Александра Маринина
Аз умрях вчера (7)

7.

Той ме посрещна с усмивка. Усетих топлината на сивите му очи и се зачудих защо не бях му се обадил по-рано. Едва сега, когато се озовах пред него, разбрах колко зле съм се чувствал през цялото време. Защо толкова лесно се бях примирил със смъртта? Само защото тя бе планирана от Вика, която обожавах и на която бях готов да простя всичко ли? Вероятно. А може би защото наистина не съм борбен тип. Винаги лесно съм отстъпвал, когато съм се сблъсквал с препятствия, винаги съм предпочитал да се откажа от замисленото, отколкото да полагам усилия, за да преодолея онова, което ми пречи да го постигна.

Този път Лутов не беше с костюм, както преди, а с дънки и тъмносив пуловер, чийто цвят беше точно като на очите му. Посетих го в дома му — обикновено малогабаритно двустайно апартаментче, с тънки стени, пропускащи всеки звук. Точно в такова бяхме живели дълги години с Вика и моята луда майка.

— Имате много познат израз на лицето — каза той веднага след като ме настани на коравия, неудобен диван в хола.

— Защо да е познат? — учудих се аз.

— Именно такива са лицата на нашите пациенти, когато ни посещават за пръв път. Израз на ужас, отчаяние и решимост. Да не би да ви се е случило нещо?

— Случи ми се.

Не разказах на Лутов за Вика и за наетия от нея килър, а просто му дадох да разбере, че бих искал, както се изрази самият той, да стана член на техния колектив.

— Радвам се — кратко отвърна Лутов. — Но ако си спомняте, аз ви предупредих, че ние се ръководим от правила, на които трябва да се подчини всеки, който идва при нас. Не всички ги харесват, много хора се отказват да живеят в нашия център.

— Какви са тези правила?

— Всички сме едно семейство. В пълния смисъл на думата. Разбирате ли? В пълния.

— Не разбирам — поклатих глава аз. — Всеки спи с всеки, така ли?

— Не опростявайте нещата, Александър Юриевич. Всички се обичат, всички си вярват, всички се грижат един за друг и никой не желае зло другиму. А въпросът кой с кого ще спи се решава доброволно. Но нашите пациенти не сключват бракове помежду си. Това е закон.

— Защо? — не можах да скрия учудването си аз. — Какво лошо има, ако двама души се запознаят във вашия център и се оженят?

— Сам ще разберете това, ако дойдете при нас. Сега е безсмислено да го обсъждаме. Ще ви кажа само, че оформянето на брак между наши пациенти води до усложнения във финансовите отношения. Именно това е най-важното и най-трудното.

Лутов замълча и аз с напрежение зачаках продължението, разбирайки, че именно сега той ще каже най-същественото. Наистина ли някое правило, което трябва да спазват пациентите на кризисния център, ще се окаже толкова неприемливо за мен, че ще бъда принуден да се разделя с надеждата си да остана жив? За нищо на света! Каквото и да каже Лутов, ще го приема. Това е моята единствена сламка, вкопчен в която, ще мога да изплувам. Всички останали пътища водят или към смъртта, или към нищетата и ежедневния кошмар на съжителството с майка ми.

— Пациентите ни идват при нас с цялото си имущество. И това имущество става собственост на центъра. С други думи то принадлежи на всички, защото с тези средства центърът издържа пациентите и се развива, инвестира, създава производства, филиали, издава вестник и така нататък.

Това ме уби. Имуществото ли? Та ако аз можех да го поделя с Вика и да остана жив, нямаше да седя сега тук. Цялата работа беше там, че не можех да взема от жена си нищо, освен дрехите и тоалетните си принадлежности. Да, сиромасите, както става ясно, никой никъде не ги иска, дори в кризисните центрове.

— И какъв е минималният размер на имуществото, с което човек може да дойде при вас? — попитах отчаяно.

Лутов леко се разсмя и ми наля минерална вода от бутилката на масата.

— Минимален размер не съществува. Колкото е — толкова. Ако нямате нищо, значи — нищо. Ние приемаме всички. Не делим пациентите си на богати и бедни. Въпросът, Александър Юриевич, не е кой колко ще ни донесе, а колко ще спечели, докато живее с нас. От момента, в който се вливате в редиците ни, всичко, което ви се полага от всички видове дейност и според всички гражданско-правови отношения, става общо достояние. Центърът осигурява на пациентите обилна и вкусна храна, добри жилищни условия, налични пари за покупка на дрехи и лични вещи. Но на всички — еднакво, независимо колко всъщност е спечелил конкретният човек. Това, което остава, отива за реинвестиране.

— Искате да кажете, че тези, които са спечелили малко, живеят за сметка на онези, които са спечелили много, така ли?

