Кристофър Франк
Американска нощ (6)

VI

Когато на другата сутрин влезе в агенцията, Серве имаше чувството, че се връща при семейството си, с което е бил разделен няколко десетки години. Не му беше приятно да играе ролята на Жером Боа, не харесваше хората, с които се среща Жером Боа, и все пак само Жером Боа и никой друг можеше да доведе работата докрай. Бе прекарал нощта в премисляне на това сложно положение и единственият изход, до който стигна, беше, че трябва да се въоръжи с търпение и постоянство. Затова стисна усърдно ръката на Мертол, дори го попита за здравето му, след което почете телефонистката с пламенна целувка по устните. Беше доволен, че отново е Серве Мон. Малко слисан, Мертол го запита дали не е „нещо болен“, но телефонистката Виолен му отвърна с обичливата топлота, присъща на незаетите момичета, освободени от фройдистки комплекси.

Серве направи три репортажа през този ден и още четири през следващия. На третия ден замина за Брюксел, където обезсмърти мрачните делегати на един богословски събор. По пътя на връщане пусна радиото и така научи, че Надин Шьовалие се намира в болница вследствие на автомобилна злополука.

Когато пристигна в Париж, взе телефона и се обади в болницата в Макон.

— Тук е агенция „Гая-Бек“. Бих искал да узная здравословното състояние на госпожица Надин Шьовалие.

— Почакайте така.

Изминаха няколко секунди.

— Ало?

— Да.

— Две счупени ребра и леки контузии — нищо сериозно.

— Кога смятате, че ще може да излезе от болницата?

— Тръгна си тази сутрин. Дойдоха да я вземат.

— За Париж ли тръгна?

— Не зная, господине. Предполагам, че да.

— Много ви благодаря.

 

 

Тази вечер улица Варен беше тиха. Имаше малко минувачи — стара дама с отегчения си дакел, две смеещи се млади жени, едно дълбоко замислено момченце с червен каскет на главата. Серве бе паркирал близо до входа на сградата и „дебнеше“ вече два часа. Беше малко гладен и температурата в колата постепенно спадаше.

 

 

Не я болеше много, когато не кашляше и дишаше внимателно. Повече от седем часа спеше в колата, събуждаше се с гримаса при най-малкото подрусване и поглеждаше към угрижения профил на Жак. Когато той се обърнеше към нея, тя затваряше очи, за да не трябва да отвръща на неизменното „как си?“. В момента на катастрофата се беше изплашила, че ще умре, ще осакатее, чисто и просто бе почувствувала страх. Сетне бе изпитала оня прилив на въодушевление, който обхваща мотоциклетиста, когато отново овладее машината след лошо взимане на остър завой. Но всичко беше вече отминало, бе се стопило в сивите коридори сред болничната миризма на етер, оставяйки след себе си само безразличие и умора. Тя се раздвижи.

— Имаш ли цигари?

— Не мислиш ли, че е по-добре да не…

— Нищо нима да ми стане.

— Заповядай.

Всмукна дълбоко и се загледа в пътя. Дърветата се редяха от двете страни на колата и в светлината на фаровете стволовете им изглеждаха безцветни. „Колко усилия — замисли се тя — да направиш почти всички каскади в един каубойски филм без ни най-малка злополука, за да се озовеш просната на тревата край една автомагистрала и да слушаш как някакъв белгийски шофьор обяснява на пребледнялата си жена, че не бил виновен.“

— Малко остана — каза Жак.

Тя му се усмихна, сети се, че не може да я види, и отвърна:

— Да, слава богу.

Филмът бездруго щеше да бъде слаб. Режисьорът беше пълен глупак. Ту си въобразяваше, че е Антъни Ман, ту пък, че е Пазолини. Никоя творба не би могла да устои такава смесица от амбиции. А освен това беше педераст, мегаломан и ревльо. Надин не можа да се разбере с Аугусто Пинели.

— Много си прикрита, cara^[1]. Много изотвътре ги правиш нещата. Хайде, по-смело, имай ми доверие.

