Сигрид Унсет
Стопанка (8)

2.

На следващата година, една вечер в края на коледните празници, Кристин Лаврансдатер и Орм Ерленсьон пристигнаха съвсем неочаквано в градската къща на магистър Гюнюлф.

През този ден духаше силен вятър и валеше лапавица още от обяд, а надвечер бурята се превърна в истинска снежна виелица. Двамата, целите в сняг, влязоха в стаята, където свещеникът вечеряше с прислугата си.

Гюнюлф попита изплашен дали в „Хюсабю“ не се е случило някакво нещастие, но Кристин го успокои. Ерлен отишъл да гостува в Гелмин, но тя не го придружила, защото се чувствала много изтощена.

Гюнюлф се замисли: Кристин и Орм бяха яздили през целия път до града. Конете им бяха капнали от умора. Накрая животните сигурно са положили неимоверни усилия, за да си проправят път през снежните преспи. Свещеникът помоли двете жени в дома си — жената, която го бе отгледала, и нейната сестра — да помогнат на Кристин да се преоблече в сухи дрехи, а самият той се погрижи за племенника си.

— Кристин май е болна — сподели му опасенията си Орм. — Казах и на татко, но той се ядоса.

Момчето разказа, че напоследък мащехата му не била на себе си. То не проумявало каква е причината. Орм не си спомняше чия е идеята за това пътуване, но Кристин изпитвала силен копнеж да посети катедралата с мощите на свети Улав в Нидарус и Орм се съгласил да я придружи някой ден. Вчера, веднага след като Ерлен заминал, Кристин пожелала да тръгват незабавно. Независимо от признаците за лошо време Орм не й се противопоставил, защото погледът й не му се понравил.

Кристин се върна в стаята и Гюнюлф разбра какво има предвид момчето. В черната рокля на Ингрид тя изглеждаше плашещо изпосталяла с това бледо като платно лице, с хлътналите дълбоко в орбитите очи, под които тъмнееха синкави сенки. Погледът й беше странно мрачен.

Гюнюлф не беше виждал снаха си от три месеца. Тогава гостува в „Хюсабю“ за празненството по случай раждането на второто дете на Ерлен и Кристин. Майката изглеждаше здрава, натъкмена в празнични одежди в леглото. Каза, че се чувствала добре, раждането минало леко. Гюнюлф не прие решението на Рагнфрид Иваршдатер и Ерлен да дадат детето да го гледа друга жена. Кристин плачеше и ги заклинаше да й оставят Бьоргюлф — искала да го храни от гръдта си. Вторият син на младото семейство кръстиха на бащата на Лавранс.

Свещеникът попита първо за Бьоргюлф, защото знаеше, че Кристин не харесва кърмачката, на която го повериха. Но този път тя похвали Фрида: детето се чувствало отлично, а кърмачката го обичала и го гледала много по-добре, отколкото очаквали.

— А Никулаус? — поинтересува се чичото. — И той ли е здрав и читав?

По лицето на майката се разля усмивка. Нокве се разхубавявал с всеки изминал ден. Не говорел много, но надраснал връстниците си във всички отношения и бил доста едър за възрастта си. Хората не можели да повярват, че е само на две години. И Гюна смятала така…

След краткото оживление Кристин отново помръкна. Магистър Гюнюлф наблюдаваше снаха си и племенника си, седнали от двете му страни. Изглеждаха съсипани от умора и много тъжни. Сърцето му се свиваше да ги гледа такива.

Орм открай време му се струваше потиснат. Вече петнайсетгодишен, младежът притежаваше рядка красота, за жалост засенчвана от колебливата му и нерешителна природа. На ръст Орм не отстъпваше на баща си, но по телосложение беше твърде слаб и тесногръд. Приличаше на Ерлен и в лице, но очите му бяха много по-тъмни, а устата под едва наболата брада — малка и нерешителна, неизменно затворена и обрамчена от скръбни бръчици. Дори тънкият, смугъл врат на Орм, подаващ се изпод черната му къдрава коса, докато той се хранеше леко наведен напред, навяваше необяснима печал.

Кристин седеше за първи път заедно с девера си на трапезата в дома му. Миналата година с Ерлен ходиха на пролетния тинг в града и отседнаха в тази къща на Гюнюлф, наследена от баща му. Тогава обаче свещеникът пребиваваше в дома на канониците, понеже заместваше едного от тях. Сега магистър Гюнюлф, в качеството си на енорийски свещеник на Стайне, държеше на служба и дякон да му помага, защото оглавяваше и писмената работа в църквите в архиепископията по време на боледуването на ръководителя на църковния хор, Айрик Финсьон. Вече живееше в имението си.

Вечеряха в доста необичайна според Кристин стая. В средата на стената под източния фронтон на дървената къща Гюнюлф бе поръчал да иззидат голяма камина по подобие на каквито бе видял в южните страни. Огънят гореше сред подпори от ковано желязо. Срещу масата, разположена по протежението на по-дългата стена, стояха пейки с подложки за писане. Пред икона на Светата Дева гореше лампа от жълт метал, а до нея имаше поставки с книги.

Кристин не се чувстваше уютно в тази стая. Изпита отчуждение от девера си, седнал срещу нея със своите клирици и ратаи, които по някакъв странен начин също приличаха на свещеници. На трапезата имаше и неколцина бедняци — все възрастни хора, само едно младо момче. Празните му очни ябълки бяха покрити с тънки като мембрана червени клепачи. На пейката на жените, редом с двете възрастни стопанки, седеше и девойка с двегодишно дете в скута. Тя ядеше лакомо кисело мляко и тъпчеше детето, та бузите му щяха да се пръснат.

По принцип всички свещеници от катедралата с мощите на свети Улав хранеха сиромаси, но според мълвата в дома на Гюнюлф Никулаусьон идвали малцина просяци, макар че — или по-скоро защото — той ги настанявал на пейката до себе си и се отнасял към всеки бедняк като към знатен гост. Позволявал им да ядат от паницата му и да пият бира от бурето му. Затова го посещавали, когато имали нужда от питателна вечеря, но по-често се отбивали при другите свещеници, където им давали да хапнат малко каша и да сръбнат разредена бира в готварницата.

Веднага след като дяконът прочете благодарствената молитва след храна, бедняците пожелаха да си вървят. Гюнюлф отдели време да каже блага дума на всеки, да ги попита дали искат да пренощуват в дома му, дали имат нужда от нещо друго. Свещеникът настоя девойката с детето да остане и да не разнася малкото нощно време, но тя промърмори някакво извинение и побърза да си тръгне. После Гюнюлф помоли един слуга да се погрижи за слепия Арнстайн, да му налее бира и да му намери удобно легло в къщата за гости. Гюнюлф облече връхната си дреха с качулка и се обърна към двамата си роднини:

— Орм, Кристин, сигурно сте изморени и искате да си починете. Аудхил ще се погрижи за вас. Когато се прибера от църквата, вече ще сте заспали.

Кристин обаче настоя да тръгне с него.

— Нали затова съм дошла — рече тя и прикова отчаян поглед в Гюнюлф.

Ингрид й даде сухо палто и двамата с Орм се присъединиха към малката процесия, тръгваща от дома на свещеника.

В черното нощно небе камбаните биеха сякаш точно над главите им. До църквата нямаха много път. Крачеха в дълбокия, натрупал сняг. Времето вече утихна. Из въздуха се носеха самотни снежинки и блещукаха слабо в мрака.

Пребита от умора, Кристин се облегна на близката колона, но камъкът смрази кръвта в жилите й. Застанала в тъмната църква, тя се вторачи към светлината на хоровата част. Не виждаше къде се намира Гюнюлф, но той със сигурност стоеше сред свещениците със свещ до книгата си. Не, няма как да говори с него…

Тази вечер й се струваше, че за нея никъде няма спасение. У дома отец Айлив я мъмреше, задето приема толкова тежко ежедневните си грехове. Според свещеника такова поведение говорело за високомерие. От нея се искало единствено да се моли усърдно и да върши добри дела — тогава нямало да й остава време да си блъска главата над подобни дреболии.

