Джорджия Рей
Богата жена (6)

Глава пета

 

Втората колекция на Дани не бе просто хит.

Беше ненадминат успех. По-голям от всичко, което някога бяха виждали на Седмо авеню след нашествието на миниполите.

Piece de resistance^[1], „Падащата рокля“, наречена така заради начина, по който обгръщаше и падаше върху раменете, изправи публиката на крака и изпълни залата с неспирни овации.

Дори и според стандартите на Седмо авеню плетената памучна рокля бе наистина гениално хрумване. Без копчета и без ципове, които да отклоняват вниманието от изчистената й линия. Продълговатата яка бе леко разголваща и секси. Роклята падаше толкова леко, че сякаш дишаше около тялото. А най-голямото й преимущество бе, че е подходяща за почти всички жени, независимо дали носят идеалния според модната индустрия номер 8 или предишния номер на Дани — 14.

Роклята можеше да се носи свободно, пристегната с колан или с шарф, но във всички случаи си оставаше най-функционалната дреха, която бе показвана пред ценителите през последните няколко години. А с цената си от сто двадесет и пет долара „Падащата рокля“, представена в различни цветове, беше не само изискана, но и достъпна за всички.

В Уименс уеър дейли започнаха екзалтирано да превъзнасят достойнствата й:

На фона на моделите на графиня Ди Портанова много от предложените от другите американски дизайнери облекла изглеждат напълно неподходящи. Колекцията като цяло — и особено роклята, която без съмнение ще се превърне в символ на неподражаемия й подход — постигна ненадминат успех, защото е насочена към един неизследван до този момент пазар: спортни дрехи за работещи жени, въображението на които не се изчерпва с досадните сиви костюми от трико.

Това са дрехи за дейни и амбициозни жени, за умни и проницателни жени, отправили се към славата и известността, създадени от една не по-малко умна и проницателна жена, която без съмнение е дизайнер, заслужаващ особено внимание. Графиня Ди Портанова е успяла да създаде тоалети, които лесно могат да се използват както през деня, така и вечер, които са подходящи както за бизнес срещи и служебни обяди, така и за специални вечери и театрални постановки. Нашето мнение е, че „Падащата рокля“ скоро ще намери пътя си към гардеробите на всички изискани и модерни жени из цялата страна.

И се оказаха прави.

Оставете всичко останало —

„Падащата рокля“ е при вас!

Модните страници на всички по-важни вестници в страната бяха пълни с подобни заглавия.

Ню Йорк таймс добавяше възторжено:

Най-важният тоалет в колекцията на графиня Ди Портанова е една изключително практична, но секси рокля, която може да се носи от сутрин до вечер.

Дайан Врийланд, доайенът на американските модни редактори, писа:

Всички могат да изпопадат от възторг, когато видят „Падащата рокля“, облечена от подходяща жена.

Дани веднага възприе коментара и той се превърна в ключова фраза на рекламната й кампания: Облечете „Падащата рокля“ и всички ще изпопадат от възторг.

Очаровани от двадесет и една годишната дъщеря на емигранти, която чрез брака си се бе превърнала в аристократка, запленени от бляскавия й живот и неизчерпаемите й финансови средства, търговците веднага откликнаха на поканата й за поръчки.

Та и кой можеше да й устои? Всеки искаше да притежава моделите на „Графиня Дани“ — и то в невероятни количества.

Дори Ървинг Блат, който смяташе, че вече нищо в света на модата не може да го изненада, клатеше с недоумение глава. Закупчиците на най-големите универсални и специализирани магазини — хората, за които Ървинг смяташе, че ще са особено предпазливи след неуспешния й първи сезон — затрупаха офисите на „Графиня Дани“ с поръчки.

Само като си помислеше, че Дани, която допреди шест месеца беше на прага на фалита, изведнъж се бе превърнала в любимката на модната индустрия! И всичко това преди още да е произвела и опаковала поне една поръчка… Радваше се и се гордееше, макар че не можеше да се сдържи да не се поздрави с безпогрешния си нюх, благодарение на който бе забелязал и оценил таланта й.

Другите моделиери от Седмо авеню, които по природа си бяха безумно завистлива пасмина, не бяха особено въодушевени. В най-добрия случай, нареждаха позеленелите от завист дизайнери, Дани бе само още една от моментните знаменитости на модния небосклон. Ако имаше късмет, името й може би щеше да й помогне да се задържи още един сезон, преди да потъне в забвение така, както много други преди нея. Тя си е само една разглезена богаташка, която е решила да си поиграе на моделиер — не спираха да повтарят наляво и надясно.

Чрез агенция партенка всички коментари и отровни словца стигаха и до Дани.

— Не им обръщай внимание — посъветва я Ървинг. — Изпълни всички поръчки, а злобата и завистта им ще си останат за тяхна сметка.

Дани се закле на Ървинг, че ще постъпи точно така.

 

 

Клайв Чърчил-Менли — най-известният в Ню Йорк специалист по вътрешен дизайн, си скъса задника от работа, за да постигне типичната за английските провинциални къщи елегантна, домашна атмосфера, на която Моника фон Райх толкова държеше. Резултатът обаче бе наистина зашеметяващ.

Услугите и съветите му бяха скъпо платени, но за Моника това нямаше никакво значение. Та за какво бяха парите, ако не да доставят на притежателите им радост и наслада… Беше дала на Клайв пълна свобода на действие и той с удоволствие се бе възползвал от ситуацията.

Беше наел един архитект и цяла армия от строителни предприемачи. Цялата водопроводна и електрическа инсталация бяха подменени; стените бяха съборени, издигнати наново, боядисани и облепени с тапети. Подовете бяха пренаредени, покривът — основно ремонтиран.

Дърводелците изработиха съвсем нови борови шкафове и греди за кухнята, а след майсторското им опушване те заприличаха на истински антики. Цял екип от специалисти-градинари преобразиха буренясалия заден двор в истинска миниатюрна английска градина.

От най-добрите антикварни магазини, от галерии и от частни колекции Клайв бе успял да закупи най-красивите предмети, каквито дори и той не бе използвал в досегашната си кариера. Едноседмичната му разходка до Лондон и околността завърши със закупуването на две каменни камини в стил Луи Петнадесети, на безценен китайски порцелан, на няколко позлатени конзоли, старинни килимчета и цяла кутия, пълна със старовремски рисунки.

Работата му бе отнела няколко месеца, но Клайв бе успял да превърне порутената къща в удобен и живописен дом, дом, за какъвто Моника винаги си бе мечтала.

А сега очакваше да му се плати.

Докато чакаше Моника да се присъедини към него във всекидневната, Клайв се опиваше от очакващото го удоволствие. Бутилка шампанско Дом Периньон се изстудяваше в изработения от чисто сребро ледник, който й бе донесъл като подарък по случай нанасянето в къщата. Две кристални чаши бяха застинали на махагоновата масичка, която бе намерил в околностите на Бат.

Моника щеше да пристигне скоро за представянето.

Горчивият опит на Клайв учеше, че колкото и да са богати клиентите му, те винаги плащаха с нежелание сметките си. Докато той трябваше винаги да плаща своите. Ето защо бе превърнал отчета си за похарчените средства в истински ритуал. Всички разходи бяха прегледно изброени върху лист от любимата на Клайв сива луксозна хартия с отличителния му герб в горния му край.

И гербът, и семейната история, с която толкова много се гордееше, бяха измислени. Но истинското му презиме — Джоунс — не притежаваше никаква изтънченост и елегантност. А той бе разбрал още когато започваше работа в Лондон, преди много повече години, отколкото си признаваше, че успехът на един специалист, който работи в домовете на най-богатите, зависи както от таланта, така и от снобския му външен вид.

