Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cold Mountain, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юрий Лучев, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- mladenova_1978 (2016 г.)
Издание:
Чарлз Фрейзър. Студена планина
Американска. Първо издание
Редактор: Гергана Рачева
Компютърен дизайн: Митко Ганев
Оформление на корицата: Огнян Илиев
Печат: „Мултипринт“ ООД
ИК „Intense“, 2004 г.
ISBN: 954–783–022–8
История
- — Добавяне
Стъпки в снега
Инман стигна до място, където се срещаха три пътеки, но западното небе не пазеше достатъчно светлина, че да може да се вгледа в знаците по земята и в онова, което можеха да му разкрият. В снега имаше следи, появяваха се на повърхността там, където пътеката се разделяше на две и продължаваха нагоре по лявото разклонение. Под една голяма върба видя тъмни кървави петна; вероятно някой бе убит. Близо до тополата имаше кръг от камъни и следи от неотдавнашен огън. Пепелта бе студена, но все още миришеше на мас. Стъпки и следи от влачене водеха до дървен кръст върху пресен гроб. Инман клекна и го погледна; помисли си, че ако има отвъден свят — както се твърди в песните — то тази дупка определено представлява врата към него.
Беше малко озадачен. Гробовете би трябвало да са два. И макар да бе виждал натрупани едно връз друго тела, за да се спести копаене, тук едва ли ставаше дума за това. Стана, върна се при следите; последва ги през потока до един камък, под който намери още кръв и все още топла жар от малък огън. Мокри корени, изхвърлени заедно с водата, в която са били сварени. Вдигна няколко парчета, разтри ги в длан и помириса, разпозна женшен и лопен.
Сложи ги на един камък, отиде и пи от потока. Сред камъните се движеше саламандър — с окраска, характерна единствено за този район. Инман го хвана и го погледна отпред. Извивката на устата му напомняше толкова ведра усмивка, че той почувства завист и тревога. Животът сред подводните скали бе може би единственият начин да се постигне такава хармония. Остави саламандъра, върна се обратно, застана в началото на двете нови пътеки и проследи отпечатъците по земята с поглед. Само след няколко метра се губеха в падащия мрак. Помисли си, че може би Ейда непрекъснато ще се отдалечава от него, а той до края на живота си ще броди като самотен скитник.
Облаците бяха ниски и гъсти. Предстоеше безлунна нощ, скоро щеше да стане черна като дълбока пещера. Инман отметна глава и подуши въздуха, миришеше на сняг. Трябваше да реши кое е по-лошо — да загуби пътеката през нощта или снегът да я затрупа.
От двете по-сигурна и неизбежна беше тъмнината, така че той се върна при скалата, седна и се загледа в последната бледнееща светлина. Заслуша се в звъна на потока и се опита да събере парчетата на загадката по знаците, които бе открил, така че да обясни защо има само един гроб, защо двете жени са продължили през планината, вместо да се върнат у дома.
Но в такова състояние бе трудно да мисли логично. Едновременно по собствен избор и по необходимост Инман постеше и сетивата му трудно откликваха. Откакто сготви мечото месо, не беше хапвал нито залък. Звукът на течащата вода и потракващите под нея камъни сякаш бе събрал множество гласове, за миг му се стори, че ако се вслуша достатъчно внимателно, потокът ще му каже какво се е случило. Гласовете се променяха и смесваха и независимо от това колко се напрягаше, не разбираше думите им. После реши, че изобщо не чува гласове, че това са думи, които се раждат в главата му. Дори и тогава не успяваше да открие смисъл в тях. Беше прекалено изпразнен, за да мисли.
Нямаше храна, само няколко ореха, които бе намерил около една опожарена колиба преди два дни. От нея не беше останало нищо освен купчина пръст на мястото на комина и голямо орехово дърво там, където вероятно се е намирал входът. Под него все още имаше опадали орехи. Черните черупки лежаха в малки гнезда насред високата трева, където обвивката им бавно се бе разложила. Инман събра колкото можа да намери и ги прибра в раницата, но така и не стигна до тях. Така или иначе ядките им едва ли бяха по-големи от върха на пръста му. Не ги и изхвърли, тревожеше се, че ако поставя целия си живот на такива изпитания, ще изглежда сякаш не го цени. Освен това му харесваше да чува тракането им, докато върви. Потракваха едни в други като костите на обесените на онова дърво скелети.