И Надин потискаше съмненията си, отмяташе назад коса и повтаряше за кой ли път жалката и смешна сцена, в която трябваше да отбива атаките на налудничав дългокос ухажор в някакъв запустял хамбар в Ню Мексико. Въпросният актьор, който се представяше като Джеф Маршал в надписите на филмите си, се казваше в действителност Антонио Чифарело. Работил навремето като електротехник в Чинечита, той бе „открит“ от Пинели, който според Надин несъмнено бе споделил леглото си с него.

— Порт д’Орлеан! — съобщи Жак.

Колата заобиколи паметника, издигнат в чест на маршал Льоклер, и пое нагоре по булеварда със същото име. Надин разтърка очи и с удоволствие загледа осветените витрини, неоновите светлини и малко след това храбрия и симпатичен Белфорски лъв. Вече не й се спеше. Дойде й наум, че не я чака никакъв договор и че нещата отиват на зле. Филмът „Утре ще видим“ не бе донесъл желаните от продуцентите печалби и те, както и колегите им, отдаваха вината за това отчасти на играта на актьорите. Наистина, оставаше й телевизията, традиционно убежище за залязващите „малки имена“. Колкото до театъра, най-добре беше да не разчита вече на него след пиесата на Пюкло.

— Последна спирка. Не мърдай, ще дойда да те поема.

Тя остана неподвижна, докато Жак заобикаляше колата. Той се наведе, за да й помогне да слезе. Ала щом се раздвижи, болката в гръдната кост я прониза и тя тихо изстена. Надяваше се, че не я е чул. Хлопна вратата и я хвана под ръка. В същия миг ги заслепи силна светлина, идваща от една кола, паркирана от другата страна на улицата. Изумен, Жак направи една крачка, сетне се обърна.

— Какво беше това?

Надин вдигна рамене.

— Електронна светкавица. Хайде, ела.

Влязоха в сградата. В асансьора Надин се замисли за нещо.

 

 

Когато половин час по-късно Серве отвори вратата на гарсониерата си, телефонът звънеше.

— Скъпи приятелю, от два дни се опитвам да се свържа с вас.

Беше Месала.

 

 

Домът на режисьора не се бе променил с нищо — все същата зловеща бърлога, където се сервираше все същото турско кафе в същите старинни чаши. Ала Месала изглеждаше по-жизнерадостен и по-малко разположен да говори празни приказки в отсъствието на Карл.

— Препрочетох няколко пъти пиесата ви, Жером. Поработих върху нея и мога да ви кажа, че сигурно ще излезе нещо.

Той запази театрално мълчание и продължи:

— Вече имаме театър. Завчера говорих с Катан, той е съгласен.

Луи Катан, бивш член на театралното дружество на „Комеди Франсез“, от десетина години ръководеше „Комеди дьо л’Етоал“.

— Харесва ли му пиесата? — запита Серве.

Месала вдигна рамене.

— Не е в това работата. Неговият театър е като хотелска стая — плащаш и ползуваш. Той никога не финансира нищо. Да речем, че като има предвид пиесата, актьорите и режисьора, ни отстъпи сцената си при приемливи условия. Той, разбира се, не познава Карл, но Надин Шьовалие го заинтересува, а пък аз съм поставял при него една пиеса на Олби, която постигна доста голям успех. И все пак ще имаме някои проблеми. Катан е затънал в дългове, трябва да връща огромна сума на фирмата, която поддържа афишните колонки. Значи налага се да се погрижим за рекламата със собствени средства. Но да не отиваме толкова надалеч. Следващия път, когато видите Надин Шьовалие, кажете й да ми се обади. А през това време аз ще се опитам да намеря някой художник по декорите, който няма да ни разори.

— Но аз не я познавам.

Месала остави бавно чашата си и го погледна.

— Моля?

— Не познавам Надин Шьовалие.

— Но аз мислех…

Месала прекара пълната си ръка по челото.

— Много неприятно. Аз мислех, че е чела пиесата и се е съгласила. Трябва веднага да се свържем с нея.

— Добре, аз ще го направя.

