Александра Маринина
Аз умрях вчера (10)

10.

Татяна Григориевна Образцова лесно вземаше решенията си. Естествено съмненията не й бяха чужди, но тя бързо преодоляваше излишните колебания. Годините следствена работа, в продължение на които бе пращала в съда не само дребни мошеници и жалки идиоти, но и истински акули на сенчестия бизнес, я бяха направили корава и дръзка. За разлика от Настя Каменская, тя не се страхуваше почти от нищо в този живот. Ето защо тя не се колебаеше дълго, ако проблемът не беше, според собствения й израз, витален и евентуално неправилно решение не заплашваше ничий живот.

Делото за убийството на магьосницата Инеса беше непростимо занемарено и за това беше виновна само тя, Татяна. Е, може би и обективните условия, които просто не позволяваха добросъвестно и внимателно да се занимава с всичките осемнайсет дела, възложени й за производство. Оставаше малко време до излизането й в отпуск по майчинство и единственият й шанс поне малко да помръдне разследването от мъртвата точка беше разговорът с професор Готовчиц. В отделението му преди няколко години Ина Пашкова бе изкарала стажа си. Друг шанс беше Александър Уланов, който, кой знае защо, посещаваше жилището на една от клиентките на Инеса — гражданката Валентина Петровна Лутова. Естествено Татяна не очакваше никакви откровения от Уланов, но чрез него можеше да се доближи до Лутова или поне да научи нещо повече за нея. Дългогодишният опит не позволяваше на Образцова да се надява, че като дръпне конеца „Лутова — Уланов“, непременно ще измъкне нещо. Всички хора са свързани помежду си и няма нищо необичайно двама души, живеещи в един град, да се окажат познати. Хайде де, какво престъпно има в това! Кой е Уланов? Водещ на телевизионна програма, красив, самоуверен, с доста нахално поведение. Коя е Лутова? Според сведението, предоставено от оперативните работници — възпитателка в детска градина. Какво е общото помежду им? Може да е всякакво, включително любовна връзка или нежно приятелство от ученическите години. Нима това е повод да подозираме и двамата в някакво участие в убийството на магьосницата? Не, разбира се, не е повод. В този случай интуицията нищо не подсказваше на Татяна, но й беше ужасно съвестно за проточеното дело, чувстваше се неудобно пред самата себе си. Напоследък прекалено се бе потопила в мислите си за бъдещото хлапе и всичко останало понякога й изглеждаше второстепенно и лишено от какъвто и да било смисъл. Ала това се отрази на работата й…

Ето защо Татяна, след като прегледа, ужасена, материалите по незавършените дела, реши да предприеме всички възможни действия в оставащото до излизането й в отпуск време, дори ако те не обещаваха никаква перспектива. И след като е разработила линията на разследването, според която е необходимо да се установят почти всички клиенти на магьосницата Инеса, тази линия трябва да се следва докрай и да се събират подробни сведения за тези хора. Така де, не може всичко да се прехвърля върху оперативните работници! Нужно е и тя да се поразмърда. Още повече че контактът с Уланов сам й се тикаше в ръцете, грехота беше един следовател да не се възползва от случая.

Татяна смяташе да покани професор Готовчиц на разпит с призовка. Призовката вече беше издадена и тя се канеше да я изпрати в секретариата, когато по телефона й се обади Ирочка.

— Нали помниш, че днес си на преглед? — строго попита тя.

— Бях забравила — призна Татяна. — Ама наистина ли е днес?

— Таня, вече просто не знам… — От гласа на Ирочка си пролича, че е ужасно разстроена. — Колко пъти трябва да повтарям едно и също и да ти напомням, че твоята лекарка излиза в отпуск от първи май и непременно трябва да те види в най-близко време. Сто пъти, не, хиляди пъти те предупредих, че първо раждане на трийсет и шест години не е шега работа, още повече с твоето здраве, така че трябва редовно да ходиш на прегледи. Казах ти, че се обадих в консултацията и те записах за днес, за осемнайсет и трийсет. Ако не отидеш, следващият ти преглед ще трябва да бъде при друг лекар, който никога не те е виждал, камо ли наблюдавал, който не знае твоите особености и може нещо да пропусне или да разбере неправилно. Е, осъзна ли всичко най-сетне?

Татяна се намръщи и леко отдалечи слушалката от ухото си, докато слушаше тази пламенна тирада.

— Стига, успокой се, Ирка, не е нужно толкова да се вълнуваш. Всичко си спомних. Каква е тази твоя страст да ме възпитаваш? Не забравяй, че все пак аз съм по-възрастна от теб.

— Не си по-възрастна, а по-глупава — заяви Ирочка. — Обещай ми, че ще отидеш на консултация.

— Ще отида — въздъхна Татяна.

— Днес — строго уточни зълва й.

— Добре, днес.

— В осемнайсет и трийсет. Превеждам за малоумните: в шест и половина вечерта. И да не ти е хрумнало да ме излъжеш. Ще отида в консултацията, ще седна пред кабинета на твоята лекарка и лично ще проверя дали ще дойдеш.

— Хайде остави ме — неволно се усмихна Татяна, — трябва да работя.

Тя затвори телефона, погледна часовника, после призовката. Виж ти, професор Готовчиц живее близо до консултацията. Защо да го привиква тук с призовката? Може да съчетае служебното с личното.

