Ема Йончева
Железният син на професора (5)

IV глава

Къщичката на смеха. Евгения поема разузнаването в свои ръце. Шоколадовите бонбони на Крум Кандиларов. В академията на науките има ли изобретен апарат, насочен към човешкото сърце, да открие неговите тайни? Професор всезнайко от света на сънищата. Накъде да вървят? Разузнаването не е приключение, то е трудно и опасно дело.

Докато Пламен работи на обекта, тримата му приятели прекарват ваканцията твърде весело.

В една неделна сутрин те се нареждат за билети пред Къщичката на смеха. Тя е малка, със заоблени стени. Вътре няма смешници клоуни, никой не разказва приказки. Но в дълбините й като вода от подземна пещера се разнася детски смях.

Сашко е облякъл моряшка блуза, върху която са закачени няколко значки. Той е кавалерът на двете момичета, които са по-високи и целомъдрени от него. Но затова пък самочувствието му е по-голямо. Той пръв подава билета си и се обръща към момичетата:

— Хайде!

Озовават се в продълговата зала с криви огледала. Един сребрист чуден свят, който не прилича и на сънищата дори! Всеки нормален образ е загрозен до неузнаваемост. Тук дори и най-красивото цвете би загубило своята хубост. Малкият Колумб изглежда за пръв път висок. Шията му е шия на кенгуру, краката — крака на щъркел, ушите — уши на магаре. Още една крачка и се превръща в ниско и смачкано като костенурка човече. С всяка крачка огледалата променят образа му по свой каприз. И от смях сълзи започват да бликат в очите му. Но той се харесва в огледалото, в което изглежда голям.

Евгения както винаги се опитва да бъде сериозна и тиха. Но тук човек се чувствува омагьосан да се смее. В огледалата тя изглежда тънка като дъждовен глист или едра като мечка.

Но истинска трагедия преживява Лада. Тя съвсем не се разсмива, когато съзира образа си в кривите огледала. Устата й е уста на вещица, косите й изглеждат остри и дълги като метли, очите — страшни. Само тези огледала й отнемат грациозността, разчупват нежния й профил… Възможно ли е да е толкова грозна? Или другите огледала са я лъгали?

— Помощ! Искам да изляза оттук… — се развиква тя и се хваща за ръката на Сашко.

— Ей сега… почакай… Ама защо плачеш? — превива се от смях Сашко и отраженията на образа му също се смеят.

Когато излизат навън, и тримата се движат като замаяни и се вглеждат един в друг.

— Приличам ли още на кенгуру? — пита Сашко. — Много хубаво беше!

— Ами аз не съм ли станала вещица? — проплаква Лада.

Когато Лада се успокоява, тя признава:

— По-хубаво щеше да е, ако с нас беше и Пламен. Той на какво ли щеше да прилича?

При спомена за приятеля им радостта и веселието помръкват. Тъй сив облак може да прибули ясния лик на слънцето. Макар че по общо решение Евгения му писа, че той е клетвопрестъпник, тримата не могат да го забравят. Няма кой да ги води.

— А ние дали постъпихме като другари? — подема Сашко. — Пратихме му писмо, че се отказваме от него, и толкова. А може би му е трудно на Кремиковци? А може би оттам ще си дойде герой?

— Какъвто иска да си дойде! — казва твърдо Евгения.

— Ами защо не продължим без него разузнаването по тайната на робота? Когато един войник падне в строя, друг го сменява… — пита Сашко.

— Добре. Да продължим разузнаването — усмихва се Евгения. — Но откъде да започнем? Аз си бях записала адресите на двамата асистенти на професора. Пламен споменаваше, че трябва да ги проучим много внимателно…

* * *

Улица „Сердика“ е прашна, ясна улица, по която е прехвърлено движението на съседния широк многолюден булевард. На тази улица се намират и няколко гаража, чиито коли още повече затрудняват движението.