С помощта на един много дискретен пластичен хирург Клайв съвсем успешно се бе претворил в изтъкнат английски дизайнер. Спазваше диета и спортуваше с такова постоянство и настойчивост, на които дори майката на Моника би се възхитила. Обличаше се толкова стилно и елегантно, че никога не изпадаше от списъка на елегантните мъже. А когато беше в процес на развод, както в настоящия момент, беше любимият кандидат за вечеря на всяка домакиня, която нямаше с кого да запълни свободното място на масата.

Но ако този път Клайв изиграеше картите си правилно, съвсем скоро вече нямаше да се налага да бъде на разположение на притеснени домакини. Беше решил, че иска от Моника фон Райх не само да плати за извършената работа.

Тя притежаваше всичко, което той ценеше у една млада жена — чифт сочни гърди, които да обгърне с шепи, фотогенично лице (това бе от жизненоважно значение за придобиване на популярност по всички тези благотворителни балове и галавечери) и най-важното — това, което той наричаше насаме Пари, с главно П.

Беше направил обичайните си проучвания и бе останал напълно доволен от получената информация — наследница на едно от най-големите индустриални състояния на Европа, наскоро разведена с богатия си швейцарски съпруг (никой сякаш не знаеше защо), най-близка приятелка на Дани ди Портанова.

Ако инстинктите му не го лъжеха, а това ставаше рядко, тя беше узряла за атаката му.

Погледна дърводелеца, който оправяше някакъв дефект на дървения корниз, и му нареди:

— Побързай. Госпожица Фон Райх ще бъде тук всеки момент, а аз искам всичко да бъде завършено преди пристигането й.

Дърводелецът, който и преди бе работил за Клайв, знаеше, че работодателят му е първокласен негодник. Забеляза шампанското и начина, по който Клайв се оглеждаше в огледалото с позлатена рамка, поставено над камината, и веднага разбра, че шефът е вдигнал мерника на госпожица Фон Райх.

— Няма проблеми, господин Чърчил-Менли — любезно кимна той.

Нямаше никакво намерение да бърза. Рик Флад разбираше жените, без значение дали са някои изискани дами или мърляви ирландки от южните райони на Джърси, откъдето бе и самият той. В едно нещо беше сигурен. Моника фон Райх го желаеше. Желаеше го отчайващо и настойчиво. И нека е проклет ако позволи на този английски гъзоблизец да я има преди него…

 

 

След като изгоря със съсипаните дрехи от първата си колекция, Дани си осигури първокласен производител на есенната. Но когато започнаха да валят огромните поръчки за „Падащата рокля“, производителят каза не.

— Какво искаш да кажеш с това не? — разкрещя се Дани по телефона. — Нали сключихме сделка? Не можеш да постъпиш така с мен. Ще те съдя.

— Ей, лейди — започна съвсем спокойно производителят. — Бяхме се разбрали за производството максимум на десет хиляди бройки. А сега ми казваш, че искаш почти толкова бройки само за първата седмица. Ще ми се да можех да ти помогна, но просто не можем да се справим с такава огромна поръчка. Ще трябва да си намериш още някой. Иди и разговаряй с големите риби.

— Ти, кучи син такъв! — Дани не можа да се въздържи да не започне да ругае. — Няма да се измъкнеш просто ей така. Та ти ще ме разориш!

— Само си хабиш напразно дъха, скъпа. Използвай го, за да намериш някой, който може да изпълни поръчката ти.

В края на третата седмица, когато поръчките достигнаха двадесет хиляди бройки и продължаваха да растат, Ървинг даде на Дани един списък на производители и се усмихна:

— Съвсем спокойно можеш да ползваш името ми.

За нещастие и неговото име не помогна кой знае колко. Дани и Моника поръчаха телефонни разговори с фабрики от Уорчестър, Масачузетс, до Грийнвил, Южна Каролина. Навсякъде беше едно и също. Никой не искаше да приеме изработването на колекцията.

Предприятията вече се бяха обвързали с други моделиери с не по-малко обемисти поръчки.

— Изпаднала си в ужасно положение, скъпа — каза й представител на едно от най-големите производствени предприятия в страната. — Надявам се, че ще намериш някой да изпълни поръчките ти. Ще бъде истински срам, ако се провалиш.

— Много благодаря — промълви Дани, изпълнена с горчивина и раздразнение.

— Да, да, разбира се, че имаш огромни поръчки, кукличке — каза на Моника един друг производител. — Но е същото и при Калвин и Лесли Фей. Не мога да отхвърля техните поръчки заради теб. Те са ми клиенти от години. Ела пак следващия сезон. Тогава сигурно ще можем да измислим нещо, нали…

— Да те вземат дяволите! — изкрещя Моника и затръшна телефона.

Дани предложи на производителите изключителни права върху бъдещите си колекции — колекции, за които тя обещаваше, че ще бъдат още по-доходни от сегашната, само и само да приемат поръчката й. Не постигна нищо. Всички големи предприятия бяха ангажирали целия си капацитет с най-известните дизайнери и сделките бяха сключени още преди няколко месеца.

— Но преди три месеца не знаех, че ще се превърна в известен дизайнер…

Изведнъж я обзе апатия, разбрала безсилието си.

— Ей — каза й един от производителите — другите производители ще извадят късмет с теб. Ти ще станеш богата и известна. Все някой ще се съгласи да работи с теб…

Мечтата на Дани лека-полека се превръщаше в кошмар. Ако не намереше производител, колекцията й, компанията й — и най-вече името й — отиваха по дяволите.

Сподели проблема си с Нино, като очакваше разбиране и подкрепа. Нино обаче си имаше други грижи. Роберто идваше в Ню Йорк и бе помолил сина си да организира вечеря в негова чест.

— Cara, бих искал ти да организираш вечерята. Аз ще ти помагам, разбира се.

Дани го изгледа така, сякаш току-що й бе предложил да поплуват в Хъдзън.

— Да не си луд? И без това главата ми е пламнала от грижи. Или може би не си забелязал?

Забелязал бе и още как! Сексуалният им живот отдавна вече не съществуваше.

— Аз съм твой съпруг и се нуждая от помощта ти. Можеш да намериш свободно време — винаги си го правила.

— Просто за твоя информация, искам да ти кажа, че управлявам сравнително голям бизнес. — Гласът й бе рязък и леденостуден. — Би трябвало да го знаеш. Ти бе вторият човек, подписал заема.

Грандиозна грешка. Баща му му бе вдигнал невиждан скандал, когато разбра, че е позволил на Дани да основе своя компания. Ако Роберто някога узнаеше цялата истина…

— Виж — опита се да постигне някакъв компромис Дани, — постоянно ми говориш каква страхотна секретарка имаш. Тя би могла да ти помогне в приготовленията…

— Тя не ми е съпруга. Ти си моята съпруга и това е твоя работа.

— За какво, по дяволите, говориш! — избухна изведнъж тя. — Моя работа! Звучи ми така, сякаш току-що съм го чула от устата на Роберто.

Беше точно така, но Нино нямаше никакво намерение да й го признава.

— Зная, че баща ми ще е много доволен, ако вечерята я организираш ти — изрече сковано.

— От кога си толкова загрижен да доставяш радости на баща си?

— Откакто ни позволи да се оженим.

Натрупаните ядове и огорчения изведнъж си казаха думата. Дани напълно загуби контрол над себе си и започна да удря под кръста:

— Може би е трябвало да си спести думите. Може би ти щеше да си много по-щастлив с една жена, която няма да има нищо против да си стои вкъщи, докато ти хойкаш насам-натам.

Цялата се тресеше от ярост.

— Може би — кимна Нино, и той с блеснали от ярост очи.

Втренчиха се гневно един в друг. Бяха женени вече почти четири години, но никога не се бяха карали толкова остро. Обидите, които си размениха, отекваха из цялата къща.

— Ти си един долен сноб, също като баща си!

