Рекс Стаут
Гамбит (3)

ТРЕТА ГЛАВА

В собствената си малка стая на двайсетия етаж на вестник „Газет“, където на вратата пишеше „Лон Коен“, без да се споменава длъжността му, през две врати от ъгловия кабинет на директора, Лон Коен затвори един от трите телефона на бюрото, обърна се към мен и каза:

— Ако побързаш, възможно е да успеем за вечерното издание. За първа страница ли е?

Отпуснах се на стола и кръстосах крака, за да покажа, че има много време. Поклатих глава:

— Не е дори за втора страница. Търся материали, които може да са били неудобни за отпечатване. Относно Пол Джерин и клуб „Гамбит“.

— Наистина ли! — Той приглади с ръка косата си, която бе почти черна и вчесана назад над полегатото му чело. Този жест ми бе добре познат, но от горчив опит знаех, че не трябва да се мъча да го разтълкувам. Той бе един от най-добрите играчи на покер, с които прекарвам по една вечер всяка седмица — най-добрият е Сол Панцър, с когото ще се запознаете по-нататък. — Да не пишеш труд върху престъпността? — попита той.

— За тази цел ще ми е необходимо само огледало. Нироу Улф разследва убийството в клуба.

— Така, така. Просто от любопитство ли?

— Не. Има клиент.

— Не може да бъде! Кога ще ми позволите да напиша материал за разследването?

— Още утре.

— Кой е клиентът?

— Не знам. Улф не иска да ми каже.

— Обзалагам се, че е така. — Лон се наведе към мен. — Виж сега, Арчи. Едно основно правило. Във вестника изреченията винаги трябва да са в действителен залог, никога в страдателен. Не можеш да кажеш: „Мистър Качински днес бе ухапан от една жена.“ Трябва да кажеш: „Мис Мейбъл Флъм ухапа днес мистър Качински.“ Началното изречение трябва да е: „Даниъл Калмъс, адвокатът на Матю Блънт, нае Нироу Улф да намери доказателства, че Блънт не е убил Пол Джерин.“ А по-нататък споменаваш, че Нироу Улф е най-великият детектив на нашата планета и че с безценната помощ на несравнимия Арчи Гудуин никога не е претърпявал неуспех. Така трябва да се направи. Усмихнах му се:

— Харесва ми. А можеш ли на следващия ден да отпечаташ опровержение от Калмъс?

— Искаш да кажеш, че Калмъс не участвува?

— Не казвам нищо. Защо, дявол да го вземе, не премълчим името на човека, който го е наел, като намекнем, че го знаем, но не го казваме. Това е същото, дори още по-добре. На другия ден хората ще купят милиони вестници, за да научат.

— Няма ли да запълниш поне малко тази празнина? Още сега?

— Не. Няма да ти кажа нито дума повече. Само това, че е нает и че е получил аванс.

— Може ли да спомена, че новината идва директно от теб?

— Разбира се.

Той се обърна и се зае с телефона, със зеления. Разговорът не продължи дълго, тъй като Лон имаше материал само за един кратък абзац. Остави слушалката и ме погледна.

— Точно навреме. Сега да поговорим за продължението в утрешния брой. Не се надявам да ми съобщите подробности, но все пак какво е накарало Улф да сметне, че…

— Ааа! — Вдигнах ръка, за да го прекъсна. — Нахален си като журналист. Сега е мой ред. Искам всичко за всички, което ти е известно или допускаш, но не си отпечатал.

— Това ще ни отнеме цяла нощ. Първо, искам да те попитам и това ще остане само между нас, Улф наистина ли се надява да откачи Блънт?

— Казано само между нас, да — това е замисълът. — Извадих бележника си. — Намерен ли е някакъв съд с арсеник?

— Ама че работа! Тук има нещо! — Беше наклонил глава. — Улф знае ли, че Блънт слязъл в кухнята за какаото и го занесъл на Джерин?

— Да.

— А знае ли, че след като Джерин изпил почти всичкото какао, Блънт отнесъл чашата и каната и ги изплакнал.

— Да.

— Знае ли, че Блънт е изгонил Джерин от апартамента си и му е казал да не закача дъщеря му?

— Не. Ти знаеш ли?

