Джорджия Рей
Богата жена (22)

Епилог

 

Бяха изминали три дни от онази ужасна нощ, през която Дани застреля Джак Андрюз при самозащита. Три дни, изпълнени с непрекъснати разговори с полицаите, отговори на многобройните им въпроси, опити да си обясни защо Джак се бе опитал да я убие.

Дани се раздираше от самообвинения, като си спомнеше последните думи на Джак: Щом аз не можех да те имам, никой друг не трябва да те притежава.

Тя го бе подвела. А сега той бе мъртъв и единствено тя бе виновна за смъртта му. Длъжна бе да предвиди тази трагедия и да я предотврати.

— Не, не е така. — Кайл й го повтаряше отново и отново и нито за миг не пускаше ръката й.

 

 

Полицаите бяха на същото мнение. Малко по малко започваха да изграждат портрета на един силно разстроен млад мъж. Разбра се, че е имал проблеми с майка си и с втория си баща. Че е бил изключен от подготвителното училище в Сиатъл, защото бе счупил носа на някакво момиче.

Съвсем наскоро една жена, постоянна посетителка на „Хелфайър“, бе подала оплакване срещу Джак, защото той я бе пребил така жестоко и брутално с камшик, че е трябвало да прекара нощта в болница.

Полицаите казаха на Дани, че Джак очевидно е посещавал този клуб. Тя бе шокирана от това разкритие. Но още по-шокирана бе от теорията на полицаите, че може би Джак е бил нападателя на Ланс. Нямаха никакво солидно доказателство, с което да го докажат, а само откъслечни сведения, които обаче категорично сочеха към него. Припомниха си и думите, които нападателят бил прошепнал в ухото на Ланс: Дните на шефката ти са преброени.

Журналистите пристигнаха в „Дакота“ само няколко минути след полицаите. Чрез Кайл Дани направи следното изявление: Дълбоко съм опечалена от тази ужасно трагична смърт на Джак Андрюз.

— Това ли е всичко? — развикаха се репортерите. — Кога ще можем да разговаряме със самата Дани?

Този път Дани не даваше интервюта. Щеше да им се наложи да напишат сами материалите си.

 

 

Рик Флад се обади веднага, след като бе чул за трагедията в сутрешните новини. Дойде незабавно в апартамента и разговаря с ченгетата, които искаха да чуят какво има да им разкаже за бившия си съквартирант. Но той от години не беше разговарял с Джак, а и навремето, когато бяха живели заедно, бяха просто съвсем обикновени познати.

— Беше свестен тип — каза Рик на детектива, който го разпитваше. — Но не беше от хората, с които човек би могъл лесно да се сближи. Таеше всичко в себе си, ако разбирате какво искам да кажа.

Рик изрази готовност да остане при Дани за няколко часа, които бяха нужни на Кайл да отиде до града и да се опита да успокои режисьора си. Рик се стараеше да я разсее с разкази от живота си, изпълнени с безкрайни пътувания, когато Моника влетя във всекидневната.

— Пристигнах веднага щом можах. — Обикновено бледото й лице бе станало пепелявосиво. — Добре ли си? О, Дани, толкова се боях за теб…

Избухна в сълзи и се втренчи безмълвно в Дани, която я държеше за ръката и повтаряше като мантра: Добре съм… Наистина съм добре. Не се безпокой… Рик държеше другата й ръка, но Моника бе прекалено уморена и объркана, за да се сети да го пита как се е озовал тук.

Събитията от последните двадесет и четири часа започваха да си казват думата.

 

 

Притисната от поставения й ултиматум, тя бе отлетяла предния ден — едва вчера ли беше това? — за Цюрих, а след това за Залцбург, за да помоли Карола да й заеме парите, които й бяха необходими, за да изплати дълга си. Гордостта й бе отстъпила пред страха и отчаянието. Сигурна бе, че дори и Карола не би обърнала гръб на собствената си дъщеря щом става дума за живота й. Моника бе изгризала ноктите си до кръв, без да може да реши точно как да се обърне към Карола, с която не бе говорила от десет години.

Когато таксито спря пред къщата, в която бе прекарала толкова много нещастни години, леденостудените й ръце се разтрепериха от напрежение.

— Няма да се бавя дълго — каза тя на шофьора. — Почакайте ме, ако обичате.

Икономът, който й отвори вратата, онемя от изненада.

— Fraulein Моника! — възкликна той.

— Ш-ш-ш-т — прошепна Моника. — Искам да изненадам майка си. Тя тук ли е?

— Горе е — кимна икономът. — В спалнята.

