Сигрид Унсет
Стопанка (12)

6.

Кристин огледа промените, настъпили в „Йорун“. Първо установи липсата на старите мъжки глави по местата, където подпорите се пресичаха с фронтоните на къщите. На тяхно място имаше шпилове с издълбани по тях листа на дървета и птици и позлатен ветропоказател на новата постройка. Някогашните дървени стълбове до почетното място на трапезата до огнището бяха подменени с нови. Старите представляваха фигури на двама мъже. Бяха грозни, наистина, но стояха там още откакто къщата бе построена, и за празниците слугите ги мажеха с мазнина и ги миеха с бира. На новите стълбове баща й бе поръчал да резбоват двама мъже с шлемове и щитове, покрити с кръстни знаци. Лавранс отричаше някоя от фигурите да представлява свети Улав, защото му се струваше непристойно, грешник да държи в дома си изображения на светец, освен ако не чете молитвите си пред него. Твърдеше, че това били двама поборници за каузата на светия крал. Лавранс сам нацепи и изгори старата дърворезба: слугите не смееха да го направят. Господарят им позволи по празници да изнасят храна на големия камък до гроба на първия собственик на „Йорун“, защото му се струваше много жестоко да отнеме на предшественика си онова, на което духът му е свикнал, откакто в имението живееха хора. Бедният човек се бе споминал много време преди християнството да дойде в Норвегия и нямаше вина, задето е бил езичник.

Хората не одобряваха тези начинания на Лавранс Бьоргюлфсьон. Богоугодните му дела му носеха успокоение, а и заможен стопанин като него лесно можеше да си осигури така благоразположението на Църквата. Явно усилията му даваха резултат, защото късметът не го напускаше, но възникваше въпросът дали духовете, витаещи из „Йорун“, няма да си отмъстят, когато някой ден в имението пристигне господар, който не се отличава с Лаврансовото христолюбие и щедрост. А за обикновените хора беше по-изгодно да дават на духовете полагаемото им се, отколкото да им се противопоставят и да търсят спасение при свещениците.

Бъдещето на дружбата между „Йорун“ и енорийския свещеник ставаше все по-мъгляво. Отец Айрик се състари и грохна. Имаше нужда от помощник. Препоръча на епископа да назначи внука му Бентайн Юнсьон за дякон в църквата, но Лавранс разубеди епископа, с когото го свързваше старо приятелство. Хората не одобриха намесата на Лавранс. Наистина, младият свещеник се бе показал доста настойчив към Кристин и дори я бе изплашил с поведението си, но нямаше как да знаят дали момичето не е предизвикало дързостта му. Нали по-късно се оказа, че Кристин не е света вода ненапита. Лавранс обаче винаги бе смятал дъщеря си за благонравна — цял живот я носеше на ръце и я боготвореше като реликва.

Вследствие от тези събития отношенията между отец Айрик и Лавранс охладняха. Но после в църквата постъпи отец Сулмюн и начаса между двамата духовници избухна свада за църковни имоти. Айрик настояваше, че земите са лично негови, а новият свещеник ги смяташе за част от енорийското стопанство. Лавранс открай време се славеше като най-вещ в общината по покупко-продажбите на земи. Неговата гледна точка се оказа решаваща в спора между свещениците. След като отсъди в полза на Айрик, Лавранс си спечели явната неприязън на отец Сулмюн, но би могло да се каже, че Айрик и старият дякон Аудюн станаха неразделна част от хората в „Йорун“, защото всеки ден обсъждаха положението с Лавранс и му се жалваха заради всички неправди и терзания, които им причиняваше новият свещеник. В дома на Лавранс на двамата духовници оказваха почит като на епископи.

Всички тези новини Кристин научи от Боргар Трунсьон от „Сюнбю“. Той се бе оженил за мома от Трьонделаген и няколко пъти гостува в „Хюсабю“. От няколко години Трун Йеслинг не беше между живите. Никой не скърбеше за загубата, защото всички потомци на Йеслинг смятаха алчния, опърничав и болнав стопанин за черната овца на стария род. Единствено Лавранс търпеше капризите на характера му от съжаление към него и най-вече към съпругата му, Гюдрид. След смъртта на Трун и Гюдрид в имението заживяха четиримата им синове — похватни, напети и красиви мъже — и хората смятаха, че са извадили късмет с новите господари. Синовете на Трун се сприятелиха с вуйчо си в „Йорун“ и Лавранс им гостуваше в „Сюнбю“ няколко пъти в годината, а и заедно ходеха на лов в западните планини. Боргар обаче не проумяваше защо Лавранс и Рагнфрид се измъчват така жестоко с покаяние и богобоязливост.

— Баща ти и преди се наливаше с вода по време на постите, но поне през останалите дни умееше да се радва на хубавата бира. Вече няма и помен от някогашното му настроение — сподели Боргар.

Поведението на Лавранс било напълно необяснимо за околните. Никой не допускал стопанинът на „Йорун“ да изкупва таен грях. Доколкото го познавали, Лавранс живеел богоугодно и спазвал божиите повели по-стриктно и от най-ревностния християнин, като изключим светиите.

