Ричард Леймън
Малкаса Пойнт (8)

7

Магистралата по крайбрежието на Тихия океан зави навътре към сушата, веднага след като тръгнаха от ресторанта при фара. Сега караха през гористи хълмове. Соленият дъх на океана беше изчезнал и на негово място се долавяше сладкия аромат на борови гори. Синият мустанг се скри от погледа им, когато свиха на следващия завой. Тайлър намали газта и изчака, докато го видя отново да се появява в огледалото.

— Виж — извика Нора.

Знак, на който пишеше „МАЛКАСА ПОЙНТ, 3 мили“, сочеше отклонение вляво. Тайлър намали и даде мигач, след което рязко пресече празното платно.

— Изчакай ги — каза Нора.

Започна да пълзи, докато видя мустанга, който също зави. Отново набра скорост. Пътят извиваше по сенчест хълм и постепенно се спускаше надолу. Недалеч пред тях, на паважа, подскочи катеричка с рунтава опашка като въпросителен знак. Тайлър натисна спирачката. Катеричката продължи пътя си.

От лявата страна възвишението беше по-ниско и зад неговия хребет, през дърветата, Тайлър виждаше океана. Полъхът на вятъра през прозореца изведнъж стана по-хладен и отново замириса на море.

— Почти стигнахме — каза Нора.

Стомахът на Тайлър се сви. Почти стигнаха. Ръцете й се изпотиха. Воланът се хлъзгаше. Тя избърса дланите си, една по една, в крачолите на кадифените джинси.

— Хайде първо да потърсим къде ще пренощуваме, преди да разпитваме за Дан — предложи тя.

Нора се съгласи.

Пътят свиваше вдясно, в полите на планинското възвишение. Надписът до канавката гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЛКАСА ПОЙНТ, население 400 жит. КАРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО.“ Тайлър си пое дълбоко дъх. Белите й дробове се изпълниха докрай.

Тя се вгледа пред себе си. Пътят беше равен и прав. Водеше към центъра на града. Селището беше малко — само няколко пресечки с магазини от двете страни на улицата, преди асфалтът да завие в далечината и да изчезне в гората.

— Че мястото е затънтено, както и да е — обади се Нора, — но трябва да има мотел. И искрено се надявам това да не е този — добави тя, гледайки надясно.

Тайлър също погледна. През пречките на желязна ограда видя двуетажна викторианска къща с овехтели стени, издадени прозорци и островърха кула.

Нора каза:

— Виждаш ли, а ние си мислехме, че къщата в „Психо“ е снимана в студио.

— Може да са я преместили.

— Дали да не спрем и да я посетим?

— Точно това ми се иска в момента — отговори Тайлър и продължи да кара.

Мустангът ги следваше на близко разстояние, докато караха през града.

Нора се залепи за предното стъкло и започна да разглежда сградите от двете страни на пътя.

— Къде ли е хотелът на „Холидей Ин“?

— Все пак не може да няма мотел.

— Аз поне не виждам. Може би трябва да спреш на бензиностанцията и да попитаме.

— Така или иначе, трябва да заредим — отбеляза Тайлър.

Даде мигач, след това се престрои и спря до колонките с бензин. Изгаси двигателя и погледна през рамо. Мустангът спря на островчето за самообслужване и от колата слезе Ейб. Кимна й за поздрав. После се обърна, за да отвори капачката на резервоара.

Тайлър дръпна ръчката за освобождаване на предния капак и в същия момент пред колата се появи кльощав мъж с кисела физиономия. Наведе се към нейния прозорец. На табелката с името му беше изписано Бикс. Надникна в колата, измери с поглед двете момичета и ъгълчето на устата му се изви.

— Кажете, млади дами.

— Добър ден. Напълнете резервоара с безоловен, ако обичате.

Той потупа прозореца на колата и с нехайна походка мина от другата страна.

— Май трябва да отида до кенефа — каза Нора. — Докато е време!

Слезе от колата, заобиколи колонките и се отправи към сградата на бензиностанцията.

Тайлър също излезе. Протегна се и се почувства по-добре, когато раздвижи мускулите си. Полъхът от океана беше свеж. С деликатния аромат на боровете се смесваше острата миризма на бензин. Морският бриз охлади запотения гръб на блузата й. Тя отстрани залепналата дреха от кожата си.

Докато пълнеше резервоара, Ейб гледаше в помпата.

Бикс се приближи и Тайлър се обърна към него.

— Да проверя ли двигателя? — попита той.

— Да, ако обичате.

