Ема Йончева
Железният син на професора (7)

VI ГЛАВА

Пътищата се събират. Една от снимките в стария албум. В кой квадрант е скривалището. Пламен-откривателят. Какво се случи, за да закъснее Евгения, за да загуби съзнание Сашко и да остане сам на пост Пламен? Кола СФ №2255. И отново вали дъжд като в онази есенна вечер при ареста на професора… Врагът без черно домино. Железният син на професора спасен!

Пламен се вглежда през мрежата, която обгражда кортовете за тенис в Парка на свободата.

Пред погледа му се открива приятна гледка. Четири девойки играят с хилките и топките. На най-близкото игрище играе Евгения с едно непознато момиче. Тя е в бяла плисирана пола, без очила. Плитките й подскачат по раменете. Движенията й са ловки, ударите — точни й резки. Как умело запраща топката в ъгъла на игрището, там гдето няма играч!

Когато играта свършва, Пламен не се стърпява и извиква:

— Евгения! Казаха ми, че си тук и аз…

Тя се обръща. В първия миг не му отговаря. Но гордостта й отстъпва място на добротата. Защо заради една обида да се прави, че не познава Пламен?

— Здравей, Пламка!

По тона и по необичайната сърдечна усмивка момчето разбира, че му е простила. Евгения е добро момиче! Тя никога в нищо не прекалява. Дори и в сръдните си.

— Ела! Има нещо важно!

— Чакай, ей сега, да приберем топките…

После двамата се връщат по една алея към комплекса. Минават под зелената арка на клоните. В усмихнатите им очи се оглеждат небето, цветята, статуите, дърветата… В щастливите очи на хората светът изглежда хубав. Говорят и ръкомахат. Пламен й разказва за своя разузнавателен план и за първата сигурна следа, която води към двора.

— И ние ще ти разкажем чудни неща… Ние продължихме сами разузнаването. Сашко се представи вместо теб на Крум Кандиларов и Дамян Петров!

— И не ви беше страх? Ами ако някой от тях е врагът?

Евгения разказва историята за шоколадените бонбони.

В този ден четиримата малки разузнавачи отиват на гости в къщата с фонтана. Бабата им се радва и е непрекъснато с тях. А целта им е да останат сами, да разузнаят всяка педя земя в градината, да изследват отвън къщата и плочите около нея. Затова измислят един щастлив предлог.

— Бабо, искаме да разкопаем и почистим градината! — предлага Пламен.

Бабата е очарована — не толкова за помощта, колкото от тяхното горещо желание. Чудни деца! Не се катерят по дърветата да берат ябълки и вишни, а искат да работят. И тя им изнася две мотики, намира отнякъде гребло и докарва количката за товарене на сметта.

Когато бабата влиза отново в къщата, децата се залавят на работа.

Сашко вади една по една старите плочи край фонтана. Нищо подозрително! И той отново намества плочите в старите им леговища. Евгения изследва някогашната къщичка на кучето, водосточните тръби, външните стени. Но следа от скривалище няма. Лада изследва мястото около оградата и пейката. Педя по педя оглежда, коленичи, разгръща тревите, храстите и цветята. Пламен влиза в коритото на фонтана и започва да изхвърля купищата стари листа, засипали дъното. Но въпреки всичко и той не открива нищо подозрително. През съзнанието му преминава мисълта: „А може би не съм прав? Може би дядо не е излизал на двора?“

— Уж разузнаването беше работа, от която не болят ръцете, а то излезе обратното… — въздъхва пръв Сашко. — Пришки ми се вдигнаха на дланите. Поне да имаше нещо…

Той сяда на пейката. До него се настанява и Лада. Последни се изправят Евгения и Пламен.

— Е, какво ще правим сега? — пита Лада.

— Може би ще трябва да разгледаме отново снимките в стария албум! — казва Пламен.

