Джефри Арчър
Колчан, пълен със стрели (1)

Китайската статуетка

Малката китайска статуетка бе следващата вещ, която водещият търга обяви за продан с удар на дървеното чукче. Предмет №103 предизвика сред присъстващите онзи приглушен, изпълнен с вълнение шум, който неизменно предхожда продажбата на шедьовър. Асистентът вдигна изящната статуетка от слонова кост, за да може публиката, изпълнила залата, да й се възхити, а в това време водещият огледа помещението, за да установи къде седят евентуалните купувачи, готови да предложат най-висока цена. Аз отгърнах каталога си и прочетох подробното описание на статуетката, както и онова, което се знаеше за нейната история.

Бе купена в Ха Ли Чуан през 1871 г. и според мъглявото определение на „Сотбис“^[1] представляваше „собственост на джентълмен“, което обикновено означаваше, че някой представител на аристокрацията не е пожелал да признае належащата си нужда да продаде една от фамилните реликви. Може би този случай беше точно такъв и реших да проуча как стоят нещата и каква е причината малка китайска статуетка да се озове в аукционната зала в утринта на този четвъртък след повече от сто години.

— Предмет 103 — обяви водещият. — Каква начална цена се предлага за този великолепен екземпляр на…

 

 

Освен че бе джентълмен, сър Александър Хийткоут се отличаваше с изключителна акуратност. На ръст бе точно шест фута, три инча и четвърт^[2], всяка сутрин ставаше в 7:00 часа, закусваше в компанията на съпругата си с едно варено точно четири минути яйце и две препечени филийки с лъжица мармалад „Купър“ и изпиваше чаша китайски чай. Точно в 8:20 наемаше кола от дома си в „Кадоган Гардънс“, пристигаше в Министерството на външните работи в 8:59 и се връщаше у дома, когато стрелките на часовника сочеха 6:00 часа.

Сър Александър проявяваше тази своя акуратност от ранна възраст, което е нещо обичайно за единствен син на генерал. За разлика от своя баща обаче, той избра да служи на кралицата в областта на дипломацията — друга изискваща акуратност професия. Издигна се от съвместяващ бюро във Външно министерство в Уайтхол^[3] до трети секретар в Калкута, втори секретар във Виена, първи секретар в Рим, заместник-посланик във Вашингтон и накрая до пълномощен министър в Пекин. Беше въодушевен, когато мистър Гладстон^[4] го покани да представлява правителството в Китай, тъй като от известно време проявяваше повече от любителски интерес към изкуството на династията Мин^[5]. Въпросното назначение, което беше венецът на знаменателната му кариера, щеше да му предостави онова, което дотогава бе смятал за невъзможно, а именно шанса да види в естествената им среда някои от прочутите статуи, картини и рисунки, на които се бе възхищавал само в книгите.

Щом пристигна в Пекин след дългото пътуване по суша и море, отнело на него и антуража му близо два месеца, сър Александър връчи на императрица Цу-Хси своите акредитиви, както и лично писмо от кралица Виктория^[6]. Облечена от глава до пети в бяло и златно, императрицата прие своя нов посланик в тронната зала на императорския дворец. Докато тя четеше писмото от суверена на Британската империя, сър Александър остана в стойка мирно. Без да разкрива пред новия министър каквото и да било от съдържанието на личното послание, Нейно Императорско Величество му пожела успешна служба на новия пост. После едва забележимо повдигна ъгълчетата на устата си, което сър Александър безпогрешно разтълкува като знак за край на аудиенцията. Съпроводен обратно през внушителните зали на императорския дворец от мандарин^[7], пременен в типичните дълги дворцови одежди в черно и златно, сър Александър вървеше колкото се може по-бавно, поглъщайки с поглед възхитителната колекция от статуи, изваяни от слонова кост и нефрит и разпръснати небрежно, подобно на начина, по който в наши дни редица произведения на Микеланджело и Челини лежат сбутани едно до друго във Флоренция.

И тъй като назначението му бе само за три години, сър Александър не си взе отпуск, а предпочете да използва времето, което му оставаше след работа в посолството, и да пътува на кон из отдалечените райони, за да научи повече за страната и нейния народ. По време на тези преходи той неизменно бе съпровождан от някой мандарин от двореца, който му служеше и като преводач, и като екскурзовод.