От подмолията на Кристинината душа се надигаше смътно предположение защо баща й се старае така неуморно да се доближи до Господ, но тя дори не посмя да го допусне в мислите си.

Кристин отказваше да признае дори пред себе си колко променен намира баща си. Лавранс не й напомняше на съсухрен старец, не. Той все още вървеше с изправен гръб, а снагата му бе запазила гъвкавостта и красотата си. Косата му побеля много, но това не се набиваше на очи, защото Лавранс беше рус. И все пак в съзнанието на дъщерята се прокрадна спомен за младия, ослепително красив мъж, какъвто бе някога баща й; за свежите му, леко заоблени бузи на издълженото, слабо лице; за нежната руменина на кожата му, прозираща под слънчевия загар; за алената му сочна уста с дълбоки гънки от двете страни. Сега мускулестото му тяло се бе стопило и той бе станал по-кокалест и жилав. Потъмнялото му лице имаше вид на изсечено от дърво. Бузите му стояха хлътнали над възлестите крайчета на устните. Лавранс не беше престарял, но вече не бе в първа младост.

Той открай време си беше сдържан, благоразумен и предпазлив и още от малка Кристин помнеше колко ревностно баща й съблюдава всички християнски повели. Обичаше да слуша литургии и молитви на езика на римляните. Радваше се най-силно, когато се намираше в божия храм. Там намираше отрада за душата си. Но тогава всички инстинктивно усещаха, че във вените на този мълчалив мъж тече кръвта на духовно свободен, спокоен и жизнелюбив човек. Сега сякаш нещо у него бе умряло безвъзвратно.

Откакто пристигна в „Хюсабю“, Кристин видя баща си пиян само веднъж: на сватбата във „Формо“. Тогава започна да залита и да бъбри дрезгаво, но не изглеждаше развеселен. В главата й нахлуха спомени от детството. Когато честваха празници или ходеха на гости, Лавранс се смееше с цяло гърло и се удряше по бедрата при всяка шега. Предлагаше на всички мъже, прочути с физическата си мощ, да премерят сили с него; изпробваше коне и се втурваше да танцува; смееше се на несигурните си стъпки, обсипваше присъстващите с подаръци и преливаше от доброжелателност и другарска обич към всички. Кристин разбираше, че баща й има нужда от алкохолното опиянение, за да се откъсне от постоянния труд, строгия пост и благочестивия живот с домашните си, които намираха в него най-добрия си приятел и най-сигурната си опора.

Ерлен не изпитваше потребност да пие, защото в трезво състояние не си налагаше никакви задръжки. Поддаваше се на всичките си хрумвания, без да се замисля кое е правилно и кое — погрешно; кое хората смятат за благопристойно и разумно поведение. Кристин не познаваше по-умерен в пиенето мъж от съпруга си. За Ерлен виното беше начин да утоли жаждата си и да се впише в компанията, но не и страст.

Лавранс Бьоргюлфсьон бе изгубил способността да се радва на гуляите. Потребността да отприщи жизнелюбието си в опиянението от алкохола изчезна. Не пиеше, за да удави мъката си. Подобна мисъл му бе напълно чужда, защото според него мъжът трябва да седне на трапезата с радостно, а не с натежало от скръб сърце.

Лавранс търсеше утеха за тегобите си другаде. В мислите на Кристин дремеше бегъл спомен за баща й в нощта, когато църквата изгоря. Той успя да спаси разпятието. Ето го, стои под него, носи кръста и се подпира на него. Без да проумява докрай причината за промяната у Лавранс, Кристин долавяше неговия страх за нейното бъдеще и за бъдещето на децата й. Вероятно се тревожеше, защото избраникът на Кристин не му вдъхваше доверие, и се чувстваше безпомощен.

Това прозрение глождеше тайно душата й. Кристин се прибра у дома, изморена от несгодите през изминалата зима. Тревожеше се, задето съвсем лекомислено се примири с нехайството на Ерлен. Осъзнаваше какъв прахосник е съпругът й. Той не умееше да управлява наследените богатства и те се стопяваха с всеки изминал ден — бавно, но неумолимо. Макар и трудно, но го убеди да уреди някои сделки и да се вслуша в нейните съвети и в думите на отец Айлив, ала нямаше сили непрекъснато да му натяква какво да предприеме. А и сега я изкушаваше възможността да се радва на живота си с него. Кристин се измори да упорства и да се бори срещу обстоятелствата и срещу демоните в себе си, но несекващото й безпокойство непрестанно изцеждаше силите й.

Очакваше да си възвърне душевния мир от детството с помощта на баща си.

