Кандис Бушнел
Лятото и градът (5)

Пета глава

Бърнард живее в Сътън Плейс. Действително се намира само на няколко пресечки от квартирата ми, но сякаш е на друга планета. Тук няма и помен от шума, от мръсотията и от отвратителните клошари, които изпълват цялата останала част на Манхатън. Всички постройки тук са изработени от камъни в меки цветове, с кулички и със зелени, медни мансарди. Под тихите тенти стоят униформени пазачи с бели ръкавици. На ъгъла почива лимузина. Аз спирам за миг и поемам с пълни гърди атмосферата на лукс и спокойствие. Покрай мен минава гувернантка, тикаща бебешка количка, а зад тях подскача пухкаво кученце.

Боже, Бърнард трябва да е доста богат!

Богат, прочут и красив. Ужас! В какво се забърквам?!

Оглеждам улицата в търсене на номер 52. Оказва се от източната страна, към реката. „Шикозно“ — казвам си, докато крача бързо към сградата. Влизам и автоматично се заковавам на място, спряна от тихото ръмжене на пазач с присвити вежди.

— С какво мога да ви помогна, госпожице?

— Отивам на гости у приятел — промърморвам и се опитвам да се промъкна покрай него. И точно тогава допускам първата си голяма грешка — никога и за нищо на света не се опитвайте да се промъкнете покрай униформен пазач на тузарска сграда!

— Тук не може просто да се влиза! — отсича той и вдига облечената си в ръкавица ръка. Само видът й е достатъчен, за да отблъсне натрапниците.

За негово или за мое нещастие нещо в цялата тази сценка ми пролазва по нервите. Най-много на този свят мразя някакъв си пиклив дъртак да ми казва какво да правя и какво — не!

— И какво очаквате от мен? Да прелетя ли? — тросвам се аз.

— Госпожице! — отстъпва възмутено той. — Моля, заявете целта на посещението си! И ако не можете да заявите целта на посещението си, моля, отнесете посещението си към друга цел!

Брей! Този май ми се прави на отворко, а?! А да не би да ме мисли за проститутка? Ако е така, сигурно е полусляп. Та аз дори не нося грим.

— Отивам на гости у Бърнард — изричам грубо.

— Бърнард кой? — не отстъпва той.

— Бърнард Сингър.

— Господин Сингър?!

Колко още ще продължава всичко това? Гледаме се един друг и никой от двама ни не помръдва. Сигурно си знае, че е победен. В крайна сметка не може да отрече, че Бърнард живее тук. Или може?

— Ще позвъня на господин Сингър — примирява се накрая той.

И с театрална помпозност преминава през мраморното фоайе по посока на бюрото си, където се виждат огромна ваза с цветя, бележник и телефон. Натиска няколко бутона и докато чака Бърнард да се обади, потърква мрачно брада.

— Господин Сингър — изрича накрая в слушалката, — тук има една млада… особа, която иска да ви посети. — Когато вдига погледа си към мен, изражението му се е сменило от бяс в разочарование. — Да, благодаря ви, сър. Веднага я пускам!

И тъкмо когато си мисля, че вече съм преминала етапа с цербера охранител, се сблъсквам с нов, който отговаря за асансьора. Като се има предвид, че вече сме към края на двайсети век, човек би си помислил, че повечето хора вече са се научили как да натискат и сами бутоните на асансьорите, но както става ясно, обитателите на Сътън Плейс са малко изостанали умствено по отношение на технологиите.

— С какво мога да ви помогна? — пита вторият цербер.

О, не пак!

— Бърнард Сингър — изричам.

Човекът натиска бутона за деветия етаж и се прокашля неодобрително. Голяма работа! Поне този не ми задава никакви въпроси.

Вратите на асансьора най-сетне се разтварят и пред мен се разкрива малък коридор, още едно бюро с още една ваза цветя и красиви тапети по стените. В целия коридор има само две врати. За щастие, Бърнард вече ме чака пред една от тях.

