Кристофър Франк
Американска нощ (19)

VI

— Малко кафе? — запита Хуго Вайсман.

Клод се обърна, въздъхна, отмести една възглавница, изправи се в леглото и разтърка очи. Вайсман седеше гол до нея, с дълга американска цигара в уста, и държеше телефонната слушалка.

— Огромни количества — каза тя и отново затвори очи.

Вайсман направи поръчката на рецепцията и остави слушалката.

— Преди малко се обади Шатлар. Кани ни у някакво парвеню — негов приятел, в голяма вила извън града.

Клод сбърчи вежди.

— Днес няма ли да има снимки?

— Днес е неделя — отвърна търпеливо Вайсман.

— Какъв ужас! — каза Клод.

На вратата се почука. Влезе нисичка рижа камериерка и остави подноса на нощната масичка.

— Buenos Dias.^[1]

— Моите почитания — каза Вайсман.

После се обърна към Клод:

— Е, какво? Отиваме ли?

— При парвенюто ли?

— Да.

Клод изведнъж подскочи и разля малко кафе на чаршафа.

— А Серве? Съвсем го бях забравила.

— И той ще бъде — каза спокойно Вайсман. — С Надин.

Клод се замисли и започна да пие кафето си на малки глътки.

 

 

В неделя обстановката около басейна бе съвсем различна. Пищните, загорели от слънцето дами и застаряващите господа, които си пиеха мартинито под сянката на чадърите, бяха отстъпили местата си на преуморени мъже и жени, опитващи се да обуздаят шумната си челяд — тя тичаше насам-натам, дереше си гърлата, ръкомахаше и пенеше водата на малкия басейн, врещеше към родителите си за всевъзможни разхладителни напитки и сладоледи. Докато си проправяше път между децата, Надин попадна на Андрей Куполски, който седеше пред чаша мляко с восъчнобледо лице и провиснали мустаци.

— Пристигнах снощи — каза той. — Цяла вечер гледахме готовия материал.

— И доволен ли сте?

Куполски я погледна учудено. Очевидно думата му се виждаше прекалено силна.

— Да кажем, че съм доволен. Искате ли нещо за пиене?

Надин с облекчение забеляза Серве на терасата.

— Друг път, чакат ме.

И тръгна към Серве. Той стана.

— Здравей! Как си?

— Добре съм — отвърна Серве, — но при условие, че няма да се застоявам дълго тук.

— Сноб такъв.

Той сви рамене.

— Може и да съм сноб. Вайсман тръгва в единайсет, ще ни вземе с лимузината си.

— Днес няма ли да ходим с автобуса?

Той се усмихна и поклати глава.

— Хей, боклук! — каза един женски глас.

— Серве вдигна глава. Клод се наведе и го целуна по бузата. Беше облечена в къса набрана плажна полички и гърдите й изскачаха от твърде тесния сутиен. До нея стоеше Бание.

— Ти идваш ли с нас? — запита Надин.

Бание поклати глава.

— Ще ходим към Гуадалахара, за да търсим терен за снимките на преследването. Каскадьорът пристигна тая сутрин.

 

 

Изградена съвсем наскоро в стил селска къща, вилата се издигаше на върха на зеленеещ се хълм, чиято морава, поливана от сутрин до вечер с автоматична пръскачка, беше забележително постижение на фона на сухата песъчлива околност. Около петдесетметровия басейн, пълен с бледолилава вода, се редяха луксозни кабини и дневен бар, засенен от малък покрив с червени керемиди. Домакинът — снажен загорял мъж с пресечено от дълъг белег лице — посрещна любезно и непринудено Шатлар, Вайсман, Серве, Надин и Клод, след което ги представи на семейството си и на другите гости. Говореше със силен белгийски акцент. Същото можеше да се каже и за съпругата му — слаба руса жена с белезникаво лице, сякаш смазана от богатствата, с които я отрупваше мъжът й. Дъщеря им, изтегната на един дюшек, издаде някакви нечленоразделни звуци, докато се ръкуваше с тях. Бе цялата покрита с белези от рани и петна от обгаряния. По всичко личеше, че семейството е претърпяло автомобилна катастрофа, следствие на която дъщерята бе завинаги обезобразена. Сред гостите присъствуваха жизнерадостен американец, натоварен да приготвя коктейлите като познавач в тази област, италианец, собственик на ресторант, и младо семейство испанци с тримесечно кърмаче, което съпругата хранеше с биберон.

Докато Шатлар разказваше разни интересни случки от снимачния живот, за да забавлява гостите, а Вайсман опитваше бледолилавата вода на басейна в компанията на Клод, Серве и Надин се изтегнаха на слънце малко встрани от другите и запушиха.

— Кога си тръгваш? — запита Надин.

— Не знам. Веднага щом изпълня задачата си.

