Александра Маринина
Аз умрях вчера (13)

13.

През нощта Татяна се почувства зле, изтърпя някак до зазоряване, а на сутринта Ира я видя и се ужаси.

— Ти си полудяла! — закрещя тя из целия апартамент. — Какво ти е?

— Ами не съм добре нещо — вяло отвърна Татяна, която си запарваше билков чай.

— Веднага при лекарката! — настоя Ира. — Само това липсваше — нещо да ти се случи в седмия месец. Веднага тръгваме.

— Аз съм на работа — опита се да възрази Татяна, но Ира беше непреклонна.

— Работата ще почака, детето е по-важно!

— Но определила съм часове на хора…

— И те ще почакат.

Татяна осъзнаваше, че зълва й е права. Хората, разбира се, няма да почакат, но и не бива да се рискува здравето на плода. И тя отиде в женската консултация.

— Да, майко — поклати глава възрастната лекарка, — вие не бива да ходите на работа, а трябва да си седите вкъщи. Наричаме такива случаи „стара първескиня“. Върху протичането на бременността и раждането може да повлияе какво ли не. На двайсет и пет годишна възраст бременните жени може дори да не забележат това, но на трийсет и шест първото раждане е много по-сложна работа. А и от състоянието на сърцето ви има какво да се желае.

След консултацията Татяна отиде на работа и най-напред влезе при началника. Съвсем наскоро, през декември миналата година, тя трябваше да изтърпи няколко неприятни разговора с бившия си началник, който не искаше да я пусне в Москва при мъжа й, и се подготви нещо такова да се случи и сега. Защото едва я назначиха, а ето — лежане за задържане и после майчинство. „Може би са прави шефовете, които не обичат да вземат на работа жени? — мислеше си тя, докато вървеше по коридора към кабинета на началника. — Това винаги хем ме е разсмивало, хем ме е възмущавало, но сега започвам да ги разбирам. А в моя случай е особено неловко. Нали Стасов организира прехвърлянето ми в Москва именно чрез този началник, защото са добри познати. Един вид — гарантира за мен, внуши на човека колко съм добра в професията си, а аз поработих четири месеца и вече го изоставям.“

Новият шеф обаче се оказа скъп на емоции: както на положителни — което беше лошо, така и на отрицателни — което беше много по-хубаво.

— А после три години ще гледате детето си, нали? — недоволно се намръщи той.

— Не — твърдо отговори Татяна. — Още при първа възможност ще тръгна на работа. Има кой да гледа детето ми.

— Някоя баба ли?

— Сестрата на съпруга ми — поясни тя.

— Ама Стасов има ли сестра? — учуди се началникът. — Доколкото си спомням, никога не е говорил за нея.

— Тя е сестра на другия ми съпруг, бившия.

Внезапно началникът се разсмя толкова искрено, че Татяна не се сдържа и също се усмихна, без да разбира какво може да го е развеселило толкова.

— Да, сега разбирам Влад! — каза той. — Затова толкова бързаше да ви прибере от Питер в Москва. Явно се е страхувал, че някой ще ви отмъкне изпод носа му и той също ще премине в категорията на бившите съпрузи. Добре, Татяна Григориевна, прибирайте се вкъщи, задържайте, раждайте. Аз много се надявам, че няма да ме подведете и в най-скоро време отново ще се върнете на работа. А сега по въпроса за вашите дела. Колко водите?

— Осемнайсет — въздъхна Татяна.

— Успяхте ли да приключите някое или ще предадете всичките?

— По две от тях ми остана само да съставя обвинителното заключение, ще го направя днес и утре. Останалите ще трябва да предам.

До края на работния ден Татяна трескаво работеше над всичко, което можеше да успее да довърши, и едва към шест часа се сети за Настя. Ех, как можа, нали тя искаше да си поговорят за Уланов, съвсем забрави! Ама че разсеяност! Всъщност Татяна просто бе изключила от съзнанието си интереса на Настя към телевизионния водещ, дори бе отказвала да даде интервюто пред телевизията до момента, когато Уланов й потрябва заради делото за убийството на магьосницата Инеса. Лошо се получи, нали именно Настя й организира срещата с Уланов и я запозна с Дороган, а точно той, грубо казано, плати тази среща.

Татяна намери в бележника си телефонния номер на Каменская и го набра. Заето. Опита още веднъж — пак заето. Тя ядосано погледна часовника — чакаше я писмена работа за още два часа най-малко, беше й жал да губи скъпоценни минути за тъпо натискане на бутони, понеже автоматичното набиране в този достоен за музея апарат отдавна се бе повредило. Татяна решително набра своя домашен номер.

— Ира, ако обичаш, намери по телефона Настя и я покани на вечеря у нас — с делови и нетърпящ възражения тон каза тя, притиснала с рамо слушалката до ухото си, докато в същото време продължаваше да трака на машината.

— Защо?

— Трябва да си поговоря с нея. Ако се разбереш с Настя, обади ми се, аз съм в службата.

— За колко часа да я поканя?

— Няма значение. Когато на нея й е удобно. Но не по-рано от девет, че съм заета още два часа.

