Джорджия Рей
Богата жена (20)

Глава седма

 

Дани и Кайл излязоха заедно от фоайето на хотел Бевърли хилс. Журналистите ги чакаха. Един от служителите на хотела бе забеляза Кайл да излиза от лимузината на Дани предишната нощ и се бе обадил на свой приятел от UPI. Мълвата се бе разнесла мълниеносно.

— Да не би да репетирате за следващата реклама за чаршафи? — извика един от репортерите, докато щракаше снимка след снимка.

— Май съчетавате бизнеса с удоволствието? — заинтересува се един от журналистите на UPI.

Облечена в черно-бели раирани бермуди доста над коляното и златиста ленена риза, Дани им се усмихна лъчезарно, махна им с ръка, но не каза нищо. Щеше да ги остави да правят съответните изводи сами.

За пръв път в живота си не мислеше за реклама и за възможността името й да се появи във вестниците. Днес тя не беше графиня Дани ди Портанова, която винаги, когато видеше репортерски фотоапарат или журналистически микрофон край себе си, започваше да мисли само за имиджа на компанията. Днес тя бе Дани Либерман ди Портанова, просто една жена, безумно влюбена в прекрасния мъж, който крачеше до нея. Мъжът, с когото искаше да прекара останалата част от живота си.

Рано сутринта Кайл се бе обадил да докарат ланд роувъра му пред хотела. Хвърли чантата на Дани на задната седалка, а след това й отвори вратата.

— До скоро, приятелчета! — Ухили се на репортерите и отпрашиха нанякъде.

Времето беше в идеален синхрон с настроението на Дани — топло и слънчево, без нито едно облаче на яркосиньото небе. Тя се облегна назад. Чувстваше се напълно спокойна и отпусната, открила лицето си за топлия ветрец, който развяваше косата край лицето й.

— Къде отиваме? — бе попитала Кайл, когато излязоха от бунгалото й.

— Имай ми доверие — бе й отговорил той. — Искам да те заведа на едно много специално място.

Вече го бе направил. Беше й показал едно местенце, заровено дълбоко в нея самата, където бе намерила спокойствието и удовлетворението, което търсеше. А след това, след като се любиха дълго и всеотдайно, и двамата разбраха, че им предстоят още много, много неща, които трябва да открият заедно.

Тя знаеше, че може да му има доверие. Съзнаваше, че макар да я желаеше страстно, той не изпитваше потребността да я притежава. Силната страст и искрените им чувства бяха възникнали след срещата и пълното им сливане на две пълноправни сродни души.

— Носиш ли си дънки и гуменки? — попита я Кайл и намали, за да завие по Първокласен път номер едно.

Дани се усмихна и кимна.

— Чувствам се, сякаш ме отвличаш нанякъде.

— И си дяволски права! — Кайл се разсмя. — Представяш ли си какъв откуп бих могъл да получа за теб, скъпа? Но тъй като парите не ми трябват, смятам двамата с теб да пояздим до залез-слънце. Умееш ли да яздиш?

Разбира се, че умееше. Беше взимала уроци в конюшните „Клермонт“ в Сентръл парк. Известно време дори имаха няколко коня в имението им в Кънектикът, но през последните няколко години не й се бе случвало да язди често. Оправдавала се бе, че е прекалено заета. Истината бе, че не й бе забавно да язди сама.

Движеха се нагоре по крайбрежието край Малибу и Окснард. Вдясно се издигаше планината Санта Моника. Вляво се простираше океанът, син като безоблачното небе над тях. Високо в далечината кръжаха чайки, а след това се спускаха в търсене на риба под разпенената водна повърхност.

Където й да я водеше сега, тя вече чувстваше, че са на път да попаднат в рая. Струваше й се, че Ню Йорк е в някакъв друг свят, на друга планета. Проблемите й можеха да изчакат до понеделник. Този уикенд беше само за тях двамата.

— Почти стигнахме. — Той го изкрещя, за да надвика шума на вятъра и касетата, която току-що беше пъхнал в касетофона.

Стиви Уондър запя „Обадих се само, за да ти кажа, че те обичам“.

— Не, не се обади — извика Дани.

— Щеше ли да ме изслушаш, ако го бях направил?

Тя поклати отрицателно глава, протегна ръка и погали загорялата му буза. Не бе изпитвала подобни чувства от времето, когато, още момиче, се бе влюбила в Нино. Но преживяването с Кайл беше много по-различно.