— Дяволът е достатъчно хитър, за да разбере, че душата ти му се изплъзва. Накрая ще се откаже да те изкушава.

Кристин се заслуша в многогласието и се сети за църквата на монахините в Осло. Там нейният слаб, беден глас се смесваше с техните гласове в благодарствената песен, отправена към Бог. А долу, сред миряните, стоеше Ерлен със закопчана до брадичката пелерина. Двамата мислеха само как да поговорят тайно от присъстващите.

Тази животинска, изгаряща страст не й се струваше толкова ужасен грях. Тогава и двамата не бяха женени и случилото се помежду им беше съвсем нормално. По-скоро престъпваше границите на общоприетото. Ерлен се опитваше да тегли чертата след досегашния си живот, изпълнен с непростими прегрешения, и тя се надяваше, че като му повери живота, честта и щастието си, той по-лесно ще се освободи от старото бреме.

Последния път, когато коленичи в тази църква, Кристин осъзна с кристална яснота, че всички тези мисли са били само опит да заблуди Господ с лъжи и хитрини. Двамата с Ерлен не нарушиха всички Божии заповеди и не сториха всички грехове не защото бяха добродетелни, а защото извадиха късмет. Ако Кристин беше омъжена за другиго, когато срещна Ерлен, нямаше да я е грижа за душевното здраве и честта на съпруга й. Щеше да постъпи досущ като онази, другата, чиито действия осъждаше толкова безмилостно. Сега Кристин осъзнаваше: в безумието и отчаянието си по онова време не съществуваше изкушение, на което не би се подала. Тогава тя усещаше как любовта й калява волята й и я превръща в остър като бръснач нож, готов да пререже всички връзки към роднините, християнството и честта. В съзнанието й нямаше място за нищо друго, освен за изгарящия копнеж по Ерлен. Бленуваше да го види, да бъде близо до него, да разтвори устните си за пламтящата му уста и прегръдката си за греховната сладост, на която той я научи.

О, не. Дяволът още се надява да си възвърне властта над душата й. Но докато коленичеше в храма, сломена от мъка заради извършените грехове, заради суровото си сърце, нечисто тяло и сляпа душа, тя усети как кралят светец бащински я покри с късче от дрехата си. Тя хвана силната му топла ръка, а той й посочи светлината — извор на цялата сила и святост. Свети Улав обърна очите й към Христос на кръста. Виж, Кристин, там е Божията любов… И тя наистина започна да усеща Божията любов и търпение. Но отново отвърна лице от светлината и затвори сърцето си за нея. Сега в мислите й съществуваше единствено нетърпение, гняв и страх.

Превърнала се бе в жалка жена. И сама разбираше, че грешница като нея трябва да премине през тежки изпитания, за да се излекува от небогоугодното си поведение. И въпреки това Кристин нямаше търпение. Сърцето й щеше да се пръсне при мисълта за грижите, стоварени върху плещите й. Не бяха сериозни, но бяха много, а тя вече не издържаше…

За миг зърна високата, тънка снага на доведения си син сред мъжете.

Беше безсилна да промени това: обичаше Орм като роден син, но не питаеше същите чувства към Маргрет. Кристин полагаше неимоверни усилия да хареса детето още от деня, когато Юлв Халдуршон я доведе в „Хюсабю“ миналата зима. Осъзнаваше колко абсурдно е да таи подобна неприязън и ярост към деветгодишно момиченце. До известна степен антипатията й се дължеше на плашещата прилика между Маргрет и Елине. Кристин не разбираше Ерлен. Той се гордееше с красотата на дъщеричката си, с русите й къдрици и кафявите й очи, и детето сякаш не събуждаше в съзнанието му никакви неприятни спомени. Като че ли Ерлен напълно бе забравил майката на децата си. Но приликата с Елине не беше единствената причина Кристин да не обикне доведената си дъщеря. Маргрет не понасяше да я поучават, проявяваше високомерие и се държеше злобно със слугите. Лъжеше непрекъснато и баламосваше баща си. Не го обичаше искрено като Орм. Маргрет се присламчваше към него и започваше да го милва и да се глези само когато искаше нещо. А Ерлен я обсипваше с подаръци и задоволяваше всичките й прищевки. Кристин забеляза, че и Орм не изпитва обич към сестра си.

Кристин се обвиняваше, задето сърцето й остава сурово и зло към малката Маргрет и задето не съумява да наблюдава поведението на момичето, без мислено да я порицава и упреква. Но още повече се измъчваше Кристин, когато ставаше свидетел на нестихващите разриви между Ерлен и Орм. Страдаше най-вече защото с цялото си сърце усещаше каква безгранична любов изпитва бащата към сина си. Ерлен изпадаше в необяснима ярост срещу Орм, защото не знаеше как да постъпи с него, та да обезпечи бъдещето му. Ерлен бе осигурил имоти и добитък на незаконородените си деца, но Орм никак не се вместваше в представата за здрав селянин. Ерлен се обезсърчаваше, виждайки колко слаб и немощен е синът му. Упрекваше го, че е прекалено кекав, мъчеше се да го кали, часове наред го обучаваше да използва тежки оръжия, които момчето посмъртно не би могло да държи; вечер го караше насила да пие до несвяст или го подлагаше на изтощителен и опасен лов. Кристин усещаше страха на съпруга си. Той подивяваше от тревога, защото крехкият му слабичък син беше роден да бъде аристократ, но произходът му не го позволяваше. Кристин започна да осъзнава, че търпението на Ерлен се изчерпва доста бързо, щом се бои за свой близък или изпитва съчувствие към него.

Орм също проумяваше защо баща му се държи така. Душата на младежа се раздвояваше между любовта към Ерлен и гордостта да има такъв баща, от една страна, и презрението към неговата неразумност, защото детето му плаща за неговите грешки. Орм обаче потърси утеха при младата си мащеха. В нейно присъствие той сякаш дишаше спокойно и се чувстваше по-свободен. Когато двамата оставаха насаме, Орм дори се шегуваше и се смееше, макар и съвсем кротко и тихо. На Ерлен това никак не му се нравеше. Сякаш подозираше, че Кристин и Орм обсъждат поведението му зад гърба му и го осъждат.

На Ерлен положително не му беше леко и нямаше нищо чудно във факта, че става раздразнителен, когато въпросът опре до бъдещето на децата му. И все пак…

Кристин все още се разтреперваше от болка, когато се сетеше за това.

Миналата седмица цялото имение гъмжеше от гости. Когато Маргрет пристигна, Ерлен нареди да й обзаведат стаята в дъното на голямото помещение, падаща се над преддверието. Бащата реши там да бъде моминската спалня на Маргрет, където тя спеше заедно със слугиня, натоварена да я следва неотклонно. Там спеше и Фрида с Бьоргюлф. Но на Коледа в имението пристигнаха много гости и Кристин предвиди в тази спалня да нощуват младите мъже. Двете слугини и бебето щяха да се преместят в къщата на прислужниците. Стопанката се досети, че Ерлен няма да одобри, ако тя отпрати дъщеря му да нощува при слугините, и затова й стъкми постеля върху пейка в голямото помещение, предназначено за госпожите и момите. Маргрет не обичаше да става рано. Сутринта Кристин я повика няколко пъти, но момичето продължи да спи, след като всички останали вече бяха на крак. Кристин искаше да разтреби помещението и да приготви трапезата за закуска. Гостите вече бяха огладнели и тя изгуби търпение. Дръпна постелките под главата на Маргрет и отметна завивката й. Видя, че лежи гола-голеничка върху кожения чаршаф, и метна върху нея връхната си дреха от грубо, небоядисано сукно. Кристин я обличаше само когато ходеше до готварницата или до бараките да наглежда докъде са стигнали слугините с храната.

В същия миг в помещението влезе Ерлен. Беше нощувал в друга стая заедно с неколцина гости, защото Гюна спеше в постелята на господарката. Той се вбеси. Сграбчи я за ръката и я стисна толкова силно, че по кожата й дълго личаха синини от пръстите му.

