Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (13)

Глава 12

Само някои възрастни съпрузи биха казали, че жените променят мнението си според настроенията си. Жените променят мнението си, когато си искат, и това е.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Макреди бе застанал мирно до гардероба.

— Какво да бъде днес, милорд? Утринно облекло, костюм за езда или за катерене по дървета?

— Не ставай нахален.

— Никога не бих дръзнал, милорд. Нямам никакво желание да разтворите небесата и да ме удавите в дъжд.

Александър повдигна едната си вежда.

— Мога да те сменя, нали знаеш? Ще си намеря някой по-млад и не толкова остроумен слуга, който да лъска ботушите ми, да глади шалчетата ми и всичко останало.

Камериерът придоби огорчен вид.

— Точно в това „всичко останало“ е голямата беда.

Александър се ухили, тази сутрин се чувстваше изпълнен с енергия. Колкото повече време прекарваше с Кейтлин, толкова повече нарастваше решителността му да я победи в собствената й игра. Миналата вечер бе усетил такова задоволство, когато й бе дал проклетото парче от кошера, независимо от това, което му бе струвало.

Макреди изсумтя.

— От достоверен източник знам, че мис Хърст се е възползвала от помощта на камериерката си и на икономката мисис Пруит.

— Знам. Те наблюдаваха в коридора, докато мис Хърст вземаше кутията за енфие на Негова Светлост.

— А вие върнахте ли я?

— Да, и той не е споменавал повече за това.

— Чудесни новини, милорд. Да смея ли да се надявам, че следващите задачи, които ще поставите на мис Хърст, ще се придържат в рамките на закона, просто за разнообразие?

— Следващата задача на немирната мис Хърст ще бъде свързана с учтивост, не с кражба.

— Прекрасно, милорд! А аз се надявам вашата следващата задача да не изисква много физически усилия. Хвърлих панталоните ви в огъня. Може да съм способен на чудеса, но дори аз не бих могъл да се справя с такава дрипа.

— Не ми пука за панталоните, радвам се, че не си счупих врата.

— Надявам се при бъдещите си начинания да вземете… — Макреди присви устни, — … да кажем, някой по-пъргав, който да ви помага.

— Аз съм достатъчно пъргав — изръмжа господарят му. По дяволите, изглежда всички бяха решили да му напомнят, че е остарял. — Бях на повече от шест стъпки от земята. Просто се стреснах, когато пчелите излетяха от кошера.

— Разбира се, милорд. Такава изненада е да откриете пчели в кошер. Някой би помислил, че в гнездата има птици, коне в конюшните, лисици в бърлогите…

Младият мъж го изгледа безизразно.

Камериерът въздъхна.

— Просто ми обещайте, че за в бъдеще, когато се изправите пред препятствие по-високо от ръста ви, ще потърсите помощ.

— Нямам нужда от помощ.

— Вашата противничка, изглежда, няма нищо против да й помагат. Всъщност почти всяка жена от персонала е на нейна страна.

— На нейна страна? Това да не е война?

— Така изглежда. Мисис Пруит и всички камериерки вече са привлечени и този факт въобще не говори добре за репутацията ви. Това е въстание на половете. Аз и мистър Хей правим, каквото можем да го потушим, само за да ни заявят красноречиво, че сме „на страната на врага“.

Александър се намръщи.

— Отказвам да се намесвам в разправиите на персонала.

— Доста неразумно от ваша страна, милорд, след като от това зависят елементарните ви удобства. — Макреди отиде до подноса пред камината. — Обикновено, за закуска в спалнята ви, биват поднасяни яйца на очи, шунка, препечени филии, пресни плодове, кафе и чай. — Той повдигна капака на подноса. — Две прегорени филии, парче мазна шунка и чаша изстинал чай.

— По дяволите! Трябваше да сляза на закуска тази сутрин. И щях да го направя, ако не се налагаше да полежа във ваната заради болките в гърба.

— Има и друго, милорд. Лъскам високите ви черни ботуши с моята специална смес с шампанско, но обикновено не почиствам останалите ви обувки. Забелязал ли сте в какво състояние са те днес?

— Не съм поглеждал.

Макреди потръпна ужасено.

— Умолявам ви, не го правете. Обаче вижте шалчетата си, изпрани и колосани от перачката и дъщеря й.

— Оставили са ги измачкани?

— О, не милорд. Те са добре обучени слуги. — Камериерът отиде до тоалетната масичка, където бе оставена купчинка чисти шалчета. Взе най-горното и го подаде на Александър.

— Мили Боже, твърдо е като дъска!

— Точно така. За да го огънете около врата си ще ви бъде нужен чук.

— Дявол да го вземе! Започвам да проклинам деня, в който позволих на тази жена да ме убеди да променя плановете си.