— Използуваш едни думи…

— Да — каза Серве.

Продължиха да пушат мълчаливо. Американецът, за когото научиха по-късно, че се нарича Вик Кранстън III и че тъкмо привършва състоянието на дядо си, натрупано от производството на готови супи, им донесе два коктейла в екзотични цветове с такъв ентусиазъм, та не им даде сърце да му откажат.

След като Клод, която не обичаше да разочарова хората, изпусна сутиена си в басейна, а младият испанец го извади сред всеобщи аплодисменти, гостите се качиха във вилата, където ги чакаше обядът. Започнаха в един, а в четири още не бяха свършили. Умело разпръснати между другите сътрапезници, Серве, Надин, Клод, Вайсман и Шатлар не можеха въобще да разговарят един с друг и трябваше стоически да понесат потоците от въпроси, които им отправяха, и да изслушват безкрайни изблици на откровения. Обядът обаче беше превъзходен. Най-сетне всички се преместиха за кафето на една вътрешна тераса, изградена встрани от къщата. С хитри маневри Серве успя да се доближи до Надин.

— Ядох страшно много сладолед — каза му тя. Беше си вземала шест пъти допълнително.

— А освен това?

— Ами научих, че пицата не се ползува с голям успех в Мадрид, но пък за сметка на това лазанята^[2] много се търси.

— Колко интересно! — отбеляза Серве. — За мен пък вече няма тайни в изкуството да се приготви „скрюдрайвър“^[3].

— От друга страна — добави Надин, — все още не знам къде е тоалетната.

Серве остави чашата си.

— Да идем ли да я потърсим?

— Хайде.

След като посетиха на партера огромен салон, пълен с чисто нови мебели в стил Луи XVI, и ултрамодерен работен кабинет, попаднаха в кухнята, върнаха се и се качиха на горния етаж. Там откриха три бани. Надин постоя пред едно огледало и, както обикновено, реши, че е много слаба. Върна се в коридора и се почуди къде е отишъл Серве. В продължение на няколко секунди се лута насам-натам боса по мокета и най-сетне бутна някаква врата, която водеше към просторна спалня. Седнал в едно кресло, тапицирано в гранатовочервено кадифе, Серве пушеше.

Направи няколко крачки в стаята и седна на края на леглото. Гледаха един към друг.

— Долу ще се чудят къде сме — каза Надин.

Серве стана, изгаси цигарата си и прекоси стаята, за да затвори вратата. Слънцето хвърляше бляскаво петно от светлина на килима пред прозореца, останалата част на стаята бе в сянка. Надин стана, прегърна Серве през кръста и се притисна до него. Целуваха се с крайчеца на устните си. И двамата видяха за миг гарсониерата на улица Фалгиер, сетне споменът отмина, прогонен от далечен вик на дете.

Серве я съблече, без да я пуска, и я увлече след себе си на леглото. Притискаше се до него с цялото си тяло. Дишаше учестено. Когато той се опита да се повдигне, тя застана над него и го спря. Дълго се галиха, сетне Надин легна отгоре му. Гледаше я как цялата потръпва и започва да се движи равномерно. Мускулите й се напрягаха под матовата кожа, гърдите бавно се люлееха, коремът хлътваше. Изведнъж спря и го запита със сподавен глас:

— Защо дойде в Мадрид?

Погледна я, взря се в широко отворените очи, в лъсналото от пот лице. Тя отново започна да се движи, извила гръб, а ръцете й пробягваха по гърдите и по бедрата му. Той стана, взе я в обятията си и двамата се търкулнаха на леглото. Сложи я да легне по гръб, разтвори ръцете й, впи устни в гърдите й и почувствува как тялото й се стяга, как се отпуска и се разтваря докрай, за да го погълне в себе си с дълъг и далечен стон.

 

 

Отвън долетя звук на плисък от скок във вода — гостите отново се бяха събрали около басейна. По-нататък отекваха ритмичните удари на топка за пинг-понг. Серве и Надин не можеха да се пуснат, лежаха заслушани във външния шум.

— Чуваш ли? — каза Надин.

Серве се ослуша. Някъде съвсем наблизо се разнасяше странно мляскане — звук от смукане — равномерен и постоянен.

Те станаха и затърсиха по всички ъгли на стаята.

— Я виж какво намерих! — каза Серве.

Надин се наведе. От другата страна на леглото, легнало в преносимото си кошче, едно бебе смучеше палец и ги гледаше сериозно със сините си очи.

— Сигурно са го оставили тук преди обяда — каза Надин и грабна банския си. — Побързай, че ще дойдат.

Серве побърза. На стълбите Надин изведнъж се обърна към него и обви с ръце раменете и гърба му. Той разкопча сутиена й и взе гърдите й в длани. Целунаха се.

