Сигрид Унсет
Стопанка (2)

2.

На Бъдни вечер валеше обилно и духаше силен вятър. Нямаше как да се придвижат с шейни и Кристин се видя принудена да остане у дома, а Ерлен и другите тръгнаха на коне за нощната литургия в църквата в залива Биргси.

Тя ги изпрати до вратата, факлите в ръцете им осветяваха в червено старите, тъмни къщи, а те се отразяваха в ледената покривка на двора. Кристин остана навън, докато тропотът на копитата им заглъхна в далечината.

Върху масата в голямата стая горяха свещи. В паниците имаше остатъци от каша, а в купата с бира плуваха рибени кости и хапки хляб. Останалите у дома слугини бяха налягали върху насипаната на пода слама. От мъжете в имението само старецът Он не отиде в църквата. Той служеше в „Хюсабю“ още от времето на дядото на Ерлен. Сега живееше в малка къщурка до езерото, но обичаше да идва в имението през деня и да се тутка напред-назад, обладан от заблудата, че върши много работа. Тази вечер Он заспа на масата. Ерлен и Юлв го занесоха през смях в един ъгъл и го завиха.

Сега в „Йорун“ сигурно бяха застлали пода с тръстика, защото според обичая всички хора в имението трябва да спят заедно през празничните нощи. Преди да тръгнат за църквата, винаги разтребваха остатъците от постните гозби, а майка й и слугините подреждаха върху масата с голямо усърдие масло, сирене, цяла купчина тънки питки бял хляб, лъскава сланина и дебели осолени кокали. Сребърните кани и роговете с медовина лъщяха, а баща й сам качваше бурето с бира върху пейката.

Кристин премести стола си срещу огнището: нямаше желание да гледа противната маса. Едно от момичетата хъркаше отвратително.

Едно от нещата, които не понасяше у Ерлен, беше, че у дома си той се хранеше грозно и невъзпитано, ровеше из паниците, за да си намери тлъст залък, дори не си миеше ръцете, преди да седне на трапезата. Позволяваше на кучетата си да се катерят в скута му и да лапат от съдовете, докато хората се хранят. Никак не беше чудно, че слугите му нямаха изискани обноски. У дома, в „Йорун“, й обръщаха внимание да се храни пристойно и бавно. Не е прилично, казваше майка й, господарите да се налапат набързо и да притесняват слугите, защото изморените от работа хора имат право да се нахранят на спокойствие.

— Гюна — повика тихо Кристин голямата, жълта кучка, легнала с цялата си челяд до камъка, препречващ пътя на въздушното течение към огнището.

Гюна се славеше като много лоша и Ерлен я кръсти на старата господарка на „Росвол“.

— Бедничката ми тя — прошепна Кристин и помилва животното, което дойде и сложи глава на коляното й.

Гърбът на кучката беше остър като сърп, а цицките й висяха до пода. Палетата направо й изсмукваха силите.

— Бедничката ми тя!

Кристин отпусна назад глава и се вгледа в почернелите от сажди греди на тавана. Чувстваше се толкова изморена…

Не, никак не й беше леко през изминалите месеци в „Хюсабю“. Когато се прибраха от „Медалбю“, тя успя да поговори с Ерлен. Той се боял, че тя му е ядосана, задето й е причинил това.

— Спомням си онзи ден през пролетта, когато се разхождахме из гората на север от църквата. Тогава ти ме помоли да те оставя на мира — тихо призна той.

Кристин се зарадва на откровението му. Напоследък често се питаше защо Ерлен забравя толкова много неща. Той продължи:

— Никога не съм допускал, че в душата си таиш озлобление към мен и се държиш мило и весело само за пред хората. Сигурно отдавна си разбрала какво се случва в тялото ти, а аз не забелязвах нищо. Та ти сияеше неподправено като слънцето.

