Кандис Бушнел
Лятото и градът (21)

Двайсет и първа глава

Галерията се намира в Сохо — пуста кръпка от града с калдъръмени улички и огромни постройки, които някога са били фабрики. Направо да не повярва човек, че някога Манхатън е бил индустриален център, но както става ясно, преди време тук са произвеждали всичко — от дрехи през електрически крушки до различни инструменти. Към входа на галерията отвежда метална рампа. По парапета са накацали всевъзможни тузари, които пушат цигари и обсъждат приключенията си от предишната нощ.

Проправям си път през тълпата. На входа се е образувала нещо като тапа — всеки е срещнал някого и никой от тях не се сеща да помръдне. Минавам някак си. Във въздуха се носят кълба дим, накъдето и да се обърнеш, вони на пот, но в атмосферата се усеща жуженето на онова вече познато вълнение, което подсказва, че тъкмо това е мястото, където трябва да бъдеш тази вечер.

Намирам убежище край стената, като се старая да не се смесвам с потока подмазвачи, които се събират около импозантен мъж с козя брадичка и очи с отпуснати клепачи. Облечен е в черен смокинг и бродирани домашни пантофки, поради което предполагам, че това е самият велик Бари Джесън — най-значимият художник в съвременен Ню Йорк и баща на Рейнбоу. И наистина, точно зад него стои Рейнбоу и въпреки факта, че е облечена в яркозелена рокля на ресни, за първи път, откакто я познавам, изглежда дребна и незначителна. Точно до Бари, извисяваща се най-малко с глава над него, стои манекенката Пайкън.

Тя излъчва целенасочено спокойния вид на жена, която е наясно с изключителната си красота и знае, че ти също го знаеш, но е твърдо решена да не превръща красотата си в главен обект на внимание на вечерта. Наклонила е леко глава и се подпира на съпруга си, сякаш иска да каже: „Да, знам, че съм красива, но тази вечер е изцяло негова.“ Вероятно това е най-върховният знак за истинска любов.

Или може би превъзходно изиграна роля.

Засега не забелязвам никъде нито Райън, нито Капоти, затова се преструвам, че съм крайно заинтригувана от произведенията на изкуството наоколо. На откриване на изложба човек би си помислил, че и останалите ще проявят интерес към тях, но пространствата между картините са предимно празни, сякаш събирането на тези хора е главната цел на вечерта.

И вероятно съвсем основателно. Трудно ми е да реша какво да мисля за картините. Те са само в черно и сиво, с фигури като клечки, които приличат на или жертви на нечовешко насилие, или на причинители на същото. От всеки ъгъл се стича кръв. Човечетата клечки са прободени с ножове и игли, грозни нокти късат крайниците им. Изключително разтърсващо и невъзможно да се забрави. А може би именно това е целта на цялото занимание.

— Какво ще кажеш? — пита Рейнбоу, която се е приближила зад мен, без да я усетя. Изненадана съм, че се принизява чак до мен и моето мнение, но като гледам, засега аз съм единствената наоколо, която е около нейната възраст.

— Могъщи — отговарям.

— Според мен са адски плашещи.

— Така ли? — Изненадана съм, че е толкова откровена.

— Само не казвай на баща ми!

— Няма.

— Райън ми каза, че те е поканил на вечерята — продължава тя, като върти една от ресните на роклята си. — Радвам се, че го е направил. Аз също бих те поканила, само че не знаех номера ти.

— Няма проблеми. Радвам се, че съм тук.

Тя се усмихва и отминава. А аз се обръщам отново към картините. Може би в крайна сметка Ню Йорк не е чак толкова труден за живеене. Може би принадлежността към подходящата прослойка е просто въпрос на показване. Ако хората те виждат достатъчно често на събиранията си, автоматично ще приемат, че си един от тях.

* * *

Накрая Райън и Капоти благоволяват да се появят, вече подгрели. Райън леко се клати, а Капоти е самата учтивост — поздравява всеки, когото срещне, като стар, забравен приятел.

— Кари! — провиква се, когато ме вижда, и ме целува по двете бузи, сякаш за него няма по-голямо щастие на този свят от срещата с мен.

През тълпата минава някакъв таен сигнал и неколцина човека се плъзгат по посока на изхода. Очевидно тези са избраните — най-малкото, да присъстват на вечерята.

— Хайде, ела! — подканва ме Райън, кимайки по посока на вратата. Тръгваме след групата избраници към улицата, а Райън прокарва пръсти през косата си.

