Рекс Стаут
Гамбит (13)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Три часа по-късно, в десет без двайсет, стоях в нишата в дъното на коридора до кухнята и наблюдавах през дупката в стената трупата, събрана за онова, което според мен бе една от най-сполучливите шаради, поставяни някога от Улф.

Откъм кабинета дупката бе прикрита с красива картина, изобразяваща водопад, окачена на стената на метър и половина вдясно от бюрото на Улф. Откъм нишата бе закрита с метален капак, разположен на височината на очите; капакът се отваря встрани без ни най-малък шум, а ако застанете там, ще установите, че направеният по поръчка водопад не ви пречи да наблюдавате и да слушате какво става в кабинета. Ако си бях останал при бюрото, бих наблюдавал и слушал много по-добре, но нямаше как да съм вътре, след като бях позорно уволнен, пък и столът ми щеше да е малък за двама, а сега на него бе седнал Сол Панцър.

В десет без двайсет влезе Улф, отиде до бюрото си, поздрави присъствуващите с три скъпернически кимвания — наляво, в средата, надясно — и седна. Всички, с изключение на Сол, бяха дошли по молба на мисис Блънт — тя им се бе обадила след телефонния си разговор с Улф. Сол я бе настанил в червеното кожено кресло съгласно указанията ми. На първия ред жълти столове най-отляво седеше Сали, Ърнст Хаусман бе в средата, а доктор Ейвъри — отдясно, до Сол, който се намираше при моето бюро. Зад тях бяха племенникът, Мортън Фароу, и банкерът Чарлс У. Йъркис.

Единствено Сали имаше някаква представа за това какво се готви. Тъй като трябваше не само да бъде инструктирана, но и да репетира грижливо ролята си, тя бе пристигнала в седем и половина и бяхме вечеряли заедно в кухнята. Вечеряхме в кухнята по две причини — за да може Улф да спази правилото си да не говори за работа на масата и за да дадем възможност на Фриц да чуе за какво си говорим. Възможно бе някой от тях да зададе някакъв въпрос на Фриц, когато им отваряше вратата, въпрос, на който трябваше да отвърне според изискванията, и се налагаше той добре да знае какво да каже. На Сали не й бе известно само едно — че ще наблюдавам представлението през дупката. Както и да е, това не бе част от него — гледах само за да минава време и за да видя и чуя как Улф ги засипва с лъжи; пък и Сали сигурно би поглеждала толкова начесто към картината с водопада, че можеше да привлече внимание, а Улф искаше цялото внимание за себе си.

Постигаше го — седем чифта очи го гледаха внимателно.

— Не ви благодаря, че сте дошли — започна той, — не само защото дойдохте заради мисис Блънт, не заради мен, а и защото не съм в настроение да изпитвам благодарност за абсолютно нищо. Както всички знаете, преди три дни, в понеделник, мис Блънт ме нае, за да защитавам интересите на баща й. Самият той вчера ми изпрати писмено пълномощно, с което от своя страна наема услугите ми, въпреки че научих това едва тази сутрин. Сега съм принуден да направя едно изключително унизително признание и реших, че трябва да го направя пред всички вас — пред вас, които поради загрижеността си бяхте така добри да дойдете да се срещнете с мен и да отговорите на въпросите ми. Някой от вас наистина е извършил двойно убийство — някой от вас е убил Пол Джерин и Даниъл Калмъс, но не можех да не го поканя, защото не знам кой е. Няма да ви зъдържам дълго. Исках просто…

— Това е клевета — избърбори Хаусман. — Злословене. — Той разтвори устни и оголи зъбите си. — Освен ако можете да го докажете. Можете ли?

— Не. — Улф се бе обърнал в профил и не виждах очите му. — Нито пък се надявам. Оттеглям се от случая. Ще върна на мис Блънт хонорара, който ми даде. Не съм получавал хонорар от баща й.