— А сега на работа.

Месала разгърна ръкописа на първата страница и започна да чете. Всеки път, когато някоя реплика не му харесваше, спираше, клатеше глава, сетне продължаваше. Колкото повече напредваше четенето, Серве се изпълваше с убеждението, че „Вечерна среща“ е най-нелепата драматична творба, която някой някога е създавал.

 

 

Надин запали десетата си цигара за деня, отбягвайки нежно-укорния поглед на Жак, и отново зачете сценария, който й бяха донесли с пощата в единайсет часа. Напразно се опитваше да разбере как подобна „боза“ бе могла да получи аванс от 300 000 франка в очакване на касов успех. Написан от един млад актьор, познал славата в щастливите времена на Новата вълна, който впоследствие бе напълно забравен, сценарият описваше мръсните любовни приключения на студент и графиня в някакъв средиземноморски курорт. Студентът непрекъснато заемаше големи суми от графинята, унижаваше я публично при първа възможност и по всякакъв повод, а от време на време спеше с нея в полунощ на частния плаж на хотела. Графинята отвръщаше на всичко това с мрачно съгласие, сякаш убедена, че мъчителят й е изпратен от неизбежна историческа сила, за да я накара да изкупи някакъв грях, но не неин, а на самото й обществено положение. Надин току-що бе прочела една поучителна сцена, в която нещастната аристократка научаваше с набожна радост, че любовникът й я е заразил със сифилис.

Тя погледна към сметките, които се трупаха по мокета (още не бяха купили мебели освен легло и табуретка), и се зачуди дали няма да й се наложи да приеме ролята на графинята. Телефонът иззвъня.

— Да?

— Госпожица Надин Шьовалие, ако обичате.

— Кой се обажда?

— Жером Боа.

Тя се намръщи. Не познаваше никого с такова шие.

— Аз съм.

— Така ли?

Той замълча.

— Обаждам ви се по повод на една пиеса, написана от мен, която ще бъде поставена от Лоран Месала. Ще мога ли да се срещна с вас, за да поговорим?

Надин се замисли дали все пак няма да успее случайно да се спаси от мъките на сифилитичната графиня.

— Да, разбира се. Кога искате?

 

 

В асансьора Серве направи грешката да прочете напосоки няколко страници от ръкописа си. Сториха му се толкова слаби, че за малко не се върна обратно. Отвори му един мъж. Серве позна в него човека, когото бе видял с Надин пред театъра — тъй наречения Жак.

— Аз съм Жером Боа, имам среща с госпожица Шьовалие.

— Да, заповядайте.

За втори път Серве влезе в белия апартамент. Забеляза леглото в единия край на голямата стая, купищата книги, табуретката.

Надин беше седнала на мокета, облегната на стената, с някакъв ръкопис в ръка. Изгледа го с учудване — спомняше си, че го е виждала някъде, но не знаеше къде и кога.

— Извинете ме, че не ставам, но не съм още напълно възстановена от акробатичните си изпълнения по пътя.

— Моля ви се.

Той се поколеба за миг, сетне клекна и остави ръкописа си, без да изпуска актрисата от очи. Не беше гримирана. Дългите й руси коси бяха сресани съвсем наскоро и блестяха. Виолетовият пуловер подчертаваше стройното й стегнато тяло.

— Едно уиски?

Серве се стресна — беше забравил за Жак.

— Не, благодаря.

Надин продължаваше да го гледа, мъчейки се да разпознае това лице, което смътно й напомняше за някого.

— Ти ще пиеш ли нещо? — запита Жак.

Тя поклати глава и посочи ръкописа.

— Значи ми носите пиеса?

— Да.

Жак дискретно се отдалечи. Серве извади пакет цигари от джоба си и ги подаде на актрисата. Тя прие и той стана, доближи се до нея, сетне клекна отново, за да предложи запалката си. Срещнаха погледи над пламъчето. Очите й бяха замислени. Серве изпитваше неясна болка. Доядя го на нея за това, че никога не го бе разочаровала, за това, че отговаряше точно — поне физически — с всяко свое изражение, с всяко свое движение на образа, който той носеше в мислите си.