— Да не би да ти се струва редно, дъщеря ми да лежи в слама и сукно? Маргит е мое дете. Зная, че не я приемаш като своя дъщеря. Тя се задоволява с онова, което за родните ти синове не е достатъчно добро, но ако си си позволила да я направиш за смях пред погледите на тези жени, ще се наложи да си поправиш грешката. Завий отново Маргит!

Наистина, предната вечер Ерлен пийна доста, а в такива случаи сутрин винаги беше раздразнителен. Пък и вероятно го притесняваха шушуканията на гостенките по адрес на Орм и Маргрет и се е почувствал унизен и обиден. И все пак…

Кристин се опита да сподели на отец Айлив кое я е засегнало, но свещеникът нямаше как да й помогне. Според Гюнюлф не било наложително Кристин да изповядва на Айлив Серксьон греховете, които е извършила, преди той да стане неин духовен баща, освен ако сама не усети, че отецът трябва да научи за тях, за да може да й помогне и да й даде най-правилния съвет. Затова Кристин премълча доста неща, макар и да осъзнаваше с какво незаслужено уважение я гледа отец Айлив. Тя просто не искаше да губи приятелството на този добър и чистосърдечен човек. Ерлен я вземаше на подбив, но тя наистина намираше утеха при свещеника. Винаги я изслушваше и я разпитваше за децата й. Свещеникът обсъждаше с интерес дребните събития, свързани със синовете й, докато Ерлен се отегчаваше. Отец Айлив имаше подход към децата и притежаваше усет за неразположенията и болестите им. Съпругът й се присмиваше, когато тя се заемаше собственоръчно да приготвя отбрани ястия за свещеника. Ала светият човек ценеше питателната храна и хубавото вино и Кристин с радост изпробваше рецепти, научени от майка си или в манастира. На Ерлен му беше все едно какво яде. Държеше само на трапезата да има месо, ако не се пости. За разлика от него отец Айлив й благодареше многословно за вниманието и хвалеше кулинарните й умения, когато тя му изпращаше шиш от яребици, обвити в тънки резени сланина, или блюдо с еленови езици в сос от френско вино и мед.

На свой ред свещеникът й даваше съвети за градината, носеше й калеми за присаждане от Таутра^[1], където брат му бил монах, и от манастира на свети Улав, чийто игумен бил негов близък приятел. Свещеникът й четеше на глас и се увличаше в разкази за красотите на света…

Именно защото отец Айлив беше изключително добросърдечен и доверчив човек, Кристин нямаше желание да говори с него за злото, което съзираше в сърцето си. Когато му призна колко огорчена е останала от поведението на Ерлен при случката с Маргрет, свещеникът я посъветва да прояви снизхождение към мъжа си, но изрази мнението, че грешка е допуснал само Ерлен, като е обидил незаслужено съпругата си, и то в присъствието на чужди хора. И Кристин беше на същото мнение, но дълбоко в душата си изпитваше непреодолима вина за случилото се, която пронизваше болезнено сърцето й.

Кристин отправи поглед нагоре към мощехранителницата, блещукаща в матов, златист отблясък в полумрака зад издигнатия олтар. Надяваше се нещо да се отключи в съзнанието й, докато стои в храма, а в сърцето й да се разлее животворна вълна и да отмие тревогата, страха, горчилката и объркването, които го изпълваха.

Но тази вечер никой не прояви търпение към нея. Кристин, нима не се научи да променяш собственото си разбиране кое е правилно и кое не в светлината на Божията справедливост, да преобразуваш езическата си, себична страст в ореол на любовта? Така и не се научи, Кристин…

Последния път, когато коленичи тук, носеше Нокве на ръце. Малката му уста, опряна на гърдите й, стопляше сърцето й, усещащо небесната любов, и то се разтапяше като восък. Тя имаше Нокве, който тичаше из къщи толкова красив и миловиден, че сърцето й щеше да се пръсне от майчина обич само при мисълта за него. Меката му къдрава косица започна да потъмнява. Щеше да стане чернокос като баща си. Нокве кипеше от здраве и енергия. Кристин му правеше животни от стари кожи, а той ги хвърляше и се надпреварваше с кученцата кой ще ги стигне по-бързо. Накрая кожите се озоваваха в огъня и изгаряха с пушек и ужасна миризма, а Нокве пищеше, скачаше, тропаше с крака и забиваше глава в скута й: там приключваха всичките му приключения. Слугините се надпреварваха за благоволението му, а мъжете го вземаха на ръце и го подхвърляха към тавана, когато влезеха при него. Видеше ли Юлв Халдуршон, Нокве се втурваше и прегръщаше краката му. Понякога Юлв го водеше в необитаваното имение. Ерлен щракаше с пръсти под носа на сина си и го качваше за малко на рамо, но в действителност от всички, живеещи в „Хюсабю“, бащата обръщаше най-малко внимание на детето. Все пак той обичаше Нокве. Ерлен се радваше, че има двама законородени синове.

Сърцето на майката се сви.

Отнеха й Бьоргюлф. Рагнфрид и Ерлен сметнаха, че трябва да си щади силите, и дадоха новородения й син на друга жена. Щом Кристин посегнеше да го подържи, той започваше да хленчи и Фрида веднага му даваше да бозае от гръдта й. Млечната майка бдеше ревниво над момчето. Но Кристин нямаше да позволи същото да се случи с третото й дете. Мислеше си със злорадство в сърцето, че всъщност майка й и мъжът й не постигнаха целта си: тя очакваше да роди третото си дете, преди Бьоргюлф да навърши единайсет месеца.

Не смееше да сподели новината с отец Айлив. Той щеше сигурно да си помисли, че тя се ядосва, задето отново тръгва по същия път. Но сега Кристин се радваше…

Кристин се върна от поклонението си с дълбоко загнезден в душата си страх. Никога повече не биваше това безумие да взема връх над разума й. До края на лятото тя стоя сама с детето си в старата къща, отдадена на молитви и разкаяние. Полагаше неимоверно старание да изправи на крака западналото имение, да спечели симпатията на слугите с доброта и всеотдайност. Стремеше се с всички сили да помага и служи на всички около себе си, доколкото й позволяваха силите и правомощията. Над душата й се спусна прохладно и приятно спокойствие. В мислите си Кристин намираше опора в баща си, а в молитвите си се уповаваше на светите мъже и жени, за които четеше отец Айлив. Размишляваше сериозно над поведението на стоиците и смелостта им. Разнежена от блаженство и благодарност, тя си спомняше за брат Едвин, който й се яви в онази лунна лятна нощ. Кристин разбра посланието му, когато той й се усмихна благо и окачи ръкавицата си на лунния сърп. Стига да не спира да се уповава на Бог и ще стане добра жена.

След края на първата година от брака й с Ерлен Кристин се върна да живее при съпруга си. Утешаваше се сама, щом се почувстваше несигурна: нали самият архиепископ й обърна внимание, че всеотдайността й ще проличи именно в съвместното съжителство с мъжа й. Затова Кристин се грижеше най-съвестно за благоденствието и честта му. Самият Ерлен веднъж отбеляза:

— Стана така, както казах, Кристин: ти възроди благочестието в „Хюсабю“.

Хората й засвидетелстваха добронамереност и уважение. Постараха се бързо да забравят, че стопанката им е белязала началото на брака си с малко прегрешение, плод на нейна необмислена постъпка. Съберяха ли се видни стопанки, винаги се допитваха до нея, а хората хвалеха реда и поддръжката в „Хюсабю“. Викаха я да помага на сватби и раждания в големите имения и никой не намекваше, че е млада, неопитна и нова в района. Слугите оставаха вечер до късно в голямото помещение — точно както и в „Йорун“ — и винаги имаха въпроси към господарката си. Всички се отнасяха с нея мило и внимателно, а Ерлен се гордееше със съпругата си. Кристин се чувстваше опиянена от щастие.