Той кимна. Очите му се плъзнаха към гърдите й. Спряха се там за миг, преди да ги отмести. След това пристъпи покрай нея. Наведе се към капака и мушна ръка под него, търсейки лоста.

Тайлър се огледа, за да се увери, че блузата й не е разтворена. За щастие беше закопчана.

— Има ли наоколо място за нощуване? — попита тя.

— Нещо като мотел ли търсите?

— Да.

Той облиза долната си устна и впери поглед в гърдите й, сякаш отговорът беше изписан някъде там.

— Има само едно място. Мотелът „Уелкъм Ин“, на по-малко от километър по пътя, вдясно.

— Благодаря — отвърна му тя.

Той вдигна предния капак. Тайлър беше доволна, че е скрита от погледа му. Поколеба се дали да не попита къде се намира улица „Сийсайд“, но не желаеше да общува повече с него. Можеше да намери адреса на Дан и без помощта на този развратник.

Ейб продължаваше да стои приведен над задницата на колата си и да налива бензин. Тя тръгна към него. Той я видя и се усмихна.

— Какво става?

— Служителят на бензиностанцията каза, че имало мотел на по-малко от километър по пътя.

— Тъкмо започнах да се чудя дали ще намерим приют.

— По всичко личи, че има един-единствен — „Уелкъм Ин.“

— Браво.

— Каза, че е от дясната страна.

— Добре. Ще караме зад вас.

Чу се леко щракване. Ейб извади маркуча от резервоара. Отстъпи една крачка назад, като го държеше настрани от себе си, за да не капне бензин по маратонките му „Найк“. Окачи обратно струйника и помириса пръстите си. Забеляза, че Тайлър се усмихва.

— Вони — съобщи той.

Тя се засмя:

— В колата имаме парфюмирани тоалетни кърпички.

— Благодаря. Вече съм голям мъж. Мога да преживея миризмата.

Завинти обратно капачката на резервоара.

— Маслото е спаднало с половин литър — съобщи Бикс, появявайки се зад нея.

— Благодаря — отговори тя. — До скоро!

Обърна се към Ейб и се върна в колата. Гледайки през прозореца, видя го как плати в брой и пъхна портфейла в задния си джоб, който леко се изду. Другият джоб, който очевидно бе празен, прилягаше гладко.

Дясната врата на колата шумно се отвори.

— Ехо — извика Нора, докато се качваше.

— Добре ли си? — попита Тайлър.

— Добре, като при лошо време. Разпита ли онзи Клайд^[1] за мотела?

— Името му е Бикс. Да. Право напред.

— Страхотно.

Когато Бикс се появи отново, Тайлър извади кредитната си карта.

— Единайсет и петдесет — каза Бикс.

Тайлър му подаде картата и той изчезна към сградата.

— Какъв пуяк!

— Защо?

— Облещи ей такива очи — тя впери поглед в гърдите на Нора, шавайки с вежди и облизвайки с език устни.

— Покани го на среща. На всяка цена.

— Непременно!

Миг по-късно „пуякът“ застана пред колата. Записа набързо регистрационния номер и се върна до прозореца на Тайлър. Тя прибра кредитната карта и подписа фактурата.

— С тези типове ли сте? — попита той.

Тайлър не отговори.

— Те са нашата охрана, от тайните служби — отсече Нора.

— Така ли? Кого се опитвате да будалкате?

Тайлър извади картата си от калъфа.

— Пред Вас е г-ца Картър, а Вие не я познавате?

Откъсна първия екземпляр от фактурата.

— Е, сигурно не я познавате — продължи Нора. — Тя е инкогнито.

Тайлър му върна кочана. Той го дръпна от ръцете й и се опули на Нора.

— Много смешно!

Тайлър включи двигателя. Отпусна ръчната спирачка и премина на първа скорост.

— Наха…

Натисна съединителя и колата потегли.

— Това не го разбрах — извика Нора и се обърна от мястото си.

— Аз го чух — каза Тайлър.

— Каква ме нарече?

— Нахакана пикла — обясни Тайлър и излезе на пътя.

— Наистина ли?

— Моля те, не му показвай среден пръст. Разбра къде ще отседнем.

— Правилно. Страхливец такъв!

— По-скоро страхливката съм аз.

 

 

— Улица „Сийсайд“ ли търсите? — повтори любезно плешивият мъж зад гишето на рецепцията. — През града ли минахте на идване?

— Да — отговори му Тайлър.

— По-скоро през нещо подобно на град — добави Нора.

Мъжът се подсмихна. Същото направи и Джек Уайът, който чакаше с Ейб зад тях.