— Не бих могъл да го докажа, но се чува, че полицията може. Един от нашите хора го научи — добър е, Ал Проктър, — научи го от някакъв приятел на Джерин. Искаш ли да разговаряш с Проктър?

— Не. За какво? Това само би засилило вероятността Блънт да е имал мотив, а тъй като е невинен, защо да си губя времето с тази работа. Намерили ли са…

— Ама че работа! Тук трябва да се крие нещо! Господи, Арчи, това е страшно! Хайде, отвори си устата! Неофициално. Няма да публикувам нищо, докато не ми разрешиш. Лъгал ли съм те някога?

— Не, а и сега няма да успееш. Остави това, Лон. Нищо няма да стане. Намерили ли са съда с арсеник?

Той посегна към телефона, постоя малко с ръка върху слушалката, отказа се и се облегна.

— Не — отвърна той. — Според мен не са. Ако го бяха намерили, струва ми се, някой от нашите хора би научил.

— Дали Джерин е знаел, или подозирал, че е бил отровен?

— Не знам.

— Хората на „Газет“ трябва да са разговаряли с онези, които са били там.

— Така е, но през последните четири часа, в болницата при него са били само докторите и сестрите, а те не приказват.

— А преди да го изнесат от клуба, Джерин не е ли посочил към някого с пръст и не се ли е провикнал: „Това е твоя работа, копеле такова!“

— Не. Ако беше, към кого щеше да посочи с пръст?

— После ще ти кажа. Не днес. Кои са отишли в болницата? Знам, че доктор Ейвъри е влязъл в линейката, а Блънт е тръгнал пеш. Кой друг?

— Трима от членовете на клуба. Единият бил Калмъс, адвокатът. Мога да науча имената на другите двама, ако ги искаш.

— Не, освен ако не са Хаусман, Йъркис или Фароу.

— Не са.

— Тогава не си прави труда. Какво казват специалистите? Подочух нещичко във „Фламинго“ и на други места, но не се срещам с журналисти с изключение на теб. Какво говорят? Имат ли някакви идеи? Нещо да им е хрумнало?

— Нищо, което би ти харесало. Разбира се, първите няколко дни идеи не им липсваха, но и те спряха, когато прибраха Блънт. Сега най-важният въпрос е дали Джерин е свалил Сали, или не е. Това не представлява интерес за теб.

— Никакъв. Значи смятат, че с Блънт е свършено? 1 А какво мислят другите?

— Не си струва дори да се споменава. Точно поради това новината ви е бомба.

— Добре. Значи откакто са обвинили Блънт в убийство, никой друг не е привлякъл вниманието. Но дали е било така преди това? Какво е било отношението към четиримата куриери. Имам предвид Хаусман, Йъркис, Фароу и Калмъс. Трябва да сте насъбрали доста факти, които не сте отпечатали.

Лон ме изгледа така, сякаш хвърлям втори поглед на обърнатата с лице надолу карта пред мен, повдигам веждата си и качвам мизата до тавана.

— Какво ли не давам — рече той, — за да разбера за кого от тях искаш да научиш нещо. Дявол да го вземе, ние бихме могли да ти помогнем. И тук не страдаме от липса на глупаци, но имаме и способни хора. На твоите услуги сме.

— Прекрасно — отвърнах. — Изпрати ми имената и телефонните им номера. Кажи им да не ми звънят, аз ще ги потърся. Хайде, разкажи ми за куриерите. Започни с Калмъс.

Разказа ми. Не само онова, което помнеше, а и което се намираше в папките. Изписах осем страници от бележника си с най-безполезните факти, които можете да си представите. Човек, разбира се, никога не знае — веднъж Улф успя да реши някакъв много труден ребус единствено защото Фреди Дъркин докладва, че едно момченце си купило дъвка за балончета от две различни места, но е безсмислено да си правя труд да ви разказвам, че Йъркис бил полузащитник като студент в Иейл или че Фароу често бил изхвърлян от кабарета. Ще се огранича само с най-същественото.

Ърнст Хаусман, седемдесет и две годишен, пенсиониран, но все още собственик на половината капитал на голяма фирма от Уол Стрийт, бе вдовец без деца, без приятели (дали Блънт се е смятал за такъв?) и без кучета. Прекомерното му увлечение по шаха бе известно на всички. Притежаваше най-хубавата колекция шахматни фигури в света, около двеста комплекта — единият бе от имперски нефрит в бяло и зелено.