— О, Ерлен — въздъхна угрижено тя, — ти най-добре от всички знаеш колко лъжи съм изрекла и какво лицемерие проявих към най-близките си хора. — Но тя държеше Ерлен да я разбере правилно. — Не зная дали помниш, скъпи, но ти постъпи доста нечестно спрямо мен. Господ Бог и Пресветата Дева са ми свидетели, че в душата ми няма и капка стаен гняв към теб. Постъпките ти не разколебаха любовта ми.

По лицето на Ерлен се изписа нерешителност.

— Така си и мислех — прошепна той. — Но ти знаеш колко много се мъчих през всичките тези години да поправя нанесената ти обида. Утешавах се с мисълта, че някой ден все пак ще успея да те възнаградя за проявената преданост и търпение.

Кристин го попита:

— Нали си чувал за брата на дядо ми и госпожица Бенгта, които избягали от Швеция мимо волята на родителите й? Бог им отмъстил, като не им пратил рожба. Не си ли се страхувал от такова наказание? — После Кристин продължи с треперещ и тих глас: — Скъпи мой Ерлен, когато през лятото разбрах за детето, не успях да се зарадвам. Но после се размислих… Ами ако Ерлен загине, преди да се оженим, питах се аз. Тогава осъзнах, че е по-добре да родя детето ти, отколкото да остана съвсем сама. Готова съм дори да умра, но да ти оставя наследник, който някой ден да заеме почетното ти място на трапезата.

— Не съм склонен да платя такава висока цена, за да имам син. Недей да говориш така, Кристин. „Хюсабю“ не ми е толкова скъпо, че да пожертвам живота ти. А и Орм няма как да ме наследи…

— Да не би нейният син да ти е по-скъп от моя?

— Какви ги говориш, Кристин — засмя се Ерлен. — Нашето дете е още в утробата ти, а синът ми Орм навърши дванайсет години.

— Мъчно ли ти е за децата ти? — попита след кратко мълчание Кристин.

— Да — отвърна той. — Преди често ходех да ги видя в областта Йостердалене, където живеят.

— Иди да ги навестиш сега, нали е Коледа — предложи тихо тя.

— Няма ли да ми се разсърдиш? — зарадва се Ерлен.

Кристин го успокои. Струвало й се напълно уместно.

Ерлен я попита дали е съгласна той да доведе децата вкъщи на Коледа.

— Все някога ще се наложи да ги видиш.

Тя отново отвърна, че идеята й се струва приемлива.

 

 

Докато Ерлен отсъстваше, Кристин се постара да стегне къщата за празниците. Никак не й беше лесно да съжителства с непознатите слуги и слугини. Налагаше се да внимава двете й слугини да не забележат колко е наедряла, докато се съблича и облича. Ерлен нареди на двете девойки да спят с господарката в голямата стая. В такива тежки мигове Кристин си напомняше, че и без това никога не би издържала да спи сама в къщата, където преди е живяла друга жена.

От слугините на двора не можеше да се очаква много. Селяните, които пазеха ревниво честта на дъщерите си, не биха ги изпратили да слугуват в имението на разюздан господар, отдал се на греховен разврат и прелюбодейство. Слугините, задължени да чистят вкъщи, бяха лениви и нямаха навика да се подчиняват на стопанката. Все пак някои от тях започнаха да харесват Кристин, защото тя се стараеше да въдвори ред в къщата и вземаше дейно участие в заниманията им. Новата господарка ги спечели със способността си да ги изслушва внимателно и да им отговаря меко и весело. Кристин се отнасяше към тях с благост и спокойствие. Не гълчеше никого, но случеше ли се някоя слугиня да й противоречи, господарката подминаваше забележката й напълно невъзмутимо, показваше й колко нередно е поведението й и тихо я наставляваше как да свърши възложената работа. Усвои този подход от баща си. Лавранс постъпваше така с новите си непокорни ратаи и по този начин предотвратяваше навреме опитите им да му се противопоставят.

Кристин реши да изчака края на зимата, преди да изгони несговорчивите и своенравни слугини.