Не вярвах на ушите си. Той говореше за някакъв доморасъл комунизъм, колективизъм — разкулачване на онези, които умело управляват стопанството си, и експроприация в полза на другите, които нищо не умеят и не желаят да правят. Нашата многострадална страна вече мина през подобен живот и от собствения си печален опит се убеди, че той не води до нищо добро. Защо тогава трябва да се повтарят грешките?

— Искам да кажа, че хората, които са спечелили повече, дават от своето на онези, които са спечелили по-малко — меко ме поправи Лутов. — На този принцип е изграден животът на всяко икономически нормално общество. Богатите граждани плащат на държавата високи данъци и именно от тези пари се изплаща социалната издръжка на пенсионерите и бедните. И това е правилно, това е справедливо.

— Но при това богатите все пак остават богати — възразих аз. — Те и след като си платят данъците, живеят в големи хубави къщи и карат скъпи автомобили, а бедните и след като получат издръжката си, остават сиромаси, само дето не умират от глад. А вие правите всички еднакви. Това не ми се вижда справедливо.

— Александър Юриевич, замисляли ли сте се някога защо днес толкова много хора се нуждаят от помощта на психолози и психиатри? Имам предвид тук, в Русия. Някакъв велик и мъдър човек беше казал, че не е възможно хората да бъдат равни в имуществено отношение. Може в някакъв момент на всички поголовно да им се отнеме това, което имат, и да се преразпредели между тях, като се даде на всички по равно. Но какво ще стане след година? Някой ще съумее да увеличи имуществото си, да го използва умно, а друг ще го изгуляе и пропие, ще го пропилее. И край. И отново всички се оказват неравни. Затова точно от възпитанието зависи с какво достойнство човекът ще понася това неравенство. Тъй като в нашата страна в продължение на няколко десетки години уж нямаше неравенство и хората не бяха съответно възпитавани. Те не са свикнали с мисълта, че е нормално да има огромна разлика в жизнения стандарт между съседи. Нормално не в смисъл на добре, а в смисъл на широко разпространено и напълно естествено. Хората се разболяват от това, те не умеят да живеят по този начин, полудяват от злоба, завист, омраза и дори от обикновеното недоумение: ама как така?! Например казват си: „Учехме в едно училище, аз бях отличник, а той — двойкаджия. Аз влязох в институт, а той се мотаеше, хулиганстваше, крадеше, дори навремето влезе за известно време в затвора — за изнасилване ли, за побой ли… Аз добросъвестно бачках на моята инженерна длъжност, докато той пиеше водка и ходеше по мадами. После стана момче за всичко на един мафиот. Сега аз съм безработен, докато той кара мерцедес и целият е накичен с мобилни телефони.“ Хората престават да чувстват логиката на всичко, което става, и се объркват. От това се получават психическите кризи.

И ето че такъв объркан човек идва при нас. Ние му даваме работа, която му допада и която той върши успешно, като по този начин се освобождава от комплекса за малоценност. Той не знае колко заработва реално, защото според нашите правила никой не получава заплатата си на ръка. Пациентите ни се трудят само в нашите предприятия, а там е установен строг ред: всички пари се начисляват на сметката на центъра. И пациентите не получават никакви сведения за заплащането — нито за своето, нито за чуждото. Ние осигуряваме на всички еднакъв жизнен стандарт, а тъй като никой не знае колко реално е заработил той и колко — съседът, не съществува нито ревност, нито завист, нито омраза. Ако човекът не съумява да се справи в условията на реално съществуващия живот, не може да се адаптира към обективните икономически условия на страната, в която живее, ние му създаваме други условия. И той излиза от кризата, успешно разрешава проблемите си.

— И после какво? — попитах. — Когато излезе от кризата, може ли да ви напусне?

— Разбира се! — отново се разсмя Лутов. — Никого не държим насила.

— И много хора ли си тръгват?

— Никой. През всичките години от съществуването на центъра нито един човек не е пожелал да се върне в света, в който се е чувствал толкова зле, че не е искал да живее повече. Вие може би още не разбирате това, защото не сте имали възможност да попаднете в атмосфера на любов, съгласие и доброжелателност. В обичайното битие ви обичат двама-трима души, искам да кажа — обичат ви истински, искрено и предано. А с цялото останало човечество сте в състояние на война или в най-добрия случай — на взаимна търпимост, но през зъби. В нашия център е различно. Естествено далеч не всички хора умеят да желаят доброто на ближния и да го приемат такъв, какъвто е, но при нас се обучават на това. Груповите и индивидуалните занимания с опитни психолози се водят ежедневно и са задължителни за всички. Това е лечение, без което тук не можем.

Чух как тропна входната врата, от коридора долетяха нечии стъпки. Погледнах въпросително Лутов. Лицето му моментално стана гневно и със своя плешив череп и гърбав нос изведнъж ми напомни голяма хищна птица.