Мортън Фароу, на трийсет и една, неженен, живееше в апартамента на Блънт на Пето Авеню (което Сали не спомена). Беше помощник-заместник-директор на текстилната корпорация „Блънт“. Вечерта на тринайсети януари — същата вечер, когато станал инцидентът в клуб „Гамбит“ — бил глобен за превишена скорост.

Чарлс У. Йъркис, четирийсет и четири годишен, първи заместник-председател на акционерното дружество „Континентал Банк“, бе женен и имаше две деца. На двайсет и шест годишна възраст той се бе класирал единайсети сред четиринайсетте участници в ежегодния шампионат по шах на Съединените щати и оттогава не бе участвувал в турнири.

Даниъл Калмъс, на петдесет и една години, виден юрисконсулт, съдружник във фирмата „Макини, Бест, Калмъс и Грийн“, бе вдовец с четири деца, всички вече женени. Един от членовете на клуба бе заявил пред репортьор на „Газет“, че Калмъс не бил сред играчите, а участвувал единствено като куриер и това много го изненадало, защото според него тъкмо Калмъс, най-добрият шахматист на клуба, би могъл да победи Джерин.

И тъй нататък. Докато се ровех в папките, Лон няколко пъти звънна по телефона, няколко пъти му се обадиха разни хора, но той не ме изпускаше от очи. Вероятно смяташе, че ако Улф проявява особен интерес към някого от четиримата, аз бих могъл да се издам, като примигна или свия устни. Не исках да го разочаровам, затова измъкнах едно листче и го мушнах в ръкава си, а после, като оставих папките обратно на бюрото му, той ме попита:

— Не искаш ли да ти дам копие от онова, което пъхна в ръкава си?

— Е, добре, поне направих опит — рекох аз, издърпах листчето и му го подадох с два пръста. На него бях надраскал с молив: „8 февруари, 11,40 сутринта. Л. К. се оплака, че А. Г. пак го е поставил в шах.“ — Ако „Л. К.“ означава „Лон Коен“, това може би дава някакво обяснение.

— Разкарай се! — Той хвърли листчето в коша. — Има ли нещо друго?

— Само няколко дреболии. Как изглежда Сали Блънт?

— Нали Блънт отпада?

— Той — да, но възможно е тя да знае някои факти, които ще ни бъдат нужни. Ще ми е от полза да съм подготвен за срещата си с нея. Разбила ли е много мъжки сърца?

— Не. Естествено, ние продължаваме да се интересуваме от нея, а вероятно и полицията я има предвид. За повечето момичета на нейните години и от такова семейство винаги се намира нещо, което не е за показ понякога малко, понякога — ако се поровиш — повече, но тя явно е различна. Изглежда чиста, би трябвало да представлява интересна новина, но за съжаление не е. Не сме научили нищо срещу нея, дори във връзка с Пол Джерин, и се съмнявам дали полицията има нещо.

— Къде е учила?

— В колежа „Бенингтън“. Завършила е миналата година.

— А какво ще ми кажеш за майка й? Разбира се, върху нея не падат подозрения, но възможно е и тя да знае някои факти. Известно ли ти е нещо за нея?

— И още как. Казал съм на жена си да не се чуди какво ще правя, ако умре. Ще се оженя за Ана Блънт. Не знам по какъв начин, но ще успея.

— Значи я познаваш?

— Не сме се запознавали, но съм я виждал няколко пъти, а това е достатъчно. Не ме питай защо. Не говоря нито за външността й, нито за зова на жлезите си. Тя е в състояние да омагьоса всекиго, но не съзнава това. Ако го съзнаваше, щеше да проличи, а това би развалило всичко. Както казваш, върху нея може и да не падат подозрения, но сега, когато съпругът й е арестуван за убийство, тя си заслужава да влезе в новините и по всичко личи, че не само аз съм на такова мнение. Ана Блънт привлича. Притегля като магнит.

— И?

— Както изглежда, няма „и“. Явно и тя е чиста. Трудно е да се повярва, но бих искал да е така. Известно ти е, че имам щастлив брак, жена ми се радва на добро здраве, надявам се, че ще е вечно жива, но все пак е приятно да си сигурен, че наблизо има някой като Ана Блънт — за всеки случай. Не мога да разбера защо не я сънувам. Какво пък, сънищата на мъжа са си негова лична работа. Ако я видиш, непременно ми кажи как ти е подействувала.

