Джефри Арчър
Колчан, пълен със стрели (2)

Обядът

Тя ми махна от срещуположния край на претъпканата зала в хотел „Св. Реджис“ в Ню Йорк. Аз й отвърнах със съзнанието, че лицето ми е познато, но без да мога да го свържа с конкретна личност. Тя се запромъква покрай сервитьори и гости и стигна до мен, преди да имам възможността да попитам някого коя е. Напрегнах онзи сектор от ума си, чието предназначение бе да съхранява сведения за хора, но не получих отклик. Дадох си сметка, че ще ми се наложи да прибягна до стария трик от многолюдни увеселения с предпазливо формулираните въпроси, докато някои от отговорите й не отключат паметта ми.

— Как си, скъпи? — извика тя и ме прегърна отривисто — начало, което не ми помагаше особено, тъй като се намирахме на коктейл на литературната гилдия, а по такива мероприятия можеш да се озовеш в обятията на кого ли не, дори на шефовете на клуба „Книга на месеца“.

Акцентът й не оставяше съмнение, че е американка; изглеждаше към четирийсетте, но предвид възможностите на съвременния макиаж не беше изключено и да ги е прехвърлила. Носеше дълга официална рокля в бяло, а русите й коси бяха събрани в един от онези високи кокове, които наподобяваха двоен самун. Цялостният ефект бе, че приличаше на шахматна царица. Не че имаше някаква полза от двойния самун, тъй като при предишната ни среща тя спокойно можеше да е била с тъмни, спускащи се до раменете коси. Много ми се ще жените да осъзнаят, че когато променят прическата си, те често постигат именно онова, което са търсили — стават неузнаваеми за всеки доверчив представител на мъжкия пол.

— Добре съм, благодаря — отвърнах на бялата царица. — А ти? — продължих с въпрос, осъществявайки своя начален гамбит.

— Сносно, скъпи — отвърна тя, докато си вземаше чаша шампанско от минаващия покрай нея сервитьор.

— А как е семейството? — попитах, макар че изобщо не бях сигурен дали има такова.

— Всички са добре — отвърна. Нищо, което да ми е от полза. — А Луиза как е? — поинтересува се тя на свой ред.

— Цъфти — рекох. Значи познаваше жена ми. Не непременно, отбелязах мислено. Повечето американки са истински специалистки по запаметяване на имената на съпругите. Налага им се, след като на нюйоркската въртележка те се сменят толкова често, че предизвикателството става по-голямо от кръстословица в „Таймс“.

— Ходила ли си в Лондон наскоро? — изревах аз в опит да надвикам врявата. Дързък въпрос, тъй като бе напълно възможно изобщо да не е посещавала Европа.

— Само веднъж, откакто обядвахме заедно. — Тя ме погледна насмешливо. — Не се сещаш коя съм, нали? — попита, докато поглъщаше една коктейлна наденичка.

Усмихнах се.

— Не ставай глупава, Сюзън. Как бих могъл да забравя?

Тя също се усмихна.

Признавам, че се сетих за името на бялата царица буквално в последния момент. И въпреки че си спомнях въпросната дама съвсем бегло, със сигурност никога нямаше да забравя онзи обяд.

 

 

Току-що бяха издали първата ми книга и критиците от двете страни на Атлантика бяха доста ласкателни, което не можеше да се каже за чековете от издателите ми. Моят агент ми бе заявил по няколко повода, че ако искам да правя пари, не бива да пиша. Съждението му породи дилема, защото лично аз не виждах как бих могъл да печеля, ако не пиша.

Приблизително по това време дамата, която в момента стоеше срещу мен и бъбреше без да обръща внимание на моето мълчание, ми телефонира от Ню Йорк, за да засипе с хвалебствия новия ми роман. Няма писател, който да не приема със задоволство подобни обаждания, макар че, признавам, лично аз не бях особено очарован от едно единайсетгодишно девойче, което ми позвъни за моя сметка от Калифорния, за да ме уведоми, че е намерила печатна грешка на страница 47, и ме предупреди, че ще ми звънне отново, ако открие и друга. Тази въпросна дама обаче можеше да приключи презокеанските си поздравления с едно „чао“ и нищо повече, ако не си беше споменала името. Беше една от онези фамилии, които могат на мига да осигурят запазена маса в шикозен ресторант или място в операта, което за обикновени простосмъртни като мен би се оказало невъзможно дори и за месец напред. В интерес на истината името, постигнало тази репутация, принадлежеше на съпруга й — един от най-видните филмови продуценти в света.