Сърцето на Моника биеше толкова силно, че бе сигурна, че даже и Карола го чува на горния етаж. Тръгна колебливо по стълбата. Чувстваше се така, сякаш всеки момент щяха да я изправят на разстрел. Спря на прага на спалнята.

Карола стоеше права на ниско столче пред огледалото, облечена в елегантен копринен костюм с цвят на слонова кост. Шивачката бе клекнала на пода край нея и забождаше подгъва с карфици.

— Майко? — Гласът на Моника бе изтънял и несигурен.

Карола погледна към нея и веднага прикова отново поглед в огледалото.

— Не зная защо си тук, но искам да си вървиш. Незабавно!

— Майко, моля те, трябва да говоря с теб. — Моника все пак влезе в стаята. — Моля те, ще ме изслушаш ли? Само за минута.

Все така, без да я поглежда, Карола произнесе мрачно:

— Предполагам си чула за сватбата и сега си мислиш, че…

Моника се обърка напълно. Нямаше ни най-малка представа за какво й говори Карола.

— Сватба? Каква сватба?

Карола изсумтя презрително.

— Не се преструвай. Моята сватба, разбира се. — Посочи копринения костюм, сякаш той обясняваше всичко.

С разтреперани крака Моника приседна на леглото й.

— Ти ще се жениш? Ами баща ми? Той… той… да не би…

— Стани от леглото ми! — скара й се Карола. — Какво за баща ти? Да не си мислиш, че съм го застреляла, глупачке? Разведохме се. След всичките тези години адвокатите ми успяха да го уредят. А следващата седмица ще се женя за Салим Абу Фауд. Може би си чувала за него?

Моника си спомни смътно, че беше чела нещо за богатия Салим Абу Фауд. Каквото и да изпитваше Карола към него, Моника бе сигурна, че е по-скоро свързано с пари, а не с обич и страст.

— Майко — започна отново, но Карола я прекъсна.

— Не се осмелявай да ме наричаш така! Ти ме опозори, опозори всички ни. Никога няма да ти го простя. А сега се махай от очите ми, преди да съм накарала бодигардовете ми да те изхвърлят навън. — И се обърна към шивачката си: — Побързай, не разполагам с целия ден…

Аудиенцията бе приключила.

С натежало сърце Моника се затътри по дългото мраморно стълбище, кимна на иконома и прошепна:

— Като видиш брат ми, моля те, поздрави го от мен.

— Разбира се, Fraulein Моника. — Икономът я изгледа със съчувствие, като се чудеше дали да й каже, че хер Дитър точно в този момент беше само на няколко крачки. В библиотеката. Изпита угризения на съвестта, но дълбоко вкорененият десетилетен страх от Карола надви състраданието му към бедната й дъщеря.

— Довиждане тогава — тихо отрони тя, убедена, че никога повече няма да стъпи в тази къща.

Беше изминала половината път до таксито, когато чу, че Дитър вика след нея.

— Моника! Моника, почакай! — Настигна я тичешком. — Видях те през прозореца… дошла си за парите… нали? Знаех си, че няма да ти се размине — додаде развълнувано той.

— Дитър! — Тя забързано го прегърна. — Не знаех, че си тук. Иначе щях да изчакам да те видя. Но Карола ме напъди да си тръгна незабавно. — Изгледа брат си с любопитство. — Само че откъде знаеш, че съм дошла за пари?

Дитър погледна нервно към къщата.

— Мислех си, че някой… от адвокатите се е свързал… с теб — заекна той. — Казах й, че допуска грешка, като не те уведомява. Борих се за теб, Моника. Наистина…

— Дитър! За какво говориш? Трябва да ми кажеш! — изхлипа тя и го дръпна настрани от къщата.

И той й разказа.

За това как баща им, когото не бяха виждали от толкова много години, че нито един от тях не можеше да си спомни дори как изглежда, се бе съгласил да се разведе при едно условие — Карола да депозира по десет милиона долара в две отделни банкови сметки в швейцарска банка за двете им деца.

— Вероятно тези пари не ти се струват кой знае колко — изгледа я той извинително, — но си мислех, че е честно да си ги получиш. Тя нямаше намерение да ти каже. Смята, че не ги заслужаваш. Имахме ужасен спор.

Бедният Дитър… Сърцето я болеше за брат й, който бе положил толкова много усилия да се отърве от опеката на Карола. В продължение на години бе обикалял света, но в края на краищата се бе завърнал в Залцбург, за да изживее живота си така, както искаше Карола.

