Рекс Стаут
Гамбит (8)

ОСМА ГЛАВА

По време на вечерята, а и после, докато си пиехме кафето в кабинета, Улф възобнови темата, която бе подхванал на обяд. Главният въпрос бе дали може да наречете някого велик човек заради умението му да борави с думи, въпреки че е подмазвач, безпринципен тип, фантазьор и интелектуален позьор. Това бе разгледано на обяд и Волтер се бе отървал доста леко, с изключение на обвинението в подмазвачество. Как бихте могли да наричате велик един човек, който е търсел компанията и благоволението на херцози и херцогини, на Ришельо и Фридрих Пруски? Но на вечеря, а после и в кабинета Волтер наистина си изпати. Онова, поради което в края на краищата бе зачеркнат, изобщо не бе споменато на обяд: липсвал му вкус към храната и нямал много апетит. Бил безразличен към храната; дори можел да яде само веднъж на ден; и не пиел почти нищо. През целия си живот бил изключително кльощав, а в последните си години — направо скелет. Такъв човек да бъде наречен велик бе абсурдно; строго погледнато, той изобщо не бе човек, тъй като му липсвал вкус и имал свит стомах. Бе забележителен като фабрика за думи, но не бе човек, да не говорим пък за велик.

Сигурно не би трябвало да го правя. Би трябвало или да предавам приказките на Улф на масата дума по дума, така че да можете да изпитате удоволствие от тях или да ги прескочите, или изобщо да не ги споменавам. Обикновено ги пропускам, но оная вечер изпитах едно подозрение, което искам да включа в разказа си. Когато му докладвах за посещението си в апартамента на Блънт, добавих, разбира се, и описание на Калмъс; главно кожа и кости. Подозирах, че поради тази причина Улф се захвана с Волтер както на обяд, така и на вечеря, достигайки кулминационната точка. Връзката не бе кой знае каква, но все пак съществуваше, а това показваше, че той не може да забрави дори на масата в какво затруднено положение се намира. Това бе подозрението ми, а ако бях прав, никак не ми се нравеше. Такова нещо не се бе случвало никога. Трябваше да означава, че се страхува да не би рано или късно да му се наложи да преглътне нещо особено неприятно както на вкус, така и за стомаха му предположението, че Матю Блънт е невинен.

Чашите от кафето все още не бяха вдигнати и той все още говореше за Волтер, когато малко преди девет и трийсет Чарлс У. Йъркис пристигна. Друг признак за душевното сьстояние на Улф бе, че когато се позвъни и Сали го попита дали трябва да излезе, той повдигна рамене на сантиметър и рече: „Както искате.“ Направо не можах да го позная, а като тръгнах към външната врата, за да посрещна посетителя, трябваше да променя изражението на лицето си, за да не остане с впечатление, че се нуждаем от съчувствие, и то в големи дози.

Като тръгнах да отворя. Сали бе станала и се срещна с Йъркис на вратата на кабинета. Той пое протегнатата й ръка в своите, промърмори нещо, потупа я и я пусна и на влизане хвърли бърз поглед наляво и надясно. Когато Улф не му предложи ръка, той, разбира се, също не му подаде своята — наистина бе директор. Размениха си кимвания, докато ги представях, той изчака Сали да седне на един жълт стол, който бях преместил, и сам зае червеното кожено кресло. Щом седна, той се обърна към нея и започна:

— Дойдох, защото ти обещах, Сали, но съм малко объркан. След като ми позвъни, аз се обадих на майка ти и явно има някакво… някакво недоразумение. Тя, изцежда, смята, че правиш грешка.

Сали кимна.

— Обясни ли ти какво според мен… защо съм тук?

— Съвсем смътно. Може би ти ще ми обясниш, за да разбера защо аз съм тук. — Усмихваше й се приятелски, но наистина искаше да знае. Бе предпазлив. Един първи заместник-директор на банка с милиарди долари, замесен в убийство на първа страница, дори случайно, не би се замесил по-надълбоко, стига да можеше да го избегне. Освен това беше добър шахматист.