После възложиха на Ерлен да организира сбирката на собствениците на кораби на юг от фиорда. Той обикаляше селата на кон, плаваше и бързаше да обсъди проблемите с идващи в „Хюсабю“ хора и да разпрати нужните писма. Ерлен се подмлади, разхубави и придоби весел вид. Вече нямаше и помен от недоволното му, отегчено лице. Сияеше като зората. Сега Ерлен нямаше много време за нея, но Кристин се замайваше от радост, когато той се приближеше до нея с усмивка на уста и жадни за приключения очи.

Двамата се смяха на писмо, пристигнало от Мюнан Бордшон. Макар и да не беше присъствал лично на срещата на кралските сановници, рицарят иронизираше събитието и най-вече произвеждането на Ерлинг Видкюнсьон в кралски предстоятел. Побързал да си извоюва лични привилегии и скоро се очаквало да го обявят за най-високопоставения приближен на краля. Мюнан споменаваше и баща й:

— „Планинския вълк^[2] от Сил припълзя под един камък и седя там мирно и тихо. С други думи, твоят тъст се подслони при свещениците от Църквата на свети Лаврентий и по време на съвещанията не му се чу звънкият глас. Ако наистина е носел в себе си писма с печатите на Ернгисле и Карл Тюресьон и пергаментът не се е изтъркал, значи е изработен от кожа, по-жилава и от подметките на дявола. Да знаеш, Лавранс дал на Нонесетер осем марки сребро. Човекът явно е разбрал, че Кристин не е скучала в обителта, както се е очаквало от нея на такова място…“

Последните думи жегнаха Кристин. Прободоха я болка и срам, но тя също се смя заедно с Ерлен. Зимата и пролетта изминаха в радостно опиянение за младата стопанка, помрачавано единствено от тревогите покрай Орм. Ерлен се колебаеше дали да вземе момчето на север. Вълненията завършиха с нервен срив на Великден. През нощта Ерлен се разрида в обятията й: не смеел да вземе сина си на кораба, защото се боял, че Орм няма да е полезен във военен поход. Кристин го утеши. Момчето сигурно ще заякне с времето.

В деня, когато яздеше с Ерлен към залива Биргси, тя нито се страхуваше, нито тъжеше. Беше погълната от мисълта за мъжа си, от радостта и смелостта му.

Тогава и тя още не знаеше, че носи третото им дете в утробата си. Чувстваше се леко отпаднала, но отдаваше неразположението си на врявата около Ерлен — у дома напоследък имаше много шумни разпивки — и на глада на Нокве, който изсмукваше силите й. Когато усети зараждащия се в нея нов живот, направо… Кристин бе очаквала с огромно нетърпение да дойде зимата, за да пътува из градове и села редом с красивия си смел съпруг; двамата си бяха лика–прилика. Възнамеряваше да отбие Нокве през есента, защото щеше да й бъде трудно да го води навсякъде със себе си заедно с бавачката. В Кристин се загнезди непоколебимото убеждение, че в този поход Ерлен ще покаже и други свои способности, а не само безразсъдството си да пропилява имотите и доброто си име. Затова Кристин не се зарадва на бременността си и сподели мъката си с отец Айлив. Свещеникът я смъмри доста строго за безчувственото й сърце и светската й нагласа. Цяло лято Кристин се постара да се зарадва и да изрази благодарността си към Господ за неродената си рожба и за добрите вести, които пристигаха за смелите начинания на Ерлен на север.

Той се прибра точно преди Архангеловден. Кристин усети, че Ерлен никак не се зарадва, когато разбра какво предстои. Вечерта той рече:

— А аз си мислех: веднъж да станеш моя жена, всеки ден ще е празник. Обаче явно ми е съдено да постя.

Сетеше ли се за тези негови думи, Кристин се изчервяваше до корена на косите си както онази вечер, когато му обърна гръб, обляна в гъста руменина, но без сълзи в очите. После Ерлен се опита да заличи обидата с любов и доброта, но Кристин не можеше да я превъзмогне. Огънят в душата й, който всички изплакани сълзи на разкаяние не успяха да угасят, а страхът от грехопадение — да задуши, Ерлен стъпка само с тези си думи.

Кристин, Орм и Гюнюлф седяха пред камината в дома на свещеника. Стана късно и магистър Гюнюлф предложи за пореден път на гостите си да се оттеглят за почивка. Кристин обаче го помоли да постоят при него.

— Братко, помниш ли как ти разказах, че свещеникът в „Йорун“ навремето ме посъветва да постъпя в манастир, ако татко не се съгласи да ме даде на Ерлен?

Гюнюлф инстинктивно погледна към Орм, но Кристин го успокои със слаба, болнава усмивка:

— Този младеж отдавна е разбрал каква безволева грешница съм.

— А ти имаше ли желание да поемеш по иноческия път, Кристин? — тихо попита Гюнюлф.

— Бог сигурно щеше да ми отвори очите, ако бях решила да му служа в обителта.

— А вероятно Бог е искал да ти отвори очите, та да се научиш да му служиш, където и да се намираш. Твоят съпруг, децата ти и слугите в „Хюсабю“ се нуждаят от благонадеждна и търпелива божия слугиня да се грижи за тяхното добруване. Навярно девица, която избере Христос за свой жених и се откаже да се отдаде на грешен мъж, се обрича на най-святата женитба, но след като жената вече е съгрешила…

— Брат Едвин Ричардсьон — неведнъж съм ти говорила за него — ми рече така: „Исках да срещнеш Господ с венеца на непорочността си, Кристин“. И ти ли говориш за същото, братко?

Гюнюлф Никулаусьон кимна.

— При все това много жени са се откъсвали от греховния си живот с невъобразима сила и днес дори отправяме към тях молби да се застъпят за нас пред Бога. Но преди се е случвало често тези осъзнали се грешници да бъдат заплашвани с изтезания, клади и нажежени клещи, ако дръзнели да се нарекат християнки. Неведнъж съм размишлявал, Кристин, и допускам, че им е било по-лесно да се отскубнат от оковите на греха посредством подобни насилствени методи. Макар че ние, хората, сме безкрайно покварени, мнозина притежават вродена смелост, а именно тя най-често подтиква човешката душа да потърси пътя към Бога. Мъченията вероятно са изплашили част от грешниците и са ги разубедили да дирят спасение за душите си, но у мнозина са успели и да събудят предаността към Всевишния. Ако младо, заблудено Божие чадо бъде откъснато от пагубната за душата му похот още преди да е разбрало каква поквара причинява тя; ако попадне в божия обител, сред непорочни девици, които са се отдали на бдение над заспалите във външния свят и на молитви за тяхното спасение… Дано лятото дойде скоро — внезапно рече Гюнюлф и се изправи.

Двамата гости го погледнаха изумени.

— Сетих се как кукаше сутрин кукувицата по склоновете в „Хюсабю“. Първо я чувахме от хребета зад къщите, а после ехото отговаряше далеч, откъм горите около Бю. В утринната тишина гласът й кънтеше толкова прекрасно. Ти не намираш ли, че „Хюсабю“ е великолепно място, Кристин?

— Кукувицата, кукаща от изток, предвещава сълзи — промърмори Орм. — На мен „Хюсабю“ ми се струва най-красивото имение на света.

Свещеникът сложи ръка върху тесните рамене на племенника си.

— И аз така разсъждавах, синко. И за мен „Хюсабю“ представляваше имотът на баща ми. Нали съм по-малкият син в семейството, и пред мен не се очертаваха изгледи да го наследя, както е при теб, Орм.

— Когато татко живееше с майка ми, ти беше прекият наследник — отбеляза тихо младежът.

— Аз и децата ми не сме виновни, че няма да наследиш „Хюсабю“, Орм — печално се намеси Кристин.

— Зная и затова не тая неприязън към вас — отвърна младежът.

