Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On Chesil Beach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016)

Издание:

Иън Макюън. На плажа Чезъл

Английска. Първо издание

Художник на корицата: Стефан Касъров

ИК „Колибри“, 2010 г.

ISBN: 978–954–529–775–5

История

  1. — Добавяне

Трета част

Когато стигна до спалнята, Флорънс пусна ръката на Едуард, хвана се за един от дъбовите стълбове, които поддържаха балдахина на леглото, и се наведе — първо надясно, после наляво, отпускайки красиво раменете си, за да си събуе обувките. Бяха лесно изуващи се обувки, които бе купила заедно с майка си в „Дебенъмс“ през един свадлив дъждовен следобед — за Вайълет всяко влизане в магазин бе непривично и стресиращо изживяване. Бяха от мека, бледосиня кожа, с ниски токове и отпред с артистично усукани миниатюрни панделчици от по-тъмносиня кожа. Движенията на младоженката не бяха забързани — една от онези тактики за печелене на време, чрез които затъваше още по-дълбоко. Флорънс чувстваше очарования поглед на мъжа си, но за момента не се усещаше много напрегната или притисната. Когато влезе в спалнята, изпадна в някакво неудобно и сякаш нереално състояние, което спъваше движенията й, като старовремски водолазен костюм в морски дълбини. Дори мислите й бяха чужди, сякаш й ги вкарваха отгоре през някакъв маркуч. Вместо кислород — мисли.

В това точно състояние долови някаква тържествена и проста музикална фраза, която прозвуча и се повтори някъде из тъмните, непонятни пътища на слуховата й памет, последва я до леглото, после отново зазвуча, когато тя събу обувките си и остана така, хванала по една във всяка ръка. Познатата фраза — някои дори можеха да я нарекат прочута — се състоеше от четири възходящи ноти, които сякаш задаваха плах въпрос. Инструментът бе чело, а не нейната цигулка, затова разпитващият бе не тя, а някакъв страничен наблюдател, леко недоверчив, но не по-малко настойчив, понеже след кратка пауза и един точещ се, неубедителен отговор от другите инструменти, челото отново зададе въпроса — по друг начин, с друга струна, и после отново и отново, като всеки път получаваше несигурен отговор. Нотите не казваха нищо, не съществуваха думи, които биха им подхождали. Питането бе без съдържание — изчистено като въпросителен знак.

Беше началото на Моцартов квинтет — причината за един спор между Флорънс и приятелите й. За да го свирят, трябваше да привлекат още един виолист, а останалите предпочитаха да избегнат усложненията. Флорънс обаче настоя, искаше още един човек за това произведение и когато покани на репетицията една приятелка от етажа в общежитието и го разчетоха заедно, славолюбивият челист, естествено, си падна по него и не след дълго и другите не устояха на магията му. А и кой би устоял? Встъпителната фраза поставяше проблем пред сплотеността на квартет „Енисмор“ — наречен така по името на девическото общежитие, но той бе разрешен благодарение на решимостта на Флорънс, опълчила се срещу останалите трима, и на упоритата й вяра в собствения й добър вкус.

Докато прекосяваше спалнята, все още с гръб към Едуард, все още печелейки време, и внимателно поставяше обувките си на пода до гардероба, същите четири ноти й напомниха за тази друга страна на нейната природа. Онази Флорънс, която ръководеше квартета си, която хладнокръвно налагаше волята си, никога не би отстъпила смирено пред общоприетото. Онази Флорънс не беше агне, безропотно очакващо да го заколят. Или да проникнат в него. Щеше да отстоява точно онова, което искаше или не искаше от семейния живот, и щеше да го каже открито на Едуард с цел да намери някаква форма на компромис с него. Нали това, което всеки един от двамата желаеше, не трябваше да е в ущърб на другия. Въпросът бе да се обичат и да си дават взаимно свобода. Да, тя трябваше да говори, както го правеше на репетиции и както щеше да го направи и сега. Дори имаше готово начало на предложение. Устните й се разтвориха и тя пое въздух. Тогава една дъска изскърца, Флорънс се обърна, видя го как идва към нея усмихнат, с леко порозовялото си красиво лице, и освободителната идея, която не можа да стане нейна, отлетя.

Роклята й за пътуването бе от лека памучна материя в метличиново синьо — точно отговаряща на обувките и открита след дълго обикаляне по тротоарите между Риджънт Стрийт и Марбъл Арч, за щастие без майка й. Когато Едуард привлече Флорънс в прегръдката си, то не бе, за да я целуне, а най-напред за да притисне тялото й към своето и чак после за да сложи ръката си на тила й и да потърси опипом ципа на тази рокля. Другата му ръка бе широко разтворена и притисната към кръста й, докато той шепнеше в ухото й тъй силно и така отблизо, че тя успяваше да долови единствено тътнещия, топъл влажен въздух. Но ципът не можеше да се разкопчае само с една ръка, не и първите един-два инча. Трябваше едната ръка да изпъне горния край на роклята, а другата да дърпа, в противен случай тънкият плат щеше да се набере и да се захване в ципа. Тя би се пресегнала над рамото си, за да му помогне, ала ръцете й бяха пленени и освен това някак й се струваше неправилно да му показва какво да прави. Най-вече не искаше да го засяга. С отсечена въздишка той дръпна ципа по-силно, опитвайки да го отвори със сила, ала той вече бе стигнал критичната точка и не помръдваше нито нагоре, нито надолу. Флорънс бе пленена в собствената си рокля.