Татяна се обади на Борис Михайлович, получи уверението му, че няма да излиза цял ден и започна да се приготвя. Погледна се в огледалото, закрепено вътре в гардеробчето, и за пореден път тъжно се усмихна. Бременността рядко украсява някого, но когато една жена по принцип има нормална фигура, през седмия месец всички виждат, че тя чака дете, така че подпухналото й лице не изглежда грозно. Виж, когато бъдещата майка е като Татяна, всички си мислят, че тя просто е дебела. И не стига че е дебела, ами и лицето й е нездраво и отекло. Такива ми ти удоволствия от външност като нейната! Вярно, Стасов не спира да повтаря, че Татяна е най-красивата жена на света, най-желаната и най-прекрасната във всяко отношение, но това го казва Стасов, а всички останали я гледат с къде-къде по-критични очи. А и не се чувства добре, Ирка е права, да раждаш за пръв път на нейната възраст не е работа за крехки създания. Впрочем Татяна Образцова никога не бе оценявала себе си като крехка.

 

 

Точеше се още един ден, изпълнен с тъга и страх. Колко още такива дни ще трябва да изживее? Борис Михайлович Готовчиц не се отличаваше с храброст и мъжество, но докато край него беше Юлия Николаевна, тези качества не му бяха особено нужни. Нали най-трудните решения вземаше жена му, а той трябваше само да си ги изясни и да ги изпълнява. И това напълно го устройваше. Юлия беше разумна и добра, и Борис Михайлович отдавна си бе направил извода: Тя няма да го посъветва нещо лошо.

Сега обаче той остана насаме със страха си. Какъв ти страх, то си беше чист ужас! Синът им — Мишенка — беше в Англия, Юля го прати там да учи, понеже, слава богу, момчето владееше английския език като роден, беше го учил от съвсем мъничък. Миша живееше в семейството на една втора братовчедка на Юля, която преди много години се бе омъжила за англичанин и бе останала постоянно в Лондон. Готовчиц не извика сина си за погребението, и то не заради разходите по пътуването, не, пари имаше, а защото децата не обичат мъката. Едно е хлапето да е тук, в Москва, и до него да има близък човек и изобщо ситуацията да може да се управлява някак, и съвсем друго — десетгодишно дете да прелети само през цяла Европа за погребението на майка си. Братовчедката на Юля нямаше да дойде, такива разходи не й бяха по джоба, само щеше да закара Миша до летището, а после той щеше да остане сам, самотен и объркан, с огромната мъка, която малкото сърчице трудно може да понесе. Не, по-добре да остане в Лондон, по-далеч от ковчега, венците, траурните речи и сълзите.

Мишенка беше далеч, Юля вече я нямаше, но съществуваше празният просторен апартамент, изпълнен със страх. Борис Михайлович се боеше да отговаря на телефона и се обливаше в студена пот, когато се звъннеше на вратата. Но нямаше как да не вдига слушалката, защото се водеше следствие по делото за убийството на Юля, така че служители от милицията можеха да го потърсят всеки момент. И той се радваше, когато те идваха вкъщи, понеже това му даваше възможност поне за малко да изключи телефона, да не говорим, че го избавяше от необходимостта да излиза. След погребението на Юля той нито веднъж не бе се показвал от къщи. Отдавна нямаше хляб, и захарта се бе свършила, а и другите продукти бяха на свършване. Трябваше да мисли какво ще прави по-нататък, но нямаше сили. Страхът го бе парализирал, не го оставяше да мисли, камо ли да предприеме нещо. Готовчиц живваше само когато при него идваше следователят Гмиря или онова момиче от криминалния отдел — Каменская. От тях не се страхуваше, защото определено знаеше, че не той бе убил жена си, и можеше спокойно да отговаря на въпросите им. Следователят Гмиря наистина беше педант, изслушваше отговорите му, записваше си, но по физиономията му личеше, че не вярва на нито една негова дума. Ами да не вярва, само да не го вика в своя кабинет. А момичето от „Петровка“, Анастасия, беше забавна личност. И дори някак трогателна. Гледа съчувствено, кима, вярва на всичко, споделя свои проблеми. Гледай ти, и милиционерите страдали от неврози. Впрочем то не е за чудене, я каква им е работата! С момичето той май се справи добре, сега тя при случай ще спомене където трябва, че професор Готовчиц е специалист от суперкласа и още една теглилка ще натежи на кантара, на който се претеглят всички за и против неговото назначаване в Министерството на вътрешните работи. А на него много му се иска да получи тази длъжност. Много. Племенницата на важен човек от министерството каза на Готовчиц, че името му е в списъците на кандидатите и остава само да чака.

Сега ще дойде някаква друга следователка — Образцова. Не е за чудене, Юля все пак беше депутат в Държавната дума, вероятно много хора работят върху разкриването на престъплението. А може тоя Гмиря да е отстранен от делото, защото не е постигнал резултат, и работата да е възложена на друг следовател. Слава богу, може да изключи телефона и да не го включва чак до утре сутринта. Ако някой го търси, Образцова после ще потвърди, че си е бил вкъщи, никъде не се е отлъчвал и не се е опитвал да се скрие от следствените органи.

Трябва да поразтреби малко… Готовчиц взе парцала с намерението да избърше праха от мебелите, но веднага почувства, че няма сили и се отпусна на дивана. Нищо не му се прави, за нищо няма сили. По дяволите прахта, няма да чисти! Ама било неудобно пред гостенката. Че какво неудобно има, след като човекът е погребал жена си? Всичко му е простено — и празният хладилник, и неразтребеният апартамент.

Когато на вратата се позвъни, той замря от ужас, дълго не можа да помръдне. „Върви да отвориш — казваше си Борис Михайлович, — това е следователката, нали тя се обади и предупреди, че ще дойде към четири и половина. Сега е пет без двайсет и пет, определено е тя. Дори да не е, всеки момент ще дойде и нищо няма да могат да ти сторят. Върви де, отвори! Представи си обаче, че не е тя?“

Всеки път, когато отиваше към входната врата, Готовчиц мислено се прощаваше с живота. И сега, замижавайки, излезе в антрето с подкосени крака. На вратата нямаше шпионка, все се канеха да сложат, но така и не опряха до нея.

