Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (9)

Девета глава
Вашият син — чичо Фаро

На другия ден чичо Фьодор реши да напише писмо до къщи. Та да не се тревожат татко и мама за него. Защото той много ги обичаше. А те не знаеха къде е и какво става с него. И разбира се, се безпокояха.

Седна чичо Фьодор и написа:

„Мои татко и мамо,

Аз живея добре. Просто чудесно. Имам си къща. Вътре е топло. В нея има една стая и кухня. Неотдавна намерихме съкровище и си купихме крава. И трактор — тр-тр Митя. Тракторът е хубав, само че не обича бензин, а обича супа.

Татко и мамо, много ми е мъчно за вас. Особено вечер. Но няма да ви кажа къде живея. Иначе ще ме вземете, а Матроскин и Шаро ще загинат.“

И изведнъж чичо Фьодор видя, че селските момчета пускат на полето хвърчило. И хукна при тях. И нареди на котарака да допише писмото вместо него. Котаракът взе молива и започна да пише:

„И още си имаме топла печка. Много обичам да си почивам на нея! Със здравето не съм много добре: ту лапите ме въртят, ту опашката ми е като откъсната. Защото, скъпи татко и мамо, животът ми беше тежък, пълен с лишения и изгонения. Но сега всичко е различно. И салам си имам, и току-що издоено мляко имам в чинийката на пода. Пий колкото щеш! Мишките хич не искам и да ги видя. Ловя ги само така, за развлечение. Или с въдицата, или с прахосмукачката ги изсмуквам от дупките им и ги нося на полето. А денем обичам да се качвам на покрива. И там опуля очи, разперя мустаци и се пека като ненормален. Облизвам се на слънце и съхна.“

Но изведнъж котаракът чу, че мишките в мазето нещо се разшумяха. Извика Шаро и хукна към мазето с прахосмукачката. Шаро захапа молива и продължи да драска нататък:

„Тия дни започнах да се скубя. Старата козина пада от мене — да те е страх да влезеш в къщи. Затова пък расте нова — чиста, мека като коприна! Просто астраган. Пък и малко съм попрегракнал. Минувачи много, по всички трябва да лаеш. Час полаеш, два полаеш, после не лай, а някакво свистене и бълбукане излиза.

Скъпи татко и мамо, сега просто няма да ме познаете. Опашката ми е вирната, ушите ми стърчат, носът ми е студен и рунтавостта ми се е увеличила. Сега през зимата ще мога да спя дори и на снега. Вече сам ходя в магазина. И всички продавачи ме познават. Дават ми безплатно кокали… Така че не се безпокойте за мене. Станал съм толкова здрав, направо уха-а! Ако се покажа на изложба, всички медали са ми вързани в кърпа. За красота и за съобразителност.

Довиждане.

Ваш син — чичо Шаро.“

След това искаше да поправи думата „Шаро“ на „Фьодор“. Излезе нещо съвсем неясно:

„Довиждане.

Ваш син — чичо Фаро“.

Заедно с Матроскин те запечатаха писмото, написаха адреса и Шаро го отнесе със зъби до пощенската кутия.

Но от кутията писмото не тръгна скоро към адреса. Защото раздавачът Печкин беше в лудницата. Отначало той не искаше да остава там. Казваше, че не той е полудял, а къщата на чичо Фьодор, която започнала да го боде.

А после му хареса в лудницата. Нямаше нужда да разнася писма, пък и хранеха добре. И освен това там се запозна с един счетоводител. Децата му го бяха докарали до болница. И той през цялото време поучаваше Печкин. Казваше му:

— Печкин, не скачай на леглото!

— Печкин, не се навеждай през прозореца!

— Печкин, не замеряй другарите си с кюфтета!

Макар че Печкин отникъде не се навеждаше, никъде не скачаше и не замеряше другарите си с никакви кюфтета.

Но Печкин беше сърдит на чичо Фьодор. Той казваше така:

— Някои хора държат в къщи кучета и котки, а аз даже велосипед си нямам.

Но това беше после. А засега той все още беше в лудницата и писмото си стоеше в пощенската кутия.