Чувстваше се несигурна. Ерлен получаваше добри доходи от поверената му община, ала живееше по-разгулно, назначи повече слуги и увеличи броя на хората в свитата си. Държеше я на разстояние от всичко, което не засягаше пряко съвместния им живот. Кристин разбираше, че съпругът й не желае тя следи начинанията му със зоркия си поглед. На другите Ерлен разказваше с охота за преживелиците си на север, с нея не споделяше нито дума. Имаше и други събития. През последните години Ерлен се срещна с Ингебьорг, майката на краля, и Кнют Порше няколко пъти. Кристин не присъства нито веднъж на срещите с тях. Сега Кнют беше херцог в Дания, а дъщерята на крал Хокон се бе обвързала с него в брачен съюз. В душите на мнозина норвежци се надигна гняв и горчивина. Срещу Ингебьорг организираха всевъзможни заговори, които Кристин не проумяваше. Епископът от Бьоргвин тайно изпрати няколко сандъка в „Хюсабю“. Сега натовариха пратката на „Маргигрен“, която се намираше до Несе. Ерлен получи писма и се готвеше да пътува за Дания в края на лятото. Най-сетне изяви желание да я вземе със себе си, но Кристин се възпротиви. Тези високопоставени люде смятаха Ерлен за свой равен и се отнасяха с него като към скъп роднина, ала Кристин се боеше: непредпазливостта му вещаеше опасности. Не се реши да пътува с него, защото не виждаше на какво може да го научи, а и мисълта да попадне в компанията на хора, сред които тя, обикновената стопанка, няма как да отстоява мнението си, никак не й се нравеше. Освен това се страхуваше да пътува в кораб. Морската болест се бе загнездила в спомените й като по-тежко изпитание и от най-мъчителното раждане.

По време на престоя си в „Йорун“ Кристин не се отърси от налегналото я болезнено безпокойство.

 

 

Един ден Кристин и баща й отидоха в Шене. Тя разгледа забележителната ценност в имението: дебела шпора от най-прекрасното злато със старомодна форма, но с причудлива украса. Като всички деца в общината и Кристин знаеше какъв е произходът на шпората.

Още след като свети Улав покръстил долината, Аудхил Красивата от Шене била отвлечена в планината. Занесли църковната камбана в планината и започнали да я бият, за да повикат жената. На третата вечер тя излязла на поляната. Нагиздена със златни накити, сияела като звезда. Тогава въжето се скъсало, камбаната се търколила по канарата, а Аудхил била принудена да се върне в планината.

Но след много години при първия свещеник в Сил пристигнали дузина бойци. Храбрите мъже носели златни шлемове, сребърни ризници и яздели тъмнокафяви жребци. Те били синовете на Аудхил от планинския крал и помолили свещеника да устрои на майка им християнско погребение. Аудхил положила огромни усилия да съхрани вярата си и да спазва църковните празници в планината. На смъртния си одър отправила горещата си молба към синовете си да я положат в свещена земя. Свещеникът обаче отказал. Според легендата заради тази своя постъпка той не могъл да намери покой в гроба си, а през есента нощем го чували да снове из горичката на север от църквата и през сълзи да се разкайва за проявеното безсърдечие. През същата нощ синовете на Аудхил отишли в Шене и предали на родителите й поздрави от нея. На сутринта намерили в двора златната шпора. Тамошните стопани и до днес се смятали за роднини на синовете на Аудхил, защото и до днес ги спохождал небивал късмет в планината.

Докато яздеха в лятната нощ към къщи, Лавранс припомни на дъщеря си:

— Синовете на Аудхил казвали молитвите, които научили от майка си. Не споменавали името Господне и името Христово, но „Отче наш“ и „Вярвам“ звучали ето така в устата им: „Вярвам в един Бог Отец Вседържител и в Сина Божий, Единородния, и в Духа Светаго, Животворящия.“ Изричали и молитвата към Света Богородица: „Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души.“

Кристин се вгледа плахо в изпосталялото, загрубяло лице на баща си. В светлата лятна нощ то й се стори изтерзано от грижи и размисли. Никога не бе виждала баща си толкова измъчен.

— Никога не си ми разказвал това, татко — промълви тя.

— Не съм ли? Сигурно съм те мислел за много млада и съм се опасявал историята да не събуди твърде непосилни за теб тревоги. Според отец Айрик в посланията на апостол Павел пише: не само човешкият свят стене от болка…

 

 

Един ден, седнала най-горе на външните стълби към голямата стая, Кристин шиеше. Симон се появи на кон в двора и спря точно под нея, но не я видя. Родителите й излязоха да го посрещнат. Той отказа да влезе. Рамборг го помолила да се отбие в „Йорун“, ако минава от там, и да попита домашните за любимата й овца в кошарата. Ако Лавранс и Рагнфрид още не са я изпратили през планината, Рамборг искала Симон да й я заведе.

Кристин чу как баща й се почеса по главата и се засмя гневно. Призна, че се е надявал Рамборг да забрави за овцата си, защото се случила злополука. Лавранс дал на двамата си големи внуци по една малка брадва. Първата им работа била да пребият клетото животно.

Симон се засмя добродушно:

— Ах тези палавници от „Хюсабю“! Големи разбойници се извъдиха!

Кристин се втурна надолу по стълбите и отвърза сребърната ножица от колана си.

— Дай я на Рамборг в замяна на убитата овца. Зная, че си я беше харесала от малка. Никой няма да злослови за моите синове — разпалено извика тя, но изведнъж млъкна, защото прочете неодобрение и изненада по лицата на родителите си.

Симон не взе ножицата. Смути се леко. Същевременно забеляза Бьоргюлф, препусна към него, наведе се и вдигна момчето на седлото при себе си.

— Значи плячкосваш селата ни, а, храбрецо? Сега си мой пленник, а утре родителите ти ще дойдат у нас да се споразумеем за откупа.