— Аз пък не смятам, че правя грешка — отвърна Сали. — Причината, поради която съм тук, е… защото… — Тя не довърши, обърна се да ме погледне, а после погледна Улф. — Ще му кажете ли, мистър Улф?

Улф се бе облегнал назад и гледаше Йъркис.

— Предполагам, че сте дискретен човек.

— Искам да мисля, че е така. — На Улф банкерът не се усмихваше. — Стремя се да съм дискретен.

— Добре. Обстоятелствата го налагат. Става въпрос само за различие на мнения, но би било неприятно, ако това бъде разгласено точно сега. Може да сте видели една бележка във вчерашния вестник, че съм нает да разследвам убийството на Пол Джерин.

— Показаха ми я.

— Нае ме мис Блънт, като престъпи съвета на баща си и адвоката му, а майка й е съгласна с тях. Мис Блънт ми предложи значителен хонорар и аз го приех. Тъй като знае, че баща й е в сериозна опасност, тя се страхува, че неговият адвокат не ще може да се справи с тези критични обстоятелства, а уважава много моите способности, които са вероятно преувеличени. За да извърша някакво разследване, ми се налага да разследвам, а вие сте един от хората, свързани със случая. Мисис Блънт смята, че дъщеря й е сбъркала, като ме е наела, но дъщеря й не споделя това мнение, аз — също. Самоуважението ми ме кара да отхвърлям всякакъв намек, че ще представлявам пречка. Възможно е аз да се натъкна на нещо, което мистър Калмъс би пропуснал — не че оспорвам способностите му, макар той да принизява моите. Поясних ли ви защо мис Блънт ви помоли да дойдете?

— Не напълно. Разбира се, служителите на закона и мистър Калмъс ме разпитваха, но не можах да помогна с нищо полезно. — Йъркис погледна Сали, като изкриви очи на деветдесет градуса, при което почти не помръдна глава. Добър трик, ако крадете в магазините или сте джебчия, тъй като допринася за сигурността ви, а вероятно не е лош и на директорски заседания, защото спестява енергия. Той попита: — Защо смяташ, че Дан няма да се справи, Сали? Някаква конкретна причина?

Или мисис Блънт не бе споменала за проблема с ревнивите дъщери, или той проявяваше дискретност. Сали се държа много добре.

— Не — отвърна тя, — нищо конкретно. Просто ме е … страх.

— Така. — Бързите му, проницателни очи скочиха към Улф. — Откровено казано, Улф, склонен съм да се съглася с мисис Блънт и Калмъс. Банката ми не ползува услугите на фирмата на Калмъс, аз също, но той наистина е адвокат с име и доколкото знам — способен адвокат. Какво можете да направите вие, което той да не може?

— Не мога да знам, преди да съм го направил. — Улф се понадигна от стола си. — Мистър Йъркис! Смятате ли, че мистър Блънт е убил този човек?

— Не, разбира се. Сигурен съм, че не го е убил. — Но преди да го каже, той стрелна Сали с поглед, с което веднага се издаде. Ако наистина бе вътрешно убеден в това „Не, разбира се“, защо ще я поглежда? Или не беше искрен, или пък бе изключително изпечен мошеник, известни му бяха много номера и знаеше повече за смъртта на Пол Джерин, отколкото би трябвало. Не прибави нито една от изпитаните баналности, като например, че с Блънт се знаели от години и че той не бил в състояние да убие и муха.

— И аз не смятам така — каза Улф, като че ли наистина си вярваше. — Но фактическите улики, сочещи към него, са тежки и не могат да бъдат оборени. Известно ли ви е това?

— Да.

— В такъв случай да ги оставим настрана. Съществуват други факти — например, че други четирима души, четиримата куриери, са имали възможност да сложат отрова в какаото, когато са влизали в библиотеката да съобщават ходовете. Доколкото знам, в тези случаи — поне в някои от тях — Джерин е затварял очи, за да се съсредоточи. Вярно ли е?