— Моля да ме извините — сухо каза той, — ще ви оставя за минутка.

Той излезе от стаята и плътно затвори вратата след себе си. До мен достигаше гласът на Лутов и някакъв женски глас, който говореше нещо бързо и раздразнено, но не можех да разбера думите. Впрочем не се и стараех много. Макар че ме остави за малко, Лутов се забави петнайсетина минути, но аз почти не ги забелязах, понеже трескаво обмислях чутото. Вземат те с цялото имущество? Прилича на секта. Чувал съм, че има такива религиозни секти, които искат от последователите си нещо подобно. Но, от друга страна, Лутов не говореше за религия и вероучение, само нещо подметна при миналата ни среща преди месец. И после — не съм чувал сектите да създават собствени предприятия и да осигуряват на членовете си полезна работа. За тях целият смисъл на прибирането на имуществото е с тези средства да се издържат сектантите, които нищо не правят, а само се молят и пропагандират учението си. В края на краищата какво ме интересува? Трябва да мисля само дали това е добре за мен. И стигам до извода, че е добре. Дори повече от добре. Не рискувам никакво имущество, защото ще отида при тях гол и бос, с десетина ризи и три костюма. Затова пък ще получа работа, която умея и обичам да върша. Например ще се заема с въпросната телевизионна програма, за която Лутов говореше миналия път. А ако не успеят да направят програма, нали имат вестник, все пак по образование съм журналист. И Вика вече няма да иска да ме убива, щом още днес й предложа развод без подялба на имуществото. Тя ще отмени поръчката си. Само дето майка ми… Не е ясно какво ще правя с нея.

Лутов се върна в стаята и почти веднага след него влезе жена на четирийсетина години с подпухнали от сълзи очи. Носеше поднос с чайник, чаши, захарница и огромна чиния, в която на апетитна купчина се извисяваха лъхащи на канела кръгли понички. Жената ме погледна някак уплашено, но се усмихна.

— Вземете си, моля. — Тя ловко подреди чашите на масата, сложи и чинията с поничките и угоднически погледна Лутов. — Да поднеса ли още нещо?

— Не, върви. Благодаря — студено й отговори той и я освободи с кимване, като прислужница.

Жената излезе и тихичко притвори вратата. Сигурно е съпругата му, помислих си. Май и в техния семеен живот не всичко е наред. Чудеса! Аз пък си мислех, че мъж като Лутов не може да има никакви проблеми, че жените със сигурност го обожават, щом обаянието му бе подействало дори на мен.

— Съпругата ви готви прекрасно — възхитих се аз, след като отхапах от меката топла поничка.

— Не ми е съпруга — кратко отговори Лутов.

Разбрах, че не гори от желание да обсъжда жената, която току-що бе плакала, а после ни бе поднесла чай.

— Имате ли още въпроси, Александър Юриевич, или искате да вземете таймаут и да си помислите? — попита той, връщайки се към нашия разговор.

Таймаут! Сякаш че имам дори минута. Трябва да взема решение незабавно и колкото може по-скоро да поговоря с Вика за развода, инак куршумът от пистолета със заглушител ще ме намери всеки момент.

— Мисля, че всичко ми е ясно — произнесох бавно, като търсех правилните думи, за да попитам за майка си, да му обясня ситуацията и същевременно да не се изтърва за Вика. — Само че… Разбирате ли, майка ми е инвалид, душевноболна е. Сега живее сама, но от ден на ден това става все по-проблематично. Разчитах, че ще мога да й взема болногледачка или да плащам пребиваването й в добър интернат, но сега всичко стана така, че… Не бих искал да навлизам в подробности, това е наша семейна работа, но нямам никакви пари. Абсолютно никакви. Освен това нямам и къде да живея. Ако дойда при вас, във вашия център, майка ми ще остане съвсем сама. Жена ми няма да се грижи за нея.

— Ще трябва да се разведете — напомни ми Лутов. — Предупредих ви, че женени хора не могат да бъдат наши пациенти. В противен случай според законодателството техните съпруги или съпрузи могат да претендират за част от доходите на нашите пациенти и това ще повлече след себе си маса усложнения.

— Да, да, разбирам — побързах да се съглася аз. Изобщо не ми пукаше за техните правила и усложнения, разводът с Вика ми беше нужен само за да запазя живота си. — Разбира се, ще оформя развода си в най-близко време, ние сме без деца и няма да делим имущество, така че всичко ще стане бързо и без разправии. Но тогава още по-малко мога да разчитам жена ми да се грижи за майка ми. Имам предвид — да плаща грижите за нея.

— Какво жилище има майка ви? — съчувствено попита Лутов.

— Ами същото като вашето. Общо трийсет и седем квадрата, от тях стаите са двайсет и три квадрата. Преходни, едната четиринайсет, другата — девет.

