сама не уважавам себе си, кой друг ще ме уважава?! Затова, ако наистина ти пука за мен — но имам предвид и като човек, а не само като любовница, — ще се наложи да го докажеш. Ще трябва да вземеш решение!“

— И той взе ли? — питам със светнали очи, приседнала на ръба на стола.

— Е, очевидно — тръсна глава тя и размаха ръката с пръстена си. — Добре, че „Янките“ стачкуваха.

— „Янките“ ли?

— Както вече ти казах, той е вманиачен на тема бейзбол. Не можеш да си представиш колко бейзболни мачове ми се е наложило да изтърпя през последните две години! Лично аз предпочитам футбола, но издържах. Повтарях си, че един ден това мое търпение ще ми се отплати. Както и стана. При отсъствието на бейзболни мачове обаче Чарли вече нямаше какво да го разсейва и… ето резултата! — Отново размаха ръката с пръстена си.

Възползвам се от възможността да отворя темата за Бърнард.

— Ти знаеше ли, че Бърнард Сингър е бил женен?

— Разбира се. Беше женен за Марджи Шепърд, актрисата. Защо? Да не би да си го виждала скоро?

— Снощи — промърморих и се изчервих.

— И?

— Целунахме се.

— Само толкова? — поглежда ме разочаровано тя.

Помествам се неловко в стола си и изломотвам:

— Е, все пак се запознахме съвсем скоро.

— В последно време Бърнард е доста объркан. Което не е изненадващо, като се има предвид, че Марджи го съсипа. Изневери му с един от актьорите в неговата пиеса.

— Ужас! — ахвам аз.

Саманта свива рамене и пояснява:

— Вестниците веднага гръмнаха, така че трудно би могло да се нарече тайна. За Бърнард ситуацията не беше от най-приятните, но както винаги съм казвала, няма такова нещо като лоша реклама. Освен това Ню Йорк е малък град. По-малък и от най-малкия, ако питаш мен.

Кимвам предпазливо. Усещам, че срещата ни е към края си.

— Исках да ти върна двайсетте долара, които ми даде — изричам бързо и бръквам в джоба си. Изваждам една банкнота от двайсет долара и й я подавам.

Тя я поема и се усмихва. А след това се разсмива. И изведнъж ми се прищява и аз да мога да се смея така — едновременно знаещо и звънливо.

— Изненадана съм — казва накрая. — Не очаквах да видя повече нито теб, нито двайсетте си долара.

— Исках също така и да ти благодаря. Задето ми даде назаем парите, задето ме заведе на онова парти и задето ме запозна с Бърнард. Ако някога мога да направя нещо за теб…

— Не, няма нужда — кимва тя и се изправя.

Изпраща ме до вратата и подава ръка.

— Късмет! — казва. — И ако някога ти се наложи да вземеш назаем други двайсет долара… е, знаеш къде да ме намериш!

* * *

— Сигурна ли си, че никой не е звънял? — питам Лил най-малко за стотен път.

— Прибрах се в два часа. Оттогава насам телефонът не е звъннал нито веднъж.

— Може и вече да се е обаждал. Докато си била при приятелката на майка си. В болницата.

— По това време Пеги си е била вкъщи — напомня ми съквартирантката ми.

— Може да се е обадил, а Пеги да не иска да ми каже. Нарочно.

Лил започва да реши косата си и по едно време изрича:

— И защо да го прави?

— Може би защото ме мрази? — подсказвам, докато полагам гланц на устните си.

— Не забравяй, че срещата ви е била едва снощи — напомня ми Лил. — Мъжете никога не се обаждат още на следващия ден. Обичат да те държат в напрежение.

— Обаче аз не обичам да ме държат в напрежение. А и той каза, че ще се обади… — Не довършвам, защото точно в този момент телефонът звъни. — Той е! — изкрещявам. — Можеш ли да се обадиш първо ти?

— Защо? — промърморва Лил.

— Защото не искам да издавам нетърпението си. Не искам да си помисли, че цял ден стоя на телефона и го чакам да се обади.

— Дори да е точно така? — поглежда ме Лил, но въпреки това вдига телефона. Чакам нетърпеливо. Тя кимва и ми подава слушалката с думите: — Баща ти е.

Разбира се. Винаги ще подбере най-неподходящия момент. Вчера му се обадих и му оставих съобщение по Миси, обаче той не ми звънна. Ами ако Бърнард се опита да се свърже с мен, докато говоря с баща си, а телефонът се окаже зает?

— Здрасти, татко — въздъхвам в слушалката.

— Здрасти, татко ли? Така ли поздравяваш баща си? На когото не си се обадила нито веднъж, откакто отиде в Ню Йорк?

— Напротив, обадих ти се. — Забелязвам обаче, че баща ми звучи доста странно. Не само че е в особено добро настроение, но очевидно и изобщо не си спомня, че съм се опитвала да се свържа с него. Което мен ме устройва идеално. Откакто пристигнах в Ню Йорк, ми се случиха толкова много неща (някои от които баща ми не би одобрил), че съвсем основателно се страхувах от този разговор. Както изглежда обаче, не е имало защо. — Бях много заета — казвам сега.

— Не се и съмнявам.

— Но иначе всичко е наред.

— Радвам се да го чуя — отвръща баща ми. — Сега, когато знам, че поне си жива, мога да си отдъхна.

И с едно бързо „довиждане“ затваря.