Погледна корените, които остави на камъка. Първо си помисли да ги сдъвчи, но ги изхвърли в потока. Извади един орех от раницата и също го хвърли във водата. Останалите орехи запази, макар че възнамеряваше да не хапне нищо, докато не намери Ейда. Ако тя не го иска, ще се качи високо в планината да види дали портите на Шайнинг Рокс ще се отворят за него, както би трябвало да стане по думите на онази стара индианка. Стига да отиде с открито сърце и пречистено тяло. Инман не виждаше причина да остава. Точно в този момент на света нямаше по-празен човек от него. Просто ще си тръгне от света и ще продължи да върви сред онези щастливи долини, които жената бе описала.
Начупи клони и накладе голям огън върху жарта от предишния. Претърколи два големи камъка да се затоплят. Дълго време лежа в одеялото си с крака към огъня и мисли за следите, които бе видял.
В началото на деня, не си бе и помислял, че тази вечер отново ще лежи на студената земя. Смяташе, че у дома ще бъде много различен от човека, в който се бе превърнал напоследък, различен в живота си, в отношението към себе си и дори в начина, по който седи и се движи. И със сигурност възнамеряваше до вечерта да е предложил сърцето си на Ейда и да е получил някакъв отговор. Да, не, може би. Във въображението си неведнъж бе разигравал сцената — докато вървеше, докато лежеше в очакване на съня. Ще се появи на пътя към Блек Коув с изнурен вид. Преживяното ще е изписано на лицето му, но само колкото да му придава героизъм. Ще се изкъпе и ще облече чисти дрехи. Ейда ще излезе случайно на верандата. Ще е облечена в красива рокля. Ще го види и веднага ще го познае. Ще се затича към него по стълбите като придържа фустите си. Ще се втурне развълнувано през двора и портата и още преди пантите да изскърцат, двамата ще се прегръщат на пътя. Вече толкова време си представяше срещата им и постепенно започна да вярва, че освен ако не умре по пътя, просто няма как да не се случи точно така.
Точно тази въображаема сцена на пристигането у дома го крепеше сутринта, когато стъпи на пътя към Блек Коув. Беше подготвен, пристигна уморен, но чист. Наясно бе, че изглежда загрубял като прост мулетар, предишния ден спря при един поток да се изкъпе и изпере дрехите си. Времето беше доста студено, но той запали огромен огън. Топлеше канче след канче вода, разви сапуна от потъмнялата мазна хартия. Изля водата върху дрехите и започна да ги търка със сапуна, въртеше ги, удряше ги в камъните, накрая ги изплакна в потока. Просна ги да се сушат по храстите наоколо и се залови със себе си. Сапунът беше кафяв и груб, почти дереше кожата му. Изми се с възможно най-гореща вода и се търка със сапуна, докато кожата го заболя. После докосна лицето и косата си. Тъкмо му беше покарала нова брада след бръсненето при онова момиче, а косата му стърчеше доста своенравно. Нямаше бръснач, налагаше се да остави брадата. Не го биваше и да подстригва, дори с огледало и ножица под ръка. Само с боен нож и неподвижната локва, отстрани на потока, не можеше да очаква да подобри особено вида си. Единственото, което можеше да направи, бе да стопли още вода, да насапуниса и изплакне косата, да я среше с пръсти и да се опита да я оформи върху главата си, така че поне да не стърчи и да не плаши хората.
Свърши с прането и къпането, зави се в одеялото и прекара цял ден така. Спа гол, докато дрехите се сушиха. Паднаха няколко снежинки, но повече сняг не валя. На сутринта се облече, дрехите миришеха не на пот, а на домашен сапун, планинска вода и дим.