Не мога да ви предам реакциите на другите, защото бях насочил цялото си внимание към Сали. Тя се справи добре с ролята си. Погледна го втренчено, отвори уста, а после скочи и извика:

— Не можете да постъпвате така! Не можете! Къде е Арчи?

Бих могъл да ви предам какво правеше мисис Блънт, стига да имаше нещо за предаване, тъй като я виждах в профил почти на една линия със Сали, но тя нито помръдна, нито каза нещо.

— Седнете — нареди Улф на бившата си клиентка. — Дявол да го вземе, не ме прекъсвайте. Това е най-унизителният миг в дългата ми практика и не искам да го протакам. Мистър Гудуин не е и никога няма да бъде тук. Заслужил си…

— Защо? Къде е?

— Не знам. Седнете! Ако ви трябва, потърсете го в пъкъла; ако не е там, то там му е мястото. Заслужил си го е! — Улф обърна глава към мисис Блънт. — Насилвам се да ви погледна в очите, госпожо. Днес ви съобщих, че вчера вниманието ми бе насочено към мистър Калмъс, но не ви описах какво предприех. Вчера следобед натоварих четирима души с тази работа. Един от тях е тук — при бюрото, което принадлежеше на мистър Гудуин, — мистър Сол Панцър. На двама от тях възложих известни задачи във връзка с мистър Калмъс. На другите двама — мистър Панцър и мистър Гудуин — бе наредено да държат мистър Калмъс под постоянно наблюдение, като си поделят времето. Късно следобед, поради неизбежно стечение на обстоятелствата, мистър Панцър изпуснал Калмъс от очи и когато телефонира, за да ми съобщи… — Той се обърна: — В колко часа, Сол?

— В четири и трийсет и девет — рече Сол. Улф продължи:

— …мистър Гудуин му каза, че ще го чака пред къщата на мистър Калмъс и ще поеме наблюдението за през нощта. Срещнали се там няколко минути след шест, мистър Панцър приключил работата си за деня, а мистър Гудуин си намерил подходящо място да наблюдава входа на къщата. Разбира се, първото и ненарушимо правило при този вид работа е наблюдението да бъде постоянно. В противен случай…

— Нищо не разбирам. — Мисис Блънт погледна Сали. — Ти отиде там с него… с мистър Гудуин. Каза ми, че сте излезли в десет.

Въпросът й бе нарочно предизвикан. Тази точка трябваше да бъде спомената. Не само че милиони хора — всички онези, които четяха криминалната хроника във вестниците — знаеха, че двамата със Сали бяхме влезли заедно, но знаеха и в колко часа; освен това Сали ми бе споменала, че казала на майка си как в сряда е вечеряла с Улф и с мен. Бяхме обсъдили въпроса дали да не инструктираме и мисис Блънт и да направим репетиция с нея и със Сали, но се отказахме поради прекалено големия риск. Не беше сигурно дали мисис Блънт изобщо би се съгласила, а дори да се съгласеше, можеше да обърка всичко. А тази точка трябваше непременно да бъде спомената.

Сали се справи с ролята си блестящо.

— Така ти казах, знам — отвърна тя на майка си, без да й се извинява. — Само че се срещнахме там. Не исках да ти казвам, че по своя воля съм отишла на тази среща, за да накарам Добс да го пусне в апартамента на Дан. Предполагам… срам ме беше. Ако беше ме взел със себе си, ако ме беше принудил да отида… щеше да е друго. — Тя рязко се обърна към Улф. — Мистър Улф, къде е той?

Улф пренебрегна въпроса й.