Нино беше момче. Очарователно, импулсивно, безразсъдно, необуздано.

Кайл беше мъж — мъж, който си заслужаваше дългото чакане.

Беше усетила още при първата им среща, че под грубата му австралийска импулсивност се крие чувствителност и интелигентност, които в голяма степен обясняваха стремглавата му кариера. Точно тези му качества я привличаха най-силно — те и безграничната му любознателност.

Въпреки очевидните различия в произхода и възпитанието им и двамата с Кайл бяха замесени от едно и също тесто — бяха независими, готови да рискуват, да откриват нови места, да разработват нови идеи, да живеят живота си пълноценно.

Кайл поднесе ръката й към устата си и пръстите й нежно погалиха устните му.

— Виж сега какво направи — викна той и посочи издутината в дънките си. — Имаш късмет, че почти стигнахме. — Посочи й знака за Монтесито и се престрои в лявото платно.

Дани не можеше да спре да се усмихва, не можеше да сдържи щастието, което я изпълваше. Отметна назад глава и високо се разсмя. Спомни си щастливите детски дни, онези спокойни вечери в Масачузетс, южно от Стокбридж, в къщата, която родителите й наемаха всяко лято. Пред очите й изплуваха картина след картина, които пак я изпълниха с удоволствието на онези безкрайни игри… Но сега… Сега бе готова да обича и да бъде обичана като възрастна, като жена, която бе доказала себе си на света, доказала, че може сама да изгради собствения си живот. И искаше да го сподели с Кайл.

Бяха се отклонили от магистралата и вече се движеха по един второкласен път, покрит с асфалт.

— Ранчото Санта Инес — обяви Кайл и посочи с ръка планините, извисяващи се над тях. — Идвала ли си някога тук?

Дани поклати отрицателно глава. Намираха се само на час и половина път от Лос Анджелис, но тази част на Южна Калифорния бе съвсем различна от онова, което бяха оставили зад себе си. Ланд роувърът беше единственото превозно средство по тесния път, който криволичеше през каньона. Струваше й се, че изведнъж се бяха оказали на някакво екзотично необитаемо място, далече от цивилизацията, населено само от тях двамата и от птичките, които прелитаха между яркожълтите, златистите и зелените диви цветя, застлали с пъстър килим ливадите около тях.

Кайл спря пред една заключена с катинар порта. На нея висеше голям надпис: Частна собственост. Охранява се от обучени кучета. Не се приближавайте. Ако се изключат птиците, които цвърчаха над главата им, наоколо цареше абсолютна тишина.

— Ето че пристигнахме — обяви той.

Дразнеше ли я? Настина ли щяха да яздят?

— Коне ли държиш тук? — попита го Дани, а той само отключи катинара и разтвори широко портата.

— Да. Освен това има и кози, овце, кучета и няколко котки. А горе в планината можеш да срещнеш рисове, койоти и диви прасета. Миналата година една пума слезе долу и уби една от овцете ми.

Влязоха в двора, а след това той скочи от колата и отново заключи портата.

— Добре дошла! Това е най-ревниво пазената тайна в Холивуд. — Гласът му беше преизпълнен с гордост. Ранчото Лорд. Благодарение на него все още успявам да запазя разсъдъка си, а някой ден може да се окаже, че от него може и да се печели.

— Ти притежаваш всичко това?

— Всичките шестстотин акра. А и освен това и поработвам тук. Винаги, когато имам време. Това е същото като ранчото, в което отраснах, но е по-красиво — посочи към океана, който плискаше вълните си по плажа в подножието на каньона. — Сутрин помагам на пастирите с овцете, а следобед карам сърф. Ти караш ли сърф?

— Не…

— Добре тогава. Ще трябва да те науча.

Криволичещият, застлан с чакъл път бе обграден с високи евкалиптови дървета. Две или три кучета радостно залаяха от верандата на двуетажната дървена къща.

— Надявам се да обичаш животни — погледна я Кайл и прегърна кучетата, които подскачаха развълнувано около него. — Това е Айриш. Тя е ирландски сетер. А тези двете са помияри. Големият е Сид — съкратено от Сидни, а това… спомняш ли си онова малко кученце на плажа в Мюстик? Нарекох го Куджо.

— Куджо?

— Кръстих го на кучето, което се превръща в убиец в романа на Стивън Кинг. Това приятелче е толкова страхливо, че си помислих, че името му може би ще му вдъхне малко смелост.

