Джефри Арчър
Колчан, пълен със стрели (12)

Стара любов

Казват, че някои хора се влюбват от пръв поглед, но не това се случи с Уилям Хачард и Филипа Джеймсън. Те се намразиха от мига, в който се срещнаха. Тази взаимна ненавист започна от първото им занятие в университета. И двамата бяха постъпили в началото на трийсетте с пълни стипендии да следват английски език и литература — Уилям в „Мъртън“, а Филипа — в „Съмървил“. Всеки от тях бе получил категоричните уверения на своите преподаватели от училище, че ще бъде най-добрият студент в курса.

Техният преподавател Саймън Джейкс от „Ню Колидж“ бе колкото озадачен, толкова и развеселен от яростното съперничество, което така бързо се бе разгоряло между двамата му най-способни студенти, и не се поколеба да се възползва умело от враждата им, за да извлече най-доброто от всеки от тях, без да позволява на единия или на другия да стига до открити хули. Филипа — привлекателно слабо момиче с рижи коси и особено тънък глас — на ръст бе колкото Уилям, тъй че при всяка възможност участваше в диспутите, станала права и пременена с нови обувки с високи токчета, докато Уилям, чийто дълбок глас предизвикваше неволен респект, всеки път се опитваше да изрази мнението си от седнало положение. Колкото повече се разгаряше съперничеството им, толкова по-усърден ставаше всеки от тях в опитите си да надвие другия. В края на първи курс двамата вече бяха далеч пред своите колеги, но в състезанието помежду си оставаха в равни позиции. Саймън Джейкс сподели с професора по англосаксонски изследвания в „Мъртън“, че никога не е имал двама толкова способни студенти в една и съща година и че много скоро вече ще му е трудно да ги оборва.

През дългата ваканция след първата година и двамата работиха по изтощителен график и с постоянната мисъл, че другият успява да свърши нещо повече. Разнищиха Блейк, Уърдсуърт, Колридж, Шели, Байрон, а вечер си лягаха с Кийтс. Когато се върнаха за началото на втори курс, те установиха, че раздялата е засилила враждебността им; а когато и двамата получиха отличен с похвала за есетата си върху поемата „Беоулф“, това ни най-малко не облекчи положението. Една вечер Саймън Джейкс отбеляза на масата на преподавателите в „Ню Колидж“, че ако Филипа Джеймсън беше родена момче, някои от семинарите му несъмнено щяха да завършват с размяна на удари.

— Защо не ги разделите? — попита деканът вяло.

— Та да си удвоя работата? — възкликна Джейкс. — През повечето време те се учат един друг, а аз просто изпълнявам ролята на арбитър.

От време на време противниците търсеха неговата оценка за това, кой води в надпреварата и тъй като всеки от тях бе непоклатим в увереността си, че е любимият ученик, винаги задаваше въпроса си така, че другият да чуе. Джейкс обаче бе твърде хитър, за да се остави да бъде подведен; той само им напомняше, че окончателните арбитри ще бъдат членовете на изпитната комисия. Ето защо двамата се изхитриха и приложиха собствена тактиката, според която споменавайки другия, и то така, че да чуе, го наричаха съответно „онази глупачка“ и „онзи високомерен тип“. В края на втори курс вече почти не бяха в състояние да остават заедно в едно и също помещение.

По време на лятната ваканция Уилям прояви временен интерес към певеца и актьора Ал Джолсън и момиче на име Руби, докато Филипа подхвана флирт с чарлстона и млад флотски лейтенант от Дартмут. Но когато следващият семестър започна, тези епизодични увлечения бяха запазени в тайна и скоро бяха забравени.

В началото на трети курс, по съвет на Саймън Джейкс, и двамата кандидатстваха за наградата „Чарлз Олдъм“ наред с всички други студенти, които според показаните резултати имаха реални шансове да завършат с отличие. „Чарлз Олдъм“ се присъждаше за есе върху определен аспект от произведенията на Шекспир и както Филипа, така и Уилям си дадоха сметка, че това ще бъде единственият път в техния студентски живот, когато двамата ще бъдат оценявани в пряко съперничество. Тайно всеки от тях се впусна в дебрите на Шекспировите произведения — от Хенри VI до Хенри VIII — и често задържаше Джейк извън времето на редовните семинари, като изискваше все по-задълбочени дискусии върху все по-сложна материя.

Избраната тема за конкурсното есе през въпросната година беше „Сатирата в творчеството на Шекспир“. Безспорно най-голямо внимание трябваше да бъде отделено на „Троил и Кресида“, но и двамата установиха, че макар и в нюанси, сатирата присъства във всичките трийсет и седем пиеси на автора. „Да не говорим за повечето от сонетите му“ — написа Филипа на баща си в един от редките моменти на съмнение в себе си. Към края на годината за всички проявяващи интерес беше ясно, че наградата трябва да бъде спечелена или от Уилям, или от Филипа, като другият несъмнено щеше да се класира втори. При все това никой не дръзваше да изкаже предположение за евентуалния победител. Портиерът на „Ню Колидж“ — експерт по тези въпроси — отваряйки тефтера, който си водеше за „Чарлз Олдъм“, заложи и на двамата поравно — десет към едно в сравнение с останалите участници.

Преди датата за предаване на конкурсните есета двамата трябваше да се явят на последните изпити за получаване на степен. Всяка сутрин и всеки следобед в продължение на две седмици Филипа и Уилям се нахвърляха върху изпитните въпроси с охота, граничеща с непристойност. Накрая за никого не бе изненада, че и двамата постигнаха най-висок резултат. Из университета се носеха слухове, че непримиримите съперници имали най-високата оценка „алфа“ на всеки един от деветте си изпита.

— Искрено се надявам положението наистина да е такова — заяви Филипа на Уилям. — Въпреки това държа да ти припомня, че има съществена разлика между „алфа плюс“ и „алфа минус“.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Уилям. — Щом научиш кой е спечелил „Чарлз Олдъм“, ще разбереш кой е бил оценен по-ниско.