— С удоволствие. — Аз станах. — Този път няма да ти благодаря, защото ти дадох повече, отколкото получих от теб.

— Искам още. Дявол да го вземе, Арчи, нещо съвсем малко за утрешния брой!

Отвърнах, че ако науча нещо повече, ще му съобщя, взех палтото и шапката си от стола и тръгнах.

Отправих се пеш към центъра. Исках да пораздвижа краката си, да поемам дълбоко в гърдите си студения чист въздух, да гледам как снежинките прехвърчат около мен и после продължават пътя си надолу. Такава разходка би трябвало да бъде идеално средство, за да подредя мислите си, стига в главата ми да имаше нещо за подреждане. Отгоре на всичко, макар самият аз вече да бях приел предполагаемата невинност на Матю Блънт, разумът ми все още отказваше да се съгласи с това и все се мъчеше да насочва вниманието ми към фактите, които ни бяха известни засега, а това ми действуваше деморализиращо.

Вървях по Шесто Авеню и като наближих Трийсет и пета улица, часът бе едва четири и половина, затова, вместо да свия към къщи, продължих към центъра. Улф нямаше да слезе от оранжериите преди шест, а беше безсмислено да се прибирам само за да седна зад бюрото си и да размишлявам върху някакви полезни неща, след като нямаше такива. И така, продължих пеш чак до Дванайсета улица, свих наляво, спрях на половината път до другата пресечка и насочих поглед към една четириетажна тухлена сграда, боядисана в сиво, със зелени орнаменти, от другата страна на улицата. Отдясно на вратата бе окачена месингова табелка с красив, лъскав надпис: „Клуб «Гамбит»“. Прекосих, влязох в преддверието, натиснах дръжката, но бе заключено, позвъних, бравата щракна, отворих и влязох.

Разбира се, просто гледах да се залъжа с нещо. Вероятността да разкрия някакви нови факти, с които да се захванем, бе по-малка от едно на милион, но поне можех да докажа на себе си, че съм способен да се преборя със собственото си съмнение. В коридора имаше дълга закачалка и докато оставях палтото и шапката си, от вратата отдясно се появи някакъв човек и ме попита:

— Търсите ли някого?

Беше Бърнард Наш, управителят. В „Газет“ бяха отпечатали снимката му. Той бе висок мъж, с тесни рамене и дълго тъжно лице. Отвърнах: „Проверявам нещо“, и се насочих към вратата, но Наш не ми отстъпи да мина, а попита:

— От полицията ли сте?

— Не — рекох, — от Марс. Колко пъти трябва да видите едно лице, за да го запомните?

Ако бях спрял, сигурно щеше да поиска да му покажа значката си, но аз продължих и минах почти през него. Помещението беше голямо. Очевидно шахматните маси са били специално подредени за сеанса, защото сега имаше много повече от дванайсет, горе-долу два пъти повече. На три от тях играеха, а при едната имаше няколко зяпачи. Спрях само за да се огледам набързо, и продължих към отворената врата в дъното, последван от управителя. Ако маса номер шест, масата на Блънт, е била в редицата покрай лявата страна, той се е намирал само на три метра от вратата на библиотеката.

Библиотеката бе толкова малка, че можеше да мине за уютна. Вътре имаше четири кожени кресла, а до всяко — лампа за четене и масичка с пепелник. Двете стени и част от третата бяха запълнени с книги. В единия ъгъл имаше шахматна маса с мраморен плот на жълти и кафяви квадрати, а фигурите не стояха на изходните си позиции, а бяха разместени по тях. В „Газет“ бяха писали, че фигурите са от слонова кост и лапис-лазул от Кокча и заедно с масата били собственост на Луи XIV; фигурите били подредени на позициите след деветия ход от най-прочутата партия на Пол Морфи — победата му над херцог Брънзуик и граф Изуар в Париж през 1858 година.

Канапето бе до лявата стена, но масата пред него липсваше — имаше само две малки масички от двата края. Изгледах Наш.

— Преместили сте масата.

— Разбира се. — Тъй като не бях нищо повече от полицай, така си мислеше той, не беше необходимо да добавя „сър“. — Казаха ни, че можем да местим мебелите.