Той оглежда с тъжен поглед тесния двор. И сякаш вижда широкото Кремиковско поле, планината с рудните находища. Там щеше да се разхожда свободно вятърът, но идват хора и вдигат завод след завод. Това е приказката за човешката воля, която му разказа бай Вълко. Трябва да продължат!

* * *

Телефонът в семейство Люцканови иззвънява.

Пламен е зает с изтриване на праха по картините, радиото и големите тъмнозелени листа на фикуса, който е толкова висок, че се подпира с бастун от летва, като старец.

— Ало! Ало…

— Пламене! Ти ли си? Трябва да те видя веднага, така по телефона не мога да ти обясня. Ела при обущарницата!

Пламен забравя, че е с престилка. Заключва апартамента и затичва към близката обущарска кооперация. В първия миг, като го вижда в този смешен вид, Евгения, която обикновено е сериозна, не сдържа смеха си. Но бързо се овладява, за да не го обиди. Нека помага на майка си. Момичето отвързва престилката му и го дръпва да седнат на близката пейка.

— Нали вчера ходихме при баба ти, нещо не си ли спомняш?… — започва Евгения. — Нали прелистихме отново и стария албум с кожените корици?

— Да.

— А онази снимка с маймунката Мамбо?

— Дядо и маймунката ли? — гледа учудено Пламен. — Нищо необикновено!

— Точно това е необикновеното! Баба ти ни спомена, че маймунката била негова любимка — влизала свободно в кабинета му, качвала се на бюрото му. Ако тази маймунка е още жива, може би ще ни покаже скривалището… Защо не питахме къде е?

— Баба я подарила на един съсед — цирков артист — отговаря Пламен и като стисва ръцете на Евгения, добавя с грейнали от възторг очи: — Знаеш ли, ти си наистина разузнавач… Това е втората голяма следа. Първата ни насочи към двора, втората ни праща на помощ маймунката… Дано само е жива!

В три и половина часа следобед те са при бабата. И пак подхващат разговора за маймунката от снимката.

— Бабо, ходеше ли маймунката подир професора? — пита Евгения.

— Тя винаги го придружаваше… На пейката сядаше до него като голям човек. Катереше се да брули дивите кестени…

Ясно. Тази маймунка може би ще им разкрие стъпките на професора. Или всичко е заличено в нейната памет? А може би тя е паднала по време на игра на манежа и вече не е жива? Нали и маймунките са артисти!

Историята на Мамбо е съвсем кратка. Един приятел на професора, капитан, който кръстосвал моретата, му я донесъл подарък. Когато става обиска, маймунката се хвърля да го спаси, но и тя получава ритник с ботуш. Изминава година. Професорът не се завръща. Установява се, че той никога няма да се върне в своя дом. Един съсед, беден циркаджия, който има три деца, се помолва на баба Славянка да му даде маймунката. Бабата му я дава.

След три години човекът от цирка се премества в друго жилище. Но той не забравя дома на професора. Веднъж праща билети за представление. Мама Славянка и Венетка отиват в цирка. И тук те се срещат отново с Мамбо. Маймунката е неузнаваема. Тя е малък клоун. Закача се със зрителите, праща им целувки и цветя, премята се във въздуха, старае се да изпълнява истинска клоунада. Обличат я във фрак и тя танцува, кани за валс една дама. Венетка се смее през сълзи, все още й е мъчно за живата играчка.

— Кой цирк беше това? — пита Пламен.

— „Глобус“ трябва да е бил!

В четири и половина четиримата са пред вратата на цирка. Намират един клоун. Той е дребно човече с голяма глава.

— Другарю, къде е маймунката Мамбо?

— Като всички пенсионери, разхожда се в парка. Със своя стопанин е. Той ослепя при един фокус и Мамбо го води…

— А знаете ли адреса, на който можем да я намерим? — пита Евгения.

— Ще търсите втората къща до кино „Прогрес“ отляво. Влиза се в двора. Някога съм ходил там на гости при своя приятел Гого.