— Кой е? — попита той, без да чува собственото си гъгнене.

— Образцова — чу се в отговор женски глас.

Пръстите му трудно се справяха с ключалката. Най-сетне вратата се отвори. На прага бе застанала дебела жена с подпухнало лице и уморени очи.

— Здравейте, Борис Михайлович! — поздрави тя. — Може ли да вляза?

— Влезте.

Той се отмести и даде път на дебеланата. Като я гледаше как тромаво се движи, събличайки широкия си шлифер, Готовчиц се изненада, че и следователите могат да бъдат непохватни. Не корави педантични мъже като Гмиря, а ей такива лелки — тромави и непохватни, с нездрав цвят на лицето и безразличие в очите. На такава каквото и да й приказваш, ще повярва, изобщо не й дреме за работата, само й дай да си стигне вкъщи и да застане пред печката. Сигурно поне три деца сноват наоколо й, направи сметка Готовчиц, прекалено е дебела, а фигурата й е като на онези майки, дето с всяко ново раждане слагат отгоре си по десет килограма. А и мъжът й сигурно е като нея, за да нахраниш такъв човек, се иска цял ден готвене.

— Ще имате ли нещо против да седнем в кухнята? — попита той.

Кухнята беше относително малка и Готовчиц някак успяваше да поддържа реда в нея. Срам го беше да покани следователката в прашния, неразтребен хол.

— Разбира се, щом там ви е по-удобно — съгласи се Образцова.

Тя се настани до кухненската маса, отвори чантата си, извади от нея папка, а от папката — бланка за протокол.

— Казвам се Татяна Григориевна — съобщи тя, без да поглежда Готовчиц. — Ще бъдете ли така любезен да си донесете паспорта?

Той мълчаливо й подаде паспорта, който държеше тук, в кухнята, в едно от чекмеджетата. Гмиря беше идвал три пъти и всеки път му го бе искал. Борис Михайлович не разбираше защо е нужно това, но за всеки случай държеше паспорта си тук, за да му е под ръка, щом милиционерските порядки са такива.

— А къде е моят адаш? — попита той.

— Кого имате предвид? — отвърна с въпрос Образцова, без да вдига глава, докато бързо преписваше данните в бланката за протокола.

— Следователя Гмиря, Борис Виталиевич Гмиря.

— Не знам. Сигурно е на работа. Трябва ли ви?

— Не, просто… Помислих си, че щом вие дойдохте вместо него, може да се е разболял или да е излязъл в отпуск, или да са го отстранили от делото.

— А защо си помислихте, че съм дошла вместо него? Аз съм отделно.

Той не можа да схване какво му каза тя, затова продължи да разпитва:

— И вие ли се занимавате с убийството на жена ми?

— Не. Аз не се занимавам с убийството на жена ви.

Тя най-сетне приключи с преписването и вдигна поглед към Готовчиц. Очите й бяха сиви и спокойни и в тях, кой знае защо, я нямаше умората, която Борис Михайлович бе забелязал при влизането на Образцова в апартамента.

— Ами… с какво тогава? Защо дойдохте?

— Аз се занимавам с друго убийство. Борис Михайлович, спомняте ли си Ина Пашкова? Тя е била лекарка, стажувала е в клиниката, където сте работили. Преди шест години.

В главата му зашумя, пред очите му заплуваха червени кръгове. Ето на, започна се. Но как? Защо?

 

 

„Ясно — помисли си Татяна, — имали са връзка и Ина е правила аборт от него. Виж ти каква реакция! Човек не променя така израза на лицето си, когато си спомня за обикновен стажант-лекар.“

— Пашкова ли? Да, спомням си… Едно красиво момиче, нали?

— Вероятно — сдържано отговори Татяна. — Не знам, не съм я виждала преди шест години. Разкажете ми всичко, което си спомняте за нея.

— Защо, какво се е случило? Замесена ли е в нещо? Малко неща си спомням, лекарка като лекарка, те се сменят всяка година…

— Борис Михайлович, а дамите на сърцето ви също ли се сменят всяка година?

— Какво общо има… Как смеете!

Тя виждаше, че Готовчиц трудно се владее и мислено се усмихна. От какво толкова го е страх? Е, имал е връзка с младото красиво момиче, но това е било отдавна. Ако беше жива жена му — ясно, би имал какво да крие, но сега… Може би отрича по инерция, автоматично? Добил е навика да пази в тайна похожденията си и сега не може да свикне с мисълта, че това вече не е задължително.

— Смея да питам за много работи — каза тя. — Защото съм следовател и водя дело за убийството на Ина Пашкова.

— Как за убийството? — прекъснал Готовчиц. — Да не би да е умряла?

— Била е убита. Така че не ми се сърдете, ако се наложи да засегнем неприятни за вас теми. Ще смятаме за установен факта, че сте имали връзка с Ина, тя го е казала на свои приятели от института, те пък, на свой ред, го казаха на мен.

— Не ви вярвам! — твърдо заяви Готовчиц.

— Защо?

— Ина беше много потайна. С никого не споделяше за личния си живот. Камо ли за любовните си връзки. Всъщност тя нямаше и истински приятели.

— Ето виждате ли — Татяна ласкаво се усмихна, — излиза, че сте я познавали много добре, прекрасно сте изучили и характера й. А казвате, че не си я спомняте. Е, какво, Борис Михайлович, ще смятаме ли факта за установен или трябва още да го обсъждаме?