После тръгна към Блек Коув по странични пътеки, внимаваше да не слиза на пътя, докато не се приближи до къщата. Когато стигна, от комина се издигаше дим, но други признаци на живот нямаше. В тънкия сняг на двора нямаше стъпки. Отвори портата, отиде до вратата и почука. Никой, почука отново. Мина отзад, откри следи от мъжки ботуши, които водеха от къщата до тоалетната отвън. На простора висеше замръзнала нощница. Кокошките в курника се разкудкудякаха и разпърхаха, после утихнаха. Отиде до задната врата и зачука силно. Един прозорец на горния етаж се отвори, чернокосо момче показа глава и го попита какъв е той и защо вдига такъв шум.
След известно време успя да придума момчето от Джорджия да слезе и да му отвори. Седяха пред огнището, Инман изслуша историята за убийствата. Момчето бе мислило много за случилото се и бе дооформило историята. Приличаше повече на голяма престрелка, в която то бе успяло да си проправи път и да се измъкне, а Стоброд и Пенгъл, понеже не бяха имали неговия късмет, бяха заловени и убити. В тази версия Стоброд изсвирил за последно своя композиция, която идвала сякаш от съзнанието за надвисналата смърт. Кръстил я „Сбогуването на цигуларя“ и това била най-тъжната песен съществувала някога. Накарала всички, дори екзекуторите му, да се просълзят. Само че момчето нямаше музикални умения и не можеше да възпроизведе мелодията, дори да я изсвири с уста, така че тя вече беше загубена завинаги. Тичал цяла нощ, за да разкаже всичко на жените и те от благодарност настояли да остане колкото иска в къщата, да яде и да си почива, докато се съвземе от болестта, която прихванал по време на отчаяния си бяг от планината. Беше някакво неизвестно, вероятно смъртоносно заболяване, което на пръв поглед почти не си личеше.
Инман зададе много въпроси на момчето, но се оказа, че то не познава Монро и няма представа къде може да е. Не успя да помогне много и с обясненията си коя е приятелката на Ейда, освен че според него била дъщерята на цигуларя. Момчето го упъти колкото можа и той отново пое към планината.
Ето как отново се наложи да спи на голата земя. Беше объркан. Лежеше край огъня, мислите му идваха и си отиваха, без да може да ги контролира. Страхуваше се, че се разпада в неподходящ момент. Запита се кой момент е подходящ, но не можа да си отговори. Опита се да успокои трескавото си дишане, да го стабилизира Водеше се от идеята, че контролът върху мислите е възможен, само ако има контрол върху дробовете, но дори не успяваше да накара гърдите си да се повдигат, когато иска. Дишането и мислите му се движеха напосоки.
Мислеше си, че при Ейда може да се избави от опасностите от изминалите четири години, че с нея ще има достатъчно време да го направи. Сигурно човек можеше да си помогне, като успокоява ума си с мисли за бъдещето, за това какво удоволствие би било да държи внуци в скута си. Но вярата, че това наистина може да се случи изискваше и силна вяра в правилната насока. А откъде да намериш нещо толкова рядко срещано? Мрачен глас се появи в съзнанието му и му каза, че независимо колко много го желае и се моли, никога няма да има такъв живот. Прекалено късно е за него. Страхът и омразата вече го гризат подмолно. В такива времена вярата и надеждата не са уместни. Той е готов за дупката в земята. Имаше много проповедници като Вийзи, които се кълняха, че могат да спасят душите дори и на най-ужасните грешници. Предлагаха спасение на убийци, крадци, прелюбодейци и дори на такива, разядени от отчаяние. Но мрачният глас в главата на Инман смяташе такива твърдения за лъжи. Такива хора не могат да спасят дори себе си от греховен живот. Измамната надежда, която предлагаха, бе отровена. Единственото възкресение, което можеха да очакват, бе на самия Вийзи — да изровят трупа му от гроба, за да го обесят.
Гласът казваше истината. Човек може толкова да се изгуби сред горчивината и гнева, че да не успее да намери обратния път. За това пътуване карта и указания нямаше. Част от Инман го знаеше. Но знаеше също и че в снега има следи и ако доживее идния ден, докато може да ходи, ще ги следва до края, независимо къде ще го заведат.
Огънят започна да угасва, той претърколи горещите камъни на земята, изтегна се до тях и заспа. Когато преди разсъмване се събуди от студа, беше прегърнал по-големия камък, сякаш бе любовта на живота му.