— Това е решим проблем — успокои ме той. — Разбира се, само в случай че дойдете при нас. Ще ви предоставим жилище, по този начин апартаментчето на майка ви вече няма да ви е нужно и ще можете да се разпоредите с него по най-добрия начин. Например ще го продадете и с тези пари ще плащате издръжката на майка ви в частна клиника. Или ще го дадете на държавата и ще я настаните в дом за стари хора. Може да наемете болногледачка и да й прехвърлите жилището. Така правят много хора. Съставят завещание в полза на този, който се грижи за тях. Може дори апартаментът да се замени срещу стая в комунално жилище плюс доплащане и с тези пари да се наеме болногледачка. Прекрасно ви разбирам, Александър Юриевич, по някакви причини не искате да живеете с жена си, а с майка си — не можете, но освен при нея, няма къде да се настаните. Ако дойдете при нас, всичко се решава с лекота. Някакви други проблеми?

— Няма други — произнесох с облекчение. — Какво се иска от мен сега?

— Само да се разведете. След това идвате при нас, срещате се с юристите ни, оформяте всички документи за правото да се разпореждаме с вашата собственост и се местите в жилището, което ние ще ви подберем. На първо време вероятно ще трябва да поживеете с други хора, но те ще бъдат най-много двама и всеки ще е в своя стая. Имате ли някакви желания във връзка с това?

— Какви желания мога да имам? — учудих се аз, внезапно усетил у себе си способността да се шегувам, която напоследък напълно бях загубил. — Разбира се, бих искал те да са млади красиви жени. Ако не може да са млади, нека да са просто красиви. Ако и това не е възможно, по-добре мъже и по-добре пушачи, но не и да пият.

Обсъждането се прехвърли в практическата област, сякаш всичко най-сложно бе останало в миналото, всички решения бяха взети и сега можехме да се занимаваме с подробностите. Аз наистина изпитвах невероятно облекчение от обстоятелството, че всички мои проблеми, които едва до вчера ми бяха изглеждали неразрешими, изведнъж ми се разкриха в съвсем друга светлина. Изобщо не е задължително да умра от кипърски куршум, мога да остана жив и при това да не живея с луда старица и да не се набърквам в явни или скрити престъпни афери, а да се занимавам с работа, която умея и която ми е интересна. И на всичко отгоре Вика няма да влезе в затвора. Мигар до вчера можех дори да мечтая за това?

 

 

За разлика от Настя Каменская, следователката Татяна Образцова обичаше да се занимава с икономически престъпления и го правеше доста добре. Виж, убийствата тя не обичаше. Но точно преди да излезе в отпуск по майчинство трябваше да си „разчисти сметките“. Началникът й каза:

— Татяна Григориевна, постарайте се да приключите с всички дела, които е реално да бъдат довършени преди отпуската. Останалите ще предадем на други следователи. Не си губете времето за дела, чиито срокове още не ни притискат, довършете онова, което не търпи отлагане.

Когато се върна в кабинета, който споделяше с още двама следователи, Татяна извади регистрационната книга и започна да избира от списъка наказателни депа, като отбелязваше с молив онези, чиито срокове или вече бяха минали, или всеки момент щяха да изтекат. За момента тя водеше осемнайсет дела от различна сложност: осем жилищни обира, три бандитски нападения, четири невероятно ловки мошеничества, едно изнасилване и две убийства. От тези осемнайсет на първо място трябваше да се заеме с три. Бандитското нападение над банков филиал се влачеше вече един господ знае колко месеца. По-точно — Татяна бе поела делото през януари, когато се премести от Петербург в Москва и започна работа в едно от районните управления на вътрешните работи. А преди това повече от половин година с нападението се бе занимавал друг следовател. Сроковете по делото на два пъти бяха удължавани, но процесът на разследването не помръдваше от мъртвата точка и Татяна не виждаше никакви перспективи да го завърши за месец. Тя прелисти тази смешно тънка папчица и я остави настрана, разбирайки, че ще трябва да предаде материалите на трети следовател, при което ще бъде принудена да изслуша от началството всичко, което се полага в такива случаи. Добре де, не й е за пръв път, нито ще е за последен.

Сега — мошеничеството. Тази папка, за разлика от предишната, беше дебела. Измамниците се бяха оказали оправни момчета и бяха успели да измамят почти трийсет души и десетина организации, преди да ги хванат. В момента шестима членове на престъпната група се намираха под стража, но тя все не успяваше да придаде на делото завършен вид и да състави обвинително заключение, защото, както става обикновено в такива случаи, възникваха усложнения с потърпевшите. Почти всички те не бяха московчани и издирването и разпитването им изискваха много време. Хората не стояха на едно място, пътуваха из цялата страна, излизаха в чужбина на почивка или по работа, отказваха да дават показания, после все пак даваха, но грешаха, объркваха се, лъжеха, отричаха се от вече казаното. Трябваше да се провеждат очни ставки и идентифицирания, а времето си течеше ли, течеше… Татяна обичаше такива дела и когато успяваше благополучно да ги предаде в съда, щастливо въздъхваше, отиваше в някой магазин и си купуваше някаква симпатична женска глупост, като например щипка за шалче или поредния лак за нокти.