— Говори ли с началника?

— Да. Не се тревожи, ще поработя още ден-два, не повече. Трябва да предам делата и да оформя документите. Край, Ириша, вкъщи ще говорим, че главата ми пуши.

Ира й се обади чак след половин час и с леко тъжен глас съобщи, че Настя е обещала да дойде към девет часа.

— Случило ли се е нещо? — дежурно се поинтересува Татяна, без да откъсва очи от документа, който завършваше в момента. — Защо ми звучиш така унило?

— Имах планове за тази вечер… Но сега, щом ще ни дойдат гости… — измънка Ирочка.

— Глупости! Върви, където си решила. Прекрасно ще се справим и без теб. Нали каня Настя не да ядем млинове, а да си поговорим.

Ирочка забележимо се развесели и започна да дава на Татяна указания какво има за вечеря и кое в коя тенджера се намира. Образцова слушаше разсеяно, сметнала, че изобщо не е нужно да внимава — ще се прибере и ще намери всичко сама, голяма работа, да не е биномът на Нютон. Като си спомни историческата фраза, произнесена от Булгаковия котарак Бегемот, Татяна неволно се замисли за себе си. „Сега сигурно и аз приличам на хипопотамка^[1]. А след раждането очевидно ще надебелея още повече. Как се живее с толкова килограми? Един дявол знае! И така не мога да си намеря прилични дрехи, а ако наддам още, ужасът ще е пълен. Може би Стасов е прав и наистина трябва да си остана вкъщи да пиша книги, а не да се правя на активен държавен служител?“

 

 

Когато влезе в апартамента на Стасов, Настя остана като гръмната. Илюзията, че влиза тук за пръв път, беше пълна, макар прекрасно да си спомняше, че бе идвала съвсем наскоро, когато дълго си говориха с Татяна и после всички вечеряха заедно. И същевременно усещането за нещо ново беше много отчетливо. Оказа се, че между кухнята и хола няма врата, а само проход със сложна геометрична форма. Как не беше го забелязала първия път? И подът в хола беше направен много интересно — половината с мокет, а другата половина — с ламиниран паркет, при което границата между тях не беше права, а вълнообразна. С ламинат беше покрита частта от пода, по която постоянно се ходи от антрето до кухнята, а мокетът беше при меката мебел. „Господи, та миналия път седях най-малко един час на този диван, входът към кухнята беше точно пред очите ми, а не съм го видяла. Е, браво бе, Каменская!“ — укори се тя.

— Какво става, Настюша? — учудено попита Татяна. — Оглеждаш се, сякаш за пръв път си тук.

— Може да ти е много смешно, но имам точно такова усещане — призна Настя. — Сякаш за пръв път виждам всичко това. Не ми обръщай внимание, напоследък бях ужасно разсеяна, много неща не забелязвах. А къде е твоят ангел пазител?

— Хукна на среща — засмя се Татяна. — Намерила си е нов приятел. И слава богу, че то бива ли — млада жена по цял ден да се занимава само с моето домакинство. Много ще се радвам, ако Ирочка започне да излиза с някого.

— Виж ти — разстрои се Настя, — ами моето протеже? Нашият Миша Доценко е толкова свястно момче, а ти го отхвърли, без дори да го видиш. Любими роднини трябва да се дават в добри ръце, а не на кого да е.

Татяна се усмихна и махна нетърпеливо.

— О, престани, тя е вече голямо момиче, ще се оправи сама. Гладна ли си?

— Гладна съм. Но не е нужно да се притесняваш за това. Мога да хапна нещо между другото, някой сандвич например.

— Е, защо са нужни такива жертви — засмя се Татяна, — в хладилника има всичко за една прилична вечеря.

Неочаквано Настя откри, че апетитът й се е върнал, във всеки случай изпитваше към храната благоразположение, а не отвращение, както беше през последните месеци. „Определено съм пропаднала морално — помисли си с горчивина. — Вчера пред очите ми убиха Димка Захаров, а аз мисля за ядене. Но, от друга страна, докато не се случи това, не можех да се съсредоточа върху каквото и да било, освен над собствените си преживявания. Предъвквах едно и също, превърнах живота си в световна трагедия и гледах тази пиеса по цели дни — от сутрин до вечер. А вчерашната истинска трагедия сякаш ме разтърси. Дори съм благодарна на Льошка, задето, меко казано, ме прати по дяволите. Напълно си го заслужих, така че не му се сърдя. Нищо, ще се поправя. Всичко разбрах. И сякаш оживях. Май и мозъкът ми заработи по-добре. А апетитът — естествено, това е нормалната реакция на гладния човек, нищо повече. Няма защо да се срамувам.“

— Настюша, исках да поговоря с теб за Уланов. Гледа ли предаването в петък?

— Разбира се, нали ме предупреди. Извинявай, че не ти се обадих, работата ме завъртя.

— Ти извинявай. И мен ме завъртя. Е, хареса ли ти предаването?

— Хареса ми — предпазливо каза Настя. — Във всеки случай не приличаше на онези, които гледах през последните седмици. Сигурно Уланов е сменил тактиката?