— Да. Обикновено затваряше очи, след първите три-четири хода. Навеждаше глава и понякога покриваше очите си с ръце. — Йъркис се обърна към клиентката. — Сали, ти, разбира се, знаеш, че готовността ми да отговарям на тези въпроси не означава, че вземам твоята страна срещу баща ти и майка ти. Не е така. Но ти имаш право на свое мнение и аз съм готов да ти помогна в границите на разумното. — Пак към Улф: — Съгласен съм, че едва ли ще представлявате пречка. Знам някои неща за вас. Но на Калмъс му е добре известно, че четиримата куриери, в това число и аз, са имали много възможности. Това е очевидно. Въпросът е: защо бих го сторил аз? Защо би го сторил който и да е от тях?

Улф кимна.

— Там е работата. Да вземем вас. Не сте изпитвали ненавист към мистър Джерин. Но да допуснем, че сте били и все още сте злонамерен спрямо мистър Блънт. А смъртта на Джерин е само едната от двете ужасни последици от изпиването на какаото — другата е, че Блънт се намира в смъртна опасност. Дали това по някакъв начин не ви е приятно, мистър Йъркис? Нает съм да извърша разследването и сега разследвам. Може би сте подметнали на Блънт той да занесе какаото на Джерин. Или, когато сте му съобщили, че Джерин не е добре, сте го посъветвали да се погрижи за каната и чашата?

Банкерът бе присвил очи и стиснал устни.

— Разбирам — промълви той толкова тихо, че едва го чух, а аз имам добър слух. — Значи вие… Разбирам. — Той кимна — Много умно. Може би повече от умно. Възможно е и Калмъс да мисли същото — не знам. Зададохте ми два въпроса — не, три. Отговорът на всички е „не“. Но със сигурност нето сте налучкали. По този начин… хм-хм… Хаусман. Фароу и Калмъс… хм-хм. Разбира се, нямам какво да кажа. — Обърна се към Сади: — Не съм толкова сигурен, че си направила грешка. — Пак към Улф: — Правилно ли ви разбирам? Казвате, че Джерин е бил просто пешка, която е трябвало да бъде жертвувана в преднамерен план за унищожаването на Блънт?

— Това е предположението ми. Това е работната ми хипотеза. Естествено, отговорихте с „не“ на трите ми вънроса: така ще отговорят и останалите трима. Бихте казали „не“ и ако ви попитам дали ви е известно нещо за отношенията им с Блънт, което би било показателно — същото ще ми отвърнат и те. Но когато някой изпитва толкова силна омраза към другиго, че да се стреми непоколебимо към гибелта му, такова чувство не съществува във вакуум. Корените му могат да бъдат открити и аз възнамерявам да го сторя. Или пък това чувство, това силно чувство може да не е насочено към Блънт: може да е отправено към някакъв желан предмет, който би станал достъпен единствено с отстраняването на Блънт. Възможно е за Фароу това да е власт над една промишлена империя чрез леля му; за Хаусман, който е по природа фанатик — някаква чудовищна амбиция; за вас или за Калмъс — може би мисис Блънт. Възнамерявам…

— Не забравяйте, че тук присъствува дъщерята на мисис Блънт, Улф!

— Какво от това? Правя произволни догадки. Не вмъкнах името на мисис Блънт напразно; мистър Гудуин, който я е виждал и е способен на преценка, твърди, че тя би могла несъзнателно да накара някой мъж да наруши второто предписание от десетата божа заповед — не пожелавай жената на ближния си. Но това са само догадки. Възнамерявам да разкрия корените. Не разполагам с легионите на закона, но освен мистър Гудуин имам още трима способни мъже, пък и работата не е толкова неотложно спешна. Мистър Блънт няма да бъде изправен на съд нито тази седмица, нито дори този месец.

Приказваше си, за да слуша гласа си, като дрънкаше за вакууми и корени и цитираше Библията. Той нямаше и най-слаба представа дали Чарлс У. Йъркис бе убил Пол Джерин, за да заличи Матю Блънт, нито се надяваше да получи и капка полезна информация от тази персона. Просто предпочиташе да си приказва, вместо да опита някакъв друг начин да не мисли за задънената улица, в която се намираше.