Когато до крайния срок за предаването на конкурсните есета оставаха само три седмици, и двамата вече се трудеха по дванайсет часа на ден, заспивайки върху отворените учебници и сънувайки, че другият продължава да работи усърдно. Когато уреченият час настъпи, съперниците се срещнаха в мраморното фоайе на сградата в официални униформи и мрачно изражение.

— Добро утро, Уилям, искрено се надявам, че положените усилия ще успеят да ти осигурят място сред първите шестима.

— Благодаря ти, Филипа. Ако не се получи, ще погледна дали преди мен не фигурират имената на К. С. Луис, Никол Смит, Невил Когхил, Едмънд Блъндър, И. У. Чеймбърс и Х. У. Гарард. Със сигурност няма кой друг от конкуренцията да ме притеснява.

— Изключително съм доволна — каза Филипа, все едно не бе чула отговора му, — че не седеше до мен, докато пишех есето си, и по този начин за първи път от три години насам беше лишен от възможността да преписваш от листовете ми.

— Единственото, което съм преписал от теб, Филипа, е разписанието на влаковете от Оксфорд до Лондон, при това впоследствие установих, че е старо и в този смисъл безполезно — напълно в унисон с останалите ти усилия.

И двамата предадоха в канцеларията своите есета от по 25 000 думи и безмълвно си тръгнаха. Всеки от тях се върна в своя колеж, очакваше с нетърпение резултатите.

Уилям направи опит да отмори през уикенда и за първи път от три години поигра малко тенис срещу едно момиче от колежа „Св. Ана“, като не успя да спечели и един гейм, камо ли цял сет. Когато отиде да поплува, за малко не потъна, което обаче успя да стори, докато се пробваше да кара лодка. Единственото му успокоение бе, че Филипа не стана свидетел на който и да е от немощните му физически напъни.

В понеделник, след бляскава вечеря с директора на „Мъртън“, той реши да се поразходи покрай река Чаруъл и да поосвежи глава преди лягане. Майската вечер все още светлееше, когато пое надолу покрай стената на стария град и оттам през ливадите към реката. Докато крачеше по виещата се пътечка, му се стори, че на известно разстояние пред себе си зърна своята съперница да чете под едно дърво. За момент си помисли да се обърне и да поеме обратно, но после реши, че тя може вече да го е забелязала, тъй че продължи напред.

Не беше виждал Филипа от три дни, макар че тя рядко напускаше мислите му — веднъж да спечели „Чарлз Олдъм“, и на тази глупачка щеше да й се наложи да се откаже от оскърбителното си високомерие. Усмихна се при тази мисъл и реши да я подмине невъзмутимо. Приближавайки, откъсна очи от пътеката пред себе си, за да погледне крадешком към нея, и почувства, че се изчервява в очакване на нейната неминуема и добре премерена обида. И тъй като не се случи нищо, той се вгледа по-внимателно само за да установи, че Филипа изобщо не четеше — беше заровила лице в шепите си и май плачеше. Той забави крачка, за да огледа не страховития противник, който в продължение на три години бе дебнал всяка негова стъпка, а едно окаяно и самотно същество, което изглеждаше някак безпомощно.

Първоначално Уилям предположи, че някой тайно я е уведомил кой печели наградата „Чарлз Олдъм“ и че победата е негова. След като размисли обаче, осъзна, че това не е възможно да е така — онази сутрин членовете на комисията просто бяха получили есетата и тъй като оценяващите трябваше да прочетат всяка предадена работа, най-вероятно резултатите щяха да бъдат обявени не по-рано от края на седмицата. Когато спря до Филипа, тя не вдигна глава — дори не беше сигурен дали е усетила присъствието му. Уилям неволно забеляза как дългите й рижави коси се подвиваха леко точно там, където докосваха раменете й. Седна до нея, но тя изобщо не помръдна.

— Какво се е случило? — попита той. — Мога ли да помогна?

Този път тя вдигна глава, откривайки зачервено си от плач лице.

— Не, Уилям, нищо повече от това да ме освободиш от присъствието си. Ти ме лишаваш от самотата ми, без да ми предоставяш компания.

Уилям бе доволен, че незабавно разпозна малката литературна алюзия.

— Какво се е случило, Мадам дьо Севине? — попита той по-скоро от любопитство, отколкото от загриженост, разкъсван между съчувствието и задоволството да я хване така беззащитна.

Мина доста време, преди да му отвърне.

— Баща ми е починал тази сутрин — каза тя накрая, все едно говореше на себе си.

Слисан, Уилям внезапно си даде сметка, че след три години, в които бе виждал Филипа почти всеки ден, не знаеше нищо за семейството й.

— А майка ти? — попита той.

— Умряла е, когато съм била тригодишна. Дори не си я спомням. Баща ми е… — Тя замълча. — Беше свещеник и ме отгледа, жертвайки всичко, което притежаваше, за да ме прати в Оксфорд, дори семейното сребро. Толкова ми се искаше да спечеля „Чарлз Олдъм“ заради него.

Уилям предпазливо сложи ръка на рамото на Филипа.

— Не ставай смешна. Спечелиш ли наградата, ще те обявят за най-блестящия студент на десетилетието. В края на краищата ще трябва да си ме победила, за да ти присъдят отличието.

Тя се опита да се засмее.

— Разбира се, че исках да те победя, Уилям, но само заради баща ми.

— Как е починал?

— Рак, само че изобщо не ми каза. Помоли ме да не се прибирам у дома преди летния семестър, защото според него прекъсването можело да попречи на подготовката за последните ми изпити и за „Чарлз Олдъм“. Оказва се, че през всичкото това време ме е държал надалеч, защото е знаел, че ако видя състоянието му, това ще е краят на всякаква сериозна работа за мен.

— Къде живееш? — попита Уилям, отново изненадан, че не знае.

— Брокънхърст, в Хампшир. Връщам се там утре сутрин. Погребението е в сряда.

— Мога ли да те придружа?

Филипа вдигна поглед и съзря в очите на своя противник мекота, която не бе виждала по-рано.

