Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (18)

Осемнадесета глава
Писмото на пощенския раздавач Печкин

А татко и мама съвсем се затъжиха за чичо Фьодор. Животът им опротивя. По-рано все не им оставаше време да се занимават с него: отнемаше им го домакинството, телевизорът и вечерните вестници. А сега толкова време им се освободи, че за двама чичо Фьодоровци щеше да стигне. Не знаеха къде да го дяват това време. Все за чичо Фьодор си говореха и поглеждаха в пощенската кутия — няма ли писма от селата Киселомляково.

Мама каза:

— Сега разбрах много неща. Ако чичо Фьодор се намери, ще му взема бавачка. Да не се отделя нито крачка от него. Тогава никъде няма да избяга.

— Не си права — каза татко. — Той е момче. На него му трябват приятели, тавани, колиби разни. А ти искаш да го превърнеш в мамина плезана.

— Не плезана, а глезана — поправи го мама.

— Ако ще и гризана да е! — викна татко. — Той си е момче! Сега вече даже момичетата са бесни! Минах покрай детската градина, когато слагаха децата да спят. Те подскачаха в леглата чак до тавана. Като скакалци! От гащичките си изскачаха. И на мен ми се дощя да скачам така!

— Хайде, давай! — каза мама. — Скачай до тавана! Изскачай си от гащичките! Само че няма да ти позволя да ми разваляш сина! И никакви кучета в къщи няма да има! И никакви котки! В краен случай ще се съглася на костенурка в кутия.

Така си разговаряха всеки ден. А мама ставаше все по-строга и по-строга. Беше решила да държи изкъсо и татко, и чичо Фьодор. Тогава започнаха да пристигат писмата от пощенските раздавачи. Първо едно. После още едно. После десет наведнъж. Но добри новини нямаше. Писмата бяха такива:

„Здравейте, татко и мамо,

Пише ви пощенският раздавач от село Киселомляково. Казвам се Василий Петрович Виличкин. Работя добре.

Вие питате няма ли е нашето село момче чичо Фьодор. Отговаряме: такова момче при нас няма.

Има един човек, който се казва Фьодор Фьодорович. Но той е дядо, а не момче. И сигурно не ви трябва.

Краят ни е красив и има много разни простори. Елате при нас да живеете и да работите. Поклон от всички киселомляковци.

Много поздрави пощенски раздавач

Виличкин“.

или такива:

„Уважаеми татко и мамо,

Пишете, че ви е напуснал чичо ви. Нека си върви. Но какво общо има момчето? Да не би да е тръгнал като момче, а пък да е станал чичо? Тогава не е ясно за кого са подаръците.

Напишете ни с бабата, за да знаем. Само че по-бързо, защото се каним да ходим в почивен дом, втора смяна. Много искаме да знаем отговора на тази загадъчна тайна.

Пощенски раздавач Лъжичкин с бабата си“.

Получиха много различни писма, но това, което им трябваше, го нямаше.

Мама каза:

— Няма да намерим чичо Фьодор. Вече пристигнаха двадесет и едно писмо, а за него нито дума.

Татко я успокои:

— Нищо, нищо. Ще почакаме двадесет и второто.

И ето че то дойде. Мама го отвори и не повярва на очите си.

„Здравейте, татко и мамо,

Пише ви пощенският раздавач Печкин от село Киселомляково. Вие питате за момчето чичо Фьодор. Написали сте и обява във вестника. Това момче живее при нас. Скоро се отбих при него да видя дали всички котлони са изключени, а кравата му ме подгони на дървото.

А после пих чай при тях и незабелязано отрязах едно копче от якето му. Вижте ваше ли е това копче. Ако е ваше, значи, и момчето е ваше.“

Мама извади копчето от плика, че като се разкрещя:

— Това копче е мое! Аз самата го приших на чичо Фьодор!

Татко също започна да крещи:

— Ура!

И от радост подхвърли мама към тавана. Чак очилата му паднаха! Затова не я видя, та да я хване. Добре, че тя се приземи на дивана, иначе татко щеше да си изпати.

А мама продължи да чете:

„При вашето момче всичко е наред. И трактор си има, и крава. Храни най-различни животни. И котарак си има, от хитър по-хитър. Заради този котарак се озовах в лудницата: почерпи ме с мляко, от което се полудява.

Можете да дойдете да си вземете момчето, защото то нищо не знае. И аз нищо няма да му кажа. А на мене ми донесете велосипед. С него ще разнасям пощата. И от нови панталони не бих се отказал.

Довиждане.

Пощенският раздавач на село Киселомляково, Можайски район, Печкин.“

След това писмо мама и татко започнаха да се стягат за път, а чичо Фьодор нищо не подозираше.