И накрая — едно убийство. С почти двумесечна давност. Материалите в папката бяха доста, а ползата от тях — никаква. Двумесечният срок наближаваше, трябваше или да издаде постановление и да спре делото „във връзка с неустановяване на лицето, подлежащо на привличане под наказателна отговорност“, или да поиска разрешение за удължаване на срока на предварителното следствие.

Следовател Образцова мразеше да се спират дела. И макар че в това нямаше нищо особено и на никого не вдигаха големи скандали в такива случаи, за нея всяко спряно дело се превръщаше в малка трагедия. За нея това означаваше публично да признае, че е напълно безпомощна, че не може да измисли нищо друго, че е изчерпала ресурсите на интелекта и фантазията си. Всеки път имаше чувството, че някой началник, например прокурор по надзора над следствието, или просто колега следовател ще види делото и веднага ще намери маса грешки и пропуски. И ще измисли нови, очевидни версии, които Татяна не е забелязала и проверила, ще открие несъответствия в показанията, които ако тя е усетила, е можело да станат източник на информация.

Същината на делото бе следната. Трупът на млада жена на име Ина Пашкова бил открит в собствения й апартамент. Пашкова живеела сама и трупът й бил намерен от милицията, след като вратата била разбита след сигнал от съседите. Те отдавна не били я виждали, а около жилището й се усещала подозрителна неприятна миризма. По тялото на загиналата имало много следи от изтезания, била починала от загуба на кръв.

Ина Пашкова се е занимавала с „разваляне на магии и уроки, възстановяване на семейни отношения и потентност“. Във всеки случай именно това гласели редовно публикуваните от нея във вестниците обяви. Ето защо първото, с което се заеха оперативните работници и следователката, беше да огледат всички клиенти на Пашкова, по-известна под името Инеса. Предполагаемите мотиви — грабеж, отмъщение, психопатологична мотивация. Версията за убийство при грабеж беше повече от правдоподобна, Инеса е била доста заможна дама, за което недвусмислено говореше обзавеждането на апартамента й. Отмъщение би могло да е мотивът на евентуален клиент (или клиентка), на когото Пашкова не е помогнала, макар да е давала твърди гаранции, вземайки много пари. Колкото до психопатологията, и тя спокойно можеше да бъде причина, тъй като клиентелата на Инеса се е състояла от хора, които не са можели да се справят с проблемите си и са търсели помощ от отвъдни сили. Следователно искрено са вярвали в тези сили. А от това до патологията крачката е една.

Най-големи затруднения възникнаха с версията за грабеж, тъй като Пашкова живеела сама и никой не би могъл да каже със сигурност какви ценности е притежавала и къде ги е съхранявала. Не се намериха нейни близки приятелки. Наистина съседите твърдяха, че я е посещавал четирийсетинагодишен мъж с приятна външност и предполагаха, че й е бил любовник, но не знаеха нищо повече за него. Инеса живеела доста затворено, не ги канела в дома си и не ги посещавала. А и те имали страх от нея, наричали я помежду си магьосница и не очаквали нищо добро от това съседство.

Фактът, че личността на този „любовник“ така и остана неизяснена, породи още една версия: той е убил Пашкова — дали от ревност, дали пък по други някакви причини. Във всеки случай трябваше да го търсят. Макар че беше абсолютно неясно как могат да го направят — нито един човек от познатите и роднините на Инеса не знаеше името му. И то не защото тя особено грижливо го е криела, а просто си била потайна по характер и всички отдавна били свикнали с това.

— Че какво искате — бе заявила на разпита по-голямата сестра на Пашкова, — та тя е магьосница. Трябва да бъде заобиколена с тайна, да живее загадъчно, инак никой няма да й повярва. Инка от малка се занимава с тези глупости. С родителите ни нарочно я придумахме да кандидатства медицина, надявахме се чистата наука да пропъди шантавите мисли от главата й, но тя си получи дипломата и заяви: „Сега знам много повече. И колкото повече знам, толкова по-твърдо вярвам в непознатото.“ Ние я оставихме на мира, да живее, както си знае. През последните две години почти не е идвала вкъщи, вясваше се само да поздрави родителите ни за рождените им дни. Прескочи за половин час, целуне ги, донесе подарък и изчезне. Не й се сърдехме, дори дълбоко в себе си се радвахме, че рядко се отбива у нас. Срам ни беше от съседите, всички знаеха с какво се занимава Инка, подиграваха й се. А и да си в нейната компания не беше много приятно, да ви кажа честно. Една такава мрачна, вечно с тъмни дрехи, на клепачите й черни сенки, говори бавно, дори не говори, а вещае. Правеше се на магьосница.