Имаше едно занимание, което грижливо криеше от хорските очи. Сутрин, когато останеше сама в голямата стая, шиеше дрешки за детето си: пелени от меко сукно, от червен и зелен купешки плат, бяло платно за кръщелните одежди. Докато се трудеше над ръкоделието си, душата й се мяташе между страха и упованието в светците, които помоли да се застъпят за нея. Детето наистина мърдаше и риташе и тя нямаше мира ни денем, ни нощем, но не я напускаха страховитите истории за деца, родени с мехове, вместо с глави, или с глави, сплескани на тила. А на някои дори пръстите на краката им били на петите. Пред очите й изникваше Свайн с огромния си синкавочервен родилен белег на лицето, получен, защото майка му се загледала в подпалена сграда.

В такива тежки мигове захвърляше пелените и се покланяше пред иконата на света Богородица. Четеше седем пъти молитвата към нея. Веднъж брат Едвин й каза, че Божията Майка изпитвала неземна радост всеки път, когато чуела ангелския поздрав, дори и от устата на най-презрения грешник. Сърцето на Мария се стопляло най-вече от думите Dominus tecum^[1] и затова винаги Кристин трябвало да ги повтаря по три пъти.

Молитвите я разтушаваха за малко. Кристин познаваше много мъже и жени, които не почитаха Бог и Неговата Майка, както е редно, и не спазваха Божиите повели, но децата им се раждаха здрави. Често Господ не наказваше невинните дечица заради греховете на родителите им, макар и да им изпращаше знамения, та да се досетят, че няма да търпи вечно злодеянията им. Само да не накаже нейната рожба….

С цялото си сърце тя призоваваше свети Улав. Беше слушала толкова много за него, че сякаш го бе виждала с очите си: не много висок, пълен, но с изправена снага, красив, със златна корона и блестящ ореол около златистата му къдрава коса, с рижа, къдрава брада, обграждаща непоколебимото му, обветрено и смело лице. Изразителните му, пламтящи очи проникваха в хорските души и съгрешилите не смееха да ги погледнат. И Кристин не се престраши, а сведе поглед, но не от страх. Усещането приличаше по-скоро на гузната съвест. Така като малка свеждаше глава пред баща си заради сторена беля. Свети Улав я гледаше строго, но не сурово. Та нали му обеща да се поправи. Кристин копнееше да влезе в катедралата в Нидарус и да коленичи пред мощите му. Ерлен й даде дума съвсем скоро да отидат на поклонение там, но отложиха пътуването. Кристин се досещаше на какво се дължи нежеланието му: Ерлен се срамуваше и се боеше от хорските одумки.

Едан вечер, докато всички се хранеха, млада девойка, която прислужваше в къщата, се осмели да попита:

— Господарке, не е ли по-практично да се захванем да шием пелени и бебешки дрешки, преди да изтъчем онзи плат, за който говорите?

Кристин се престори, че не я е чула, и продължи да обяснява как ще боядисат тъканта. Девойката не се отказа:

— Да не сте донесли готови дрешки от „Йорун“?

С едва забележима усмивка Кристин се обърна към останалите и не удостои девойката с отговор. Докато говореше, стопанката хвърляше крадешком поглед към слугинята, обляна в гъста червенина. Девойката не смееше да вдигна очи към господарката си. Кристин се усмихна и попита нещо Юлв. Девойката внезапно се разхлипа. Кристин се позасмя, а слугинята хълцаше и хлипаше все по-неудържимо.

— Стига де, Фрида — спокойно рече Кристин. — Тук те знаем като голяма мома, а сега се държиш като малко момиче.

Девойката изхленчи:

— Не биваше да плещя такива глупости, господарке. Не ми се гневете.

— Няма, няма — усмихна се Кристин. — Хайде, яж спокойно, стига си плакала. Всички имаме разум, колкото ни е отредил Господ.

Фрида скочи от мястото си и избяга навън, разтърсвана от ридания.