Симон махна за поздрав и отпраши с момчето на коня. Бьоргюлф се заливаше от смях и риташе в ръцете му. Симон се сприятели бързо със синовете на Кристин. Тя помнеше, че мъжът умее да забавлява деца още от млад. Като малки сестрите й го обожаваха. В душата й се надигна неочакван гняв, задето Симон обича малчуганите и с охота се включва в игрите им, а нейният съпруг не понася детска глъч.

На следващия ден, когато гостуваха във „Формо“, Кристин научи, че Рамборг не останала много доволна от доведения пленник на Симон.

— Самата тя е още дете, не можем да очакваме от нея да мисли за деца — обясни Рагнфрид. — Нещата ще се променят, като поотрасне.

— Вярно, вярно — съгласи се Симон.

Двамата с Рагнфрид се спогледаха с лека усмивка. „Хм“, помисли си Кристин, „минаха вече два месеца от сватбата им“.

Кристин не можеше да си намери място от притеснение и безпокойство, затова изливаше гнева си върху Ерлен. Доволен от престоя им в „Йорун“, Ерлен оценяваше гостоприемството на домакините по достойнство. Разбираше се отлично с Рагнфрид, а и Лавранс показваше открито колко харесва зет си. Болезнено чувствителната, наблюдателна Кристин обаче долавяше и нещо друго. В благоразположението на баща й към Ерлен прозираше присъщото му благосклонно снизхождение, което Лавранс изпитваше към съществата, неспособни да се справят с живота си. Любвеобилното му отношение към другия му зет беше по-различно. Към Симон се отнасяше като към приятел и другар. Въпреки че Ерлен беше по-възрастен от Симон, Лавранс и съпругът на Рамборг разговаряха на „ти“, а Ерлен се обръщаше към тъста си на „ви“, защото Лавранс така и не предложи да променят това.

Симон и Ерлен се спогаждаха, но не търсеха компанията си. Кристин не успя да се отърси от спотаената си боязън към Симон Андресьон: той стана свидетел на позора й, а още по-лошото беше, че онази вечер той напусна хана на Флюга с гордо вдигнато чело, докато Ерлен потъна вдън земя от срам. Кристин беснееше от ярост, защото Ерлен съумя да забрави и тази случка, и се държеше с него заядливо. Ако Ерлен понасяше хапливите й забележки спокойно и добродушно, Кристин се дразнеше, че не приема думите й насериозно. Друг път търпението му бързо се изчерпваше и той ставаше свадлив, тогава тя отговаряше язвително и хладно.

Една вечер Кристин шиеше до огнището. Беше в лошо настроение и скучаеше. Срещу нея Маргрет дремеше над ръкоделието си и току се прозяваше. Повечето слуги бяха навън. Лавранс седеше на почетното място на трапезата, а Ерлен — най-горе на външната пейка. Двамата играеха шах. Местеха фигурите мълчаливо и замислено. Ивар и Скюле се опитваха да разкъсат едно кученце. Лавранс стана, взе пищящото животинче от ръцете им и без да обели дума, се върна на мястото си, като сложи кученцето в скута си.

Кристин се приближи до тях и отпусна ръка върху рамото на мъжа си, докато наблюдаваше играта. Ерлен не можеше да се мери с тъста си на шах и почти винаги губеше партията, но понасяше поражението незлобливо и равнодушно. Тази вечер Ерлен играеше много слабо. С доста заядлива нотка в гласа Кристин започна да му натяква, че не внимава. Лавранс не се стърпя:

— Ерлен няма как да се съсредоточи върху играта, ако продължаваш да му висиш на главата. Каква работа имаш при нас, Кристин? Та ти нямаш представа от шах!

— Е, явно ме мислиш за напълно невежа…

— Едно нещо не си научила, види се — сопна се Лавранс, — и то е как подобава на една жена да разговаря със съпруга си. Я по-добре върви да усмириш дечурлигата, че вдигат по-голяма вярва и от злите духове по Коледа.

Кристин се приближи до синовете си и ги сложи да седнат на пейката. После и тя се настани до тях.

— Пазете тишина, дечица. Дядо ви не позволява да играете и да лудувате.

Лавранс погледна изкосо към дъщеря си, но си замълча. След малко влязоха бавачките. Жените излязоха от стаята заедно с тях, за да приспят децата. Когато двамата мъже останаха сами, Ерлен се обърна към тъста си:

— Не ми се ще да се карате така на Кристин, татко. Нека ми натяква, щом това облекчава лошото й настроение. Няма смисъл да я вразумявате, а и тя не понася някой да каже лоша дума за децата й.

— А ти смяташ ли за нормално синовете ти да растат толкова невъзпитани? Къде изчезнаха тази вечер слугините, които трябва да гледат децата?

— Май са в стаята на ратаите ви — засмя се Ерлен и се протегна. — Но аз не смея да й направя забележка за слугините й, защото тогава тя побеснява и започва да ми напомня, че и ние не сме цвете за мирисане.

 

 

На следващия ден Кристин береше ягоди на поляната южно от имението. От вратата на ковачницата баща й я повика да влезе при него.

Кристин се отправи натам със свито сърце. Сигурно Нокве пак е направил някоя беля. Тази сутрин малчуганът отвори една порта и кравите влязоха в ечемичена нива.