— В пиесата има три действуващи лица — обясни Серве, когато се върна отново на мястото си, на метър от нея. — Един мъж, жена му и любовницата му.

„Стил театър на булеварда — мина през ума на Надин, — ето какво иска да ми пробута.“

— Мъжът е човек, който лъже сам себе си и го съзнава. Събира заедно любовницата си и жена си, за да унищожи или да спаси най-доброто от себе си — онова, което смята, че дава на любовницата си.

„Стил театър на булеварда с психологически оттенък — рече си Надин, — това е по-добре, но няма да донесе нито грош. Трийсет представления и пълен салон с гратисчии.“

Тя протегна ръка.

— Мога ли да я погледна?

Серве й даде ръкописа и тя го прелисти. После, без да вдига глава, неочаквано каза:

— Вие идвахте да гледате пиесата на Пюкло и не я харесахте.

— Да, вярно е.

— Сега си спомних.

Тя затвори ръкописа.

— Добре. Ще ви се обадя, когато я прочета. Казвате, че Месала ще я поставя, така ли?

— Да. Познавате ли го?

Тя направи едва забележима гримаса.

— По име. А театърът?

— „Комеди дьо л’Етоал“.

— Така ли? Катан ли финансира постановката?

— Не, Карл-Хайнц Цимер.

— Не съм го чувала.

— Актьорът, който ще играе мъжа.

Тя изгаси мълчаливо цигарата си.

— Добре, че ме предупредихте. Сигурно е някой приятел на Месала?

— Да, нещо такова.

— Разбирам. Знаене ли, току-що ми предложиха роля в един филм.

И тя посочи с пръст другия ръкопис.

— Доста е интересен. Това е първият филм на Жерар Илен. Ще трябва да избера едното от двете, ако вашата пиеса ми хареса.

— Ясно.

Серве стана.

— Тогава ще чакам да ми позвъните по телефона.

— Да. Довиждане.

Тя му подаде ръка и той се наведе, за да я стисне.

— Ако не ви хареса, кажете ми го открито — рече изведнъж.

— Разбира се.

Тя дръпна леко ръката си.

— Довиждане.

Жак го изпрати до вратата и му кимна с усмивка. Серве се зачуди какво ли работи. Видя му се много привлекателен.

 

 

— Forever and forever farewell Servais, if we do meet again, why we shall smile; if not, why then this parting was well made.^[2]

По-блед от когато и да било, Несбит излизаше от кабинета на Гая.

— Изхвърли ли те? — запита го Серве.

— Любезно ме освободи. Джобовете ми са претъпкани с обезщетения в налични пари. Богат съм и свободен. Девойките във възрастта на любовта ще започнат да прииждат.

— Какво ще правиш сега?

Несбит вдигна рамене, сетне започна да изпразва чекмеджетата на бюрото си. Някаква невероятна сбирщина от най-разнородни предмети излезе наяве: чугунена тенджера, чифт пантофи, електрическа самобръсначка, сигнален пистолет, кърпа за лице, туба гел против забременяване, двайсетина книги, между които „Моята майка“ от Жорж Батай^[3], три тома от Събраните съчинения на Фенимор Купър и една снимка, на която две жени правеха това, което сексолозите наричат „орален полов контакт“.

— Може би ще се върна в Англия — каза тихо Несбит, — не знам още. Готово.

Бе напъхал всичко в една зеленикава чанта, прилична на вещева торба, която вдигна не без мъка на слабите си рамене.

— Да те черпя ли нещо за пиене?

— Щом искаш.

Серве се обади на Мертол, че слиза при Виктор. Мертол използува случая, за да му представи една мършава девойка с изпъкнали очи и дълъг нос, на име Роберт.

— Приятно ми е — каза Серве.

— На мен също — отвърна Роберт с необикновена откровеност.

Серве се измъкна набързо под навъсения поглед на Мертол.

 

 

— Е, какво? — запита Виктор с интерес. — Шампанско ли?

