Кристофър Франк
Американска нощ (12)

XII

На другия ден Серве се отби в архива, но нищо не излезе. Люс го посрещна любезно, но сдържано, попита го за здравето му, за следващия репортаж, но не спомена нищо за пиесата.

— Дойдох да се извиня — каза изведнъж той.

— Моля те, само това не! — отвърна тя.

Серве зърна на бюрото й изрезка от вестник — рецензията на Били Мерл. Излезе от стаята натъжен. Когато минаваше по коридора край лабораторията, чу гласа на Помрьой, който извика по телефона:

— Чакайте, ето го.

Серве се приближи.

— За мен ли е? — И пое слушалката, която лаборантът му подаваше.

Беше телефонистката Виолен.

— Имам чувството, че май си ме забравил.

— Не е вярно — отвърна Серве. — Всяка вечер се терзая самотен в леглото си и мисля за теб.

— Виж, това е друго — каза Виолен. — Тази сутрин те търсиха от „Отел Дийо“^[1].

— Какво искаха?

— Нямам представа. Трябва да се обадиш на доктор Барьой.

— Даде ли ти номера си?

— Да, но трябва да дойдеш да си го вземеш.

Серве въздъхна.

— Добре, идвам.

Прекоси репортерската зала, където кипеше усилена работа — непрекъснато влизаха и излизаха хора. В бокса на Мертол шефът, поддържан от двама фотографи, отправяше жестоки упреци към един от младите сътрудници „на парче“, който безразсъдно бе съобщил за намерението си да се жени и дори да прави деца.

Телефонистката, чието засмяно лице бе обрамчено от тежки светли къдрици, посрещна Серве със закачлива усмивка. Той я целуна по двете бузи, седна на радиатора и извади пакет цигари от джоба си.

— Ще ми кажеш ли номера?

Виолен отказа цигарата, бутна вратата на кабината, издърпа всички съединители от таблото и откачи звънеца.

— Чакай малко, на тоя свят всичко се плаща.

Серве поклати глава.

— Какво трябва да направя?

Виолен вдигна леко полата си.

— Да ме близнеш — съобщи тя спокойно.

Серве се облещи.

— Шегуваш ли се?

— Въобще не се шегувам.

Серве отдавна бе чувал за оргиите, които Виолен устройваше в централата, но никога не беше обръщал внимание на приказките.

— Тук ли?

Тя кимна утвърдително и вдигна полата си докрай. Беше без гащи. Серве тръгна към вратата.

— Шубе те е, нали? — каза тъжно Виолен, смъквайки полата си.

— Точно така.

Тя поклати състрадателно глава.

— Одеон нула седем — седемдесет и девет.

— Благодаря. Ще ми го избереш ли?

— Не! — отвърна тя на инат.

Той я погледна, тя сви рамене.

— Ще те свържа с бюрото на Надан.

— Ти си едно добро, но глупаво момиче.

— Затваряй си устата! — отвърна сериозно Виолен.

Когато се върна в репортерската зала, Серве разтвори току-що пристигналото първо издание на „Франс Соар“ на страницата за кино и театър.

РЕЦЕНЗИЯТА НА КЛОД БАЛАР

ВЕЧЕРНА СРЕЩА от Жером Боа

Защо Месала е поставил тази пиеса? Как си е намерил театър? Такива въпроси си задава човек на излизане от „Комеди дьо л’Етоал“, където се играе „Вечерна среща“ — произведение на непознат, който заслужава да си остане такъв. Произведение претенциозно, празнословно и мъгляво. За сметка на това изпълнението е много добро (най-вече на Надин Шьовалие, която дава първокласна игра) и постановката изобилствува от находки, които за съжаление не са в състояние да изтрият тягостното впечатление от тази „вечерна среща“. За какво става дума? Стори ми се, че…

— Мон, давал ли си поръчка?

Серве вдигна глава.

— Да, благодаря.

И взе слушалката, която му подаваше Надан.

— Ало? Доктор Барьой, ако обичате.

— Почакайте за момент.

Серве продължи да чете.

… че един неудачник, притиснат между жена си и любовницата си, не може да реши какво да прави и тази необходимост да вземе решение го кара да преосмисли не само миналото, а и самоличността си…

— Да, слушам.

— Доктор Барьой?

— На телефона.

— Обажда се Серве Мон.

— А, да. Вие сте приятел на Реймон Лапад, нали?

— Да.

— Той би желал да го посетите.

— В болницата ли?