— И така — продължи мъжът, — трябва да се върнете обратно в онова подобно на град място. Точно от страната на замъка на чудовището ще видите черен път.

— От страната на „Къщата на Звяра“? — попита Тайлър.

— Точно така. Замъкът на чудовището. Пътят се казва „Плажна алея“ и води към паркинга на плажа. Но не е нужно да ходите толкова далече. Само след стотина метра ще видите улица „Сийсайд“. Пада се вдясно. Не се свива вляво.

— Благодаря Ви — каза Тайлър.

— Кой е най-хубавият ресторант наблизо? — позаинтересува се Нора.

— Близо до целта сте. Съседната сграда. „Керидж Хаус“. Аз съм пристрастен, тъй като заведението е мое, но нямате друг избор. Предлагаме крехки пържоли и морска храна. В добра обстановка. На умерени цени — погледна часовника на ръката си, която за разлика от главата му, бе покрита с косми. — Ако търсите нещо да утолите жаждата, точно сега е времето. Започва нашият „щастлив час“. Две питиета на цената на едно плюс безплатни мезета. Намалението е до шест часа.

— Защо не! — съгласи се Нора и се завъртя. — Хей, момчета, да се видим там, да кажем след час и нещо?

— Аз ще съм там — увери я Джек.

Ейб кимна и срещна погледа на Тайлър.

— Сега ли отиваш да търсиш твоя приятел?

— Да.

— Успех!

— Благодаря.

Погледна намръщено в краката си и отново вдигна поглед към нея.

— Поканата за вечеря остава. Покани и него.

— Добре! — каза тя. — Него и съпругата му!

— Вечният песимист — каза Нора.

— Късмет, все пак.

— Точно от това имам нужда в момента.

Ейб и Джек останаха на рецепцията да се регистрират. Нора последва Тайлър навън.

— Все още ли искаш да потърсиш Дан?

— Какво искаш да кажеш?

— По всичко личи, че Ейб сериозно си пада по теб.

Тайлър изтича по стъпалата на верандата и се качи на колата. Нора седна до нея.

— Страхотен е — добави тя.

— Изобщо не го харесвам.

— Признай си обаче, че разтуптява сърцето ти.

— Въобразяваш си разни работи — каза Тайлър и потегли. Насочи колата към изхода. — Не се чувствай задължена да идваш с мен. Ако предпочиташ, остани тук и се изкъпи или…

— Лошо ли мириша? — Нора подуши подмишниците си.

— Не искам заради мен да изпускаш „щастливия час“ на заведението.

— Не съм се изпотила — установи тя. — Тук ще имат клиентела като за хотел „Риц“^[2].

— Да — Тайлър мина бавно покрай сивия мерцедес и спря пред следващото двойно бунгало. — Съвсем сериозно, не е нужно да идваш с мен.

— Искаш да кажеш, че не ме искаш с тебе?

— Просто си помислих, че би предпочела да останеш. Това е всичко. И как само се опита да ме разубедиш да не ходя!

— Само изтъкнах, че нищо не те задължава да търсиш Дан. Вижда се колко си неспокойна. И се усеща, че си хвърлила око на Ейб.

— Не съм „хвърлила око“ на никого — запротестира тя.

— Да, да, естествено.

— Хайде да си свалим багажа и да се настаним по стаите.

Няколко минути по-късно, след като хвърли куфара върху едно от леглата, Тайлър се изми, сложи ново червило и среса косата си. После пристъпи към междинната врата и извика:

— Готова съм!

— Изчакай ме в колата — отговори Нора.

Тайлър излезе от стаята. Мустангът на Ейб беше паркиран пред едно бунгало от другата страна на площадката.

Точно пристъпваше пред своето омни, когато вратата на Нора се отвори. Тайлър наблюдаваше как приятелката й подскача по стълбите, а гърдите й се полюшкват под фланелката. За миг се почувства заплашена и реши, че трябва да внимава да не се издаде.

Заедно с Нора в колата нахлу тънък аромат на парфюм.

— Готови ли сме?

— Аз, да.

— Добре ли си?

— Малко ме е страх.

— Давай смело напред!

 

 

Направиха завой и оставиха гористите хълмове зад гърба си. Пред тях изникна сервизът с бензиностанцията.

— Спри тук! — каза Нора. — Искам да кажа на Клайд в очите какво мисля за него.

— Искаш да кажеш Бикс.

Тайлър погледна наляво, видя мъжа, клекнал до гумите на една хонда, и натисна още по-здраво газта.