— Когато дойда следващия път в Лондон, трябва да обядвате с мен — прозвуча в слушалката насред пращене.

— Не — възразих аз галантно, — вие трябва да обядвате с мен.

— Колко изключително обаятелни сте вие, англичаните — рече тя.

Често съм се питал доколко си вярват американките, когато казват тези няколко думи на един англичанин. И все пак не се случва всеки ден съпругата на продуцент, носител на „Оскар“, да ти се обади.

— Обещавам да ви звънна следващия път, когато пристигна в Лондон — каза тя.

И наистина го стори — близо шест месеца по-късно, този път от хотел „Конот“, за да ми заяви с какво нетърпение очаквала нашата среща.

— Къде бихте желали да обядваме? — попитах, давайки си сметка със секунда закъснение, когато в отговор тя спомена името на един от най-изисканите ресторанти в града, че е трябвало да се погрижа аз да избера мястото на срещата.

Бях щастлив, че не може да види печалната ми физиономия, когато добави с невъзмутима непринуденост:

— Понеделник, в един часа. Оставете резервацията на мен — там ме познават.

На въпросния ден навлякох своя единствен приличен костюм, новата си риза, която от Коледа насам пазех за някой специален случай, и единствената си вратовръзка, която изглеждаше така, все едно по-рано е била използвана да крепи панталоните ми. После се отправих към банката си и помолих за извлечение от текущата си сметка. Касиерът ми подаде дълъг къс хартия, чието съдържание бе недостойно за размера му. Втренчих се в цифрата като човек, комуто се налага да вземе важно финансово решение. Последният ред съобщаваше в черен шрифт, че разполагам със сумата от трийсет и седем лири и шейсет и три пенса. Написах чек за трийсет и седем лири. Смятам, че един джентълмен трябва винаги да поддържа сметката си в положителен баланс и бих добавил, че това бе убеждението и на моя банков управител, което той побърза да сподели с мен. После се отправих пеша към Мейфеър за своята среща обяд.

Когато влязох в ресторанта, установих прекомерно за моя вкус наличие на келнери и плюш. Не са за консумация, но пък могат да те накарат да платиш за тях. На една ъглова маса за двама седеше жена, която, макар и не в първа младост, изглеждаше елегантна. Носеше блуза от син крепдешин, а русите й коси бяха навити назад, откривайки лицето й в отново дошлия на мода стил от военните години. Това очевидно бе моята презокеанска почитателка, която ме поздрави със същия онзи маниер „Познавала съм ви през целия си живот“, с който щеше да го стори години по-късно на коктейла на литературната гилдия. Макар че тя имаше питие пред себе си, аз не си поръчах аперитив с обяснението, че никога не пия преди обяд — и с желанието да добавя „но веднага щом съпругът ви филмира моя роман, ще почна да го правя“.

Тя незабавно се впусна в последните холивудски клюки, като не просто подхвърляше имена, а разказваше с подробности, докато аз с неохота похапвах от чипса в купата пред мен. След няколко минути до масата изникна сервитьор и ни връчи две грамадни менюта в кожени подвързии с релефни надписи, със значително по-добри корици от тези на романа ми. Мястото определено вонеше на разточителство. Аз отворих менюто и проучих първия раздел с ужас; беше направо смазващ. Нямах представа, че обикновена храна, получена от Ковънт Гардън^[1] същата сутрин, може да добие такава унищожителна цена, само като бъде превозена до Мейфеър. Можех да й поръчам същите блюда на четвърт цена в моето любимо бистро на някакви си стотина ярда по-нататък и за мое още по-голямо притеснение забелязах, че ресторантът бе един от онези, които не упоменават цените на гостуващите менюта. Заех се да проуча дългия списък от френски блюда, което само ми напомни, че не бях ял прилично повече от месец — състояние на нещата, което явно щеше да се удължи с още един ден. Спомних си моят банков баланс и мрачно заключих, че вероятно ще ми се наложи да изчакам, докато агентът ми продаде исландските права на романа ми, преди отново да мога да си позволя солидно ядене.