— Както казах — продължи той към мисис Блънт, — такова наблюдение трябва да е непрекъснато, защото иначе резултатът му е нула. Естествено, мистър Гудуин знаеше това. Но докато е бил на поста си или по-точно докато е трябвало да бъде да поста си, някакъв човек, когото той щеше да разпознае, защото е бил някой от присъствуващите в тази стая, е влязъл в къщата, след малко си е излязъл, само че мистър Гудуин го е изпуснал. От негова страна това бе непростимо неизпълнение на задълженията му и сутринта, като се върна тук, след като бе прекарал нощта с полицията и с прокурора, сериозно го смъмрих. Но днес следобед, когато се завърна след разговора със съпруга ви, научих, че става въпрос за нещо още по-лошо. Той призна, че бил напуснал поста си за почти цял час. Отказа да съобщи къде е ходил, но това нямаше значение. Ако си беше изпълнил задълженията, ако не бе злоупотребил с доверието ми, сега щях да знам кой е убил и Джерин, и Калмъс и можех да приключа работата, за която дъщеря ви и съпругът ви ме наеха. — Той завъртя глава — първо надясно, после наляво. — Щях да знам кой от вас е коварен приятел и двоен убиец и щях уверено да продължа. Сега това е невъзможно. Относно Джерин — вероятността да бъдат открити някакви неопровержими улики е толкова слаба, че е безнадеждно; а що се отнася до Калмъс, ако съществуват някакви улики, то те ще бъдат разкрити от полицията по обичайните й методи, не от мен. И така, аз се оттеглям. Това е най-голямото унижение, което някога ми се е налагало да понеса, и смятах, че всички вие трябваше да чуете признанието ми. Дължах ви това, но нищо повече, оттеглям се. — Той бутна стола си назад и стана. — Както споменах, уволних Гудуин и добре ще се погрижа да загуби разрешителното си на частен детектив. Пфу! Той не е способен да работи каквото и да е! — Направи една крачка: — Мис Блънт, мистър Панцър ви е приготвил чек за сумата, която ми платихте… Сол, дай й го. — Улф тръгна към вратата.

Пак не мога да ви предам реакцията им и в никакъв случай думите им, защото бях насочил цялото си внимание върху човека, с когото се надявах да разговарям след около час — доктор Ейвъри. Той изигра ролята си не по-зле, отколкото Сали своята. Когато Улф си излезе, той стана, отиде до мисис Блънт, наведе се към нея и й каза нещо, но останалите също говореха и не можах да го чуя; а когато Хаусман се присъедини към тях, той му направи място и след малко се приближи към Сали; точно тогава стиснах зъби — когато Ейвъри хвана Сали за ръка. Или щеше да се отдръпне, или да замръзне, като я докоснеше, но дявол да го вземе, тя не направи нищо и контролираше изражението си така, сякаш бе репетирала с години. Прекрасно. Спаси я Сол, като пристигна с чека; сега тя можеше да се обърне, за да му каже, че не го иска, но най-накрая го прие, тъй като това влизаше в сценария. Докато си го прибираше в чантата, затворих капака и се оттеглих в кухнята. Шансът някой от тях да свие наляво вместо надясно на излизане от кабинета и да се сблъскаме бе едно на милион и все пак беше нежелателно. В кухнята извадих от хладилника пакета мляко и си налях една чаша. Идваше време за моята роля и имах нужда малко да се подкрепя. Фриц бе излязъл в коридора, за да помогне на Сол да ускори отпращането на гостите.

Чувах ги, като си тръгваха, чух как на два пъти се затвори външната врата, но останах в кухнята дори след като Фриц се появи, за да ми съобщи, че хоризонтът е чист. След няколко минути влезе Сол, спря, опули очи и ме попита:

— Какво търсиш тук? Днес е денят на твоя позор, пък и аз харесвам новата си работа. Фриц, помогни ми да го изхвърлим.

— Как не! — рекох. — Ще се справя с вас двамата със завързани ръце. Тя си изигра ролята много добре, нали?

— Много добре. Както и той.

— Естествено. Той има много опит. Ама и теб те биваше. Как само произнесе: „Пет и трийсет и девет“ — туш!

— Отидох до вътрешния телефон, натиснах копчето за стаята на Улф и чух гласа му: „Да?“

— Отидоха си и аз потеглям. Някакви промени?

— Не. Действувай.