Моника си записа бързешком името на банката в Цюрих, а след това се обърна към брат си:

— Тя наистина не ми каза. Ти го направи, Дитър, и така е дори по-добре. Ти ми спаси живота. Можеш да се гордееш с това. Мога само да се надявам, че някой ден и ти ще се отървеш от Карола.

Той изчезна в къщата преди още таксито да е излязло от алеята. Значи това означавало да си Фон Райх, горчиво си помисли Моника, загледана в познатите й още от детството места. Но тя нямаше време да размишлява за жестокостта на Карола.

Отлетя за Цюрих, уреди парите й да бъдат прехвърлени в нюйоркската й сметка и веднага хвана първия самолет за Ню Йорк.

Пътуваше от летището към Манхатън, съсипана от умора и полузаспала на задната седалка на таксито, когато шофьорът пусна радиото и тя чу новините за Дани: … застреляла един мъж, все още неидентифициран, в апартамента си в Ъпър уест сайд…

— Карай към „Дакота“ — нареди тя на шофьора. — По-бързо, моля!

 

 

Роберто разбра за предстоящата сватба на Карола горе-долу по същото време, по което Моника стоеше в спалнята на майка си и я наблюдаваше как пробва сватбения си костюм. Той премина бързо през митницата (пътуваше с дипломатически паспорт, така че изобщо не се безпокоеше за пушката) и на път за очакващата го лимузина си взе Ню Йорк поуст.

Докато пресичаха Куинс на път за Манхатън той прегледа заглавията, а след това се зачете в светската хроника, като търсеше нови факти, изобличаващи снаха му. Вместо това попадна на новината за развода на Карола фон Райх и за предстоящия й брак със Салим Абу Фауд.

Сигурен, че не е прочел нещо както трябва, той затвори за миг очи, за да си починат, а след това отново погледна вестника. От свитото му гърло се изтръгна сподавено ридание. Карола сигурно беше получила вече телекса му.

Беше разголил душата си пред нея.

А тя просто се бе подиграла с чувствата му.

Не беше сметнала за необходимо дори да му съобщи новината. Беше му го върнала тъпкано заради плесницата и сигурно щеше да му се присмива през целия си път до олтара.

Роберто погледна апатично куфарчето, което лежеше на седалката до него. Какъв глупак е бил да си мисли, че би могъл да нахлуе в дома на снаха си и да я заплаши с италианското си отмъщение.

Какво значение има всичко това? Беше изгубил сина си. А сега бе загубил и любовницата си. Трябваше да се прибере у дома при Бенедета.

— Шофьор — извика той. — Завий обратно. Промених решението си. Връщам се в Италия.

 

 

Реджи спа до късно и не бе чул нищо за опита за покушение върху Дани, когато Мишел Бартън му се обади, за да разбере мнението и настроението му. За негово огромно разочарование Реджи беше по-скоро ужасен, отколкото зарадван от случилото се.

— Но ти ненавиждаш Дани — напомни му Мишел. — Чувал съм те дори да казваш, че искаш да я погребеш тази куча.

— Моля те, Мишел, за какъв ме вземаш! — възмути се Реджи. — Аз се изразявам понякога метафорично. Кажи ми какво мислят ченгетата. Как е успял този човек да проникне в апартамента й? — Ужасяваше го мисълта, че тя, макар и най-лошия му враг, е била нападната в собствения си дом. Страхуваше се, че той може да е следващата жертва. А щом този убиец е могъл да премине през всепризнатата отлична охранителна система на „Дакота“, тогава кой можеше да гарантира, че това не може да се случи и в неговото жилище, охранявано само от един портиер?

— Предполага се, че се чукала с този тип. Полицаите смятат, че той сигурно е откраднал комплект ключове от чекмеджето й.

— О! — възкликна Реджи, леко поуспокоен от факта, че Дани е познавала нападателя. И въпреки това човек трябва да бъде много внимателен. Зачуди се дали да не си купи куче — голям черен ротвайлер, който лае силно и може да бъде обучен да напада по команда. Не обичаше много кучета, но можеше да накара Лидия да разхожда животното. — Какво казват още?

— Прочети вестниците, Реджи. Цялата история е на първа страница.

 

 

Ако наистина търсеше някоя пикантна новина, Мишел щеше да направи по-добре, ако беше позвънил на Барбара. Макар да твърдеше пред хората, че е дълбоко разстроена от случилото се с нейната добра приятелка и шефка, насаме тя искрено съжаляваше, че Джак Андрюз не е успял да осъществи замисъла си. Бедният човечец, заслужаваше отличен за смелостта си. Като си представеше какъв кураж се иска, за да се реши човек да убие някого…

А как й се искаше Дани да се почувства толкова самотна, колкото нея самата! Това, че се бе измъкнала от леглото и се бе замъкнала до Института, за да види как Дани приема с усмивка наградата си, никак не й бе помогнало да се почувства по-добре. След церемонията бе изтичала до Дани, която разговаряше с журналистите. Беше се промъкнала през тълпата с почитатели, опитвайки се да се добере до нея, за да попадне в някоя от снимките.