По време на едно такова пътуване, минавайки по калните улички между оскъдния брой колиби в невзрачно селце на име Ха Ли Чуан, на петдесетина мили от Пекин, сър Александър се натъкна на работилницата на възрастен занаятчия. Министърът се смъкна от седлото и прекрачи прага на паянтовата дървена барака, за да се възхити на фините изделия от слонова кост и нефрит, натрупани по рафтовете от пода до тавана. Макар и съвременна изработка, предметите бяха великолепни, дело на изкусен майстор, и министърът влезе в скромната работилница с мисълта да се сдобие с малък спомен. Той не смееше да пристъпи от страх да не събори нещо — постройката не бе предназначена за посетител с височина шест фута и три инча и четвърт. Сър Александър застина на място, удивен и очарован, вдъхвайки нежния аромат на жасмин, с който бе пропит въздухът.

Възрастен занаятчия в дълга синя роба на кули^[8] и плоска черна шапка с мъка си проправи път до него, за да го поздрави; на гърба му се спускаше смолисточерна плитка. Той се поклони ниско и после вдигна поглед към великана от Англия. Министърът отвърна на поклона му, а в това време мандаринът обясни кой е сър Александър и предаде желанието му да разгледа изделията. Още преди мандаринът да е превел молбата му докрай, старецът закима утвърдително. Повече от час министърът въздиша доволно, докато разглеждаше изящните предмети, а накрая се върна при възрастния човек да изрази възхищението си. Занаятчията се поклони отново със срамежлива усмивка на искрено удоволствие от комплиментите на сър Александър. Сочейки към дъното на работилницата, старецът даде знак на двамата знатни посетители да го последват. Озоваха се в пещерата на Аладин, изпълнена догоре с редици от миниатюрни императори и класически фигури. Министърът с радост би се посветил на тази пищност от слонова кост поне за седмица. Двамата с майстора разговаряха с помощта на преводача и скоро дребното лице на китаеца засия, когато почувства любовта и познанията на сър Александър за династията Мин. Той се обърна към мандарина и помоли нещо с приглушен глас. Мандаринът кимна в знак на съгласие и преведе думите му.

— Ваше Превъзходителство, аз лично притежавам произведение от епохата на династията Мин, което може да представлява интерес за вас. Една статуетка, собственост на семейството ми вече седем поколения.

— За мен би било чест — рече министърът.

— Честта е изцяло моя, Ваше Превъзходителство — отвърна дребният човечец, хукна навън през задната врата, като едва не се просна, препъвайки се в някакво улично куче, устремен към стара селска къща зад работилницата.

Министърът и мандаринът останаха да го чакат, тъй като за сър Александър бе пределно ясно, че старецът не би и помислил да покани толкова знатен гост в скромния си дом, освен ако двамата не се познават от години, а дори и тогава само при положение, че вече е бил поканен в дома на сър Александър. Минаха няколко минути преди дребната синя фигурка да дотърчи обратно с подскачаща по раменете й плитка. Този път старецът се бе вкопчил в нещо. Начинът, по който го притискаше до гърдите си, подсказваше недвусмислено, че предметът е истинско съкровище. Подаде го на министъра да го разгледа. Сър Александър зяпна, без да може да скрие вълнението си. Малката статуетка, висока не повече от шест инча^[9], изобразяваше император Кунг и представляваше такъв изящен екземпляр от епохата на династията Мин, какъвто министърът не бе виждал през живота си. Сър Александър бе сигурен, че статуетката е дело на великия Пен Кю, покровителстван от императора, тъй че най-вероятно датираше от края на петнайсети век. Единственият й недостатък бе, че поставката от слонова кост, върху която обикновено стояха подобни фигурки, липсваше, а от основата в полите на императорската роба стърчеше малка пръчица; в очите на сър Александър обаче нищо не можеше да накърни цялостната й красота. Макар че устните на занаятчията не трепваха, очите му искряха с удоволствието, което гостът му излъчваше.

— Смятате, че статуетката е хубава? — попита майсторът чрез преводача.

— Великолепна е — отвърна министърът. — Направо великолепна.

