Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (15)

Петнадесета глава
Писмо до института по Слънцето

Котаракът поиска от чичо Фьодор молив и започна да пише нещо.

Чичо Фьодор попита:

— Какво си намислил?

Котаракът отговори:

— Пиша писмо до един институт, където изучават слънцето. Имам връзки там.

— А какво е това „връзки“? — попита чичо Фьодор.

— Делови познанства — обясни котаракът. — Това е когато хората ни в клин, ни в ръкав си правят добрини, като на стари познати.

— Ясно — каза чичо Фьодор. — Ако например едно момче в автобуса, ей така, вземе, че отстъпи място на някоя баба, значи го е направило по приятелска линия. Като на стар познат.

— Не, това не е същото — обясни котаракът. — Просто момчето е било учтиво. Или пък и учителката му е пътувала в същия автобус. Но ако момчето някога е белило картофи вместо бабата, а тя през това време му е решавала задачите, тогава, значи, са имали делово познанство. И те винаги ще си помагат.

— А на тебе каква помощ ти е нужна?

— Искам да ми изпратят малко слънце. Домашно.

— Има ли такива слънца? — учуди се момчето.

— Ще видиш — каза котаракът и изведнъж закрещя: — Кой ми отмъкна молива?!

Сврачето Крадливко отговори от гардероба:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

— Дай го тука! — нареди Матроскин.

Само че не беше толкова лесно да се вземе нещо от Крадливко. Котаракът го гони половин час из къщата. Най-после си взе молива. Крадливко обаче му се разсърди. И щом Матроскин се обърнеше, той скачаше отзад и го клъвваше по опашката. Котаракът от изненада всеки път подскачаше до тавана. А чичо Фьодор се смееше със сълзи.

Накрая котаракът дописа писмото. Ето какво беше то:

„Скъпи учени,

При вас сигурно е топло. А при нас скоро ще дойде зимата. Но моят стопанин чичо Фьодор не разрешава да се сече природата на дърва. Не разбира, че с тия съчки ще замръзнем! Изпратете ни, моля ви се, домашно слънце. Иначе скоро ще стане късно.

С уважение, ваш котарак Матроскин.“

След това написа адреса:

„Москва, Институт по Физика на Слънцето, отдел Изгреви и Залези, за учения до прозореца с престилката без копчета. Който носи различни чорапи“.

Тогава се появи Шаро — носеше в зъбите си заека. И заекът изплезил език, и Шаро. И двамата изморени. Но затова пък Шаро бе щастлив, а заекът не особено.

— Ето — каза радостният Шаро, — хванах го.

— А защо? — попита котаракът.

— Как защо?

— Така. Какво мислиш да правиш с него?

— Не зная — отговори кучето. — Моята работа е ловджийството — да го хвана. А какво ще го прави решава стопанинът. Може да го даде в детската градина. А може да си наскубе пух и да си изплете ръкавици.

— Стопанинът решава, че трябва да се пусне — каза чичо Фьодор. — Животните трябва да живеят в гората. Няма нужда да правим в къщи зоологическа градина!

Шаро се натъжи, сякаш в него угасна лампичка, но не възрази. Чичо Фьодор даде на заека морков и го изнесе пред вратата.

— Хайде — каза, — бягай!

Но заекът не щеше да бяга. Седеше си кротко и се оглеждаше наоколо.

Тогава Матроскин взе да се безпокои: ама работа — още един квартирант се очертава! И така са предостатъчно!

Изнесе той скришом Шаровата пушка, промъкна се до заека и взе, че гръмна над ухото му. Заекът чак подскочи. Размаха лапички във въздуха и изхвърча от мястото си като куршум — фюуу! Самият Матроскин се изплаши не по-малко — и той като куршум отскочи на другата страна. Само пушката остана да лежи по средата и над нея се виеше син дим.

А Шаро стоеше на стълбите и от очите му се стичаха сълзи. Чичо Фьодор каза:

— Хайде, не плачи. Измислих какво да правя с тебе. Ще ти купим фотоапарат. Ще се занимаваш с фотолов. Ще фотографираш животните и ще изпращаш снимките в различни списания.

Това като че ли наистина беше най-добрият изход. От една страна, все пак беше лов. А от друга — нямаше нужда да се убиват никакви животни.

И Шаро зачака фотоапарата, както децата чакат Първи май.