* * *

На другия ден желязната вратичка на двора леко изскърцва. Нашите приятели въвеждат Мамбо. Измолили са да им гостува маймунката за един ден. Тя тръгва напред сама по пътеката. Изглежда, годините не са заличили от паметта й спомена за детството, преминало тук. А това е хубаво, може би ще им помогне в разкриването на тайната!

Мамбо си отваря сам вратата на кабинета и влиза вътре. Най-напред се вглежда в портрета на професора. Сякаш търси някогашния си приятел. Сяда на неговия стол. Взима перодръжка от вазичката, завъртява едва сметачна линийка.

— Мамбо, къде е скривалището? — промълвя развълнуван Пламен.

Но Мамбо си играе. Не обръща глава. Не разбира човешките думи. Той може би разбира само определени заповеди. Извеждат го в двора.

Слънцето е постлало алеите с килими от лъчи. На пейката са паднали няколко листа. Тревите леко трептят, сякаш са струни. В ярките дребни цветя, поникнали сред тях, кацат пчелички. И те са малки разузнавачи.

Мамбо се покатерва на пейката, после се отправя към фонтана. Но не слиза в циментеното корито. По камъните той се добира до желязната риба. Прави опит да натисне изцъклените й очи. И пак се връща при лехите с цветя.

— Няма да успеем! — разколебава се Сашко. — Да е куче, ще го накараш да души. А то — маймуна! Обидно е човек да произлезе от такова глупаво същество!

* * *

Тази нощ Пламен остава да спи при баба си. Ляга си в същото детско креватче, в което е спала някога майка му. На сутринта става рано, измива се и отива да купи мляко за баба си. След това отново се заема да разследва кабинета, стълбището, верандата и двора. За кой ли път! Под увеличителната лупа оживяват едро пукнатини в стените, оглежда бутоните за електричество, абажурите. Ако има скривалище, то е измислено умно от дядо му. Но в къщата няма никаква следа.

Той излиза в двора. И изведнъж, вгледан в пресъхналия фонтан, си спомня как Мамбо се приближи до желязната риба. Не натисна ли очите й като бутони?

Пламен скача бързо към струпаните зациментирани камъни. Изважда лупата си. Под голямото увеличение в кръга на лупата оживяват ръбовете на железните очи. Но те не са слети с околната повърхност. Не са ли някакви бутони, по които е полепнала ръжда?

Той натиска очите. Но те не помръдват. Още веднъж! Със скърцане рибата се отмества встрани. Движи я някакъв странен механизъм, скрит в нейното тяло. Открива се четвъртито отвърстие на скривалище — то е изградено от цимент. В него, под желязна решетка, се вижда стъклен съд, пълен с книжа.

Скривалището!

Пламен се опитва да извади решетката, но тя не се поддава. Какво да прави? Да извика ли баба си? Не, тя трябва да види чертежите, когато всичко е свършено. Нека подвигът си бъде изцяло техен — на четиримата верни приятели.

Пламен прегръща от радост желязната риба.

— Добра рибо, представяш ли си, това са ценните чертежи! Роботът е спасен!

Той натиска отново железните й очи и тя се прибира покорно на своето предишно място.

Пламен не усеща краката си, олюлява се. Дърветата, бялата пейка, кипарисите и оградата танцуват пред него, въртят се вихрено… И целият свят не е на краката си.

* * *

В това време бабата рисува един от своите разцъфнали кактуси. Тя е тъй увлечена, че не забелязва как Пламен се прокрадва зад нея, запътен към кабинета на дядо си.

Той затваря вратата и с треперещи пръсти избира един телефонен номер.

— Ало, Евгения, ти ли си?

— Да! — отвръща гласът в мембраната.

— Открих скривалището. С очите си видях чертежите.

— А! — хлъцва момичето.

— Евгения, слушай… Ти имаш важна задача! Веднага иди в службата на вуйчо си и му съобщи, че са открити чертежите на професор Владимиров. Той знае кои хора да прати тук, нали е началник в разузнаването.