— Моите собствени изделия не са достойни да стоят до нея — добави скромно занаятчията.

— Не, не — възрази министърът.

При все това дребничкият майстор си даваше сметка, че думите на грамадния мъж бяха просто проява на любезност, тъй като сър Александър държеше статуетката от слонова кост по начин, изразяващ онази любов, която изпитваше към нея и старецът.

Министърът сведе поглед към занаятчията и с усмивка му върна императора Кунг, след което изрече може би единствените недипломатични слова в своята трийсет и пет годишна практика на верен служител на кралицата и страната си.

— Как ми се ще да беше моя!

Сър Александър тутакси съжали, че е изразил гласно мислите си, чувайки мандаринът да ги превежда, защото великолепно знаеше, че според древната китайска традиция, ако почитан гост пожелае нещо, собственикът ще се издигне в очите на своите близки, като му го подари.

Докато подаваше фигурката обратно на министъра, върху лицето на стария майстор се изписа искрена болка.

— Не, не, аз само се пошегувах — побърза да възрази сър Александър, опитвайки се да върне статуетката на нейния собственик.

— Бихте лишили от чест скромния ми дом, ако не приемете императора, Ваше Превъзходителство — заяви тревожно старецът и мандаринът кимна тържествено в знак на потвърждение.

Известно време министърът остана безмълвен.

— Аз накърних честта на своя собствен дом, сър — отвърна той и погледна към мандарина, чието изражение остана непроницаемо.

Дребничкият занаятчия се поклони.

— Трябва да прикрепя поставка на статуетката — рече той, — иначе няма да можете да я сложите на видно място.

Той отиде в един ъгъл на помещението и отвори дървено сандъче, в което имаше поне стотина поставки за собствените му статуетки. Затършува из него и избра една, украсена с малки тъмни фигурки, към която министърът не прояви никакъв интерес; при все това тя великолепно подхождаше на статуетката. Старецът увери сър Александър, че макар и да не знае нищо за историята на поставката, тя очевидно също е дело на вещ майстор.

Смутеният министър прие подаръка и направи безуспешен опит да изрази своята благодарност. Сър Александър и непроницаемият мандарин напуснаха малката работилница, а занаятчията ги изпрати с нисък поклон.

Докато групата пътуваше обратно към Пекин, мандаринът забеляза ужасното състояние, в което се намираше министърът, и необичайно за него заговори пръв:

— Без съмнение Ваше Превъзходителство е запознат със стария китайски обичай, според който, ако някой непознат е проявил към вас щедрост, вие трябва да върнете любезния жест до края на календарната година.

Сър Александър се усмихна в знак на благодарност и се замисли над думите на мандарина. Щом се прибра в резиденция си, той незабавно отиде в богатата библиотека на посолството, за да се опита да установи реалната стойност на миниатюрния шедьовър. След усърдно проучване попадна на рисунка на статуетка от епохата на Мин, представляваща почти точно копие на настоящата му собственост, и с помощта на мандарина успя да изчисли действителната й стойност — цифра, възлизаща на почти тригодишното възнаграждение на един служител на Короната. Министърът обсъди проблема с госпожа Хийткоут и тя не остави никакво съмнение у своя съпруг по отношение на действията, които бе длъжен да предприеме.

В последвалата седмица министърът изпрати личен пратеник с писмо до своите банкери „Каутс & Ко“ на ул. „Странд“ в Лондон с молба да преведат значителна част от спестяванията му в Пекин, при това възможно най-скоро. Когато след малко повече от два месеца сумата пристигна, министърът за пореден път се обърна към мандарина, който изслуша въпросите му и седмица по-късно му предостави подробностите, които бе поискал.

Мандаринът бе открил, че дребничкият майстор на име Юнг Лий произхожда от старата и доверена фамилия Юнг Шау, чиито членове са занаятчии от близо пет столетия. Сър Александър научи освен това, че произведения на мнозина от предците на Юнг Лий са красили дворците на манджурските принцове. Самият Юнг Лий вече се чувствал стар и желаел да се оттегли сред хълмовете над селото, където всички негови предци се разделяли с живота. Синът му бил готов да поеме работилницата и да продължи семейната традиция. Министърът благодари на мандарина за усърдието и помоли за една последна услуга. Мандаринът изслуша със съчувствие посланика от Англия и се върна в двореца да подири съвет.