— О, Господи, Фло, стой, без да мърдаш, моля те!

Тя послушно замря, ужасена от възбудата в гласа му и същевременно убедена, че грешката е нейна. В крайна сметка, това бе нейната рокля, нейният цип. Може би щеше да бъде по-добре, ако се освободи и обърне с гръб към него или ако отиде по-близо до прозореца, на светло. Но това можеше да му се стори грубо и паузата щеше да раздуе още повече проблема. Вкъщи тя разчиташе на сестра си, която си служеше умело с пръстите, въпреки отвратителното си свирене на пиано. Майка им нямаше търпение за такива фини неща. Горкият Едуард! Флорънс чувстваше как ръцете му треперят от усилие — вече ги бе включил и двете, — и си представяше как дебелите му пръсти ровят между гънките на прищипания плат и непокорния метал. Съжаляваше го, но и малко се страхуваше от него. Ако направеше макар и срамежливо предложение, можеше да го вбеси още повече. Затова стоеше търпеливо, докато най-после той я пусна и отстъпи назад.

Едуард се чувстваше виновен.

— Наистина съжалявам. Голяма беля направих. Ужасно съм несръчен.

— Мили мой! Дори и на мен ми се случва често.

Отидоха до леглото и седнаха един до друг. Той се усмихна, за да й покаже, че не й вярва, но оценява забележката й. Тук, в спалнята, прозорците бяха широко разтворени към същата гледка — хотелската морава, гористата местност и морето. Дочу се плисък на няколко последователни вълни, разбиващи се глухо в брега — навярно причинени от минаващ кораб или от внезапна смяна в посоката на вятъра. После, също толкова внезапно, вълните стихнаха и както преди продължиха леко да звънтят и да заглаждат морските камъчета.

Тя обви с ръка раменете му.

— Искаш ли да ти кажа една тайна?

— Да.

Тя хвана ухото му с показалеца и палеца си и леко придърпа главата му към себе си, после прошепна:

— Всъщност аз малко се страхувам.

Това не бе съвсем точно, но колкото и да се стараеше, тя никога не би успяла да обясни гамата от чувства, които изпитваше: сухо физическо усещане за силно стягане; всеобщо отвращение от това, което можеха да поискат от нея; срам от вероятността да го разочарова, както и да бъде разкрита като измамница. Мразеше се и докато му шепнеше, си помисли, че думите й съскат в устата й като реплики на сценичен злодей. Ала бе по-добре да му каже, че се страхува, отколкото да признае, че се отвращава или срамува. Трябваше да направи всичко, което е по силите й, за да намали очакванията му.

Той я гледаше и нищо в израза му не се промени, за да покаже, че я е чул. Дори в трудната ситуация, в която се намираше, тя се удивяваше на топлите му кафяви очи. Колко нежни, интелигентни и всеопрощаващи бяха! Може би ако просто ги гледаше и не виждаше нищо друго освен тях, би била способна да направи всичко, което той поиска от нея. Би му вярвала безрезервно. Но това бе фантазия.

Най-после той каза: „Мисля, че и аз също.“ Докато говореше, постави ръката си малко над коляното й, плъзна я нагоре под подгъва на роклята й и спря на бедрото й — от вътрешната му страна, с опрян в гащичките й палец. Краката й бяха голи, гладки и почернели от печенето в градината и от играта на тенис със стари приятели от училище на общинските кортове в Съмъртаун, както и от двата пикника с Едуард по обсипаните с цветя хълмове над красивото селце Юлм, където почиваха костите на внучката на Чосър. Те все така се гледаха в очите — в това и двамата ги биваше. Тя имаше толкова ясно съзнание за допира му, за топлината и лепкавия натиск на ръката му върху кожата си, че можеше да си представи, можеше да види с подробности как дългият му, извит палец в синия сумрак под роклята й лежи като стенобойна машина зад градски стени, а добре подрязаният му нокът едвам се допира до кремавата коприна, набрана в миниатюрни гирляндчета по дължината на дантеления бордюр, и докосва — тя бе сигурна в това, отчетливо го усещаше — едно измъкнало се навън къдраво косъмче.

Правеше всичко възможно, за да предотврати тика на един мускул в крака си, но то ставаше въпреки усилията й — от само себе си, неизбежно и мощно като позив за кихане. Когато издайническият сноп от мускули се сгърчваше в лек спазъм, не я болеше, но чувстваше, че това е в неин ущърб и дава първата индикация за мащаба на проблема й. Той явно бе усетил малката буря под ръката си, понеже очите му едва забележимо се уголемиха, а наклонът на веждите му и беззвучното разтваряне на устните му подсказваха, че е изумен, че дори благоговее пред нейния смут, който бе изтълкувал като пламенност.