— Веднага ще отида! — рапортува Евгения.

— И всичко да стане не по-късно от шест часа! Аз оставам на пост…

Вторият телефон, на който позвънява Пламен, е в дома на Сашкови. Като съобщава радостната вест на приятелите си, той моли настойчиво:

— Иди в дома на Крум Кандиларов и го покани на гости у баба. Кажи му, че сме открили чертежите. Той е бил истински приятел на дядо и трябва да присъствува. Повикай веднага и Лада.

— Ами какво ще правим с Дамян Петров?

— За него имам друг план. Тайна!

Пламен оставя слушалката и се вглежда в снимката на дядо си. Един мил далечен образ, който му е познат само от албумите. Може би днес дядо му щеше да работи в Атомния център, може би неговите изобретения щяха да прочуят нашата наука. Кой е виновен за съдбата му? Трябва да обмисли по-добре хрумналия му план за Дамян Петров. Ако той е врагът и му съобщят, че е намерено скривалището с чертежите, сигурно ще се опита да ги вземе. И милицията ще го залови на местопрестъплението.

Пламен позвънява в Академията на науките. В това време Дамян Петров разглежда снимки, направени с електронния микроскоп на физическия институт.

— Кой? Кой? — пита той.

Слабо се дочува гласът на Пламен, който обяснява, че е открито скривалището с чертежите на професор Владимиров.

— Открили сте скривалище? Чудна работа! — изненадва се Дамян Петров. — Но, деца, вие може би сте се заблудили…

Пламен обяснява къде е скривалището и подпитва Дамян Петров какво да правят.

— Не докосвайте чертежите! Аз ще дойда веднага! Изминали са много години и може би са повредени.

„Ще дойде! — мисли Пламен. — Той очаква, че ще намери няколко наивни деца, но не и милицията.“

Но Пламен не знае, че веднага след разговора с него Дамян Петров избира един телефонен номер.

По същото време Евгения влиза в службата на вуйчо си, а Сашко е гост на Крум Кандиларов.

* * *

Пламеновият план е в действие…

— И тъй — обръща се Кандиларов към малкия си гост, — каква е тая новина, която трябва да ми кажеш?

— Открихме чертежите на професор Владимиров! — съобщава Сашко.

— Чертежите за робота? — трепва Кандиларов. — Казахте ли на някого за това?

— Не, най-напред съобщаваме на вас. Каним ви да дойдете, нали сте били най-близкия приятел на учения. Той не ми е дядо. Аз се представих за негов внук, защото…

— Да… да… А къде е скривалището?

— Под желязната риба. Като се натиснат двете й очи, тя се отмества встрани.

Кандиларов става. Той дръпва една завеска, която крие вградено в стената барче. Изважда шише, отваря капачето и го поставя съвсем близо до Сашко, в съседната саксия. След това под предлог, че ще се облича, минава в спалнята. Притваря вратата и оттам се обажда:

— Ей сега, моето момче. Трябва да се преоблека, толкова отдавна не съм посещавал госпожа Владимирова.

Но Сашко не дочува последните думи. Той усеща, че му се вие свят и се отпуска на креслото. Иска да извика, а не може. Кандиларов влиза, намокря една кърпичка с течността в шишето и я оставя върху носа на момчето. След това облича мушама — навън ръми дъжд. И като заключва два пъти секретната брава на апартамента, излиза.

Шест часа следобед. Пламен е разперил над главата си един черен чадър. Стои на пост под навеса на къщата. Той забелязва как на двадесет крачки от желязната врата спира лека кола. От нея слиза човек с очила и мушама. Той има собствен ключ, отключва и влиза. Пламен го познава — Крум Кандиларов, приятелят на дядо му. Виждал го е на старата снимка в албума. Но защо отваря със свой ключ? И защо се спира някак дебнешком зад кипариса? Защо същият той — Кандиларов, който е влюбен в цветята, сега ги тъпче? Защо отива при желязната риба и с ръце в кожени ръкавици натиска очите й?