— Местността се разстила пред очите ти ширна и безкрайна — рече след малко Кристин. — От „Хюсабю“ се открива гледка към далечни гори, а небосводът е бездънен. В моя роден край над планините се стеле мъгла, а долината се крие на завет, заоблена, зелена и свежа. Светът е точно толкова голям, колкото е нужно — нито прекалено широк, нито твърде тесен — въздъхна тя и поразмърда ръцете в скута си.

— Онзи мъж, за когото баща ти искаше да те омъжи, там ли живее? — попита свещеникът. Жената кимна.

— Съжалявала ли си, задето го отхвърли?

Кристин поклати глава.

Гюнюлф стана и взе книга от етажерката. Отново се настани на мястото си, разкопча катарамите и започна да прелиства книгата в търсене на някакъв пасаж. Не прочете нищо, само остави книгата разтворена върху коленете си.

— Когато Адам и жена му се противопоставили на Божията воля, усетили в плътта си сила, която оказвала съпротива на собствената им воля. Бог ги сътворил, мъж и жена, млади и красиви, за да живеят в разбирателство и да създадат още наследници на неговите дарове, плод на добротата му: красотата на Едемската градина, плодовете от дървото на живота и вечно блаженство. Те не се срамували от голотата си, защото докато се подчинявали на Господ, телата и крайниците им били изцяло във властта на волята им.

Почервеняла като божур, Кристин скръсти ръце пред гърдите си. Свещеникът се наведе малко напред, към нея, и тя почувства погледа на проницателните му жълти очи върху сведеното си лице.

— Ева откраднала онова, което принадлежало на Господ, а съпругът й го взел от нея, макар че то по право се намирало в ръцете на техния баща и създател. Искали да бъдат равнопоставени на Бог. Забелязали, че така и станало: както той изгубил господството си над широкия свят, така и те се разделили с властта си над малкия си свят, над плътта си в дома на душата. Както те предали доверието на своя Господ Бог, така и телата им щели да предадат своя господар — душата. Телата им започнали да им се струват противни и омразни и те си направили дрехи, за да ги скрият. Първо се прикрили с препасници от смокинови листа. Но колкото повече опознавали собствената си похотлива природа, толкова по-големи части от телата си започнали да покриват с дрехи. Постепенно облекли гърдите и гърбовете си, които не искали да се превият, а днес мъжете вече скриват със стомана дори пръстите на ръцете и краката си, а лицата си крият зад метални забрала. Ето докъде се е разраснал раздорът и предателството в нашия свят.

— Помогни ми, Гюнюлф — помоли Кристин, а плъзналата по лицето й смъртна бледност покри и устните й. — Сама не зная какво искам.

— Тогава кажи „да бъде Твоята воля“ — тихо отвърна свещеникът. — Знаеш кое е правилно: отвори сърцето си за Божията любов и Го обичай с цялото си сърце.

— Но ти нямаш представа каква любов изпитвам към Ерлен и към децата си — рязко се обърна Кристин към своя девер.

— Сестро, всяка любов, различна от любовта към Всевишния, е само отражение на небето в локвите по кален път. Ще се изцапаш, ако се снижиш до тях. Но ако неизменно помниш, че тази обич е отражение на светлината от Божието царство, ще се радваш на красотата и ще се предпазиш от грешката да я развалиш, като се поровиш в калта, що е на дъното…

— Да, но ти си божи служител, Гюнюлф. Обещал си на Господ да избягваш подобни трудности.

— И ти си обещала същото, Кристин, когато си се заклела да се отречеш от дявола и злодеянията му. Неговите дела винаги започват със сладка нега и завършват така, че двама души се пробождат с жилата си като змията и жабата. Ева разбрала това, защото след като дала на мъжа и рода си онова, което принадлежало на Бога, им донесла единствено изгнание, вина за пролята кръв и смърт. Тези злини се появили на света, когато братът убил брат си на първата малка нива, където по околните канари растели тръни и бодли.

— Да, но ти си свещеник — настоя отново Кристин. — Не ти се налага всеки ден да се мъчиш да постигнеш разбирателство с друг човек и да проявяваш търпение — довърши тя със задавен глас.

— Разногласието между тяло и душа съществува у всяко божие чадо — усмихна се свещеникът. — Затова се правят венчавки и сватби, за да получат мъжът и жената помощ в съвместния си живот, а родителите, децата и слугите да им бъдат верни и отзивчиви спътници по нелекия път към добруването и мира в дома им.

— Струва ми се, че е по-лесно да бдиш над спящите по света и да се молиш за тях, отколкото да се бориш със собствените си грехове — тихо отбеляза Кристин.

— Така е — рязко се съгласи свещеникът, — но недей да се заблуждаваш, Кристин. На този свят не съществува и един-единствен духовен пастир, извършващ бракосъчетания, комуто не се е налагало да се отбранява срещу набезите на нечестивия със същото усърдие, с което се мъчи и да брани стадото си от вълка.

— А аз си мислех, че божиите служители, нали обикалят светилища и владеят всички силни слова и молитви… — лахо подхвана Кристин.

Гюнюлф се пресегна да засили огъня и подпря лакти на коленете си.

— Тези дни се навършват шест години, откакто пристигнах в Рим заедно с Айлив^[3] и двама шотландски свещеници, с които се запознахме в Авиньон. Изминахме целия път пеш. Озовахме се в града точно преди началото на постите. Хората в южните страни имат обичая да организират пищни гуляи и пиршества по това време на годината. Наричат ги карнавали. В странноприемниците виното, червено и бяло, се лее като река, а хората танцуват през нощта и наклаждат огньове по откритите места. Тогава в Италия е пролет, в нивите и градините цъфтят цветя, а жените се кичат с тях и, застанали по прозорците, хвърлят рози и теменужки на хората по улиците. Над каменните зидове висят килими от коприна и най-фини платове, защото в Италия къщите са от камък, а крепостите и домовете на рицарите се намират в самия град. Там няма законови наредби за търговски права или заповед да се спазва мир в градовете. Рицарите и техните слуги се бият по улиците и кръвта им тече… На улицата, където отседнахме, имаше такава крепост; господарят го викаха Ермес Малаволти. Високото здание потапяше в мрак цялата тясна уличка, а стаята на нашата странноприемница приличаше на студена тъмница в каменен затвор. Често ни се налагаше да вървим долепени до стената, когато рицарят минаваше по уличката, възседнал коня си. По дрехите му дрънчаха сребърни звънчета. Следваше го цяла свита оръженосци, а под копитата на жребците им хвърчаха нечистотии, защото в тази страна хората изхвърлят сметта и отпадъците си направо пред вратите. Улиците са неприветливи, мрачни и тесни като планински клисури. Нямат нищо общо с нашите зелени градски алеи. По уличките на този град се провеждат състезания с коне, докато трае карнавалът. Пускат диви арабски жребци да се надбягват.

Свещеникът помълча, а после отново подхвана:

— В дома на рицар Ермес живееше негова сродница на име Изота. Човек би могъл да я помисли за самата Изолда от легендата. Кожата и косите й имаха цвета на мед, а очите й бяха черни. Няколко пъти я зърнах до прозореца… Но покрайнините на града са по-пусти и от най-безлюдните планински склонове в Норвегия, макар че в околните планини се забелязват градчета и крепости, а по тучните пасища личат следи от човешки поселения и пасат големи стада от овце и бели волове. Пазят ги пастири на коне с дълги копия в ръце. Те представляват опасност за пътниците, минаващи оттам, защото често ги пребиват, ограбват и хвърлят труповете им в ями. Но из тези тучни равнини се намират църкви, събиращи поклонници от цял свят. — Гюнюлф помълча, преди да продължи: — Вероятно тази страна изглежда толкова пуста, защото в нея се намира градът, който царувал над целия езически свят и е станал годеница на Христос. Караулите са напуснали града и в цялата си замайваща празнична врява той е заприличал на изоставена съпруга. Безделниците са се настанили в дома на отсъстващия съпруг и са подмамили стопанката да се присъедини към техния начин на живот, изпълнен с разврат, кръвопролития и размирици. Но под тази земя се намират прелести, по-скъпоценни от всички красоти под слънцето. Говоря за гробовете на светите мъченици, изсечени в самите скали на планините. Те са толкова многобройни, че свят да ти се завие. Замисли ли се човек колко много са били тези светии, които са загинали заради Христовата вяра, ще започне да цени всяка прашинка, литнала изпод копитата на конете, яздени от мерзавците, и ще осъзнае колко свята и достойна за поколенията е тя.