— Много мило, Уилям.

— Хайде тогава, глупава жено — каза той. — Ще те отведа обратно в колежа ти.

— Последния път, когато ме нарече „глупава жено“, наистина го мислеше.

За Уилям бе съвсем естествено да се държат за ръце, докато вървяха покрай речния бряг. Никой не проговори, докато стигнаха „Съмървил“.

— В колко часа да мина да те взема? — попита той, без да пуска ръката й.

— Не знаех, че имаш кола.

— Баща ми ми подари едно старо MG за отличния успех от финалните изпити. Копнеех за някакъв повод да ти се изфукам с проклетото нещо. Стартерът е с бутон.

— Очевидно не е искал да рискува, изчаквайки да ти я подари за резултатите от „Чарлз Олдъм“.

Уилям се засмя по-буйно, отколкото заслужаваше заядливата реплика.

— Извинявай — каза тя. — Отдай го на навика. Очаквам с нетърпение да видя дали шофираш така ужасно, както пишеш, защото ако е така, пътуването може никога да не завърши. Ще те чакам в десет.

Докато пътуваха към Хампшир, Филипа му разказа за баща си и за работата му като свещеник, след което разпита Уилям за неговото семейство. Спряха да обядват в една кръчма в Уинчестър. Заешко задушено с картофено пюре.

— За първи път се храним заедно — отбеляза Уилям.

Не последва обичайният бърз отговор; Филипа просто се усмихна.

След като приключиха с обяда, продължиха към Брокънхърст. Уилям спря неуверено колата върху чакълената настилка пред дома на викария. Вратата отвори възрастна прислужница, облечена в черно, която не скри изненадата си, че вижда госпожица Филипа с мъж. Филипа представи Ани на Уилям и я помоли да приготви стаята за гости.

— Толкова се радвам, че си намерила такъв свестен млад човек — отбеляза Ани по-късно. — Отдавна ли го познаваш?

Филипа се усмихна.

— Не, срещнахме се за първи път едва вчера.

Филипа сготви и двамата седнаха да вечерят край камината в гостната, която той запали. Макар че не си казаха почти нищо цели три часа, никой от тях не се почувства отегчен. Филипа забеляза начина, по който непокорните руси коси на Уилям падаха на челото му, и си помисли колко ли достолепен щеше да изглежда като остарее.

На следващата сутрин влезе в църквата под ръка с Уилям и стоя смело до края на погребението. Когато службата приключи, Уилям я отведе обратно в къщата, пълна с приятели на свещеника.

— Не бива да ни се сърдиш — каза господин Кръмп, църковният настоятел на викария, на Филипа. — Ти беше всичко за баща си, а на нас изрично ни бе наредено да не те уведомяваме за болестта му, за да не ти попречи за „Чарлз Олдъм“. Така се казваше наградата, нали?

— Да — отвърна Филипа. — Но всичко това сега ми изглежда толкова незначително.

— Тя ще спечели наградата в памет на баща си — обади се Уилям.

Филипа се обърна и го погледна, осъзнавайки, че е искрен.

Пренощуваха в дома на викария и поеха обратно към Оксфорд в четвъртък. В петък сутринта в десет часа Уилям отиде в колежа на Филипа и попита портиера дали може да говори с госпожица Джеймсън.

— Бъдете така любезен да изчакате тук, сър — каза мъжът, въвеждайки Уилям в малко помещение зад портиерната и после хукна да търси госпожица Джеймсън. Няколко минути по-късно се върнаха заедно.

— Какво, за бога, правиш тук?

— Дойдох да те заведа в Стратфорд.

— Но аз дори не съм имала време да разопаковам нещата, които донесох от Брокънхърст.

— Поне веднъж направи каквото ти се казва; давам ти петнайсет минути.

— Разбира се — възкликна тя. — Коя съм аз, че да не се подчиня на следващия носител на „Чарлз Олдъм“? Дори ще ти позволя да се качиш за минутка в стаята ми и да ми помогнеш да оправим багажа.

Веждите на портиера подбутнаха ръба на фуражката му, но той остана безмълвен от уважение към скорошната непрежалима загуба на госпожица Джеймсън. За пореден път Уилям с изненада си даде сметка, че за трите години, откакто се познаваха, никога не бе влизал в стаята на Филипа. Беше прехвърлял зидовете на всички дамски колежи, за да бъде с какви ли не момичета със съмнителен интелект, но никога с Филипа. Той приседна в долния край на леглото.

— Не там, безмозъчно същество! Камериерката току-що го оправи. Вие, мъжете, сте едни и същи — никога не сядате на столове.

— Някой ден ще го сторя — ще седна на стола на завеждащия катедрата по английски език и литература.

— Докато аз съм в този университет — никога! — заяви тя и изчезна в банята.

— Добрите намерения са едно, а талантът — съвсем друго — извика той след нея, вътрешно доволен, че обичайният й хъс за надпревара, изглежда, се възвръща.

Петнайсет минути по-късно тя излезе от банята в жълта рокля на цветя със спретната бяла якичка и съответни маншети. Стори му се, че дори си е сложила и съвсем лек грим.

— Няма да се отрази добре на репутацията ни, ако ни видят заедно — каза тя.

— Мислих по този въпрос — рече Уилям. — Ако ме попитат, ще кажа, че си обект на моята благотворителност.

— Твоята благотворителност?

— Да, тази година подпомагам злочести сирачета.

Филипа се разписа, че ще отсъства от колежа до полунощ, и двамата многообещаващи ерудити отпътуваха за Стратфорд. Спряха за обяд в Бродуей, а по-късно наеха лодка и гребаха по река Ейвън. Уилям предупреди Филипа за последната си катастрофална екскурзия с плоскодънна лодка. Тя си призна, че е подочула за тази срамна негова изява, но двамата се върнаха невредими на брега — може би защото Филипа бе поела гребането в свои ръце. Отидоха да гледат Джон Гилгут в ролята на Ромео и обядваха в „Мръсната патица“. В ресторанта Филипа се държа с Уилям доста безцеремонно.