— О, не, милорд. Колкото и да е трудна настоящата ситуация, това е много по-добър план от първоначалния, в който възнамерявахте да съсипете момичето, без да й дадете възможност да се защити.

— Тя няма нужда от защита. Много добре знам какво направи.

— Милорд, едно младо момиче…

— Тя не е ученичка. На двадесет и три е.

Макреди се усмихна търпеливо.

— За мен е младо момиче.

— А за мен — трън в задника — промърмори Александър.

— Разбрах от мисис Пруит, че младата дама е дъщеря на викарий.

— Да.

— И е прекарала почти целия си живот в провинцията.

— Въобще няма да го забележиш, ако я видиш как отблъсква ухажорите си в салона.

— Именно, милорд. Отблъсква ги. — Камериерът взе твърдо колосаните шалчета и ги сложи на малката масичка до вратата. — Мъжете на моята възраст знаят, че делата означават повече от думите — каза той и замълча. — Чудя се, дали това не е посланието, което се опитва да изпрати младата дама.

— Единственото послание, което се опитва да изпрати мис Хърст, е, че се нуждае от добрата си репутация, за да се върне в Лондон и да подмами някой глупак да й предложи брак.

— Бракът не е непочтена цел, милорд.

— Когато се постига с измама, е.

— От това, което чух за мис Хърст, не вярвам, че е от този тип жени. Въпреки че вие я познавате по-добре.

— Така е, проклет да съм. — Александър бе разказал за облога с красивата си съперница, но не бе споменал каква цена се е съгласила да плати, ако изгуби. Някои неща не се споделяха със слугите. — Макреди, как мога да потуша бунта на персонала? Не искам да намеря колосано и бельото си.

— За наш късмет мистър Хей ни подкрепя напълно, въпреки че станах свидетел на доста напрегнат момент тази сутрин и чух мисис Пруит да го нарича „торба плесенясали кокали“.

— Какви късметлии сме само. Какво ще правим?

— Ще ги привлечем на наша страна, милорд. След като не мога да потуша бунта, поне ще се опитам да укрепя бастиона.

— Добре. Помощта на един-двама лакеи в следващата битка ще е чудесно предимство.

Ще ги оставя да изкачват дърветата.

— Прекрасно, милорд. Но искам едно нещо от вас. Трябва да обещаете, че ще се държите почтено с младата дама.

Господарят му го изгледа хладно.

— Как ще се държа си е моя работа.

Макреди скръсти ръце зад гърба си и се загледа в тавана. Александър усети нещо, което всеки друг мъж би възприел като чувство за вина, и стисна зъби. Бе просто раздразнение, защото се налагаше да дава обяснения, но остави горчив вкус в устата му.

— Ще бъда толкова почтен, колкото е и тя. Така добре ли е?

Камериерът засия.

— Добре е. Всъщност е много добре.

— Чудесно. Сега трябва да се облека. Имам среща с „младата дама“ и не искам да закъснявам.

* * *

На долния етаж Кейтлин бе отказала да излезе на езда с останалите. При нормални обстоятелства би се насладила на пикника на далечния бряг на езерото, но МакЛийн й бе изпратил бележка, с която я молеше за кратка среща. С удоволствие щеше да откаже дузина пикници, за да започнат следващия кръг от съревнованието си.

Това бе първото нещо, за което бе помислила, когато се събуди тази сутрин. С особено вълнение бе очаквала закуската, за да види Александър, но той не беше дошъл.

Тя прикри разочарованието си, но ситуацията с херцогинята бе различна. С всяка следваща минута, през която той не се появяваше, смехът й ставаше все по-сух, а държанието — по-напрегнато. Подозрението, че МакЛийн може да наблюдава от някое тайно място, бе накарало по-възрастната жена да предложи да излязат на езда и да флиртува усилено с Дъвиштън, който се държеше любезно, но изглеждаше отегчен.

Кейтлин смяташе, че се досеща защо МакЛийн не бе дошъл на закуска. Ако тя беше паднала от дърво, щеше да прекара цялата сутрин в дълбоката медна вана. Но Александър бе мъж, който не би признал, че не се чувства добре, дори цялото му тяло да е покрито със синини.

Младата жена се прозя и се облегна на прозореца на библиотеката, а клепачите й натежаха. Едва бе мигнала предишната нощ. Всеки път, когато затвореше очи, случките от последните дни преминаваха през съзнанието й — препускащото й сърце, когато МакЛийн я бе целунал; насиненото му лице и подутата устна, след като бе паднал; изгарящият поглед, който бе отправил към нея, докато напускаше салона.

Кейтлин се извърна от прозореца и се разходи из стаята, огледа с възхита разкошните мебели, прокара ръка по някои от античните книги, подредени на ниска дървена масичка. Част от тях съдържаха старинни текстове и бяха изписани толкова майсторски с мастило, че самите букви представляваха произведение на изкуството. Страниците на една от книгите бяха от тънко изкован метал и съдържаха сложни географски карти на света от края на 15 век.