— Ела — каза тя, — да идем да се къпем.

 

 

През останалото време от деня Надин и Серве вършиха най-различни неща: играха на пинг-понг и на карти, къпаха се, пиха в бара плодов сок, но постоянно се стремяха един към друг. Поглеждаха се набързо, ала използуваха всеки възможен случай, за да се докоснат или да бъдат заедно. В осем часа вечерта бяха вече в хотела. Два часа по-късно Надин се размърда в ръцете на Серве.

— Гладна съм.

Поръчаха вечеря по телефона и след трийсет минути им я качиха в стаята. Ядоха в леглото коктейл от раци с майонеза и студено пиле, последвани от неизменния сладолед, в случая смес от ягода, шоколад и банан с огромна топка сметана. И отново се любиха, малко изненадани от ненаситността си, откривайки наново, но по различен начин, трескавостта и дори несръчността на първата си близост.

— Ако те уморя, не знам какво ще правим! — му каза Надин посред нощ, когато го събуди с милувките си.

Телефонът иззвъня в шест часа, както бе заръчала Надин. Телефонистката я предупреди, че колата на снимачния екип ще бъде долу след половин час. Без да буди Серве, тя изтича в банята. Когато се върна в стаята, го завари с отворени очи.

— Почина ли си добре? — запита го с усмивка.

Той кимна.

— И още как! Ти сутрин не пиеш ли кафе?

— Пия, от време на време.

Облече се набързо под внимателния му поглед. Усмихна се и каза:

— Дрес-тийз!

— Ела при мен — каза той.

Тя тръсна глава.

— И дума да не става.

После се хвърли на леглото, взе главата му в ръце, захапа устните му и стана, преди да е успял да я хване.

— С Вайсман ли ще дойдеш?

— Да, сигурно.

— Ела с мен.

— Сега ли? Невъзможно.

Тя го погледна строго.

— Само недей да използуваш, докато ме няма, за да спиш с Клод зад гърба ми.

Серве за малко не я запита коя е тази Клод.

— Ще се помъча.

Донесоха кафето. Надин му даде чашата в леглото. Той обгърна краката й, вдигна полата й, целуна бедрата й. Тя застана пред него.

— Серве…

Той вдигна глава:

— Моля те, внимавай!

— В какво?

Надин поклати бавно глава.

— Не знам… внимавай!

Телефонът иззвъня — колата беше долу.

— До скоро — каза тя.

И излезе от стаята, без да се обръща.

 

 

Едва излязла от ръцете на гримьора, Надин застана на една височинка, откъдето можеше да забележи колата на Вайсман. Тъй като не беше на първи план, можеше на воля да се взира в хоризонта и да гради напразни надежди при вдигането на най-малкото облаче прах.

— Индианци ли идват? — запита я минаващият Бание.

— Все още не, но всичко е възможно.

Скриптерката дойде да дооправи костюма й, така че да отговаря на кадъра, сниман преди осем дни. Шатлар огледа грима й и измърмори:

— Нали ви казах да избягвате да стоите на слънце!

А бентлито все не идваше и не идваше. Льору й обясни мотивировката на сцена с дълъг монолог, която трябваше да изиграе през следобеда, един засмян работник й предложи ухаеща tortilla^[4], но тя отказа. Първият кадър бе готов. Лакомб направи знак на оператора, после на асистент-оператора и Бание изкрещя: „Silencio!“^[5] с безизразния глас, с който говореше от сутринта.

— Камера! — извика Льору. — Започвайте.

Тогава се появи черната лимузина — искряща на слънцето и раздвижваща пясъците по пътя си. Спря до самия декор, ала вътре бе само Хуго Вайсман. Преметнал минолтите през врата си, се завтече към най-близката стълба, покатери се бързо и се превърна отново в мрачната птица, която бе изненадала Клод с поканата си за вечеря.

 

 

Надин стана, тръгна бавно и скоро стигна до скалистото място, където, два дни по-рано, бе позирала на Серве. Когато кадърът бе заснет, Хуго Вайсман я намери, седнала в пясъка, облегната на една скала.

— Серве ме помоли да ви предам, че са го извикали по спешност и ще ви се обади в Париж.

— Извикаха ли го? От агенцията?

— Така мисля.

Надин погледна Вайсман мълчаливо.

— И ще ми се обади в Париж, така ли?

— Да.

— Благодаря.

Хуго Вайсман се отдалечи с небрежна походка, с колонизаторския шлем на глава, облечен в черно от горе до долу. Зловещ, наистина зловещ. Надин зарови ръце в пясъка, сви юмруци и изведнъж се усмихна. „Веднага щом изпълня задачата си“, бе казал той. И много преди това: „Достатъчно ми е да знам, че съществувате някъде, и това е всичко.“ Запали цигара и се изтегна на слънцето.