По-късно, когато Юлв Халдуршон обсъждаше с Кристин какво трябва да се свърши на следващия ден, той й рече през смях:

— Ако Ерлен се беше оженил за теб преди десет години, сега земите му щяха да се намират в цветущо състояние.

— Така ли мислиш? — усмихна се тя. — Тогава щях да бъда на девет години. Как си го представяш Ерлен да чака години наред невестата му да порасне?

Юлв се засмя и излезе.

През нощта Кристин плака от самота и унижение.

Ерлен се прибра в седмицата преди Коледа заедно със сина си Орм. Момчето яздеше редом с баща си. Кристин усети пробождане в сърцето, когато бащата доведе сина си и го подкани да поздрави мащехата си.

Орм беше приказно красив. Точно така си представяше Кристин сина, който носеше в утробата си. Понякога тя се престрашаваше да се зарадва и да се надява детето й да се роди здраво и читаво. Унасяше се в мечти и виждаше как синът им расте красив, одрал кожата на баща си.

Орм изглеждаше малко дребен и слабичък за възрастта си, но беше добре сложен, с изящни ръце и крака, с очарователно лице, тъмна кожа и коса, големи сини очи и алена, колеблива уста. Момчето поздрави учтиво мащехата си, но лицето му остана студено и сурово. Кристин нямаше много време да поговори с него, ала усещаше как той я наблюдава. Изпитателният му поглед я притесняваше и тялото й сякаш ставаше още по-тромаво и тежко.

Ерлен не разговаряше много със сина си, скоро Кристин разбра, че причината се корени във враждебността на Орм. Пред Ерлен тя изрази възхищението си от красотата и ума на момчето. Той не довел дъщеря си Маргрет, защото била още малка за такова дълго пътуване през зимата. Описа я гордо като още по-хубава и от брат си, със златисторуса къдрава коса и кафяви очи. Била и голяма умница: въртяла приемните си родители на малкия си пръст.

Значи се е метнала на майка си, помисли си Кристин. Не успя да обуздае пробудилата се в сърцето й болезнена ревност. Сигурно Ерлен изпитва към дъщеря си същата силна бащинска обич, каквато питае и Лавранс към Кристин. Ерлен говореше за Маргрет с трогателно умиление и топлота.

Кристин стана и отиде до външната врата. Навън цареше мрак и валеше толкова силно, че не се виждаше нито месечина, нито звезди. Сигурно наближаваше полунощ. Взе светилника от преддверието, влезе и го запали. Наметна се набързо с връхната си дреха и излезе в снега.

— В името на Бога — прошепна тя и се прекръсти три пъти, преди да пристъпи в тъмната нощ.

Най-далеч на двора се намираше домът на свещеника. Сега вътре не живееше никой. Дори и след като освободиха Ерлен от анатемата, в „Хюсабю“ нямаше капелан. От време на време помощниците на главния свещеник в долината на река Оркла идваха да четат литургии, но новият свещеник, назначен в църквата, беше в чужбина с магистър Гюнюлф: двамата били приятели от училище. Очаквали ги да се върнат чак на лято. Като млад Гюнюлф преболедувал охтика и не смеел да пътува през зимата.

Кристин влезе в празната, студена сграда и намери ключа за църквата. Постоя малко. Беше много хлъзгаво, тъмно като в рог, валеше и духаше вятър. Доста смело бе от нейната страна да излиза през нощта, и то на Бъдни вечер, когато из въздуха се носят какви ли не нечисти сили. Кристин обаче не се отказа, защото я теглеше непреодолимо към църквата.

— Идвам тук в името на всемогъщия Господ Бог — прошепна тя.

Кристин осветяваше пътя си със светилника и стъпваше върху тревистите места и камъните, подаващи се под леда. В мрака й се струваше, че църквата е много далеч, но все пак извървя безпрепятствено разстоянието и стигна до вратата.

Вътре дърво и камък се пукаха от студ. Дори навън, в снега, беше по-топло. Кристин се приближи до арката над хоровата част и коленичи пред разпятието, което различи в тъмнината.