Потегли с първия светлик. На пръв поглед нямаше никаква пътека, само осезаема празнота, която го теглеше напред. Ако не се налагаше да търси следите сред стария сняг, щеше да се отклони. Вече не вярваше на инстинкта си да се ориентира, след като през последните месеци се бе губил къде ли не без знаци, които да го държат в правилната посока. Облаците надвиснаха още по-ниско. Откъм върха задуха лек ветрец, носеше сух, фин сняг, който едва ли можеше да се нарече снежинки. На моменти беше толкова твърд, че жилеше бузите, после спираше. Събираше се в старите стъпки по пътеката като кафеникав пясък.
Стигна до черно езеро, разположено като капак в земята. По краищата му вече се беше образувал лед, самотна патица се носеше по водата в средата и дори не се трогна да погледне Инман. Сякаш гледаше нищото. Инман знаеше, че светът на патицата се смалява все повече и повече около нея и тя ще се носи така в кръг, докато водата се скове при самите й крака. Тогава, колкото и да пърха с криле, ще бъде прикована към смъртта си. Отначало Инман помисли, че трябва да я застреля, за да промени поне някаква част от съдбата й, но тогава пък щеше да се наложи да нагази във водата и да я вземе, а ненавиждаше да убива животни, без да ги изяжда след това. От друга страна, ако го направи, ще разколебае решимостта си да пости. Остави патицата сама да се бори със съдбата си и продължи по своя път.
Пътеката тръгна нагоре, отново заваля. Този път беше истински сняг със снежинки като пухчета от бодил, които падаха косо и омайваха Инман с движенията си. Следите постепенно избледняваха под новия сняг. Вървеше бързо, катереше се към върха, а когато следите започнаха съвсем да изчезват, се затича. Дълго тича надолу сред черните ели. Виждаше как следите се запълват и сливат със земята. Независимо колко бързо се движеше, следите избледняваха пред погледа му, докато накрая се превърнаха в едва доловими очертания като белези от стари рани. После като водни знаци върху хартия, които се виждат само срещу светлината. Снегът се стелеше равен и еднообразен около него.
Снежинките продължаваха да падат, Инман вече дори не различаваше накъде води пътеката. Продължи своя бяг, накрая спря на място, където елите се издигаха черни и застрашителни и светът около него се сля в едно цяло. Нямаше посока, не се чуваше друг звук освен падането на сняг върху сняг. Помисли си, че ако легне на земята, снегът ще го покрие; когато се стопи, ще отмие сълзите от очите му, след време ще отмие очите от главата му, после и кожата от черепа му.
Ейда и Руби подремнаха, Стоброд започна да се дави и кашля. Ейда си беше легнала с дрехите и се събуди със странното усещане от крачоли, увити около краката си. Колибата беше студена, огънят тлееше. Светлината отвън беше странна, остра, вещаеше сняг. Руби отиде при Стоброд. От ъгълчето на устата му се стичаше ивица алена кръв. Отвори очи, но не я разпозна. Тя сложи длан на челото му, погледна Ейда.
— Гори. — Отиде в ъгъла на помещението и започна да събира паяжини, докато направи топка; бръкна в торбичката с корените, извади два и разпореди: — Донеси вода, ще направя нова превръзка за онази дупка в гърдите му. — Хвърли дърва в огъня и се наведе да го разпали.
Ейда прибра коса и сложи шапката, за да я придържа. Отиде до потока с кофата, напълни я и я занесе на коня, който шумно я изпи до дъно. Напълни я още веднъж и тръгна към колибата. Снегът падаше на парцали от натежалото сиво небе, ръката, която държеше кофата побеля мигновено. Повя вятър и повдигна яката й.
Почти беше стигнала до колибата, когато леко движение привлече погледа й към мястото, откъдето миналия ден бяха влезли в лагера. Диви пуйки си проправяха път сред снега — десет или повече птици сред голите стволове на дърветата. Водеше ги голям сив мъжкар. Правеше една-две крачки, спираше, опипваше снега с човка, после продължаваше напред. Пуйките се катереха нагоре по хълма, силно приведени напред, с гърбове почти успоредни на земята. Придвижваха се с усилие, като стари хора, които влачат тежък товар. Бяха слаби, с удължени тела, не приличаха на питомните си роднини.