Прах пълзи по ролетките на някогашните магазинчета, превърнати в канцеларии на трудово-производителни кооперации. Прах е замрежил и стъклата на прозорците на кооперациите.

На улица „Сердика“ няма нито едно дръвче. Дори и цветята в сандъчетата по первазите на прозорците клюмат изпрашени и изгорели. Зеленина се откроява само на един балкон в тази улица. Балконът се намира на втория етаж на сива къща, украсена с колони. Той е железен. Тук е разперил клони голям лимон с жълти лимони, които напомнят играчки по клоните на новогодишно дърво. Аленеят мушката. Преплели са клони нежни бодливи растения.

Разтворена е само вратата на хола. Един възрастен човек в черен лъскав халат, препасан с копринен шнур, пише писмо. Темето му е голо, край него стърчат като венец бели, леко къдрави коси. Човекът с халата ухае на одеколон. Той става и като влече шумно чехлите си, отива да отвори.

В рамката на вратата застават Сашко и Евгения. Той ги оглежда. В първия миг решава, че децата са дошли да поискат синята топка, паднала в саксиите на балкона. От вчера стои там тази топка.

— Топката ли търсите? Знаете ли, че можете да строшите някой прозорец?

— Не, ние идваме по важна работа — обажда се Сашко.

— Кого търсите най-после! — човекът с халата е готов да затвори вратата.

— Другаря Крум Кандиларов! — отвръща Сашко и с поглед посочва никелираната табелка на вратата. На нея пише „Крум Кандиларов — пенсионер“.

— Аз съм!

Сашко излиза по-напред.

— Аз пък съм внук на един ваш стар приятел. На професор Владимиров.

— А! Много се радвам. Какъв голям син имала Венета!

Човекът с халата го поканва вътре, като преди да влязат в хола, хвърля вестник върху купчината писма, натрупани на голямата маса.

Според Сашко това е кореспонденция от чужбина. Макар и отдалеч, с поглед той познава кои марки са от чужбина и кои са наши. Освен това пликовете са по-други. Ето той още с влизането си има вече един факт.

Крум Кандиларов кореспондира с хора от чужбина. Дано не забрави да съобщи тази подробност на другарите си.

— Седнете, малки приятели! Много се радвам, че ми дойдохте на гости — казва Кандиларов.

Усмивката му може да се нарече „златна“, защото на челюстите му блестят няколко златни зъба.

Той донася голяма кутия, пълна с шоколадови бонбони. Те са завити в станиол, който блести примамливо.

— Най-напред се почерпете. И ми разкажете каква е тази важна работа, заради която сте дошли. При мен, пенсионера, вече тъй рядко идват гости. Живея твърде самотно…

Сашко и Евгения се вглеждат един в друг. Да вземат ли? И двамата едновременно протягат ръка към кутията.

— Вземете си още по един! Ще ме обидите! — подканва ги Кандиларов и поднася бонбоните по-близо. Вземат още по един.

Сашко си мисли трескаво: „Значи Крум Кандиларов не е скъперник. Има добро и щедро сърце! Освен това тук има толкова много цветя! Цветята искат грижи и любов. Още едно потвърждение, че е човек с добро сърце. Може би трябва да му се доверим? Но рано е още…“

— Е, за какво сте дошли, момчета? — пита ги Кандиларов направо.

В този миг те загубват за малко самообладание. Уж те са дошли на разузнаване, а като че ли неговите зеници ги опипват. Но спасява ги това, че предварително е репетирано какво ще кажат. Сашко дори е стоял пред огледалото и се е наблюдавал с какъв израз ще каже целта на посещението.

— Ами аз… сега нали е лятна ваканция… започнах да подреждам албума на дядо.

— И какво общо имам аз с това?

— По онова време вие сте били негов асистент. Може би имате някои общи снимки и ще ни ги дадете?