* * *

Значи такава била бърлогата на един гений.

Оглеждам внимателно апартамента. Повече от изненадващо. Но не с онова, което е, а с другото, което не е.

Дневната, с нейните многобройни прозорци е уютни ниши, уютен кът пред камината и импозантни лавици с книги, предполага наличието на обичани, използвани от години мебели, но се оказва съдържаща една-единствена тумбеста табуретка. Същото се отнася и за трапезарията, където се виждат само маса за пинг-понг и два сгъваеми стола. После идва и спалнята — огромно легло, огромен телевизор. На самото легло обаче — един самотен спален чувал.

— Обичам да гледам телевизия в леглото — обажда се Бърнард. — Много е секси, не мислиш ли?

Тъкмо се каня да го изгледам предупредително, когато забелязвам изражението му. Излъчва дълбока тъга.

— Да не би току-що да си се нанесъл? — питам ведро, търсейки обяснение на странния интериор.

— Не. Просто някой току-що се изнесе — отговаря той.

— Кой?

— Съпругата ми.

— Ти си женен? — изпищявам аз. От всички възможни сценарии бях пропуснала да съобразя точно този — че той е вързан. Но пък кой ще е този женен мъж, който кани почти непознато момиче в апартамента си?

— Бившата ми съпруга — поправя се той. — Непрекъснато забравям, че вече не сме женени. Дадоха ни развода още преди месец, но още не мога да свикна.

— Значи си бил женен?

— Шест години. А преди това бяхме заедно още две.

Осем години? Присвивам очи и мозъкът ми започва да щрака. Щом Бърнард е бил обвързан толкова дълго, това означава, че трябва да е най-малко на трийсет години. Или трийсет и една? Или дори… трийсет и пет?

Кога играха първата му пиеса? Спомням си, че четох за премиерата, когато бях на десетина години. За да прикрия размислите си, сега питам:

— Е, как беше?

— Кое?

— Бракът ти.

— Ами — засмива се той, — очевидно не е бил много добър, щом вече сме разведени.

Налага се да си направя скоростна емоционална пренастройка. През целия път пеша дотук въображението ми рисуваше какви ли не картини на мен и Бърнард, ала в нито една от тях не присъстваше бивша съпруга. Винаги съм смятала, че единствената ми истинска любов би трябвало да има също единствена истинска любов — аз. А фактът със злополучно приключилия брак на Бърнард се оказа същински прът в колелата на моята фантазия.

— И съпругата ми взе всичките мебели — допълва той. — Ами ти? Била ли си омъжена някога?

Поглеждам го сащисано. Иска ми се да му напомня, че още не съм достатъчно голяма, за да употребявам алкохол, а какво остава — да се женя. Вместо това обаче поклащам тъжно глава, сякаш и аз като него съм била разочарована в любовта.

— Значи заедно с теб ставаме двама тъжни самотници — изрича тихо той.

Влизам в настроението му. Точно сега ми се струва особено красив. Започвам да си мечтая да ме прегърне, да ме притисне към стегнатите си гърди и да ме целуне. Но вместо това се отпускам на табуретката.

— И защо е взела мебелите? — питам.

— Съпругата ми ли?

— Каза, че си разведен — поправям го аз, за да не се отплесва.

— Защото ми е много сърдита.

— Не можеш ли да я накараш да ти ги върне?

— Не мисля. Не, няма да стане.

— И защо?

— Защото е голям инат. Реши ли да се заинати, запъва се като магаре. Открай време си е била такава. Тъкмо затова стигна толкова далеч.

— Хммм — прилягам изкусително на табуретката.

Движенията ми имат желания ефект — или най-малкото, за да го накарам да се запита защо мисли за бившата си съпруга, когато има пред себе си привлекателна млада жена. И наистина, в следващата секунда той пита:

— Ами ти? Гладна ли си?

— Аз винаги съм гладна.