— Едно кафе — каза Серве.

— Някой ден ще пукнеш от това кафе — рече Несбит, докато Виктор действуваше с резки и сръчни движения на машината за еспресо.

Отпиха мълчаливо, замислени и двамата за това, че може би бяха за последен път заедно на чашка.

— Желая ти успех в живота — каза Несбит. — Знаеш ли, има нещо, което никога не съм ти казвал — ти си най-добрият фотограф в агенцията.

— Никога не си го казвал, но аз си го знаех — отвърна сериозно Серве.

Несбит вдигна чаша.

— Дано децата на децата ти нямат много проблеми, без да забравят за Общественото осигуряване.

Англичанинът стисна ръката на Серве и напусна заведението. Виктор заобиколи тезгяха, за да присъствува на тръгването му заедно със Серве. Видяха го как се качва в допотопната си кола и изчезва сред трясъка на разтропаните бутала.

— Мислех, че той ще черпи — каза Виктор.

— Аз също — рече Серве и извади пари от джоба си.

Сетне пак се качи в агенцията и без да знае точно защо, се запъти към архива. Ала намери само секретарката.

— Няма ли я Люс?

— Болна е от грип. От три дни не е идвала.

Серве се върна в репортерската зала и се настани на едно свободно бюро, за да прелисти „Лайф“. Списанието отбелязваше годишнината от смъртта на Мерилин Монро със забележителна поредица снимки от Бърт Стърн. Серве дълго ги разглежда, после отиде да вземе от шкафа си един никон.

Беше седем часът вечерта, когато почука на вратата на Люс Бертло. Отвътре някой извика:

— Кой е?

— Портокалите.

— Какво?

Никой не й отговори. Серве се облегна на стената, за да запали цигара. Вратата се открехна. Люс беше по синя пижама, наметната с хавлия.

— Ти никога ли не се обаждаш по телефона?

— Това ми е принцип — поясни Серве.

Влезе и затвори вратата, а Люс пак си легна. Нощното шкафче беше отрупано с най-различни лекарства, но всичко в малкото апартаментче беше както винаги в пълен ред.

— Разбрах, че си болна — каза Серве, — и се зачудих дали има кой да ти вари вода за гаргара и да ти изцежда портокали.

Люс се решеше с помощта на миниатюрно джобно огледалце.

— Трогната съм. Не те ли е страх от микробите?

— Микробите се боят от мен и ме отбягват — рече Серве и сложи никона си на леглото.

— Да снимаш ли си бил?

— Нищо не съм правил целия ден. Имаш ли температура?

— Не, вече нямам.

Тя нагласи очилата си, за да го вижда по-добре.

— За какво си дошъл?

— За да снимам.

Изумена, тя го изгледа мълчаливо.

— Шегуваш ли се?

Без да отвърне, той отвори апарата и се зае да го зарежда.

— Сега ще направим с теб големи неща, ще видиш.

Тя поклати глава.

— Да не си полудял? Или Мертол ти е поръчал репортаж за грипа, а? Така ли е?

— Няма такова нещо.

— Тогава нищо не разбирам.

Серве отвори мълчаливо чантата си и извади триножник и два прожектора. Качи се на един стол, за да провери напрежението на крушката на тавана, сетне включи и своите прожектори. Остана доволен и веднага ги изгаси.

— Ще направиш ли по едно кафе, преди да започнем?

Слисана, Люс стана и се засуети в своята кухничка-шкаф. Серве хвърли сакото си и запали цигара. Беше му приятно в миниатюрната гарсониера. През отворения прозорец долиташе далечен тътен от уличното движение на кея Волтер. Кухненските прибори приветливо потракваха. Конската опашка на Люс отразяваше жълтите отблясъци от нощната лампа.

Тя сложи двете чаши на масичката и Серве взе от захарницата обичайните си четири бучки.

— Слушам те — рече Люс с известна студенина.

Серве отпи от кафето.

— Много е хубаво. За какво искаш да ти говоря?

— За това.

И тя посочи апаратите, прожекторите, купчината кутии с филми.

