Ема Йончева
Железният син на професора (4)

III глава

Комбинатът, за който има един километър дълги чертежи и изчисления. Героите на Кремиковци. Колко тежели обикновените клещи! И колко дълъг бил летният горещ ден! Кой е Кангасейро? Едно добро момиче е наречено „патица“. По подобие на Робинзон Крузо Пламен започва да си води дневник. Приказка за човешката воля

„Нов ден — нов късмет!“ — казва мъдрата народна поговорка. А какъв нов късмет му предлага новият ден?

Това е едни вторник с немилостиво слънце. Вторник с асфалтиран път, който води за Кремиковци. Прашен обикновен вторник.

Пламен седи до майка си на първата седалка в автобуса. Избира си място до прозореца и тя не се противопоставя. Нека гледа как светлее изгревът на новия работен ден.

Рейсът е препълнен с работници. Лицата им имат медния отблясък на слънцето. Приказват шумно. Смеят се. Един дъвче милинки. Друг придрямва.

Венета Люцканова чете сутрешен вестник. На първа страница пише: „Кремиковци — сърце на бъдещето“. Дадена е голяма снимка на младежи и девойки, бетонджии. Пламен поглежда нехайно снимката. Майка му долавя този поглед и казва:

— Това са нашите герои! По на двадесет години са, а заводи строят!

— Не приличат на герои — смънква Пламен.

Не му е ясно как девойките с белите си ръчички вдигат заводи. Според майка му някакъв бетонджия може да се нарече „герой“. А според него герои са Левски, Ботев… Героично е да летиш в космоса. Изобщо подвигът да е свързан с борбата на живот и смърт. „А какви са тези герои с ватенки и електрожени? — мисли Пламен. — Всеки човек си има някаква длъжност в живота. Един кара камион, друг пише книги, трети продава сладолед, четвърти снима филми, пети е център-нападател… А ето — има и работници!“ Изобщо Пламен не споделя възгледите на майка си за човешкия героизъм!

Моторите на автобусната кола работят задъхано. Сините перденца на прозорците са прашни. А на Пламен му се спи още. За пръв път става в 6 часа. Той никога не е предполагал, че когато слънцето тръгне на път, с него тръгват за обектите и толкова много хора. Освен това му е тъжно, че всичко завърши тъй глупаво. Изгоряха нотите на операта! Майка му скъса самолетния билет. Той е далеч от приятелите си…

Не го радва и гледката през прозореца! Червените къщи на крайния столичен квартал сякаш бягат назад. Далеч в полето се виждат бетонираните писти на летището. Пламен отвръща поглед от него. Като че ли нарочно минават оттук. Самолетът е може би вече излетял. Място 12 е празно!

От двете страни на шосето са се опънали кооперативни блокове с царевица, чиито върхове се поклащат леко. От кочаните им висят сребристи коси.

Майка му вдига поглед от вестника. Лъчите на изгрева, които се пречупват през прашното стъкло, огряват лицето й. То е младо и хубаво въпреки ранните бръчици.

— Пламене, ето виж, оттам започва нашият комбинат — тя вдига ръка и очертава една линия по стъклото. — Вляво, в самата планина, е рудното находище, по-нататък са кариерите за чакъл, а тук в равнината никнат сградите.

В плещите на планината той вижда изкопи. Сигурно това са откритите рудници. Сградите са пръснати в полето. В далечината се редят и други строежи. Къде е комбинатът?

— Аз мислех, че комбинатът има сто или хиляда комина! — възкликва Пламен. — Нещо като град от заводи!

Майката се усмихва малко иронично, защото разбира вълнението на момчето си.

— Комбинатът ще бъде много голям. Ако залепим чертежите му един до друг, те ще образуват лента, дълга един километър! Сега се наливат основите на главните строежи. Ето там е цехът за метални конструкции. По-нататък е РМЗ-то. А тук — тя сочи към небето — ще минава въздушна линия, по която ще летят вагонетки, пълни с руда. Това ще бъде най-хубавият пейзаж в нашата родина!