— А, не — засмя се Татяна, — аз малко го подведох. Докато ме опознаваше, се престорих на пълна идиотка, та той се отпусна, глупчото. Във всеки случай разбрах метода му. Довеждат госта, черпят го с чай или кафе, усмихват му се лъчезарно, всички дружно хвалят водещия — колко бил прекрасен, добър, колко обичал своите събеседници, после се появява лично мистър Уланов и води с човека дружелюбен светски разговор. Но същевременно напипва слабите му места, тоест темите, при чието обсъждане гостът не изглежда добре подготвен, да не кажа — съвсем зле. А сетне в предаването на живо засяга точно тези теми. При него работи гримьорка от суперкласа. Дълго се мъчих да си спомня къде съм я виждала, а после се сетих: в едно списание четох репортаж от европейски конкурс за гримьори и там имаше снимка на тази жена. Тя е спечелила първо място. Така че там правят госта невероятно красив и това също е част от спектакъла — или клопката, ако щеш. Всичко е примитивно и просто като фасул. Колкото до самия Александър Юриевич, мога да ти кажа две неща. Първо, много го вълнува темата за разводите и за отношенията между бивши съпрузи. И второ, намира се на прага на големи промени — и то приятни! Като съчетаем първото с второто, можем да предположим, че нашият човек има намерение да се разведе и да сключи брак с пламенно обичана жена. Имаш ли някакви сведения по този въпрос?

— Никакви. А ти защо си решила, че го очакват промени?

— След предаването ме похвали и ми благодари. Разбираш ли? Аз бях сигурна, че ще бъде вбесен, обаче не, нищо подобно — усмихваше се широко и целуваше ръцете ми. Развалих му имиджа пред всички зрители, а на него и окото му не мигна. Стори ми се, че в определен смисъл не му пука какво ще стане с предаването. Той вече няма да работи в него. Така че майната им на имиджа, на водещия и на самата програма — и без това те вече няма да са нужни на Уланов. Опитат го някакви по-приятни перспективи и те по никакъв начин не са свързани с „Лице без грим“.

— Разбирам — замислено проточи Настя. — Това е любопитно. Значи казваш, усмихваше се и целуваше ръце, така ли?

— Да. И ме обсипваше с комплименти.

— Я гледай ти… Аз някак не съм имала случай да го видя в добро настроение. С мен е бил и потиснат, и злобен, и ехиден, но никога благоразположен. Явно нещо ново се е случило в живота му. Само не разбирам трябва ли да се ровя в това или не. Миша Доценко се занимава с телевизионните среди, но така и не е напреднал по въпроса за причината за убийството на Андреев и Бондаренко. Може би беше безсмислено да се вкопчвам в този Уланов? Вярно, много ми е неприятен, но това не е повод да го подозирам във всички смъртни грехове.

Татяна не отговори, само мълчаливо въртеше в ръцете си клонче магданоз и откъсваше от него листенце по листенце. В жилището цареше блажена тишина, те бяха сами, не се чуваше нито звънливото чуруликане на Ирочка, нито мощният глас на Стасов. За миг Настя се откъсна от всичко и с наслада се потопи в тази мека тишина, изпълнена с уютни домашни миризми.

— Настюша, мога ли да вляза в един престъпен сговор с теб? — неочаквано попита Татяна.

— В престъпен ли? Можеш.

— Според твоите разработки Уланов засичал ли се е някъде с гражданката Валентина Петровна Лутова?

Настя сбърчи чело, припомняйки си имената на хората, които поне веднъж се бяха мярнали в делото за убийството на служителите от телевизията.

— Не си спомням такава — изрече най-сетне. — Тя те интересува, така ли?

— Интересува ме. А сещаш ли се за убийството на магьосницата Инеса?

— Да, срещнах го в сведенията. Но ние не се занимаваме с него.

— Знам — кимна Татяна, — по него се работи на районно ниво. Именно в моя район.

— Така ли? — заинтересува се Настя. — Е, и как е работата с магьосническата материя? Сигурно си се измъчила.

— И още как! — въздъхна Татяна. — Инеса е имала широка клиентела, а записки — никакви. Тоест записвала е, и то доста подробно, но нито едно име. Тази магьосница е боравила с интересни методи — кръщавала е всеки клиент като в черква, разбираш ли? Казвала е: на моите сеанси вие ще бъдете не Иван Иванович, а Феофилакт например, това ще е вашето име за общуване със света на висшите сили. И именно под тези нови имена е правела записките си. Установихме някои от тях, едната е Лутова. А у Лутова неотдавна е ходил Александър Юриевич Уланов. Всъщност аз точно затова се съгласих да отида в предаването му. Дощя ми се да го видя лично и да се запозная с него. Между другото за всеки случай те предупреждавам, че за Уланов не съм следователка, а само писателка, разбираш ли?

— А каква е тази Лутова, с какво се занимава?

— Възпитателка е в детска градина. Неотдавна се развела с мъжа си. Може да се предположи, че има връзка с Уланов и той също най-сетне е решил да се разведе. Но това се връзва само наполовина с нещата, които видях.