— Да, господине.

— Сериозно ли е?

— Много.

 

 

Серве остави писанията на Клод Балар и излезе от агенцията. От прозореца на централата Виолен го видя как се качва в колата.

— Много съжалявам, но току-що си тръгна — каза тя на някого по телефона. — Да му предам ли нещо?

— Няма нужда — отвърна Надин. — Ще го потърся пак.

Току-що бе прочела вестниците, донесени от Жак.

— Тръгнал си е.

Жак кимна и си наля втора чаша кафе.

— Какво стана с филма на Видор? — запита Надин. — Хубав ли беше?

Жак се поколеба — опитваше се да не си спомня за него.

— Да, доста хубав.

Надин го погледна. Стори й се, че не е много приказлив и дори малко мрачен. Искаше й се да поговори малко с някого, за каквото и да е. Изтегна се в леглото и се замисли за ръцете на Серве.

 

 

Доктор Барьой беше млад, плешив и сух.

— Делириум тременс. Направи три кризи. Последния път го намерихме по пижама в кафене „Флор“. Черният му дроб е ей такъв! — Той направи изразително движение с ръка, после сви рамене: — Предполагам, че е знаел какво прави. Ще ви заведа при него.

Серве последва лекаря през лабиринт от коридори, злокобни и мрачни колонади, обширни и влажни дворове. Най-сетне стигнаха до зала с олющени стени, където бяха наблъскани като сардели много легла. Серве с мъка разпозна Лапад — необикновената му слабост, прежълтялото лице го правеха почти неузнаваем. Поздрави Серве с обичайната си усмивка в ъгълчетата на устните.

— Здравей, Омбре… Готвя се да пукна за сметка на държавата. Прави ми удоволствие — те самите си го искаха. Паразитите умират колективно! Я погледни само насам! — И той посочи наоколо с широко движение с ръка. После продължи: — Това не се харесва на добрия доктор, малко ми се муси. А ти как си, приятелю?

Серве кимна.

— Добре съм. Какво става с теб?

Лапад сви рамене.

— Една малка подробност: хвърлям топа. Случва се и в най-добрите семейства. Напълно в реда на нещата е един социалист да си отиде за сметка на данъкоплатците, нали? Разните му там жалки пъпчиви чиновници и бабички с дребни спестявания са ми платили и леглото, и доктора, и лекарствата. Не е ли вълнуващо, а?

— Не чак толкова — каза Серве.

— Ама моля ти се, драги мой, трябва да се възхитиш от социалната справедливост в действие.

Той потръпна от главата до петите и се отпусна изнемощял на възглавницата. Гласът му стана по-глух.

— Но колкото и да е вълнуващо всичко това — продължи той, — за друго съм те повикал в тая воняща дупка. Видя ли оня дядка там?

И посочи към един бял неподвижен старец, чието легло бе от другата страна на централната пътека.

— От три дни вече е така — не мърда. Казах на сестрата, а тя не иска и да знае, твърди, че дишал. И въпреки това страшно се изнервям, като го гледам, че не мърда.

Лапад протегна слабата си като на скелет ръка, взе една чаша и отпи глътка вода.

— Тревожа се за Далила.

— Кучето ли?

— Точно то. Сигурно има седмица, откакто не е яло нищо. Можеш ли да се погрижиш за него?

— Да.

— Голям човек си, да знаеш!

Той млъкна с помътнели очи, очевидно успокоен. После се усмихна.

— Кажи ми нещо за вселената.

— Пак ли?

— Да, знам, това е само лош момент, който ще мине. — И добави: — Човек не трябва да надживява грешките си, това е отвратително. И все пак винаги си отиват най-добрите.

Леглото се разтърси на няколко пъти от силни спазми.

Серве установи, че Лапад се смее.

— Добре казано, а?

Серве кимна.

— Винаги си бил веселяк.

Лапад го погледна втренчено с безжизнения си поглед.

— Няма да ме съжаляваш, нали?

— Само не дрънкай глупости. Плащам от години на Общественото осигуряване. Нямам намерение да го избивам на чувства.

Лапад се изкикоти одобрително.

— Значи ти си ми платил последното питие! — После вдигна чашата и добави: — Бистра водица!

Двамата се разсмяха. Една сестра, която минаваше наблизо, ги погледна студено. Лапад й се опули.

— Ключът е при портиерката. Помниш ли къде живея?

— Да, много добре. Не се тревожи.

— Мога ли да пукна спокоен? — запита Лапад.