Ейда се премести бавно, така че да остави колибата между себе си и птиците. Влезе, сложи кофата на огнището. Стоброд лежеше неподвижно. Очите му бяха затворени, лицето му беше пепеляво жълто като застинала мас. Руби стана от мястото си до него и се зае да приготвя водата и корените.
— На хълма има пуйки — съобщи й Ейда.
Руби вдигна поглед.
— Нямам нищо против да похапна малко пуешко. Пушката е заредена. Иди да отстреляш една.
— Никога не съм стреляла.
— Много е лесно. Вдигаш предпазителя, прицелваш се и натискаш спусъка. А, да, не затваряй очи, докато го правиш. Ако пропуснеш, пробваш пак. Притискаш приклада здраво към рамото си, иначе можеш да си счупиш ключицата при отката. Трябва да се движиш бавно, защото дивите пуйки имат способността да се изпаряват в нищото. Ако не можеш да се приближиш поне на двайсет крачки, няма нужда да хабиш заряда.
Руби започна да мачка корените с ножа върху един плосък камък. Ейда не помръдна. Руби я погледна отново. Видя изписаната на лицето й несигурност.
— Какво му мислиш толкова! Най-много да не уцелиш нито една, на всеки ловец на тоя свят се случва. Хайде, отивай!
Ейда се покатери по склона внимателно. Виждаше пуйките, които продължаваха да се движат сред кестените отсреща. Следваха посоката на вятъра и снега. Пресичаха склона и не изглеждаше да бързат. Когато сивият мъжкар намираше някаква храна, всички се скупчваха и кълвяха, после отново продължаваха пътя си.
Ейда знаеше, че Руби не е права, че най-лошото би било да не уцели. Всички в околността бяха чували историята за вдовицата на някакъв войник. Миналата зима се покатерила на едно дърво да застреля елен, изпуснала пушката, тя гръмнала при удара в земята и в крайна сметка жената сама се свалила от дървото. Имаше късмет, че беше оцеляла, за да й се присмиват за случката. Счупила бе крака си при падането и оттогава накуцваше, а на бузата си имаше два белега от куршум, приличащи на дупки от шарка.
С такива мисли за несръчни ловци и последствията от това, Ейда се придвижваше разтревожено по склона. Пушката се люлееше до нея и сякаш потрепваше в ръката й. Опита се да заобиколи и да пресрещне пуйките, но те смениха посоката и тръгнаха направо нагоре. Известно време ги следва, катереше се заедно с тях, спираше, когато те спрат. Опитваше се да не вдига шум. Стъпваше бавно, оставяше снега да заглушава движенията й и се радваше, че е с панталони, защото с дългата пола и прилежащите й фусти едва ли щеше да успее да скрие присъствието си. Все едно да се разхожда в гъста гора, наметната с голям юрган.
Дори при тези предпазни мерки Ейда се притесняваше, че пуйките ще изчезнат, точно както Руби я предупреди. Не сваляше поглед от тях, следваше ги търпеливо и накрая успя да се приближи на желаното разстояние. Птиците спряха и се огледаха разтревожено. Тя замръзна на място, не я видяха. Покълваха в снега за някаква храна. Ейда прецени, че едва ли ще има по-добра възможност за стрелба, вдигна бавно пушката и се прицели в колоната. Стреля и за свое изумление видя две да падат. Останалите излетяха в безпорядък и в уплахата си се втурнаха надолу точно срещу нея. За кратък промеждутък от време тежки птици раздираха въздуха около главата й.
Скриха се в един храст, Ейда си спомни, че трябва да диша. Върна лентата назад, не си спомняше отката, не усещаше рамото си. Никога да не бе използвала огнестрелно оръжие, това бе първият й изстрел, знаеше, че пушката си има своя воля, че пътят на спусъка е дълъг и неравен, че не е съвсем ясно в кой етап на натискането ще нацелиш точката на напрежение и освобождаване. Вгледа се в резбата на приклада, в издълбаните лози и листа, в предпазителя, върху който продължаваха. Бавно освободи втория.