Той мълчеше, загледан някъде в тавана. Татяна се възползва от паузата и бързо огледа кухнята. Наоколо — следи от занемареност. Трудно беше да се повярва, че това винаги е било така, по-скоро редовното почистване бе приключило едновременно със смъртта на стопанката. Да се чудиш просто колко бързо мъжете успяват да докарат едно помещение до такова състояние. Слагат нещата по местата им и смятат, че вече всичко е наред, а за петната по масата, за загорялото по печката и за мътната от мръсотия и мазнини повърхност на мивката, кой знае защо, забравят. Да не говорим за неизмития под.

— Борис Михайлович — тихо го повика Татяна, — за какво се замислихте?

Той премести поглед върху нея.

— За Ина — отговори тихо. — Дори не мога да повярвам, че е умряла. Да, права сте, имахме връзка. Кратка и несериозна, обикновена… От онези леки и необвързващи връзки между завеждащ отделение и стажантка. Това е нещо като връзките между научни ръководители и аспирантки, те траят, докато аспирантката работи върху дисертацията, и не са нищо повече от част от отношенията между шеф и подчинена.

„Кратка и несериозна — повтори наум Татяна. — Ами абортът, направен доста преди стажа й в клиниката? Ами дипломата, която Ина е искала да ви покаже, за да ви докаже нещо? Едно от двете: или преди вас е имала някакъв любовник, или връзката ви е траяла минимум две години и половина и далеч не е била част от отношенията между шеф и подчинена. Добре, ще проверим поред двете предположения. Да започваме.“

— Кажете ми как се запознахте с нея? — помоли тя.

— Не беше нищо особено. От института дойдоха млади лекари с дипломи в джобовете, но без лекарска практика. Стажът фактически е допълнителна година на обучение. След година стажантите си отиват, идват нови. Нямаше никакви специални обстоятелства около запознаването ни с Ина. Тя беше много хубавичка и аз веднага я забелязах. Връзката започна бързо, тя се подаде лесно, явно беше свикнала с вниманието от страна на мъжете. Не бягаше, не свеждаше поглед. Обикновено съвременно момиче, като нея са хиляди.

— Ина не настояваше ли да внесете повече сериозност в отношенията ви?

— В какъв смисъл? — не разбра Готовчиц.

— Ами например да се ожените.

— Но аз бях женен! И нямах намерение да се развеждам. Имахме дете. И изобщо…

— Какво „изобщо“?

— Вече ви казах, леките служебни любовни връзки не са повод за развод. Във всеки случай и аз, и Ина приемахме нещата именно така.

— Значи тя не е имала никакви претенции, така ли?

— Никакви — уверено отговори Борис Михайлович.

— Тя добър лекар ли беше?

Отново пауза. Готовчиц се замисли, вперил неподвижен поглед в пръстите си, в които постоянно въртеше една химикалка. След известно време Татяна се принуди отново да го повика тихо:

— Борис Михайлович, зададох ви въпрос.

— Какво? — сепна се Готовчиц. — А, да… Трудно е да се каже какъв лекар беше и какъв е станала. По времето, когато се познавахме, тя имаше известни способности, но все още толкова малко бе практикувала, че нищо точно не можеше да се каже.

— Но имаше способности, така ли?

— Несъмнено. Беше природно надарена.

— Надарена с какво?

— С усет. Знаете ли кое е най-важното в работата на психолога, психиатъра или психоаналитика? Именно усетът. Защото само той позволява да откроиш от множеството факти и сведения ключовия момент, онази нишка, която ще ти помогне да разбереш какво измъчва човека, тормози го и му пречи да живее. Съществуват безброй методики за търсене на този момент, но имаш ли усет — всичко е различно. Използването на методика дава успех в осемдесет процента от случаите и изисква значително време, докато усетът действа веднага и безпогрешно.

— И Ина го притежаваше?

— Да, макар че още не умееше да го използва, не му се доверяваше и все се стремеше да овладее колкото може повече методики. Толкова силно вярваше в науката и в чуждия опит, че понякога ме разсмиваше.

— А после? Какво стана, когато стажът й свърши?

— После ли? — Той сви рамене. — Не знам. Разделихме се и повече не сме се виждали.

— Нито веднъж ли?

— Нито веднъж! — отсече Готовчиц. — Вече ви споменах, че подобни връзки приключват със съвместната работа.

— И вие не знаете каква е била съдбата й по-нататък?

— Не. А от какво е умряла?

— От загуба на кръв. Изтезавали са я, дълго и жестоко, а после са я зарязали. Лежала е полужива в апартамента си почти цяло денонощие.

— Сама ли е живеела?

— Да.

— Ужасно.

Той притвори очи, сякаш се опитваше да си представи тази картина: израненото, обляно в кръв тяло на младата жена. Татяна издържа една деликатна пауза, съобразявайки се с чувствата му. Все пак някога му е била любовница.

— Борис Михайлович, по времето, когато бяхте близки, Ина споменавала ли е за някакви свои приятели? Може би ви е запознавала с някого?

— Тя нямаше приятели. Беше невероятно затворена и необщителна.

— И защо ви учудваше това?

— Ами нали разбирате… Младите красавици винаги са в центъра на вниманието, заобиколени са от почитатели, ходят по дискотеки или на други места, не знам… Самата им външност налага и диктува определен стил на живот. А Ина изобщо не беше такава. Тя сякаш не осъзнаваше красотата си или не я забелязваше — как да се изразя по-правилно! Когато се запознахме, беше на двайсет и три години, почти на двайсет и четири, а беше девствена. Извинете, че говоря за това, сигурно не е по мъжки, но нали казахте, че искате да разберете характера й.