При това бе попаднал на добър слушател. Йъркис не пропускаше нито дума. Когато Улф спря да си поеме дъх, той попита:

— Подхвърлихте ли своята работна хипотеза на хората от прокуратурата?

Добре. Задоволителният отговор на този въпрос, заедно с подробни обяснения към него, щеше да трае цели три минути. Но Улф само каза:

— Не, господине. Те са се задоволили с Блънт. Аз — не.

Йъркис погледна Сали, после мен, но не виждаше; просто отморяваше очи от Улф, докато решаваше нещо наум. Необходими му бяха няколко секунди, преди отново да погледне Улф.

— Разбирате — започна той, — че за висш служител на важна финансова институция известността, свързана с афера като тази, е… печална. Дори малко… неудобна. Разбира се, за полицията бе както редно, така и необходимо да се срещне с някои от приятелите и колегите ми, да научи дали съм имал някаква връзка с онзи Джерин, но трябва да ви призная, че не ми беше приятно. А сега вие, хората ви, частни детективи, сте се заели да разследвате отношенията ми с Блънт — това може да бъде дори още по-неприятно, но знам, че т мога да ви възпра. Признавам, хипотезата ви е най-малкото допустима. Но мога да ви спестя известно време и усилия и може би ще мога да намаля неприятностите за самия себе си. — Прекъсна, за да преглътне — думите не му идваха лесно. — Широко известно е в банковите кръгове, че предстои избирането на нов председател на нашата банка и че вероятно ще бъда предложен аз, но някои директори — разбира се, малцинство — сега подкрепят другиго. Матю Блънт спада към това малцинство, но естествено, тъй като сега е… при съществуващите обстоятелства не ще бъде в състояние да присъствува на заседанието на управителния съвет идната седмица. Нямаше да ви се наложи да правите кой знае какви разследвания, за да научите това, знаят го стотици хора, но искам да добавя, че този факт не се е отразил върху личните ми отношения с Блънт. Не--че той има нещо срещу мен, става въпрос единствено, че задълженията му към другия кандидат са по-големи, и аз разбирам това, той — също. Няма да допълвам, че аз не съм убил онзи Джерин с цел Блънт да бъде обвинен в убийството му — не искам да удостоявам едно толкова фантастично твърдение с отрицанието си.

Той стана.

— Желая ви успех с хипотезата ви. Другите трима — Хаусман. Фароу и Калмъс са ми само познати и нищо повече, но Матю Блънт е мой стар и скъп приятел, а също и съпругата му. Доближи се към Сали.

— И ти, Сали. Според мен трябва да се прибереш вкъщи, там е мястото ти в такъв момент. Сигурен съм, че баща ти би искал…

На вратата се позвъни. Бих могъл да оставя да отвори Фриц, тъй като все още беше в кухнята и нямаше десет часа, но и без това трябваше да изляза в коридора, за да изпратя Йъркис, затова тръгнах натам. Вестниците не бяха публикували снимка на доктор Виктор Ейвъри, но ако очаквате при вас да се отбие някой много добре печелещ лекар и съзрете пред вратата добре охранен тип на средна възраст в строго сиво палто, с шал и тъмносива мека шапка, отваряте и го поздравявате любезно.

— Доктор Ейвъри?

Докато сваляше палтото си с малко помощ от моя страна, пристигна Йъркис, следван от Сали, и аз забелязах, че Ейвъри бе само един от познатите на Йъркис или пък Йъркис бе прекалено замислен, за да му отдели повече от една дума и кимване, а цялото внимание на Ейвъри бе погълнато от Сали. Той я хвана за ръка, потупа я и каза: „Мило мое дете!“, и я пусна чак като стигнаха до вратата на кабинета. Когато се върнах при тях, след като изпратих Йъркис, Ейвъри седеше на червеното кожено кресло и говореше разправяше на Сали, че бил оставил помощника си в кабинета, за да може да дойде. Като минавах покрай него и го погледнах отгоре, забелязах, че в косата му се виждаха точно толкова бели косми, колкото трябваше да има един добре печелещ лекар.