Когато поеха обратно, минаваше единайсет и Филипа позадряма, тъй като и без друго почти не се чуваха един друг от рева на мотора. Някъде на около двайсет и пет мили от Оксфорд MG-то просто спря.

— Смятах — каза Уилям, — че когато стрелката на бензина почне да сочи червено, в резервоара има поне още един галон^[1].

— Очевидно си сбъркал, което въобще не ти е за пръв път, и поради това ще трябва да отидеш пеша до най-близката бензиностанция съвсем сам. Не си и помисляй, че ще ти правя компания. Възнамерявам твърдо да си остана тук, насред пътя, на топло.

— Само че оттук до Оксфорд няма никаква бензиностанция — запротестира Уилям.

— В такъв случай ще ти се наложи да ме носиш. Прекалено крехка съм, за да вървя пеша.

— Не бих издържал и петдесет ярда след такава вечеря и всичкото вино.

— За мен си остава истинска загадка, Уилям, как си успял да завършиш английски с най-висока степен и специално отличие, след като дори не можеш да проумееш какво ти показва някакъв си бензиномер.

— Има само един изход — каза Уилям. — Ще трябва да изчакаме първия сутрешен автобус.

Филипа се примъкна на задната седалка, без да продума, сви се и заспа. Уилям леко докосна дългите гъсти коси на спящата Филипа, които се спускаха покрай лицето й като заплетена червена грива. После свали палтото си и внимателно я зави с него. Сложи си шапката, шала и ръкавиците за по-топло и дълго се опитва да заспи.

Филипа се събуди първа, малко след шест и изстена, когато се опита да опъне схванатите си нозе. После разтърси Уилям и го събуди, за да го попита защо баща му не е бил достатъчно грижовен да му купи кола с по-удобна задна седалка.

— Че това сега е най-модерната кола в движение — заяви Уилям кисело, разтривайки врат, преди отново да си облече палтото.

— Само дето не се движи, пък и едва ли ще го стори без бензин — отвърна тя и излезе от колата да се поразтъпче.

— Но аз го оставих да свърши по една-единствена причина — каза Уилям, следвайки я по петите.

Филипа очакваше немощна поанта и не остана разочарована.

— Баща ми каза, че ако прекарам нощта с барманка, просто ще трябва да си поръчам допълнителна халба бира, но прекарам ли нощта с дъщеря на свещеник, тогава вече ще ми се наложи да се оженя за нея.

Филипа се засмя. Уилям, изтощен, небръснат и затруднен от тежкото си палто, с усилие застана на едно коляно.

— Какво правиш, Уилям?

— А ти какво си мислиш, че правя, глупава жено? Възнамерявам да те помоля да се омъжиш за мен.

— Предложение, което аз с радост отхвърлям, Уилям. Приема ли го, има вероятност да прекарам остатъка от живота си тук, заседнала на пътя между Оксфорд и Стратфорд.

— Ще се омъжиш ли за мен, ако спечеля „Чарлз Олдъм“?

— Тъй като няма абсолютно никаква опасност това да се случи, мога спокойно да кажа „да“. А сега се изправи, Уилям, преди някой да те е взел за отлъчил се от ятото щъркел.

Първият автобус в онази съботна утрин пристигна в 7:30 и откара Филипа и Уилям обратно в Оксфорд. Филипа се прибра в стаята си за дълга гореща вана, а в това време Уилям напълни една туба с бензин и се върна при своята изоставена MG. После потегли направо към „Съмървил“ и отново попита дали може да види госпожица Джеймсън. Филипа слезе след няколко минути.

— Какво, пак ли ти? — възкликна тя. — Вече не пострадах ли достатъчно?

— Защо?

— Защото бях навън след полунощ, и то без придружител.

— Ти си имаше придружител.

— Да, и именно това ги безпокои.

— Каза ли им, че сме прекарали нощта заедно?

— Не, не съм. Нямам нищо против колегите ни да решат, че съм леконравна, но няма да допусна да останат с убеждението, че ми липсва вкус. Сега си върви, ако обичаш, тъй като аз ще размишлявам над ужаса ти да спечелиш „Чарлз Олдъм“ и над произтичащата от това неизбежност да прекарам остатъка от живота си с теб.

— Знаеш, че съм призван да спечеля, тъй че защо не дойдеш да живееш с мен още сега?

— Давам си сметка, че в днешно време е станало модерно да спиш с когото и да е, Уилям, но ако това е моят последен уикенд на свобода, възнамерявам да му се насладя, особено при назряващата необходимост да обмисля възможността за самоубийство.

— Обичам те.

— За последен път, Уилям, върви си. И ако не спечелиш „Чарлз Олдъм“, повече не се мяркай в „Съмървил“.

Уилям си тръгна, изгарящ от нетърпение да научи резултатите от конкурса. Ако си даваше сметка колко силно бе желанието на Филипа победителят да е той, сигурно щеше да поспи онази нощ.

В понеделник сутринта двамата пристигнаха рано в сградата, в която се провеждаха изпити, и зачакаха нетърпеливо, без да разменят нито дума помежду си, блъскани от състудентите си, които също бяха кандидатствали за наградата. Точно в десет часа председателят на конкурсната комисия в официални академични одежди и с бавни стъпки пристигна в просторното фоайе, след което с претенция за безстрастност закачи на таблото някакво съобщение. Всички се втурнаха напред, с изключение на Уилям и Филипа. Двамата останаха сами с ясното съзнание, че вече е твърде късно да повлияят на резултата, който ги изпълваше с ужас.

Едно момиче се откъсна от мелето около таблото за съобщения и се втурна към Филипа.

— Браво, Фил! Ти спечели!

Когато се обърна към Уилям, очите на Филипа бяха пълни със сълзи.

— Мога ли да прибавя и собствените си поздравления — каза той припряно, — очевидно ти заслужи тази награда.

— Исках да ти кажа нещо в събота.

— Ти го стори — заяви ми, ако загубя, повече да не се мяркам в „Съмървил“.