Пламен изтръпва. Какво да прави? През завесата на дъжда се вижда ясно как човекът с ръкавиците налучква управлението на механизма в рибата и тя се отмества встрани. Открива се скривалището с желязната решетка. Влезлият се навежда, взима един камък и пак се оглежда подозрително.

Пламен захвърля чадъра и с няколко скока стига до грабителя. Хваща ръката му и изкрещява:

— Стойте! Не пипайте книжата!

Но в следващия миг човекът с мушамата го поваля с един удар и го отмъква при оградата, където растат буйни храсти. Той не вижда, че едно стройно момиченце в син прозрачен дъждобран се крие зад кипарисите. Това е Лада, закъсняла заради урока си по пиано.

В следващите двадесет секунди човекът с мушамата успява да вдигне желязната решетка. Но той не може да схване механизма за изваждане на стъкления, херметически затворен съд и го разбива с камък. После напъхва свитъците и тетрадките под мушамата си и с дебнещи стъпки излиза на улицата. Тук е пусто и безлюдно. В дъното се мярва силуетът на колата. Човекът затичва към нея, мушва се вътре и тя потегля.

— СФ — 2255! — прочита Лада гласно номера на колата.

Разплакано, момичето се втурва по алеята. Натиска звънеца на външната врата, удря с юмруци. Но бабата не чува.

— Пламка-а-а! — изпищява Лада.

Тя се спуска през мокрите треви към храстите. Лицето на Пламен е неузнаваемо. Под полуотворените му клепки блести почти неподвижен поглед. По бузите му личат петна от кал. Тя го разтърсва и със зъби и нокти успява да развърже кърпата, която пристяга врата му.

В това време в двора влизат Евгения и двама души. По-възрастният човек е майор от милицията, в мушама. Другият — цивилен, с шлифер.

След малко клепките на Пламен потрепват. Той усеща завръщащото се съзнание. Пред очите му, като в калейдоскоп, се появяват и чезнат образите на Лада и Евгения, на двама непознати хора, единият от които е в униформа. Но веднага го сепва тревожен въпрос: „Къде е Сашко?“ и с героични усилия казва:

— Сашко е при Крум Кандиларов на улица „Сердика“… Човекът с мушамата беше Кандиларов.

И отново притваря клепки.

* * *

Този ден стават толкова много събития!

Кола номер СФ — 2255 е спряна на един оживен кръстопът. На пръв поглед изглежда, че милиционерът ще прави проверка на документите или е забелязал някакво нарушение. Но с бързо движение той изважда пистолета си и го насочва към човека, който се е свил на задното седалище. Това е Кандиларов.

Този ден Сашко е намерен упоен в стаята с многото цветя.

Този ден бабата на Пламен припада, когато разбира, че внукът й е със счупена ръка и е закаран в институт „Пирогов“. Венета е извикана от обекта. На бащата е изпратена телеграма да се върне в София.

Този ден задържаният Крум Кандиларов, притиснат до стената на обвиняващите го факти, започва да пише своите показания.

* * *

Петнадесет дни след спасяването на чертежите. В Академията на науките заседава голяма комисия от научни работници. На дългата, постлана със зелено сукно маса са разгърнати под стъкло ценните чертежи и изчисления на професор Владимиров.

Говори професор Дамян Петров, човекът с малко гърбав нос, но ясни, необикновено вдъхновени очи.

— Засега роботите са направили своите първи стъпки. В Брюксел например има автомат-робот за телефонни услуги, който дава безпогрешни отговори. Други роботи заменят чиновниците — касиери на гарите. Трети са автоматични регулировчици на движението, диспечери на такива сложни обекти за ръководене като летищата. През 1947 година бе осъществен полет на пътнически самолет над Атлантическия океан с летец-робот. А най-новите роботи се подготвят за изпращането в Космоса на неимоверно далечни разстояния. Сложният машинен автомат-робот на професор Владимиров е в състояние да извършва автоматично и самостоятелно да изпълнява сложни операции. Той бе спасен от четирима малки разузнавачи. Изобретението е явна стъпка в областта на световната кибернетика.