Обърна се към Улф:

— Малко са нещата, които не бих сторил заради мис Блънт. Всъщност изпитвам отговорност към нея, тъй като аз я изкарах на бял свят. Така че ето ме на ваше разположение, макар да не знам точно за какво. По телефона тя ми каза, че ви е наела да защитавате интересите на баща й — професионално. Правилно ли е да се каже за детектив, че е човек с професия?

— Речникът би го позволил — кимна Улф.

— Добре тогава. Мис Блънт ми съобщи също, че действувате независимо от адвоката на баща й. Това ми се вижда малко трудно, малко неудобно, но нямам право да давам преценки. Единствената професия, за която знам нещичко, е медицината. Сали ми каза, че сте искали да ме видите — ето ме. Бих отишъл много по-далеч, бих се видял и с дявола, стига да е от полза за бащата на мис Блънт.

Улф изсумтя.

— Смятате ли, че той е убил Пол Джерин?

— Не. Не смятам така. — Той не погледна Сали, както бе сторил Йъркис.

— Откога сте член на клуб „Гамбит“?

— От петнайсет години.

— Добре ли се познавате с мистър Хаусман?

— Изобщо не го познавам. Рядко се виждаме освен в клуба. Веднъж годишно се срещаме на рождения ден на Матю Блънт. На този ден мисис Блънт кани гости.

— Познавате ли се добре с мистър Йъркис?

— Не по-добре, отколкото с Хаусман. Съвсем бегло, като се изключи клубът.

— Ас мистър Фароу?

— Него вече го познавам, разбира се. Знаете, че той е племенник на мисис Блънт.

— Да. А с мистър Калмъс?

— Познаваме се от години. Освен че сме приятели, той ми е и пациент. — Ейвъри се разположи по-удобно в креслото. — И четиримата бяха куриери, както, разбира се, ви е известно.

— Известно ми е. После ще говорим повече за тях. Първо, разкажете ни за самото събитие. Доколкото знам, именно мистър Калмъс ви е извикал да отидете при мистър Джерин?

— Точно така. Но още преди това научих, че Джерин бил неразположен — около половин час преди това, когато Йъркис го съобщи на Блънт. Бях на маса номер пет, до Блънт, който играеше на номер шест.

— И после Блънт отиде в библиотеката да вземе каната и чашата и да ги измие.

— Точно така.

— Йъркис ли посъветва Блънт да го стори?

— Ако го е казал, не съм го чул.

— Тогава някой друг?

— Струва ми се, не. Не знам. Йъркис беше куриер на нашите маси. Беше ми съобщил шестия ход на Джерин и аз се съсредоточавах върху отговора си. Опитвах контрагамбита на Албин. Хотлинг го е използувал срещу Додж в 1905 година и го е матирал в шестнайсетия ход. Но може би вие не играете шах.

— Не знам този гамбит. — Тонът на Улф показваше, че не иска и да го знае. — Когато влязохте при Джерин, след като Калмъс ви повика, заподозряхте ли веднага, че е отровен?

— О, не, не веднага. Той се оплакваше от слабост, потиснатост и повръщаше, а такива симптоми могат да се дължат на най-различни причини. Едва когато се оплака, че страда от силна жажда и устата му пресъхва, обмислих възможността за отрова, и то точно за арсеник, но клиничната картина на отравяне с арсеник никога не е една и съща. За всеки случай изпратих да вземат от една близка аптека горчична вода, ферихлоридна тинктура и магнезиев окис, а като ги донесоха, му дадох горчичната вода, но не и тинктурата. Тя е общоприетият антидот за отравяне с арсеник и трябва да се използува само след промивка на стомаха и анализ на секрета. Разбира се, в клуба нямаше необходимото оборудване и когато симптомите се изостриха, повиках линейка и го взеха в болница. В „Сейнт Винсънт“.

— В болницата продължихте ли да се грижите за пациента?