— Да — съгласи се Настя, — не е ясно какви толкова блестящи перспективи ще му разкрие новият брак. Ако е решил да напусне програмата, къде ще отиде? Разбирам да се оженеше за милионерка, а тази е просто възпитателна… Не се връзва, права си. Ще поговоря с жена му. Та значи казваш, тази Лутова е ходила при магьосницата? От какво се е оплаквала?

— Че не можела да се отърве от мъжа си.

— Как така? — не разбра Настя. — Нали каза, че се е развела с него?

— Ох, сякаш не знаеш как стават тези неща! — сви рамене Татяна. — И то масово! Да оформиш развода си невинаги означава да се освободиш от човека, особено ако бившите съпрузи продължават да живеят в един апартамент. Това се случва с много хора, защото за ново жилище нямат пари, а да размениш двустаен апартамент от времето на Хрушчов с миниатюрна кухня можеш само срещу нещо съвсем неприемливо. А гарсониерата изобщо няма срещу какво да се размени, така че хората да се разделят. И тъй си живеят, какво да правят!

— И какво, значи Лутова е искала магьосницата Инеса да премахне омразния й бивш съпруг с магии и урочасване, така ли?

— Не, Настюша, друго е. Ние открихме Лутова чрез контакти с друг клиент, събрахме първоначални сведения за нея и чак после започнахме да търсим в записките на Инеса клиент с подходящи данни. Намерихме някоя си Евгения, която за пръв път се обърнала към Пашкова преди почти година с оплаквания от емоционалната си зависимост от съпруга си, който се държал зле с нея. Побийвал я, крещял, вдигал скандали, тормозел я със сцени на ревност, а тя не можела да направи решителната крачка и да скъса с него, защото го обичала. С една дума — широко разпространено явление. Пашкова е работила с нея планомерно за подготовката й за развод и напълно е успяла. В нейните записки има бележка, че Евгения най-сетне е узряла за решителни действия и е подала заявление. Проверихме в съда — датата, когато Лутова е подала заявление за развод, съвпада.

— А защо в съда? Съпругът не й е давал развод или са делили имуществото?

— Не, там няма нищо за делене. Заради мъжа й, разбира се. Най-смешното е, че в съда той с лекота се съгласил на прекратяване на брака и изобщо направил впечатление на симпатичен и интелигентен човек. Разговарях със съдийката, тя добре си спомня тази двойка, защото Лутов има много ярка външност. Сторил й се невероятно привлекателен. Бил изпълнен с обаяние, както ме увери тя. Оплакванията на ищцата от неговото лошо поведение й се сторили необосновани и тя сметнала, че Лутова си измисля всичко или поне преувеличава. Но прекратила брака веднага, дори не определила срок за одобряване, макар че обикновено всички съдии го правят. Не й се занимавало, разбирала, че пак ще дойдат, а тя и без това имала безброй дела за разглеждане.

— След развода Лутова престанала ли да посещава магьосницата?

— Ами, престанала! — засмя се Татяна. — Дори започнала да ходи още по-често. Оплаквала се, че съпругът й продължава да я тормози, третирал я като робиня, а тя нищо не можела да му откаже. Сякаш я бил омагьосал, имал някаква невероятна власт над нея. Така че в този смисъл разводът изобщо не помогнал — всичко останало така, както си е било. „Докато не е при мен — казвала тя, — ми се струва, че мога и да му откажа, и да си тръгна, и да го нагрубя, и дори да го убия! Но щом го видя, щом погледна очите му — край, превръщам се в безволево същество.“ Именно по този проблем работела с нея Инеса.

— И как е работила, интересно? Разваляла е магията, така ли?

— Не, не, по всичко личи, че Инеса далеч не е била глупачка или шарлатанка. Сега ще ти съобщя и нещо по-любопитно. Навремето Инеса е била любовница на Готовчиц.

— На кого?! — Настя се изцъкли от изненада и изпусна лъжичката, с която току бъркаше в бурканчето с топено сирене с вкус на стриди.

— На Борис Михайлович Готовчиц, вдовеца на убитата Юлия Николаевна. Едва наскоро научих това. Та той значи ми разказа, че по време на стажа си Ина Пашкова проявявала големи способности в областта на психиатрията. Притежавала невероятен усет и именно той й помагал безпогрешно да напипва в душата на човека точно нараненото място, което му пречи да съществува нормално. Така че Борис Михайлович изказа искреното си съжаление, че Ина — сиреч магьосницата Инеса — е изоставила медицинската практика и се е захванала с шарлатанство. Дори негодуваше и трябва да призная — напълно справедливо. А от разказите на оперативните работници, които се занимаваха с клиентите на Пашкова, определено излиза, че Инеса само е използвала илюзията, че е магьосница, а всъщност нормално е практикувала като психоаналитик. И очевидно напълно успешно. Така че не е била шарлатанка, наистина е помагала на хората, само че под друго прикритие.