Няколко дни по-късно императрицата удовлетвори молбата на сър Александър.

Почти година след този ден министърът, придружен от мандарина, пое отново от Пекин към селцето Ха Ли Чуан. Веднага щом пристигнаха, сър Александър слезе от коня си и се отправи към работилницата, която си спомняше толкова добре. Старецът седеше на своята пейка, килнал встрани плоската си шапка, хванал нежно все още гладък къс слонова кост. Той се откъсна от работата си и затътри крака към министъра, без да познае своя гост, докато почти докосна чужденеца великан. После стори нисък поклон.

— Сър, върнах се преди края на календарната година, за да изплатя своя дълг — каза министърът чрез преводача си.

— Нямаше нужда, Ваше Превъзходителство. За моето семейство е чест, че малката статуетка живее във велико посолство и един ден може да предизвика възхищението на вашите сънародници.

Министърът не можа да намери подходящи думи за достоен отговор и просто помоли стареца да го придружи на едно кратко пътешествие.

Занаятчията се съгласи, без да задава въпроси, и тримата поеха на север, възседнали магарета. Повече от два часа пътуваха нагоре по тясна криволичеща пътека към хълмовете зад работилницата на стареца. Щом стигнаха селцето Ма Тиен, бяха посрещнати от друг мандарин, който се поклони ниско на министъра и помоли сър Александър и занаятчията да продължат заедно с него пътя си пеша. Поеха в мълчание към срещуположния край на селцето и спряха едва когато стигнаха до малка падина на хълма, от която се откриваше великолепна гледка към долината чак до Ха Ли Чуан. В падината се бе сгушила току-що завършена бяла къщурка със съвършени пропорции. Два каменни лъва — кучета с увиснали върху устните им езици охраняваха предния вход. Дребничкият занаятчия, който не бе отронил и дума, откакто бяха напуснали работилницата му, тънеше в недоумение за целта на пътуването, докато министърът не се обърна към него с думите:

— Малък, недостоен дар и жалък опит от моя страна да ви се отплатя подобаващо.

Майсторът падна на колене и помоли за прошка мандарина — знаеше, че на един занаятчия е забранено да приема дарове от чужденец. Мандаринът вдигна уплашената синя фигурка от земята и обясни, че молбата на министъра е удовлетворена с личното одобрение на императрицата. Върху лицето на занаятчията засия щастлива усмивка и той бавно пое към вратата на красивата малка къща, неспособен да устои на изкушението да прокара ръка по издяланите от камък лъвове — кучета. Тримата пътници прекараха повече от час, възхищавайки се на къщурката, след което поеха обратно към работилницата в безмълвно споделено щастие. Там се разделиха с чувство за удовлетворена чест и същата нощ сър Александър се върна в своето посолство, доволен, че действията му бяха заслужили одобрението както на мандарина, така и на госпожа Хийткоут.

Министърът приключи своята мисия в Пекин и императрицата го награди със Сребърната звезда на Китай, а признателната кралица добави и титлата „Кавалер на ордена на кралица Виктория“ към неговия доста дълъг списък с отличия. Няколко седмици по-късно, след като освободи поста си на дипломат в Китай, сър Александър се оттегли в своя роден Йоркшир — единственото английско графство, чиито жители и до ден-днешен живеят с надеждата да се появят и да си отидат от този свят на едно и също място… също като китайците.

Последните години от живота си сър Александър прекара в дома на покойния си баща заедно със съпругата си и малкия император от епохата на династията Мин. Статуетката стоеше в гостната на видно място на поставката над камината, така че всички да могат да й се възхищават.

И тъй като бе акуратен човек, сър Александър написа дълго и подробно завещание, в което остави точни указания за разпределението на състоянието си и, естествено, за съдбата на малката статуетка след кончината му. Завеща императора Кунг на своя първороден син и волята му беше статуетката винаги да се предава на първородния син… или дъщеря, в случай на неуспех с подсигуряването на следващия пряк наследник от мъжки пол. Той постави и изричното условие статуетката никога да не се продава, освен в случай на сериозна заплаха за семейната чест. Сър Александър Хийткоут издъхна точно в полунощ на своята седемдесетгодишнина.