Свещеникът извади изпод дрехата си тънка верижка и отвори закачения на нея малък сребърен кръст. Вътре имаше нещо черно, наподобяващо изсушена гъба, и малка позеленяла кост.

— Веднъж цял ден обикаляхме тези подземни проходи и четохме молитви в зали, където се събирали за литургия първите сподвижници на свети Петър и свети Павел. Тогава монасите, стопани на църквата, ни подариха тези светини. Това е частица от гъбите, с които благочестивите девици попивали кръвта на мъчениците, за да не се пилее, а това — костица от пръста на светец, чието име е известно само на нашия Господ. Тогава ние, четиримата, си обещахме всеки ден да призоваваме този светец, извършил незнайни за простосмъртните подвизи, и никога да не забравяме, че на този свят си заслужава да копнеем единствено за неговото милосърдие.

Кристин долепи устни до реликвата с благоговейно почитание и я подаде на Орм, който направи същото. Внезапно Гюнюлф рече:

— Искам да ти подаря тази светиня, синко.

Орм коленичи и целуна ръка на чичо си. Гюнюлф окачи кръста на врата на младежа.

— Не ти ли се иска и ти да видиш тези места, Орм?

Лицето на младежа засия в усмивка:

— Иска ми се и съм убеден, че някой ден ще стигна дотам.

— А някога чувствал ли си се призван да станеш свещеник? — попита чичо му.

— Да — отвърна Орм. — Когато татко проклина слабите ми ръце. Но се съмнявам доколко ще му се понрави идеята да стана свещеник. А и нали знаеш кое би ми попречило — тихо додаде той.

— Ще издействаме опрощение за произхода ти — успокои го свещеникът. — Някой път двамата с теб може да тръгнем на юг.

— Разкажи ми още за Италия, чичо — помоли тихо младежът.

— Добре — съгласи се Гюнюлф и се загледа в огъня с ръце върху ръкохватките на стола. — Докато бродех из тези земи и навсякъде се натъквах на спомени за мъченици и за непоносимите страдания, които те изтърпели в името на Исус Христос, душата ми биде подложена на огромно изкушение. Замислих се. Спасителят висял окован на кръста няколко часа, а неговите последователи дни наред понасяли неописуеми мъчения: жени гледали как измъчват до смърт децата им; млади, невинни девойки понасяли мълчаливо изтезания, при които стържели кожата им с железен тризъбец; невръстни момчета били подхвърляни на хищници и побеснели бикове. Изведнъж ми хрумна, че мнозина от тези страдалци са изтърпели повече от самия Христос… Размишлявах дълго над този въпрос. Накрая сърцето и мозъкът ми щяха да се пръснат от вглъбение и усилие. Но в душата ми настъпи просветлението, за което се молих и успях да изпрося. Както се бяха мъчили тези светци, така трябва и всички ние да имаме смелостта да страдаме като тях. Че кой би проявил глупостта да не приеме с готовност мъчения и страдания, щом те водят към благоверен и стоически изтърпял мъките жених, който чака с отворени обятия, окървавена гръд и изгарящ от любов? Но Той е обичал хората и затова е загинал като жених, спасил невестата си от ръцете на разбойниците. Те го завързват и го подлагат на нечовешки изтезания, а Той гледа как най-близкият му другар седи на една маса с палачите му, шегува се с тях и се подиграва на страданията и на непоколебимата Му любов. — Гюнюлф Никулаусьон покри лицето си с ръце. — Тогава осъзнах, че тази безгранична любов вече съществува по света, дори и в огъня на чистилището. Защото ако искаше, Господ щеше да превземе душите ни насила и ние щяхме да бъдем напълно безсилни в ръцете му. Но Той ни обича, както женихът обича невестата си и не желае да я принуждава: ако тя не иска да му се подчини доброволно, Той ще й позволи да го напусне. Но си мисля и друго. Няма душа, която да остане изгубена за Бога за вечни времена. Всяка душа копнее за Неговата любов, но тази обич често ни изглежда твърде скъпа, защото заради нея се налага да се откажем от всички други блага. Но когато огънят опустоши всяка съпротива и боговраждебна мисъл, накрая, както желязото оцелява след пожара, в човешката душа ще остане желанието за духовно единение с Бог, дори първоначално то да е било не по-голямо от гвоздей.

— Гюнюлф — поизправи се Кристин, — започвам да се плаша…

— И аз — вдигна очи свещеникът, целият пребледнял и с пламтящи очи. — Защото проумях, че неволите на Божията любов няма да имат край, докато на тази земя се раждат мъже и жени. Той ще продължава да се бои да не изгуби душите им и всеки ден и час ще отдава кръвта и тялото Си на хиляди олтари, и все ще се намират хора, които да отхвърлят саможертвата Му. Изплаших се от самия себе си. Та аз служих до олтара Му със скверно сърце, изричах литургията с покварени уста и Го издигах с нечисти ръце. Заприличах на мъжа, завел любимата си на развратно място и предал доверието й.

Кристин се свлече в несвяст в ръцете на свещеника. Двамата с Орм отнесоха припадналата жена на леглото.

След малко тя отвори очи, седна и плесна лицето си с ръка. Избухна в сълзи и занарежда с жален, обезумял глас:

— Не, не мога, Гюнюлф. Като те слушам да говориш така, разбирам, че съм неспособна да…

Гюнюлф хвана ръката й, но тя отвърна очи от бледото му разтревожено лице.

— Кристин, не се задоволявай с по-низша любов от тази, която свързва Господ и човешката душа. Огледай се, Кристин, виж как е устроен светът. Ти роди две деца. Не си ли се замисляла, че всяко новородено се кръщава в кръв, а първото, което вдишва човек при раждането си, е мирисът на кръвта. Ти си майка. Не смяташ ли за свой дълг да посветиш всичките си усилия на каузата да предпазиш синовете си от завръщане към първото им споразумение със света и да ги научиш да се придържат към другия завет, сключен с Господ след очистването им в светената вода в купела на кръщението?

Кристин хълцаше, задавяна от ридания.

— Боя се за теб — повтори тя. — Гюнюлф, като те слушам да говориш така, осъзнавам, че никога няма да съумея да намеря пътя към успокоението на душата си.

— Господ ще те намери — промълви свещеникът. — Смири се и не бягай от него. Той търси пътя към теб още преди да си била зачената в утробата на майка си.

Свещеникът приседна в края на леглото. После попита съвсем спокойно да събуди ли Ингрид, за да помогне на Кристин да се съблече. Младата жена поклати глава.

Гюнюлф я прекръсти три пъти. Пожела лека нощ на Орм и влезе в малката стаичка, където спеше.

Орм и Кристин се съблякоха. Младежът изглеждаше изцяло погълнат от мислите си. Когато Кристин си легна, той се приближи до нея. Погледна разстроеното й от плач лице и предложи да постои при нея, докато тя заспи.

— Добре… Не, недей, Орм, сигурно си изморен, пък си и толкова млад. Става късно…

— Забелязала ли си, че колкото и да са различни чичо и татко, все пак си приличат по някакъв начин? — внезапно попита Орм.

Кристин се позамисли над думите му.

— Май си прав. И двамата се отличават от повечето мъже.

След малко Кристин заспа, а Орм се съблече и се мушна под завивките в другото легло. Чаршафите и калъфките на възглавниците бяха от лен. Младежът се изтегна блажено върху гладкото, прохладно легло. Сърцето му биеше развълнувано, след като чичо му откри пред погледа му очакващите го приключения. Изведнъж той видя в нова светлина молитвите, постите и всичко, което спазваше, само защото така го бяха учили. Те се превърнаха в оръжия за прекрасна, бленувана война. Орм усети желанието да стане монах или свещеник, ако успее да си издейства изключение, задето е извънбрачно дете.