Майка му дори и сега, когато му обяснява, се вглежда в първите строежи с нескриван възторг. Според Пламен това е една недовършена картина. Художникът е цапнал няколко петна, всичко останало си го представяй! Ето че и по въпроса за пейзажа той е на свое мнение. Според него най-красив е пейзажът на плацовете, от които излитат междупланетните кораби.

В това време кондукторката известява:

— Спирка Базата!

Пламен слиза от рейсовата кола тромаво. На ръката му тежи куфар. Той хвърля отчаян поглед към обекта. Виждат се ниски общежития с асфалтови покриви, редица побити стълбове. Те са от железобетон, както ще научи по-късно той. Виждат се цилиндри, планини от желязо, дървени бараки, украсени с алени лозунги. Задъхани работят машини, облени с цимент. По всички пътища между строителните площадки се движат камиони, разтоварващи се сами. Те напомнят работливи пчели, които влизат в кошерите, оставят своя товар и веднага бързат да се върнат за нов. Това са кремиковските самосвали.

И всичко е обгърнато в облаци прах. Да, вторникът е един обикновен прашен вторник в живота му.

* * *

Още в първия ден майка му го развежда из Базата, разказва му разни сложни неща за строителството. Според нея той трябва да ги знае. А според него това са излишни подробности.

Най-накрая той запомня, че Базата е голямо самостоятелно предприятие в района на комбината. То е първият обект, от който започва дългата верига строежи. Тук се произвеждат бетон, стоманобетонни конструкции, строителни материали като асфалтобетон и още много други.

Влизат в нови сгради, построени от цимент и желязо. Тук почти няма тухлени стени като на обикновените къщи. Залите са големи. Не са изминали и половината от строежа, а краката вече го болят. Облечени в сили дочени дрехи, строителите започват работа. Един младеж реже с огнена струя железни листове. По-нататък работници изливат стоманобетонни елементи. Формите са големи и сложни, изисква се майсторско око и вярна ръка.

— Тъй се излива бетонът! — пояснява майката. — С материали от Базата ще се вдигне целият комбинат!

Според нея излетите форми, които се изпичат на слънцето, се казват „стоманобетонни елементи“. Почти всички сгради ще бъдат построени с готови стени, покриви, рамки за прозорци и врати от железобетон. А според Пламен те приличат на огромни кексове, забъркани от бетон и изпечени във фурната на лятното слънце.

После майка му го повежда към един цех, който е под открито небе.

— Това е арматурният цех, в който работя и аз! — казва тя, като отвръща сърдечно на поздравите на работниците.

Тук няма бюра и телефони! Това е обикновена землена площадка, на която са подредени купища желязо с различен диаметър. Има и дълги маси като в столова. Пламен гледа как един работник опъва желязо. До него девойка с големи брезентови ръкавици извива друго желязо.

— Тук правят железните скелети, които придават якост на бетона — продължава майка му.

При думата „скелети“ той си спомня учебния скелет в училището.

— И ти ще работиш в този цех без килими! — добавя майката.

Да прави железни призраци? Той? Пламен? Та неговите ръце са мекички и пухкавички…

— Но аз не зная как се правят тия скелети! Мога да снимам работниците. Нали нося фотоапаратчето.

— Не! — усмихва се майка му. — Има си и за тая работа кандидати. А ти ще работиш! Ей сега ще те запозная с бригадира ти. Ще му казваш „другарю бригадир“! Той е знатен човек! От десет години работи на най-големите строежи в страната.

Ето че вторникът излиза още по-черен. Майка му наистина не се шегува. Тя тръгва да търси бригадира.

Пламен стои изтръпнал сред работната площадка.

Не, дори и Робиизон, когато е попаднал на Острова на отчаянието, не се е чувствувал по-зле! Този цех е остров от железа. И всичко е грозно. Ето ти най-красивият пейзаж на българската земя.