— Дали този тук не е роднина с идиота, който срещнахме на пътя? Трябва да ти покажа червената ивица, която ми направи с антената онзи педераст.

— Сигурно много те е заболяло.

— Следващият път доста ще се позамисли, преди да стори нещо подобно.

След няколко минути Нора отново се обади:

— Намали, ето го замъкът на чудовището.

Тайлър хвърли поглед към старата къща пред тях. Прозорците, в които се отразяваше светлината на късния следобед, изглеждаха като позлатени.

— Това трябва да е улицата.

Махна крака от газта. Колата загуби скорост и тя премести поглед вдясно, от другата страна на пътя. Непосредствено след малък супермаркет имаше празно място, обградено с дървета. Дърветата стигаха до черен, непавиран път. Даде мигач.

— Тук е — потвърди Нора и прочете: — „Плажна алея“.

Тайлър натисна спирачката и зави по тесния неравен път.

— Твоят Дан си пада по суровия живот.

— Така изглежда.

Теренът отдясно, където трябваше да бъде неговата къща, беше покрит с гъсти, сенчести дървета. Гледката отляво се открояваше в пълен контраст — хълмисто голо поле, което се задушаваше от бурени. В тази посока се издигаше и двуетажна къща от червени тухли, съвсем самотна, с изключение на отделения гараж.

— Доста необичайно — отбеляза Нора.

— Кое?

— Колко истински тухлени къщи си виждала в Калифорния?

— Може да е построена от…

— Да ме вземат дяволите, погледни! Няма прозорци!

Тайлър погледна отново. Единствената видима стена представляваше непрекъснато пространство от тухли, не нарушено от никакви прозорци.

— Може би са от другата страна…

— Май собствениците не си падат много по изгледа.

Тайлър се изкикоти.

Нора поклати глава и се залепи в предното стъкло.

— А, ето и улица „Сийсайд“.

Тайлър спря до пощенските кутии, подредени върху издигната поставка. Сивите метални капаци бяха номерирани: две, четири, осем и десет. Тя мина бавно покрай тях, като надничаше по тясната улица.

— Може би е по-добре да вървим — предложи тя. — Не може да е много далече.

— Не искаш да задръстваш движението, така ли? — пошегува се Нора и върху лицето й изгря лъчезарна усмивка.

— Боже милостиви!

Тайлър навлезе в улица „Сийсайд“ и видя, че недалеч от тях пътят се разширяваше и позволяваше да се паркира. Спря до един пън. Между ниските възвишения се показваше къс от блестящия на слънчевата светлина океан. Една пътека извиваше надолу по склона.

— Колко сме глупави — каза Нора. — Трябваше да си вземем банските костюми.

Слязоха от колата. Силен бриз развя косата на Тайлър и прилепи роклята около тялото й. Когато извърна поглед от океана, вятърът започна да я бута отзад, сякаш я караше да се затича.

Нора я пресрещна зад колата. Нахлузваше ръцете си в ръкавите на червения пуловер. Лицето й бе загърнато от кичурите на развятата коса. Тръгнаха и тя закопча пуловера в движение.

Трябва да съм благодарна на вятъра, помисли Тайлър.

Бързо се отправиха към улица „Сийсайд“. Там дърветата ги предпазваха от вятъра, но издигаха преграда и срещу слънцето. Вървяха мълчаливо през дебелата сянка.

Тайлър потрепери — отчасти от студа, но най-вече от мисълта, че може след броени минути да се изправи лице в лице с Дан Дженсън. Каква бе вероятността след пет години раздяла да я посрещне с удоволствие и да продължат оттам където се бяха разделили? Много малка, отговори си тя. Съвсем мъничка. Но беше стигнала дотук и връщане назад не можеше да има. Тайлър стисна зъби, за да прекрати треперенето на долната челюст.

От една къща вляво започна да джавка куче. Зад мрежестата врата срещу комари застана мършав човек. Нора вдигна ръка и го поздрави. Мъжът остана неподвижен и продължи да ги наблюдава като смътна сянка зад мрежата.

— Колко очарователно — промърмори Нора.

Минаха покрай дървена барака със заковани прозорци, след това попаднаха на автобус без колела, повдигнат на блокове от пресована сгурия. Спряха да разгледат какво бе нарисувано на едната му страна: призрачен кораб със съдрани платна, попаднал в безветрие сред блестяща морска повърхност. За румпела се държеше човешки скелет. Пред кораба плуваше гигантски албатрос, а в гърдите му стърчеше стрела. Над вратата на автобуса висеше надпис, издълбан върху шамандура: Капитан Франк.

— Интересни съседи има твоят Дан — отбеляза Нора.