— Баща ми беше прав. Единственото, което те интересува, са парите ми.

— Иди го кажи на някоя от приятелките си.

— Те поне ми дават това, от което се нуждае всеки мъж.

— Копеле! — изсъска тя.

— Кучка!

Дани грабна първото нещо, което й попадна — една изящна купа от китайски порцелан от шестнадесети век, пълна с изсушени розови листенца, и я запрати в стената. Фината, изрисувана на ръка купа, се разби на стотици малки блестящи парченца, които полетяха към пода като лек пролетен дъждец.

Дани изгледа с ужас посипалите се по килима отломки. Как можа да унищожи един толкова красив, единствен по рода си предмет! Нима любовта й към Нино също си отива?

Обзе я дълбоко отчаяние и тя избухна в разтърсващи я ридания.

— Нино…

Той я грабна в прегръдките си.

— Cara — прошепна й нежно, — нека не се караме…

— О, Нино, съжалявам! Толкова съжалявам…

— Няма нищо. Няма нищо — промълви той. Силно я притисна към себе си и бавно започна да гали гърба й.

— Нино — виновно хлипаше тя, — чувствам се ужасно. Тази купа не беше ли оценена за двадесет хиляди долара?

— Не се безпокой, застраховал съм я за тридесет. Току-що спечелихме малко пари от нея. — Разсмя се безгрижно и я целуна по бузите, все още мокри от сълзи. Изглеждаше толкова тъжна и изплашена… Неговата американска красавица. В този момент я искаше гола под себе си, искаше я повече от всичко на света. Желанието му веднага премина в силна, пулсираща ерекция. Без значение колко сексуални партньори бе имал — а те не бяха никак малко — Дани бе неговата съпруга. Жената, която обича. Тя все още го възбуждаше повече и по-бързо от всяка друга, с която бе спал. — Cara, cara, mia cara — промълви той нежно и гальовно.

Пъхна едната си ръка под копринените й гащички. С другата сръчно разкопча копринената й блузка, напъха я под сутиена и бързо обгърна едната й гърда. Започна да гали зърното, подръпваше го и го извиваше насам-натам, докато тя, останала без дъх, го погледна с копнеж и желание.

— Да, да — започна да го подканя тя. Почти бе забравила какво изпитва, когато я докосваше Нино. От толкова дълго време не се бяха любили.

Той я побутна леко към дивана, така че дългите й крака увиснаха от едната страна. След това свали блузката и сутиена й и смъкна полата и гащичките.

Гола, Дани го погледна с големите си сиви очи, замъглени от страст и неутолимо желание, сякаш се опитваше да му каже без думи, че е напълно негова, че силно го желае.

Нино знаеше какво иска тя, дори и ако самата тя го бе забравила. Бързо се съблече, падна на колене пред нея и зарови глава между краката й.

— А-а-а — простена Дани блажено. Всичките й тревоги, проблемите й с производителите и доставчиците изхвръкнаха от главата й, когато устните на Нино докоснаха влажния, тръпнещ от желание триъгълник на венериния й хълм. Езикът му, който и преди много пъти беше изминавал същия път, познаваше най-тайните, най-скритите, най-чувствителните й местенца.

Нино не спря да я целува, да я ближе, да я смуче, докато тя най-сетне не свърши, разтърсвана от конвулсии, докато викаше силно името му.

След това дойде неговият ред.

Този път свършиха заедно…

 

 

Благодарен, че бе научил добре френски през годините, прекарани в Париж, господин Реджи поздрави управителя на „Льо сирк“ с великодушната си усмивка и едно сърдечно bonjour^[2].

Беше обяд. Ресторантът, с характерните си бежови и прасковени фрески по подобие на Singerie Room във Версайския дворец, бе претъпкан. Но докато някои от представителите на старата генерация и на новоизлюпените богаташи нетърпеливо чакаха край бара, за да бъдат настанени, господин Реджи веднага последва управителя към масата си.

Още в първия момент, в който бе отворил вратата му миналия март, преди година, господин Реджи бе усетил (същият онзи нюх, който бе направил от него известен моделиер), че „Льо сирк“ ще се превърне в любимото му заведение за обяд. За да си осигури постоянна резервация, той бе направил нещо толкова просто, толкова ужасяващо declasse^[3], че представителите на светските кръгове щяха да онемеят от изумление, ако някога научеха истината.

Просто бе бутнал на управителя бакшиш от хиляда долара. Напълно достатъчно, както бе преценил, за да осигури резервацията му за година-две.

Сега, докато вървеше през залата и кимаше с глава на познатите си, Реджи самодоволно си мислеше, че без добронамереното отношение на управителя и той щеше да чака навън за маса. Нещо, което никак не би му подхождало.

Парите все още можеха да говорят. Важно беше обаче да се знае езикът им. Същото беше и с връзките. Човек винаги трябва да може да прецени кои си струва да запази и поддържа и от кои трябва да побърза да се отърве.

Най-стабилната му и важна връзка беше на масата — Мишел Бартън — най-страховития и в същото време най-ухажвания журналист от Седмо авеню.

Мишел бе няколко години по-млад от Реджи — току-що бе прехвърлил тридесетте и всички четяха и малко се страхуваха от рубриката му „С едно ухо на земята“. В миналото бе публикувал по нещичко за всички знаменитости — от Холстън и Даян фон Фурстенберг до Оскар де ла Рента. Всички се отнасяха към него като към кралска особа, защото съзнаваха добре, че една негова неблагоприятна статия е като попадение на ракетите земя-въздух. Никой не смееше да му противоречи, защото никой не знаеше откъде ще извади следващото си оръжие.

Между моделиерите обаче се носеше шегата, че докато едното ухо на Мишел винаги е долепено до земята за поредната клюка или сензация, то задникът му е постоянно във въздуха в очакване на едно добро чукане…

Реджи неведнъж му бе правил услуги в това отношение. Последния път бяха използвали любимия на Реджи уред с две глави — Реджи от едната страна, Мишел — от другата. Сигурен бе, че Мишел копнее за още един подобен сеанс, но Реджи и Ра Ра бяха прекарали цялата сутрин в подобни занимания.

Всъщност Реджи би могъл да покани Мишел вкъщи и отново да извади уреда — просто като жест на щедрост и приятелска добронамереност. От доста време не го бе използвал. Ра Ра обичаше да докосва жива плът, а не играчки, и от няколко месеца насам всички принадлежности на Реджи събираха прах под леглото.

— Мишел, страхотен си! Божествен — додаде Реджи, докато се настаняваше с усмивка от другата страна на масата.

— Кий Уест — обясни Мишел.

— Разбира се — кимна Реджи и даде сигнал на сервитьора за напитките и менюто.

Напоследък не му бе останало свободно време, за да прескочи до Кий Уест, но това изобщо не влизаше в работата на Мишел. А и освен това Реджи поддържаше тена си с помощта на специален солариум, който бе инсталирал в офиса си. Реджи беше открил, че най-голямото удоволствие на спечелените пари е харченето им. Особено когато ги харчи за самия себе си.

Обядът беше истински ритуал.

Напитките пристигнаха. Чисто мартини с водка. След това взеха поръчките им. И започна истинското угощение.

— Името му е Ра Ра, така ли? — попита Мишел, като повдигна въпросително внимателно изскубаната си вежда.

— Псевдоним — обясни Реджи.

— Така си и мислех. Иконом ли ти е или какво?

— Не, просто компаньон. — Реджи нямаше никакво намерение да информира когото и да било, че плаща за приятелството на Ра Ра.

— Как е членът му?

— Огромен и твърд — отговори Реджи с истинска гордост.

Мишел довърши мартинито си. Поръчаха по още едно.

— Не зная къде ги намираш. Тези, на които попадам аз, едва им става. Опитал ли се е някой някога да ти го начука с чифт пинсети?