— Всъщност мога да я разбера — въздъхна Настя, която най-сетне се оборави и вдигна от пода падналата лъжичка. — Не е по вкуса на руснака да ходи при психоаналитик. Нямаме такива навици. Но виж, да отиде при знахар, за да му махне уроките, си е съвсем в реда на нещата. Аз мисля, че клиентелата на Инеса и на Готовчиц е била съвсем различна. При Борис Михайлович ходят по-солидни хора, от елита — известни артисти, художници, музиканти, бизнесмени. Подозирам — дори мафиоти, макар че естествено Готовчиц и понятие си е нямал, че са престъпници. А какви хора са посещавали магьосницата?

— Права си — съгласи се Татяна, — клиентите на Инеса, които успяхме да установим, са по-обикновени. Предимно нещастни жени, които не могат да се справят с бъркотията в семейния си живот. Коя воюва с мъжа си, коя с децата, коя с родителите си. Лутова е ярък пример за това. Та така, Настюша, исках да те помоля да имаш предвид моя интерес, когато получаваш информация във връзка с Уланов. Разбрахме ли се?

— Та какъв интерес можеш да имаш ти? — смая се Настя. — Нали ще предаваш делата. Или се отказа?

— Ще ги предам — въздъхна Татяна. — Но знаеш ли… Е, както и да е! С една дума, много забавих това дело, замотах се, всичко вървеше бавно и сега у мен се събуди чувство за вина пред следователя, който след мен ще помъкне Инеса на гърба си. Затова ако има възможност да помогна с нещо, моля те…

— Разбирам — прекъсна я Настя. — То се знае, не се тревожи, всичко ще стане по най-добрия начин. Как е последната ти книга, върви ли?

— Не помръдва. Не мога да й отделя и минутка. Е, когато си седна вкъщи да ме дундурка Ирка, може и да понапредна. Между другото моята красавица днес попрекали с разходките, вече е десет и половина.

— Е, нали е с кавалер, няма страшно — успокои я Настя.

— Зависи с какъв кавалер е — възрази Татяна. — Ирка толкова лесно се запознава с хората, че понякога ме е страх за нея. Ами ако се натресе на някакъв тип?

— Но досега не й се е случвало, нали?

— Досега — да, но… Всяко нещо се случва за пръв път. — Татяна се ослуша — чуваше се някакъв шум откъм входната врата. — О, май си идва. Слава богу!

Но беше Стасов — огромен, зеленоок, весел и както винаги, излъчващ здраве, сила и оптимизъм.

— Момичета — развика се той още от прага, — току-що видях новото гадже на Ируска! Охо, казвам ви… — Той нахлу в кухнята, прегърна жена си, стисна в прегръдките си и Настя, като едва не потроши костите й, и се тръшна на стола. — Танюшка, умирам от глад!

— Кажи първо за кавалера — прекъсна го Татяна, — че нещо не ми е спокойно на душата. Аз дори не знам кой е, какъв е, къде го е намерила. И изобщо ти къде го видя?

— Ами току-що, пред входа. — Стасов протегна ръка и грабна от чинията на масата домат, напълнен със сирене и зелени подправки. — Вкусно мирише — одобрително заяви той, след като го подуши. После веднага налапа целия домат.

— Е, хайде де, Стасов! — примоли се Татяна. — Имай съвест. Две думи за кавалера — и ще получиш паница с топла храна.

— Държиш се с мен като с бясно куче — обидено измуча Владислав с натъпкана уста. — Аз съпруг ли съм ти или лукова глава? Добре де, слушайте. Ох, женоря, нищо не ви оправя вас — нито пагони, нито работа в милицията. Чуждият кавалер ви е по-важен от родния съпруг.

— Стасов — заканително вдигна пръст Настя, — да не си посмял да ядосваш бременната си жена. Казвай бързо, че да си вървя.

— И ти си същата! — възмути се той и бързо грабна от чинията втори домат. — Хайде, разбирам Танюшка, все пак става дума за зълва й. Но ти между другото би могла да надигнеш задните си части от стола и да ми сипеш в чинията топла храна, нали?

— Бих могла — съгласи се Настя и стана. — Ще ти сложа, само че ти казвай по-бързо. И на мен ми е интересно, защото исках да сватосам Иришка и нашия Миша Доценко, а Таня не позволи. Затова искам да знам срещу кого вашето дружно семейство е заменило моя симпатичен ергенуващ колега.

— Настася — тържествено започна Стасов, — аз изпитвам дълбоко уважение към Мишаня, когото познавам лично, но с ръка на сърцето ти казвам, че той може ряпа да яде в сравнение с мъжа, когото току-що видях с нашата Ирина. Момичета, нямам думи!

— Стасов, ти си бетер жените! — ядоса се Татяна. — Какъв е тоя навик да изливаш емоции, преди да си стигнал до същественото! Вече от толкова време си вкъщи, а още не сме чули от теб нито една изпълнена със смисъл дума, само охкане, ахкане и упреци. Бъди така добър, давай по същество!

— По същество значи? — Той хитро примижа. — Добре, ето ти съществото. Спирам аз, значи, пред нашия блок. Тъмно. Но уличните фенери светят. И точно под един от тях стои неописуемо красив автомобил — „Бентли Континентал“, който струва два пъти повече от „Мерцедес 600“.

— А колко струва тоя мерцедес? — веднага попита Настя, която не че се интересуваше толкова от автомобили, но не можеше да понася неясноти.