— Възхитително — промърмори Кейтлин, докато прокарваше пръсти по релефните карти. Майсторската изработка я изуми.

Тя изостави масичката с книгите и седна зад огромното дъбово бюро, прекара длани по гладкото дърво и се възхити на мекия блясък, придобит след многократно полиране с восък.

Щеше да е странно да се прибере у дома, след като е била тук. Усмихна се, като си помисли за уютната и разхвърляна библиотека на баща си. Беше толкова малка, че само един от дузината килими, постлани тук, биха покрили целия й под. Бюрото на баща й беше малко и обикновено, чекмеджетата му често заяждаха, а на повърхността му имаше пукнатина, която той покриваше с голям лист попивателна хартия.

Устните й затрепериха и тя изведнъж почувства силна носталгия по дома. Точно сега баща им сигурно преподаваше ежедневния урок по гръцки на Робърт и Мери. На по-ентусиазираните, Уилям и Майкъл, той преподаваше отделно, с обяснението, че „имат нужда от повече повторения“. Тази мисъл я накара да се засмее, въпреки че сърцето я болеше.

За да не се разплаче, взе малката книга с легенди за крал Артур, отнесе я до канапето и се настани между възглавниците. Вече бе решила каква задача да даде на МакЛийн и запрелиства страниците в търсене на вдъхновение за последната. Когато си изправен пред голямо предизвикателство, допълнителната подготовка никога не е излишна. Кейтлин се усмихна, щом се сети колко забавна гледка представляваше Александър предишната вечер с елегантното си вечерно облекло и лице, покрито със синини и драскотини. Но въпреки това, нищо не можеше да намали привлекателността му или тъмното му, мрачно присъствие. Раните само ги подсилваха.

Проклети мъже! Жените не са благословени да изглеждат добре, когато са раздърпани. Животът е толкова несправедлив.

Неговият разказ за приключенията му и за това как бе лишил Дъвиштън от коня му бяха забавни, въпреки че не й бе никак смешно първия път, когато чу, че се е наранил. За миг я бе обхванал парализиращ страх. Сякаш със загубата на МакЛийн щеше да изгуби нещо безценно. Дори сега, мисълта, че е можел да се нарани сериозно или нещо по-лошо, бе толкова непоносима, че сърцето й щеше да се пръсне.

Това е нелепо! Нямам абсолютно никакви претенции към този мъж!

Но следващата му задача — да вземе панделката от злобното куче на лейди Кинлос — въобще не бе опасна. Е, можеше някой от пръстите му да бъде захапан, но нищо повече.

Кейтлин намести възглавницата зад гърба си, за да се настани по-удобно и да почете. Кожената подвързия под пръстите й бе мека, миризмата на стара кожа и хартия погъделичка носа й.

Тя внимателно разгръщаше деликатните листи, докато намери интересна глава. Веднага бе увлечена от историята за смелия Килхух и увлечението му към красивата Олвин. За да докаже своята любов, той изпълнявал неуморно задача след задача.

Историята бе романтична, изпълнена с надежда и обещания. Докато четеше, Кейтлин събу чехлите си, подви обутите си в чорапи крака под полата и се облегна на лакътя си така, че слънчевите лъчи да падат пряко върху страниците.

Така я откри Александър, когато влезе в библиотеката, половин час по-късно. Кейтлин се бе свила на канапето, забила нос в познатата, малка кожена книга. Слънчевите лъчи огряваха рамото й и страниците се отразяваха по лицето й. Беше напълно погълната от четивото.

Младият мъж не можеше да не си помисли за своята собствена библиотека, която заемаше два етажа от едната кула и бе любимото му място в замъка. Докато гледаше колко увлечена в книгата е Кейтлин, и как обутите й в чорапи пръсти надничат изпод ръба на полата й, се зачуди какво би помислила за неговата колекция от книги. Би могла да се свие на прекрасното, отрупано с възглавници канапе под прозореца, слънчевите лъчи да я затоплят през зимните дни и да чете колкото й се иска.

Той се намръщи.

Боже, следващото, което ще се запитам, е дали ще хареса градините ми!

Тя отгърна страницата и устните й леко помръднаха. Александър веднага пожела да ги плени със своите, да отвлече вниманието й от книгата със смели, ненаситни целувки и страстни ласки. Но въпреки че имаше възможност да го направи, се поколеба.

Не беше от типа мъже, които изпитват нужда да завладеят всяко същество, облечено в муселин, за да доказват мъжествеността си.

Предпочиташе жени с опит, поели съдбата си в свои ръце, които знаят правилата на играта и не очакват нищо в замяна, освен взаимно удоволствие. Жени като Джорджиана.