— Можеш — отвърна Серве.

— Много дълго продължи — каза Лапад, после изгуби съзнание.

Серве излезе от залата и потърси лекаря.

— Още колко ще бъде така?

Доктор Барьой повдигна рамене.

 

 

Портиерката имаше жълтозелено лице, безцветни коси и воднистосини очи, както го изискваше професията й. Облечена в черна престилка на ситни бели детелинки, с провиснал кок и тройна набрашнена брадичка, тя живееше, задръстена от наслагани един върху друг бретонски мебели, заедно с един дебел високомерен котарак на име Орас. Когато качваше пощата, беше чула много добре стенанията на кучето в апартамента на Лапад и знаеше, че той не си е вкъщи, понеже бе видяла как го откарват с линейката. Ала тъй като Далила на няколко пъти се беше опитвала да изпрати Орас на оня свят, портиерката реши, че страданията на кучето са работа на провидението, и остави на времето да свърши всичко. Затова идването на Серве не й се хареса.

Както обикновено Орас я предупреди за предстоящото посещение, като скокна живо, с възмутено изражение, и отиде да се изтегне презрително зад завесите на стаята.

— Господин Лапад, ако обичате.

Алфонсин Льошаню, чието тренирано ухо би зарадвало който и да е оториноларинголог, се направи на болна от хронична глухота, придружена от почти пълна слепота. Серве повтори въпроса си и чукна няколко пъти по остъклената врата. Госпожа Льошаню се сепна убедително, изправи се с мъка, сложила ръка на кръста си, който бе в идеално състояние, и открехна вратата на жалките си владения.

— Няма го… прибраха го в болницата — каза тя с пресипнал от острите цигари и силната ракия глас. После добави: — Трябва да се каже, че беше крайно време.

— Да го приберат ли? — запита Серве.

Тя поклати тъжно глава.

— Идвам да взема кучето.

— Значи така. — Очевидно не беше очарована от тази новина. Подсмъркна шумно и добави: — Най-добре ще е да го оставите там, където си е.

— Ама моля ви се — възрази Серве, — нали сме членове на Дружеството за защита на животните! Трябва да си помагаме! Бъдете така добра и ми дайте ключа.

Когато бутна вратата, Серве очакваше, че ще бъде посрещнат с радост и облекчение, ала завари дълбока тишина. В апартамента цареше неописуема мръсотия, мебелите бяха потънали в прах, подът — осеян с разхвърляни дрехи. От кухнята се носеше миризма на гнило и кранът на чешмата неумолимо капеше. Кучето беше в стаята, легнало неподвижно на леглото. Козината му бе изгубила блясъка си, а ребрата отчетливо се виждаха изпод ужасно изпънатата кожа. Дишането му почти не се усещаше. Серве го обърна и се опита да го събуди. То се дръпна, оголи зъби, изръмжа и се протегна. После с мъка пристъпи, когато Серве го сложи на крака. Серве намери каишката, вдигна животното на ръце и го отнесе в колата.

 

 

Когато стигнаха на улица Фалгиер, Далила обходи апартаментчето с треперещи крака, сетне безуспешно се опита да скочи на леглото. Нямаше сили. Серве й сложи месото, което беше купил по пътя, ала тя дълго го души и изяде само половината, лочейки шумно вода след всяка хапка. Накрая падна уморена до леглото, въздъхна дълбоко и заспа. Серве я остави и се върна в агенцията, където Мертол го смъмри, че е излязъл, без да се обади. Едва успя да отиде навреме на насрочената среща с Клод Ландр — новата изпълнителка на главната роля в бъдещия филм на Жан-Луи Льору.

— Я гледай ти! — каза Серве. — Това е същата, която искаше да ме накараш да снимам без филм.

— Не зная за какво говориш — отвърна Мертол. — Побързай, че ще те чака в шест у тях.

— Все още ли живее на улица Ломон?

Мертол погледна в бележника си.

— Няма такова нещо. Улица Турнон двайсет и девет, третият етаж.

— Още по-добре! — каза Серве.

Закопча шлифера си, метна през рамо фотографската чанта и тръгна към вратата, но изведнъж спря и се върна обратно.

— Ами… съгласна ли е, или не?

Мертол свъси вежди.

— За какво?

Серве се наведе към него:

— Да позира гола, приятелю!

