Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (20)

Глава 19

Не чакайте любовта да ви намери, скъпи мои. Отидете и я открийте сами, животът е твърде кратък, за да чакате.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

— Добро утро, милорд! Доста се поуспахте днес.

Александър се размърда и потръпна, когато главата му напомни за количеството ром, което бе изпил предната вечер. Но останалата част от тялото му казваше нещо съвсем друго, тъй като се чувстваше отпочинал и наситен. О, Кейтлин! В съзнанието му се появиха картини от изминалата нощ. Кейтлин, която се извива под него. Кейтлин в екстаз със затворени очи, докато той я обладава отново и отново. Кейтлин с обвити около бедрата му крака, с блестяща, влажна кожа, шепнеща името му за стотен път. Усети надигаща се възбуда и съзнанието му се проясни. Мили Боже, дали е още тук?

Александър седна в леглото и се огледа. Макреди разбутваше огъня, на малката масичка до креслото бе поставен поднос. Погледна към канапето. Въпреки че възглавниците бяха измачкани, никой не би предположил какво се бе случило там. Обиколи с очи цялата стая и не видя никакво доказателство за присъствието на Кейтлин.

Това бе малко объркващо. Бе го изненадала с ентусиазма и изобретателността си, което правеше отсъствието й още по-осезаемо.

Спусна крака от леглото и потърка лице. Мили Боже, как бе допуснал това да се случи? Какво, по дяволите, бе направил?

— Лек махмурлук ли, милорд? — попита камериерът, докато гледаше празната купа за пунш.

— Да, но ще премине съвсем скоро.

Александър се опита да мисли, но успяваше единствено да се нарича глупак.

Е, след като приключеха с облозите, щяха да напуснат тази проклета къща и всеки от тях да се върне към живота си. Той щеше да управлява клана МакЛийн, а тя в крайна сметка — да се омъжи.

При тази мисъл сърцето му неочаквано се сви. Това мога да съм аз. Бих могъл да я заставя да се омъжи за мен, сама ми се отдаде. Но с каква цел? Година-две щастие и сексуална задоволеност, а след това щеше да остарее, разликата в годините им щеше да стане още по-осезателна, а това би било повече от проблем. Накрая, най-вероятно би съжалила, че не се е омъжила за по-млад мъж и щеше да си намери любовник. И кой би я винил?

— Макреди, приготви ми топла вода и дрехи. Искам да сляза на закуска, колкото е възможно по-бързо.

— Още сега? Едва девет часът е, а вие никога не се появявате преди десет.

— Значи ще има повече бекон за мен.

— Но, милорд…

— Веднага!

Макреди стисна устни и не каза нищо повече, докато приготвяше дрехите на господаря си.

* * *

Ако се съдеше по звуците, носещи се от салона, не само един гост бе слязъл вече за закуска. Може би и Кейтлин? Не, най-вероятно бе още в стаята си и събираше сили след изминалата нощ. Тази сутрин Александър бе изтощен, вероятно и при нея бе така. Надяваше се само да не се е събудила, изпълнена с угризения за импулсивната им постъпка.

С натежало сърце влезе в салона и се закова на място.

Нежна и свежа, с коса, все още влажна от банята, Кейтлин сияеше в рокля от зелен брокат с розови панделки. Не бе сигурен за изражението й, защото не посмя да я гледа дълго. Бе седнала между лорд Фоклънд и лейди Елизабет, мис Огилви седеше срещу тях и бе погълната от разговора си с граф Кейтнес.

Нямаше и следа от Дъвиштън, което, само по себе си, бе добре. Все още не беше приключил с него.

Поздрави Фоклънд, но не погледна към Кейтлин, за да й даде време да се успокои. Сигурно й бе доста трудно и той си пожела да можеше да я увери, че е способен да защити и двама им. Засега можеше само да й вдъхне увереност с дискретен, съчувствен, успокояващ поглед.

Напълни чинията си с това, което бе най-близо на бюфета, седна срещу нея и я погледна за първи път тази сутрин.

За негова изненада, тя не изглеждаше нито бледа, нито притеснена, имаше удивително спокоен и здрав вид и се смееше на нещо, което бе казал Фоклънд. Освен това се хранеше с апетита на моряк, преживял последните шест месеца на сухари.

Тази гледка го обърка и той смръщи вежди. Кейтлин му се усмихна, а в кафявите й очи определено се четеше дяволитост.

— Добро утро, МакЛийн. Виждам, че имате голям апетит днес.

— Какво?

— Чинията ви.

Погледна надолу и забеляза, че е сложил около петнадесет наденички и нищо друго в чинията си.