След като си прочете молитвите и се изправи, постоя малко. Като че ли очакваше да й се случи нещо. Предчувствията й не се оправдаха. Зъзнеше от студ и страх в тъмната, пуста църква.

Бавно запристъпва към олтара и освети старите, грозни и груби пана. Светата трапеза беше от гол камък, а покривките, книгите и съдовете стояха заключени в сандък.

В кораба имаше пейка по протежението на дългата стена. Кристин седна и остави светилника на пода. Връхната й дреха се беше намокрила, а и краката й подгизнаха и се вкочаниха. Помъчи се да подпъхне под тялото си единия си крак, но така не й беше удобно. Загърна се грижливо в дрехата и се опита да съсредоточи мислите си върху днешния празник: в този свещен час в полунощ Дева Мария родила Христос във Витлеем.

Verbum caro factum est et habitavit in nobis^[2].

Спомни си дълбокия ясен глас на отец Айрик; Аудюн, стария дякон, който вече не беше между живите; църквата в „Йорун“, където всяка година слушаше коледната литургия, застанала до майка си. Помъчи се да си припомни и други свети слова, но мислите й отлетяха към църквата и познатите й лица. Най-отпред сред мъжете в храма стоеше баща й, вторачил вглъбените си очи в ослепителната светлина, бликаща от хоровата част.

Направо не беше за вярване, че църквата им вече я няма. Изгоря до основи. При мисълта за това й се доплака. И ето, тя седи сама в мрака през тази нощ, когато всички християни се събират да се веселят и да празнуват в Божия дом. А вероятно точно така е редно: тя да остане сам–самичка, далеч от другите, които честват Рождеството на Божия син от невинна и целомъдрена девица.

Родителите й вероятно са отишли в „Сюнбю“ за Коледа, но там нямаше богослужение в параклиса, защото, както Кристин знаеше, на Бъдни вечер всички обитатели на имението отиваха на литургията в главната църква в Ладалм.

Кристин не помнеше кога за последно пропусна коледната служба. Родителите я заведоха за първи път, когато беше съвсем малка. Сложиха я в кожена торба, мъхеста отвътре, и баща й я понесе на ръце. Нощта беше ужасно студена. Яздеха през гората, а факлите им проблясваха по натежалите от сняг борове. Лицето на баща й бе почервеняло от студа, а ръбът на кожената периферия на шапката му беше побелял от насъбралия се скреж. От време на време той се навеждаше и захапваше леко нослето й. Питаше я дали усеща пощипването, а после викаше през рамо на майка й, че носът на Кристин още не е замръзнал. Това сигурно се бе случило, докато още живееха в „Скуг“. Кристин едва ли е имала повече от три години. Тогава родителите й бяха съвсем млади. Помнеше с какъв висок, жизнерадостен и весел глас Рагнфрид питаше мъжа си как е детето. Да, някога майка й беше млада и безгрижна…

Витлеем означава „къщата на хляба“, защото там на хората раздавали хляб, който да ги храни до преминаването им във вечността.

По празниците отец Айрик се качваше на аналоя, разделящ олтара от хоровата част, и тълкуваше Евангелието на простонароден език.

В промеждутъците между литургиите хората стояха в бараката за тържества на север от църквата. Носеха си пиене и си подаваха купите един на друг. Мъжете излизаха от време на време да нагледат конете в конюшните. Но през лятото миряните прекарваха бденията на открито, пред църквата, а младежите си устройваха танцови забави между богослуженията.

Пресветата Дева родила Сина си, повила Го в пелени и Го положила в яслите, където били привързани осел и вол.

Кристин прикова длани към тялото си.