— Значи не вярвахте, че наистина разваля магия и уроки? — попита я Татяна.

— Ама какво ти вярване! Това са пълни глупости.

Приблизително същото казаха и родителите на Пашкова.

Следствието не успя да открие никакви други по-осведомени източници на информация, ето защо бе взето решение по оперативен път да се поработи с клиентелата на Инеса. И това не беше лесна работа, понеже липсваха списъци на страдалците, мечтаещи да се отърват от уроки и да върнат съпружеската хармония в дома си. Подобни списъци с трите имена, адресите и телефоните не бяха окачени на видно място. Пашкова си бе водила записки, но безредно и непрактично. Поне така се бе сторило на оперативните работници, намерили книжата й. Вероятно е имало някаква система, но сигурно само тя си е знаела. В записките подробно се посочваше причината за посещението, проблемът на клиента, динамиката на състоянието му (ако е имало следващи посещения), но нямаше нито едно име. Само букви или загадъчни псевдоними. Така че издирването би могло да започне единствено чрез посочения в записките проблем на клиента. Ако например при Инеса бе идвала жена с молба семейството й да бъде освободено от уроките, защото само в течение на една година върху него са се стоварили скоропостижна смърт на съпруга й, загинали при автомобилна катастрофа дъщеря, зет и внучка, тежко заболяване на внука, останал сирак, и на всичко отгоре — пожар в апартамента, то с помощта на съпоставяне на данните от КАТ с тези от пожарната охрана те намираха тази жена. Два месеца минаха, докато бяха установени няколко човека, търсили помощта на Инеса. Работата вървеше бавно, но Татяна не губеше надежда. Знаеше, че при гадателки и магьосници хората ходят не просто така, а само след като някой познат вече ги е посетил и им ги е препоръчал. Клиентите на Инеса би трябвало да имат известна връзка помежду си, така че с установяване на плътно наблюдение над вече известните постепенно биха могли да намерят и останалите. Трябваше само да се въоръжат с търпение и да вършат работата си съвестно.

Веднъж седмично оперативните работници носеха на Татяна сведенията за резултатите от наблюдението. Методът вече бе дал плодове — докато първоначално от записките на Пашкова бяха извлекли четирима души, сега броят на разработваните „урочасани и омагьосани“ достигна единайсет. Някои правеха впечатление на абсолютно нормални хора, но имаше и такива, чието поведение будеше силни подозрения за психичното им здраве. Оперативните работници следяха тези персонажи по-отблизо, макар че, честно казано, просто нямаше възможност тази работа да се върши добросъвестно и внимателно. Откъде да вземат толкова хора? Някаква си магьосница Инеса — това не ви е депутатката Готовчиц! И случаят не е под личния контрол на министъра.

Следователката Образцова не се самозалъгваше относно работата на оперативните работници и наблюдаващите, тя добре разбираше всички техни затруднения, но въпреки това се надяваше, че някъде, някой ден нещо ще изскочи. Трябва само да умееш да чакаш. А разрешение за удължаване срока на следствието винаги може да се получи. Днес обаче, като надникна в делото, тя си спомни, че още не са й донесли сведенията за изминалата седмица. Татяна се поколеба малко, после вдигна телефонната слушалка и се обади на оперативните работници, които заедно с нея разнищваха убийството на Пашкова. Без капчица смущение те се извиниха на Татяна и обещаха да й представят сведенията утре сутринта.

„Е, утре, значи утре“ — помисли си тя и се зае с делото, по което бяха арестувани шестимата мошеници.

На другия ден поредните сведения за клиентите на магьосницата Инеса бяха на бюрото й. След като прочете справката, Татяна замислено повъртя в ръцете си химикалката, отви капачето, убеди се, че химикалът в него почти е свършил, потърси нов пълнител и грижливо смени стария. Много любопитно! Сред клиентите на Пашкова била установена гражданката Лутова и завчера, в неделя, в жилището й я посетил не някой друг, а самият господин Уланов, Александър Юриевич, водещият на програма „Лице без грим“. Същият Уланов, за чието предаване Настя Каменская онзи ден бе врънкала Татяна. А директорът на програмата и кореспондентката й бяха загинали при взривяване на колата им… Не стават ли множко труповете около господин Уланов? Вярно, от тези три трупа двата са съвсем близо до него, а третият, честно казано — далечко, без видима връзка, но все пак, все пак…

„Все пак трябва нещо да се прави по убийството на Пашкова, бива ли да седим със скръстени ръце!“ — реши Татяна. И се обади на Настя.