— На ъгъла има едно приятно френско ресторантче. Можем да отскочим дотам, ако искаш.

— Жестоко! — скачам въодушевено на крака, въпреки че думата „френски“ ми напомня за един ресторант в Хартфорд, в който някога ходех с бившето си гадже Себастиан, който пък ме заряза заради най-добрата ми приятелка Лали.

— Обичаш ли френска храна? — пита Бърнард.

— Обожавам я — отговарям. Все пак Себастиан и Лали отдавна останаха в миналото. Освен това сега съм с Бърнард Сингър, а не с някакъв си объркан гимназист.

„Приятното френско ресторантче на ъгъла“ се оказва на няколко пресечки оттук. И трудно може да се определи като малко. Това е „Ла Гренуил“. Толкова е прочуто, че дори и аз съм чувала за него.

Бърнард свежда притеснено глава, когато управителят го поздравява по име.

— Добър вечер, мосю Сингър! Обичайната ви маса ви очаква!

Поглеждам изненадано към кавалера си. Щом идва тук непрекъснато, защо не ми каза?

Управителят грабва две менюта и с елегантно накланяне на главата ни повежда към очарователна масичка до прозореца.

След това господин Маймунски костюм дръпва стола ми, тръсва салфетката ми и ми я поставя в скута. Пренарежда чашите за вино, вдига една вилица и започва да я оглежда. След като нещастният прибор очевидно минава строгия му тест, бива върнат до моята чиния. Честно казано, от цялото това внимание започва да ми се вие свят. И когато управителят най-сетне се оттегля, поглеждам за помощ към Бърнард.

Той е забил нос в менюто.

— Аз не говоря френски. А ти? — пита.

— Мъничко — казвам на френски.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърждавам пак на френски.

— Сигурно си ходила в много изискано училище. Единственият чужд език, който някога съм учил, е юмручният бой.

— Ха!

— И бях много добър в него! — пояснява той и започва да удря с юмруци във въздуха. — Налагаше се да бъда такъв. Бях много дребничък и всички ме бяха нарочили за боксова круша.

— Но ти си толкова висок! — изтъквам очевидното.

— Пораснах чак на осемнайсет. А ти?

— Аз спрях да раста на шест.

— Ха-ха-ха! Много си забавна!

И тъкмо когато разговорът най-сетне се кани да потръгне, се появява пак управителят, понесъл бутилка бяло вино.

— Любимото ви вино, мосю Сингър!

— О, благодаря — кимва Бърнард и пак се засрамва. Странна работа. Апартаментът, ресторантът, виното — определено показват, че е богат. Тогава защо настоява да се прави, че не е? Или по-скоро, че за него това е просто товар, който е принуден да носи?

Наливането на виното се оказва поредният ритуал. Когато и той приключва, аз въздъхвам облекчено.

— Досадно е, нали? — обажда се Бърнард, като че ли отговарящ на мислите ми.

— Тогава защо им позволяваш да го правят?

— Защото това им помага да се чувстват щастливи. Ако не помириша тапата, всички много ще се разочароват.

— Като нищо ще изгубиш обичайната си маса.

— Години наред се опитвам да седна на онази маса — прошепва той и ми кимва по посока на задната част на ресторанта. — Но те не ми позволяват! Там било Сибир, моля ти се! — добавя драматично.

— Там по-студено ли е от тук?

— Направо ледено.

— Ами тази маса тук?

— Тук е екваторът — отговаря той и след кратка пауза допълва: — И сега ти също си на екватора. — Протяга ръка и докосва моята. — Харесвам практичността и здравия ти разум.

* * *

Управителят решава да възнагради Бърнард с пълна програма. След вцепеняващо стомаха меню от седем блюда, в това число супа, суфле, два десерта и някакво сладко вино в края, което има вкус на амброзия, аз поглеждам часовника си и установявам, че минава полунощ.

— Трябва да тръгвам! — възкликвам уплашено.