— Това е моят син. Новият помагач! — представя майката своя син на бригадира. — Зачисли го в твоята бригада!

Бай Вълко е широкоплещест, с кралимарковски черни мустаци, които, ако са малко по-дълги, ще завие зад ушите си. Ризата му е разкопчана — открива се космата гръд. Зад ухо е боднал жълт молив. И ръцете му груби, нечовешки големи. Като стисва ръката на Пламен, момчето изохква и оглежда дланта си дали не е посиняла.

— Как ти е името, бре момко? — пита бригадирът.

— Пламен.

— Я ела сега, Пламене, да те въоръжа с едни новички клещи!

— За какво ми са клещи?

— Да работиш! Какъв арматурист ще стане от тебе…

— И всичко да бъде, както приказвахме, бай Вълко! — добавя майката.

Тя прокарва пръсти през рошавата руса коса на момчето си:

— Пламене, това е твоят първи трудов ден. Той ще бъде най-тежкият, но ти винаги ще си спомняш за него с умиление.

* * *

— Е, това е моят подарък — бай Вълко му подава едни нови клещи.

Дръжките им са боядисани в червено. В сравнение с грубите клещи на останалите арматуристи тези са много по-хубави.

— А какво ще правя с тях? — пита Пламен, като ги държи несръчно. — Те, ръцете ми… нищо не могат да вършат!

— Ти за ръцете не се грижи! — скършва вежди бригадирът. — Те са като ония мечки в приказката, дето играят според тоягата. Когато тоягата на мечкаря е дебела и сурова, мечката и хоро играе. Вземе ли мечкарят по-тънка пръчица, мечката се прави на болна…

— Много тежат! Тази работа не е за ученик!

— Та клещите не са писалка, я! Ама ти си пионер! Къде ти е куражът? Скоро ще станеш такъв приятел с тях, че като дойде време да си тръгнеш за София, ще ми кажеш: „Чичо Вълко, дай ми ги за спомен!“ Когато започнах някога работа, моят майстор ми подари една стара мистрия. Стара беше, ама още си я пазя. С нея се учих да работя.

— Чак за спомен няма да поискам клещите! — признава откровено Пламен. — Защо ще вземам занаята на работниците?

— Всеки човек трябва да си има занаят! Ти помисли по тия работи, дето приказвахме сега…

Бригадирът оглежда работната площадка. Каква работа да му даде? Инженер Люцканова изглежда е препатила с това момче, за да го доведе тук. Преди малко тя му каза: „Бай Вълко, намери му истинска работа. Моля те! По характер е самонадеян, непостоянен, хвали се, едно хване, друго остави. Глезен е. От много подаръци не познава трудностите. Та затова го доведох!“ Момчето не знае где се ражда хлябът, не знае как се закалява желязото… Днес шоколадче, утре балонче, вдруги ден топка… Ех, добър гражданин не е само оня, който завърши с отличие училището и се запише студент! Трябва да обичаш земята, да познаваш народа си, да не се срамуваш от труда!

Обзет от тия мисли, бай Вълко си спомня за своите момичета. Едното му писа, че през лятото ще отиде да помага на майка си в птичарника. Другото учи в техникум по дърворезба. Ръцете му сръчни като бащините! Под длетото му разцъфтяват истински цветя от дърво.

Ами от тоя глезен Пламен дали ще стане арматурист? Ще успее ли да запали майсторът сърцето му? Колко много необучени работници е учил досега! Нали младите ще поемат от тях, старите, и мистриите, и клещите, и електрожените. Във верни ръце трябва да предадат оръжието на труда!

Наблизо работи една комсомолска момичешка бригада. Тя прави арматура за колони и сводове. По земята — купища железни пръчки.

— Най-работливата тук е оная девойка с алената кърпа! Цонка!

Девойката, която му сочи бай Вълко, е с панталони от док. Тя не вдига поглед, заета е.