„Сине, малък мой сине, миличко мое дете. Господ ще се смили над нас заради преблагословената Си майка. Благодатна Мария, звездице морска, зорнице на вечния живот, родила слънцето на целия свят, помогни ни! Детенце, какво ти става тази нощ? Защо си толкова неспокойно? Нима и ти усещаш, че замръзвам от студ…“

В деня на децата на последната Коледа отец Айрик поднесе на миряните посланието за онези невинни деца, които безсърдечните воини посекли в обятията на майките им. Но Господ повелил тези невръстни дечица да влязат през небесните двери преди всички останали мъченици. Това била неговата поличба, че такива люде са достойни за Царството небесно. Отец Айрик взе малко момче и го настани между хората. Без да се преобразите по тяхно подобие, не можете да влезете през Небесните двери, скъпи братя и сестри. Нека това да е утеха за всекиго, мъж или жена, който скърби за смъртта на невръстното си чедо. При тези думи Кристин забеляза как погледите на майка й и баща й се срещнаха над главите на миряните. Кристин отмести очи, защото осъзна, че този поглед не е предназначен за нея.

Това се случи миналата година, на първата Коледа след смъртта на Юлвхил. О, само дано това не сполети моето дете! Исусе, пресвета Дево! Позволете ми да родя жив и здрав сина си!

Миналата година баща й не искаше да се включи в надбягването с коне за Стефановден, но накрая мъжете все пак го придумаха. Ездачите тръгваха от църквата и слизаха към мястото до „Лопт“, където се срещат двете реки. Там ги настигаха мъжете от долината на река Ота.

Кристин си спомни как баща й препусна на златистия си жребец. Лавранс се изправи на стремената, наведе се напред над врата на коня, подвикна и го насъска, та поведе след себе си цялото хергеле.

Миналата година обаче се прибра рано, без да е близнал и капка бира. На този ден мъжете обикновено закъсняваха и се напиваха до несвяст, защото обичаят беше да се отбиват във всички дворове и да изпиват изнесените купи в чест на Исус Христос и свети Стефан, който пръв съзрял звездата на изток, докато водел конете на цар Ирод на водопой до река Йордан. На този празник даваха бира и на конете, за да станат диви и буйни. На Стефановден селяните си играеха с конете до вечерня. Мислите и устите им бяха заети единствено и само с коне.

Кристин си спомняше как на една Коледа, по време на пищното празненство по повод Стефановден в „Йорун“, баща й обеща на гостуващ им свещеник да му подари червен млад кон, син на Гюлсвайнен, стига да го хване и да се метне на гърба му, докато жребецът тича неоседлан по двора.

Оттогава — Юлвхил още беше жива — измина доста време. Майка й стоеше на вратата със сестричката й на ръце, а Кристин се държеше за полата й, малко изплашена.

Свещеникът се втурна след коня, хвана го за оглавника и хукна, та чак расото му се заплете в краката му. Пусна буйното животно.

— Ей, конче, конче, няма, няма, синко! — напевно повтаряше той.

Метна се на гърба му и направо затанцува като козел. Лавранс и един възрастен селянин наблюдаваха отстрани и се превиваха от смях, а чертите на лицата им се бяха размили от радостното опиянение.

Кристин не помнеше дали свещеникът успя да обуздае Рижко, но Лавранс така или иначе му го подари, защото в съзнанието й ясно се бе запечатал споменът за свещеника, възседнал коня на тръгване от „Йорун“. Тогава всички бяха изтрезнели, а Лавранс му задържа стремето. На прощаване свещеникът благослови домочадието му с три пръста. Явно отецът е бил много уважаван духовник…

Да… На Коледа у дома наставаше голяма веселба. По някое време идваше ред и на коледните козли: баща й я мяташе на гръб. Цялата му дреха беше замръзнала, а косата — мокра. За да си освежат главите преди вечерня, мъжете се пръскаха с леденостудена вода на кладенеца. Отвръщаха със смях на протестите на жените. Лавранс хващаше студените й ръчички и ги притисна към зачервеното си, пламтящо чело. Излизаха на двора, а във водно зеления въздух над планинския гребен се издигаше белият лунен сърп. Веднъж, влизайки с нея в стаята, й удари главата на вратата и й излезе голяма цицина. После тя се сви в скута му. Той поддържа острието на камата си до подутината и й даваше да яде само отбрани лакомства. Поднасяше чашата си с медовина към устните й. И Кристин вече не се боеше от коледните козли, щуращи се из стаята.