— Не, исках да кажа следното — няма нищо на този свят, което да обичам повече от теб. Не е ли странно?

Той впери поглед в нея и дълго време остана безмълвен. Отговорът на Беатриче си беше ненадминат.

— Тъй странно нещо аз не знам — рече той тихо.

Един приятел от колежа го тупна по рамото, сграбчи ръката му и я разтърси разпалено. Ако не за Уилям, то за някои хора явно класиралият се втори очевидно бе впечатляващо постижение.

— Браво, Уилям!

— Второто място не заслужава похвала — рече Уилям презрително.

— Но ти си първи, момко Били!

Филипа и Уилям се втренчиха един в друг.

— Какво искаш да кажеш? — попита Уилям.

— Точно това, което казах. Ти печелиш „Чарлз Олдъм“.

Филипа и Уилям се втурнаха към таблото и впериха погледи в съобщението.

Възпоменателна награда „Чарлз Олдъм“

В настоящия случай комисията намери за невъзможно да присъди наградата на един участник, поради което взе решение тя да бъде поделена.

Няколко мига двамата се взираха безмълвно в съобщението. Накрая Филипа прехапа устни и каза тихо:

— Е, колкото до конкурса, не си се представил чак толкова зле. Готова съм да удържа дадената дума, но знай, че вземам те по милост.

Уилям нямаше нужда от подкана.

— Не ще се отрека от теб, но в този благ ден силно повлиян отстъпвам, защото казано ми бе, че залиняваш.

В следващия миг, за радост на състудентите си и за удивление на професора, който вече си тръгваше, двамата се прегърнаха под таблото за съобщения.

Според мълвата от онзи момент нататък двамата никога не са се делили за повече от няколко часа.

 

 

Сватбата се състоя месец по-късно в семейната църква на Филипа в Брокънхърст.

— Всъщност, като си помислиш — каза съквартирантът на Уилям, — за кого друг можеше да се омъжи?

Свадливата двойка започна своя меден месец в Атина, спорейки за относителната значимост на дорийския и йонийския архитектурен стил, за които и двамата знаеха само онова, което скришом бяха научили от някакъв туристически пътеводител за половин крона. Продължиха по море до Истанбул, където Уилям се просваше по очи пред всяка джамия, на която попадаше, а в това време Филипа стоеше сама отзад и негодуваше срещу отношението на турците към жените.

— Турците са умен народ — заяви Уилям, — много бързо оценяват истински стойностното.

— В такъв случай, Уилям, защо не вземеш да прегърнеш мюсюлманската религия, хем тогава няма да ми се налага да бъда в твое присъствие повече от веднъж годишно.

— Злощастието на рождението, криворазбраната лоялност и подписването на един печален договор ме задължават да прекарам остатъка от живота си с теб.

Обратно в Оксфорд, със стипендия за млади научни работници от своите колежи, двамата се посветиха на сериозна творческа работа. Уилям се впусна в обширно изследване на лексиката в произведенията на Марлоу и в оскъдните свободни мигове започна да изучава статистика, която да подпомогне заключенията му. Филипа избра за своя тема влиянието на Реформацията върху английските писатели от XVII век и скоро отвъд литературата задълба в изкуство и музика. Купи си клавесин и вечер започна да свири Дауланд.

— За бога — възкликна Уилям, изнервен от дрънченето, — няма да извлечеш религиозните им убеждения от арматурите^[2]!

— Все пак съдържат повече информация от разни „и“-та и „ако“-та, скъпи мой — заяви тя невъзмутимо, — а вечер действат значително по-успокояващо от тенджери и тигани.

Три години по-късно с радушно приети докторати и с титлата „доктор на философските науки“ двамата продължиха напред в неизменен тандем, със стипендии за научна работа и задължителен хорариум на преподаватели в колеж. Когато дългата сянка на фашизма падна над Европа, те четяха, пишеха, критикуваха и обучаваха край мирни огнища между неизменни стени.

— За мен тази учебна година бе твърде еднообразна — каза Уилям, — но все пак успях да изкарам петима отлични от единайсет.

— За мен още повече — каза Филипа, — но някак си успях да избутам трима отлични от шестима и въобще не ти се налага да прибягваш до Нютоновия бином, Уилям, за да изчислиш, че това е безспорна победа за мен.

— Председателят на изпитната комисия ми сподели — продължи Уилям, — че твоите студенти се представят предимно чрез разказ по памет.

— А на мен ми сподели — сряза го тя в отговор, — че на твоите пък им се налага да го измислят в движение.

Когато вечеряха заедно в колежа, списъкът на гостите бързо се попълваше и веднага след произнасянето на молитвата, още преди да започнат да се хранят, двамата кръстосваха святкащите остриета на своя цветист диалог над разклонения свещник.

— До мен достигна слух, Филипа, че колежът не смята за възможно да продължи стипендията ти след края на тази година.

— Опасявам се, че това, което казваш, е самата истина, Уилям — отвърна тя. — Решили са, че не могат да възобновят моята, когато в същото време ми предлагат твоята.

— Смяташ ли, че някога ще те направят член на Британската академия, Уилям?

— Трябва да заявя, при това със значително разочарование — никога.

— Искрено съжалявам да го чуя; и защо?

— Защото когато действително ме поканиха, аз уведомих президента, че предпочитам да почакам и да бъда избран по едно и също време с жена си.

Някои гости, непринадлежащи към академичния състав на университета, седнали за пръв път масата на преподавателите в трапезарията, възприемаха тяхната словесна битка за действителна; други можеха само да завиждат на такава любов.

Един член на академичната общност осъдително предположи, че двамата отрепетират репликите си, преди да се появят на вечеря, да не би някой да си помисли, че между тях цари разбирателство.

През първите години от кариерата си на млади университетски преподаватели те се утвърдиха като лидери в своята област. Подобно на магнит привличаха най-способните студенти, като самите те си даваха вид, че нямат нищо общо помежду си.