Намери ударените птици, женска и млад мъжки. Перата им имаха метален отблясък, единият люспест крак на женската все още се свиваше конвулсивно в снега.
Инман чу изстрел наблизо. Спусна предпазителя на своя „Лемат“ и тръгна напред. Излезе изпод гъстите елови клони сред кестенова горичка, която продължаваше надолу към открит поток. Светлината беше слаба и неравномерна, снегът покриваше замръзналите клони на кестените. Той тръгна сред тях през малка пролука между стволовете, чиито клони се срещаха над главата му като тунел. Пространството под тях напомняше за пътека, макар тук никога да не е минавал път. Снегът беше обилен и скриваше детайлите. Макар да виждаше не повече от три дървета ясно, в края на пътеката успя да различи нещо като обграден от побелели клони светъл кръг. Пищовът висеше свободно в ръката му, не беше насочен към нещо конкретно. Пръстът му докосна спусъка, всички метални части, които го свързваха с предпазителя се докоснаха и стегнаха, сякаш през тях бе преминала искра.
Продължи напред и скоро сред светлината се оформи човешка фигура — черен силует на фона на сплетените клони. Стоеше леко разкрачен в края на тунела и когато го видя, насочи към него дълга пушка. Беше толкова тихо, че Инман чу щракването на метал от освобождаването на предпазителя.
„Ловец“ — помисли си Инман.
— Не знаем достатъчно един за друг, че да започнем да се стреляме — наруши напрегнатото мълчание той.
Пристъпи внимателно напред. Първо забеляза наредените на земята пуйки. После видя изтънченото лице на Ейда да го гледа от странната, облечена в панталони фигура на младеж.
— Ейда Монро? Ейда?
Тя не отговори. Продължаваше да го гледа.
Той вече започваше да се убеждава, че както неведнъж преди, сетивата му го предаваха. Смяташе, че е възможно да е изгубил способността да мисли логично и главата му в момента е населявана от куп несвързани понятия. Онова, което виждаше, бе може би игра на светлината, пречупена през объркан ум, обладан от зли духове. Хората често виждаха странни неща в гората, независимо колко са улегнали и доволни от живота. Светлини, където светлина не може да има; отдавна умрели близки, които се разхождат сред дърветата и говорят с изгубени гласове; пакостливи духове, приели формата на най-дълбоките желания, които ги примамват, за да намерят смъртта си в някой горски ад. Инман издърпа помощния предпазител на пищова си.
Ейда чу името си, беше объркана. Несъзнателно снижи дулото на пушката, което досега сочеше право в гърдите му. Огледа го, но не го позна. Някакъв опърпан просяк — парцали, навлечени на два голи клона. Изпито лице, хлътнали бузи, набола брада и странни блеснали черни очи, които се взираха в нея изпод сянката на широкопола шапка.
Стояха един срещу друг, напрегнати, сякаш готови за дуел. Не с биещи в едно сърца, както Инман си бе представял, а с насочено оръжие, блеснало зловещо в пространството помежду им.
Инман оглеждаше Ейда, за да открие уловка, породена от състоянието на собствения му мозък или пък изпратена от отвъдното. Но колкото повече се взираше, толкова повече се убеждаваше, че това наистина е тя, независимо от неочакваната маскировка. В миналото неведнъж бе прибягвал до оръжието, без да се замисля за последствията, но сега реши да направи обратното. Пусна предпазителя и втъкна пищова обратно в колана. Погледна я в очите и вече знаеше, че това е тя. Изведнъж почувства непреодолима любов, която накара душата му да зазвънти.
Не знаеше какво да каже, повтори онова, което бе чул в съня си при циганите.
— Дълъг път изминах, за да те намеря и сега няма да те оставя да си тръгнеш.
Нещо дълбоко в него не му позволи да пристъпи напред и да я прегърне. Не само пушката го спираше. Не се страхуваше да умре. Не можеше да направи и крачка. Ръцете му висяха безжизнено.