— Фло…

Произнесе името й предпазливо, със спадане и покачване на интонацията, сякаш искаше да я усмири или да я възпре от някое необмислено действие. Но трябваше да удържа и друга малка буря — в самия себе си. Дишането му бе плитко и неравномерно и при отделянето си от небцето езикът му непрекъснато издаваше някакъв мек, лепкав звук.

Срамно е наистина как тялото не иска или не може да живее без емоции. Има ли някой, който някога е забавил сърцето си или е прикрил изчервяването си от благоприличие? Непокорният й мускул подскачаше и потрепваше като попаднала под кожата й нощна пеперуда. Понякога имаше същия проблем с клепача си. Но може би метежът стихваше. Не беше сигурна. Върна се към основното и го формулира с тъпа яснота: ръката му е там, понеже е неин мъж и тя е допуснала да е там, понеже е негова жена. Някои от приятелките й — Грета, Хърмайъни и особено Люси — щяха отдавна да са голи под чаршафите и да са консумирали тази женитба шумно и весело много преди сватбената церемония. В любовта си и щедростта си те дори смятаха, че тя отдавна е постъпила точно така. Тя никога не ги бе лъгала, но и никога не ги бе посвещавала в нещата. Мислейки за приятелките си, усещаше особения несподелен вкус на собственото си съществуване — беше сама.

Може би обезсърчена от това, което бе предизвикала, ръката на Едуард не напредваше, а само леко се поклащаше на място, разтривайки бедрото й от вътрешната му страна. Вероятно по тази причина мускулът се отпусна, но тя вече и бездруго не му обръщаше внимание. Случилото се след това трябва да е било случайно, понеже той нямаше как да знае, че докато ръката му опипваше бедрото й, върхът на палеца му побутваше едно самотно косъмче, което се къдреше свободно изпод пликчетата й, поклащаше го напред-назад и мачкаше коренчето му, дразнеше нервното окончание на фоликулчето и предизвикваше едва забележимо усещане — почти абстрактен зачатък на чувство, — безкрайно малко, като геометрична точка, която нарасна и прие формата на миниатюрно, заоблено петънце, после продължи да се уголемява. Тя се усъмни в него, започна да отрича съществуването му, въпреки че усещаше, че потъва и вътрешно му се поддава. Как бе възможно коренчето на едно-едничко косъмче да увлече цялото й тяло? Под галещия ритъм на ръката му самотната точка на усещането обхвана цялата повърхност на кожата й, плъзна към корема й и на пулсиращи тласъци се спусна надолу, чак до перинеума. Чувството не бе напълно необичайно — нещо средно между болка и сърбеж, но по-меко, по-топло и някак си по-изпразнено от съдържание — приятна, болезнена празнота, предизвикана от ритмичното дразнене на едно-единствено фоликулче, разпространяваща се из тялото й на концентрични вълни и вече навлизаща още по-дълбоко в него.

За първи път любовта й към Едуард се свързваше с определимо физическо усещане, което бе също тъй неоспоримо, както и виенето на свят. Преди познаваше единствено успокоителния коктейл от топли чувства, плътната завивка от нежност и доверие. Това винаги й се бе струвало достатъчно постижение само по себе си. Сега най-после имаше наченки на желание — отчетливи, все още непознати за нея, но определено нейни собствени. И отвъд тях, невидимо, сякаш надвиснало някъде над нея и зад нея, бе утешението, че и тя е като всички останали. Когато бе на четиринайсет — късно развиваща се за възрастта си и отчаяна, че всичките й приятелки вече имаха гърди, докато тя все още приличаше на деветгодишен гигант, — изживя подобен момент на откровение пред огледалото вечерта, когато за първи път забеляза и разучи необичайните твърди подутини около зърната си. Ако майка й не подготвяше в момента лекцията си за Спиноза един етаж по-долу, Флорънс щеше да изкрещи от радост. Фактът бе неоспорим: тя не бе някакъв отделен подвид на човешката раса, а принадлежеше към общността.

С Едуард все още се гледаха в очите. Да говорят изглеждаше немислимо. Тя наполовина се преструваше, че нищо не е станало, че ръката му не е под роклята й, че пръстът му не побутва насам-натам едно измъкнало се косъмче и че тя в момента не прави важно сетивно откритие. Зад главата на Едуард се откриваше частична гледка от вече далечното минало — отворената врата и масата до френския прозорец с остатъците от недоядената им вечеря, — ала тя не разреши на погледа си да се отмести, за да я обхване. Въпреки приятното усещане и успокоението, което изпитваше, опасенията й оставаха, подобни на висока стена, която не бе толкова лесно да се разруши. Тя и не искаше това да стане. Въпреки новото изживяване, Флорънс не бе в състояние на безумна страст, нито желаеше да бъде тласкана към такова нещо. Искаше да удължи момента и да му се отдава бавно и с наслада, все така напълно облечена, под топлия поглед на кафявите очи, да продължи да усеща нежната му ласка и разливащата се по тялото й тръпка. Но знаеше, че това е невъзможно и, както всички казваха, че едното води към другото.