— Добре. Ще се постарая да не злоупотребя пак с доверието ви. — Окачих слушалката, взех палтото и шапката си от стола, където ги бях приготвил, сложих си ги, грабнах багажа си — чантата, която също бях приготвил предварително, казах на Сол, че се надявам да му се обадя скоро, и излязох през задната врата. Възможно бе на слизане по стъпалата убиецът да си бе навехнал глезена и сега да седеше навън да го разтрива. Задната врата води към малък двор, където Фриц отглежда билки или поне се мъчи да го прави, а в дъното му има заключена врата и двуметрова ограда. Фриц дойде да затвори вратата след мен. Оттам през тесен проход между две сгради излизате на Трийсет и четвърта улица. Часът бе десет и четвърт, когато взех такси и казах на шофьора да ме закара в хотел „Талбот“, където си бях запазил стая, а в единайсет и четвърт се качих в стая 914, позволих на пиколото да закачи палтото ми, дадох му бакшиш и му казах „лека нощ“, приближих се до телефона и помолих телефонистката да ме свърже с един номер.

Едно от милионите дребни неща, които човек научава и които вероятно никога няма да са му от полза, но все пак знае ли се, е как да различавате гласа на енергичната млада дама от службата за приемане на съобщения по телефона от гласа на някоя прислужница или секретарка. Обяснението би отнело цяла страница, затова го пропускам. Тъй като доктор Ейвъри бе ерген, не можеше да става въпрос за съпруга или дъщеря. Жената, която ми се обади, бе от службата за приемане на съобщения. Тя ми каза, че доктор Ейвъри не си е вкъщи, но по-късно ще се свърже с него и дали не искам да му предаде нещо. Исках. Съобщих й името си, телефона и номера на стаята и добавих, че трябва да разговарям с Ейвъри колкото може по-скоро по изключително спешна работа.

Службите за приемане на съобщения са често дяволски досадни. Ако позвъните на някой телефон и не ви отговорят, можете да продължите да опитвате, но щом ви се обадят от такава служба, единственото, което ви остава, е да чакате, без да знаете дали съобщението ви ще бъде предадено; а ако продължите да им звъните, да речем, през десет минути, телефонистката побеснява и можете да се обзаложите със сигурност, че няма да го предаде. В случая обаче нямаше от какво да се оплаквам. Бях решил да започна да се притеснявам в дванайсет без четвърт и да позвъня отново в полунощ, така че едва се настаних на един стол с „Газет“ в ръка, когато в 11,20 телефонът позвъни. Станах, вдигнах слушалката и казах: „Ало.“

— Кой се обажда? — попита някакъв глас. Въпрос, зададен с подобен тон, не заслужава отговор, затова казах:

— Кой иска да знае?

— Аз съм доктор Виктор Ейвъри. Арчи Гудуин ли е?

— Да. Трябва да съм сигурен, че сте вие, докторе, заради вашата, както и заради собствената си сигурност. Възможно е да си спомняте, че във вторник вечерта споменахте пред Нироу Улф как се казва онзи гамбит, който сте използували срещу Пол Джерин. Как се казваше… гамбитът?

Кратко мълчание.

— Контрагамбитът на Албин.

— Добре. Има ли някаква вероятност да ни подслушват от друг апарат?

— Не.

— Искам да се видим. Дълго е за разправяне и само ще ви нахвърля накратко нещата. Вече не работя за Нироу Улф. Следобед бях уволнен. Вчера в шест часа вечерта той ме изпрати да държа под око входа на къщата на Даниъл Калмъс и да не го изпускам. Когато му докладвах тази сутрин, след като бях прекарал нощта в полицията, казах, че не съм видял никого, когото познавам, нито да влиза, нито да излиза. Следобед Улф се нахвърли върху мен и ме накара да призная, че съм напуснал поста си за около час. След това ме изрита.

— Това е неприятно.

— Да. Но работата е там, че го излъгах. Не съм напускал поста си. Не мръднах оттам цяла вечер и видях един човек, когото разпознах, да влиза и да излиза. Това е, което исках да обсъдя с вас.