— Тия момичета се учиха, за да станат арматуристи… Ей горе, над селото, има стар манастир. Виждаш ли го? Там някога живеели монахини. А ние, като нямаше къде да настаним хората, заехме и тия стаи… за строителните курсове. Гдето са висели иконите, изправихме черни дъски. Та искам да ти кажа, и работниците са учен народ.

Сред хората от бригадата се промъква едно едро сиво куче.

— А това е нашият Кангасейро. Много умно куче. То ни купува цигари от лавката. И още една способност има — лови бегълците!

Пламен се вглежда страхливо в кучето. Дали няма някога и него да хване?

— Ела да ти покажа какво трябва да правиш! — казва бригадирът.

И като някой фокусник той завърта пред погледа на момчето едно стреме. После го провира край другите рамки, завива краищата му с помощта на клещите и когато всичко е стегнато, прекъсва връзката.

— Дръж здраво, моето момче! — подава му тежкия инструмент. — Тя, арматурата, е велика работа. Арматура значи „въоръжение“! Ей тия железни пръчки въоръжават бетона, правят го издръжлив.

Пламен поема клещите с пухкавите си ръце. Но пръстите му започват да треперят. Това не е воден пистолет, с който можеш да пръскаш роклите на момичетата и стъклата на витрините! Не е и тебешир, с който се драска навсякъде. Клещите искат да ги уважаваш. Трябва да ги хванеш здраво и да завиваш внимателно телчетата.

* * *

Следобедното слънце е силен прожектор с дълги жълти лъчи. То като че ли се е спряло точно над землището на комбината, грее силно и не го е грижа, че работниците се къпят в пот. И може би защото на площадката е струпано стотици тонове желязо, въздухът става още по-задушен. Прахът е нагрят до бяло като пепел на запалено огнище. Дочените дрехи избеляват не с дни, а с часове. Сянка можеш да намериш само под покрива на дървената барака, в която са скрити дамаджаната с вода, новите дрехи на работниците и книжата на бригадира. Но ако влезеш вътре и много се заседиш, другарите ти ще подсвирнат.

— Върви ли, моето момче? — пита бай Вълко, който наминава да види малкия помагач.

— Много тежат клещите! — признава Пламен.

По дланите му са излезли плюски. От стоене прав не усеща кръста си, като че ли в него са впили щипките си десет рака.

Бай Вълко се подсмива под мустак:

— Ти не се отчайвай. Аз ти подарих вълшебни клещи. Утре ще тежат с 10 грама по-малко, други ден с 20 и тъй, докато станат леки като перце.

— И хлябът, и водата ще му се усладят! — подхвърля Цонка. — Само че много често поглежда слънцето.

Тук, на обекта, всички момичета са в панталони. Някои носят брезентови груби ръкавици. Не можеш да си ги представиш как ще изглеждат с найлонови рокли и високи токчета.

— То сладолед да имаше… — мънка Пламен.

— По-яко връзвай! — казва строго бай Вълко, наблюдавайки работата му. — И пак ти повтарям: от утре клещите ще станат по-леки.

Пламен размисля объркан. Желязото при всички обстоятелства си е желязо и тежи. Може би само ръцете му ще свикнат с клещите? Това ли иска да му каже бай Вълко?

Преди да си тръгне, бригадирът му поръчва:

— Па каквото не ти е ясно, питай!

Пламен продължава да връзва и затяга жичките около металния скелет за арматурата. Няма ли край работният ден? По дланите му се пукат плюските. И майка му я няма. Гледа си работата тя, не се тревожи, че и той, едничкият й син е тука и като чироз се препича на слънцето.

И в София грее слънцето. Но там другарите му играят в градината под сенчестите клони на акациите и брезите. Отиват на плажа. Как смешно е, че Пламен се тревожеше къде ще прекара лятната ваканция. Чудеше се какво да избере. Сега всичко е свършено! Жълто слънце грее, но денят му се вижда черен!