— Разбира се — кимна Татяна, — няма за какво да се извинявате. Продължавайте, моля.

Тя задаваше въпроси и записваше отговорите, следейки внимателно думите на събеседника си. И одобрително кимаше, както кима учител, когато закоравял двойкаджия ненадейно си е научил урока и произнася пред дъската някакви удивително свързани фрази. Но наум хладнокръвно преценяваше всичко чуто.

— Борис Михайлович, а какво бихте казали, ако чуехте, че Ина е започнала частна практика като магьосница?

— Като каква, извинете? — По лицето му се изписа недоумение, примесено с недоверие.

— Като магьосница. Във всеки случай именно така се е наричала в рекламните си обяви. Магьосницата Инеса.

— Боже, глупости! Каква ти магьосница! Какво ми приказвате?

— Казвам ви как е било. Значи вие не сте знаели за това?

— Не. Естествено, че не. А ако бях научил, щях да отида и да й вдигна скандал.

— Сериозно? — вдигна вежди Татяна. — Ама истински скандал ли?

— Истински.

— И защо?

— Заради шарлатанията. Не мога да понасям шарлатаните. А още повече — Ина… Не, това е невероятно! За какво й е било, та тя можеше да стане прекрасен лекар!

Отново въпроси, отново отговори. Редовете полягаха равно върху хартията, химикалката летеше по бланката, а мозъкът на Татяна тихо работеше.

„Значи така, уважаеми. Щяхте да й вдигнете скандал. Как така, ако мога да попитам? Нима някакъв чичко би посмял да ми вдигне скандал? Никога. Какъв ми е той на мен, че да се вслушвам в мнението му? А какъв сте вие на Ина Пашкова, Борис Михайлович, та да я оценявате и напътствате? Вероятно оценката ви е значела много за нея, нали не току-така е хукнала при вас с новичката си диплома, за да ви докаже, че и нея я бива за нещо. Пред чужди и безразлични хора човек не се доказва. Вие твърдите, че била красавица, свикнала с вниманието на мъжете, така че, както се изразихте, не свеждала поглед и с лекота влязла в интимни отношения с вас, завеждащия отделението. А после, само след двайсет минути, ми говорите, че Ина сякаш не знаела колко е привлекателна, не забелязвала красотата си и водела живот, присъщ повече на невзрачните жени. Казвате, че Ина била девствена, когато се запознала с вас? Напълно е възможно. Само че това се е случило, когато е била не на двайсет и три години, дори почти двайсет и четири, а много по-рано. Защо лъжете, уважаеми? Та това е глупаво. Измислихте легендата за лековата служебна интимна връзка, а се издънвате за дреболии. Ами да бяхте си признали, че връзката ви е била продължителна и сериозна, какво срамно има в това? Милиони мъже живеят по този начин. Съпрузи, които нито веднъж в наше време не са изневерили на жените си, са праисторическа рядкост. Още повече че сега сте вдовец, така че можете спокойно да си признаете всичко. Обаче не… Любопитно са устроени мъжете все пак. Когато уличиш една жена в кръшване, така че да не може да отрече, тя почти винаги казва, че това е голямо светло чувство, истинска любов, която се случва веднъж в живота и затова може да бъде простена. А изневерилият мъж крайно рядко прибягва до такива аргументи, при него всичко се получава наопаки: «Ама моля ти се, голямото чудо, стана случайно, няма нищо сериозно, просто физиологически контакт — нищо повече, просто съблазън, сякаш перде ми падна, бях пиян, обичам само теб, ти си ми единствената.» Мъжете имат удивително силно развит собственически инстинкт, за нищо на света не биха пуснали жената просто така, не биха й позволили да си тръгне, дори да не им е нужна много. Важното е да я има. Затова лъжат за лекотата на физиологическия контакт. Вие, Борис Михайлович, няма кого да удържате вече, жена ви загина, но вие пак лъжете, по инерция, по навик. Какво пък, разбираемо е.“

Татяна хвърли поглед към часовника и реши, че е време да привършва. След двайсет минути трябваше да бъде в женската консултация. Ще й е нужно още известно време, за да обмисли и провери внимателно всичко чуто от Готовчиц, а после пак ще може да го разпита. Същевременно ще прескочи и при лекаря, все ще е полезно.

— Благодаря — учтиво каза тя и прибра в чантата си папката с документите, — вероятно ще трябва да ви обезпокоя още веднъж. Ако нямате нищо против, вместо да ви викам с призовка, по-удобно ще ми е да ви посетя вкъщи.

— Разбира се — кой знае защо, се усмихна Готовчиц, — винаги ще се радвам да ви видя.

— Е, чак пък да се радвате… — усмихна се Татяна.

Той разбра, че е попрекалил. Така е, от къде на къде винаги ще й се радва? Просто засия като глупак, че няма да е нужно да излиза от къщи, ако отново й потрябва. И го изтърси, не се сдържа.

Готовчиц изпрати следователката до вратата, помогна й да си облече шлифера, грижливо заключи след нея. Бавно потътри нозе обратно към кухнята, включи чайника.

Не се случи нищо страшно, торпедото не го улучи.

„Ах, Ина, Ина, проклет да е твоят прословут вроден усет! Ако не беше той, може би всичко щеше да се извърти другояче. И сега нямаше да го има този злокобен, всеобхватен, всепоглъщащ страх, който подчини цялото ми съществуване!“ — помисли си с горчивина професор Готовчиц.

 

 

— Съмненията ви бяха напразни, комбинацията бе разиграна просто блестящо и даде резултат. Всичко върви по план. Това още веднъж доказва, че страхът е най-добрият двигател. Докато мързелът е двигател на прогреса, страхът е двигател на забогатяването.