— О, татко, скъпи татко… Миличък, добри ми татко!

Задавена от ридания, Кристин покри лице с ръцете си.

О, само да знаеше баща й колко страда тя в тази Коледна нощ!

На връщане от църквата забеляза, че от покрива на готварницата хвърчат искри. Слугините явно приготвяха гозбите за домашните, които още бяха в църквата.

В голямата стая цареше сумрак. Свещите върху масата бяха догорели, а в огнището едва-едва тлееше огън. Кристин хвърли още цепеници и раздуха жарта. Забеляза Орм, седнал на стола й. Той скочи като ужилен, когато видя мащехата си.

— Чедо, защо не отиде на службата с баща си и с другите мъже?

Орм преглътна с усилие и отговори:

— Сигурно е забравил да ме събуди. Накара ме да си полегна на южното легло и обеща да ме събуди…

— Съжалявам, Орм.

Момчето мълчеше. След малко подхвана:

— Помислих си, че и ти си тръгнала с тях, защото тук нямаше никой, като се събудих…

— Отбих се за малко в църквата — обясни Кристин.

— Ама как се престраши да излезеш навън на Бъдни вечер? — попита момчето. — Не знаеш ли, че духовете на мъртъвците бродят наоколо и могат да те хванат?

— Навън витаят не само зли духове — отвърна тя. — На Бъдни вечер има всякакви. Познавах един монах. Вече не е измежду живите и сигурно е при Господ, защото сърцето му преливаше от доброта. Та той веднъж ми разказа… Чувал ли си какво рекли животните в яслите в нощта на Рождество Христово? Тогава те знаели латински. Петелът изкукуригал: „Christus natus est!“. Ох, забравила съм историята. Останалите животни попитали къде, а козата изврещяла: „Betlem, Betlem“, а овцата добавила: „Eamus, eamus“.

По лицето на Орм се изписа подигравателна усмивка.

— Да не мислиш, че съм дете, което можеш да утешиш с такива приказки? Остана да ме вземеш в обятията си и да ми дадеш да бозая.

— Казах това най-вече за свое успокоение, Орм — тихо отбеляза Кристин. — И на мен ми се иска да бях отишла на литургията.

Вече не издържаше да гледа отвратителната маса. Изсипа остатъците от храна в копанята и я остави на пода пред кучката. Извади изпод пейката метличка от острица и почисти масата.

— Искаш ли да дойдеш с мен до западния хамбар, Орм? Да донесем хляб и осолено месо и да подредим трапезата за празничната сутрин? — попита Кристин.

— Защо не накараш слугините ти да го направят? — учуди се момчето.

— Баща ми и майка ми са ме учили — отвърна младата жена, — че на Коледа човек не бива да моли другите да вършат работата вместо него, а всеки трябва да се постарае да бъде полезен за останалите. Който успее да помогне най-много на ближните си, е най-блажен.

— А ти защо ме молиш за помощ? — възрази Орм.

— Това е различно, ти си синът в къщата.

Орм взе светилника и двамата прекосиха двора. В хамбара Кристин напълни две дървени тави с празнична храна. Взе и няколко лоени свещи. Момчето се обади:

— Онова, за което говореше преди малко, сигурно са селски обичаи. Чувал съм, че Лавранс Бьоргюлфсьон е само някакъв си простоват селяк.

— От кого си го чувал?

— От мама. Когато последно живяхме тук, в „Хюсабю“, тя много често повтаряше на татко: виж сам, дори нищо и никакъв селянин не иска да ти даде дъщеря си за жена.

— Тогава сигурно сте си живели добре в „Хюсабю“ — отбеляза лаконично Кристин.

Момчето не отговори. Само устната му се разтрепери.

Кристин и Орм занесоха пълните тави в голямата стая и тя подреди масата. Наложи се обаче да се върне в хамбара за още храна. Орм взе тавата и рече малко стеснително:

— Нека аз да отида вместо теб, Кристин. На двора е много хлъзгаво.