Ейда все още не го разпознаваше. Приличаше й на някой луд, загубен в бурята, с раница на гърба, сняг в брадата и върху шапката, неистово говорещ нежни думи на онова, което виждаше пред себе си — скали, дървета и пустош. „Напълно способен да ти отреже гърлото“ — би бил коментарът на Руби. Ейда вдигна отново пушката, така че да го разкъса на парчета само с едно докосване на спусъка.
— Не те познавам!
Инман чу думите, звучаха справедливо. Съвсем логични и до голяма степен очаквани. „Четири години на война. Но обратно у дома не съм нищо повече от обикновен скитник — помисли си. — Пътуващ отшелник насред родната си земя. Това е цената, която трябва да платя за изминалите четири години. Насочено оръжие между мен и всичко, което някога съм искал.“
— Сигурно бъркам — каза й.
Обърна се да си върви. Да отиде нагоре сред скалите, при Шайнинг Рокс, може би там ще го приемат. Ако не, ще тръгне по пътя на Вийзи, ще обикаля Тексас и още по-диви места, ако изобщо има такива. Но нямаше пътека, която да следва. Пред него бяха само дърветата, снегът и собствените му стъпки, които бързо избледняваха под новия сняг.
Обърна се отново към нея и протегна празни ръце:
— Бих се махнал, ако имаше къде да отида.
Може би беше нещо в тембъра на гласа, в профила. Просто нещо. Дължината на предмишницата, формата на пръстите. Внезапно Ейда го позна или поне си помисли, че го познава. Сведе пушката. Изрече името му и той каза — да.
После трябваше само да погледне изпитото му лице, за да види не някакъв луд, а Инман. Ранен, съсипан, изпосталял, слаб, уморен, но въпреки това Инман. На лицето му като неизменна сянка се виждаше печатът на глада. Жадуващ храна, топлина, обич. В хлътналите му очи видя, че злините на дългата война и трудния път към дома бяха оставили белег в ума му, бяха затворили сърцето в клетката на гърдите му. В очите й се появиха сълзи, но само с едно мигване ги прогони. Отпусна пушката, пусна предпазителя.
— Ела с мен.
Върза краката на пуйките, хвана ги с увиснали глави, крилете се разтвориха, главите подскачаха, дългите вратове се преплетоха, сякаш в странен любовен танц. Тръгна напред с пушка на рамо, с насочен назад приклад. Инман я последва, беше толкова изморен, че дори не се сети да й предложи да помогне.
Вървяха, криволичейки надолу сред кестените, скоро видяха потока, покритите с мъх камъни и лагера далече долу, където от колибата на Руби се издигаше струйка дим. Мирисът на дима се носеше сред гората.
Докато вървяха, Ейда говореше на Инман с онзи глас, който бе чула Руби да използва, за да успокои коня. Думите не са от значение. Можеш да говориш за всичко. Говори за времето или пък рецитирай стихове от „Старият моряк“[1], все едно. Нужен е единствено успокояващ глас, усещането за топлота и близост.
Ето защо Ейда говореше за първото, което й дойде на ум. Описа в общи линии настоящата ситуация — тя, облечена в тъмни ловни дрехи, хванала няколко пуйки в ръка сред гората, подобието на лагер, под тях, издигащият се дим, синкавите върхове наоколо.
— Трябва ни само открит огън и още няколко души и ставаме „Завръщане на ловците“[2].
Продължи да говори, разказа как преди години с Монро са разглеждали картината по време на пътуването си из Европа. Той не бе харесал нищо в нея, защото е прекалено очевидна, цветовете са прекалено приглушени, отнася се единствено до видимия свят тук и сега. Никой италианец не би се хванал да нарисува такова нещо. Ейда обаче бе привлечена от картината. Бе обикаляла около нея известно време, но в крайна сметка не й бе стигнала смелост да признае какво чувства, защото причините да я харесва бяха същите, поради които Монро не я харесваше.
Мислите на Инман бяха прекалено замъглени, за да следва разказа й, освен че говореше за Монро сякаш е умрял; че изглежда има точна представа къде отива, а някаква едва доловима нотка в гласа й казваше, че точно сега знае повече от него и най-вече, че в крайна сметка може всичко да се оправи.