 

 

На улица Турнон двайсет и девет Серве се озова в един наскоро залесен с готови храсти и цветя двор, където свиреше леден вятър. Тръгна по застланите с мокет стълби и спря пред единствената врата на третия етаж. Щом натисна звънеца, му отвори чернокосо шестгодишно момиченце с вирнато носле. Серве каза:

— Госпожа Клод Ландр, ако обичате.

Момиченцето го изгледа от главата до петите, после запита напълно сериозно:

— Кой я търси?

— Агенция „Гая-Бек“.

То кимна, завъртя се около себе си и се прибра отново, викайки:

— Мамо, господин Габек, господин Габек!

След малко дойде Клод.

— Влизай — каза тя, като че ли се бяха виждали само преди три часа.

И го въведе в един обширен и претрупан с мебели хол, чиито три прозореца гледаха към купола на Сената. Никак не се беше променила, само се бе гримирала по-силно и бе разпуснала мастиленочерните си коси с много дълги, преплетени една в друга къдрици.

— Кафе?

— Да.

Седнаха на едно канапе. Клод кръстоса краката си — все така дълги и красиви. На вратата се показа млада прислужница.

— Поднеси кафе, Мария — каза Клод.

— Да, госпожо.

Вратата се затвори. Серве въздъхна облекчено.

— Е, и?

Тя вдигна рамене.

— Решихме да опитаме отново, той дойде да ме потърси. Току-що бях прекарала нощта с един доста несръчен младеж. И казах „да“. А също и заради малката.

— Много е сладка — каза Серве.

— Няма ли да млъкнеш!

Той я погледна: беше усмихната, но без радост.

— А работата? — запита Серве. — Май върви добре, а?

Клод изведнъж се оживи.

— Доста добре! Откакто съм при Фостин, не съм се спирала.

Фостин Болвар-Клаус се славеше като най-добрия импресарио в Париж. Благодарение на разнообразната си клиентела можеше да сключи изгодна сделка, без да подписва дори и един-единствен договор извън фирмата си.

— Гледала ме е в „Почитанията на мъртвеца“ — продължи Клод — и така започна всичко. Филмът привлече шестстотин хиляди зрители в Париж. Тогава тя подписа нов договор с Льору и с един друг продуцент — Куполски, чувал ли си го?

— Смътно се сещам.

— Работи с „Жеро филм“, мисля, че е братовчед на Дарен. Във всеки случай тя ме наложи в главната роля, заедно с Лакомб. Ще снимаме през май в Мадрид.

— Поне струва ли?

Тя сви рамене.

— Би могло и да струва, но с Льору…

— Ясно.

— Ще дойдеш ли да ме видиш на снимките?

— Ако ме изпратят. Кой ще бъде аташе по печата?

— Мисля, че Мартин Делкроа.

— Тя работи с „Гама“, нали?

— Не знам, но ще попитам.

Двамата замълчаха. Нощта се спускаше над улица Турнон. Прислужницата влезе тихо с кафето и го поднесе на една ниска масичка. Серве я изчака да излезе и попита:

— Какво работи мъжът ти?

— Гинеколог е. Има кабинет в Паси^[2].

Серве кимна и отвори чантата си.

— Ще поработим ли?

— Хайде. Да се събличам ли?

Серве зави на един никон сто и десет милиметров обектив и вдигна глава. Тя го гледаше безучастно.

— Не — отвърна той.

 

 

В осем часа занесе филмите в агенцията и половин час по-късно вече седеше в малкия ресторант на улица Фалгиер, на масата на Себастиен Щайнер. Преди да си тръгне, остави една покана за „Комеди дьо л’Етоал“.

— Ако имате желание…

— Благодаря. Интересно ли е? Не съм ходил на театър поне от десет години.

— Интересно е — отвърна Серве.

После се прибра вкъщи, където го посрещна палавата Далила. Беше изяла месото си, разкъсала една възглавница, разляла водата си, съборила три книги от библиотеката и се беше изпикала на килима.

— Май вече си по-добре, а? — запита я без нужда Серве, докато тя му ближеше съвестно лицето.

Когато се опита да поразтреби апартамента, намери една ролка проявен филм, който Далила бе измъкнала изпод леглото. Не можа да се сети какво има на него и го пъхна в джоба си. След това изведе кучето, повървя заедно с него петдесетина метра, като спираше пред всеки стълб, и отново се прибра, за да се обади в болницата. Реймон Лапад не бе идвал в съзнание.

 

 

Надин мина през служебния вход. Влезе в гримьорната и както обикновено се изтегна на дивана с цигара в уста. От предния ден пукнатото ребро не я болеше вече. Чувствуваше се по-добре.