* * *

Лицето на Едуард все още бе необичайно порозовяло, зениците му бяха все още разширени, устните му все още разтворени, дишането му, както и преди — плитко, неравно, забързано. Едноседмичната сватбена подготовка на жестоко въздържание се отразяваше тежко на химичните процеси в младото му тяло. Тя бе толкова мила, толкова жива пред очите му, а той не знаеше точно какво да направи. В светлината на здрача синята рокля, която не бе успял да съблече, грееше с тъмни отблясъци върху опънатата бяла покривка. Когато най-напред докосна бедрото й отвътре, кожата й бе учудващо хладка и поради някаква причина това силно го възбуди. Погледна я в очите и му се стори, че се устремява надолу към нея в непрестанен шеметен полет. Имаше чувството, че е затиснат между напора на възбудата си и тежестта на невежеството си. Извън филмите, мръсните вицове и необузданите шеги повечето от познанията му за жените произлизаха от самата Флорънс. Предизвиканият от ръката му тик спокойно можеше да е издайнически знак, за който всеки би могъл да му каже как да го разпознае и как да реагира на него — вероятно някакъв предвестник на женския оргазъм. А можеше и да са нерви. Нямаше как да разбере, затова изпита облекчение, когато мускулът се успокои. Спомни си как веднъж край Юлм, сред обширно поле, покрито с метличина, седна на кормилото на един комбайн, след като се беше похвалил на фермера, че знае как да го управлява, а после не се осмели да натисне и една ръчка. Просто нямаше достатъчно познания. От една страна, именно тя го бе повела към спалнята, именно тя така небрежно изу обувките си и му позволи да постави ръката си на онова скрито място. От друга страна, той знаеше от дългия си опит колко лесно някое прибързано движение може да провали шансовете му. И ето че докато ръката му си стоеше на същото място, опипвайки бедрото й, тя продължаваше да се взира в него с все същия подканващ поглед. Самоувереното й лице се бе смекчило, очите й се бяха присвили, после отново се разшириха, за да срещнат погледа му, и сега бе наклонила глава назад. Имаше нещо наистина абсурдно в тази негова предпазливост. Лудост бе да се колебае толкова. Та те бяха женени, за Бога, и тя го окуражаваше, подтикваше го към действие, с нетърпение го чакаше да направи първата стъпка. И все пак Едуард не можеше да се освободи от спомените си за онези моменти, когато бе изтълкувал държанието й погрешно, най-драматичният от които бе в киното, при прожекцията на „Вкус на мед“, когато тя скочи от стола си и се втурна по пътеката край редовете като подплашена газела. Поправянето на тази единствена грешка отне седмици — истинска катастрофа, която той не искаше да повтаря, а не му се вярваше, че една четирийсетминутна сватбена церемония може радикално да промени нещата.

Въздухът в стаята му се струваше разреден, нематериален и трябваше да прави усилия, за да диша. Измъчваше го някакъв пристъп на нервно прозяване, който се мъчеше да потисне със свиване на веждите и разширяване на ноздрите си — нямаше да му е от полза, ако тя си помислеше, че е отегчен. Ужасно му беше мъчно, че първата им брачна нощ не е успешна, при положение, че любовта им един към друг бе толкова очевидна. Гледаше на състоянието си на възбуда, незнание и нерешителност като на нещо опасно, понеже нямаше доверие в себе си. Бе способен да се държи глупаво, дори експлозивно. Приятелите му от университета го познаваха като един от ония спокойни типове, които понякога избухват неочаквано. Според баща му ранното му детство се характеризирало с драматични нервни изблици. През всичките му ученически години и дори по време на следването му от време на време го привличаше дивата свобода на юмручния бой. Където и да се озовеше — по ъглите на училищните дворове, където настървено скандиращи деца се подреждаха в кръг, за да гледат, на специално организираните срещи по горските полянки край селото или пък пред лондонските пъбове по време на позорните улични скандали — Едуард намираше в побоищата вълнуваща непредсказуемост и откриваше в тях своя спонтанен, решителен Аз, който му убягваше през останалата част от уравновесеното му съществуване. Никога не търсеше умишлено подобни ситуации, но когато се появяваха, някои от аспектите им — подигравките, възпиращите го приятели, заемането на позиция за бой или чисто и просто свирепите му противници — бяха неустоими. Той сякаш ослепяваше и оглушаваше за всичко останало и най-неочаквано се озоваваше в плен на позабравеното удоволствие, сякаш отново се унасяше в повтарящ се сън. Както при студентските запивки, болката се появяваше впоследствие. Не беше особено добър боксьор, ала бе надарен с физическо безразсъдство и си позволяваше да рискува. Беше и силен.