— Половината от тези лекции ще ви изнесе доктор Хачард — обяви Филипа в началото на семестъра на техния съвместен лекционен курс върху легендата за крал Артур. — Мога да ви уверя обаче, че това няма да е по-добрата половина. Би било проява на благоразумие да проверите коя част ще ви бъде четена от доктор Хачард.

Когато Филипа бе поканена да изнесе поредица от лекции в Йейл, Уилям си взе отпуск, за да я придружи.

На кораба, прекосяващ Атлантика, Филипа каза:

— Нека поне сме благодарни, че пътуването е по море, скъпи, та няма как да ни свърши бензина.

— По-добре да благодарим на Бог — отвърна Уилям, — че корабът има двигател, защото ти би отнела дори и вятъра от платната на Кунард^[3].

Единственото печално обстоятелство в техния живот бе, че Филипа не можеше да дари Уилям с деца, но това сякаш още повече ги сближи. Филипа обсипваше своите студенти с почти майчинска любов и си позволяваше само ироничния коментар, че й е спестена възможността да роди дете с външността и умствените способности на Уилям.

Когато избухна войната, вещината на Уилям в боравенето с думите направи пътят към дешифрирането неизбежен. Той бе вербуван от анонимен господин, който ги посети в дома им с куфарче, приковано с верига за китката му. Без всякакъв срам известно време Филипа подслушваше на ключалката, докато двамата обсъждаха възникналите проблеми, след което влетя в стаята и настоя тя също да бъде вербувана.

— Давате ли си сметка, че мога да попълня кръстословицата в „Таймс“ два пъти по-бързо от съпруга ми?

Анонимният господин можеше само да бъде благодарен, че не е прикован за Филипа. Той зачисли и двамата към специалния отдел в адмиралтейството със задачата да се занимават с шифрограми, изпращани за и от немски подводници.

Немският шифров наръчник съдържаше четирибуквени кодове и всяко съобщение се прекодираше, като таблицата за заместване се сменяше ежедневно. Уилям научи Филипа как да изчислява честота на поява на буквите и тя приложи своите нови знания върху текстове на съвременния немски, предлагайки собствен честотен анализ, който много скоро вече се използваше от всички отдели за дешифриране в Британската общност.

Въпреки това разшифроването и съставянето на кодов справочник се оказа колосална задача, която им отне близо две години.

— Никога не съм подозирала, че твоите „ако“-та и „и“-та могат да се окажат толкова важни в информационно отношение — каза тя, възхитена от собствената си работа.

Когато съюзниците нахлуха в Европа, със съвместни усилия съпрузите често успяваха да пробият кодовете, работейки едва върху пет-шест реда шифрован текст.

— Това са банда неграмотници — роптаеше Уилям. — Не си кодират умлаутите^[4]. Заслужават да бъдат разбрани погрешно.

— Как можеш да изразяваш подобно мнение, Уилям, когато самият ти никога не слагаш точката на „i“?

— Това е, защото смятам точката за излишна и много се надявам благодарение на мен тя да бъде премахната от английския език.

— Това ли ще е твоят основен принос към научните достижения, Уилям, и ако е така, чувствам се задължена да те попитам как някой, четящ есетата на повечето наши студенти, би могъл да разграничи „аз“ от едно обикновено „и“^[5].

— Твърде слаб аргумент, скъпа, по логиката на който би трябвало да слагаш точка над „n“, за да си сигурна, че няма да се сбърка с „h“.

— Продължавай да си развиваш теориите, Уилям, защото аз смятам да съсредоточа енергията си в това да премахна нещо повече от точката и „I“-то в „Хитлер“.

През май 1945 двамата вечеряха лично с министър-председателя и госпожа Чърчил на Даунинг стрийт №10.

— Какво имаше предвид премиерът, когато ми каза, че така и не разбрал с какво се занимаваш? — попита Филипа в таксито, докато пътуваха към гара Падингтън.

— Същото, предполагам, което е имал предвид, когато ми каза, че идеално си давал сметка на какво си способна — отвърна Уилям.

 

 

Когато професорът по английски в „Мъртън“ се пенсионира в началото на петдесетте години, целият университет очакваше с нетърпение да види кой доктор Хачард ще бъде назначен на неговия пост.

— Ако Съветът те покани да станеш професор — каза Уилям, прокарвайки пръсти през вече сивеещите си коси, — това ще е само защото възнамеряват да ме направят заместник-ректор.

— Единствената причина някога да ти бъде предложен пост до такава степен надвишаващ възможностите ти, е да си фаворизиран, което би означавало, че аз вече съм била заместник-ректор.

След неколкочасово обсъждане на проблема Управителният съвет предложи две професури и същия ден назначи Уилям и Филипа за щатни професори към университета.

Когато заместник-ректорът бе запитан защо прецедентът е бил нарушен, той отвърна:

— Много просто — ако не бях назначил и двамата, единият от тях щеше да реши да ми заеме мястото.

Същата вечер, след празничен банкет в чест на назначението им, докато двамата се прибираха пеша покрай брега на Айсис (местното наименование на р. Темза в Оксфорд) през Крайст Чърч Медоус, насред особено разгорещен спор за качеството на последния том от монументалните произведения на Пруст, обезпокоен от шумната свада, при тях дотича полицай и попита загрижено:

— Всичко наред ли е, мадам?

— Не, не е — възкликна Уилям, — тази жена ми налита повече от трийсет години и до ден-днешен полицията не е сторила нищо, за да ме защити.

В края на петдесетте Харолд Макмилан покани Филипа да стане член на Управителния съвет на Ай Би Ей.

— Предполагам, че ще станеш нещо като телевизионен даскал — каза Уилям, — и тъй като по умствено развитие зрителите на „кутията“ са на около седемгодишна възраст, би трябвало да се чувстваш на мястото си.

— Съгласна съм — отвърна Филипа. — Двайсет години живот с теб са отлична школа за работа с невръстни.

Няколко седмици по-късно президентът на Би Би Си писа на Уилям, за да го покани за член на Борда на директорите.