— Е, с Ра Ра това никога не може да се случи.

— И как го правите? — опита се да го подразни Мишел.

— Като това питие, скъпи — чисто.

И двамата се захилиха порочно.

Пристигнаха ордьоврите. Макарони Примавера за Реджи и шаран по тоскански за Мишел.

През цялото време не спираше потокът от познати, които приближаваха масата им с покани за вечери, партита, коктейли. Поклони. Подлизурство. Подмазвачи и блюдолизци.

Двамата мъже ги изслушваха дипломатично, без да обещават нищо, но създаваха у почитателите си впечатлението, че са се ангажирали с всичките им молби и покани.

— Толкова е трудно да си търсен и популярен — промълви Реджи, докато разбъркваше умело спагетите си.

— Съгласен съм — въздъхна изразително Мишел.

Но нито един от двамата не би се примирил с неизвестността и забвението. Бяха млади, нахакани, талантливи и властни. Хората ги търсеха и им завиждаха. На единия заради таланта, на другия — заради възможността му да създава или да разрушава чуждите таланти.

В много отношения Реджи и Мишел доста си приличаха…

 

 

През 1968 година Мишел Бартън измина на автостоп пътя от Хоумстън до Ню Йорк, твърдо решен да си извоюва име и известност като моден дизайнер. Родителите му, южняци баптисти, които никога не бяха напускали родния си град, искрено го умоляваха да остане, убеждаваха го, че Ню Йорк е лош, покварен град — истински Содом и Гомор.

Предупрежденията им звучаха като нежна музика в ушите на Мишел. През първите двадесет и пет години от живота си непрекъснато бе потискал сексуалността си и бе твърдо решен да не допуска същата грешка и през следващите двадесет и пет години. Ню Йорк бе единственото място, където си струваше да отиде.

Първите три години преживя на третия етаж на една сграда без асансьор и с много слабо отопление заедно с един съквартирант, който живееше в постоянен унес от поетия хашиш. Няколко пъти опита късмета си като младши асистент и мечтата му да стане дизайнер започна бавно да избледнява.

Някои успяваха. Но не и Мишел. Кой знае защо, но шансът се усмихваше все на другите. Парите също отиваха при тях. Без да допусне нито за миг, че неуспехът му може да се дължи на липса на талант, Мишел започна да се озлобява.

На Седмо авеню го бяха огледали и бяха преценили, че не става за дизайнер. Но те все още не го познаваха.

Наеха го като коректор в Уименс уеър дейли и той започна да се оглежда за по-големи възможности. Скоро разбра, че истинската му сила е в създаването на нови приятелства, в спечелването на доверието на хората около него. Благодарение на внимателно създадените му и поддържани контакти, той скоро откри своя собствена рубрика и се превърна в един от най-влиятелните специалисти на Седмо авеню.

Мишел знаеше, че популярността му щеше да продължи дотогава, докато продължаваше да работи със същата неотстъпчивост и ожесточение. А той смяташе да прави точно това, дори и да означаваше съсипването на една или две кариери.

 

 

— Е? — попита Мишел, докато си хапваха от шоколадовото суфле. — Някакви новини?

Реджи се усмихна. Запознат с произхода на Мишел и с болезнената му чувствителност и злоба по отношение на дизайнерите, изгрели на небосклона само за една нощ, той знаеше точно кои струни да подръпне, за да се получи унищожителна статия. И този път смяташе да дръпне няколко, но трябваше да бъде много ловък и предпазлив. Фактът, че от време на време се чукаха заедно, работеше в негова полза, но бизнесът си е бизнес. Ако подбудите и намеренията му станеха твърде очевидни, Мишел можеше да го разкара.

— Не, няма нищо интересно. Наистина — изрече отегчено Реджи. Опитваше се да премери всяка дума, която възнамеряваше да произнесе. — Ами при теб? Ти си единственият в града, който все още не си е загубил ума по онази „Падаща рокля“ или както там се нарича.

— Това е само една щастлива случайност. Късмет и толкова. Дани ди Портанова е дизайнер, който няма да измисли нищо повече. Запомни ми думата. Смяташ ли, че титлата, връзките и парите й ще могат да я превърнат в моделиер?

— Разбира се, че не. — Реджи изсумтя. — Но като гледам как я превъзнасят вестникарите до небесата, човек би си помислил, че става дума за една нова Шанел. Очевидно се опитват да замажат положението от миналата пролет, когато я разпъваха на кръст заради онова недоразумение, което тя наричаше колекция. Големият въпрос сега е дали тя ще успее да задоволи търсенето. Никой не споменава факта, че дори не си е направила труда да си осигури производител, който би могъл да се справи с големите поръчки. Едва сега се е разтичала, в последната минута, и се опитва да намери някого. Аматьорска работа.

Реджи хапна последното парченце суфле.

— От мен да го знаеш, Мишел, тази компания няма да просъществува дълго. Административните въпроси се движат от една богата австрийска кучка — нейна приятелка. Носи се мълвата, че момичето дори не говори английски. Последната й работа била да бъде съпруга на богат швейцарски индустриалец. Какво би могла да знае за модата една разведена богата блондинка? Едва ли нещо повече от това да понапазарува за себе си. Но това е абсурдно! Особено когато ти и аз трябва да работим, за да си изкарваме прехраната.

Мишел отпи замислено от коняка си.

— Разкажи ми още нещо за това — провлачи той.

 

 

Следобедът изобщо не се развиваше според предвижданията на Клайв Чърчил-Менли.

Дърводелецът все още работеше упорито, когато Моника пристигна.

И което беше още по-лошо, тя отклони поканата на Клайв да обиколят заедно къщата.

— Но поне ще изпиете една чашка с мен — настоя той и посочи шампанското. — Сега, когато всичко е готово, скъпа моя, трябва да пием за успешния край на един от най-приятните ми служебни ангажименти, а и за новото начало… — И снижи многозначително гласа си.

— Разбира се, ja. — Гласът й прозвуча благосклонно, но Моника искрено се надяваше, че Клайв ще й представи час по-скоро сметката и ще се омете от къщата й. Имаше да мисли за много по-важни неща.

Като за дърводелеца, например.

— Как се казваш — го бе запитала преди няколко дни, когато беше засякла да я зяпа безцеремонно.

Той се бе усмихнал похотливо.

— Рик Флад. На вашите услуги.

Имаше дълга до раменете черна къдрава коса, която придържаше с пъстра препаска, а носът му изглеждаше така, сякаш бе пострадал при не една или две улични свади. Под плътно прилепналата му тениска изпъкваха яките му бицепси, а още по-плътно прилепналите му дънки очертаваха стегнатия му задник и не оставяха никакви съмнения по отношение големината на пениса му.

Моника не можеше да спре да си мисли за него. Дори бе разказала всичко на Дани.

— Напълно си хлътнала по този тип — подразни я Дани. — Явно си падаш много по този Рик Флад.

А Моника измисли цял списък от ремонти и промени в дървенията на къщата като оправдание да го задържи около себе си.

Беше й трудно дори да диша равномерно, когато той е наблизо.

В този момент той срещна погледа й и смело й намигна.

Откакто се бе отървала от Хелмут, Моника бе излизала с купища мъже и бе преспала с доста от тях. Но нито един от тях не я бе карал да се подмокря от желание, както правеше всеки път, когато Рик Флад я погледнеше с тези негови жарки кафяви очи. Той изглеждаше почти… опасен.

Зачуди се какъв ли е в леглото. Агресивен? Нежен? Страстен? Ексцентричен? Възможностите бяха безброй и всички бяха еднакво примамливи.