 

 

Когато стана пълноправен собственик на императора от династията Мин, неговият първороден син — майор Джеймс Хийткоут, служеше на своята кралица в бурската война. Майорът бе разпределен в полка на херцог Уелингтънски и макар че не проявяваше особен интерес към културата, дори за него бе ясно, че семейната реликва не е обикновено съкровище, та затова постави статуетката временно в полковата столова в Халифакс, за да могат и неговите братя по оръжие да оценят подобаващо императора.

Когато Джеймс Хийткоут бе отличен с титлата „полковник на херцозите“, императорът стоеше гордо на масата наред с трофеите, спечелени при Ватерло, Севастопол и Мадрид. Старинната статуетка остана там до пенсионирането на полковника и завръщането му в бащината къща в Йоркшир, където императорът отново се озова върху поставката над камината в гостната. Полковникът не беше човек, способен да пристъпи волята на своя покоен отец дори и в смъртта, затова остави ясни указания, според които семейната реликва трябваше неизменно да се предава на следващия първороден Хийткоут, освен в случай на сериозна заплаха за семейната чест. Полковник Джеймс Хийткоут, носител на войнския кръст, не приключи живота си със смъртта на воин; една вечер той просто заспа край камината с „Йоркшир Поуст“ в скута си.

Първородният син на полковника — преподобният Александър Хийткоут — по това време ръководеше скромно паство в енорията Мъч Хадам в графство Хартфордшир в Южна Англия. След като погреба баща си с военни почести, той сложи императора от династията Мин на поставката над камината в дома на викария. Малцина от членуващите в Съюза на майките оцениха шедьовъра, но една-две възрастни дами бяха чути да коментират изящната му изработка. Едва когато преподобният стана епископ и малката статуетка се озова в представителния му дом, императорът получи възхищението, което заслужаваше. Мнозина от онези, които го посещаваха и чуваха историята за това, как дядото на епископа се бе сдобил със статуетката, бяха удивени да научат за несъответствието между великолепната статуетка и нейната поставка. От това винаги се получаваше добра история за след вечеря.

Бог прибира дори собствените си посланици, но Той не го стори, преди да позволи на епископ Хийткоут да завърши завещанието си, в което упоменаваше, че оставя статуетката на своя син, повтаряйки дословно указанията на дядо си. Синът на епископа — капитан Джеймс Хийткоут, бе действащ офицер в полка на дядо си, тъй че статуетката от епохата на династията Мин се върна на масата в столовата в Халифакс. По време на отсъствието на императора полковите трофеи се бяха увеличили със спечелените при Ипър^[10], река Марн и Вердюн. Полкът отново бе във война с Германия и младият капитан Джеймс Хийткоут срещна смъртта по плажовете на Дюнкерк, без да остави завещание. Впоследствие английският закон, упоменатите желания на неговия прадядо и здравият разум взеха връх, в резултат на което малкият император стана притежание на двегодишния син на загиналия капитан.

Алекс Хийткоут, уви, не бе наследил нито духа, нито смелостта на своите юначни предци и израсна без всякакво желание да служи на когото и да било, освен на самия себе си. След като капитан Джеймс загина така трагично, майката на Александър започна да обсипва момчето с всичко, което й позволяваха оскъдните й доходи. Това не помогна особено, нито бе изцяло по вина на малкия Алекс, че се превърна, по думите на баба му, в разглезено и себично малко изчадие.

След като напусна училище малко преди да бъде изключен, Алекс установи, че не може да се задържи на една работа повече от няколко седмици. Неизменно се чувстваше задължен да харчи малко повече от онова, което самият той, а накрая и майка му, можеха да си позволят. Решавайки, че повече не е в състояние да понася този живот, почтената дама се пресели, за да се присъедини към всички останали Хийткоут, но не в Йоркшир, а на небето.