— А, да. Не исках Фоклънд да ги вземе всичките.

— Но аз дори не ям наденички — запротестира лордът и веднага започна да обяснява какви меса яде или не яде, така че Александър си пожела въобще да не бе споменавал наденичките.

Закуската се проточи сякаш до безкрайност. Жените развълнувано обсъждаха маскарада, който бе планиран за вечерта, а Фоклънд и Кейтнес се съгласяваха с всичко, казано от тях.

За МакЛийн бе истинско облекчение, когато Кейтлин най-после се извини, че се оттегля, за да се преоблече за разходка до езерото с мис Огилви. Изчака малко, след което и той се извини и тръгна след нея. Настигна я на стълбището.

— Кейтлин!

Тя се обърна към него, а на устните й се появи непринудена усмивка.

— Да?

Наистина се радва, че ме вижда. При тази мисъл сърцето му подскочи и той отвърна на усмивката й, като се наслаждаваше на топлотата й.

След това се овладя. Какво по дяволите правя? Тя не е за мен.

Когато неговата усмивка помръкна, нейната също изчезна, а на лицето й се изписа недоумение.

— Ти… Ти… искаш да говориш с мен ли?

Той се стегна.

— Да. Аз… аз… аз…

Боже мили, защо я бе последвал тук в коридора. Искаше да говори с нея, но нямаше конкретна тема. Просто… искаше да я види.

Тази мисъл му подейства като удар с чук.

Наистина ли започвам да изпитвам нещо към нея? Това е невъзможно! Познавам я едва от няколко месеца и през повечето от това време просто се опитвах да се добера до леглото й.

Потърка врата си, внезапно почувствал умора. Какво правеше?

Тя се усмихна сякаш усетила неговата неувереност.

— Всъщност се радвам, че ме настигна. Искам да знаеш, че смятам миналата нощ за… — Бузите й поруменяха, но тя продължи решително: — Беше много хубаво.

Хубаво? По дяволите, случилото се можеше да се определи по много начини, но хубаво не бе един от тях. Бе прекрасно, фантастично — определени части от тялото му още пулсираха. Но тази нощ усложняваше непоносимо живота му.

— Съжалявам за всичко това.

— Съжаляваш? — каза тя със странен глас. — Ти съжаляваш?

Трябваше да се отдръпне от ръба на опасната бездна, в която бе готово да полети сърцето му. Ако не го направеше, обричаше и двамата на страдание и болка.

— Кейтлин, аз…

— Няма нищо, за което да съжаляваш. Взех решението да се насладя на твоята компания и го направих. Определено не очаквам да ми се извиняваш, да ми предлагаш брак или…

— Това е добре — рязко каза той, — защото не възнамерявам да се женя никога, за никоя.

Тя почервеня и присви устни.

— Не, разбира се, че не. Въпреки че някои хора може да приемат такава интимност за нещо повече от обикновено приятелство. — Тя вирна брадичка и го погледна в очите. — Говоря за любов, МакЛийн, в случай, че не си разбрал. Но ти няма откъде да знаеш какво е това, нали?

В него бушуваха объркани чувства, но той отказа да се мъчи да ги определи.

— Не мога да ти предложа нито брак, нито любов, затова е най-добре да не ги намесваме в играта.

Тя язвително се изсмя.

— Напълно си обсебен от този проклет облог, нали?

— А ти не си ли?

Кейтлин присви рамене.

— Предполагам, че да. — Очите й блестяха, сякаш едва сдържаше сълзите си. — Добре, МакЛийн. Отношенията ни ще бъдат свързани само с облога. И нищо повече.

— Добре.

Тя се обърна и се затича нагоре по стълбището, оставяйки го сам и изпълнен със странно чувство за загуба. Какво, по дяволите, не беше наред с него?

Определено я желаеше и навярно я харесваше много, защото бе необикновена жена. Но да е влюбен в нея? Не беше ли твърде късно за това?

Не бе възможно, нямаше да го позволи!

Ядосан на себе си, се върна в стаята си и позвъни на Макреди, след като реши да прекара остатъка от деня яздейки. Поне никой нямаше да обърква мислите му и да го оставя с необяснимо усещане за загуба.

* * *

Каретата трополеше по тесния път и се клатеше по неравната повърхност.

Мюриън показа глава през прозореца и погледна към къщата, кацнала върху високата скала.

— Кой би помислил, че Старата Нора живее като кралица в такава огромна къща?

Кейтлин се усмихна.

— Мамчето се е справила добре, особено като се има предвид, че навремето не е имала нищо.