— Какво бихте желали? — попитах галантно.

— Винаги предпочитам лек обяд — започна тя.

Въздъхнах с преждевременно облекчение, само за да установя, че „лек“ не означава непременно „евтин“.

Тя се усмихна мило, вдигайки поглед към сервитьора, чийто вид недвусмислено подсказваше, че той изобщо няма да се чуди откъде да си изкара следващото ядене, и поръча само късче пушена сьомга, последвано от две миниатюрни крехки агнешки котлетчета. После се поколеба, но само за миг, преди да добави „с малко салата“.

Аз проучих менюто с известна предпазливост, плъзгайки пръст по цените, а не по наименованията на ястията.

— И аз хапвам нещо леко за обяд — заявих неискрено. — Салатата на главния готвач ще ми е предостатъчна. — Сервитьорът очевидно се почувства оскърбен публично, но напусна миролюбиво.

Тя взе да бъбри за Копола и Премингър, за Ал Пачино и Робърт Редфорд, че и за Грета Гарбо, все едно й бе първа дружка. Беше достатъчно любезна да млъкне за момент и да ме попита над какво работя в момента. Щеше ми се да й бях отговорил — върху това, как ще обясня на жена си, че в банката са ми останали само шейсет и три пенса; но всъщност обсъдих с нея идеите си за следващ роман. Тя изглеждаше заинтригувана, но продължаваше да не споменава нито дума за своя съпруг. Може би трябваше да го сторя аз? Не. Не биваше да изглеждам напорист, нито да ми личи, че се нуждая от тези пари.

Храната пристигна, или по-точно нейната пушена сьомга, а аз седях и докато гризях едно хлебче, безмълвно наблюдавах как дамата поглъща банковата ми сметка. Вдигнах поглед само за да установя, че над мен е надвиснал келнерът за напитките.

— Бихте ли желали някакво вино? — попитах безразсъдно.

— Не, струва ми се — отвърна тя. Прибързах с усмивката. — Е, може би съвсем мъничко… нещо бяло и сухо.

Келнерът за напитките подаде друго подвързано в кожа меню, този път с релефен златен грозд върху корицата. Огледах страниците за половин бутилка, обяснявайки на моята гостенка, че никога не пия на обяд. Избрах най-евтиното. Само миг по-късно келнерът за напитките се появи с грамадна сребърна купа, пълна с лед, в която пълната наполовина бутилка изглеждаше като удавена, и също като мен, изцяло не на мястото си. Един стажант сервитьор прибра празната чиния, докато друг докара до масата ни голяма количка и сервира агнешките котлети и салатата на главния готвач. В същото време трети сервитьор приготви възхитителна гарнитура за моята гостенка, която накрая се получи по-голяма от моето основно блюдо. Нямах чувството, че мога да я помоля да си ги разменим.

В интерес на истината салатата на главния готвач беше великолепна… макар че, признавам, не ми беше леко да оценя по достойнство подобно ястие, докато се опитвах да измисля версия, която щеше да прозвучи убедително, в случай че сметката надхвърлеше моите трийсет и седем лири.

— Колко глупаво от моя страна да поръчам бяло вино с агнешкото — рече тя, почти привършвайки половината бутилка.

Поръчах и половин бутилка от червеното вино на заведението, без да прибягвам повече до списъка на вината.

Тя приключи с бялото вино и се впусна в артистични коментари за театър, музика и разни други автори. Изглежда, познаваше до един онези, които все още бяха между живите, а покойните изобщо не беше чела. Вероятно бих могъл да се насладя на изпълнението й, ако не беше страхът да не би след финалното спускане на завесата да се окаже, че не ми е по джоба. Сервитьорът прибра празните чинии и попита моята гостенка дали би желала още нещо.

— Не, благодаря — отвърна тя и аз едва се сдържах да не изръкопляскам. — Освен ако не разполагате с някой от своите прочути ябълкови сюрпризи.

— Опасявам се, мадам, че може да са привършили, но все пак ще отида да проверя.

Не бързай, прищя ми се да възкликна, но вместо това само се усмихнах, докато примката около шията ми все повече се затягаше. Няколко мига по-късно сервитьорът се върна победоносно, движейки се ловко между масите, с високо вдигната над главата си ръка, в чиято длан лежеше ябълковият сюрприз. Отправих пламенна молитва към Нютон ябълката да се подчини на закона му. Не се получи.