— Сигурен ли сте, че не избързвате да се радвате? Операцията още не е завършена, рибата е в морето, а вие слагате тигана.

— Че какво може да се провали на този етап? Най-важните постъпки вече са извършени. Не разбирам скептицизма ви.

— Скептицизмът никога не е вреден, само дето излишният оптимизъм ме плаши. Вероятно е от възрастта. Старческа предпазливост. Вие сте още млад, приятелю, затова ви е трудно да ме разберете. Във всеки случай приемете поздравленията ми по повод успешно провежданата операция. Искате ли да ми кажете още нещо?

— Да, имам важно съобщение. Но първо бих искал да ми обещаете, че ако го приемете, ще ми възложите разработването и на тази комбинация.

— Не давам предварителни обещания — това сигурно ви е добре известно.

— Какво, старческа предпазливост, така ли?

— Мислете каквото желаете. Така, сега ви слушам.

— Как бихте приели факта, че популярна писателка посещава психоаналитик? Забележете: дамата е на гребена на успеха, нещо повече — очаква и дете. За какво й е психоаналитик? Тя има проблеми, и то сериозни проблеми. Не е ли това повод да поработим с нея?

— Откъде се взе тази дама?

— Ох, не се мръщете, умолявам ви! Тя посети Готовчиц. Групата за наблюдение фиксира всеки, който го посети, за да бъдем в течение на всичко в случай на усложнения. Та момчетата са я познали. Всички книжни сергии в Москва са отрупани с нейните криминалета и лицето й е на всяка обложка. Невъзможно е да се сгреши — тя е! За всеки случай момчетата са я проследили донякъде. Та значи след Готовчиц писателката е отишла в женската консултация, откъдето е излязла заедно с млада брюнетка. Докато са вървели към метрото, момчетата са подслушали разговора им. Брюнетката я наричала Таня и двете обсъждали как напредва работата върху поредната книга и още нещо. Някакъв продуцент искал да прави филм по нейните произведения и й предлагал да напише сценария, а тя отказвала. Не може да има грешка — това е тя, Татяна Томилина. Изобщо не се съмнявайте.

— Любопитно… Много любопитно. И казвате, всички сергии са отрупани с нейните книги? Това е добре, перспективно е. Преди всичко трябва да си изясним финансовото й състояние. Заемете се с това. Ако се окаже, че вашата Томилина е подходящ за нас обект, ще разработим операцията.

— Значи сте съгласен да я възложите на мен?

— Все още с нищо не съм се съгласявал. Изгответе ми отчет за финансите й и тогава ще взема решение. Между другото вие защо толкова се натискате да се заемете с това? Какъв е вашият интерес?

— Споходи ме една нова любопитна идея — за съставяне на психологически портрет на писателите. Бих искал да отработя методиката върху Томилина. С вас вече сме работили с художници, с музиканти, но с писатели все още не сме. Тук, в Русия, това може да се окаже невероятно перспективно. Огромно население, следователно — огромни тиражи.

— Добре, заемете се с това. Повтарям: все още не съм дал съгласието си за нищо. Трябва да съм наясно за какви пари става дума.

 

 

Главният редактор на издателството в Санкт Петербург, което публикуваше книгите на Татяна Томилина, изобщо не се учуди, когато един човек, представил се като кореспондент на някакъв сибирски вестник, го помоли да му разкаже за писателката. Нещо повече — той искрено се зарадва, защото разбираше, че една статия във вестника ще привлече вниманието към книгите на Томилина и следователно ще повиши тяхната продаваемост оттатък Урал. Самата Татяна напоследък не бе давала интервюта и всяка публикация беше скъпоценна.

— Разкажете ми за Томилина — помоли кореспондентът. — Откога пише, какво образование има, нещо за семейството й… Всичко ми е интересно.

— Тя пише отскоро, само от пет години — с готовност заразказва главният редактор.

— Наистина ли само от пет години? — учуди се кореспондентът. — Това е просто поразително. За пет години да напишеш толкова книги!

— Тя е много работоспособна. За образованието й нищо не мога да ви кажа, за свой срам, принуден съм да призная, че просто не знам. Някак не е ставало дума за това, а не съм имал повод да я попитам. Колкото до семейството, тя е омъжена, и то за трети път. Няма деца. Доскоро живееше в Петербург, а сега се премести в Москва при поредния си съпруг.

Главният редактор много внимателно подбираше думите си, за да не изтърси нещо излишно. Някога, в самото начало на писателската кариера на Татяна Томилина, в сведенията за авторката, отпечатвани на обложката на книгата, посочваха, че тя работи като следовател. И се намираха хора, които смятаха, че щом пише такива хубави книги, тя непременно ще им помогне при проблемите, свързани с взаимоотношенията им с правоохранителните структури. Обсаждаха издателството, звъняха и настояваха да получат телефонния номер и адреса й, пишеха писма, идваха лично. Татяна строго бе забранила да дават координатите й, както и да разгласяват тайната на псевдонима й. Тя си имаше прекалено много собствени служебни задължения, за да изслушва и безбройните молби. Настоя от обложките завинаги да изчезне сведението, че работи в органите на вътрешните работи. Единствената отстъпка, на която се съгласи, беше снимката. Все пак трябва да има някакви сведения за авторката, инак читателят няма да се усеща съпричастен, лично запознат с нея, и корицата няма да примамва с обаятелната усмивка на симпатичното женско лице. Главният редактор добре си спомняше една сцена, която се бе разиграла тук, в издателството.