Тя остана пред вратата да го чака.

После двамата седнаха до огнището: тя на стола с облегалка, той на дървено трикрако столче. След известно време Орм Ерленсьон помоли:

— Разкажи още нещо, докато седим така, мащехо!

— Какво да ти разкажа? — равнодушно попита тя.

— Ами какво… Някоя приказка, подходяща за Бъдни вечер — смути се момчето.

Кристин се облегна назад и хвана със слабите си ръце ръкохватките, оформени като животински глави.

— Онзи монах, за когото ти разправях, беше ходил и в Англия. По думите му там имало село, където виреели бодливи храсти, които цъфтели в бяло всяка Бъдни вечер. Свети Йосиф Ариматейски^[3] пристигнал там по вода, след като избягал от езичниците. Слязъл на сушата, забил тоягата си в земята, а тя пуснала корен и цъфнала. Той първи донесъл християнската вяра в Уелс. Селото се казва Гластънбъри, сега се сетих. Брат Едвин беше виждал тези храсти. В Гластънбъри бил погребан крал Артур заедно с жена си. Нали си чувал за него? Той бил един от седмината най-достойни поборници за християнството. В Англия смятат, че кръстът на Христос бил от елхово дърво, но у дома на Бъдни вечер изгаряме ясен, защото съпругът на Мария, дърводелецът Йосиф, напалил огън с ясеново дърво, за да се стоплят девицата и Младенеца. Брат Едвин разказал това на баща ми.

— Ама из северните планини не растат много ясенови дървета — отбеляза момчето. — В древни времена ги използвали за направата на копия. Не зная в „Хюсабю“ да има друг ясен, освен онзи до главната порта. Но него татко не може да го отсече, защото отдолу живее духът на първия собственик на имението^[4]. Кристин, светият кръст се намира в Рим. Значи много лесно могат да разберат дали е от елхово дърво, или не.

— Да — кимна тя. — Не зная дали е истина. Сигурно си чувал преданията, че кръстът е направен от издънка на дървото на живота, а Сит получил позволение да го вземе от Райската градина и да го занесе на Адам, преди да умре.

— Да, но я ми разкажи…

След малко Кристин се обърна към детето:

— Орм, легни да си поспиш. Има много време, докато другите се приберат от църквата.

Орм се изправи:

— Още не сме се поздравили като роднини, Кристин Лаврансдатер.

Той се приближи до масата, взе рог, пи в чест на мащехата си и й подаде съда.

По гърба й полазиха ледени тръпки. Нямаше как, спомни си за деня, когато майката на Орм пожела да пие за нейно здраве. Зародишът в утробата й се размърда силно. Какво му става тази нощ, зачуди се Кристин. Като че ли нероденият й син усещаше всичките й вълнения, зъзнеше с нея в студа и се свиваше на кълбо, обзет от нейния страх. Не бива да се боя чак толкова, помисли си тя. Пое рога, пи с доведения си син и нежно го погали по черната коса. Не, няма да бъда зла мащеха към теб, приказно красив сине на Ерлен, рече си тя.

Когато Ерлен се прибра, тя дремеше на стола си. Той метна ръкавиците си върху масата.

— Прибирате ли се вече? — изненада се Кристин. — Очаквах да останете и за дневната литургия.

— О, две литургии ще ми държат влага твърде дълго — отвърна Ерлен.

Кристин пое заскрежения кожух.

— Времето се изясни и пак замръзва.

— Защо забрави да събудиш Орм? — укори го съпругата му.

— Да не би да се е разсърдил? — попита бащата. — Не съм забравил — тихо обясни той. — Но спеше така сладко, та реших… Нали ги знаеш хората какви са. Зяпаха ме непрекъснато, защото се появих на службата без теб. Оставаше само да заведа сина си.

Кристин замълча, но я заболя от думите на мъжа й. Не одобряваше постъпката му.