— Последната, мадам!

— Ах, какъв късмет! — възкликна тя.

— Ах, какъв късмет — повторих аз, нямайки сили да погледна менюто, за да установя цената. Впуснах се в отчаяно смятане наум, осъзнавайки, че работата щеше да е на косъм.

— Нещо друго, мадам? — попита подкупващо сервитьорът.

Поех дълбоко въздух.

— Само едно кафе — отвърна тя.

— А за вас, сър?

— Не, за мен не. — Той ни остави. Не можах да измисля обяснение защо не пиех кафе.

После тя извади от своята голяма чанта „Гучи“ до себе си екземпляр от романа ми, на който аз се разписах с размах, надявайки се главният сервитьор да ме види и да реши, че съм от онзи тип мъже, на които трябва да бъде позволено да разпишат и сметката, но той остана твърдо в отсрещния край на залата, докато аз изписвах думите: „Една незабравима среща“ и прибавях автографа си.

Докато скъпата дама пиеше кафето си, аз си взех ново хлебче и поисках сметката не защото бързах особено, а защото подобно на обвиняем в „Олд Бейли“^[2], чиято виновност не стои под въпрос, предпочитах повече да не чакам тежката дума на съдията. Мъж в елегантна зелена униформа, когото не бях виждал до момента, пристигна със сребърен поднос и сгънат върху него къс хартия, твърде подобен на моето банково извлечение. Бавно отгърнах крайчеца на сметката и прочетох цифрата — трийсет и шест лири и четирийсет пенса. Небрежно мушнах ръка във вътрешния си джоб, измъкнах имането на живота си и поставих шумолящите нови банкноти върху сребърния поднос. Те бяха отнесени тутакси. Няколко мига по-късно мъжът в зелената униформа се върна с моите шейсет пенса ресто, които аз не се поколебах да прибера в джоба си, тъй като това бе единственият начин да взема автобус до вкъщи. Келнерът ми отправи поглед, който несъмнено би му осигурил характерна роля във всеки филм, продуциран от знаменития съпруг на дамата.

Моята гостенка стана и прекоси ресторанта, като махваше и от време на време раздаваше целувки на хора, които до този момент бях виждал само по лъскавите списания. Когато стигна до вратата, тя спря, за да си вземе палтото — кожено, от норка. Помогнах й да го облече, като отново не си направих труда да оставя бакшиш. Щом се озовахме на тротоара на Кързън стрийт, до нас незабавно спря един тъмносин ролс-ройс, от който изскочи шофьор в ливрея и побърза да отвори задната врата. Тя се качи в колата.

— Довиждане, скъпи — рече, докато автоматичният прозорец се плъзгаше надолу. — Благодаря за великолепния обяд.

— Довиждане — отвърнах аз и събирайки целия си кураж, добавих: — Искрено се надявам следващия път, когато пристигнете в града, да имам възможността да се запозная със знаменития ви съпруг.

— О, скъпи, нима не знаете? — рече тя, надзъртайки през прозореца на ролс-ройса.

— Да знам какво?

— Ами че ние сме разведени от сума ти време.

— Разведени? — повторих аз.

— О, да — потвърди тя весело. — Не съм разговаряла с него от години.

Просто стоях там с безпомощен вид.

— О, не се разстройвайте заради мен — рече. — Не е голяма загуба. А и без друго наскоро се омъжих отново… — За друг филмов продуцент, помолих се аз наум. — Всъщност днес очаквах да се сблъскам със съпруга си… той е собственикът на този ресторант.

Без дума повече автоматичното стъкло се вдигна с тихо мъркане и ролс-ройсът се плъзна с лекота, отдалечавайки се, докато се скри от погледа ми и ме остави да вървя пеша до най-близката автобусна спирка.

 

 

Докато стоях там сред гостите от литературната гилдия, вперил поглед в бялата царица с приличния на двоен самун кок, аз все още я виждах как се отдалечава в онзи син ролс-ройс. Помъчих се да се съсредоточа върху думите й.

— Знаех, че няма да ме забравиш, скъпи — казваше тя. — Все пак аз те заведох на обяд, нали?