— Омъжила се е заради пари, така ли?

— Да, въпреки че дядо често казваше, че той е спечелил много повече. Тя е изключително разглезена. Дядо бе луд по нея и не й отказваше нищо.

— Силна жена е тя, казвам ви.

— Да, така е. — Кейтлин се радваше, че е наследила част от тази сила. Но въпреки че успяваше да отстоява позицията си в доста области, станеше ли въпрос за Александър МакЛийн, бе ужасно слаба.

— Смятате ли, че баба ви може да ви помогне за последното предизвикателство?

— Налага се. Не мога да измисля как да го завърша, без да изгубя репутацията си.

Мюриън почервеня.

— Не мога да повярвам, че МакЛийн е поискал от вас подобно нещо! Не е никакъв джентълмен, щом е пожелал да се къпете гола в градинския фонтан. Не ме интересува дали е взел идеята от известен мит, или не.

— Той въобще не е джентълмен.

Което не бе никаква изненада, тъй като й го бе казал още при първата им среща. Изненада я откритието, че тя самата не е никаква дама. Бе имала своите подозрения. Сестра й Кат, винаги бе учтива, държеше се благопристойно и любезно. Кейтлин бе прекарала живота си в опити да се придържа към тези стандарти и се бе проваляла, но никога не си бе позволявала да се държи толкова неподобаващо за една дама, както с МакЛийн.

И докато се наслаждаваше изключително на взаимната им страст, нещо се бе променило. И не знаеше дали се дължи на него, или на самата нея, но бе останала с чувството за празнота и печал. От закуската до сега почти не бе яла. Мамчето със сигурност знаеше как да излекува подобна болест?

Каретата изкачи последната отсечка от хълма и след завоя се озова на идеално поддържан път, водещ към огромна квадратна каменна къща, с покрив от наситено сиви плочи, стени от тъмносиви речни камъни и проблясващи на слънцето двукрили прозорци.

— Вашето мамче не се облича подобаващо за жена, живееща по тези места.

— Знам. Това е истинско проклятие и за слугите й.

Точно когато каретата спря, предната врата се отвори и възрастна жена, облечена в дълго, безформено сиво палто и с голяма покрита кошница в ръка, се появи на верандата. Тя видя каретата и спря, а на обветреното й лице разцъфна усмивка, когато Кейтлин се показа през прозорчето и извика:

— Мамче!

Твърде нетърпелива, за да изчака лакея, младата жена отвори вратата, скочи от каретата и се затича към баба си. В мига, в който стигна до нея, бе уловена в силна прегръдка. Макар че мамчето беше много слаба, бе невероятно силна.

— О, момичето ми! Какво правиш тук?

— Дойдох за съвет.

— Наистина ли? — Възрастната жена изглаждаше предоволна. — Тогава най-добре е да влезем вътре.

Кейтлин погледна към кошницата й.

— Ти по задачи ли беше тръгнала?

— Да, но могат да почакат. Това са само някои неща и малко конфитюр за семейство Робъртс и новородените им бебета. Жената роди близнаци, наистина. Предлагах да ги кръсти Катриона и Кейтлин — като теб и сестра ти, но тя беше против, вероятно защото са момчета.

Кейтлин се засмя.

— Смея да кажа, че е било точно заради това.

Мюриън, която току-що бе дошла, самата тя с кошница в ръка, се усмихна и направи реверанс.

— Как сте?

Мамчето загледа кошницата с интерес.

— Какво е това?

Мюриън отгърна покривката.

— Внучка ви каза, че не можем да дойдем без нещо сладко за вас. Има хляб с ядки, мармалад, кифлички, прясно бито масло и…

— Тогава защо седим още тук? Отваряйте вратата и някой да занесе тази кошница в утринния салон.

Мамчето се обърна и влезе в къщата, оставяйки на Кейтлин и придружителката й да я последват.

Икономката отведе Мюриън до кухнята, докато изключително благовъзпитаният иконом обеща лакомствата от кошницата да бъдат поднесени в салона възможно най-бързо.

Мамчето хвана Кейтлин под ръка и я отведе в малка, уютна, добре обзаведена стая и затвори вратата след тях.

— Така, момиче, кажи ми защо идваш да ме видиш и си толкова притеснена?

— Не съм притеснена.

Мамчето повдигна вежди.

— Е… може би леко притеснена. — Кейтлин въздъхна и последва баба си до малката масичка до камината. Докато сядаше каза: — Извинявай, че не ти пиша толкова често, колкото би трябвало.

— О, ти си като мен, а аз нямам никакво време за писма. Това, което ми написа, когато сестра ти избяга с лорд Хю, беше толкова объркано, че едва го разбрах.