Флорънс никога не го бе виждала в подобно състояние и той нямаше намерение да й говори за това. За последен път се би преди осемнайсет месеца — през януари 1961-ва, когато бе във втори семестър на последната си година. Историята беше необичайна с това, че боят беше едностранен, а Едуард имаше нещо като кауза и правото до известна степен бе на негова страна. Вървяха по Олд Комптън Стрийт към френския пъб на Дийн Стрийт с още един третокурсник историк, Харолд Матър. Бе ранна привечер и двамата тъкмо бяха излезли от библиотеката на Малет Стрийт, за да се срещнат с приятели. В гимназията на Едуард Матър щеше да бъде идеалната жертва — бе нисък, не повече от пет фута и пет инча, носеше очила с дебели стъкла на комично смачканото си лице и беше вбесяващо бъбрив и умен. В университета обаче разцъфтя и си спечели високо уважение. Притежаваше голяма колекция от плочи с джаз, бе редактор в литературно списание, имаше приет, макар и още непубликуван разказ в списание „Енкаунтър“, в официалните дебати на Студентския съюз се проявяваше като голям веселяк и много добър имитатор — подражаваше на Макмилън, на Гейтскил, на Кенеди, на Хрушчов на псевдоруски, както и на различни африкански водачи и на комици като Ал Рийд и Тони Ханкок. Можеше да възпроизведе всички гласове и скечове от „Отвъд несъщественото“ и бе признат за безспорно най-добрия студент в групата на историците. Едуард считаше за свой голям напредък, за признак на съзряване факта, че високо цени приятелството си с човек, когото преди вероятно би отбягвал съзнателно.

По това време, в зимната делнична вечер Сохо едвам се събуждаше за живот. Пъбовете бяха пълни, но клубовете все още не бяха отворени и по тротоарите нямаше навалица. Веднага забелязаха двойката, която идваше към тях по Олд Комптън Стрийт. Бяха рокери — двайсет и няколко годишен едър момък с дълги бакенбарди, надупчено с капси кожено яке, тесни джинси и пълничката му приятелка, облечена по същия начин, която го държеше подръка. Както минаваха край тях, мъжът изви ръка и без да забавя крачка, нанесе силен удар с длан в тила на Матър, от което той се олюля и очилата му в стил Бъди Холи отхвърчаха на улицата. Това бе акт на безцеремонно пренебрежение към ръста на Матър и ученолюбивия му вид или към факта, че приличаше на евреин и беше евреин. Вероятно целеше да впечатли или да развесели момичето. Едуард не отдели време да мисли над това. Докато крачеше след двойката, чу как Харолд извика нещо като „не“ или „недей“, ала това бе тъкмо една от настойчивите молби, за които в момента беше глух. Отново онзи сън. Би му било трудно да опише състоянието си. Гневната пелена бързо се вдигна и еволюира в нещо като екстаз. Едуард сграбчи рамото на мъжа с дясната си ръка и го обърна към себе си, а с лявата го хвана за гърлото и го блъсна назад с гръб към една стена. Главата на мъжа силно издрънча в чугунената канализационна тръба. Все още здраво стискайки го за гърлото, Едуард го удари по лицето, само веднъж, но много силно, със свит юмрук. После се върна, за да помогне на Матър да намери очилата си. Едното им стъкло бе пукнато. Продължиха по пътя си, оставяйки момъка да седи на тротоара, закрил лице с двете си ръце, докато приятелката му се суетеше край него.

Трябваше да мине известно време през онази вечер, за да си даде сметка, че Харолд Матър съвсем не му е благодарен, и за да забележи мълчанието му, или по-скоро мълчанието му по отношение на стореното от него, и дори още по-дълго време — ден или два, за да осъзнае, че приятелят му не одобрява и още по-лошо, чувства се неловко от постъпката му. В пъба нито един от двамата не разказа за случката на приятелите им и след това Матър никога не заговори на Едуард за нея. Откритият укор би улеснил нещата. Вместо това, без да вдига много шум, Матър се отдръпна от него. Въпреки че се виждаха в компанията на други и Матър не се държеше демонстративно настрани от Едуард, приятелството им вече не беше същото. Едуард се измъчваше от мисълта, че младежът е бил отблъснат от поведението му, но нямаше смелост да повдигне въпроса. А и Матър правеше всичко възможно да не остават само двамата. Отначало Едуард мислеше, че е накърнил гордостта на приятеля си, ставайки свидетел на унижението му, и дори е усложнил нещата, като се е намесил в негова защита и е показал, че самият той може да се бие, а Матър е жалък пъзльо. По-късно осъзна, че това, което бе извършил, е просто тъпо, и срамът му още повече се засили. Уличните побои не се връзваха с поезията и иронията, с бибопа или историята. Бе се провинил в липса на вкус. Явно не беше този, за когото се смяташе. Онова, за което мислеше, че е интересна чудатост, грубовато достойнство, се оказваше обикновена простащина. Той бе селско момче, провинциален глупак, въобразил си, че като размаже някого с юмруци, ще впечатли приятелите си. Съкрушителна преоценка. И типичен за навлизането в зрялата възраст напредък — откри, че съществуват други ценности, според които предпочиташе да го съдят. От този момент нататък вече не участваше в побои.