Все пак бе започнал неохотно да цени пламенните дух и независимост на Кейтлин. Тя просто се наслаждаваше на живота, приемаше предизвикателствата, които срещаше по пътя си, с несломим ентусиазъм, точно както вкусваше с удоволствие от изтънчените блюда, предлагани от готвача на херцогинята. В много отношения непринудената, неподвластна на условности радост, която й доставяха дори най-обикновените неща, я правеше дяволски привлекателна.

За нещастие, бе съвсем очевидно, че тя не е от типа жени, които се забавляват с половинчати неща, независимо дали ставаше дума за приятелство, или за връзка. От флирта им в Лондон Александър знаеше, че тя се подчинява на принципа „всичко или нищо“. Веднъж започнеше ли нещо, не би спряла до края — хубав или лош.

Колкото и да не му се искаше да признае, бе на косъм от това да бъде покорен от чиста, изгаряща страст към скромната мис Кейтлин. Дори се чудеше дали вече не се е случило.

Тя се размърда и глезенът й се показа изпод полата. Александър бе виждал много женски глезени, но това бе повече, отколкото бе успял да види от Кейтлин Хърст досега. Роклите й, макар и модерни, бяха влудяващо скромни. Докато деколтетата на другите жени бяха толкова ниски, че показваха извивките на гърдите им, нейните винаги бяха покрити с дантели и панделки. Гледката на глезена й бе достатъчна, за да разпали тялото му така, сякаш бе гола.

По дяволите, защо не изпитваше същото пламенно влечение към някоя по-възрастна, опитна и не толкова… толкова непорочна жена?

Преди бе убеден, че невинността й е престорена и се е подлъгал по това като най-големия глупак. Сега, след като бе прекарал известно време с Кейтлин, трябваше да признае, че е сгрешил. Невинността й личеше във всяко нейно движение, във всяко наивно изказване, дори в начина, по който цупеше плътните си устни. Всичко бе искрено и не би представлявало никакъв проблем, ако не го караше да полудява от желание.

И какво щеше да прави, когато спечели облога? Беше ли способен да направи невинна жена своя любовница? Докато гледаше изящния й, грациозен крак, обут в копринен чорап, започваше да се плаши, че ще го направи.

Тя обърна страницата, прекрасният й пръст следеше текста. Слънчевите лъчи затопляха бузите й и подчертаваха нежната линия на шията й. Гърлото на Александър се стегна при мисълта, че би могъл да проследи тази линия с устни, да вкуси сладката й кожа и…

По дяволите, защо само стоеше и мислеше за това? Тя беше тук и бяха сами. Щеше да е от полза и за двамата да убеди малката мис Съвършенство колко опасен мъж е всъщност. Колкото по-бързо го разбере и се погрижи да не остават сами, толкова по-добре и за двамата.

Той пристъпи напред и застана до самия край на канапето. Главата на Кейтлин остана наведена, а очите й се местеха по страницата и Александър изчака да усети присъствието му, както той чувстваше нейното. Бе почти физическо притегляне, сякаш ги свързваха хиляди нажежени нишки и се стягаха все повече, колкото по-дълго оставаха двамата в едно помещение.

Тя повдигна леко глава и премигна бавно. След това бузите й порозовяха, обърна се и вдигна очи към него.

Бе готов със саркастичната си забележка, но когато срещна погледа й, не намери думи. Всичко избледня и остана само тя. Нейните нежни, меки устни и големите й кафяви очи, толкова красиви, че човек можеше лесно да се удави в тях.

Кейтлин се изчерви, нежна розовина покри кожата й и той сви пръсти, за да не посегне да я докосне. Тялото му завибрира до болка от усещането за близостта й. Тя също почувства нещо, защото гърдите й започнаха да се повдигат и спадат бързо под модерната синя рокля.

Младият мъж разтвори ръце и осъзна, че ще обгърне с тях талията й. А след като вече бе толкова близо до нея, щеше да ги плъзне по закръглените й бедра. Изви пръсти, щом си представи как ще обхване закръгленото й дупе през роклята.

Тялото му реагира незабавно и мъжествеността му бе напълно възбудена.

Устните й се разтвориха, докато се бореше да си поеме дъх. Погледът й премина по него, докосна устните му, раменете му, след това продължи надолу до панталона за езда. Знаеше, че тя ще види реакцията му, и чакаше да отмести поглед или да се притесни. Това щеше да ги предпази от страстта, която бушуваше помежду им.

Но тя не го направи. Очите й се разшириха от чувствен интерес.

Александър не можеше да издържи повече и се отпусна на канапето.

Очите на Кейтлин блестяха от нетърпение, устните й бяха разтворени, тя пусна книгата и я остави да падне на пода, когато протегна ръце към него.