— Какво се каниш да правиш там — да замениш „Половин час на Ханкок“ или „Дик Бартън, специален агент“?

— Ще изнеса поредица от дванайсет лекции.

— На каква тема, за бога?

— Геният.

Филипа прелисти „Радио Таймс“.

— Виждам, че „Геният“ ще се излъчва в два часа след полунощ в неделя, което е разбираемо, защото по това време ти си в своя интелектуален максимум.

Когато Уилям бе удостоен с титлата „почетен доктор на Принстън“, Филипа отиде на церемонията и се настани гордо на първия ред.

— Опитах се да си намеря място най-отзад — поясни тя, — но там беше пълно със спящи студенти, които очевидно изобщо не бяха чували за теб.

— Ако случаят е такъв, Филипа, просто недоумявам защо не си ги сбъркала с дремещите по твоите лекции.

С течение на годините множество анекдоти, само някои от които апокрифни, станаха неделима част от университетския фолклор на Оксфорд. Всички в Катедрата по английски език и специалността „Английски език и литература“ знаеха историите за „скандалджиите Хачард“. Как бяха прекарали първата си нощ заедно. Как си бяха поделили наградата „Чарлз Олдъм“. Как Фил успяваше да попълни кръстословицата в „Таймс“, преди Бил да е приключил с бръсненето. Как двамата бяха избрани за професори в един и същи ден и как оставаха да работят часове след всичките си колеги, все едно и досега имат какво да си доказват, та ако ще и само за да дадат урок на другия. Изглеждаше почти задължително според закона за симетрията да бъдат преценявани като равни. Докато един ден бе съобщено, че при раздаването на новогодишните отличия Филипа е провъзгласена за Дама на Британската империя.

— Нашата скъпа кралица поне е преценила кой от двама ни наистина заслужава признание — каза тя по време на десерта в столовата.

— Нашата скъпа кралица — подхвана Уилям, посягайки към бутилката „Мадейра“ — знае прекрасно колко жилава е конкуренцията в дамските колежи — понякога се налага да се насърчават по-слабите кандидати с надеждата това евентуално да вдъхнови някой действителен талант в низините.

След този ден, когато двамата посещаваха някакво обществено мероприятие, Филипа настояваше конферансието да ги обявява като „професор Уилям и Дама Филипа Хачард“. Тя предвкусваше удоволствието години наред по всеки официален повод превъзходството над съпруга й да бъде обявявано публично, но триумфът й продължи само шест месеца, тъй като в чест на рождения ден на кралицата Уилям бе удостоен с титлата „кавалер“. Филипа се престори на изненадана от така несвойствената за скъпата кралица погрешна преценка и от онзи момент нататък вече настояваше по обществени мероприятия да бъдат представяни като „Сър Уилям и Дама Филипа Хачард“.

— Съвсем разбираемо — отбеляза Уилям. — Кралицата трябваше първо да те направи „Дама“, за да не би някой да те сбърка с лейди. Когато се ожених за теб, Филипа, ти беше просто един начеващ аспирант, а сега установявам, че живея с някаква стара матрона.

— Нищо чудно — отвърна Филипа, — че горките ти студенти не могат да решат дали си хомосексуалист, или просто страдаш от фиксация върху личността на майката. Бъди благодарен, че не приех предложението на Гъртън — тогава щеше да си женен за някоя мадам^[6].

— Че аз винаги съм бил, глупава жено.

 

 

В годините те нито за миг не се отказаха от привидната си убеденост в слабоумието на другия. Книгите на Филипа — „трудове със значителна важност“, както настояваше тя, бяха публикувани от Университетското издателство на Оксфорд, а „трудовете с монументална значимост“ на Уилям, както ги определяше самият той, излязоха от Университетското издателство на Кеймбридж.

Бройката на новоизбраните професори по английски език и литература, които бяха обучавали като студенти, скоро достигна двуцифрени числа.

— Ако ще броиш и политехниката, ще трябва да добавя и доцентурата на Магуайър в Кения — заяви Уилям.

— Не ти си обучавал професора по английски в Найроби — рече Филипа. — Той е мой студент. А ти преподава на държавния глава, което може да послужи за обяснение защо университетът се ползва с такъв престиж, докато страната е в такъв безпорядък.

В началото на шейсетте години двамата поведоха епистоларна битка в литературната притурка на „Таймс“ върху произведенията на Филип Сидни^[7], без изобщо да разискват темата помежду си. Накрая редакторът заяви, че кореспонденцията трябва да бъде преустановена и отсъди равенство.

И двамата го обявиха за идиот.

 

 

Ако у Филипа имаше нещо, което дразнеше Уилям, когато двамата вече станаха на възраст, това бе нейната неотменна решимост всяка сутрин да попълва кръстословицата в „Таймс“ още преди той да се е появил на масата за закуска. Известно време Уилям поръчваше два броя от вестника, докато веднъж Филипа не попълни и двете кръстословици, докато му обясняваше, че това е пилеене на пари.

Една сутрин през юни, в края на тяхната последна академична година преди пенсионирането, Уилям слезе на закуска, за да установи, че в кръстословицата има останало само едно празно място за попълване. Прочете разяснението: „По сведения на Скелтън това нещо е паднало в супата“ и тутакси запълни осемте празни квадратчета.

Филипа надзърна през рамото му.

— Няма такава дума — заяви тя категорично. — Измисли си я само за да ме дразниш. — И тя постави пред него едно много твърдо сварено яйце.

— Разбира се, че има, глупава жено — потърси whim-wham^[8] в речника.

Филипа провери в непълното издание на Оксфордския речник, сложен между готварските книги в кухнята, и гордо провъзгласи задоволството си, че подобна дума няма.

— Скъпа моя Дама Филипа — каза Уилям, все едно се обръщаше към някой особено тъп студент, — без съмнение не бива да си въобразяваш само защото вече си стара и косите ти са съвсем побелели, че си мъдрец. Трябва да ти е ясно, че непълното издание на Оксфордския речник е съставено за глупци, чието владеене на английския език не надхвърля 100 000 думи. Когато отида в колежа тази сутрин, ще потвърдя съществуването на думата в изданието на Оксфордския речник на английския език, което стои върху писалището ми. Трябва ли да ти припомням, че ОРАЕ е сериозен труд, който със своите повече от 500 000 думи е бил предназначен именно за учени като мен.