— Средно сто и двайсет хиляди плюс — минус двайсет, в зависимост от двигателя — веднага отговори Татяна. — Не се разсейвай, Стасов.

— Не се разсейвам.

Настя сложи пред него чиния с огромно парче печено месо и варени картофи. Владислав тутакси отряза с ножа голяма мръвка и с апетит задъвка.

— Ето на — удовлетворено каза той, след като преглътна, — това са съвсем други усещания, не е като да си гладен. Продължавам. Та, значи, става ми интересно кой с такава „каручка“ е благоволил да дойде до нашия забравен от бога жилищен комплекс, затова седя в колата и не слизам. Гледам — от скъпото престижно автомобилче слиза нашата Ирочка. Как слиза обаче! Това трябва да се види! Отначало се показа някакъв мъж, заобиколи колата и отвори вратата откъм мястото на пътника. Подаде ръка и чак след това се появи нашето момиче. А в ръцете й имаше букет, каквито съм виждал само у звезди от неимоверна величина по кинофестивалите. Стоят те един до друг и за нещо мило си бъбрят. За какво — това не чувам. Кавалерът току прихваща Ирочка през кръста и я целува ту по челцето, ту по слепоочието. А тя цялата се устремила към него. Но никаква сексуална мръсотия — каквото нямаше, нямаше! Не я обарваше по дупето, не докосваше бюста, не я мляскаше по устните. Само — нежно по челото или по слепоочието. Гледам, май започнаха да се сбогуват, кавалерът целува ръка на Ирочка. Леле, викам си, ами той ей сегичка ще си тръгне, а аз не можах да го видя. Не е хубаво това. Слизам от колата, тръгвам право към тях, поздравявам. Учтиво, нали така, без претенции. „Ира — викам, — късно е вече, време е да се прибираш.“ Казвам това строго, та тоя кавалер да знае, че има кой да наглежда нашата Ира и да се застъпи за нея, ако е нужно. Но не настоях, веднага си влязох във входа, за да не смущавам двойката. Значи докладвам: човекът е малко по-млад от мен, на трийсет и пет — трийсет и седем, физиономията му не е мошеническа, не прилича на любител на лесните развлечения. Сериозен субект, ще знаете. Облечен много скъпо, напълно в тон с колата си. Само часовникът на ръката му струва трийсетина хиляди долара.

— Красив ли е? — попита Татяна, която слушаше мъжа си като омагьосана.

— Абе знам ли — сви рамене Стасов, — човек не може да ви разбере вас, момичетата, кой ви се вижда красив и кой — не. Вземете Белмондо например, от грозен по-грозен, а жените по целия свят си примират по него. За моя вкус гаджето на Ирина си го бива във всяко отношение, а как ще го прецените вие — не знам… Край, ненагледни мои, това беше моят разказ, започва празникът за стомаха. Не мога да търпя повече, трябва да хапна.

Той се нахвърли на месото с такава стръв, сякаш не бяха му давали да яде три месеца. Татяна мълчаливо погледа мъжа си, после хвърли тревожен поглед към часовника.

— Нещо много дълго се сбогуват. Дали да не слезем да я приберем?

— Таня, успокой се — упрекна я Настя. — Ирина не е дете, ти самата ми обясняваше това само преди час. И без това сега си тръгвам. Ако видя Ира, ще й пошепна, че се тревожиш. Ако не — ще се кача, тогава вече ще слезе Стасов. А ти си седи спокойно вкъщи, за теб е вредно да се притесняваш.

Когато слезе, Настя веднага забеляза Ирочка. Тя стоеше във входа до пощенските кутии, с очи, вперени в някакъв вестник. Лицето й бе изкривено от ярост, по страните й се стичаха гневни сълзи. На дървената решетка, поставена върху радиатора, се търкаляше небрежно захвърлен огромен букет от екзотични цветя.

— Ира! — извика я Настя. — Какво има? Кавалерът ли те обиди?

Ирина ядосано смачка вестника и изхлипа:

— Гадове! Какви гадове само! Защо са постъпили така с нея? Какво им е сторила?

— Тихо, тихо, миличка — Настя успокояващо прегърна младата жена, — не плачи. Спокойно и последователно: какво се е случило?

— Ами ето това! — Ира с омраза посочи вестника. — Направили са Татяна на нищо заради интервюто, което даде на Уланов.

— Не може да бъде! — учуди се Настя. — Защо? Та аз гледах предаването. Разбирам най-сетне да бяха разкритикували Уланов заради некоректното му поведение, но нея за какво?

— Ами прочети! — Ира горчиво се разплака.