Изведнъж му прилошава. Жълтото слънце става наистина черно. Земята е синя. Скелетите — червени. После скелетите са черни, небето червено, облаците сини… В този кръговъртеж от цветове той загубва представа, че държи клещи и е стъпил на земята.

Изпуска клещите… Олюлява се.

Цонка го прихваща нежно. Тя е дребничка, а ръцете й са силни.

— Пилето слънчаса! — казва някой.

— Извикайте инженер Люцканова!

— Ей сега ще му размине! — намесва се бай Вълко.

Другарите от бригадата довеждат Пламен до дъсчената барака и го поставят да седне на пейката. Намокрят челото му с вода, разтриват гърдите му с мокра длан. И отново хората придобиват своите образи, земята е под краката им, небето е синьо, а слънцето жълто.

— Мина ми — промълвя Пламен.

— Ти постой на сянка, твоите другари ще те заместят — казва бащински бай Вълко и всички излизат.

Той остава сам в бараката. Може да си поплаче. Какво ли правят сега Евгения, Сашко и Лада? Евгения сигурно си чете книжки. Лада свири и танцува, за да се яви на конкурсен изпит в балетното училище. А Сашко? Той може би не знае какво да направи сам. Той е армия без командир.

Пламен, чувствува не само болка в кръста и умора, не само премаляване от горещината. По-страшна е тази тъга по приятелите, по тихия живот, когато можеше да пилее своето време.

Изведнъж един грапав език облизва крака му. Пламен се отдръпва. О, това е Кангасейро, кучето на бригадата. Едва сега го разглежда по-отблизо. То е бяло куче с кафяво петно на челото като звезда. Козината му е дълга, ушите клепнали, а очите добри и приятелски, влажни като очи на човек.

Кратка е неговата история. Тук го донесъл като малко кученце един младеж. Той бил въоръжен с кама, пеел мексикански песни, носел голяма сламена капела и сам си измислил прякора Кангасейро. И кученцето взело неговото име след заминаването му. Младежът бил хулиган, направил кражба и го отстранили от обекта. И защото пиел и биел кученцето, хората от бригадата скрили бедното животно и едва след прогонването на неговия господар го извели на бял свят.

Пламен се вглежда в очите на кучето. В тях се крие израз на умиление, сякаш го питат: „Защо плачеш, кой те наскърби?“

— Само ти едничък ме разбираш Кангасейро!

Кучето мълчи, поклаща глава съчувствено.

— Ох, кога ще свърши работният ден? — въздъхва Пламен.

Тук, на Кремиковци, той поглежда часовника си по 60 пъти на минута.

* * *

Небето над Кремиковци е бездънно, богато с много съкровища. Негово е голямото златно слънце. Негови са едрите летни звезди. Негови са облаците, по-бели от крилата на чайки.

А таванът на стаята в общежитието, където заемат една малка стаичка с майка си, е нисък и грубо измазан. През стените се чуват гласовете на девойки от бригадите. Спорят за някакъв филм.

Стаята е загрозена от нейните предишни обитатели. Тука са живели мъже. По стените са забити големи гвоздеи. Опънато е въже, на което са мятали дрехите си. На измазаната с бяла боя врата някой от наемателите е водел своето счетоводство с химически молив.

Цял един живот е отразен в тези сметки. По тях можеш да се досетиш за биографията на човека. Защо е трябвало да драска всичко по вратата? Пламен би си живял при такава „нашарена“ врата, но майка му поръча:

— Щом се върнеш от работа, измий прозорците и вратата. Тук ще живеем през този месец, докато работата е напрегната.

— Няма ли чистачка?

— Не!

— Ама аз не съм момиче!

— Вярвам, че ще подредиш стаята по-добре и от момиче!

Вгледан в сметките, написани с химически молив, Пламен се размисля за своите драсканици. Кой ли ще се мъчи да ги заличава? И за първи път след като свършва работният ден, грабнал мокър парцал, леген с вода и един сапун, той влиза в ролята на момиче. За престилка приспособява розовата кърпа за лице.