 

 

Себастиен Щайнер изкачи последните стъпала, излезе от метрото и постоя така за миг, загледан в осветената Триумфална арка. Не бе излизал вечер от години наред. Беше облякъл стар тъмносин костюм отпреди петнайсет години, който вече не му стоеше добре. Запали лулата си, пресече булевард Фридланд и седна на терасата на едно кафене, близо до театъра. Купи си от един уличен продавач „Франс Соар“ и го прегледа набързо, докато пиеше уискито си. Една млада жена, седнала недалеч от него, привлече вниманието му: изглеждаше нервна, мачкаше чантата си в ръце и пушеше цигара след цигара. Беше Люс Бертло. Тя плати сметката си и излезе с бързи крачки от кафенето.

 

 

Надин слезе по стълбите по халат и спря пред портиерната.

— Много ви моля, ако господин Боа дойде тази вечер, кажете му, че искам да го видя.

 

 

Серве остави колата на булевард Ош и отиде до театъра пеша. Зърна в едно кафене Себастиен Щайнер, зачетен във вестника си, с добре пригладени бели коси, малко притеснен в тъмния си костюм с необичайна кройка. Серве също влезе, за да си купи цигари, пазейки се да не го забележи Щайнер. Когато стигна в театъра, се отби при контрольора.

— Колко са?

Служителят направи гримаса.

— Петдесет.

— Петдесет?

— Не четохте ли рецензиите? — запита мъжът и сви рамене.

— Четох ги — отвърна Серве и отмина.

Тръгна по коридора, който водеше към сцената, и се сблъска с Месала.

— Момчето ми — започна той, — видях се днес следобед с Реняр, подготвя ни страхотен материал за понеделник, в „Рефле дьо л’Ар“.

— Браво! — каза Серве.

И го заряза, за да отиде зад кулисите, към стълбите за гримьорните. Почука на вратата на Надин, без да се колебае.

— Да?

Погледна го в огледалото, после продължи да се гримира.

— Добър вечер. Предадоха ли ти молбата ми?

Серве се изплаши от това минаване на „ти“. Затвори бавно вратата и се облегна на нея.

— Не. Каква молба?

— Че искам да дойдеш да те видя.

— Така ли?

Той пристъпи и седна в едно кресло.

— По какъв повод?

Тя вдигна рамене.

— Ей така! Как я караш?

— Зле.

— Видях рецензиите.

— Аз също.

— Няма да успеем да направим и трийсет представления.

— Така ли мислиш?

— Бих се учудила, ако бъде другояче. Снощи в залата беше Фостин Болвар-Клаус. Обади ми се по телефона, иска да се срещнем. Каза ми, че пиесата е забележителна.

Серве бавно запали цигара.

— Много се радвам.

Организаторът съобщи по високоговорителя, че остават десет минути до вдигането на завесата.

— Ще останеш ли тази вечер? — запита Надин.

— Не знам.

— Жак ще дойде с приятели.

— Така ли?

— Не си много разговорлив.

Тя стана, съблече халата си и нахлузи роклята през глава. Серве стана, за да й помогне за ципа.

— Благодаря. Ще вечеряш ли с нас довечера?

Серве я погледна мълчаливо, после се усмихна.

— Не.

Гребенът за секунда се задържа в косата й, след това продължи да се плъзга надолу.

— Жалко. Щеше да ми бъде много приятно. Освен това Жак искаше да говори с теб.

Серве се постара да не отговори. Направи няколко крачки в гримьорната с ръце в джобовете, свити в юмруци.

— Тази вечер наследих едно куче — каза той накрая.

— Симпатично ли е?

— Да. Ще вечеряш ли с нас утре вечер?

— Само тримата ли?

— Само тримата, у нас е тесничко.

— Не.

Усмихна се и тръгна към вратата.

— Довиждане! — каза тя.

В дъното на джоба ръката на Серве напипа ролката, която Далила бе измъкнала изпод леглото. Подхвърли я във въздуха, хвана я, качи се в колата и отиде в агенцията. Мертол играеше на зарове със счетоводителя, на мокета в кабинета на Гая.

— Идваш тъкмо навреме — каза Мертол. — Търсиха те по телефона.

— Кой ме търси?

— Някакъв лекар. Иска да му се обадиш. Звъних у вас, но никой не отговори.

— Не си бях вкъщи — каза Серве.