— Това ли са твоите обучени кучета?

— Ами да. Те са толкова приятелски настроени, че веднага биха могли да те съборят на земята от радост.

Вътре къщата на Кайл беше удобна и непретенциозна. Двете стени на всекидневната бяха покрити с библиотеки. В единия ъгъл имаше голямо пиано, а третата стена бе заета от камина и наредените край нея пънове. Четвъртата стена беше огромен панорамен прозорец, който гледаше към терасираната задна морава и ширналия се под нея океан. Най-различни растения и ориенталски килими с невероятно красиви шарки освежаваха иначе скромно мебелираната стая.

Кайл отвори стъклената врата, излязоха навън и се спуснаха надолу по няколко стъпала. Дани изведнъж се намери в красива градина, изпъстрена със златист невен, морави и розови макове, виолетови зюмбюли, розови и сини делфиниуми, тъмносин и кремавожълт вълчи боб и рози във всичките възможни нюанси на розовото и червеното. Розовите храсти се преплитаха с пълзящите растения, които обвиваха тухлената стена.

— Кайл, това е истинска прелест!

— Мисля, че ти казах, че майка ми беше англичанка — погледна я Кайл. — А няма англичанка, която да не обича цветята. След като се омъжила за баща ми и се преместили във фермата, тя засадила истинска градина зад къщата. Татко, разбира се, настояваше тя да отглежда зеленчуци, но мама беше упорито момиче и не се отказа. Предполагам, че съм се метнал на нея, а?

— Да, предполагам. — Дани заслони лицето си с ръка и се взря в очите му.

— Когато бях хлапе, обичах да й помагам в градината. Можеш да си представиш какъв помощник съм бил, но тя никога не показа, че й преча. Предполагам, че съм научил едно друго от нея, макар че бях много малък.

Замълча за момент, сякаш си припомняше малкото момче, което поливаше цветята с малката си лейчица, събираше цветчетата и листата, изпадали по земята.

— Лятото, когато умираше, бях шестгодишен и кой знае защо бях решил, че ако се грижа за градината, мама няма да умре. А след това вдигах страхотен скандал, ако по-големите забравяха да полеят цветята или да изсекат клоните. — Гласът му заглъхна. — Тези рози ми напомнят за теб — посочи й една леха с прекрасни алени рози.

— За мен?

— Цветът им е толкова ярък. А и те никога не увяхват. Свежи са и в дъжд, и в слънце. — Прокара пръстите й по нежните цветове. — Виждаш ли колко са фини и изящни? Макар че е трудно да се предположи, заради многобройните бодли, с които са обградени.

Дани се запита дали някога отново в живота си ще почувства сърцето си така изпълнено с щастие, както в този момент, приковала очи в изпъстрената с ярки цветове градина.

Кайл откъсна една алена роза и я забоде в косата й, точно зад ухото. Тя се приближи и целуна трапчинката на брадичката му, а след това повдигна устни към неговите.

— Още ли? — промърмори той.

— М-м-м… още, още много.

Зарови лице в гърдите му и вдъхна сладката му миризма, примесена с уханието на цветята, с мириса на богатата земя под краката му и на океана долу под тях.

— А сега ми покажи спалнята си — прошепна тя и Кайл я поведе обратно към къщата, като не сваляше ръка от кръста й.

 

 

 

Джак Андрюз се взираше в първата страница на Ню Йорк поуст. Не можеше да повярва на очите си. Бяха публикували снимка на неговата приятелка, на неговата годеница с оня австралиец. Надписът под снимката, изписан с тлъсти печатни букви, гласеше:

Австралиецът и графинята си правят компания.

Дани му бе казала, че пътуването й е строго служебно. Няколко срещи и партита, свързани с „Прелъстителите“.

Да, предполагаше, че се е забавлявала доста добре. През цялата нощ.

Той я обичаше, а тя го бе предала. Но любовта означава прошка. Той трябва да й прости. Дани бе целият му живот. Нямаше търпение час по-скоро да се ожени за нея, да им покаже на всички тях, на оная кучка, майка му, и на оная шибана глупачка Ан, че не се нуждае от тях. Че си има всичко, което е искал.

