Чарлз Фрейзър
Студена планина (21)

Епилог. Октомври, 1874

Дори след толкова време и трите им деца, Ейда все още ги сварваше да се прегръщат в най-неочаквани моменти. В сеновала, след като са сваляли лястовичи гнезда. Зад лятната кухня, след като са сложили сурови съчки в огъня. По-рано днес ги завари сред нивата с картофи, докато трошаха буците пръст с мотики. Стояха разкрачени във вадите и се прегръщаха с една ръка, докато с другата държаха мотиките.

Отначало Ейда понечи да направи някаква остроумна забележка. Дали да не се покашля? После обаче погледна дръжките на мотиките. Ъгълът, под който бяха застанали, напомняше на лостовете, които крепят тайните механизми на земята. Върна се към работата и ги остави на мира.

Момчето така и не се върна в Джорджия, в Блек Коув се превърна в мъж, при това от не чак толкова лошите. Руби се погрижи за това. През двете години, които прекара при тях, не го изпускаше от поглед нито за минутка, продължи да го строява, дори и след като се ожениха. Един ритник в задника, когато се налага, друг път прегръдка. Ефектът беше почти еднакъв. Името му беше Рейд. Децата им се народиха през година и половина, все момчета, с гъста черна коса и блеснали като кестени кръгли очички. Вече бяха здрави дребни човечета с розови бузи, винаги усмихната, а Руби гледаше да работят много и да играят много. Независимо от разликата в годините, когато се въргаляха из двора под дърветата, приличаха като купчина кукли.

Сега, в късния следобед, трите момчета седяха край открития огън зад къщата. Четири малки пилета се печаха над жаравата, момчетата се караха кой е наред да ги полее със соса от оцет и люти чушлета.

Ейда стоеше под крушата и ги гледаше, докато застилаше покривка и нареждаше осем чинии, които едва се сместваха върху малката маса. След края на войната само веднъж бе пропуснала тази вечеря на открито, с която изпращаше лятото. Беше преди три години, един по-различен октомври, цял месец облаци и дъжд, с изключение на един ден, в който прехвърчаше сняг.

Ейда се стараеше да обича еднакво цялата година, да не се натъжава от сивотата на зимата, от мириса на гнили листа по земята, от притихналата гора и безмълвното поле. Въпреки това не можеше да не признае любовта си към есента, не можеше изцяло да превъзмогне сладката болка от падането на листата, което бе за нея знак за края на годината, макар да знаеше, че сезоните идват отново и отново, че процесът няма начало и край.

За нейна радост октомври на 1874-та обещаваше да бъде един от най-прекрасните месеци тук, в планината. Вече няколко седмици времето беше сухо, топло и ясно. Листата вече сменяха цвета си, тополите бяха жълти, кленовете — червени, а дъбовете все още зелени. Студената планина беше море от цветове, което се полюшваше зад къщата. Променяше се всеки ден и ако гледаш внимателно, можеш да забележиш как жълтото надвива зеленото, слиза по склона и се разпростира като вълна, която бавно залива долината.

Скоро, само час преди мръкване, Руби излезе от кухнята. До нея стоеше високо и стройно момиче на около девет години. И двете носеха кошници. Картофена салата, царевичен хляб, боб. Рейд донесе пилетата от жаравата, а Руби и момичето наредиха храната на масата. Стоброд се появи от плевнята, където бе издоил кравата. Остави кофата до масата и децата напълниха чашите си. Всички заеха местата си.

По-късно, когато здрачът вече бе обгърнал долината, запалиха огъня отново, Стоброд извади цигулката си и изсвири свой вариант на популярна песен, като постепенно забързваше ритъма. Децата тичаха около огъня и викаха, момичето въртеше една запалена пръчка и оформяше във въздуха изящни фигури, докато Ейда не й каза да престане.

Момичето измърмори недоволно:

— Но, мамо! — Ейда поклати глава. Дъщеря й дойде при нея, целуна я, после се отдалечи с подскоци и хвърли пръчката в огъня.

Стоброд продължи да свири простата мелодия отново и отново, докато децата се зачервиха и изпотиха. После спря и те се натъркаляха изморени до огъня. Стоброд свали цигулката. Искаше да изсвири някой химн, ала цигулката, в крайна сметка, бе дяволски инструмент и такива изпълнения не й бяха позволени. Въпреки това той я притисна към гърдите си, а лъка държеше закачен на пръст. Изпя хубав химн, мелодията беше нова. Момичето пееше припева зад него с чист, висок, силен глас. „Отнеси ме надалеч на снежните си крила.“

Стоброд остави цигулката, децата помолиха за приказка. Ейда извади книга от престилката си, наклони я към светлината и зачете. Филемон и Бавкида^[1]. Отгръщаше страниците с известно усилие, защото преди четири години, точно след зимното слънцестоене, бе загубила върха на десния си показалец. Отишла бе сама на върха, за да отсече дърветата на мястото, където предишния ден от верандата бе отбелязала залеза на слънцето. Веригата на дървото се бе изкривила, опита се да разхлаби повредените брънки, в този момент конят тръгна и отсече върха на пръста й като резенче домат. Руби го проми и макар че отне повече от година, накрая зарасна толкова добре, че сякаш именно така се очаква да изглеждат човешките пръсти.

Когато стигна до края на историята, където след дълги години мир и хармония двамата влюбени се превърнали в дъб и липа, беше вече съвсем тъмно. Захладняваше. Ейда остави книгата настрана. На небето тънък лунен сърп се появи близо до Венера. Децата бяха вече сънени, а утрото щеше да дойде ранно и енергично както винаги. Време бе да покрият огъня, да влязат вътре и пуснат резето.