— Глупости — отсече Филипа. — Когато се докаже, че съм права, ти ще повториш тази история дума по дума, в това число и твоята оскърбителна измислица, на годишния банкет на колежа „Съмървил“.

— А ти, скъпа моя, ще прочетеш събраните произведения на Джон Скелтън и ще си изгълташ поражението за предястие.

— Ще призовем стария редактор на Оксфордския речник на английския език Аниънс за арбитър.

— Съгласен.

— Дадено.

На това място сър Уилям си взе вестника, целуна жена си по бузата и каза с пресилена въздишка:

— В моменти като този ми се ще да бях загубил „Чарлз Олдъм“.

— Всъщност ти го стори, скъпи. По онова време не беше модерно да се признае, че една жена е спечелила нещо.

— Ти спечели мен.

— Да, нагли човече, но тогава бях оставена с впечатлението, че ти си една от онези награди, които могат да бъдат върнати в края на годината. А сега установявам, че ще трябва да те задържа дори и след пенсиониране.

— Скъпа, нека оставим Оксфордския речник да разреши спорния въпрос, който комисията за „Чарлз Олдъм“ не успя. — След това тръгна за своя колеж.

— Няма такава дума — измърмори Филипа, когато той хлопна входната врата.

 

 

Знае се, че инфарктът поразява значително по-рядко жени, отколкото мъже. Когато онази сутрин Дама Филипа получи своя в кухнята, тя се свлече на пода, призовавайки с дрезгав глас Уилям, но той вече бе твърде далеч, за да я чуе. Чистачката бе тази, която намери Дама Филипа на кухненския под и се втурна да доведе някого от управата. Първата реакция на квестора на колежа бе, че госпожата вероятно се преструва — уж сър Уилям я е ударил с тиган по главата — но въпреки това за всеки случай пое бързешком към къщата на семейство Хачард в „Литъл Джерико“. Провери пулса на Филипа и прати да повикат лекаря на колежа, а след това и директора. И двамата пристигнаха след броени минути.

Директорът и квесторът застинаха в безмълвно очакване край своята знаменита колежка, но вече бяха наясно какво ще каже лекарят.

— Мъртва е — потвърди той. — По всяка вероятност е станало внезапно и почти без болка.

Погледна часовника си — беше 9:47. Покри своята пациентка с одеяло и повика линейка. Грижеше се за здравето на Дама Филипа повече от трийсет години и често й бе повтарял да забави темпото, но ако се съдеше по вниманието, което му бе обърнала, със същия успех можеше да й пусне грамофонна плоча.

— Кой ще каже на сър Уилям? — попита директорът.

Тримата се спогледаха.

— Аз ще го сторя — рече лекарят.

Минути пеша деляха „Литъл Джерико“ от площад „Радклиф“. Този ден пътят от „Литъл Джерико“ до площад „Радклиф“ бе неимоверно дълъг за университетския лекар. Никога не бе поднасял с охота вестта за смъртта на нечий съпруг или съпруга, но този път щеше да е един от най-скръбните в кариерата му.

Когато почука на вратата на професора, сър Уилям го покани да влезе. Великият мъж седеше на писалището си и се ровеше в Оксфордския речник, като си тананикаше тихичко.

— Разправях й аз, ама тя не щеше и да ме чуе, глупачката — редеше той на себе си; в следващия миг се обърна и видя лекаря, застанал безмълвно на прага. — Докторе, следващия четвъртък трябва да бъдеш мой гост на годишния банкет на „Съмървил“, където Дама Филипа ще признае поражението си публично. Ще бъде безапелационен гейм, сет, мач и шампионат за мен. Реабилитация за трийсетгодишен къртовски труд за науката.

Лекарят не се усмихна, нито помръдна. Сър Уилям отиде до него и се взря изпитателно в своя стар приятел. Нямаше нужда от думи. Лекарят каза само:

— Неспособен съм да изразя огромното си съжаление — и остави сър Уилям насаме с мъката му.

След час всички колеги на сър Уилям вече знаеха. Този ден обядът в трапезарията на колежа мина в мълчание, нарушено единствено от старши преподавателя, който попита директора дали да не отнесат храна на професора от „Мъртън“.

— По-добре не — отвърна директорът.

Не бе изречена нито дума повече.

Преподаватели, специализанти и студенти прекосяваха предния двор на колежа в пълно мълчание, а когато се събраха отново за вечеря, все така никой нямаше желание за разговор. Към края старши преподавателят отново предложи да отнесат нещо на сър Уилям. Този път директорът кимна утвърдително и готвачът на колежа приготви леко блюдо. Директорът и старши преподавателят изкачиха изтърканите каменни стъпала към кабинета на сър Уилям и докато единият държеше подноса, другият почука тихо на вратата. Не последва отговор и директорът, привикнал към странностите на сър Уилям, открехна вратата и надзърна в стаята.

Възрастният човек лежеше неподвижен на дървения под сред локва кръв, а до него се виждаше малък пистолет. Двамата мъже влязоха в помещението и се втренчиха в тялото. В дясната си ръка Уилям държеше „Събрани произведения на Джон Скелтън“. Книгата бе отворена на „Песничка за Елинор Ръминг“.

По сарацинска мода харна

с дрънкулка ярка на тюрбан

от нишка фина изтъкан

над лик съперник на тиган.

В полето отстрани със своя прегледен почерк сър Уилям бе нанесъл следната бележка:

Простете ми, но трябваше да й го кажа.

— Да й каже какво, питам се — прошепна на себе си директорът, докато се мъчеше да вземе книгата от ръката на сър Уилям, но пръстите, които я стискаха, вече се бяха вкочанили.

 

 

Според тази невероятна история двамата никога не се бяха делили за повече от няколко часа.