— Е, значи затова — отвърна Мертол и запрати заровете с ритуално движение към стената.

Серве се обади в „Отел Дийо“, дълго чака и най-сетне успя да се свърже с доктор Барьой.

— Най-добре ще бъде да дойдете.

— А роднините му?

— Казва, че нямал роднини.

— Идвам веднага.

Остави слушалката и излезе от агенцията.

 

 

Надин извърши едно обичайно нарушение на установените правила в театъра: наведе се и погледна през дупката, пробита в завесата от неизвестен сценичен работник. Залата изглеждаше почти празна. Видя на третия ред Жак, придружен от дебелия Бененж и плешивия Леотар. Малко по-нататък забеляза елегантна дама и мъж на зряла възраст с посивели коси — родителите на Соланж Менар. На осмия ред бяха седнали слаба жена с шапка с пера на главата, две двойки на около трийсетина години и, най-открая, един самотен старец, чиито бели коси грееха в пурпурния полумрак на театъра — Себастиен Щайнер. Разпоредителката придружи до мястото й руса млада жена, която седна на третия ред. Щайнер я проследи с поглед и я разпозна, беше я видял в кафенето — Люс Бертло. В залата цареше тягостно мълчание. Малобройните зрители разлистваха програмите си, изучаваха големия прашен полилей, поглеждаха часовниците си и чакаха организаторът да се накани най-сетне да удари три пъти.

— Видяхте ли Жером?

Надин се дръпна — беше Месала, увит отново в цял куп вълнени дрехи.

— Да, видях го набързо. Мисля, че си отиде.

Месала вдигна рамене.

— Жалко, тая вечер ще направим най-доброто представление.

— Защо?

— Защото вече ни остава само да заслужим собственото си одобрение, а това можем да го направим, нали?

Надин поклати глава.

— Със сигурност не можем.

Организаторът беше отишъл до пулта и те се върнаха зад кулисите. Първите удари, възвестяващи началото, отекнаха по сцената.

 

 

— Почина преди десет минути — каза лекарят. — Съжалявам, но не можех да се свържа с вас. Искате ли да го видите?

— Да.

Намериха тялото в приземието, където го приготвяха за моргата. Серве се наведе над восъчнобледото лице, над полуотворената уста и склопените очи.

— Каза ли нещо? — запита той.

— Да, каза „много дълго продължи“. Това беше всичко.

— Това беше всичко — повтори Серве.

Сетне отстъпи назад и вдигна никона пред смаяния поглед на лекаря.

 

 

Навън валеше. Без да го е грижа за дъжда, който го шибаше в лицето, Серве прекоси площада с мрачно надвесените над него кули на „Нотр Дам“. Седна машинално в колата, потегли и се върна в театъра. На един червен светофар, докато търсеше в джоба си носна кърпа, отново напипа филма, сви рамене и го прибра в жабката на колата.

 

 

— Господин, Боа?

Серве спря. Беше портиерът на театъра.

— Преди началото на представлението госпожица Шьовалие ме помоли да ви предам, че иска да ви види.

— Благодаря.

Тръгна към гримьорните, изкачи стълбите и се промъкна зад кулисите. Първото действие отдавна бе започнало. Нямаше нужда да гледа в залата, за да разбере, че е празна. Репликите отекваха странно, разбиваха се в незаетите кресла и замираха сред всеобщо безразличие. Човек би казал — репетиция без режисьор. Актьорите правеха каквото могат, всеки по свой начин. Карл любезничеше и определено прекаляваше, Соланж пелтечеше, лишена от подкрепата на партньора си, а Надин, която залагаше единствено на собственото си умение, играеше сякаш в празно пространство. Седнал както обикновено до будката на организатора, внимателен и все пак витаещ някъде другаде, напълно неподвижен, Месала приличаше на статуя, на увита в топли дрехи мумия. Серве виждаше как трудът му се разпилява, уронва и разпада на съставните си части и не мръдна повече.

Както изричаше една от репликите си, Надин се обърна неочаквано и зърна Серве, изправен в сянката зад кулисите, с блестящо от дъждовни капчици чело и хлътнали в орбитите очи, осветени от отвесната светлина на един прожектор. За секунда забрави за ролята си, погледна го с любопитство, после се обърна, направи една крачка и довърши започнатата реплика. Серве видя как изведнъж Карл се стегна, а Соланж потрепера. Бавно, с много умение Надин се зае да възстанови нормалния ход на пиесата. Успя да овладее Карл, налагайки с всяка своя дума истинно звучене и ново чувство в играта. Соланж веднага се отзова, Карл престана да маниерничи и неочаквано несъществуващото до този момент напрежение бавно се породи, обединявайки актьорите, отсега нататък тласкани от един и същи порив. Серве изведнъж почувствува дълбоко у себе си, че обича пиесата си, че е изцяло негова, че му прилича. Когато завесата се спусна след края на действието, Надин отиде право към него и го погледна настойчиво и спокойно.