— Да, аз бях един от неговите асистенти. Но снимки не сме правили заедно. Той беше твърде зает. И тъй аз не мога да ви бъда полезен…

Има опасност разговорът да свърши неочаквано. Кандиларов затваря кутията с бонбоните. А втори път под какъв предлог да дойдат? В този миг Сашко се досеща, че като разглеждаха снимките в стария албум на професор Владимиров, имаше снимка на трима души в бели престилки. Пламен им обясни, че това са Крум Кандиларов и Дамян Петров, асистентите.

— Но аз намерих една снимка, в която ви има и вас, и асистентът Дамян Петров, а дядо е в средата.

Бръчките на Кандиларов се присвиват нервно.

— Не си спомням да сме се снимали! — казва твърдо той.

— Вие и другарят Дамян сте били най-близките хора на дядо, нали? Той ви е обичал, вие сте му помагали в работата за робота, нали?

— Дядо ви, момче, работеше сам. Според мен той прекалено много се доверяваше на Дамян Петров. А с мене… играли сме шах заедно.

Крум Кандиларов става. Време е да си вървят. Двамата му се извиняват по два пъти за безпокойствието. И излизат. Те правят опит на раздяла да запитат за още нещо, важно и забравено от страх — кога за последен път Кандиларов е разговарял с професора, но така гузно заплитат въпроса си, че отговор не получават.

Едва когато слизат на улицата, си отдъхват.

— Ох, сърцето ми… — прошепва побледнял Сашко.

Какво са открили с това посещение? Какъв човек е Кандиларов? Един самотен пенсионер. Малко нервен. Може би има парализа на лицевия нерв. Отдал се е на цветарството. Той хвърли сянка върху личността на Дамян Петров. Може би това обвинение — „Той прекалено много се доверяваше на Дамян Петров“ — е също следа, която ги насочва към другия асистент?

Двамата вървят с широки крачки по улицата. Сашко си спомня за хубавите шоколадови бонбони. Той забравя да съобщи, че Кандиларов кореспондира с чужбина.

— Евгения, взимай ме винаги, когото отиваме на разузнаване в Кандиларов — казва възторжено той.

— Заради бонбоните ли?

— Ами, ей тъй… пък и за бонбоните!

— Знаеш ли, че ние сгрешихме, дето ги изядохме? Един истински разузнавач няма да приеме храна или питие от предполагаемия враг!

Изведнъж Сашко се прихваща за стомаха. Пребледнява. По челото му избива ситна като утринна роса пот.

— Ох, отровил ни е… Стомашните ми джунджурийки не са в ред.

— И аз чувствувам, че в жилите ми пълзи някаква отровна змия. Стигне ли до сърцето, ще го клъвне в край… — признава изплашена Евгения.

И двамата крачат прегърбени, изблещили очи. Ами ако наистина са отровени? Затова ли бяха тъй привлекателни бонбоните? Защо изядоха по два? Сигурна е смъртта им!

— Имаш ли стотинки в джоба? — сбутва го Евгения.

Двамата събират една шепа стотинки.

— За какво ти са? — пита Сашко.

— Към аптеката! Само рициновото може да ни спаси!

— Ама то и от него се умира… — хълца подире й Сашко.

Разузнавателната операция свършва в аптеката, където двамата купуват 100 грама рициново.

* * *

— Ало, другарят Дамян Петров ли е? — със служебен тон пита възрастният човек, който е на пропуска на Българската академия на науките.

— Да! — отвръща гласът.

— Обажда се пропускът! Търсят ви едно момче и едно момиче.

— Момче и момиче ли? Защо?

И едва когато човекът от пропуска съобщава, че момчето е внук на професор Владимиров, Дамян Петров се съгласява да ги приеме.

Сашко и Лада се изкачват по многобройните, постлани с килим стъпала. Лада е облякла най-новата си бяла рокля. Това е нейното първо самостоятелно разузнаване и тя трепери като есенен лист. За кураж се държи за ръката на Сашко.