— Господи, какъв ужас! — възкликва. — Накъде е тръгнал светът, ако наричаш това тук изкуство?!

— Ти си голям лицемер — отбелязва Капоти.

— Не ми казвай, че наистина харесваш тези боклуци!

— На мен ми харесаха — обаждам се аз. — Намирам ги за доста вълнуващи.

— Да, вълнуващи, но не в добрия смисъл — казва Райън.

Капоти се разсмива и отбелязва:

— Можеш да извадиш момчето от провинцията, но не можеш да извадиш провинцията от душата на момчето!

— Знаеш, че подобни думи ме обиждат! — извисява глас Райън.

— Аз също съм от провинцията — казвам.

— Личи си — промърморва Капоти с известно презрение.

— А ти да не си от някое по-добро място, а? — поглеждам го предизвикателно.

— Капоти е от старо южняшко семейство, скъпа — изрича провлечено Райън, имитирайки акцента на приятеля си. — Баба му се е била против янките. Което ще рече, че е някъде към сто и петдесет годишна.

— Никога не съм казвал, че баба ми се е била против янките! — провиква се възмутено Капоти. — Казах, че тя ми заръча никога да не се женя за янки!

— Отдъхнах си! — обаждам се насмешливо аз, а Райън се подхилва одобрително.

Вечерята се провежда в хамбара на семейство Джесън. Струва ми се, че беше преди десет години, когато двете с Лил се смяхме затова, че семейство Джесън живеят в сграда без течаща вода. Оказва се, че първоначалното ми предположение не е било особено далече от истината. Сградата е малко плашеща. Вратата на товарния асансьор се отваря ръчно, а освен това има и решетка. Вътре пък има лост, с който асансьорът се движи нагоре-надолу.

Управлението на въпросния асансьор се оказва нелека работа. Когато влизаме, петима човека вътре вече се чудят дали да не потърсят стълбите.

— Направо не мога да повярвам как има хора, които могат да живеят на подобни места! — изрича мъж с жълта коса.

— Обаче е евтино — изтъква очевидното Райън.

— Евтино не би трябвало да означава опасно.

— Какво е за теб опасността, когато си най-важният художник в Ню Йорк?! — отбелязва Капоти с традиционната си арогантност.

— Божичко, какъв мачо! — промърморва мъжът. Осветлението на асансьора не е много добро, но когато се обръщам, за да огледам човека по-добре, установявам, че не е никой друг, а моят познат Боби. Боби от модното шоу. Който обеща да постави пиесата ми.

— Боби! — почти изкрещявам аз.

Първоначално той не може да ме познае и автоматично изрича:

— Здрасти! Радвам се да те видя пак!

— Това съм аз! — продължавам смело. — Кари Брадшоу, спомняш ли си?

— Но, разбира се! — досеща се най-сетне той. — Кари Брадшоу! Драматургът!

Капоти се изхилва презрително, а тъй като никой друг не проявява интерес към управлението на асансьора, смело поема лоста. Асансьорът тръгва нагоре със силно разтърсване, което изхвърля няколко от пътниците в него към стената.

— Добре, че днес не съм хапвала нищо — промърморва жена с дълго сребристо палто.

Капоти успява да изкара асансьора приемливо близо до третия етаж, което ще рече, че вратите се отварят на две стъпки над етажа. Бидейки кавалер, той скача и протяга ръка на дамата в сребристото палто. После слиза Райън, следван от Боби, който обаче пада на колене. Когато идва моят ред, Капоти се поколебава с ръка във въздуха.

— Няма проблеми — промърморвам аз.

— Стига, Кари! Не се дръж като идиот!

— С други думи, да се опитам да бъда дама — допълвам, като поемам подадената му ръка.

— Поне веднъж в живота си — завършва той.

Тъкмо се каня да продължа спора, когато Боби се вмъква между нас, хваща ме свойски под ръка и изрича мазно:

— Хайде да си вземем нещо за пиене, а ти да ми разкажеш всичко за новата си пиеса!

Обширното пространство на някогашния фабричен цех се оказва набързо премоделирано в нещо, наподобяващо на апартамент. Районът около прозорците е с размерите на ледена пързалка. Покрай една от стените е подредена маса с бяла покривка, която вероятно побира най-малко шейсет човека. Пред високите от пода до тавана прозорци са подредени групи дивани и кушетки, драпирани с корабни платна. Дървеният под е изтъркан от краката на стотици работници, а на някои места е буквално черен, като че ли някой някога е запалил огън на тях, после обаче е размислил и го е загасил.