— Бях ти казала, че трябва да говоря с теб.

Второто действие бе в сравнение с първото онова, което първото бе станало в сравнение с предишните представления. Последните изблици на Леа и финалната, странна прелюдия, изпълнена от Карл с отчаяна злоба, завариха Серве с обляно в пот чело, със свити юмруци и стиснати зъби. Бе казал това, което мисли, с помощта на един декор, на трима актьори и на един режисьор от девет и петнайсет до единайсет и трийсет часа, и го бе казал както трябва. Изведнъж осъзна напълно, че нямаше никакво значение дали критиците и зрителите изпитват същото, което изпитва той.

 

 

На стълбището за гримьорните срещна един нов Месала — пълен с изумление.

— Хареса ли ви? — Въпросът му бе зададен с необичайна тревога.

— Беше самата пиеса — отвърна простичко Серве.

Почти срамежливо Месала докосна ръката му, после, без да каже дума, се отправи към вратата на Карл.

Серве влезе в гримьорната на Надин, без да чука. Беше седнала гола на края на тоалетната масичка, с кутия крем за лице в ръка. Спогледаха се, без да продумат. Серве сведе поглед към закръглените гърди, към плоския корем, към дългите бедра. С безизразен глас тя каза:

— Авторът.

— Моите поздравления! — каза Жак.

Серве се обърна бавно, за да стисне ръката на изправилия се Жак.

— Значи — поде отново Надин — наистина няма да вечеряш с нас?

Серве се доближи до нея, хвана я за раменете и я целуна бързо по устните.

— Лека нощ.

 

 

Люс Бертло се луташе като изгубена в коридора.

— Какво правиш тук? — запита я Серве.

— Само минавах.

— Просто така?

— Да.

Той се усмихна.

— Идваш тъкмо навреме, трябва да ти представя някого.

— Някого ли? — запита тя подозрително.

— Да.

— Жена ли е?

— Да.

— Всичко хубаво, глупако.

— Хайде, ела.

Пред будката на портиера срещнаха Месала, придружен от слабата жена на осмия ред с перата по шапката. Серве се готвеше да отмине с кимване за поздрав, но Месала го спря.

— Жером, позволете да ви представя жена си.

— Много ми е приятно! — каза Серве и стисна студената кокалеста ръка. — Люс Бертло, господин и госпожа Лоран Месала…

Жената, която с орловия си нос, с мършавия врат и с перата по главата приличаше на някаква рахитична птица, се вторачи лакомо в Серве.

— Пиесата ви е възхитителна, господине.

 

 

Себастиен Щайнер плати на шофьора на таксито и бавно изкачи двата етажа до жилището си. На шахматната дъска, замръзнали в математическа атака, фигурите го чакаха, за да им даде отново живот. Ала той нямаше желание за това.

В главата му отекваха бароковите ноти на една бурна и трагична прелюдия. Той застана до прозореца и замислено натъпка лулата си.

 

 

Далила посрещна Серве, въртейки опашка, изпънала от радост задните си крака. Заскимтя пронизително и облиза цялото му лице, след което посрещна по същия начин и Люс, която я притисна до гърдите си.

— Много е красива твоята приятелка.

 

 

В един ресторант на улица Бак Надин се хранеше мълчаливо, а Жак и двамата му приятели говореха за пиесата. От време на време и тя се включваше с някое неопределено „да“ или „не“.

— Сигурно е чел Пинтър — каза Жак.

— Сигурно! — обади се Бененж.

Леотар, който лапаше супата си, издаде някакъв звук, който би трябвало да изразява потвърждение.

— Но е добре направено — каза Бененж — и въздействува.

— Не чак толкова — отвърна Жак. — Много е отвлечено, няма никаква връзка с конкретната действителност.

Ала срещна погледа на Надин и веднага наведе глава.

— Не че не си прав — каза Леотар, — но нека бъдем справедливи…

 

 

— Е, какво ще кажете? — запита Соланж.