Продължиха по мрачния път и стигнаха до края, където една пътека извеждаше до малка къща, боядисана в зелено, с остъклена веранда.

— Това трябва да е — каза Нора.

Сърцето на Тайлър щеше да изскочи.

— Не виждам никаква кола наоколо.

— Може още да не се е прибрал.

Тръгнаха по пътеката. Тайлър вървеше след Нора към стъпалата на верандата. Нора почука на вратата, след което я отвори. С изключение на люлката, която висеше от тавана, верандата бе пуста. Това се стори странно на Тайлър. Къщи като тази, в които бе прекарвала като малка лятната ваканция с родителите си, обикновено имаха веранди, претъпкани с вещи: въдици, макари и рибарски мрежи, стар фенер и хладилник, зареден със сода и бира, куки по стените, на които висят дъждобрани и плажни кърпи. Тук нямаше нищо подобно.

— Не виждам звънец — прошепна Нора. — Почукай ти.

Тя отстъпи от вратата и седна на люлката. Веригите й изскърцаха и застенаха, когато я размърда.

Тайлър потропа леко по вратата. Изчака, след това чукна по-силно.

— Мисля, че не е вкъщи.

— Часът е едва четири и половина — отговори Нора от люлката.

Тайлър сложи ръце на очите си и надникна през стъклото на вратата. Не успя да види нищо повече, освен че това бе кухнята.

— Може Барби да ни е дала грешен адрес — предположи тя.

— Съмнявам се. Беше малко странна, но не и глупава.

— Така или иначе, тук няма никой.

— Ще почакаме ли, или ще дойдем друг път?

Тайлър сви рамене. Въпреки че бе разочарована, изпита облекчение. Нетърпението й да види Дан се смесваше с толкова голямо безпокойство, че почти се зарадва на неуспеха.

— Сигурно ще трябва дълго да чакаме — каза тя. — Ченгетата имат необикновено работно време. Може дежурството му да е започнало току-що или кой знае какво.

— Това означава ли, че искаш да тръгваме?

— Няма да позволя да изпуснеш „щастливия час“ в заведението.

— Аз нямам нищо против да чакам.

— Не, хайде да си вървим.

Слязоха от верандата и се отправиха по пътеката към черния път.

— Когато се върнем — каза Нора, — трябва да погледнем в телефонния указател, за да проверим дали адресът е точен. Можеш дори да му се обадиш по телефона, освен ако не си решила твърдо да го изненадаш като се появиш пред него от плът и кръв.

— Да, това е идея — отвърна Тайлър.

Помисли си, че разговорът по телефона би бил много по-лесен. И тогава ще се договорят да се видят. Дори да е женен или сгоден, или да не могат да подновят отношенията си поради някаква друга причина, пак би желала да го види.

— Ей, вие там! — извика мъжки глас.

Видяха белобрад мъж, който седеше в градински стол на върха на странно боядисания автобус, с вдигната за поздрав бира в ръка. Носеше нащърбена сламена шапка, хавайска риза и карирани бермуди.

— Вие Капитан Франк ли сте? — попита Нора.

— На вашите услуги!

— Търсим Дан Дженсън — извика Тайлър. — Той живее в края на улицата.

— Вече не живее — капитанът тихо се изкиска. — Наистина вече не…

— Преместил ли се е?

— Може и така да се каже.

— Знаете ли къде можем да го потърсим?

— Тази вечер не можете никъде да го намерите. Опитайте утре, ако сте си наумили.

— Къде по-точно?

Той вдигна бирената кутия до устата си, след това я смачка и я захвърли на земята. Тя се приземи върху слоя борови иглички до автобуса.

— О, Дан не е много далече. В никакъв случай. Малко по-надолу, по пътя. Не можете да го пропуснете. Мястото се нарича „Къщата на Звяра“.

— Да не искате да кажете, че там живее? — попита Тайлър.

— Не бих го казал точно така. Отбийте се утре сутринта. Кажете му, че ви изпраща Капитан Франк и предайте на Дани много здраве от мен! — махна им за сбогом.

— Благодаря! — извика Тайлър.

Тръгнаха си.

— Сигурно работи там като охрана — каза Нора.

— Да, предполагам. Но все пак трябва да живее някъде, нали?

Нора сви рамене.

— Можеш утре да го попиташ.

— Това означава, че ще трябва да отидем на обиколката в къщата.

— Спомни си думите на Барби: „Ще ви хареса. Страхотно е!“

— Нямам търпение — измърмори тя.

— Хайде да се връщаме в мотела и да се напием.