… Татяна бе донесла поредния ръкопис. Подписа авторския договор, получи хонорара и вече си тръгваше. Беше люта петербургска зима с пронизващ свиреп вятър и главният редактор помоли да дадат на писателката кола, която да я закара до дома й. Разбира се, отпуснаха кола и той слезе заедно с Татяна, за да даде указания на шофьора. Във фоайето към тях се втурна жена на средна възраст с измъчено лице.

— Вие сте Татяна Томилина, нали? Най-сетне! От цял месец ви причаквам!

Редакторът я погледна внимателно и я позна. Наистина я беше виждал всеки ден тук, но в зданието имаше много офиси на най-различни фирми, така че и през ум не беше му минавало, че тази жена причаква именно Татяна.

— С вас трябва непременно да се срещнем! — настоятелно заяви непознатата. — Страшно ми се налага да си поговоря с вас.

Татяна се слиса. Не беше очаквала подобна атака и изобщо не беше готова за ситуация като тази.

— За какво да си поговорим?

— Искам да ви разкажа за моето нещастие. Вие толкова хубаво пишете, толкова добре разбирате хората, сигурна съм, че ще ми помогнете. Следовател сте, може да ме посъветвате какво да правя, докъде ли само не съм се жалвала, към кого ли не съм се обръщала…

Татяна, ужасена, погледна главния редактор, но и той като нея просто не знаеше какво да прави, такова нещо се случваше за пръв път.

— Извинете ме — каза Татяна, — но едва ли ще мога да ви помогна. Сега не мога да ви отделя време, много бързам.

— Дайте ми телефонния си номер, ще ви се обадя и вие ще ми определите час, когато ви е удобно. Моля ви, много ви моля, толкова се нуждая от съвета ви…

— Ще ми бъде трудно да намеря време — търпеливо отговори Татяна, — аз по цял ден съм на работа и не мога да отсъствам.

— А след работа? — не я оставяше на мира жената. — Аз мога и вечер, и в събота, и в неделя. Когато кажете.

— Вечер трябва да се прибирам вкъщи, имам семейство и домакински задължения. Моля ви, не се обиждайте, постарайте се да ме разберете.

— Мога да дойда у вас. Вие ще си гледате домакинството, а аз дори ще ви помогна и ще ви обясня всичко. Моля ви…

— Извинете — твърдо рече Татяна, която най-сетне си върна присъствието на духа, необходимо за решителен отказ, — но никого не каня вкъщи. И аз имам право на личен живот и ако намеря свободна минута, пиша книги. Не ми се сърдете. Всичко хубаво.

С неочаквана за габаритите й скорост тя се завтече през фоайето към изхода, а главният редактор едва успя да я настигне. Когато изскочи на улицата, Татяна се затича към колата, седна на задната седалка и едва тогава можа да си поеме дъх.

— Боже, да не повярваш! — жално каза тя на главния редактор, който също се качи в колата. — Стояла е и ме е причаквала. Направо идиотизъм! Можела и вечер, и в събота, и в неделя! Ами аз? Защо никой не се интересува какво искам и какво мога? Сигурно наистина има големи неприятности, но защо именно аз трябва да се занимавам с това? Държавен служител съм, работното ми време не принадлежи на мен, а на Министерството на вътрешните работи, в службата не мога да водя задушевни разговори. Какво остава тогава? Личното ми време. Ами нали затова е лично, то е за съпруга ми, за дома ми, имам стар баща, когото ходя да виждам престъпно рядко, имам между другото и приятели, с които почти не се срещам поради вечната си заетост и които ми се сърдят, най-сетне — имам книгите, които пиша. И ако случайно намеря няколко свободни часа, сама ще преценя за какво да ги използвам. Мислите ли, че не съм права? Че трябваше да се спра и да изслушам тази жена?

— Ама моля ви се, Татяна Григориевна — побърза да отговори главният редактор, — на никого нищо не дължите. Вие сте много зает човек, аз не спирам да се чудя как успявате да пишете книгите си.

— Та така значи, приятелю. От самото начало бях против да пишете на обложката, че съм следовател. Но вие настоявахте, уверявахте ме, че това ще оформи отношение към моите книги като към достоверен материал и аз от неопитност ви угодих. Сега съжалявам за това. Успяхте да ме придумате, но това беше неправилно. Ще трябва да се пренапишат сведенията за автора на обложката и занапред не искам да се споменава, че работя като следовател! Няма да казвате на никого истинското ми име, няма да давате никакви телефони и адреси. Ако хора от издателството се изтърват някъде, повече няма да получите нито един ръкопис от мен. Не се шегувам.

— Ама разбира се, Татяна Григориевна. — Главният редактор притисна и двете си ръце до сърцето. — Ще бъдем неми като риби.

— Освен това вече няма да идвам при вас. Сам виждате, че не е безопасно. Ще изпращам зълва си или мъжа си.

— Не, дори това не е необходимо! — размаха ръце главният редактор. — Аз ще идвам при вас, вие само пишете, а вземането на ръкопис и заплащането ще бъдат моя грижа.

— Е, благодаря ви — усмихна се Татяна.

След няколко дни тя се обади и със звънтящ от ярост глас му каза, че поредната желаеща да си поговори с нея жена я е причакала пред зданието на градското управление на вътрешните работи на проспект „Литейни“.

— Още веднъж ви предупреждавам, че ако не смените текста на обложката, ще се разделя с вас. И не ми пращайте журналисти, вече няма да давам никакви интервюта.