Леглото на Гюнюлф представляваше дървена пейка, застлана със слама и кожен чаршаф, и само една малка възглавница отгоре. Затова свещеникът беше принуден да лежи с изпънато тяло. Съблече си туниката, легна си с долните дрехи и се зави с тънко одеяло от сукно.

Не изгаси малкия фитил, увит около железния свещник.

Съкрушен от тревога и страх след изречените думи, Гюнюлф изпитваше болезнен копнеж по миналото. Нима никога повече няма да почувства радостта, която изпълваше сърцето му през онази пролет в Рим? Заедно с тримата си братя той крачеше под слънцето по тучните, изпъстрени с цветя поляни. Светът му се струваше толкова красив, че от гледката му прималяваше. Макар да знаеше, че тези прелести са нищожни в сравнение с богатствата на отвъдния живот, този свят му навяваше хиляди дребни, весели и сладостни спомени за небесния жених. Лилиите по земята и птиците на небосклона напомняха за словата Му. Той бе говорил за такива магарета и за такива кладенци като каменните корита за миене, край които минаваха. Хранеха се при монасите в църквите, където гостуваха, и докато пиеха кървавочервеното вино и лющеха златистата кора на пшеничните хлябове, четиримата свещеници, идващи от земи, където се яде предимно ечемик, разбраха защо Христос е избрал по време на причастието да се появява в образа на вино и пшеница — най-чистите храни на Божия свят.

През онази пролет той не изпитваше нито тревога, нито страх. Тогава Гюнюлф се чувстваше напълно откъснат от земните съблазни и докато слънцето огряваше кожата му с топлите си лъчи, всичко, което преди това дълго бе смущавало душевния му покой, изведнъж придоби кристална яснота. Как тялото му след очищението ще се превърне в тяло, просветлено от Бога… Съзнанието на Гюнюлф се освободи от земните неволи и той вече не се нуждаеше от много сън. Дремваше малко като кукувица през пролетните нощи. Сърцето му пееше в гърдите, а душата му ликуваше като невеста в ръцете на жених.

Осъзнаваше много добре, че това няма да продължи дълго. Земното щастие е краткотрайно. Свещеникът приемаше всеки час от тази светла пролет като подарък, като божия благодат, която ще укрепи душата му и ще я подготви за мига, когато облаците се сгъстят над главата му и пътят го отведе в тъмни урви над бумтящи реки и студени снежни преспи.

Но едва когато се върна в Норвегия, безпокойството завладя безвъзвратно душата му.

Струпаха му се много тревоги: чакаха го богатствата му, голямото наследство от баща му и работата му като енорийски свещеник. Това беше пътят, отреден за него. Беше роден да членува в капитула на катедралата в Нидарус. Имаше и друга възможност: да се раздели с всичките си вещи и земи, да постъпи в манастира на братята проповедници, да го посветят в монашески сан и да сведе глава пред иноческите догми. Едната част от сърцето му копнееше за такъв живот.

Но той беше и зрял, врял и кипял в битката. Под норвежката корона живееха и умираха езичници и хора, заблудени от еретичните доктрини, които руснаците проповядваха в името на християнството. Гюнюлф не спираше да мисли за лапландците и за други полудиви народи. Нима сам Господ не бе пробудил у него този копнеж да пътува из селата с божието слово и светлина?

Но той прогони тези мисли и пред себе си оправда избора с обяснението, че е длъжен да се подчини на архиепископа. Айлив го разубеди. Поговори с него и ясно му показа, че гледа на него като на сина на стария му приятел, Никулаус от „Хюсабю“.

— Но вие, наследниците на дъщерите на Гауте от „Скугхайм“, така и не се научихте да бъдете умерени. Наумявате си или добро, или лошо.

Архиепископът също бил дълбоко загрижен за добруването на лапландците, но те нямали нужда от духовен баща, който умее да чете и пише на латински като на майчиния си език и да е вещ в законите, в аритметиката и алгоритмите. Айлив настоя Гюнюлф да използва наученото през годините, но изпитвал съмнения доколко Гюнюлф притежава дарбата да говори разбираемо на бедните и простодушни народи на север.

Ах, през онази сладка пролет той приравняваше знанията си с уменията, които всяко момиче усвоява от майка си: да тъче, да вари бира, да пече хляб и да дои кравите. Точно като него всички деца придобиват нужните знания, за да вършат онова, за което са призвани.

Гюнюлф сподели с архиепископа, че когато мисли за богатството си и за охолния си живот с наслада, го обзема тревога и боязън. Всъщност Гюнюлф нямаше нужда от много, за да задоволи потребностите на тялото си и живееше като беден монах, но му харесваше да кани богаташи на трапезата си, да дава милостиня на сиромасите, преди да му поискат, да си купува скъпи коне и книги.

Айлив му изнесе проповед за прославата на Църквата. Някои били призвани да я прославят с внушителни и достойни за нея дела, други — да покажат на света с доброволно избраната от тях бедност, че богатството няма стойност. Айлив напомни за онези архиепископи, прелати и свещеници, които някога били подлагани на издевателства, изгнаничество и унижения от кралете, защото ратували за каузата на Църквата. Норвежките духовници показвали години наред, че ако е необходимо, ще се откажат от всички земни блага и ще последват Исус. Бог сам щял да даде знак дали иска това от тях. Ако свещениците не пренебрегвали възможността да останат безимотни, нямало защо да се страхуват, че богатството ще се превърне във враг на чистите им души.

На Гюнюлф и за миг не му убегна, че архиепископът не одобрява склонността му към прекален размисъл. Той оприличаваше Айлив Дребния и останалите свещеници в града на неуморни зидари, градящи честта, силата и правомощията на Църквата. Бог сигурно очаква от Гюнюлф и той да полага същото старание за църковните дела и да не се отвръща от тежката работа, свързана с мъкнене на камъни и носене на вар за строежа. Но тези зидари като че ли се бояха да не се изгубят, ако се позамислят над разни въпроси…

Гюнюлф, от своя страна, не изпитваше такъв страх. Няма как човек да попадне в капана на ереста, ако продължава неотклонно да вижда разпятието пред очите си и да търси закрилничеството на Пречистата Дева. За него това не криеше опасност.

Опасността дебнеше от другаде: от неутолимия копнеж в душата му да печели хорското благоразположение и приятелство.

Та нали усещаше до дъното на душата си, че Господ го обича, защото за Него душата му е скъпоценна и мила като душата на всеки човек на тази земя.

Но прибирайки се у дома, у Гюнюлф отново се надигнаха предишните мъчителни спомени от детството и младостта му. Майка му не го обичаше, както обичаше Ерлен. Баща му не си правеше труда да се грижи за него, както за Ерлен. А после, при Борд в „Хестнес“, хората обсъждаха геройствата и белите на Ерлен. Никой не обръщаше на внимание на Гюнюлф, той представляваше само сянка на брат си. Ерлен беше предводителят на младежите, слугините го проклинаха и се смееха на шегите му. Ерлен беше най-любимото му същество на света. Толкова му се искаше и Ерлен да отвръща по същия начин на братската му обич; Гюнюлф не можеше да се насити на вниманието на брат си, то никога не му се струваше достатъчно. Единствен Ерлен го обичаше истински, но Ерлен обичаше всички…

А сега Гюнюлф ставаше свидетел на начина, по който брат му управляваше имуществото, попаднало в ръцете му. Само Господ знаеше какво ще стане с богатството в „Хюсабю“. Из Нидарус се носеха доста красноречиви слухове за неразумните постъпки на Ерлен. Той не оценяваше, че Господ го е дарил с четири прекрасни деца. Дори и онези, заченати в разпътен живот, бяха надарени с хубост. Ерлен не приемаше здравето и красотата на рожбите си като божия милост, а като даденост.