— Знаеш ли, взех, че си помислих върху предложението ти за „Лице без грим“.

— Е, и какво?

— Сигурно ще се съглася, ако наистина е толкова важно за теб.

— Таня, ако го правиш само заради мен, недей — възрази Настя. — Ира е права, не ти трябват излишни ядове, а общуването с Уланов ще ти причини само стрес и нищо приятно.

Татяна се разсмя в слушалката:

— Настенка, скъпа, още не се е родил човек, който може да ме накара да се ядосвам. Не съм лесна аз, и по-корави от Уланов съм пречупвала. Не забравяй, че имам почти петнайсет години следователски стаж, отдавна не съм хлапачка. Освен това си направих сметка на парите и разбрах, че наистина се нуждая от реклама. Разбира се, няма да се занимавам с хоноруване според тиражите — това е само хабене на нерви, но ако твоят приятел Дороган започне да прокарва идеята за създаване на филм, моето участие в програмата ще му бъде от полза. Самият филм, на свой ред, ще бъде от полза на издателите ми. И в крайна сметка — на мен самата. Просто ще си вдигна хонорара.

— Тогава може ли да предам на Дороган, че си съгласна?

— Може.

— Ами относно сценария?

— Не. За него няма да отстъпя.

— Добре — весело каза Настя, — ще почакам пак да започнеш да си правиш сметка на парите. Надеждата умира последна.

 

 

Вярно, делото за убийството на магьосницата Ина Пашкова се водеше извънредно зле — вяло, мудно, с прекъсвания. Но, от друга страна, как другояче би могло да се води? Следователката Образцова работи едновременно над осемнайсет дела. И пак има късмет, понеже някои са натоварени и с по трийсет. Сега пресметнете колко часа има в едно денонощие. От тях изваждаме часовете за сън, за път от къщи до работата и обратно, за хранене и някои други дреболии, включително редовното посещаване на женската консултация. Остават не повече от десет часа работен ден. Тоест по половин час за едно наказателно дело. Какво може да се свърши за половин час? И това при идеалното положение. А в живота какво става? Извикаш заподозрения на разпит, мъчиш се с него два часа — и ето на, изразходвал си нормата за време, полагащо се на четири наказателни дела. Ясно е, че никой не дели работния ден на парченца и не се занимава с всяко дело по трийсет минути, а от това следва, че до някои дела просто не можеш дори да стигнеш. Не само с дни, ами с цели седмици.

А делото за убийството на Ина Пашкова беше именно такова. С ръка на сърцето Татяна Образцова би си признала, че много повече я вълнуват обраните и измамени хора, поверили на мошеници последните си спестявания, отколкото съмнителната магьосница, която е обещавала да ги отърве от уроки и магия и да върне на съпрузите взаимното разбиране и любовта.

Но сега, когато в делото за убийството се мерна името на Александър Уланов, у Татяна нещо се пробуди. Дали й стана съвестно за разтакаването, дали някакъв интерес я споходи или пък нещо друго, но тя се захвана за работа. И първото, което направи, бе да нареди на оперативните работници да издирят бившите състуденти на Пашкова от медицинския институт. Това всъщност трябваше да се направи отдавна, ако бе помислила повечко. Ина бе завършила института преди шест години. След три дни пред Татяна вече беше списъкът на хората, с които би могла да разговаря. След още един ден оперативните работници сложиха пред нея нов списък, по-къс от първия. От всички състуденти на Пашкова, които сега се намираха в Москва и с които не бе трудно да се осъществи връзка, за Ина си спомняха само петима. А от тях едва двама можаха да кажат за нея нещо повече от „красиво момиче, но страшен темерут“. Именно с тях Татяна реши да си поговори.

Очакванията й обаче не се оправдаха. Двамата — свидетелят и свидетелката — се оказаха неотдавна разведени съпрузи. След завършването на института не поддържали никакви отношения с Пашкова и не знаели нищо за съдбата й. На драго сърце й разказваха подробно за студентските години, но не дадоха никакви по-конкретни сведения за личността на загиналата. Накрая излезе, че според тях Ина далеч не била темерут, просто се правела на такава, за да не се заяждат с нея колегите. Много се интересувала от мистика, от магия, от учения за духа и отвъдните сили, но тъй като в средите на студентите медици това будело само ирония, момичето се стараело да крие своите пристрастия. А с онези, с които дружала, била весела и общителна, обичала да танцува, можела да купонясва по цели нощи, а сутрин идвала на лекции свежа и бодра, без никакви признаци на умора или махмурлук. Съпрузите свидетели се запознали с Ина още по време на кандидатстудентските изпити и били приятели през всичките шест години. Връзката им започнала, развивала се и стигнала до логичен край пред очите на Ина, но тя никога не пречела на щастливите влюбени. Дори напротив, те толкова били свикнали да са заедно, че без Инка сякаш нещо им липсвало. С нея споделяли всичко. Ина прикривала приятелката си пред родителите й, когато тя оставала някъде нощем с любимия си. Давала им конспектите си, щом бягали от лекции, за да използват нечия квартира или просто за да се разхождат из града. Бъдещите съпрузи постоянно се чудели защо красавица като Ина си няма гадже. Но очевидно тя изобщо не страдала от това, нямала комплекси на тази тема. И едва в пети курс, когато изчезнала за няколко дни, а после се появила и казала, че е направила аборт, те разбрали, че все пак приятелката им води някакъв сексуален живот. И още веднъж се учудили от нейната потайност.