— А, за това ли?! — възкликна Серве. — Никога ли не са те снимали?

— От много отдавна не са и не държа особено на това.

— Слушай, видях серия снимки в едно списание в агенцията. Страхотна серия, от която разбрах някои грешки, които редовно правя. Разбираш ли?

— Не. На теб ти трябва някоя от „кинозвездите“ на Мертол. Не виждам защо точно аз трябва да ти служа за опитно зайче.

Серве я погледна строго.

— Май нещо си вкисната тая вечер.

— Стига си се правил на глупак. Искам да ми обясниш.

Каза го тихо, без да поглежда към него, мачкайки чаршафа с крайчеца на пръстите си. Сетне изведнъж вдигна глава.

— Добре, не ми обяснявай нищо. Кажи какво трябва да правя.

— Да се облечеш, да се срешеш и да се гримираш.

— Не е ли много тясно тук?

Серве й показа един обектив.

— С това малко чудо нищо не е тясно.

— Добре — рече Люс.

После стана.

 

 

Жак бе отишъл да гледа отново „Band Wagon“^[4] във Филмотеката. В белия апартамент, осветен от една гола крушка, беше тихо като в чакалня. Надин обръщаше бавно страниците, седнала до единствената лампа, с цигара в уста.

ЛЕА: Имате ли амбиции, Мишел? Някакви планове? Някакви идеи? Бих искала да ги науча. Бих искала да знам защо сте дошли тук, какво сте искали да намерите, какво се надявате да получите.

Малка пауза.

Толкова е лесно Рьоне да бъде подценен, вече ви го казах. Всяка сутрин ние слизаме заедно в осем часа. Изпиваме по едно кафе близо до метрото, в едно бистро, което се нарича „Защо не?“. Той си поръчва голямо кафе с мляко и филия с масло, а аз — двойно еспресо с цигара „Голоаз“. Това не е навик, а цял ритуал.

Малка пауза.

Смятам, че сте много красива, Мишел.

Надин остави ръкописа и стана. Доближи се до прозореца и в продължение на десет минути стоя загледана в бледия светлинен сноп на Айфеловата кула, който се въртеше в нощта.

 

 

— Наведи си малко главата! — каза Серве. — Да, точно така. Не мърдай повече.

Огледалцето се вдигна нагоре с изщракване и централният затвор задействува. Люс бе седнала на леглото, слабо осветена и без очила. Един малък прожектор изпращаше отблясъци в сините й очи.

— Навлажни си устните.

Тя прокара език по устните си. Серве направи снимката, сетне се отдалечи, за да закрепи друг прожектор на библиотеката. Люс остана неподвижна, сякаш заслушана в далечен глас. Без очила чертите й изглеждаха по-меки.

— А онова момиче успя ли да го намериш? — запита тя.

— В момента чете пиесата. Обеща да ми даде отговор до края на седмицата.

— Коя е тя?

— Надин Шьовалие.

— Виж ти!

Серве се обърна.

— Моля?

— Нищо. Да е жив и здрав Мертол.

Той я погледна за миг, сетне отново се залови за работа.

— Знаеш ли какво стана?

— Той го разказа на всички.

Серве поклати глава.

— И какво точно разказваше?

— Че била съгласна да се съблече, а ти си направил поредица от преекспонирани портрети.

Серве извади друг обектив от фотографската си чанта и дълго три лещата с парченце кожа.

— Само това ли?

— Да.

Той се доближи до леглото и разкопча първото копче на блузата на Люс.

 

 

Общото мнение на познавачите бе, че танцът в парка бележи връх в изкуството на Минели, ала Жак определено предпочиташе финалния балет — криминална пародия, която напомняше за грубото майсторство в романите на Спилейн^[5] и даваше възможност на прелестната Сид Шарис, изпълняваща двойна роля във филма, да надмине себе си. Жак гледаше вече за двайсети път „Band Wagon“, влизаше в него като в удобна дреха и се чувствуваше добре. Дори сега, сред влажните улици на Париж, той все още носеше дълбоко у себе си топлото безгрижие на Бродуей, претворено от Минели, смееше се при спомена за хумора на Оскар Левант, за очарованието на Астер, виждаше отново възхитителния овал на дългите бедра на Сид Шарис. Отвори внимателно вратата и влезе в голямата полутъмна стая. Изтегната като умряла в острата светлина на голата крушка, Надин спеше с ръкописа на Жером Боа до себе си. Жак клекна до нея, бутна ръкописа настрани и вдигна Надин на ръце, за да я занесе на леглото. Тя отвори очи и му се усмихна.