Но как се подрежда една стая? Прозорците й са оплюти от мухи, по тях се виждат пръски вар. Подът е замърсен. В ъгъла, върху дъските, личи отпечатък от нагорещена ютия.

Пламен започва да трие драсканиците по вратата. Но се изморява лесно. Защо не опита прозорците? Те може би се чистят по-лесно. Търка и размазва, но прозорците стават все по-мътни…

В това време някой се засмива наблизо. Пламен обръща глава и вижда едно дребно момиченце с розова басмена рокличка. То е в бели гуменки. В ръката си, украсена с посребрена гривничка, държи книга.

— Коя си ти? — пита Пламен.

— Лалка.

Тя се вглежда в прозореца и подхвърля:

— Ти с вода ли ги миеш или с боза?

— Не виждаш ли? С вода…

Момиченцето изглежда е любопитно, защото продължава да разпитва:

— Ами какво правиш на Базата?

— Арматурист съм! А ти?

— Мама е готвачка в стола. Ние сме от Ботунец и аз идвам да й помагам…

— Коя е тая книга?

— „Произшествие на тихата улица“. Много хубава! Знаеш ли я?

— Аз я прочетох за пет минути.

— Толкова ли бързо четеш? — учудва се момичето.

— Тънък специалист съм по тия работи. Прочитам първите пет страници и последните пет. В първите пет изчезва Васко. В последните се разбира как е изчезнало момчето. А в средата — милицията го търси. Това се вижда и в картинките.

— Тогава можеш да прочетеш за един ден десет книги. Но това обижда писателя… Той се мъчил да пише, пък ти…

— Този писател е татков приятел. Той ми подари книжка с автограф.

— С фотограф ли? — пита момиченцето.

— Не, автограф! Със своя личен подпис.

Пламен написа върху стъклото на прозореца „ПЛАМЕН“ и му посочва подписа си.

— Гледай, това е автограф. Аз, ако стана писател, ще давам ей такива големи автографи!

Лалка е съвсем смутена. Какво момче срещна! Като нея на години, пък по десет книги чете на ден, станал вече арматурист, знае думата „автограф“ и може да стане писател… Не е лошо да се запознае с такова рядко момче! И тя подава дребната си ръчичка:

— Искаш ли да станем приятели?

— Искам, ама при едно условие — отвръща той. — Да ми кажеш как се чистят прозорци. И ако си приятелка, ела да мм помогнеш…

Лалка е работно селско момиче, от все сърце се заема с работата.

— Аз ще ти направя една ракета за спомен — казва Пламен, зарадван, че някой вместо него ще свърши работата.

Той намира вестник и пред смаяните очи на Лалка сгъва чудесна ракета с триъгълни крила. Той я вдига и я хвърля през прозореца.

— Ах, каква ракета! Баща ти да не е летец?

— Баща ми разкопава стари градове и гробници…

Лалка гледа смутено.

— Гробар ли е? — пита тя.

— Не, археолог!

— Ами какво друго умееш да правиш?

— Друго ли? Мога да хвана жив диверсант!

— Ой! Аз пък ще избягам…

— Като момиче на теб е простено да се страхуваш… Тази професия се нарича „разузнавач“.

Лалка е пленена завинаги. В тяхното село няма такива момчета. Но едно съмнение се прокрадва в съзнанието й. „Да не би да се сприятелява с един Самохвалко. А може би е Мързеливко!“…

— Ти ела да триеш прозорците от едната страна, че бързо засъхват… — и тя му подава стар смачкан вестник.

Двамата се вглеждат през стъклото един в друг. Пламен се опитва да се държи героично, но ръцете му отмаляват.

— Ти не се ли хвалиш, че си разузнавач? — пита строго Лалка. — Какво си открил досега?