Баща й извади нажежено желязо от огнището и го тръшна върху наковалнята. Кристин чакаше да разбере какво ще й каже. Дълго време се чуваха само ударите на чука по огнената пита и звънтящите отговори на наковалнята. Накрая Кристин не се стърпя и го попита какво иска от нея.

Желязото изстина. Лавранс остави клещите и тежкия ковашки чук и се приближи до дъщеря си. С изпоцапаното си със сажди лице и коса, с почернелите си дрехи и ръце и с дългата си престилка той изглеждаше по-строг от обикновено.

— Повиках те, защото искам да ти кажа нещо, дъще. Тук, в моя дом, настоявам да се отнасяш към съпруга си с полагащото му се уважение, както подобава на почтена стопанка. Не желая да слушам как дъщеря ми хока мъжа си, както постъпи вчера ти.

— Виж ти, явно вече смяташ Ерлен достоен за уважение.

— Той е твой съпруг — натърти Лавранс. — Нека ти припомня, че не съм те карал насила да се омъжваш за него.

— С Ерлен станахте много добри приятели — отбеляза Кристин. — Ако някога знаеше какъв човек е, сигурно щеше да ме накараш.

— Говориш необмислено, Кристин — Лавранс придоби тъжен и угрижен вид. — Много добре осъзнаваш, че това не е истина. Не посмях да те омъжа против волята ти за законния ти годеник, когато ти пожела да го отхвърлиш, макар че обикнах Симон от все сърце.

— И той вече не ме искаше за невеста…

— Грешиш. Гордостта му не му позволи да се възползва от правата си, след като ти го отблъсна. Ако бях послушал съвета на Андрес Гюдмюнсьон да не обръщам внимание на младежките ви прищевки, съмнявам се дали Симон щеше да съжалява за женитбата ви. Често казано, вече и аз не зная дали рицарят не е бил прав, като гледам колко безогледно се отнасяш към мъжа, за когото се омъжи след дълги и настойчиви молби и заплахи.

— Как ли пък не! — възкликна присмехулно Кристин. — Никога нямаше да придумаш Симон да се ожени за годеницата си, след като я свари с друг мъж, и то на такова място!

— Какво място? — изплъзна се от устата на Лавранс, останал без дъх.

— От онези, дето им казвате бардаци. Собственичката беше държанка на Мюнан. Лично тя ме предупреди да не ходя там. Аз я излъгах, че отивам да видя мой роднина. Самата тя е сродница на Ерлен — засмя се Кристин със същия отблъскващ, див смях.

— Замълчи! — скастри я баща й.

По лицето на Лавранс премина сянка. По устните му заигра бледа, горчива усмивка. Докато го гледаше, Кристин неволно се сети за склона към планината. И той побеляваше като бащиното й лице, след като бурните ветрове обрулеха листата на дърветата, и се превръщаше в блещукаща бяла поляна.

— Който не разпитва, узнава най-много.

Кристин се свлече безпомощно на пейката, подпря брадичка на ръката си и закри лице. За пръв път през живота си изпита смъртен страх от баща си.

Той извърна лице от нея, взе тежкия чук и го остави при другите. После събра пилите и другите дребни инструменти и се залови да ги подрежда върху напречната греда между стените. Лавранс й бе обърнал гръб, а ръцете му трепереха неистово.

— Кристин, знаеш ли, Ерлен премълча тази позорна част от миналото ти — вгледа се той в бледото й изплашено лице. — Отказах му категорично, когато заедно със свои роднини той дойде при мен в Тюнсберг да те поиска за жена. Тогава не подозирах, че всъщност аз трябва да проявя признателност, задето Ерлен иска да възстанови доброто име на дъщеря ми. Мнозина мъже в неговото положение веднага биха ми обадили какво се е случило. А той се върна, за да настоява за ръката ти, все едно си най-почтената жена на света. Не всеки би настоявал толкова упорито да се ожени за девойка, която вече е била… каквато си била ти тогава.

— Не смятам, че някой мъж би се осмелил да ти каже подобно нещо…

— Не зная за друго, но от хладно оръжие Ерлен не се е боял никога — прекъсна я Лавранс и лицето му изведнъж придоби изтощено изражение, а гласът му изгуби звучността и оживлението си. Но той подхвана наново, тихо и укоризнено: — Колкото и лошо да е станалото някога, Кристин, повече ме плаши решението ти да ми признаеш прегрешението си сега, когато той вече е твой съпруг и баща на децата ти. Ако ми казваш истината, значи си знаела що за стока е, преди да си извоюваш разрешението ни да се венчаеш с него. Ерлен се показа готов да плати скъпо за теб като за честна девойка. Освен това ти е предоставил голяма свобода и право да участваш в управлението на „Хюсабю“. Сега ще изкупиш греха си, като стопанисваш имота разсъдливо и поправяш грешките на Ерлен, за да неутрализираш присъщата му непредпазливост. Дължиш го на Бог и на децата си. И аз, и други хора сме казвали, че Ерлен не става за друго, освен да задиря фусти. Ти също си дала храна за тези слухове, защото сама ми призна какво се е случило помежду ви. Впоследствие съпругът ти разкри и положителните си качества. Спечели си име на смел и пъргав воин. За синовете ви не е никак маловажно да се гордеят със славата на баща си, прочул се като безстрашен и умел пълководец, който умее да върти меча. Казваш, лекомислен бил. Нима точно ти не си го разбрала от самото начало? Съветвам те да измиеш срама от челото си, като почиташ и подкрепяш мъжа, когото сама си избра.