— Ти говори, аз мога да си глътна езика от страх! — прошепва тя, когато наближават една голяма врата.

— Наблюдавай с четири очи! И най-малката подробност може да тласне разузнавателния ни план в друга посока… Ние не оценяваме дребните подробности…

Влизат в кабинет по физика, където се намират странни и лъскави уреди за опити. Посреща ги висок слаб човек. Очите му са ясни и проницателни. Кичурът коса, който се люлее над челото му, е съвсем побелял. Носът му изглежда гърбав, защото е пречупен. Това е първото, което забелязва Сашко. „Гърбавият нос на Дамян Петров е сигурен свидетел, че нещо в душата му е гърбаво и лошо“ — си мисли той.

— Елате! Имам възможност да ви отделя само пет минути! — казва строго Дамян Петров.

Сашко не може още да проговори.

— Ти си внукът на професор Владимиров, а?

— Да, аз съм…

— Учиш ли се? Дядо ти беше голям учен!

— Ами уча се!

— А защо сте дошли при мене?

Сашко повтаря заучената наизуст история с въпроса за някоя снимка на професора.

— Не съм се снимал с него за голямо съжаление! — отвръща Дамян Петров.

Сашко използува да попита кой е бил по-близък приятел на професора — той, Дамян Петров, или Крум Кандиларов. И за учудване и на двамата разузнавачи Дамян Петров им казва:

— Дядо ви се доверяваше прекалено много на Крум Кандиларов!

И той хвърля същата сянка върху другия асистент. Защо? Кой от двамата лъже? Кой е заплетен в тази история? Сашко усеща, че загубва почва под краката си. Забравя всички предварително обмислени въпроси. Може би има някакъв трети, четвърти враг? Как ще го открият?

Дамян Петров изглежда уморен, малко разсеян. Той не ги черпи с шоколадови бонбони. Той им показва само един странен апарат, приличен на телескоп. Обяснява им, че апаратът се нарича „електронен микроскоп“, че увеличава наблюдаваните обекти по 10000 до 100000 пъти. Между другото Дамян Петров им казва:

— Този микроскоп е истинско чудо на науката. Но не по-малко ценен щеше да бъде железният син на професор Владимиров! Аз правя опити да създам нещо подобно, но още не мога да успея.

„Това е важно! — мисли напрегнато Сашко. — Значи той прави опити! Значи той се занимава с кибернетика. Докато Крум Кандиларов живее скромен живот и се грижи за цветята си, Дамян Петров все още мисли за създаването на такъв мощен робот. Значи на него са трябвали чертежите и изчисленията! Това не е ли сигурна следа?“

В това време Дамян Петров поглежда часовника си и казва:

— Трябва да ви изпратя. Започвам един сложен опит!

Долу на улицата ги очаква Евгения.

— Е, какво?

— Той е! Той е врагът! — извиква Лада.

— По какво позна?

— Познах по страха си. Сърцето ми казва…

— Сърцето не е верен компас — казва загрижено Сашко. — За да открием врага трябва да го хванем като вълка в кошарата. А и от двамата асистенти нямаме истински следи. Те и двамата се обвиняват, че професорът е имал доверие в тях.

— Какво излиза? — въздъхва Евгения.

— Крум Кандиларов е като че ли по-добър, не е скъперник, щом почерпи с шоколадови бонбони, от които не се отровихме! — промълвя Сашко. — Ако е предател, нито едно цвете няма да цъфне в неговия дом. Дамян Петров изглежда гузен, може би затова той каза, че е зает. Носът му е крив като гърбица на камила. Телесната грозота говори и за грозота в душата. Но най-важното е, че той продължава да се мъчи по създаването на същия робот.

— Да попитаме баща ми кой от двамата е врагът — казва Лада.

— Баща ти работи в Института за рационализации! — пресича я Сашко.

— Ще видите, че той ще ни каже.