Ала сега, през първата си брачна нощ нямаше никаква вяра в себе си. Не можеше да бъде сигурен, че онова избирателно ослепяване и оглушаване няма отново да го връхлети и да го обвие като зимната мъгла на Тървилската пустош, засенчвайки по-прясната му, по-изтънчена същност. Седеше тук до Флорънс с пъхната под роклята й ръка и повече от минута и половина галеше бедрото й. Мъчителното му желание неудържимо нарастваше и го караше да се страхува от собственото си безумно нетърпение и от ужасните думи или действия, които можеше да предприеме и по такъв начин да сложи край на вечерта им. Обичаше я, но му се искаше да я разтърси, за да я събуди, или пък да я удари, за да я изтръгне от северно-оксфордското й благоприличие, от самоуверената й поза на дисциплинирана музикантка пред статива, да я принуди да види колко просто е всичко — имаха пред себе си безгранична сексуална свобода, която дори бе благословена от викария — с тялото си да те боготворя[1] — мръснишка, весела, голокрака и голоръка свобода, която във въображението му се възправяше като огромна и просторна катедрала, може би в полуразруха и без покрив, с разгърнати като ветрила към небето сводове, където те безтегловно щяха да се носят нагоре в мощна прегръдка, взаимно да се обладават и да се давят във вълни от бездиханен, безмисловен екстаз. Беше толкова просто! Защо сега не бяха там горе, вместо да седят тук, парализирани от онова, което не знаеха как да изрекат и не смееха да направят?

И какво стоеше на пътя им? Личностите им, миналото им, невежеството и страховете им, някаква свенливост, мнителност, скованост, липса на самочувствие или на опит, останките от религиозни запрещения, английският им произход и класовата им принадлежност, както и самата История. Нищо повече. Той отдръпна ръка, привлече я към себе си и я целуна по устните с цялата умереност, на която беше способен, като сдържаше езика си. Облегна я назад на леглото — така главата й бе положена на ръката му. Легна настрани, повдигнат на лакътя на същата ръка, загледан надолу към нея. Докато се наместваха, леглото жално проскърцваше, сякаш за да им напомни за другите новобрачни двойки, минали оттук — навярно всичките по-вещи от тях. Едуард потисна внезапното си желание да се засмее при мисълта за тези двойки — тържествена върволица, проточила се надолу по коридора, към рецепцията, назад във времето. Не биваше да мисли за тях — комичното е отрова за еротиката. Трябваше да потиска и мисълта, че тя може би се страхува от него. Ако повярваше в това, нямаше да успее да направи нищо. Тя лежеше послушно в ръцете му, очите й все така вперени в неговите, лицето й — отпуснато и непроницаемо. Дишането й бе равно и дълбоко като на спящ човек. Той прошепна името й и отново й каза, че я обича, а тя примигна и разтвори устни, може би в знак на съгласие или дори на взаимност. Със свободната си ръка той започна да изува гащичките й. Тя се напрегна, но не му се противопостави и привдигна, или поне полупривдигна, дупето си от леглото. Отново се чу тъжният звук, издаван от пружините на матрака или от рамката на леглото — като проблейването на пролетно агне. Дори ако протегнеше докрай свободната си ръка, нямаше да може да придържа главата й и в същото време да прекарва гащичките през коленете и глезените й. Тя му помогна, като изви колене. Това бе добър знак. Той не можеше да си представи, че наново ще се бори с ципа на роклята й, затова за момента и сутиенът й — бе забелязал, че е от бледосиня коприна, поръбен с фина дантелка — трябваше да си остане на мястото. Толкова за голокраката и голоръката безтегловна прегръдка. Но тя беше красива и в този си вид, изтегната на ръката му, с омотаната около бедрата й рокля и заплетените кичури коса, разпръснати по покривката на леглото. Кралица слънце. Целунаха се отново. Гадеше му се от желание и нерешителност. За да се съблече, трябваше да наруши тази обещаваща подредба на телата им и да рискува да развали магията. Само някаква дребна промяна, комбинация от незначителни фактори, най-малкият полъх на съмнение и тя можеше да се отметне. Но той твърдо вярваше, че да се люби, и то за първи път, чисто и просто разкопчавайки ципа си, е безчувствено и грубо. И освен всичко — невъзпитано.

След няколко минути той се плъзна встрани от нея и набързо се съблече до прозореца — не искаше да запълва ценното пространство около леглото с подобни тривиални вещи. Застъпи петите на обувките си, за да ги изуе от краката си, после се наведе и събу чорапите си с бързи, резки движения на палците. Забеляза, че очите й не гледат към него, а право нагоре, към увисналия балдахин над главата й. Няколко секунди остана само по риза, вратовръзка и ръчен часовник. Някак си ризата, която отчасти прикриваше, отчасти подчертаваше ерекцията му като драперия на обществен паметник, учтиво се съобразяваше със стила, зададен от нейната рокля. Връзката определено бе нелепа и докато се приближаваше отново към нея, той я свали с една ръка, а с другата разкопча най-горното си копче. Извърши го елегантно и със самочувствие, като за миг отново изпита старото чувство, че е грубовато скроен, но в основата си честен и способен младеж. После чувството отмина. Призракът на Харолд Матър все още го навестяваше.