Настя взе от ръцете й вестника, оглади смачканите страници. Веднага й се наби в очите заглавието: „Сбогом, лице, да живее гримът!“ Някаква журналистка на име Хайкина никак не си поплюваше: „Раздрусала пищна гръд в тънък трикотаж, популярната писателка Томилина ни поучаваше, ловко жонглирайки с измъкнати от класиката и обърнати с главата надолу цитати, как трябва да се отнасяме към масовата култура. Можем да разберем нейната толерантност по отношение на промиването на мозъците на населението с евтина литературна ширпотреба — та нали Томилина си изкарва хляба именно с нея: за три години е произвела петнайсетина долнопробни криминални романчета. Но това ни най-малко не смущава самата писателка и отговаряйки на въпросите на водещия, тя, без да й мигне окото, споменава редом със своето — безспорно скъпо на сърцето й име — имената на признати майстори на словото — като Хемингуей. Очевидно госпожа Томилина си има предостатъчно самочувствие. А и болното въображение на писателката мира не й дава: сега тя е сигурна, че всички кинематографисти от целия свят имат една мечта — да екранизират нейните безсмъртни творби. Нещо повече — те са намислили да снимат филми по книгите й нелегално и Томилина от самия екран им се закани: да не сте посмели, лоши момчета такива, да посегнете на моите чисти книжки с мръсните си лапи, че ще ви дам под съд. Несъмнено желанието на госпожа Томилина да се прослави, макар и скандално, е толкова голямо, че я кара да забравя за предстоящото й майчинство. Вместо да се грижи за бъдещото дете, тя се кани да тръгне по съдилища. Какво пък, ние отдавна вече не се учудваме и на различни съдебни искове, и на странното поколение деца, които растат напоследък. Че откъде да се вземат нормални, щом дори бъдещите майки мислят изключително за скандали и четат нелитературни бълвочи, с които ги гощава разплутата мадам Томилина?“

В статията имаше и още по-отвратителни и грозни пасажи. Когато Настя прочете всичко, Ирочка вече бе престанала да плаче и сега я гледаше с огромните очи на обидено дете.

— Видя ли! — изрече тя с треперещ глас. — Таня ще изпадне в ужас. Коя е тази Хайкина?

— Не знам. Може би Таня я е засегнала някак покрай следствените дела? — предположи Настя. — И сега тя си отмъщава както може.

— Ще изхвърля вестника и нищо няма да й кажа — решително заяви Ира. — Дай ми тук тази гадост, ще я метна на боклука.

— Това е глупаво, Ириша. Утре Таня ще отиде на работа и бъди сигурна, че ще се намерят доста „доброжелатели“, които ще й го покажат. Хем може и да не й го покажат, а ще й го разкажат, като прибавят по нещо и от себе си, за да изглежда още по-зле. Както са ни учили класиците на политическата борба, трябва да познаваме врага си лично.

— Не — Ирина упорито поклати глава, — аз не мога… Тя не бива да види това. Ще полудее.

— Иришка, повярвай ми, ако тя разбере за това не у дома си, където до нея сте и ти, и Стасов, а някъде другаде, ще стане още по-лошо. Нали ти не можеш да направиш така, че тя със сигурност нищо да не научи? А половинчатите мерки причиняват много по-голяма вреда. Послушай ме, занеси вестника вкъщи и веднага го покажи на Таня. Само че не с трагичен глас, а през смях.

— Не, не ме уговаряй. Няма да мога… Толкова ми е мъчно за нея!

Ира отново се разрида. Настя разбра, че поне засега няма да постигне успех с нея. Хвана я за ръката и я поведе към асансьора, като не забрави да вземе и букета.

— Хайде, аз ще се кача с теб.

— Защо?

— Ще помоля Стасов да ме закара до метрото с колата си — тук при вас е толкова затънтено, че ме е страх. На, носи си букета, на теб са го подарили, не на мен.

Двете се качиха в апартамента. От кухнята ехтеше силният глас на Стасов, който говореше с някого по телефона, шумеше вода, звънтяха съдове — Татяна разтребваше масата след вечерята.

— Ира, защо се забави толкова? — попита тя, без да излезе в антрето.

— Аз се върнах — извика й Настя. — Страх ме е да ходя сама из вашия тъмен комплекс, искам да помоля Владик да ме закара до метрото.

Татяна излезе в антрето.

— Правилно — каза тя, — извинявай, че не се сетих… Ира! Какво се е случило? Плакала ли си? Знаех си аз, че новото ти запознанство няма да доведе до нищо добро.

— Остави на мира кавалера на Ирочка — успокои я Настя. — Не е в него причината.

— А къде?

— Танюша, аз съм много виновна пред теб, че те въвлякох в това интервю при Уланов. А сега някаква журналистка сипе гадости по този повод. Текстът наистина е съвсем шантав, но Иришка много се разстрои. Ето, прочети и ще се убедиш, че изобщо не заслужава внимание.

Настя й подаде вестника и мислено замижа. Татяна не й беше близка приятелка, познаваха се съвсем отскоро и тя не бе имала възможност да изучи характера й. Знае ли човек как ще реагира… Ами ако Ира е била права? Вълнения, истерия, отчаяние… А Таня е бременна.