Клайв продължаваше да говори. До този момент Моника не бе чула нито дума. Цялото й съзнание бе обсебено от Рик Флад. Представяше си как й шепне в ухото какво смята да прави с нея, как я съблича, как покрива с целувки голото й тяло, как гали гърдите й и я целува страстно между краката, а езикът му…

— Моника?

— Ja? Извинявай.

Клайв я изгледа остро. Не разбираше ли тази тъпа кучка, че всяка една от клиентките му ще подскочи до тавана от радост, ако той й предложи да стане следващата госпожа Клайв Чърчил-Менли? Та той например бе платил едно малко състояние за сребърния съд за лед. Обикновено не правеше подобни жестове за кой да е.

Ядосан и решен да демонстрира разочарованието си от поведението й, той рязко отсече:

— Подпиши тук, ако обичаш, и да си вървя.

Моника погледна числото — общо шестстотин хиляди долара. Стори й се наистина твърде скъпо…

Е, сигурно имаше още доста пари в банковата й сметка. Когато беше омъжена, Хелмут, разбира се, се грижеше за финансовите й въпроси. Преди него Карола се бе занимавала с това. Сега всичко бе твърде ново за нея. Никога преди не бе съзнавала колко е скъпо да си богат.

Тя надраска инициалите си в долния край на листа и леко се усмихна:

— Клайв — леко разтри главата си с края на пръстите, — имам страхотно главоболие. Мисля, че ще трябва веднага да полегна в новото си легло с мокра кърпа на челото. Скоро ще можем да си поговорим отново, а? И danke, danke за неоценимата помощ.

Клайв не даваше пет пари за главоболието й, но докато вървеше към входната врата, не можеше да се отърве от усещането, че пропуска нещо наистина важно.

— Много съм загрижен за теб, скъпа моя — погледна я той мрачно. — Моля те, грижи се добре за себе си. Позволи ми да те отърва от този дърводелец. Ще му кажа да се върне в удобно за теб време.

— Не, не — побърза да го възпре Моника. — Той изобщо не ми пречи. Не се безпокой…

— Но аз се безпокоя, Моника. — Клайв се усмихна престорено и се наведе да целуне ръката й. — Обещай ми, че скоро ще вечеряме заедно. Някъде… интимно?

Моника кимна неопределено и бързо затвори вратата зад него. Старият надут глупак! Опитваше се да я прелъсти. Единственото, което би могла да направи за него, е да се сдържи и да не му се изхили в лицето, което съвсем очевидно наскоро е било подлагано на пластична операция. Беше й писнало от тези самохвални типове, които се отнасяха с нея като с вещ, за която трябва просто да се погрижат добре.

Оттук нататък щеше да справя съвсем сама. Преди много години бе прочела в една от секс книгите на Карола, че най-еротичният парфюм, който една жена би могла да ползва, е собственото й вагинално ухание. Сега изглежда бе настъпил подходящият момент, за да провери тази теория.

Събу гащите си, пъхна двата си пръста дълбоко в себе си, а когато ги измъкна целите мокри от соковете й, бавно размаза влагата зад ушите си, в основата на врата си и между гърдите си.

Готова за действие, тя приглади черната си кожена пола и се върна бавно във всекидневната.

Взе съда с шампанското (в края на краищата беше Дом Периньон) и учтиво се усмихна на дърводелеца:

— Господин Флад, бихте ли дошъл горе с мен? — попита кротко. — Имам нужда от помощта ви. В спалнята ми има нещо, което спешно трябва да бъде изчукано.

 

 

— Трябва да поговорим — излая Джери Алън, гласовитият рекламен ас, когото Дани бе наела за рекламната кампания на „Графиня Дани“.

— Разбира се… Какво има? — Дани подпря телефонната слушалка на рамото си и се приготви за атака. Знаеше, че е истински късмет, че Джери се бе съгласил да работи за нея. Беше най-добрият в града. Но това съвсем не означаваше, че разговорите с него й доставят удоволствие.

— Не четеш ли материалите, свързани с твоята компания? — попита я късо. След двадесет години в този бизнес все още му се случваше да се изненадва от глупостта на клиентите си.

— Имам си достатъчно други проблеми. — Гласът й прозвуча уморено и отпаднало. — Сега пък какво са намислили?

— Неприятно ми е, че трябва аз да ти го кажа, малката — започна той. В речника на Джери това означаваше, че й предстои да чуе лоши новини.

Прочете й последния материал от рубриката на Мишел Бартън. Статията бе написана с неискрен и снизходителен тон, изобилстваше от клюки и недомлъвки. В по-голямата си част отговаряше на истината, но това нямаше никакво значение.

— Мръсният кучи син! — изруга Дани и се отпусна на мястото си.

— Колко от това е вярно?

— Джери, познаваш ситуацията по-добре от всеки друг. Търсим производител и… ще намерим.

— А откъде е изкопал останалата част от тази мръсотия? — изръмжа Джери. — Бих искал веднъж завинаги да затворя устата на така наречения му източник.

— Сещам се поне за един човек, който би искал да ме види смазана.

— Ще го пипнем — изскърца Джери. — Виж, ако ставаше дума просто за някаква шибана история за теб и Нино, щях да му кажа на онзи хубостник да си го навре отзад. Но „Графиня Дани“ е бизнес. Лошите отзиви в пресата могат да сринат една компания много по-бързо, отколкото един брак. Ще трябва да пресечем това още в началото. Имам някои идеи. Кога можем да се срещнем и да поговорим?

 

 

Когато Роберто ди Портанова беше в Ню Йорк, той не можеше да не навести компанията „Ди Портанова USA“. Настаняваше се в просторния кабинет на сина си, привикваше секретарката му и изцяло поемаше ръководството в свои ръце — издаваше нареждания, изискваше справки, свикваше заседания, проверяваше и най-дребните детайли и подробности, с две думи — създаваше истински хаос. Ако в действията му имаше някаква методичност или логична последователност, Роберто бе единственият човек, който разбираше това.

Всички се ужасяваха от посещенията на Роберто — най-много от всички Нино, който излизаше от кожата си, за да се увери, че е направил всичко възможно, за да задоволи и зарадва баща си.

Тази вечер Нино щеше да бъде домакин на вечерята, която даваше в „21“ в чест на Роберто. Дани бе напълно ангажирана с компанията си и той трябваше да се погрижи за всичко почти сам, подпомаган само от секретарката си Ейлийн.

Списъкът на гостите включваше само двадесет от най-близките нюйоркски приятели на Роберто и съпругите им. Президенти на компании. Банкери. Няколко адвокати. Скучни и безинтересни хора — според стандартите на Нино и Дани. Твърде важни хора — според Роберто. Хора, които държаха изключително много на външния вид и показността.

Седнал в кабинета, в който се бе преместил след идването на Роберто, Нино искрено се молеше вечерта да премине успешно. Знаеше, че баща му никога няма да му прости, ако нещо се провалеше.

Беше си обещал, че в момента, в който Роберто напусне града, той ще се качи на първия самолет и ще отпраши на юг към Карибско море.

Мотото на Роберто беше: Работи яко и върви все напред!

Мотото на Нино беше: Работи яко, забавлявай се яко, чукай яко!

А вече бе поизостанал със забавленията.

Интеркомът иззвъня. Той натисна бутона и гърмящият глас на Роберто изпълни стаята.

— Всичко наред ли е с вечерята, Нино?

— Si, Papa^[4]. Ангажирал съм малкия салон в „21“.

— Bene^[5]. — В гласа на Роберто се прокрадна одобрение. В „21“ сервираха няколко от най-хубавите вина на семейство Ди Портанова. — Нино?

— Si, Papa?

— Иди там по-рано, за да се увериш, че няма никакви проблеми.

— Si, Papa, разбира се.

 

 

Вечерята бе насрочена за осем часа. Тази сутрин, докато Дани бързаше за работа, Нино й бе казал, че и двамата трябва да бъдат в „21“ не по-късно от седем и половина. И по-рано, ако е възможно.