Ейвъри кимна.

— Заедно с лекарите от болницата. Всъщност нататък го поеха те.

— Но вие присъствувахте?

— Да. Докато умря.

— В кой момент Джерин разбра, че е бил отровен?

— Трудно е да се каже. — Ейвъри сви устни. — Когато отидох при него, той си мислеше, че какаото не е било прясно, и това е естествено, тъй като не бе приемал нищо друго. Нали разбирате, всяка храна, която причинява неразположение, е токсична, но едва след като прекара известно време в болницата, той изказа подозрение, че е бил преднамерено отровен. Попитахте кога го е разбрал. Той така и не разбра, но го подозираше.

— Спомена ли нечие име? Обвини ли някого?

— Предпочитам да не ви казвам.

— Пфу! Спомена ли нечие име единствено пред вас?

— Не.

— Спомена ли нечие име пред вас и пред някой друг?

— Да. Пред мен и пред други.

— Тогава полицията го знае, а вероятно и мистър Калмъс. Защо да не го знам и аз?

Ейвъри се обърна бавно, за да погледне Сали.

— Не съм ти казал, Сали — рече той, — нито на майка ти. Но разбира се, предали са го на полицията — край Джерин бяха един лекар и две сестри. Ти ме накара да дойда да се видя с Улф, така че, предполагам, искаш и той да знае. Така ли е?

— Да — отвърна Сали. — искам той да знае всичко. Ейвъри задържа поглед върху нея за миг, отвори уста, затвори я, обърна се към Улф и каза:

— Спомена Блънт.

— Какво каза?

— Каза — предавам ви думите му: „Къде е онзи негодник Блънт? Той стори това, той го стори. Къде е? Искам да го видя. Къде е негодникът?“ Разбира се, бълнуваше. Това не означава абсолютно нищо. Но го каза и полицията знае. — Отново към Сали: — Не го казвай на майка си. Не би било от полза, а на нея и без това й е достатъчно тежко.

Сали го гледаше с широко отворени очи и клатеше глава.

— Защо би… — Тя ме погледна и аз трябваше да кажа нещо.

— Глупости — рекох. — Той не е бил на себе си. — След като вече бях преглътнал цяла камила, макар да ми бе трудно да я храносмилам, нямаше да се задавя от някаква си муха.

Улф, без да изпуска Ейвъри от погледа си, попита: Добави ли нещо повече?

— Не. Това беше всичко.

— Повтори ли го?

— Не.

— Разпитваха ли го? Вие или някой друг?

— Не. Не беше в състояние да бъде разпитван.

— В такъв случай това няма стойност като информация. Да се върнем към клуба. Казахте, че когато сте отишли при него, смятал, че какаото не е било прясно, и естествено, вие сте споделили това подозрение. Направихте ли някакво разследване?

— Да, но без резултат, тъй като от какаото, което бе изпил, не бе останало нищо. Каната и чашата са били отнесени …но вие знаете това. Слязох в кухнята да разпитам готвача и управителя и се поогледах. Не направих обаче единственото нещо, което би трябвало да сторя, и сега съжалявам — дълбоко съжалявам. Би трябвало да попитам Джерин дали е слагал нещо в какаото, нещо, което е носел със себе си. Тогава тази възможност не ми хрумна, тъй като той твърдеше, че на какаото трябва да му е имало нещо още като му го сервирали. Дойде ми наум чак после, два дена по-късно, когато работата стигна дотам, че Блънт бе сериозно заподозрян в предумишлено убийство. Ако бях осъзнал напълно ситуацията още там и в онзи момент, в клуба, щях да разпитвам Джерин настойчиво. Дори щях да претърся джобовете му. Дълбоко съжалявам за това.

— Да не би да искате да кажете, че се е самоубил? А после, в предсмъртния си миг, е обвинил Блънт?