В кухнята Стасов продължаваше да говори по телефона. Татяна стоеше в антрето и бързо четеше, а Настя имаше чувството, че всяка секунда за нея е крачка към ешафода. Точно така, пак тя е виновна за всичко, само тя. Нали тя свърза Татяна с кинопродуцента Дороган, а всичко, което Таня каза в ефир за възможността да се екранизират книгите й, го изрече по негова молба. Той имаше нужда от нещо като скандал, а на Таня й трябваше Уланов. По време на предаването всеки получи каквото искаше. Но докато за Дороган всичко се размина без последствия и дори напротив — приключи с изгода за него, то резултатът за Таня беше ей тази помия, която се изля върху главата й. Журналистката Хайкина бе плюла отрова, всичко написано беше абсолютна лъжа, но ставаше ли на някого по-леко от това? Вестника бяха прочели или тепърва щяха да прочетат стотици хиляди московчани, които щяха да повярват на всички тези злобни оценки.

Най-сетне Татяна дочете статията. После спокойно сгъна вестника и го сложи на рафта.

— Стасов! — извика тя. — Стига си говорил, Настя те чака.

— Сега идвам — отвърна Владислав.

— Е, какво ще кажеш? — предпазливо попита Настя.

— Ами нищо — безгрижно се усмихна Татяна. — Какво мога да кажа? Че гръдта ми не е пищна? Пищна е. Слава богу, имам очи и прекрасно го знам. Знам, че съм дебела и никой не може да ме обиди с факта, че това е написано във вестника. Дори в толкова уважаван вестник. Всичко останало наистина е пълна идиотщина. Хората, които са гледали предаването, ще разберат, че Хайкина е прекалила. А които не са, ще смятат, че съм глупава и заядлива жена с прекалено високо самомнение. Е какво, да не е катастрофа? Онези, които харесват книгите ми, няма да повярват на нито една дума. А за онези, които не ги харесват, фактът, че ще изглеждам зле в техните очи, няма да промени нищо. Ама ти какво, Ириша, наистина ли се огорчи? Заради това ли си ревала? Ама че си глупаче!

— Страхувах се, че ще се разстроиш — смотолеви Ирина.

— Ама какво говориш, миличка, да не ти приличам на беззащитно момиченце? Та ти ме познаваш отдавна! Не се тревожи, умея да се защитавам. И после — във всичко това има огромен положителен потенциал. Докато четях тези клевети, измислих как да продължа изграждането на сюжета. Ето вече почти месец не работя върху книгата, но не само защото съм много заета, а и защото се препънах в сюжета: не знам какво трябва да стане по-нататък. По-точно — до този момент не знаех. А сега се сетих как ще продължа. Какво стоиш като вцепенена? Събличай се, прибра се вкъщи, не си на гости.

Ирочка облекчено си пое дъх, свали шлифера и обувките си и само след няколко секунди из целия апартамент се разнасяше звънливото й гласче. Появи се Стасов, облечен в анцуг, и започна да обува маратонките си.

— Владик, защо не закараш Настя до вкъщи, вместо до метрото? Вече е много късно — помоли го Татяна.

— Без проблеми — добродушно избуча Владислав, — разбира се, ще я закарам, стига любимата ми съпруга да не ревнува. Кажи, няма ли да ревнуваш?

— Ще ревнувам — засмя се Татяна, — но ако Настя тръгне сама, ще се страхувам, че нещо може да й се случи. От двете злини избирам тази, която е по-малко вредна за здравето.

Около полунощ колите по пътищата бяха рядко, но пътуваха бързо. Стасов мълчеше, обмисляше някакви свои проблеми, а Настя си припомняше как реагира Татяна на статията и не преставаше да се чуди колко различна е съпругата на Стасов от нея самата. Ами че ако такова нещо се бе случило на Настя, тя сигурно вече щеше да е в истерия от обида и недоумение: с какво толкова е ядосала журналистката Хайкина, та е предизвикала такова оплюване? А Татяна — нищо, окото й не мигна. Прочете и дори не се намръщи. Та дори ги успокояваше с Ира. „Тя е съвсем друг характер — мислеше си Настя, — има съвършено различно виждане за живота. А може би отдавна е разбрала кое е важно и кое — второстепенно, достатъчно е помъдряла, за да различава едното от другото и да реагира по съответен начин. А аз не притежавам такава мъдрост. Може би едва вчера, когато пред очите ми убиха Димка Захаров, направих първата плаха стъпчица към подобна зрелост и започнах да разбирам едно-друго.“

Щом спряха пред блока на Настя, Стасов се извърна към нея.

— Днес ми харесваш повече от миналия път — каза той и сложи ръка на рамото й. — Тогава беше някак си… — Запъна се, търсейки по-точна дума, но така и не я намери.

— Каква? Вяла може би?

— По-скоро като убита. Сякаш са ти изтръгнали някаква вътрешна опора и ти бавно-бавно се свличаш на земята. А днес отново си, каквато беше преди. Уморена, измъчена, но все пак жива. Криза в жанра ли?

— Имаше такова нещо — кимна Настя. — Но мина. Стасов, ако намериш свободна минутка, потърси сведения за журналистката Хайкина.

— За какво ти е?

— Още не знам. Може и да не ми потрябва. Но нека ги имам за всеки случай. Няма да са излишни.

— Добре. — Той сви мощните си рамене. — До апартамента ли да те изпратя?

— Сама ще се кача, благодаря.

Тя бързо целуна Владислав по бузата и слезе от колата.