— Заповядай! — отсича Боби и ми подава пластмасова чашка с течност, която се оказва евтино шампанско. Хваща ме за ръка и прошепва: — С кого искаш да се запознаеш? Познавам всички тук!

Иска ми се да изтръгна ръката си от неговата, но не ми изглежда особено възпитано. А освен това съм сигурна, че Боби просто се държи любезно.

— Бари Джесън? — осмелявам се да изрека.

— Не го ли познаваш? — възкликва Боби с такава искрена изненада, че не мога да не се засмея. Не мога да си представя защо Боби ще си мисли, че аз се познавам с великия художник, но, от друга страна, очевидно допуска, че често се мотая по светски събития. Което само потвърждава теорията ми — ако хората те виждат достатъчно често в средите си, приемат, че си един от тях.

Боби ме замъква директно при самия Бари Джесън, който в момента разговаря с няколко гости едновременно. Набутва ме най-безсрамно в кръга му. Чувството ми за принадлежност към тези хора се разсейва като сутрешна мъгла, ала Боби изглежда недосегаем за враждебните погледи на тълпата.

— Това е Кари Брадшоу! — съобщава тържествено на Бари. — От много време умира да се запознае с теб! Ти си любимият й художник!

Нито едно от въпросните твърдения не е вярно, ала аз не смея да му противореча. Особено след като изражението на Бари Джесън се сменя от раздразнение към благо снизхождение. Оказва се, че не е имунизиран срещу ласкателства. Тъкмо обратното — очаква ги.

— Виж ти! — Черните му очи се впиват в моите и аз внезапно се изпълвам с призрачното усещане, че се взирам в очите на дявола.

— Изложбата ви е зашеметяваща! — изричам неловко.

— Смятате ли, че и останалите ще я харесат? — пита директно той.

Енергията, която се излъчва от този човек, е крайно изнервяща. Обаче аз изтърсвам храбро:

— Защо не? Внушението е толкова могъщо, как може да не я харесат?!

Тайничко се надявам да не ми задава повече въпроси.

И той сякаш ме разбира. Получил очакваните похвали, художникът се обръща към дамата в сребристото палто.

За нещастие Боби не схваща посланието на жестовете.

— Виж какво, Бари — продължава настойчиво той, — трябва да поговорим за Базил!

Възползвам се от момента, за да изчезна. Не ми трябва много, за да си дам сметка, че запознаването с прочутите не те прави автоматично и тебе прочут.

Тръгвам по малък коридор и минавам покрай затворена врата, от която се дочуват приглушен смях и шепот. След това минавам покрай друга врата, която сигурно води към тоалетната, защото пред нея се е подредила цяла опашка от гости. Накрая влетявам през отворената врата в края на коридора. И се заковавам на място.

Тук декорът е съвсем различен. Стаята е абсолютно несъвместима с останалата част от хамбара. Подът е покрит с ориенталски килими, а в центъра се мъдри антично легло с резбовани крака, покрито с копринени възглавници.

Допускам, че без да искам, съм нахлула в спалнята на родителите, но се оказва, че на леглото се е опънала Рейнбоу и говори с момче с плетена ямайска шапчица върху сплетената си на плитчици коса.

— Извинете — смотолевям сконфузено, когато момчето вдига изненадано очи. Оказва се шокиращо красиво, с изрязани скули и красиви черни очи.

Рейнбоу се извърта стреснато, изплашена, че са я изловили, но когато ме вижда, се отпуска.

— О, това е просто Кари — казва. — Тя е готина.

„Просто Кари“ се осмелява да направи крачка напред и да попита:

— Какво правите тук?

— Това е брат ми Колин — пояснява Рейнбоу, като посочва красивия млад мъж.

— Друсаш ли се? — пита Коли, като ми подава малка лула с марихуана.

— Защо не? — Незнайно защо, но решавам, че няма да ми се отрази зле да се надрусам на това парти. И без това половината от гостите вече ми изглеждат надрусани.

Рейнбоу ми прави място на леглото, а аз промърморвам:

— Страхотна стая имаш!

— Наистина ли ти харесва? — пита тя, поема лулата от Колин и се привежда напред, докато той я пали със златна запалка.

— Защото е изцяло анти-Бари — отбелязва с перфектен английски акцент Колин. — Тъкмо затова е страхотна.

Дръпвам си от лулата и я подавам на Колин.

— Ти англичанин ли си? — питам, чудейки се как той може да е англичанин, когато Рейнбоу изглежда като типична американка.

Рейнбоу се изкисква и отговаря:

— Не, той е амхара. Като майка ми.