— Не непременно самоубийство. Допустимо е, искам да кажа — по-вероятно е да е сложил в какаото нещо, което е смятал за безобидно. Възможно е да е било някакъв стимулант или на прах, или течност, или дори някакъв специален вид захар, която е обичал. А или погрешка, или поради злонамереността на някое друго лице това безобидно вещество да е било заменено с арсеник в някоя от многобройните му форми. Разбира се, трябвало е да се намира в някакъв вид съд, ходих в клуба, за да го потърся и да разпитам, но бяха изминали два дена и полицията бе извършила щателна проверка. Управителят бе подредил библиотеката във вторник вечерта, а кошчето за отпадъци бе изхвърлено. Полицията ми каза, че у самия Джерин не са намерили нищо, но всъщност те не могат да знаят, тъй като го съблякоха малко след пристигането му в болницата.

Улф изсумтя:

— Значи имате само едно предположение, което не може да бъде подкрепено с доказателства?

— Не съм толкова сигурен и ми е неприятно, че говорите така. — Ейвъри се наведе напред. — Държите се също като Калмъс, когато изказах пред него същото предположение. Калмъс е способен адвокат, блестящ адвокат, но естествено, неговият подход към всеки проблем е юридически. Прав сте, хрумването ми не става за нищо, ако не може да бъде подкрепено с доказателства, но точно там е работата, може би е възможно да се подкрепи и затова исках да ви го кажа, тъй като това е работа за детектив, а не за адвокат. Няма да правя опит да изреждам десетките различни начини, по които би могло да се подкрепи с доказателства, тъй като това е в кръга на вашата професия, не моята. Но ще ви кажа едно; ако аз бях детектив и се стремях да събера доказателства, с които да снема обвинението в убийство срещу Блънт, убийство, което не е извършил, или най-малкото да предизвикам силно съмнение — в никакъв случай не бих го пренебрегвал като предположение само защото не може да се докаже. Не искам да ви се натрапвам, но както разбирате, дълбоко съм загрижен.

— Естествено. — Улф проявяваше търпение. — Съгласен съм, че по предположението ви си струва да се помисли. То има голямото достойнство, че ако може да се докаже, ще снеме подозренията не само от Блънт, но и от другите, които са имали достъп до какаото — от четиримата куриери. Споменах, че после ще се занимаваме повече с тях. Истинският детектив трябва да вземе и тях предвид. Вие направихте едно предположение; сега аз предлагам друго. Някой от онези четиримата е убил Джерин не защото го е мразел, а за да унищожи Блънт. Той е мразел Блънт, а не Джерин. Затова ви попитах дали ги познавате добре. Ако може да се докаже, че…

— Господи! — Ейвъри го гледаше с отворена уста. — Това са глупости! Не говорите сериозно, нали?

— Защо не? Моето предположение си струва да бъде обмислено не по-малко от вашето, а и разследването му ще бъде по-лесно. Защо да са глупости?

— Ами… — Ейвъри разпери ръце. — Може би би трябвало да кажа… неправдоподобно е. Да убиете така един човек, нарочно, човек, който не ви е никакъв, за да се опитате да навредите на другиго… Може би съм наивен за човек на моята възраст и с моя опит, но толкова долно нещо… трудно ми е да го повярвам. Не мога да отрека, че е възможно.

— Значи не са глупости. Но явно би било безполезно да ви питам дали ви е известно нещо, или имате някакво подозрение, което би ни насочило към някого от тях.

— Действително би било безполезно. — Наблегна на тези думи. — Дори да ми бе известно… — Прекъсна рязко, погледна Сали и върна поглед към Улф. — Не, не е вярно. Ако ми бе известно нещо или имах някакво подозрение, бих ви казал. А вие подозирате ли нещо?

Улф поклати глава.

— Ако подозирам нещо, ще го задържа за себе си. Разговарях с трима от тях: с Хаусман, Фароу и Йъркис — и се надявам утре да се видя с Калмъс. Всички се кълнат, че вярват в невинността на Блънт, което е приятно, но не помага. Аз не само се кълна в нея, аз съм обвързан с това. И дали чрез вашето или пък чрез моето предположение, или чрез някакво друго средство, което все още не е измислено, възнамерявам да я докажа.

Ура!