* * *

Флорънс реши да не сяда в леглото, дори да не променя позата си. Лежеше по гръб, вперила поглед в бисквитеножълтата надиплена материя, придържана от колоните на леглото, предназначени, както тя предполагаше, да напомнят за старата Англия на студените каменни замъци и романтичната любов. Съсредоточи се в неравната тъкан, в зеленото петно с големина на монета — как ли бе попаднало там? — и в един висящ конец, който се поклащаше при движението на въздуха. Опитваше се да не мисли за близкото бъдеще или за миналото и си представяше как се закрепя за сегашния момент, за безценното настояще, подобно на необезопасен с въже катерач, който притиска лице до скалата и не смее да помръдне. Хладният въздух приятно облъхваше голите й крака. Чуваше далечните вълни, крясъка на гларусите и звуците откъм събличащия се Едуард. Миналото — смътното минало, все пак се появи. Довя го мирисът на морето. Тя бе дванайсетгодишна, лежеше неподвижно както сега, очакваща, трепереща върху тясната койка с полирани махагонови страни. Умът й бе празен, чувстваше, че върши нещо срамно. След двудневен път през морето се намираха отново в спокойното пристанище на Картере, южно от Шербур. Бе късно вечерта, баща й се движеше из тъмната маломерна кабина и се събличаше, както сега Едуард. Спомняше си шумоленето на дрехите, звънтенето на разкопчан колан, на ключове или разпилени монети. Единствената й задача бе да държи очите си затворени и да мисли за някоя любима мелодия. Или за каквато и да е мелодия. Спомняше си сладникавия мирис на почти развалена храна в застоялия въздух на лодката след пътуване в бурно море. Обикновено по време на плаването повръщаше многократно и не помагаше с нищо на баща си като моряк. Вероятно това бе причината за срама й.

Не можеше да избегне и мисълта за близкото си бъдеще. Надеждата й бе, че каквото и да стане, отново ще изпита онова сладостно, обхващащо цялото й тяло усещане, че то ще се разраства и ще я залива, ще притъпява страховете й и ще й помогне да не се посрами. Но това изглеждаше малко вероятно. Истинският спомен за чувството, за това, че го е изпитала, че наистина знае какво представлява, вече се бе свил до сух исторически факт. Бе й се случило само веднъж, като битката при Хейстингс. И все пак то си оставаше едничкият й шанс и това го правеше още по-ценно, като фин стар кристал, който може лесно да се строши — още една причина, за да не помръдва.

Усети как леглото потъва и се раздрусва, когато Едуард се върна при нея. Лицето му измести балдахина и изпълни зрителното й поле. Тя услужливо вдигна глава, за да може той отново да пъхне ръката си под нея като възглавница. Той я притегли към себе си и сега телата им бяха едно до друго. Очите й се взираха в тъмнината на ноздрите му — отляво виждаше един самотен превит косъм, застанал като кланящ се човек пред пещера и потрепващ при всяко негово дихание. Харесваше й ясно изсечената линия на оформеното като значка улейче над горната му устна. Вдясно от него розовееше малко петънце, едва забележимо връхче — вече започнала да избледнява следа от пъпка. Усети в хълбока си ерекцията му — твърда като дръжка на метла и пулсираща, и за нейно учудване не й беше чак толкова противно. Това, което не искаше, или поне все още не искаше, бе да го вижда.

За да ознаменува повторното им събиране, той наведе глава и я целуна, като езикът му едва докосна върха на нейния, и тя отново му бе благодарна. Отбелязвайки тишината в бара долу — нямаше радио, нито пък разговори, те си прошепнаха „обичам те“. Изричането, макар и тихо, на неувяхващия израз, който ги свързваше и наистина доказваше, че интересите им са едни и същи, й действаше успокоително. Мислеше си, че все пак ще успее да издържи и да събере сили, за да се престори убедително, и че по-нататък тревогите й постепенно ще намаляват все повече и повече с придобития опит, докато не се научи наистина да получава и да дарява удоволствие. Той нямаше нужда да знае за това, поне докато тя не му го кажеше с топлотата на новата си увереност — като смешна история от миналото, когато е била невежо и окаяно в глупавите си страхове момиче. Дори сега вече нямаше нищо против той да пипа гърдите й, а преди време би се отдръпнала с ужас. Имаше някаква надежда и при тази мисъл тя се притисна до гърдите му. Реши, че е останал с риза, понеже презервативите са в горния му джоб, та да му е по-лесно. Ръката му се движеше по цялото й тяло и отново вдигаше края на полата й нагоре към кръста. Той никога не говореше за момичетата, с които се е любил, но тя не се съмняваше в богатството на опита му. Почувства как летният въздух, който струеше от отворения прозорец, погъделичка космите на пубиса й. Отдавна вече бе навлязла в нова територия и бе отишла твърде надалеч, за да се връща назад.