— Значи Бари не ти е баща, така ли?

— Не, за бога! — възкликва Колин. После двамата с Рейнбоу се споглеждат енигматично.

— Познаваш ли човек, който харесва баща си? — пита тя.

— Например аз — смотолевям неловко. Може и да е от дрогата, но изведнъж се изпълвам със сантиментални чувства към моя старец. — Много е готин.

— Значи имаш голям късмет — казва Колин. — Лично аз не съм виждал истинския си баща, откакто станах на десет.

Кимвам, сякаш напълно го разбирам, но истината е, че не го разбирам. Моят баща може и да не е идеален, обаче знам, че ме обича. Сигурна съм, че ако нещо ми се случи, той винаги ще бъде до мен — или най-малкото, ще се постарае.

— Което ми напомня… започва Колин, бръква в джоба си и вади оттам малко шишенце аспирин, което раздрънква пред очите на сестра си. — Намерих ги сред запасите на Бари.

— О, Колин! Страхотен си! — изписква тя.

Колин отваря шишенцето и вади оттам три огромни кръгли хапчета.

— Ами ако забележи, че ги няма?

— Няма. До края на вечерта вече ще бъде твърде друсан, за да забележи каквото и да било.

Рейнбоу грабва едно от хапчетата от ръката на брат си и го глътва с обилна доза шампанско.

— Ти искаш ли, Кари? — предлага ми Колин хапче.

Предпочитам да не питам какво е. А и не искам да знам. Мисля, че вече получих повече, отколкото трябва. Поклащам глава.

— Много са забавни — подканя ме Колин и пъхва едно в устата си.

— Не, благодаря! Добре съм си и така — казвам.

— Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. Само попитай за аспирин — казва той, а после двамата с Рейнбоу се хвърлят върху възглавниците, заливайки се от смях.

* * *

Когато се връщам в приемната, заварвам обичайната френетична енергия на хора, които се блъскат и крещят един на друг, опитвайки се да надвикат останалите. Във въздуха се носи дим от цигари и марихуана. Пайкън и няколко от нейните колежки моделки седят отпуснати по диваните с полузатворени очи. Минавам покрай тях и се насочвам към отворения прозорец, за да вдишам малко чист въздух.

Напомням си, че си прекарвам много добре.

Забелязана съм обаче от Боби, който започва да ми маха енергично. Говори с жена на средна възраст с прилепнала по тялото бяла рокля, която изглежда като направена от бинтове. Аз му помахвам в отговор и вдигам чашата си, за да му покажа, че отивам към бара, но на него такива не му минават.

— Кари! — провиква се от другия край. — Ела да те запозная с Тийнзи Дайър!

Лепвам си най-добрата комарджийска физиономия и тръгвам към тях.

Тийнзи изглежда като човек, който си похапва дребни дечица за закуска.

— Това е Кари Брадшоу! — грачи Боби. — Трябва да й станеш агент! Знаеш ли, че е написала пиеса?

— Здравей! — поздравява ме тя и ме дарява с възтясна усмивка.

Боби ме прегръща през раменете и се опитва да ме притисне към себе си, докато аз усърдно се противя.

— Смятаме да поставим новата пиеса на Кари в моето помещение — продължава да нарежда той. — Непременно трябва да дойдеш на представлението!

Тийнзи тръсва пепелта от цигарата си на пода и пита:

— За какво се разказва в нея?

„Да го вземат мътните този Боби!“ — казвам си, докато се изтръгвам от прегръдката му. Нямам намерение да разказвам за пиесата си пред напълно непозната жена! Особено след като и аз самата не знам за какво е точно!

— Кари не иска да каже — отговаря вместо мен Боби, като потупва ръката ми. А после се привежда театрално към мен и уж прошепва: — Тийнзи е най-великият агент в този град! Представлява абсолютно всички! В това число Бърнард Сингър!

Усмивката замръзва на лицето ми.

— Много хубаво — изфъфлям.

Сигурно в изражението ми има нещо, което сякаш задвижва невидима камбана, защото Тийнзи най-сетне благоволява да ме погледне в очите.

Аз извръщам поглед, надявайки се да насоча разговора в друга посока. Нещо ми подсказва, че тази Тийнзи няма да остане особено доволна, когато разбере, че най-големият й клиент излиза с моята нищожна персона. Или по-скоро излизаше с моята нищожна персона.

Музиката внезапно спира.

На върха на стълбището се появява самият Бари Джесън и съобщава тържествено:

— Вечерята е сервирана!