Кристин стоеше с наведена глава, заровила лице в ръцете си. Вдигна очи, цялата пребледняла от отчаяние.

— Постъпих жестоко, като ти казах това, татко. Защо го направих? Симон ме закле да ти спестя грозната истина!

— Симон те е молил да ми я спестиш? — удиви се Лавранс с горчивина в гласа.

Кристин осъзна какво бездушие прояви към него, признавайки му, че чужд човек се е досетил да я предупреди колко ранимо е сърцето на баща й.

Лавранс приседна до нея, взе ръката й и я сложи върху коляното си:

— Постъпи жестоко с мен, Кристин — меко и печално констатира той. — Мило добро дете, ти си блага към всички, но и преди съм забелязвал, че си склонна да проявяваш коравосърдечие към най-свидните си хора. За бога, Кристин, не ме карай да се тревожи за теб и да се питам колко ли още мъка ще донесе на близките ти това твое прословуто твърдоглавие. Дърпаш се като младо конче, впрегнато за пръв път в кола, макар че сама избра на кого да отдадеш сърцето си.

Кристин избухна в ридания и се отпусна в обятията му, а Лавранс я притисна към гърдите си. Седяха дълго така, но Лавранс не продума повече. Накрая все пак повдигна главата й:

— Изцапа се със сажди — усмихна се той. — В ъгъла има кърпа, но най-много да станеш още по-черна, ако се избършеш в нея. Иди вкъщи да се измиеш. Всички ще видят, че си седяла в скута на ковача.

И той внимателно я избута към вратата, затвори след нея и застана неподвижно. После едва извървя няколкото крачки до пейката, свлече се върху нея и облегна глава на гредите. Лицето му се изкриви от болка. С всичка сила притисна ръка към гърдите си.

Никога досега пристъпът не бе продължавал толкова дълго. Не му достигаше въздух, причерня му пред очите, а болката в гърдите плъзна по цялото му тяло. Сърцето му се мяташе неспокойно и се бореше. Удари тежко няколко пъти, а после отново замря. Кръвта туптеше във вените на шията му.

Ей сега ще мине. Болката винаги го отпускаше след известно време. Завръщаше се обаче все по-често и по-често.

 

 

Ерлен насрочи събирането на екипажа си на остров Вейой за навечерието на празника на свети Якоб, но реши да остане малко повече в „Йорун“, за да придружи Симон на лов за мечката стръвница, която нападала добитъка в планинското пасище. Прибра се от лова и завари пристигналите за него вести: неколцина от хората му се счепкали с градските стражари и се налагаше да тръгне веднага на север, за да ги откупи. Лавранс също имал работа по тези земи, та пое на път със зет си.

Пристигнаха на острова в края на празника на свети Улав. Видяха корабите на Ерлинг Видкюнсьон, а на вечерната служба в църквата „Свети Петър“ срещнаха и самия кралски предстоятел. Той ги придружи до дома на монасите, където щеше да нощува Лавранс, седна да вечеря с тях и изпрати слугите си до кораба да донесат специално подбрано френско вино, което намерили в Нидарус.

Въпреки изисканото питие разговорът се точеше мудно. Ерлен седеше, потънал в мислите си, с искрящи от радост очи както винаги, когато се отправяше на приключение. Слушаше разсеяно за какво говорят другите двама. Лавранс едва долепяше устни до чашата, а Ерлинг не се показа много приказлив.

— Виждаш ми се изморен, сроднико — отбеляза Ерлен.

— В залива до село Хюста снощи се разрази буря и не съм мигнал цяла нощ — поясни кралският предстоятел.

— Ще се наложи да препускаш стремглаво, ако искаш да стигнеш в град Тюнсберг за празника на свети Лаврентий. А и там едва ли те очаква мир и спокойствие. Магистър Пол^[1] с краля ли пътува?

— Да. Ти няма ли да се отбиеш в Тюнсберг?

— Защо? Да попитам краля дали иска да изпрати синовен поздрав на майка си? — засмя се Ерлен. — Или да предложа на епископ Аудфин^[2] да предаде поздравите му на херцогинята…

— Решението ти да пътуваш за Дания сега, когато пълководците отиват на срещата в Тюнсберг, учудва мнозина.

— Защо хората непрекъснато се удивляват на постъпките ми? Представете си, че ми се е приискало да се полюбувам на изискани маниери, каквито не съм виждал от последното си гостуване в Дания, и да участвам в някой турнир. А и нашата сродница бе така любезна да ни покани. Освен Мюнан и мен няма други желаещи да я признаят за тяхна близка.

— Мюнан ли? — смръщи вежди Ерлинг, а после се засмя: — Щях да кажа: нима в дъртия шопар е останал толкова живец, че още може да мъкне сланините си? Значи херцог Кнют организира турнира, а Мюнан ще участва в надпреварата?