Освен това Ерлен спечели любовта на прелестна, нежна девойка от знатен род. След като научи как се е отнесъл брат му към нея, Гюнюлф изгуби всякакво уважение към него. Дразнеше се непоносимо, когато откриваше у себе си черти на брат си. Макар и отдавна зрял мъж, Ерлен бързо пребледняваше или се изчервяваше като девица. Гюнюлф се гневеше, защото усещаше колко лесно се отдръпва или нахлува кръвта и в неговото лице. Тази особеност наследиха от майка си. Цветът на лицето й се менеше за секунди.

Ерлен смяташе за напълно нормално да има добра жена, годна за пример на всички останали стопанки, след като години наред се бе опитвал да я опорочи и да я доведе до пълна поквара. Но на Ерлен това не му се струваше учудващо. Той живееше в сладострастие, измяна и лъжа, без да смята за нужно да почита съпругата си, задето въпреки падението му е съхранила искреното си сърце, честността, достойнството и добротата си.

Ала когато през лятото и есента пристигнаха вести за подвизите на Ерлен на север, в душата на Гюнюлф се пробуди един-единствен копнеж — да бъде с брат си. Ерлен — кралският бранител в Холугалан, а той — вестителят на Божието слово в безлюдните, полуезически села по брега на Бяло море на север.

Гюнюлф се изправи. На по-късата стена в стаичката висеше голямо разпятие, а пред него на пода лежеше едър скален къс.

Свещеникът коленичи върху камъка и протегна ръце настрани. Тялото му бе свикнало да стои в тази поза часове наред, без да помръдне. Приковал очи в разпятието, Гюнюлф чакаше да дойде утехата, която се появяваше при пълното му вглъбяване върху кръста.

Запита се дали би бил склонен да се раздели с това изображение. Свети Франциск и последователите му сковали с голи ръце кръст от няколко клона. Най-добре да подари това разпятие на църквата в „Хюсабю“. Селяните, децата и жените, посещаващи редовно богослуженията, биха намерили отрада за душите си в изображението на Спасителя, изпълнен с любвеобилна нежност въпреки страданията Си. Простосърдечни хора като Кристин имат нужда от този кръст, а Гюнюлф би могъл да живее и без него.

Той коленичеше нощи подред с притъпени сетива и безчувствени крайници, докато накрая зърна видението: възвишението с трите кръста, извисяващи се на небесния фон. Средният, който бе предназначен да носи Небесния цар над земята и небето, трепереше неистово. Навеждаше се като дърво под напора на бурен вятър, боеше се да понесе прекалено скъпоценния си товар — пожертвалия се заради греховете на цялото човечество. Повелителят на ветровитите планини го принуди да се подчини, както рицарят — непокорния си жребец, а предводителят на слънчевата крепост го отнесе на мястото на борбата. Тогава се случиха чудеса, които се превръщаха в ключ за все по-необясними и смайващи чудотворства. Кръвта, стичаща се по кръста за спасение на всички грехове и за изкупление на всички неволи, беше видимото чудотворство. При тази първа личба очите на душата се отвориха, за да съзрат още по-смайващите чудеса: Господ слезе на земята, превърна се в син на девица и брат на човешкия род, опустоши ада и се втурна с армията Си от освободени души към ослепителното светлинно море, от което е произлязъл светът и което го поддържа. Мислите на Гюнюлф се насочиха към тази бездънна и вечна бездна от светлина, потънаха в нея и изчезнаха като птиче ято в блясъка на вечерното небе.

 

 

Гюнюлф стана едва когато камбаните в църквата известиха утреня. Мина през помещението, където спяха Кристин и Орм. Цареше пълна тишина.

Свещеникът се спря насред потъналия в мрак двор и почака малко, но никой от обитателите на имението не се появи. Гюнюлф не им налагаше да присъстват на повече от две служби в денонощие. Ингрид, жената, която го беше отгледала, винаги ходеше с него на утринната литургия. Но тази сутрин и тя спеше, защото снощи всички си легнаха късно.

 

 

През следващия ден свещеникът и двамата гости разговаряха малко, и то само за дреболии. Гюнюлф изглеждаше изморен, но се шегуваше за щяло и нещяло.

— Снощи проявихме голяма глупост. Седяхме угрижени като три сирачета — отбеляза той.

В Нидарус се случвали много забавни неща с поклонниците, да речем, и свещениците обичали да се шегуват. Старец от долината Хередален пристигнал на поклонение, натоварен с поръчения от всичките си съселяни. Направо се оплел, докато отправял молитвите си към свети Улав и после се сетил, че в селото му хората нямало да останат доволни, ако светецът наистина изпълни буквално всичките му молитви.

Вечерта в имението пристигна Ерлен, вир-вода. Дошъл на кораб, а духал силен вятър. Разгневен, той се нахвърли върху Орм с яростни нападки. Гюнюлф отбеляза:

— Ерлен, като те слушам как говориш на Орм, ми напомняш за татко. И той ти се караше по същия начин.

Ерлен млъкна веднага. После започна да се оправдава:

— Да, но аз не съм се държал чак толкова безразсъдно като малък. Да избягат от имението — болна жена и невръстен хлапак! И то докато навън вилнее снежна виелица! Орм не се отличава с особено мъжество, но, както забелязваш, поне не се бои от баща си!

— И ти не се боеше от татко — усмихнато припомни Гюнюлф.

Изправен пред погледа на баща си, Орм мълчеше и се мъчеше да си придаде равнодушен вид.

— Нямам какво повече да ти кажа — махна с ръка Ерлен. — Вече ми дойде до гуша от всички порядки в „Хюсабю“. Но вече съм решил. На лято Орм ще дойде с мен на север, та да сложим най-сетне край на глезотиите, на които го научи Кристин. Иначе не е толкова недодялан — обърна се той оживено към брат си. — Стреля точно, не е страхлив, но е голям инат и сякаш няма кости в хилавите си крака.

— Не е за учудване, че синът ти проявява упорство, щом му се караш така — отвърна свещеникът.

Ерлен омекна, позасмя се и продължи:

— Татко ме мъчеше много повече, но това не ме направи по-непокорен, сам Господ ми е свидетел. Както и да е. Така и така съм тук, хайде да празнуваме Коледа, нали е празник. Къде е Кристин? Май пак искаше да ти споделя нещо, нали?

— Не, не мисля, че дойде с намерението да говорим за нещо специално. По-скоро й се приискало да чуе празничната литургия в нашата църква.

— Според мен би могла да се задоволи и със службата в „Хюсабю“. Направо ми е жал за нея. Цялата й младост отива по дяволите — сви той ръката си в юмрук. — Не допускам, че Всевишният е отредил всяка година да ни се ражда син.

— Е — вдигна рамене Гюнюлф, — Не зная каква съдба ви е отредил Всевишният, но Кристин има нужда от любовта ти.

— Да, прав си — съгласи се тихо Ерлен.

На следващата сутрин Ерлен придружи съпругата си на литургията. Отправиха се към църквата „Свети Григорий“, защото Ерлен винаги ходеше там, когато идваше в града. Двамата вървяха сами по улицата през натрупалия на преспи, тежък и мокър сняг. Ерлен държеше ръката на жена си с рицарска галантност. След снощи не спомена нито веднъж за бягството и след като гневът му попремина, се стараеше да се държи приятелски с Орм.

Кристин вървеше бледа и мълчалива, с леко наведена глава. Черната й кожена наметка, дълга до земята, със сребърни закопчалки, видимо тежеше на крехката й снага.

— Искаш ли двамата с теб да се приберем на коне, а Орм да пътува с лодката? — попита Ерлен. — Едва ли ще искаш да плаваме из фиорда.

— Не, нали знаеш, плаването не ми понася.

Времето беше меко и тихо. От дърветата падаха тежки буци размекнат сняг. Тъмносивото небе притискаше побелелия град. Снегът имаше сиво-зелен воднист оттенък, а дървените стени на къщите, оградите и стволовете на дърветата изглеждаха черни във влажния въздух. На Кристин й се струваше, че за пръв път вижда света толкова студен, блед и повехнал…