* * *

Бащата на Лада има навик, като се върне в къщи, да полегне на дивана и да пусне телевизора. Загледан в светлосиния екран, той си почива. Днес предават някакъв мач.

— Гол! — съобщава спикерът.

Вратарят вади топката от мрежата и със силен шут я запраща към центъра на игрището.

— Татко, бе! Искам да те попитам нещо! — обажда се Лада, като се умилква като котенце.

— Кажи, моето момиче!

— Татко, бе! Представи си, че аз имам колело.

— Представям си — отвръща бащата и следи футболната топка.

— Представи си, че някой ми го открадне. Питаме, разпитваме, никой не иска да признае, че го е взел. Има ли такъв апарат, който, като го насочиш към сърцето, да откриеш какви са мислите на човека.

— Представям си!

— Татко, ама има ли такъв апарат?

Бащата поглежда Лада. Какви странни въпроси задава момичето днес!

— Досега няма изобретен такъв апарат — отвръща той. — А за в бъдеще може би няма да има нужда от него. Хората ще станат по-добри. Няма да крадат и убиват. Няма да има подлеци. Непременно ще бъдат по-добри!

— Разбрах… — промълвя Лада.

Бащата продължава да следи мача в екрана на телевизора.

В тази нощ Лада сънува чуден сън, който прилича на приказка.

Тя се вижда в образа на професор Всезнайко — с очила и дълга до земята сребърна брада. Престилката й е бяла. Живее на върха на Слънчевата планина. Тук винаги е пролет, има цветя и в парка на лабораторията пеят много пъстрокрили птички. Но и те са пуснати на свобода. Използуват кафезите си за люлки. Кабинетът на професора е от стъкло и през неговите стени се виждат четирите посоки на света. В този момент някой звъни по телефона. Професорът Лада вдига слушалката.

— Ало, тук професор Всезнайко! Моля, кой е?? А, искате да приема делегация ли? Да… Но аз съм много зает. Все пак нека да дойдат!

И ето влизат трима делегати — Пламен, Евгения и Сашко. Професорът Лада им протяга ръка:

— Добър ден, малки приятели!

— Професор Всезнайко, молим ви за една услуга… — започва Пламен. — Искаме да изобретите такъв апарат, който прониква в човешкото сърце и може да открие всички негови тайни.

— Хубава идея! — казва професор Всезнайко-Лада.

Той взема един грамаден компас и рисува с червена боя над него човешко сърце. Стрелката на компаса минава през сърцето.

— Този компас може да отличи доброто от злото! Вземете го и нека на земята няма повече подлеци! И когато апаратът стане излишен, захвърлете го в Черната река.

Тримата делегати го гледат учудени и приемат с благодарност подаръка.

— А защо ви е този апарат?

— Ще открием един враг, който е извършил голямо престъпление.

— Това е благородно дело. А знаете ли, че аз имам апарат, с който виждам всеки от вас какво прави? — каза професорът-Лада.

— Ами! — хлъцва Сашко.

— Да. Ти например, малкият, имаш голямо желание да пътешествуваш. Но не учиш отлично географията.

— А ти, момче — продължава професорът-Лада, посочвайки Пламен, — ти си човек с много занаяти и нито един не знаеш, както трябва. Много бели правиш, а последният пожар надмина всичките ти лоши „подвизи“… Знаеш ли, че композиторът загуби две години от живота си?

— Зная — отговаря Пламен. — Но аз ще изкупя вината си.

— Ами защо обиждаш приятелите си?

— И тази вина ще изкупя!

— За вашата Евгения могат да се кажат по-малко работи. Но тя пък много чете. Зная аз и за нейното тайно фенерче под одеялото. И какво ще стане с очите ти, момиче? Очите трябват на човека не за ден, за два, а за цял живот…

Професорът-Лада поглежда часовника си и им казва:

— А сега време е да вървите. Започвам един сложен опит.

Насън Лада се усмихва и започва да гали одеялото, като мисли, че това е нейната белоснежна професорска брада.