— Бях разстроена.

— Сигурна съм. И сега си разстроена. Какво те води при мен, момичето ми?

— Чудя се какво да правя с Александър МакЛийн.

Очите на мамчето се разшириха.

— Александър МакЛийн? Мислех, че се наслаждаваш на гостуването си в Балъх Касъл?

— Да, но… — Кейтлин си играеше с ръкавиците си. — Мамче, МакЛийн също е един от гостите.

— Ааа! Не го споменаваш в писмото си.

— Не. Трябваше, но отначало не изглеждаше толкова важно, а след това… — Кейтлин търсеше точните думи. След това бе станало твърде важно, за да го спомена просто така.

— След това, какво? — нетърпеливо попита баба й. — Ще го кажеш ли? Аз съм възрастна жена и не мога да издържа на такова напрежение!

Кейтлин се усмихна.

— Ти ще надживееш всички ни, мамче.

— Надявам се, да не се случи. Сега ми кажи, какво те разстрои толкова?

— Когато с МакЛийн се запознахме в Лондон, ние… Предполагам, ти би казала, че флиртувахме.

— Така ли бих казала?

— Да.

— Значи сте имали флирт в Лондон, а сега случайно се срещнахте отново в замъка.

— Не е било случайна среща. МакЛийн призна, че е отговорен за присъствието ми там. Двамата с херцогинята са били… — Кейтлин не можа да изрече думата.

Мамчето кимна.

— Чух за това, но то приключи преди месеци. Той не е от мъжете, които се занимават дълго с жена като нея. Или с която и да е жена от този тип.

Кейтлин потрепна.

— Познаваш херцогинята?

— Да — отвърна баба й мрачно. — Дори по-добре, отколкото тя би искала. Някога работеше в една от мелниците на дядо ти.

— Работила е в мелница? Не може да е същата жена! — Мамчето повдигна вежди. — Божичко! — Кейтлин поклати глава. — Никога не бих повярвала.

— Повярвай, защото е истина. Тя не иска никой да знае, но някои сме достатъчно стари, за да го помним много добре. — Тя почука с пръсти по масата пред себе си и каза замислено. — Значи МакЛийн е използвал връзката си с херцогинята, за да те покани. Каза ли защо?

— За отмъщение. Той има план да ме съсипе, заради това, което се случи с Кат и лорд Хю.

— Но те са повече от щастливи! Всъщност, видях ги онзи ден.

— Аз му казах същото, но той все още беше ядосан. Въпреки че голям скандал така и не бил избухнал, хората все пак говорели. След като Хю и Кат заминали за Шотландия, а мен ме изпратили обратно в Уитбърн, той бил останал в Лондон, за да поеме главния удар.

— О, и гордостта му е била наранена!

— Точно така. Когато пристигнах в замъка и разбрах какво е планирал, сключих сделка с него. Всеки от нас трябва да изпълни три задачи и първият, който се провали, губи. Ако аз спечеля, той трябва да забрави случилото се и да спре с плановете си за отмъщение, както и да ми направи предложение за женитба пред всички гости. Аз, разбира се, ще му откажа.

Преди, само изричането на тези думи, щеше да накара Кейтлин да се усмихне. Сега, по някаква причина, не изпита удовлетворението, което си представяше. Всъщност, това караше сърцето й да се свива болезнено.

Мамчето изглеждаше впечатлена.

— А той как така се съгласи с всичко това?

— Също постави условия при положение, че аз изгубя.

Баба й повдигна вежди.

— Като например?

Бузите на Кейтлин порозовяха.

— Предпочитам да ги премълча.

— Хмм. Разбирам как стоят нещата. — Кейтлин разумно замълча. — Е, момичето ми, как мога да ти помогна с тази бъркотия.

— Задачите ни са заети от древния мит за Олуен, а моето последно изпитание е… трудно. Спомняш ли си как Олуен се къпе гола във фонтана, за да разсее враговете?

Мамчето настръхна.

— Този негодник не може да е поискал това от теб!

— Страхувам се, че го направи. А аз му казах, че трябва да носи рокля. На публично място.

— Не си! Като знам колко много означава гордостта му за него…

Вратата се отвори и икономът влезе с табла, пълна с деликатесите от кошницата на Мюриън и приятно димящ чайник. Мамчето изчака нетърпеливо иконома да сервира чая, за да го отпрати и едва бе затворил вратата след себе си, когато се обърна към внучката си.

— Играеш си с огъня, момиче, но мисля, че и сама го знаеш.