— Да, инспекторът така ще каже, след като членовете имат такива доходи. Ако беше някоя дупка, щеше да я държи запечатана цял месец. Часовникът ви със секундарник ли е?

Той погледна ръката си.

— Да.

— Добре, засечете ми времето. Проверявам нещо. Слизам в кухнята и веднага се връщам. Аз също ще го засека, но два часовника са по-сигурни от един. Щом кажа „Почвайте.“ — Погледнах часовника си. — Почвайте! — Тръгнах.

Освен вратата, през която влязохме, имаше само две други — едната бе към коридора, а до другата в дъното на помещението имаше вратичка, която вероятно бе за някакъв старомоден кухненски асансьор. Приближих се към нея — не към асансьора, — отворих и влязох. Имаше малка площадка и стълби, които водеха надолу, тесни и стръмни. Слязох и се озовах в кухнята, която се оказа по-голяма, отколкото очаквах, и в нея нямаше нищо старомодно. Неръждаема стомана и флуоресцентно осветление. Закръглен плешив човечец в бяла престилка, седнал на висок стол със списание в ръка, примигна срещу мен и промърмори:

— Господи, още един!

— Оставяме най-добрите за накрая. — Попитах го безцеремонно: — Вие ли сте Лаги?

— Наричайте ме Тони. Защо питате?

— Не ви познавам достатъчно добре. — Обърнах се и се изкачих по стълбите.

В библиотеката Наш, който явно не бе помръднал от мястото си, погледна часовника си и съобщи:

— Една минута и осемнайсет секунди.

— Почти същото — кимнах аз. — В показанията си сте казали, че когато Блънт слязъл първия път да вземе какаото, останал в кухнята около шест минути.

— Не е вярно. Казах около три минути. Ако не… О! Опитвате се да… Разбирам. Знам какво съм казал в показанията си.

— Добре. И аз знам. — Тръгнах към вратата на голямата стая, влязох и се приближих до масата, около която стояха няколко зяпачи. Нито те, нито играчите ме удостоиха с поглед. Някаква пешка атакуваше единия от черните офицери, а когато черните вдигнаха топа, за да направят ход, повдигнах веждата си, но после видях, че бялата пешка бе блокирана. Чух гласа на Наш зад рамото си:

— Този човек е от полицията, мистър Каръдърс.

Не ме удостоиха с поглед. Белите — очевидно мистър Каръдърс — казаха, без да отместват глава:

— Не ни прекъсвайте, Наш. Знаете, че не бива. Пленителна игра, стига да ви запленява. Тъй като си нямах друга работа, останах да погледам половин час, като предвиждах ходовете както на белите, така и на черните. Не познах нито веднъж. Когато черните преместиха топа си там, където белите можеха да го вземат с коня, но се разкриваха за шах от офицера, който не бях видял, приех, че никога няма да стана Ботвиник, нито дори Пол Джерин, и отидох в коридора за шапката и палтото си. Единствените думи, които си бяха разменили, бяха, когато белите преместиха една пешка, а черните измърмориха: „Така си и знаех“, а белите отвърнаха също с мърморене: „Очевидно.“

Снегът валеше по-силно, но все още оставаха двайсет минути до шест, затова повървях пеш още малко. Що се отнася до съмненията ми, сега разполагах с някои нови сведения, върху които да размишлявам, бях огледал местопрестъплението и дори бях установил жизненоважния факт, че за да слезеш до кухнята и да се върнеш, са необходими седемдесет и осем секунди, но съмненията продължаваха да ме гризат. Към Осемнайсета улица се отказах да размишлявам и започнах да зяпам минувачите. Момичетата изглеждат по-добре в снежни бури, особено вечер.

Изкачих стъпалата пред старата кафява къща и завъртях ключа: установих, че резето не бе сложено, така че не бе нужно да звъня на Фриц. Отърсих снега от палтото и шапката си, преди да вляза, оставих ги на закачалката в коридора и отидох в кабинета, където ме поздравиха само с един поглед накриво. Улф седеше при бюрото си с книгата, която четеше в момента — „Африкански генезис“ от Робърт Ардри. Приближих се до моето бюро, седнах и разгърнах последния брой на „Газет“. Получавахме го в три екземпляра — един за Улф, един за Фриц и третият за мен. Онова, което търсех, се намираше на първа страница — първата бележка под „Последни известия“. Вероятно Улф се бе съсредоточил върху някакъв дълъг абзац, защото, преда да вдигне глава и да проговори, измина цяла минута.