— Е, как е красивата Сид?

— Добре е — отвърна Жак. — Филмът издържа на времето.

— Всеки път казваш това.

Жак нежно я сложи да си легне.

— Хайде да спиш.

Тя кимна и затвори очи. Жак се зарови из папките си, натрупани до вратата. Намери класьора с етикет „Band Wagon“ и бавно прелисти снимките. Надин се обърна в леглото с гримаса и долепена до ребрата си длан. Ръката се придвижи нагоре и се затвори върху едната й гърда, сетне конвулсивно се притисна в нея. Беше далечна болка, заглъхващ вик, идващ от незнайни дълбини и застиващ между овлажнелите й устни, които тя докосна с пръсти.

 

 

— Не.

Серве разкопча второто копче, без да продума, с твърдост в очите. Люс хвана ръката му, за да го спре.

— Не се дръж като глупак.

Серве се дръпна от леглото и си наля чаша кафе, с гръб към Люс. Запали цигара и отиде до библиотеката. Тиктакането на будилника се чуваше отчетливо на нощната масичка. Серве се доближи до прозореца, чиито стъкла се бяха запотили. Нарисува с върха на показалеца си засмяно лице с ококорени очи. Когато се обърна, Люс бе свалила блузата и полата си. Имаше най-красивите гърди, които някога бе виждал. Тежки и стегнати гърди, приятно осветени от прожекторите, чиито лъчи подчертаваха нежността на кожата и почти въздушните очертания на шията. Имаше някакво несъответствие между крехките рамене, тесния и плосък корем и тия закръглени и пълни гърди, чиято хладина той почти усещаше в крайчеца на пръстите си. Тя стоеше изправена и безучастна под погледа му. Застана във всичките пози, които й каза, без съпротива, неумело, стараейки се да се подчини и да направи точно това, което искат от нея, сякаш изпитваше някакво странно удовлетворение. В полунощ Серве прибра апаратите си, изпи последното кафе, направено от Люс, и си тръгна, след като я целуна по челото.

 

 

Далила отвори едно око — някой беше спрял на площадката на стълбището. Наостри уши и оголи зъби, готова да изръмжи. Ала човекът отмина. Далила въздъхна и се сви на кълбо до Лапад, който спеше тежко. На нощната масичка имаше празна бутилка, а до нея — оръфан екземпляр на „Мъртви души“.

 

 

Клод запали цигара, вторачила поглед в дългокосия млад мъж, който спеше в леглото й. Дори в съня си изглеждаше предвзет и предизвикателно младолик. Казваше се Юбер, бе асистент на кинорежисьора Жан Карме-Ладен и се любеше като фригидна жена, която само получава ласки, без да дава нищо от себе си. Клод съжаляваше, че се е отдала на тоя парижки фукльо. Застанала гола, стъпила с единия си крак на леглото и отметнала назад глава, тя разглеждаше равнодушно мъжа с име Юбер. Погледът й като че ли смути спящия и той отвори очи. Видя една амазонка със силно тяло, обляна от червената светлина на абажура, която го приковаваше с презрителния си поглед към леглото като някое насекомо на дисекционната маса.

 

 

Себастиен Щайнер премести белия топ. Конят остана без защита, но нямаше друг изход. От грамофона се лееше музиката на концерт на Рахманинов. В големия апартамент на улица Дюто сянката на една жена се плъзгаше от стая в стая. Себастиен Щайнер придвижи напред царицата си. Беше два часът сутринта.

 

 

Надин Шьовалие спеше.