— Сега съм на път да разкрия една голяма тайна. Преди повече от петнадесет години е извършено престъпление. Един професор изчезва. Изчезват и неговите документи. Кой е виновен за съдбата на професора? Къде са документите?

Пламен не признава на Лалка, че той вече в душата си се е отказал от разнищването на тайната, че в характера му липсва упоритостта.

* * *

Летните звезди греят в рамката на прозореца. От съседната стая се чуват гласове. Пак за филм спорят момичетата. Стаята е изпълнена с приятен дъх. Подът е измит, прахът изтрит, прозорците светят, масата е постлана със зелени картони. Пламеновите книги са наредени — тук са „Робинзон Крузо“, „Мъглявината на Андромеда“, „Децата на Капитан Гранд“…

Пламен очаква майка си и за да не го е страх да бъде сам в стаята, той чете. В момента му е на гости самият Робинзон. Това е единствената книга, която е прочел два пъти и без особени прескачания. Това се дължи на тайната му завист към Робинзон.

Пламен е стигнал до 54 страница. Дотук Робинзон е преживял страшното корабокрушение. С големи усилия той успява да се добере до един остров. В следващите дни пренася на палубата на кораба всички по-ценни неща. Построява си жилище, има си вече коза и козленца. За да не загуби представа за времето, той си прави календар — една греда, забита в пясъка. С големи букви върху нея са изрязани думите:

„Тук за първи път стъпих на тоя пустинен остров на 30 септември 1659 година.“

И оттогава всеки ден Робинзон прави по една резка. По цели дни той скита из пустия остров, търси храна. Но от време на време го обзема отчаяние, изпитва смътна тъга. За да се пребори с тези горчиви чувства, той взема перото. Разделя страницата на тетрадката си на две. На половината вляво написва „Лошо“ на дясната половина „Хубаво“.

Пламен чете и сърцето му тупти съчувствено към отчаяния Робинзон. И Пламен е отчаян. Следователно съдбата на Робинзон го трогва до сълзи.

ЛОШО

1.

Захвърлен съм на един тъжен необитаем остров и нямам никаква надежда за спасение.

2.

Аз съм далеч от цялото човечество, аз съм пустинник, прокуден завинаги от света на хората.

3.

Дрехите ми са малко и скоро няма да има с какво да покривам голото си тяло.

4.

Аз не мога да се защитя, ако ме нападнат лоши хора или диви зверове.

ХУБАВО

1.

Но аз останах жив, а можех да се удавя както всичките си спътници.

2.

Но аз не умрях от глад и не загинах в тая пустиня.

3.

Но климатът тук е горещ и мога да мина и без дрехи.

4.

Но тук няма ни хора, ни зверове. И мога да се смятам щастлив, че вълните не ме изхвърлиха на африканския бряг, дето има толкова свирепи хищници.

Пламен спира да чете. Защо и той — нещастният, наказаният, да не започне дневник? Той изважда новия си бележник и червената писалка с химикал. Опитва как пише. Добре! На първата страница трябва да постави надпис: „Мъченическото лято на едно момче“. Не! По-добре: „Кремиковски дневник“. После разделя страничните с по една черта, написва „Лошо“ и „Хубаво“ и започва:

ЛОШО

1.

Рейсът ме доведе на един шумен и препълнен с хора, машини и прах остров. Нарича се Базата. Нямам никаква надежда за спасение. Заради изгорелите ръкописи на една опера трябва да прекарам на него златната лятна ваканция.

2.

Аз съм далеч от цялото човечество. Евгения, Сашко и Лада са си добре. Татковата експедиция може би е открила търсения кораб? Аз съм тук — нещастен арматурист; прокуден, длъжен да работи по 8 часа с едни тежки клещи. Само да ги държиш, пак ще се измориш…

3.

Как да изляза от това положение? Да кажа ли на мама, че ще започна да разследвам тайната за железния човек? Но тя няма да повярва. Тя е сърдита. С мен разговаря служебно.