— Вали ли сняг?

— Да. А да знаете какъв вятър духа! Той върна поглед към книгата си.

— Неприятно ми е да ви прекъсвам — продължих аз, — но после може да забравя да ви кажа. Срещнах се с Лон Коен. Поместил го е в днешния брой, както може би сте забелязали.

— Не съм поглеждал. Ти откри ли нещо полезно?

— Нищо, което би било от полза за мен. Но може би ще представлява интерес за вас. — Извадих бележника от джоба си.

— Съмнявам се. Ти имаш нюх. — Той продължи да си чете.

— Отидох да разгледам и клуб „Гамбит“. Той не каза нито дума.

— Известно ми е — рекох, — че тази книга е изключително интересна. Както ми споменахте на обяд, в нея се разказва за случилото се в Африка преди стотици хиляди години, а съзнавам, че това е по-важно от нещата, които стават тук сега. Разговорът ми с Лон може да почака, а в клуба не свърших нищо, освен дето видях канапето, където е седял Джерин, и изгледах една партия шах. Но вие казахте на мис Блънт, че ще й съобщите с кого искате да се срещнете най-напред. Ако се надявате да ви докара някого довечера, трябва да й позвъня още сега.

— Не е спешно — изсумтя той. — Вали сняг.

— Да. До започването на процеса може и да се проясни. Не ви ли се струва?

— Дявол да го вземе, не ми вади душата!

Значи се разтакаваше. Тъй като една от най-важните ми функции бе да го пришпорвам, когато надделееше отвращението му към работата, всичко зависеше от мен, но все още се измъчвах от съмнения. С това, че огледах местопрестъплението, не бях постигнал нищо. Щом като аз не можех да си кажа: „Дръж!“, и да се нахвърля върху работата, как бих могъл да се надявам да насъскам него? Станах и отидох в кухнята, за да попитам Фриц дали се е обаждал някой, макар вече да знаех, че никой не бе звънил, тъй като не бях намерил никаква бележка на бюрото си.

През следващия час обаче позвъниха три пъти преди обяд и два пъти, докато обядвахме — първо, от „Таймс“, „Дейли Нюз“ и „Поуст“, а после от двете телевизионни мрежи, Си Би Ес и Ен Би Си. Пред всички потвърдих съобщението в „Газет“ и им казах, че нямаме какво друго да добавим. От „Нюз“ се сърдеха, че съм го дал на „Газет“, а от „Таймс“, разбира се, се помъчиха да настояват да разговарят с Улф. Когато прозвучат тръбите за Страшния съд, „Таймс“ ще поиска да чуе от устата на самия Архангел Гавраил дали новината е достоверна, а за следващия си брой ще се помъчи да получи потвърждение от още По-Висшестоящи Инстанции.

След като си разчистих сметките със Си Би Ес, върнах се в трапезарията, за да си разчистя сметките и с втората си порция крем от папая, и тогава на вратата се позвъни. Като сме на масата, отваря Фриц. Той излезе от кухнята, тръгна през коридора към външната врата и след минута се върна, влезе и съобщи:

— Мистър Ърнст Хаусман. Каза, че името му сигурно ви е известно.

Улф ме изгледа, но не като приятел, нито дори като верен помощник.

— Арчи! Това е твоя работа.

— Не, сър. Ваша. Вестник „Газет“. Просто изпълних инструкциите ви. Казахте, че убиецът може да сметне за необходимо да предприеме нещо, и ето че е дошъл.

— Пфу! В тази виелица?

Той говореше сериозно. В хубав ден би се осмелил да рискува живота си в уличното движение само по строго лична работа, а сега бе нощ и освен това валеше сняг.

— Налагало му се е — рекох. — Разбрал е, че след като вие сте се заели с тази работа, с него е свършено, и е дошъл да си признае. — Бутнах стола си назад и станах. Да дойде, без да сме му определили час и преди да сме си изпили кафето! Улф бе способен да нареди на Фриц да каже на посетителя да дойде утре сутринта.

— Добре, Фриц — казах аз. — Сам ще се оправя.