— Не се ли досещахте с кого е имала връзка? — попита Татяна.

— Ами… досещахме се, разбира се. Но не бяхме сигурни, Ина така и не ни каза. Честно да си признаем, не сме се и ровили толкова.

— А защо е трябвало Ина да ви прикрива, както се изразихте, от родителите ви?

— О, тук историята е за едни медицински Монтеки и Капулети! Разбирате ли, ние с Володя сме от семейства на потомствени медици. А нашите родители са били върли врагове. Баща ми навремето е провалил дисертацията на майката на Володя, после между тях са започнали някакви продължителни дрязги, стигнало се и до анонимни писма. Нито неговите, нито моите родители биха допуснали да се оженим. А така уж другарувахме тримата, без каквито и да било други отношения. Ами че ние цяла година след сватбата крихме от тях, че сме се оженили. Едва когато наближи да родя, отидохме да си признаем.

— И какво, простиха ли ви? — полюбопитства Татяна.

— Ами, те ще ни простят! — ядно измърмори свидетелката. — Нали знаете как става: конфликтът се влачи толкова дълго, че вече се превръща в самоцел и започва да съществува някак самостоятелно, а не в главите на враждуващите. Той властва над поведението им, над целия им живот. Изгониха ни със скандал. Впрочем, кой знае, може и да са били прави. Защото нашият брак в крайна сметка се разпадна.

Татяна разбираше как е станало всичко. Беше много просто: трима младежи, две момичета и едно момче, се запознават по време на кандидатстудентските изпити. После момчето се влюбва в едното от момичетата, но за да не тревожат родителите си, е най-добре да се движат тримата. Двамата влюбени всъщност са изцяло погълнати един от друг, изобщо не се интересуват от живота на приятелката си, която използват единствено като параван и я мъкнат навсякъде със себе си. Ина пък очевидно не им се е сърдела за това, нали и те й били нужни, за да не се чувства съвсем самотна. Те единствени в целия курс не са й се подигравали за интереса й към магията, и то не защото са споделяли този интерес, а защото Ина всъщност им е била безразлична. Така де, какво значение има дали параванът е направен от коприна или от картон, достатъчно е да изпълнява функциите си и да прикрива от чужди очи. В случая — от родителските. Но и Ина е имала своята изгода, докато се е навъртала около тях. Никой не е гледал на нея като на дивачка, тя е принадлежала към малката компания от трима души и в този смисъл е била като всички, не се е чувствала отхвърлена от обществото. Имала е приятели, а те не са й се подигравали. Но след като завършили института, Ина е станала ненужна — тайните съпрузи и без това е трябвало да се легализират. Ето защо не са проявили никакъв интерес от кого всъщност Ина е направила аборт в пети курс.

— И все пак кой според вашите догадки е бил любовникът на Пашкова в института?

— Не знам кой е и как се казва, не беше от нашия институт. Когато си получихме дипломите, Ина сподели, че иска да покаже своята на един човек. И добави: „При него ще си изкарам стажа, нека знае.“ Е, тогава ние с Володя сметнахме, че е имала връзка с някой лекар, който се е усъмнил в способностите й, затова са се скарали.

— Между другото какви бяха способностите на Пашкова? — поинтересува се Татяна.

— Нормални — сви рамене свидетелката. — Инка беше старателна, учеше много усилено, не като нас с Володя. Ние повече се занимавахме един с друг, а Инка — с медицина. Дори е странно, че не е станала практикуващ лекар. За нас всичко е ясно — тръгнахме по стъпките на родителите си, без да имаме никакво влечение към медицината, затова изоставихме тази професия още при първата възможност. Аз завърших курс за счетоводители, сега работя във фирма. Володя също бързо се отдръпна от медицината, макар и не толкова надалеч — занимава се с медицинска промишленост, произвежда оборудване. Но Инка… Тя би трябвало да стане много добър лекар.

Мина още един ден и Татяна Образцова получи сведения кога и къде Ина Пашкова е изкарала стажа си, както и поименния състав на целия медицински персонал на съответната клиника през онзи период. И първото име, което й се наби в очите, беше Б. М. Готовчиц.