4.

Няма с кого да разменя думи, няма кой да ме ободри и утеши. Поне да не бях се скарал с Евгения! Защо я нарекох „очиларка“? Аз съм едно лошо момче! А какво е човекът без приятели? Ще питам бай Вълко.

ХУБАВО

1.

Но все пак не ме биха. В първия момент помислих, че ще ме заключат сам в мазето.

2.

Запознах се случайно с кучето Кангасейро. Ако имах такова куче в София, може би щяхме да открием тайната за железния човек.

Запознах се с една патица — Лалка й е името. Тя е чела много книги. Помоли ме дори, като напиша своята първа книга, да й я подаря с „автограф“. На автографа казва „фотограф“.

3.

Но все пак и аз мога да се смятам щастлив, че вълните на живота не ме изхвърлиха на африканския бряг, дето има толкова свирепи хищници.

Бай Вълко е строг като лъв, ръката му е от желязо. Хората от бригадата са различни.

Дора се гордее с новия си часовник. Христо, казват, бил поет, пък криел това. Дошъл да „проучва“ хората. Сигурно ще ме опише черен като коминочистач. А пък Цонка била влюбена! И то в един киноартист. Другите й казват: „Това не е лъжица за твоите уста!“ Какво? Тя се е приготвила да глътне киноартиста ли?

4.

Но аз успях да запазя вярата в себе си. Все някакъв подвиг ще извърша. Нещо на живот и смърт.

Пламен е изморен. Той скрива бележника и писалката и си ляга. Оставя лампата да свети.

Когато майка му се връща, тя намира чистата стая. Какво момче бил Пламен. И тя се навежда и го целува по челото.

* * *

На другия ден Пламен пита съвсем сериозно бай Вълко:

— Другарю бригадир, какво са приятелите за човека?

— Какво ли? Ами че човекът без тях е като дърво без корени. Е, ние от бригадата сме като хора от едно семейство. Ти си най-малкият. Кутрето.

Пламен привидно се съгласява. Но тайно си мисли. Да си кутре в някой национален отбор — това е чудесно! Но в семейството на някакви си арматуристи! Техният труд е най-неблагодарен. Художниците да речем подписват картините си, спортистите четат имената си във вестниците, снимат ги по телевизията, професорите са накичили фамилията с думата „професор“, лекарите с думата „доктор“… А арматуристите? Железните форми, направени от техните ръце, се превръщат в скелети, които се обличат в мускули от цимент. И хората забравят, че в мостовете, в основите на сградите, в заводските комини, в язовирните стени има арматурни скелети. Значи работата на арматурата е не само трудна, но и неблагодарна.

През първата седмица на престоя в Кремиковци му тежат твърде много клещите.

А през втората? Неочаквано той получава писмо от Евгения. То е шифровано по стария шифър, с който си е служила старата четворка. Азбуката е превърната в цифри. Буквата „а“ например е 1, буквата „в“ — 3 и тъй нататък. След дешифрирането той разбира съдържанието на писмото:

„Пламене, ти провали нашата клетва! И според всички си клетвопрестъпник. Не си достоен за разузнавач! Още ми е мъчно, че ме обиди. Аз нищо лошо не съм ти направила досега.

Евгения“

Като прочита писмото, Пламен усеща в очите си сълзи. Притиска с длан клепачите си. Мислено си заповядва да не плаче. Но образът на Евгения е пред него като образ от някакъв златен медальон. Въпреки очилата си тя е тъй мила и хубава, тъй добра.

Оставят го! Не бил достоен за разузнавач. Клетвопрестъпник! Той е сега наистина самотно дръвче без корени.

А защо не се опита да им докаже, че може да бъде разузнавач? Но затова се иска воля и упоритост! А неговата воля колко е! С какво се измерва човешката воля? Желязото се измерва с килограма, бозата с литъра, вещите с пари, а волята? Затова трябва да пита отново бригадира си.