— Това е важно, Дани — беше напомнил. — Поне веднъж в живота си трябва да се появим навреме.

Тя му бе пратила въздушна целувка.

— Нямаш проблеми, скъпи! Ще бъда там. Заклевам се.

В шест и петнадесет Нино бе приключил с банята и бе започна да се облича за вечеря. Облече си бяла копринена риза, идеално изгладена и колосана, сложи си тъмночервена копринена вратовръзка, току-що пристигнала от „Търнбул и Есър“. Панталоните му, ушити от любимия му шивач в Рим, напълно съответстваха на изработения му по поръчка смокинг, а по върховете на кадифените му обувки бе избродиран гербът на семейство Ди Портанова.

Поколеба се за момент пред кутията със скъпоценности, преди да избере чифт лъскави златни копчета за маншетите на ризата си. Огледа колекцията си от часовници и си избра един много фин златен часовник „Поло Пиаже“.

Часовникът се нуждаеше от сверяване. Погледна колко е часът.

Шест и тридесет. Отпи голяма глътка отлежало уиски и се зачуди къде, по дяволите, е жена му. Трябваше да се е прибрала отдавна.

Внезапно изпита силно безпокойство. Знаеше, че трябваше да й се обади да й напомни. Обаче беше тичал цял ден като луд из офиса. Когато баща му даваше нареждания, не му оставаше свободно време да се изпикае.

Шест и петдесет. Можеше да приеме известно закъснение, но това вече минаваше всякакви граници!

Грабна бутилката с уиски от барчето в спалнята и си наля още една чаша. Не може да е забравила… Дори и Дани не би могла да бъде чак толкова безотговорна.

Вдигна телефона и се опита да й се обади в офиса й. Заето… И пак заето. Две минути по-късно — заето.

— Basta^[6]! — С всичка сила стовари юмрук върху масичката. Стомахът му се сви от притеснение. Как си позволяваше тя да се отнася така с него! Скандално! Възмутително!

Искрено се надяваше, че Моника е тази, която говори толкова дълго по телефона.

На Дани щеше да й се наложи тази вечер да мине без душ. Нямаше да й позволи да изгуби нито минута с избор на тоалета си за вечерята. Той щеше да избере роклята й и ако не я хареса, да върви по дяволите…

Нино ди Портанова, принизен до ролята на камериерка на жена си! Защо, по дяволите, не си седеше вкъщи да се грижи за него и да ражда деца, както настояваше Папа?

Връхлетя в гардероба й с размерите на голяма стая и измъкна оттам една рокля от сребристо ламе без презрамки на Ив Сен Лоран. Сандали с позлатени токове. Малка чантичка, която се връзваше чудесно с тях. По дяволите, бельото! Не му пукаше дали ще бъде гола под роклята. Важното е да изглежда добре.

Седем и петнадесет. Колата им вече ги чакаше пред входа. Стисна гневно устни. Дани наистина заслужаваше да тръгне без нея. Но в такъв случай, пази боже, тя можеше изобщо да не се появи. А баща му никога нямаше да спре да му го натяква. Щеше да изтълкува отсъствието на Дани като обида към цялото семейство, да не говорим за авторитета и мъжествеността на Нино…

Опита се да позвъни отново в офиса й. Този път линията бе свободна. Само че не отговаряше никой. Звънеше и звънеше, и звънеше. Най-накрая чу: „Графиня Да…“

— Моника, Нино е. Дани тръгна вече, надявам се.

— Ja, разбира се. Преди половин час.

— Cazzo^[7]! Къде, по дяволите, е тогава! Трябваше вече да е тук…

— Къде тук? Ти във „Фор сийзънс“ ли си?

— „Фор сийзънс“?

— Ja, ja, тя ще вечеря там с Джери Алън, нашия специалист по рекламата.

— Тя… какво? — Нино избълва куп италиански ругатни и затръшна слушалката на телефона.

Сервитьорът във „Фор сийзънс“, който отдавна бе свикнал да прекъсва разговорите на посетителите с телефонни обаждания, бързо занесе телефона на масата на Дани.

Нино дори не си направи труда да поздрави.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш във „Фор сийзънс“? — изкрещя той. — В този момент двамата с теб трябваше да бъдем в „21“!

— О, по дяволите! — Погледна към Джери и му даде знак, че разговорът ще продължи не повече от минута. — Нино…

— Веднага тръгвай оттам и ела в „21“. Незабавно.

Дани пое дълбоко въздух.

— Нино, чуй ме, не мога да дойда. Съжалявам, но…

— Не! Ти ме чуй! Много добре знаеш какво означава тази вечеря за мен. Ти си моя съпруга — графиня Ди Портанова, si? И ти ми го дължиш — дължиш ми го, разбра ли? Длъжна си да си до мен. Не си позволявай да ме унижаваш по този начин!

— Да те унижавам? За бога, та те дори няма да забележат отсъствието ми. Нино, поне веднъж в живота си се дръж като възрастен и се опитай да помислиш и за другите, не само за себе си. Имам сериозен проблем, свързан с бизнеса, който не може да чака.

— Винаги имаш някакъв шибан проблем — изръмжа Нино. — Ако имах желание да живея в залата за спешни случаи, щях да стана лекар, по дяволите!

— Нино, моля те, недей да крещиш! Днес са ме изтипосали в „С едно ухо на земята“. Кой знае как са се добрали до информацията, че не мога да намеря производител и сега всички на Седмо авеню знаят за затрудненията ми. Цялата ми компания може да отиде по дяволите. Трябва да реагирам веднага, да се опитам да оправя нещата…

Беше чул достатъчно. Щеше да му се наложи да измисля нещо за нейно оправдание. Роберто го бе ругал достатъчно за това, че не му бе казал за „Графиня Дани“. Сега нямаше начин да не разбере истинската причина за отсъствието й и да не му поиска обяснения. Щеше да му се наложи да изслуша поредната тирада за това какъв глупак е бил да се ожени за американка, която не може да контролира както трябва.

Беше започнала да му прави номера твърде често. И той нямаше намерение така лесно да забрави и да прости.

— Много добре. — Допи уискито си и заговори с леден глас: — Ще отида без теб. Но трябва да ти кажа, Дани, че това твое малко хоби вече започна да излиза извън контрол…

 

 

Той е прав — помисли си Дани мрачно, докато затваряше телефона. Но в началото и той самият я бе окуражавал и подкрепял. Знаеше чудесно какви усилия й костваше създаването на компанията. Безкрайните часове, прекарани в работа. Първата несполука. Беше се скъсала от работа, за да изправи компанията на крака и да създаде модели, които клиентите да купуват. И без значение колко трудна и неблагодарна бе работата, тя й доставяше истинско удоволствие, носеше й удовлетворение.

И никога нямаше да се откаже от нея.

Ужасната истина бе, че това нейно малко хоби започваше да става много по-важно от брака й.

Отчаяно се опита да сдържи сълзите си. Не можеше да си позволи да се разплаче. Дани ди Портанова, забелязана да плаче във „Фор сийзънс“… Това наистина би могло да даде на хората добър повод да я поодумат.

Ядосана и разстроена, тя изобщо не се докосна до вечерята си. Но успя да се справи със служебните си задължения.

— Не бива да губиш преднината и инерцията, която си набрала до този момент — повтаряше й Джери, докато си похапваше от пилето. — Трябва да пресечеш тези слухове в зародиш. И най-добрия начин да го направиш, е като обявиш публично името на производителя. Само че това е невъзможно, докато не си осигуриш такъв.

— Работим по въпроса — отвърна рязко Дани.

— Но кога все пак може да се очаква някакъв резултат?

— Джери, моля те! Ако в този момент можеш да ми извадиш един производител от торбата си с чудеса, с удоволствие ще работя с него.