Докато гълташе набързо диетичната си кола, Джак се опита да подреди мислите си. Защо Дани му прави тези номера? Ето го, той си седи у дома, виси в града в този шибан зноен ден. Можеше да отиде до Ийст Хемптън с онази манекенка, която изгаря от нетърпение да види какво има в панталоните му. Но той си стои у дома, в случай че Дани се завърне от Лос Анджелис.

Пусна радиото. Топло, задушно и влажно — информира водещият. Температурите ще достигнат до четиридесет градуса този следобед. Чудесен ден да заведете момичето си на плажа…

Не и неговото момиче. Тя беше прекалено заета да му изневерява.

Кучка!

Уличница!

Точно като майка му…

… Така че вземете малко храна и едно одеяло и настройте радиото си на Z-100, така ще можете да чуете всички хитове, подходящи за едно романтично място…

— Вървете на майната си с вашата романтика — кресна Джак, сграбчи радиото и го запрати към стената, която разделяше кухнята от трапезарията.

Радиото се разби в подвижното му барче. Всичките му бутилки с алкохол изпопадаха.

— Майната ви на всички! — кресна отново, като се опита да надвие трясъка от бутилките със скоч, бърбън, джин и водка, които се удряха една след друга в твърдия под и се разбиваха на стотици мокри късчета.

 

 

 

Джак Андрюз не бе единственият човек, наранен дълбоко от снимката на Дани, която се разхождаше, хванала под ръка Кайл Лорд. Роберто, който беше в Рим по работа и както винаги бе отседнал в хотел „Хаслер“, си почиваше в стаята си преди вечеря, пуснал радиото, за да чуе новините. Масмедиите, които бяха отразявали със затаен дъх всеки момент от живота на Нино с Дани, след като тя се бе омъжила в едно от най-известните семейства в Европа, все още продължаваха да посвещават огромни количества мастило и филмова лента на вдовицата Ди Портанова. Тази вечер на вниманието на Роберто бе предоставен подробен репортаж, чрез сателит от Америка, за предполагаемата интимна връзка на Дани с филмовата звезда Кайл Лорд в хотел Бевърли хилс.

Роберто с ярост си представи бившата си снаха, която според репортера изглеждала така щастлива и сияеща за пръв път след смъртта на обичния си съпруг. Тази уличница нямаше ли поне малко чувство за приличие! Защо не носеше плътен черен воал, традиционния символ на мъката? Трябваше веднага да се досети, че тя няма да спази траура за Нино. А и сигурно не се бе държала почтено дори и по време на така наречената им женитба.

Тя не показваше никакво уважение към паметта на мъртвия си съпруг, точно както бе постъпвала и докато беше жив. Беше го прогонила от дома му, беше го тласнала към тези състезания, където се бе опитвал с всички сили да си възвърне мъжествеността, която тя му бе отнела. Тя го уби — това бе толкова очевидно. Даниел Либерман ди Портанова бе убила сина на Роберто. Все едно че тя е седяла зад волана на оная кола. Беше лишила Нино от мъжкото му достойнство и от живота му. Беше ограбила Роберто, разрушила бе надеждите му за продължение на рода.

Каквото и да го учеше Църквата, Роберто не можеше… никога не би могъл да й прости.

Зарови лице в ръцете си и си спомни как изповедникът му бе настоял, че е длъжен да прости на тази жена. Роберто се ровеше в душата си, опитваше се да не я мрази, опитваше се да намери сили за прошка. Но тя сама правеше прошката невъзможна. Беше една порочна жена, много по-порочна дори и от Карола… Ах, Карола! Той поне винаги предугаждаше ходовете на Карола, докато с тази долна кучка беше просто безсилен. И тя продължава да го унижава — него, семейството му, паметта на обичния му син. Щеше да го унижава, докато е жива. Което щеше да продължи… колко? Още тридесет години? Четиридесет?

Невъзможно! Не би могъл да понесе още четири десетилетия унижения от тази жена, която вече му бе причинила толкова страдания.

Око за око, зъб за зъб…

След този последен скандал, след тази обида към честта на семейството му, тя трябваше да си плати. Скован и парализиран от мъка и болка, досега само бе отлагал неизбежното.

Имаше достатъчно време преди вечеря, за да начертае плана си. Проведе няколко телефонни разговора и остави съобщение на секретарката си да отмени всичките му ангажименти до края на седмицата. Няма да остане повече в Рим. Не, имаше много по-важна работа, за която беше длъжен да се погрижи.

Заминаваше за Ню Йорк.