Но нека напуснем залата в Академията. Съвещанието ще продължи много време.

* * *

В този ден Пламен е изписан от института „Пирогов“. Облегнат на две големи възглавници, той седи в леглото си. Лявата му ръка е гипсирана, затова я държи над одеялото, с което майка му го е завила. Руменина е избуяла отново на бузите му, косите му са все тъй непокорни като грива на младо конче. На масичката до леглото в кристална ваза е натопен прекрасен полски букет. Всяко цветенце му напомня за Кремиковското поле. Лалка е брала букета. В него той намери малко писъмце:

„Пламене, здравей! Гордея се, че имам приятел като тебе. Ти наистина си бил разузнавач. Свиря с цигулката. Прости ми, че отначало те помислих за самохвалко!

Лалка.“

Вратата се отваря тихо. Чува се шепот. Усмихнати влизат Сашко, Лада и Евгения. Идва му на гости и сам вуйчото на Евгения майор Белев.

— А, малкият разузнавач оздравя ли? — усмихва се майорът.

Четиримата насядат около леглото на Пламен. Разпитват го за ръката, интересуват се кога ще бъде смъкнат гипсът.

— Другарю Белев — обръща се към майора Пламен, — не ми е съвсем ясно онова, което стана. Защо сбъркахме? Та ние не се проявихме като добри разузнавачи. Повярвахме на врага.

Майорът събира гъстите си вежди.

— Да, това е най-голямата грешка! Когато се разузнава, трябва да се съпоставят всички факти. Вие не знаехте например известни подробности за живота на Крум Кандиларов. Той е завършил висшето си образование на Запад. Освен това синът му, който тук не бе приет в университета, избяга там под предлог, че отива при майка си. Срокът в паспорта му изтече и той не се завърна. Кандиларов посегна два пъти на чуждия научен труд. Първия път, за да спечели пари, втория — за да изпрати ценните чертежи зад границата на сина си, който щеше да ги предложи на чужди фирми. Такива хора като Кандиларов нямат дом и родина.

— Вуйчо, ами защо Дамян Петров се е интересувал от чертежите? — пита Евгения.

— Дамян Петров се интересуваше от изобретението като научен работник, а не за лични облаги. Когато Пламен му позвънил, той ни съобщи за случилото се веднага. — Лицето на майор Белев е строго и сериозно.

— Три дни професорът е измъчван в Обществената безопасност да каже къде е скрил чертежите си. Той издържа инквизицията, макар и полужив. На четвъртата сутрин го заварват мъртъв — разбил си главата в каменния зид. Нямал друго оръжие освен смелостта.

— Ако знаехме, че Кандиларов е такъв подъл враг, едва ли бихме посмели да влезем в къщата му и да разговаряме с него… — прошепва Евгения.

— Да… — отвръща майорът. — Но вие открихте две малки подробности, които изведнъж развързаха възела: познахте, че професорът е излизал онази вечер навън и второ — доведохте маймунката.

Майорът поглежда часовника си и след малко тръгва. Изпраща го Венета Люцканова, която се усмихва дружелюбно:

— Другарю майор, благодаря ви, че дойдохте да видите Пламен.

До леглото остават само Евгения, Сашко и Лада.

— Ами как ще живеем занапред без клетва? — пита Евгения.

— Има време до другата лятна ваканция! — подмигва Сашко.

— А защо трябва да чакаме ваканцията? Съществуват толкова много благородни и трудни задачи… — казва твърдо Пламен.

И те скупчват глави да обмислят какво ново хубаво и благородно дело биха могли да извършат.