— О, жалко, че няма да станеш свидетел на тази неповторима гледка, Ерлинг — засмя се и Ерлен. — Май се опасяваш да не би Ингебьорг да ни е поканила на празника по случай раждането на детето, за да забъркаме друга каша и да я поканим да се включи? Както добре знаеш, прекалено съм тежък на дела и лекомислен по сърце, та да ме използват в задкулисните си игри. А на Мюнан му изпихте кръвчицата…

— О, не се боим толкова много от заговори. На Ингебьорг Хоконсдатер вече трябва да й е ясно, че след женитбата си за Порше пропиля всичките си права в родината си. След като положи ръката си в дланта на мъжа, чието кутре не искаме дори да мернем в пределите на страната ни, не е възможно кракът й да стъпи повече в кралските покои.

— Да, много умно от ваша страна да отделите момчето от майка му, няма що — мрачно отвърна Ерлен. — Той е още дете, а ние, поданиците на норвежката корона, вече имаме причина да вървим с гордо вдигната глава заради краля, комуто се заклехме във вечна вярност.

— Замълчи — унило помоли Ерлинг. — Не е сигурно дали е истина…

Другите двама събеседници прочетоха в очите му точно обратното. Макар и още невръстно дете, крал Магнюс Айриксьон вече беше заразен с грях, който не бе редно да се споменава сред християни. Шведският духовник, назначен да го учи на четмо и писмо, докато кралят е в страната, го въвел в неописуемо заблуждение.

— Навред се е разнесла мълвата, че катедралата в Нидарус изгоряла, защото кралят ни не е достоен да заема трона на свети Улав.

— За бога, Ерлен, нали ти казвам, не е сигурно, че това е истина! Пред очите Господни това дете, крал Магнюс, няма да бъде обвинено в грях. Ще се очисти от прегрешението. С какво право твърдиш, че ние сме го откъснали от майка му? Казвал съм и пак ще го повторя: нека Господ накаже онази майка, която предаде детето си, както Ингебьорг измени на сина си. Не се доверявай на такава жена, Ерлен, и не забравяй с какви вероломни хора си имаш работа!

— Според мен доста успешно оправдаха взаимното си доверие. Но как смееш да се произнасяш по въпроса, сякаш в скута ти непрекъснато валят писма от Рая. Явно това ти дава куража да кръстосваш шпага с високопоставените църковни дейци.

— Я стига, Ерлен. Съветвам те да се произнасяш по въпроси, по които си вещ, а иначе да си спестиш коментарите.

Ерлинг стана. Двамата мъже се изправиха един срещу друг с пламнали от гняв лица.

Ерлен изкриви устни от погнуса:

— Ако човек блудства с животно, пребиваме жертвата и хвърляме трупа в реката.

— Ерлен! — кралският предстоятел сграбчи масата с две ръце. — И ти имаш синове — тихо напомни той. — Как смееш да говориш такива неща? Внимавай какви ги приказваш, Ерлен. Първо мисли, после си отваряй устата. Двайсет пъти мери, преди да отсечеш.

— Ако и вие, които вземате решенията за кралството ни, действате на този принцип, не се учудвам, че всичко върви по мед и масло. Няма защо да се притесняваш — ухили се той. — Лично аз няма да предприема нищо, но животът в тази страна стана чудесен. Е, утре ти предстои ранно ставане, а и тъстът ми е изморен.

След тези думи той пожела лека нощ и излезе от стаята. Двамата мъже не му отговориха. Ерлен отиде да спи на борда на кораба си. Ерлинг Видкюнсьон повъртя чашата в ръце.

— Кашлица ли имате? — попита той, за да наруши неловкото мълчание.

— Да, възрастните хора се простудяват много бързо. Скъпи ми господине, нас ни мъчат безброй неразположения за които вие, младите, дори не подозирате — усмихна се Лавранс.

Отново настъпи мълчание. Ерлинг Видкюнсьон промърмори под нос:

— Явно всички смятат, че кралството е обречено. Преди шест години в Осло мислех, че знатните хора, призвани да служат на короната, имат силна воля да се укрепи кралската власт. Разчитах на това.

— Според мен сте били на прав път, но сам отбелязахте, че всички сме свикнали да търсим опора в краля. Сега той е дете и прекарва половината от времето си в чужда страна…

— Така е. Понякога си мисля, че не може да бъдем толкова черногледи; положението ни сигурно има и добра страна. В миналото, когато кралете ни се държаха като жребци, имаше изобилие от хубави кончета. Нужно бе само селяните да си изберат най-силния боец…

— Вярно, вярно — позасмя се Лавранс.

— Нали преди три години говорихме по въпроса, Лавранс Бьоргюлфсьон. Тогава тъкмо се прибирахте от поклонението си в Шовде и бяхте навестили роднините си в Гаутлан.

— Помня, че ме удостоихте с честта да ме потърсите…

— Лавранс, няма нужда да се държите толкова изискано — нетърпеливо махна с ръка Ерлинг. — Стана, както казах — мрачно установи той. — Няма кой да събере смелчаците в страната. Изтъкват се най-лакомите, докато в копанята все още е останало това–онова. А онези, дето се стремят да спечелят власт и богатства с почит и слава, както дедите ни някога, не посягат към благата.