— Не мога, малката. Но ти ще трябва да го направиш.

 

 

Нино също не яде много на вечерята. Но останалите истински се наслаждаваха на поднесената храна. Всички поканени, с изключение на Дани, почетоха вечерята. Роберто просто разцъфна в компанията на влиятелните си приятели.

До полунощ всички вече се чувстваха преяли, препили и безкрайно доволни. Жените бъбреха за мода и пазаруване. Мъжете си разменяха финансови клюки и цинични вицове, които жените им се преструваха, че не чуват.

— Какво стана с жена ти? — попита рязко Роберто веднага щом останаха сами на задната седалка на лимузината.

Нино потръпна от притеснение. Цяла вечер бе очаквал този момент с растящо безпокойство.

— В офиса й възникнал някакъв много сериозен проблем.

— Така ли? — Гласът на Роберто бе натежал от презрение. — Значи нейният бизнес е по-важен от теб и семейството ти?

Цяла Европа бе залята със статии за компанията на Дани и новата й колекция. А ако Роберто случайно бе пропуснал някой от материалите, Карола със сигурност щеше да му го изпрати.

Все още бе вбесен от поведението на Карола, която така майсторски го бе изработила с новината за създаването на проклетата компания.

— Разбира се, че не, Папа. Аз съм най-важната част от живота на Дани. Моите нужди и потребности винаги са на първо място. Но тази вечер наистина изникна един много спешен проблем.

— Дори и един път е много. Ще трябва да я принудиш да изпълнява стриктно съпружеските си задължения. Ако оставиш нещата просто ей така, ако й позволиш да се измъкне безнаказано, тя ще реши, че може да прави с теб каквото поиска.

Цялата тази тирада Нино я беше чувал и преди.

— В такива случаи мъжът винаги губи. А след това — гласът на Роберто затрепери от възмущение, — след това се превръща в cornuto!

Нино видимо потръпна от думите на баща си. Cornuto. Рогоносец. Най-ниското стъпало, до което може да изпадне един италианец. Той поизправи рамене и заяви с възмущение:

— Папа! Аз все още съм господарят в своя дом!

Роберто искрено се съмняваше в това.

— И какъв всъщност беше този толкова сериозен проблем?

Нино му разказа за статията.

— Най-лошото от всичко е — обясни той, — че това е самата истина. Не може да намери производител, а офисът й е буквално затрупан с поръчки за милиони долари. Ако тази нейна „Падаща рокля“ успее да се наложи, вероятно става дума за десетки милиони.

Светът на Роберто познаваше само думата мога. Не мога за него звучеше странно и неестествено.

— И защо не може да си намери производител? — запита съвсем делово.

— Има сключен договор с един много известен производител в Бруклин, но фабриката му е съвсем малка. Не могат да поемат всички поръчки. Миналият сезон тя едва успя да продаде колекцията си. А сега клиентите се редят на опашка пред вратата й. Никой не е очаквал такъв успех.

Роберто слушаше мълчаливо. Името Ди Портанова обикновено изпълваше хората с респект и те бързаха час по-скоро да предложат услугите си. Момичето очевидно грешеше някъде. Може би бе твърде настойчива в желанието си да сключи сделката.

От една страна, Роберто изобщо не одобряваше компанията на снаха си. Младо момиче като Дани трябваше да мисли единствено за деца — за неговите внуци и наследници, които да продължат родословието. До този момент тя бе оправдала най-лошите му страхове и подозрения и той не изпитваше никакво желание да я подкрепя и насърчава.

От друга страна обаче, беше напълно във възможностите му да й помогне. Брат му Алдо бе женен за една баронеса, семейството на която притежаваше най-голямата компания за производство на дрехи в Милано. Фиоручи, Криция и Армани бяха измежду клиентите им. Ако сега помогнеше на момичето, тя щеше да се превърне в негова длъжница, а това щеше да му позволи да контролира бизнеса й в бъдеще.

Лимузината спря бавно пред внушителната тъмна сграда на „Дакота“ и Роберто се усмихна на сина си:

— Накарай жена си да ми се обади. Може би съпругата на Алдо ще успее да направи нещо във фабриката в Милано.

Нино бе зашеметен от щедростта на Роберто. Откак се помнеше баща му винаги го бе измъквал от всички затруднения. А сега правеше същото и за Дани. Въпреки че й бе много ядосан, Нино изгаряше от нетърпение да й каже новината — че той и Роберто щяха да й помогнат да отърве кожата.

— Papa! Grazie! Grazie^[8]! — Гласът му преливаше от благодарност и признателност.

Роберто го погледна раздразнен и го прекъсна рязко:

— Няма защо.

 

 

 

— Роберто? — Гласът й беше сладък и копринено мек като топлия балсам, с който масажистът й разтриваше цялото тяло. — Как мина пътуването ти до Ню Йорк? Надявам се да е било плодотворно.

Абсолютно гола, Карола лежеше по корем върху масата за масаж в личния си гимнастически салон и разговаряше с Роберто по телефона, а Мосад я разтриваше с изкусните си пръсти, освобождаваше я от напрежението и тревогите.

Роберто знаеше, че Карола не дава и пет пари за пътуването му. Чудеше се какво ли й беше дошло наум този път. Но бе решил твърдо да изчака удобния момент, предвкусвайки удоволствието от изненадата, която й бе подготвил.

— Мислех си — продължи тя мързеливо, докато Мосад разтриваше енергично краката й, — че като се видим следващия път, ще те завържа. Това ще ти хареса, нали, Роберто?

— Карола…

Карола си го представи зад бюрото му в кабинета и тихичко се разсмя.

— Ще те завържа и какво мислиш, че ще направя с теб? Ще започна да те смуча. Ще ти хареса ли? Или може би, Роберто, ще те наложа с камшик.

— Престани! — изсъска Роберто в телефонната слушалка.

Карола сякаш притежаваше изключително развито шесто чувство. Винаги успяваше да го спипа по телефона по средата на някоя важна среща, когато му бе много трудно, невъзможно дори, да устои на циничните й подмятания и извратени предложения и заприличваше на възбуден ученик, който не знае къде да се дене от смущение, докато приятелчетата му гледат надървения му член… Ами ако някой от хората около него подочуеше нещо от разговора им? Но описанията на всичко, което смяташе да му направи — или на това, което очакваше той да й направи — просто го влудяваха.

Мосад й даде знак и тя се обърна по гръб. Силните му сръчни пръсти масажираха уморените й напрегнати мускули, а тя, успокоена и отпусната, продължи да нарежда:

— А може би ще пъхна пръст в задника ти, докато се изпразваш на гърдите ми. Между другото — смени тя съвсем небрежно темата, — миналия ден чух една много забавна клюка и реших, че непременно трябва да я споделя с теб.

— И каква е тя? — Гласът му прозвуча съвсем хладно и безразлично.

— Говори се, че си помолил съпругата на Алдо да приемат поръчката на снаха ти.

Макар че никога не би си го признал, Роберто се възхищаваше на способността на Карола да се добира до всякаква информация. Сякаш разполагаше с добре осведомени източници из цяла Европа. Но той никак не обичаше да бъде следен от когото и да било, особено от любовниците си. И най-вече от Карола фон Райх.

— Радвам се, че съм те развеселил, Карола — отговори сухо. — Слухът е верен. Поне засега. Да, наистина реших да помогна на момичето. Аз никога не изоставям семейството си. И като говорим за семейства, сещам се, че аз също дочух една много забавна историйка за дъщеря ти.

— Не ме интересува — го прекъснаха гневно.

— Но аз все пак ще ти я кажа. Жалко за проваления й брак, но доколкото разбирам, тя се справя забележително добре. Купила си е къща в Ню Йорк и работи заедно с жената на Нино. Сигурно е наследила твоите качества и умения в областта на бизнеса.