През шейсетте, буйни и пълни с живот, когато във Великобритания се появиха казината, младият Алекс заживя с убеждението, че е намерил идеалния начин да си изкарва прехраната, без да му се налага да работи каквото и да било. Създаде си собствена система за игра на рулетка, при която загубата бе изключена. Въпреки това обаче взе да губи, затова усъвършенства системата и тутакси загуби още повече; внесе нови подобрения в стратегията, които го доведоха дотам, че му се наложи да вземе назаем, за да покрие загубите си. И защо не? Случеше ли се най-лошото, казваше си той, винаги можеше да се раздели с малкия император от династията Мин.

Най-лошото не се забави особено, тъй като всяка от усъвършенстваните системи на Алекс го вкарваше във все по-големи дългове, докато в един момент казината взеха да го притискат да им се изплати. Когато накрая един понеделник сутринта Алекс получи гневно обаждане от двама джентълмени, които изглеждаха твърдо решени да приберат осемте хиляди лири, които Алекс дължеше на господарите им, и му намекнаха за телесни изтезания, в случай че въпросът не бъде разрешен в рамките на две седмици, Алекс отстъпи. В края на краищата указанията на неговия прапрадядо бяха пределно точни — статуетката от династията Мин трябваше да се продаде, при положение че семейната чест е застрашена.

Алекс взе малкия император от поставката над камината в своя апартамент на „Кадоган Гардънс“ и се втренчи във фината ръчна изработка, благоволявайки поне да се почувства леко тъжен заради предстоящата загуба на семейната реликва. После отиде на Бонд стрийт и предостави шедьовъра на „Сотбис“ с указанията императорът да бъде предложен на търг.

Началникът на Далекоизточния отдел — блед, мършав човек — се появи на регистратурата, за да обсъди шедьовъра с Алекс, с вид, наподобяващ този на статуетката, която държеше в ръце с такава нежност.

— Ще отнеме няколко дни да се определи действителната стойност на произведението — измърка той, — но и след бегъл поглед съм убеден, че статуетката е най-изящният екземпляр на Пен Кю, който някога сме предлагали на търг.

— Няма проблем — отвърна Алекс, — стига да можете да ме уведомите за стойността му в рамките на две седмици.

— О, несъмнено — отвърна експертът. — Убеден съм, че ще мога да ви предложа начална цена до петък.

— Прекрасно! — възкликна Алекс.

Същата седмица той се свърза с всичките си кредитори и те се съгласиха да изчакат оценката на експерта. Въпросният петък Алекс прилежно се върна на Бонд стрийт, грейнал в широка усмивка. Знаеше какво бе платил за шедьовъра неговият прапрадядо и беше убеден, че статуетката трябва да струва повече от десет хиляди лири. Сума, която не само щеше да му позволи да си плати всички дългове, но и да му остане малко, за да изпробва своята наново подобрена, усъвършенствана система за игра. Докато се качваше по стъпалата на „Сотбис“, Алекс безмълвно благодари на своя прапрадядо. Попита момичето на рецепцията дали може да разговаря с началника на Далекоизточния отдел и няколко минути след като то се обади по един вътрешен телефон, експертът се появи с мрачно изражение. Сърцето на Алекс се сви, докато слушаше обясненията му:

— Добра изработка… този ваш малък император, но за съжаление е фалшификат, вероятно отпреди двеста или двеста и петдесет години, но, опасявам се, е само копие на оригинала. Често са правели такива дубликати, защото…

— И каква е стойността му? — прекъсна го, обзет от тревога Алекс.

— Седемстотин лири… най-много осемстотин.

„Достатъчно, за да си купя пищов и няколко патрона“ — помисли си горчиво Алекс, докато се обръщаше, готов да си тръгне.

— Питам се, сър… — продължи експертът.

— Да, да, продайте проклетото нещо — рече Алекс, без да си прави труда да поглежда назад.

— А какво да правя с поставката?

— Поставката? — повтори Алекс и погледна недоумяващо експерта.

— Да, поставката. Тя е направо великолепна, петнайсети век, несъмнено произведение на гений, не мога да си представя как…

 

 

— Предмет №103 — обяви водещият търга. — Каква начална цена се предлага за този възхитителен екземпляр на…

Експертът се оказа прав в своята оценка. На търга в „Сотбис“ същия четвъртък аз получих малкия император за седемстотин и двайсет гвинеи. А поставката? С нея се сдоби американски джентълмен с небезизвестно потекло срещу двайсет и две хиляди гвинеи.