Което е повече от странно. Вярно е, че баща ми открай време си е отнесен, обаче никога досега не съм го виждала едновременно и ентусиазиран, и отнесен. Казвам си, че сигурно и баща ми, подобно на повечето мъже, мрази да говори по телефона.

— Готова ли си? — пита Лил. — Нали ти настояваше да отидем на това парти? Да тръгваме, защото после ще трябва да се върнем навреме. Не искам този път Пеги да заключи навън и двете ни.

— Готова съм — отвръщам с въздишка. Грабвам си любимата чанта и с един последен, тъжен поглед към телефона тръгвам след нея.

Няколко минути по-късно двете се носим по Второ авеню и се заливаме от смях, докато имитираме нашата хазяйка.

— Много се радвам, че именно ти си ми съквартирантка — отбелязва Лил и ме хваща под ръка.

* * *

Пред входа на Пък Билдинг се вие дълга опашка, но няколкото дни в Ню Йорк са достатъчни, за да ни научат, че в този град си има опашка за всичко. Вече минахме покрай три опашки само по Второ авеню — две пред кина и една пред магазин за сирена. Нещо не ни стана ясно защо толкова много хора са решили, че в девет вечерта им се е прияло точно сирене, но накрая предпочетохме да причислим и този факт към множеството мистерии на Манхатън.

Иначе опашката върви изненадващо бързо и не след дълго се озоваваме в обширно помещение, пълно с млади хора от всякакъв вид и порядък. Виждат се рокери в кожа и пънкари с пиърсинг и шантави на цвят коси. Виждат се гащеризони, тежки златни вериги и бляскави златни часовници. Под тавана в центъра се върти шарена диско топка, обаче музиката, която се носи наоколо, ми звучи абсолютно непознато — нехармонична, обсебваща, настойчива, от онази музика, която просто те кара да танцуваш.

— Да си вземем нещо за пиене! — провиквам се към Лил. Отправяме се към другия край на помещението, където дълга шперплатова маса изпълнява ролята на импровизиран бар.

— Хей! — провиква се нечий глас. Оказва се арогантното русо момче от курса ни, Капоти Дънкан. Прегърнал е някакво високо, болезнено слабо момиче със скули като айсберги. „Което сигурно е модел“, казвам си раздразнено, осъзнавайки, че Лил може би е била права относно способността на Капоти да сваля момичета.

— Тъкмо казвах на Санди — изрича провлачено той с южняшкия си акцент и кимва по посока на стреснатото момиче до него, — че това парти ми напомня за сцена от „Пътя на Суон“^[1].

— На мен ми прилича повече на Хенри Джеймс^[2]! — провиква се в отговор Лил.

— Кой е Хенри Джеймс? — пита момичето на име Санди. — Тук ли е?

Капоти се усмихва, сякаш гаджето му е казало нещо особено умно, и затяга хватката си върху рамото й.

— Не, но би могъл да бъде, ако настояваш — отвръща.

И в този момент осъзнавам, че съм била напълно права — Капоти действително е кретен. А тъй като и без това никой не ми обръща внимание, решавам, че нищо не ми пречи сама да си сервирам нещо за пиене, а след това да намеря Лил.

Обръщам се и я виждам. Червенокосото момиче от „Сакс“. Момичето, което намери любимата ми чанта „Кари“.

— Здрасти! — започвам да размахвам енергично ръце аз, като че ли сме стари приятелки.

— Моля? — поглежда ме тя, отпивайки от бирата си.

— Аз съм, не ме ли помниш? Кари Брадшоу. Намери чантата ми. — И вдигам пред очите й чантата си, за да й припомня.

— О, да бе — махва с ръка тя, не особено впечатлена.

Тя като че ли не изгаря от желание да продължава разговора с мен, обаче аз не се отказвам. Нещо ме кара да се опитам да я умилостивя. Да я накарам да ме хареса.

— Защо се занимаваш с онези неща? — питам. — Имам предвид петициите и протестите?

Тя ме поглежда арогантно, като че ли е под достойнството й да ми отговаря, но накрая подхвърля презрително:

— Може би защото е важно?

— О!

— Освен това работя в центъра за жени, жертви на домашно насилие. Ако си направиш труда да станеш доброволец при нас, гарантирам ти, че преживяното ще те разтърси дотолкова, че ще разруши веднъж завинаги спокойния ти еснафски свят! — изрича тя достатъчно високо, за да надвика музиката.

— Ама… това не те ли кара да мислиш, че всички мъже са лоши?

— Ни най-малко. Аз знам, че всички мъже са лоши!

Нямам никаква представа защо изобщо водя този разговор, но просто не мога да й позволя да си тръгне.

— Ами любовта? Искам да кажа, как можеш да се обвържеш с приятел или съпруг, когато знаеш всички тези неща?

— Добър въпрос — просъсква тя, отпива пак от бирата си и оглежда злобно дискотеката.

— Бях напълно сериозна, когато казах, че искам да ти благодаря! — опитвам се да надвикам тонколоните. — Може ли да те почерпя с нещо някой ден? Кафе или нещо друго? Искам да ми разкажеш повече за… работата си.

— Ти сериозно ли? — поглежда ме подозрително тя.

Кимвам ентусиазирано.

— Окей — предава се накрая тя. — Можеш да ми се обадиш, ако искаш.

— Как се казваш?

След кратко колебание тя отговаря:

— Миранда Хобс. Х-о-б-с. От „Телефонни услуги“ ще ти дадат номера ми.

И докато тя се отдалечава, аз кимвам и завъртам въображаема телефонна шайба във въздуха.