— Нищо не е наследила от мен.

— Това, което чувам обаче, говори за противното — изхили се Роберто.

— И какво точно имаш предвид? — Думите й прозвучаха твърде грубо и настойчиво.

Нямаше нищо конкретно предвид — беше просто изстрел в тъмнината. Но изглежда бе попаднал на нещо. Веднага реши, че трябва да разбере от Нино, който сигурно знаеше защо Моника се бе развела с хер Блетц. Това можеше да се окаже… забавно.

Макар и неохотно, Карола все пак реши да го запита:

— От колко време е в Ню Йорк?

Значи пипалата й не се простираха чак толкова далече. Можеше да отговори на въпроса й, но предпочете да я остави в неведение.

— Извини ме, Карола — гласът му беше учтив и любезен, — но трябва да проведа още няколко разговора. Беше ми много приятно да си поговоря с тебе. Ще се видим следващата седмица в Мужен, si? Ciao^[9]!

Линията прекъсна.

Карола приседна рязко и отблъсна настрани ръцете на Мосад.

— Достатъчно! — нареди тя.

Мосад й помогна да стане от масата и й подаде хавлия. Петте години служба като личен масажист и треньор на Карола фон Райх го бяха научили никога да не спори с господарката си. Освен това знаеше толкова много неща за личния й живот, че можеше да измъкне от нея купища пари, ако решеше да я изнудва.

Само че Карола му плащаше повече от прилично за работата, която вършеше, а и за дискретното му мълчание.

— Той си мисли, че може да ме надхитри — разбесня се тя. — Обещавам ти, Мосад, че ще ми плати скъпо за това.

И Мосад бе повече от сигурен, че щеше да стане така. Независимо кога и как.

 

 

 

Роберто положи огромни усилия, използва всичките си връзки и влияние, за да убеди снаха си да поеме производството на колекцията на Дани. И когато Дани му телефонира в Лейк Гарда, той вече имаше добри новини за нея.

Тя просто не знаеше как да му благодари.

— Дотогава, докато спазваш споразумението, което сключихме, когато се съгласих на брака ти с Нино — каза й Роберто, — във фабриката в Милано винаги с удоволствие ще изработват продукцията ти.

 

 

 

След още едно ревю и още една успешна колекция Дани тръгна на път, за да се включи във веригата благотворителни модни ревюта. Посетиха Сан Франциско, Бевърли хилс, Далас и Палм бийч.

Двете с Моника се превърнаха в неотделима част от магазията на летище Кенеди. Облечени в дънки, кашмирени пуловери и палта от самур, те прекарваха безброй часове в сортиране и изпращане на поръчките.

Бързо научиха жаргона на Седмо авеню.

— Искам да видя най-хубавото ти тяло — се обърна веднъж един от търговските представители към Дани.

— Моля!?

— Тяло, скъпа, основната част на колекцията ти. Искам да видя най-добрите ти модели и материалите, от които ще бъдат изработени.

— Днес съм ти приготвил един много дълъг молив — беше вперил друг купувач поглед в Моника.

Моника бе повдигнала едната си вежда и се бе усмихнала хитро:

— Ja, искаш да го извадиш и да ми го покажеш?

Търговецът бе избухнал в неудържим и гръмогласен смях:

— Голям молив означава голяма поръчка.

Моника се бе изчервила и посегнала към тефтера си.

— Можем да ви предложим това тяло за сто и пет долара, а това за двадесет и пет… Тази рокля е полифункционална и ще предизвика фурор.

— Страхотна е, захарче. Ще взема петдесет.

— Ау, това е най-голямата ми заявка.

И така всеки ден.

Когато управлението на петмилионната компания стана прекалено тежко за Моника, Дани и секретарката, те наеха няколко асистенти. Дани съсредоточи всичките си усилия върху дизайна и маркетинга, докато Моника изцяло пое счетоводството и производството, осъществявайки старата си мечта да се занимава с бизнес.

През четвъртия им успешен сезон, когато „Падащата рокля“ се продаваше по-добре от всякога, Дани пусна една изискана нейна модификация, подходяща за по-официални случаи. Тя също бе посрещната с огромен успех. Роклята имаше всички шансове да се превърне в многогодишен бестселър, а може би и в класически модел…

Един съботен следобед Дани и Юнис се отбиха в Сакс, за да потърсят подарък за рождения ден на Морис. Той вече имаше достатъчно вратовръзки, не употребяваше парфюм, а по време на последното си пътуване до Лондон си бе купил шлифер Бърбъри. Но Юнис бе сигурна, че ще се зарадва много на един нов пуловер, на някоя плетена на ръка жилетка, подобна на тъмночервената, която толкова му бе харесала в Хародс, но не бе могъл да си я купи, защото нямали от неговия размер.

Двете се качиха на втория етаж. Дани тъкмо сочеше един пуловер, когато чу зад себе си познат глас, който хленчеше доста високо.

— Просто не мога да разбера защо плащаме за покупки на дребно…

По тясна пътека към нея важно се приближаваше Реджи Болт. Носеше цяла камара пуловери, а след него пристъпваше един симпатичен, приличащ на актьор блондин.

Дани и Реджи не бяха разменяли и дума след онзи ужасен сблъсък, в който тя го бе обвинила, че я е ограбил. Тя все още не бе забравила последната му дума, която чу докато напускаше с трясък офиса му.

Мръсница — бе изкрещял след нея. И макар че оттогава насам бяха присъствали заедно на много партита и модни ревюта, и двамата полагаха специални усилия да избягват срещите насаме.

Но този път нямаше как да не се срещнат. Само след миг тя щеше да се изправи лице в лице с мъжа, който съвсем неволно бе предизвикал кариерата и успеха й.

— Какво си мислиш, че съм — мърмореше той на русия си приятел. — Банка? Ето, вземи да носиш няколко. — Прехвърли няколко пуловера на момчето, което сякаш въобще не обръщаше внимание на опяването на Реджи.

Видя я едва когато беше само на няколко метра от нея.

— Реджи — каза тя, — не сме се виждали от доста време…

Реджи изглеждаше така, сякаш току-що бе настъпил кучешко лайно.

— Да, така е. Да не би да замисляш нова колекция с мъжко облекло, графиньо? Надявам се, че не Нино ти служи за образец. Хайде да се махаме оттук — се обърна яростно към приятеля си. — Тук просто вони.

Дани пое дълбоко въздух.

— О, не бързай толкова! Аз не хапя. Освен това още не съм имала възможността да ти благодаря както трябва.

— За какво говориш? — попита рязко той, като се опитваше да мине покрай нея.

— За това, че влязох в този бизнес благодарение на теб.

Реджи се усмихна сковано.

— Наистина ли? Радвам се, че съм ти послужил като вдъхновение. А сега, ако обичаш…

— Вдъхновение? — Дани се изсмя. — Реджи, ти май наистина си забравил, че аз бях тази, която изцяло вдъхнови пролетната ти колекция през седемдесет и пета…

— Така ли? Сигурно остаряваш. Паметта ти изневерява.

— Точно както на теб изневери въображението през онзи сезон — отвърна на удара Дани. — Е, хайде, всичко това е вече минало, нали? Сега и двамата се справяме изключително добре.

— Да, но някои от нас са в този бизнес завинаги. Ние не сме просто някакви шибани модни сензацийки. А сега се разкарай от пътя ми!

Разгневено префуча покрай нея, а приятелят му, твърде смутен и объркан, бързо го последва.

— О, боже! — Юнис бе зяпнала от възмущение. — Какъв език! Съжалявам, че трябваше да изтърпиш това.

— О, Юнис! — искрено се разсмя Дани. — От доста дълго време чакам този момент. Хайде, дай да купим на Морис някакъв пуловер.