— Защо с мен?

— Ами вие имате голям опит да давате съвети на хората. Всички постоянно питат докторите за какво ли не. Мисля, че мога да си възвърна работата, ако отида при мистър Улф и му кажа истината, но искам да знам дали вие бихте ме посъветвали да постъпя така. Не мога да отлагам — ако изобщо отида при него, ще го сторя утре. Затова ще трябва да ви видя — да речем, към обяд? В един часа?

По-дълго мълчание. После ми каза с непоколебимо спокойствие в гласа си:

— Не вярвам на нито една ваша дума. Това е някакъв недодялан номер. Не искам да имам нищо общо с това.

— Добре. Съжалявам, но вие, разбира се, ще съжалявате повече от мен. Лека нощ и приятни сънища.

Затворих, погледнах часовника си, върнах се на стола и отново взех вестника в ръка. Единственият въпрос бе колко време ще измине. Половин час? Не. Точно след осемнайсет минути телефонът позвъни и когато го вдигнах и казах „Ало“, чух неговия глас:

— Гудуин?

— На телефона. Кой се обажда?

— Виктор Ейвъри. Като поразмислих, реших, че може би ще съм в състояние да ви дам някои полезни съвети. Не на обяд и не в един часа, защото имам пациенти. Всъщност ще ми е трудно да се видим преди седем вечерта. Най-доброто място за частен разговор е в кола и за целта можем да използуваме моята. Ще ви взема в удобен за вас…

— Достатъчно — прекъснах го аз. Бе време да стана груб. — Да не си мислите, че имате работа с някоя квачка? Слушайте и запомнете. Има едно ресторантче, „Пиоти“, П-и-о-т-и, на Тринайсета улица малко на изток от Второ Авеню. Ще бъда там, вътре, ще ви чакам утре в един часа. Ако не дойдете до един и петнайсет, ще отида направо при Нироу Улф. Ще отида при него дори да дойдете, ако не носите сто хиляди долара в брой. Лека нощ още веднъж.

— Почакайте! Това е нечувано! Не бих могъл в никакъв случай да намеря такава сума. А и защо?

— Спестете си реториката! Носете колкото можете повече, нека сумата бъде голяма и може би ще успеем да се разберем за останалата част. Сега си лягам и не обичам да ме безпокоят. Запомнихте ли? Ресторант „Пиоти“, Тринайсета улица, на изток от Второ Авеню?

— Да.

— Няма да е лошо да си го запишете. Затворих, изправих се, протегнах се и се прозях хубаво. Общо взето, смятам, че съм се справил не по-зле от Сали, но разбира се, моята роля още не бе изпълнена докрай. След второто протягане се върнах при телефона и накарах телефонистката да ме свърже с един номер. След малко чух глас:

— Домът на Нироу Улф, на телефона е Сол Панцър. Казах с фалцет:

— Обажда се Лиз Тейлър. Моля ви, може ли да говоря с Арчи?

— Арчи е навън, обикаля улиците, мис Тейлър. Аз не му отстъпвам с нищо, всъщност съм по-добър.

Казах му с нормален глас:

— Ами, по-добър. Всичко е готово. В един часа в „Пиоти“. Сутринта ще имаме много работа. Елате да закусим в осем в ресторанта на Талбът.

— Някакви гафове?

— Абсолютно никакви. Повалих го като дънер. А сега ви пожелавам същото, което пожелах и на заподозрения. Приятни сънища.

Приготвях се да си лягам и докато вадех пижамата си, ми дойде наум, че този тип, който се бе справил толкова умело с Калмъс, бе способен да предприеме какво ли не, затова, след като заключих вратата, преместих масата до нея, а отгоре сложих един стол. Прозорците бяха абсолютно недостъпни без въже от покрива, а ако успееше да се справи с тази трудност между полунощ и седем сутринта, щеше да бъде добре дошъл.