— Така е, но… Мамче, не знам какво става, но не мога да спра! Винаги, когато той е наоколо, искам да предизвикам някаква реакция от негова страна. И изглежда не мога да престана.

Мамчето въздъхна.

— Загазила си го, момичето ми, а?

Сърцето на Кейтлин се сви и сълзите й потекоха.

— О, не плачи. — Отнякъде изникна ефирна дантелена кърпичка и мамчето я мушна в ръката й. — Ще намерим решение за теб. — Наля чай, сложи сладки в две чинийки, а челото й се сбръчка, когато се замисли. — Разкажи ми за останалите задачи, които сте изпълнили.

Младата жена разказваше, а баба й клатеше глава замислено, докато слушаше. След това мълчаливо допиха чая си.

Мамчето въздъхна отново.

— Какво да правим, какво да правим… Трябва да плуваш гола пред него, но ако те хванат, ще бъдеш съсипана завинаги, а с теб и цялото ти семейство.

— Точно така.

— Хмм. Тогава, това, което трябва да направиш, е да контролираш ситуацията. Да контролираш МакЛийн.

— Да го контролирам? Как, за бога…

— О! Остави на мен да се тревожа за подробностите. Мисля, че знам точно какво ти е нужно. — Погледът на баба й се изостри. — Въпреки че ще ти помогна в облога, не мога да направя нищо за истинския проблем, който имаш. Знаеш какъв е, нали, момичето ми?

Кейтлин внимателно остави чашата си върху чинийката.

— Да. Обичам го.

Да изрече тези думи на глас не бе толкова трудно, колкото си бе представяла. Мамчето кимна.

— Какво чувства той към теб?

— Възприема ме единствено като предизвикателство. Знам, че не ме обича.

— Сигурна ли си в това?

— Да. Попитах го тази сутрин и той… — Кейтлин се опита да сдържи сълзите си, гърлото й се бе свило така, че не можеше да преглътне. Обичаше го толкова много, а единственото, което можеше да й предложи той, бе кратка физическа връзка. Това, че бяха споделили страстта си, само бе влошило нещата. Всеки път, когато бяха заедно — в леглото или някъде другаде — чувствата й към него се задълбочаваха. — Не мога да се задоволя с половинчата връзка, а това е всичко, което може да ми предложи той.

Сините очи на мамчето потъмняха от загриженост.

— О, момиче. Изглеждаш толкова тъжна.

Тя беше тъжна. Усещаше тежест във всяка кост от тялото си, гърдите я боляха, а очите й пареха. Но тя не бе от жените, които се предават. Оставаха няколко дни, преди да си тръгне от Балъх Касъл, и със сигурност щеше да се възползва от тях.

Преглътна напиращите сълзи, вирна брадичка и погледна баба си в очите.

— Имаш ли идея как да изпълня задачата си? Искам да напусна замъка като победител.

Мамчето се усмихна, отиде до малкото бюро в ъгъла на стаята и започна да търси.

— Ето го. Това ще разреши проблема ти — каза тя и сложи нещо в ръката на внучката си.

Кейтлин премигна срещу мъничкото шишенце с коркова тапа.

— Но…

— Четири капки от това в питието му и той няма да може да помръдне два, а вероятно и три часа. Можеш да поплуваш във фонтана, а той няма да е способен нито да стане, нито да извика, за да те съсипе. — Мамчето се разсмя. — Може дори да не успее да мигне.

— Опасно ли е?

— Не и четири капки. Дори осем не са. Ако му дадеш дванадесет или повече, бих се разтревожила, но тук няма толкова много.

Кейтлин здраво стисна шишенцето.

— Благодаря ти, мамче.

Възрастната жена въздъхна и сложи ръка върху тази на внучката си.

— Момичето ми, не мога да разреша най-големия ти проблем и ти го знаеш. Това е нещо, което трябва да направиш сама. — Тя целуна Кейтлин по челото. — Но ти си умница, да, така е, и знаеш как да намериш правилния път. Само ми обещай, че когато това време настъпи, ще послушаш сърцето си, защото то ще ти каже какво да направиш.

— Обещавам, мамче, но не мисля, че с МакЛийн ще имаме подобно „време“. Просто не ни е писано.

— Ще видим, момиче. Ще видим.

След това баба й смени темата и заговори за сестра й Катриона и колко добре се справя с доведените си дъщери, както и за конете, които отглеждал лорд Хю в имението си.

Кейтлин я слушаше, защото винаги се интересуваше от случващото се с близначката й. Но дълбоко в сърцето й един глас нашепваше, че страданията й едва сега започват.