Главният редактор разбра, че Татяна не се шегува. И оттогава всички в издателството — от генералния директор до шофьора експедитор — твърдо знаеха трите заветни думи: писателката Татяна Томилина. Беше категорично забранено да се излиза извън рамките на тези думи. Можеше да се обсъждат сюжетите на нейните книги, да се говори, че тя е обещала след две седмици да донесе нов ръкопис; че след месец и половина по щандовете ще се появи поредното й произведение; можеше дори да се споделят сведения, че се е развела с втория си съпруг и се е омъжила за трети… Но при всички тези случаи трябваше да става дума за писателката Татяна Томилина, а не за следователката Татяна Григориевна Образцова.

Ето защо сега, докато разговаряше със сибирския журналист, главният редактор на издателството внимаваше какво казва и гледаше да не изтърве макар и една неправилна дума. Татяна беше сериозен автор, предстоеше да излезе новата й книга, чийто ръкопис очакваха през близките два месеца, и ако се случеше някой гаф, щяха да видят този ръкопис, колкото звезди посред бял ден. Неслучайно Образцова, тоест Томилина, никога не подписваше предварителен договор с издателството, като се мотивираше с обстоятелството, че обстановката в службата й е непредсказуема и тя не може да им гарантира представянето на новото си произведение в евентуално определен в договор срок. А щом няма договор и не е получен аванс, авторката не е длъжна да донесе новия си роман именно в това издателство. Където поиска, там ще го занесе, тя е свободен човек. Отношенията между издателството и Томилина бяха изградени върху взаимното доверие. Досега тя не ги беше подвеждала, но ако той изтърсеше пред журналиста нещо излишно и тя научеше за това, би могла да ги зареже. Мераклии да издават книгите й вече имаше колкото щеш, наредили са се на опашка, ден не минава, без някой да се обади на директора за преотстъпване на правата или за съвместно издание.

— В големи тиражи ли излизат книгите й? — попита журналистът.

— В много големи. Всеки месец допечатваме по петнайсет-двайсет хиляди екземпляра от всяка книга и всички те се разпродават.

— Значи мога да напиша, че Томилина е една от най-издаваните писателки в Русия?

— Можете. Няма да излъжете.

— А как стоят нещата със звездоманията? Славата не е ли поувредила характера й?

Главният редактор за малко щеше да каже, че при работа като нейната никак не й е до слава, камо ли да се стигне до звездомания, защото началниците й от милицията на бърза ръка биха срязали крилцата на следовател, който много си е навирил носа, но млъкна навреме.

— Какво говорите, Томилина е невероятно скромна. Освен това, разбирате ли, тя пише не за слава, а за удоволствие. Дори бих казал, че пише за своите мъже.

— Тоест как? — едва не подскочи журналистът, усетил почва за разработване.

— Омъжена е за трети път. Вероятно нещо не й върви в личния живот. Смея да предположа, че с писателския си труд Татяна се опитва да стане по-привлекателна. Природата не е била щедра към нея като външност.

Долните клюки не бяха в стила на главния редактор, но за това имаше две причини. Първо, той неведнъж бе разговарял с Татяна за публикациите в пресата, та нали те бяха необходими за рекламата. А тя категорично отказваше да дава интервюта, за да не разкрива пред журналистите истинското си име, но допускаше възможността да излизат авторски статии, дори и критични. Това, което се канеше да извае днешното сибирско момче, беше именно авторска статия и не беше в разрез с изискванията на Томилина. И второ, самата Татяна веднъж му каза:

— Нека пишат каквото искат, само да не ми губят времето. Разбирам, че с отказа си да давам интервюта подхранвам измислиците, но това не ме притеснява. Нека журналистите си измислят за мен каквито искат небивалици, например: че имам три глави и нито един крак. Докато ако дам интервю и то излезе във вестник, в службата ще ме изядат, защото тогава няма да се отървем от обаждания и причаквания на улицата. Иначе съм съгласна да се появя дори по телевизията, но без да се споменава местоработата ми и без снимки в дома ми.

В началото на писателската си кариера, когато нито издателите, нито самата Татяна подозираха каква популярност чака криминалните й романи, тя спокойно и на драго сърце даваше интервюта. Разрешаваше да я посещават вкъщи и представители на пресата, и телевизионни екипи, но когато нещата стигнаха до читателите, които искаха „да се срещнат и да си поговорят“ с нея, се принуди категорично да прекрати всичко това.

Но нали освен съблюдаване интересите на автора, съществуват и интересите на издателството. Липсата на интервюта на най-популярната авторка явно не беше от полза на издателството. За да се продават добре книгите, не е достатъчно да ги напишеш блестящо, нужна е реклама. Необходимо е да се привлече вниманието на потенциалните купувачи — на онези, чиито характер, вкус и пристрастия могат да ги направят почитатели на творчеството на Татяна Томилина. Те определено ще харесат книгите й, но все още не са ги чели и дори не са чували името й. А за такава цел всички средства са позволени, включително и клюките, които по принцип не отговарят на действителността.

Главният редактор остана доволен от разговора си с журналиста. Ако момчето не е глупак — а то няма вид на пълен идиот, — статията в сибирския вестник ще се получи много пикантна. Във всеки случай жените, които там, отвъд Урал, никога не са чували за Татяна Томилина, със сигурност ще хукнат да търсят книгите й. Винаги е любопитно да прочетеш какво толкова може да напише една невзрачна жена, за да стане привлекателна за мъжете. Макар че в действителност Татяна много си я бива като жена — кожата, косата, очите й са направо приказни. Със сигурност мъжете й се лепят като мухи. И главният редактор я харесваше, дори по едно време се опита да я ухажва. Но какво ли не прави човек в името на рекламата! Книгите трябва да се продават, и то добре — това е закон. А и самата Татяна беше казала, че няма да се сърди, каквато и идиотщина да напишат за нея.