— Здравей! — й бе махнала с ръка. — Здравей, Дани! Моите поздравления!

Но Дани, вярна на себе си, предпочиташе сама да обере всички овации, вместо да признае огромните заслуги на Бъни за успеха й. Само се бе усмихнала на Бъни, махнала й бе с ръка, а след това отново се бе обърнала към репортерите.

Нито дума за Барбара Хестър, за безценната помощница, с усилията на която…

Прекалено развълнувана, за да заспи, Бъни бе останала будна през цялата нощ, като се питаше непрекъснато колко далеч бе готова да отиде, за да постигне целта си. На сутринта вече имаше всички отговори. Обади се в „Пиер“ и помоли да я свържат със стаята на господин Муър. След сутринта, в която се бяха завърнали заедно в Ню Йорк, той беше оставил дузина съобщения за нея на телефонния й секретар. Тя не си бе направила труда да отговори на нито едно от позвъняванията му.

— Да? — Както винаги гласът му бе груб и рязък.

— Барбара се обажда — обяви тя, като очакваше, че той поне ще се извини за всичко, което й бе причинил.

— Здрасти, малката! Надявам се, че вече не ми се сърдиш за оня ден. Допускам, че малко съм се поувлякъл. Е, какво ще кажеш за случилото се с шефката ти? Страшна работа, а?

Бъни се престори, че не знае за какво става дума. Не, не знаела какво се е случило с Дани, нито пък я интересува, информира го тя. Интересувала се само от това, което е могло да се случи със самата нея. Искала да напусне „Графиня Дани“ и искала Стан да я финансира, за да може да открие собствена компания.

— И колко ще ми струва това? — заинтересува се предпазливо Стан.

Бъни преглътна.

— Един милион долара. Но, Стан, кълна се, няма да съжаляваш.

— Да, разбира се, че ще ти заема парите. А ти знаеш как да ми благодариш, нали, Барбара? — Стан се изхили просташки.

Боеше се да го попита. Чу го, че си вади пура, преди да й нанесе следващия удар.

— С чукане. Чукане, което да си струва един милион долара.

 

 

На следващата пролет „Графиня Дани, Inc.“ представи първата си колекция от висша мода — серията „Родена в разкош“.

Не е необходимо да сте родена в разкош, за да се обличате разкошно — посъветва Дани бъдещите си купувачи с един изненадващо скромен (за Дани ди Портанова!) рекламен клип.

Седмица след пролетното ревю двамата с Кайл отлетяха за Австралия. Плуваха в Индийския океан, обиколиха резервата на аборигените в пустинята Виктория, яздиха камили през Маседон Рейнджис и се ожениха в ранчото на бащата на Кайл. Твърдо решена да избегне цирка с журналистите на втората си сватба, Дани каза само на Моника и Морис, че ще се жени. За нейна изненада Морис настоя двамата с Юнис да присъстват на сватбата.

— Пропуснах първата ти сватба — печално й припомни той. — Слава богу, че имам възможност да поправя грешката си.

Сватбата се състоя в съвсем тесен кръг, навън в градината. Дани бе заплела рози в косата си, а едната половина на роклята й бе украсена с надиплен розов воал, целият изпъстрен с перли.

Морис вдигна първия тост.

— За здравето и щастието на дъщеря ми и новия ми зет! Дано да живея достатъчно дълго, за да дочакам първото си внуче…

Дани и Кайл се спогледаха крадешком и се усмихнаха един на друг. Тя беше бременна в третия месец.

На другия ден в Сидни се получи по една телеграма и за двамата.

В телеграмата на Кайл се казваше:

Монтажът на филма завърши. В студиото полудяха от радост. Сделката с Universal е сключена за петнадесет милиона долара.

Поздравления и за двама ви. С обич: Сам

На Дани й пишеха:

Страхотни новини! Бергдорф и Ниймън направиха поръчки за двеста и петдесет хиляди долара от новата ни колекция. Липсвате ни. Нямаме търпение да се върнете у дома, за да се оженим. Големи сме късметлии, ja?

С обич: Моника и Рик.

Ja, Моника. Наистина сме големи късметлии…