— Защо? Да не би да има опасност да се превърнеш в тиква?

— Нещо подобно — отговарям неопределено, мислейки си за хазяйката.

Следващият му ход увисва във въздуха и започва да се върти като ленива диско топка.

— Може би трябва да те изпратя до вас — изрича внезапно.

— И да провалиш всичко това? — разсмивам се аз.

— Не съм правил „това“ от доста време. Ами ти?

— О, аз съм същински експерт! — подкачам го аз.

Тръгваме към моята квартира, хванати за ръка.

— Лека нощ, котенце! — изрича накрая, когато спираме пред вратата на кооперацията. Стоим и се гледаме неловко, докато накрая той се решава да направи своя ход. Повдига брадичката ми и се привежда към устните ми. В началото целувката е нежна и благоприлична, но постепенно става все по-страстна и по-страстна, докато накрая завършва на една крачка от похотта.

Не смея да отворя очи. Замаяна съм. После го поглеждам. Той ме съзерцава с копнеж, но накрая се задоволява с кавалерско потупване по бузата и леко стискане на ръката.

— Утре ще ти се обадя, става ли?

— Става — пришепвам тихо аз.

И отминава бавно в нощта. На ъгъла се обръща и ми помахва. И когато се стопява в мрака, аз се вмъквам вътре.

Прокрадвам се тихо към квартирата, подпирайки се на тревистозелената стена покрай стълбите, и за пореден път се питам как е възможно някой да боядиса стените в подобен грозен цвят. Когато стигам до вратата, вмъквам тихичко ключа в ключалката. Езичето се дръпва с алармиращо силно щракване.

Затаявам дъх, питайки се дали Пеги е чула този звук и ако е така, какво ще направи. Но когато не чувам нищо в продължение на няколко секунди, опитвам следващата ключалка.

Тя също се отваря лесно, което означава, че сега вече би трябвало да мога да вляза в апартамента. Завъртам топката и се опитвам да отворя вратата, но тя не помръдва.

Олеле, какво става? Може пък Пеги изобщо да не е заключвала вратата и сега аз, вместо да отключа, съм заключила. Не че това ми изглежда в стила на Пеги, но за всеки случай решавам да завъртя ключа в обратната посока.

Същата работа. Вратата се придвижва точно на една стотна от сантиметъра, а след това отказва да помръдне по-нататък, сякаш някой я е подпрял с някаква тежка мебел.

„Божичко, резето!“ — сещам се и в гърдите ми се надига паника. Това е метална пластина, която минава през вратата и касата и може да бъде дръпната само отвътре. Предполага се, че трябва да я използваме само в краен случай, като например ядрен удар, затъмнение или атака на зомбита. Но очевидно Пеги бе решила да наруши собственото си тъпо правило, за да ми даде урок.

Мамка му! Сега или трябва да я събудя, или да спя в коридора на блока!

Започвам да драскам лекичко по вратата.

— Лил! — просъсквам с надеждата, че Лил е будна и ще ме чуе. — Лил!

Нищо.

Отпускам се бавно на пода и подпирам гръб о стената. Толкова много ли ме мрази тази хазяйка? И защо? Какво толкова съм й сторила?

Минава още половин час. Предавам се. Свивам се на кълбо с любимата си чанта в скута и се опитвам да заспя.

А после сигурно съм заспала, защото следващото, което чувам, е шепотът на Лил:

— Кари, добре ли си?

Отварям очи, чудейки се къде съм се озовала и какво изобщо правя в този коридор.

И после си спомням за хазяйката и за проклетото й резе.

Лил поставя пръст на устните си и ми прави знак да вляза.

— Благодаря! — изобразявам само с устни аз.

Тя ми кима беззвучно и тихо затваря вратата. Заковавам се на място, очаквайки раздвижване откъм стаята на Пеги. Нищо. Тишина.

После дръпвам резето и заключвам всички ни вътре.