— Така изглежда. Всеки пълководец олицетворява определено понятие за чест.

— Ако е така, значи моето име не се слави като особено почтено — сухо отбеляза Ерлинг. — А вие страните от всичко, което би прославило името ви, Лавранс Бьоргюлфсьон…

— Така стана, откакто се ожених, господине. Задомих се твърде млад, а съпругата ми е болнава и не обича да е сред много хора. Пък и обстановката в Норвегия май не влияе благотворно на рода ми. Синовете ми си отидоха съвсем малки, а от племенниците ми едва един доживя до зряла възраст.

Лавранс веднага съжали за думите си. И Ерлинг Видкюнсьон не бе пощаден от скръб по изгубена челяд. Дъщерите му растяха здрави, но от мъжките рожби му остана само един-едничък син, а и за него се говореше, че бил с крехко здраве.

— Нямате и близки роднини по майчина линия, доколкото съм запознат — отвърна Ерлинг, без да издаде чувствата си.

— Така е. Живи са само внуците на дядовата ми сестра. Сигюр Лудинсьон имаше само две дъщери. И мама, и леля починали при първото си раждане. Детето на леля я последвало в гроба.

Помълчаха малко.

— Такива като Ерлен са най-опасни — обади се Ерлинг. — Опитват се да мислят малко по-далеч от носа си, но мисълта им не притежава достатъчно размах. Ерлен напомня на мързеливо хлапе — в раздразнението си Ерлинг започна да върти чашата с вино над масата. — Има доста качества, нали? И е от добро потекло, и притежава смелост. Но той никога не издържа да изслуша достатъчно по даден въпрос, та да го прозре изцяло. А ако изтърпи да изслуша някого, още преди края вече забравя за какво са говорили в началото.

Лавранс плъзна поглед към събеседника си. Ерлинг беше много остарял след последната им среща. Изглеждаше изтощен, капнал от умора и тялото му сякаш се бе смалило. Изящните му, ясни черти се бяха свили върху пепелявата му кожа. Ерлинг открай време имаше нездрав тен. Лавранс усещаше инстинктивно, че този почтен и умен рицар, готов да служи предано на короната, без да щади сили, създава впечатление за твърде дребен в много отношения човек и това му пречи да излезе на преден план. Ако Ерлинг се извисяваше с една глава над сегашния си ръст, лесно би си спечелил повече привърженици.

— Дори Кнют да кове пъклени планове за короната, все пак има достатъчно акъл и осъзнава, че не може да извлече голяма полза от Ерлен в задкулисните си игри.

— Изпитвате симпатия към зет си, Лавранс — почти ядосано отбеляза събеседникът му. — Честно казано, нямате много причини да го обичате…

Лавранс разтриваше с пръст капка разлято вино върху масата. Ерлинг забеляза колко хлабаво се поклащат пръстените на ръцете му.

— А вие имате ли причини да го харесвате? — погледна го Лавранс с присъщата си лека усмивка. — Така или иначе ми се струва, че и вие му симпатизирате!

— Да, да. Един Господ знае защо… Но можете спокойно да си заложите главата: в ума на Кнют се въртят какви ли не коварни планове. Неговият син е внук на крал Хокон.

— Дори и Ерлен би следвало да се досеща, че бащата на детето е твърде широкоплещест, та малкият чуждестранен благородник да излезе от сянката му. А майката настрои целокупния норвежки народ срещу себе си, като реши да се омъжи за Порше.

Не след дълго Ерлинг Видкюнсьон си препаса меча, а Лавранс учтиво откачи връхната дреха на госта от куката и понечи да му помогне да я облече, но внезапно залитна и едва не падна възнак. Ерлийг го улови и с мъка отнесе едрия мъж до леглото. Устните на Лавранс побеляха и посиняха. Все пак определено не получаваше удар. Крайниците му омекнаха и се отпуснаха. Ерлинг се втурна да събуди монаха — съдържател на хана.

Когато дойде в съзнание, Лавранс се смути от проявената слабост. Обясни, че от време на време получава такива пристъпи на омаломощение, откакто преди две години ходил на лов за елени и се изгубил в снежна виелица. Явно така става, та човек да разбере, че младостта му си е отишла от тялото, усмихна се гузно той.

Ерлинг изчака монахът да му пусне кръв, въпреки увещанията на Лавранс да не се притеснява за него, а да си ляга, защото утре му предстои ранно ставане.

Луната блестеше високо над скалите на сушата, а водата чернееше под тях. Във фиорда обаче светлината струеше като поток от сребърни снежинки. От капаците на къщите не се виждаше дим. Лунната светлина хвърляше слаби отблясъци върху тревата по покривите. По единствената къса улица в града не се мяркаше жива душа. Единствен Ерлинг крачеше забързано към кралския дом, където бе отседнал. В полумрака фигурата му, загърната грижливо в широка дреха, изглеждаше странно крехка и дребна. Той потрепери от студ. Неколцина сънливи слуги, останали будни, за да го дочакат, се приближиха до него със светилник. Пое го и ги изпрати да си лягат. Отново потрепери, докато се изкачваше по стълбите към спалнята си.