Господин Менар изглеждаше притиснат до стената и госпожата му дойде на помощ.

— Ти беше много добра.

Соланж ги изгледа един по един над масата в ресторанта на булевард Монтен.

— А пиесата? — запита тя най-сетне.

Жорж Менар почувствува, че трябва да каже какво мисли. Прочисти гърлото си и каза убедено:

— Интересна е. — После добави: — Но е неясна.

 

 

— Нека аз да го направя — каза Люс и взе чайника от ръцете му.

Стопли вода, намери чаши и захарница, поднесе нескафето. Изпиха го мълчаливо. Люс отстъпи пред умолителния поглед на Далила и й даде бучка захар. Серве изучаваше русите коси, сивите очи, точните движения на младата жена.

— Ще пишеш ли и други пиеси? — запита тя.

Той поклати глава.

— Сигурно не.

— Какво се случи тая вечер? В началото беше толкова слабо, а после изведнъж се получи…

— Да — каза той, — получи се.

Някой почука на вратата. Беше Себастиен Щайнер. Когато видя Люс, понечи да се върне.

— Извинете, аз…

— Моля ви, влезте, току-що направихме кафе.

Далила се хвърли, поздрави Щайнер, близвайки го с език, и веднага щом той седна, се сви на коленете му.

— Нова придобивка ли е? — запита Щайнер.

Серве поклати глава.

— Не знам какво ще я правя. Беше на един приятел, който вече няма нужда от нея.

Всички млъкнаха. Люс скришом наблюдаваше мъжете с известно любопитство.

— Гледах пиесата — обади се Щайнер, след като неочаквано се загледа в Люс и отново я разпозна.

— Какво ще кажете? — запита Серве с безразличен глас.

Той се поколеба.

— Това е жестока пиеса… съвсем определено. Трябваше ми цял час, за да го разбера, искам да кажа, за да си дам сметка…

Погледна иронично към Серве.

— … не беше съвсем ясно. Трябва да напишете и други.

Люс избухна в смях.

— Добре казано — обади се Серве.

Погледат му попадна на ръцете с дълги пръсти и изпъкнали вени, които галеха козината на Далила.

— Искате ли да я вземете? — запита той изведнъж.

Щайнер погледна надолу към кучето.

— Наистина ли?

— О, да! — каза Люс. — Вземете я!

Щайнер притисна животното до себе си.

— Тъкмо започнах една книга. По-добре е, когато човек си има другар, може по-дълго да работи.

— Вземете я! — каза Люс.

— Не знам! — отвърна Щайнер.

Стоеше с присвити очи, сякаш загледан в нещо далечно, което се стопяваше пред него.

— Ако бях на двайсет години, пиесата ви щеше да ми хареса, щеше да ми помогне. Икономическата школа, на която принадлежа, никога не е имала подкрепата на който и да било моралист. И затова е мъртва.

— Не съвсем — каза Серве, който не можеше да откъсне очи от ръцете с дългите пръсти.

Тогава Щайнер запита:

— Наистина ли мога да я взема?

Серве му кимна — не искаше да говори.

 

 

Надин слушаше дишането на Жак. Не й се спеше. Преживяваше отново представлението и пред очите й непрестанно изникваше изпълненият с безразличие силует на Серве зад кулисите, с лъсналия от дъжда шлифер.

 

 

За по-малко от минута Далила обходи апартамента — не пропусна да подуши всяко кътче. После се изтегна доволна до един радиатор и сякаш заспа. Себастиен Щайнер, който бе наблюдавал внимателно цялата експедиция, не я изпусна от очи, докато се събличаше. Легна си с книга в ръка и две минути по-късно Далила скочи на леглото. Промъкна се под чаршафа и с дълбока въздишка се сгуши до него.

 

 

— Ако се опиташ да миеш съдовете, ще те изхвърля оттук.

Люс остави подноса.

— Добре. И какво ще правим сега?

Серве стана и взе от скрина един никон.

— Репортаж.

— Тъкмо се сетих, я ми кажи, къде са снимките, които ми прави на смъртния одър?

Серве я погледна изненадано и остави апарата.

— Ела с мен.

Когато седнаха в колата, той отвори жабката, взе филма и го подаде на Люс.

 

 

Минаха през пустата агенция, промъкнаха се в лабораторията и два часа по-късно Люс видя как собственото й лице изплува в проявителя. Наведени един до друг над ваната в червения полумрак, изживяха отново, снимка по снимка, една забравена вечер.