Флорънс никога не бе мислила, че встъпителните ласки преди любенето ще протекат в няма показност, в такова интензивно и зорко мълчание. Ала какво би могла самата тя да каже извън двете очевидни думи, което да не прозвучи неистинско и смешно? И понеже той не говореше, тя си мислеше, че така е прието. Иначе предпочиташе да си шепнат мили глупости, както когато лежаха напълно облечени и си пилееха времето през онези следобеди в стаята й в Северен Оксфорд. Имаше нужда да го усеща близо до себе си, за да потиска демона на паниката, за която знаеше, че е готова да я помете. За да не се чувства самотна, трябваше да е сигурна, че той е с нея, че е на нейна страна и няма да я използва, че е неин приятел, че е мил и нежен. В противен случай всичко можеше да се обърка. Само той можеше да й даде тази сигурност отвъд любовта. Флорънс знаеше, че това изцяло зависи от него, затова накрая не можа да се сдържи и изрече нещо напълно нелепо:

— Кажи ми нещо!

Незабавният и благоприятен резултат бе, че ръката му внезапно спря, недалеч от мястото, където се намираше — на инчове под пъпа й. Той погледна надолу към нея, устните му леко потреперваха — вероятно нерви или начало на усмивка, или пък някаква превръщаща се в думи мисъл.

За нейно облекчение той пое репликата и прибягна към обичайните им глупости, отвръщайки тържествено:

— Имаш красиво лице и сладък характер, сексапилни лакти и глезени, както и клавикула, путамен и вибрато, на които никой мъж не би устоял, но принадлежиш изцяло на мен и аз съм много радостен и горд от това.

Тя отвърна:

— Много добре, можеш да целунеш вибратото ми.

Той хвана лявата й ръка и засмука един по един връхчетата на пръстите й, като спираше езика си по мазолите на възглавничките им. Целунаха се и тъкмо в този момент на относителен оптимизъм Флорънс усети как мишците му се напрягат. Отведнъж, със сръчно атлетично движение той се озова върху нея и въпреки че тежестта му бе, общо взето, разпределена чрез лактите и ръцете му от двете страни на главата й, тя се почувства прикована назад, безпомощна и леко задъхана под масивната му фигура. Изпита разочарование, че не се бе позабавил да я погали отново отдолу и да предизвика онази странна и разливаща се по тялото й приятна тръпка. Но главната й грижа, което бе истински напредък в сравнение с отвращението и страха й отпреди, бе да се преструва, за да не го разочарова, да не изпадне в унизително положение или пък да се представи пред него по-зле от всички жени, които бе познавал. Щеше да се справи с всичко това. Никога нямаше да му даде да разбере колко се е измъчвала, какво й е струвало да изглежда спокойна. Нямаше никакво друго желание, освен да му достави удоволствие и да превърне тази нощ в успех, както и никакво друго чувство, освен усещането за странно хладния връх на пениса му, който постоянно се мушкаше и удряше в уретера й и около него. Казваше си, че паниката и погнусата й са под контрол, че обича Едуард, и мислеше само как да му помогне да получи онова, което толкова иска, и да го накара да я заобича още повече. Точно с това намерение плъзна дясната си ръка надолу, между неговите и нейните слабини. Той се привдигна леко, за да й направи място. Тя бе доволна, че се е сетила за напътствията от червения наръчник, където пишеше, че е напълно приемливо младоженката „да насочи мъжа в себе си“.

Намери най-напред тестисите му и вече без никакъв страх обви леко пръсти около това необичайно и много жизнено нещо, което бе виждала в различни форми у кучета и коне, но някак си не можеше да повярва, че приляга удобно на възрастни мъже. Премествайки пръстите си надолу, достигна до основата на пениса и го обхвана с извънредна предпазливост, понеже нямаше представа колко чувствителен или як можеше да е той. Прокара пръсти по дължината му, отбелязвайки с интерес копринената му повърхност, и докосна върха, погали го леко, след което, изумена от собствената си смелост, отново слезе малко надолу и здраво го хвана почти по средата, дръпна го и лекичко го нагласи, докато усети, че опира в срамните й устни.

Откъде можеше да знае каква ужасна грешка прави? Не трябваше ли да го дърпа? Прекалено здраво ли го бе стиснала? Той издаде някакво стенание, някаква сложна поредица от агонизиращи, възходящи гласни — подобни звуци веднъж бе чула в една кинокомедия, в която един келнер се гърчеше и извиваше в опит да не изпусне огромна купчина супени чинии.

Ужасено го пусна, при което Едуард се изправи със замъглени очи и извивайки спазмодично мускулестия си гръб, се изпразни върху нея на пресекулки в силни, намаляващи интензитета си струйки, изпълвайки пъпа й, изпръсквайки корема й, бедрата й, дори част от брадичката й и капачката на коляното й с хладка, лепкава течност. Същинска катастрофа. Флорънс веднага осъзна, че вината е изцяло нейна, че се е показала несръчна, невежа и глупава. Въобще не трябваше да се намесва, не трябваше да вярва на наръчника. Дори и вратната му вена да се бе пръснала, нещата не можеха да изглеждат толкова страшни. Все така правеше — прекалено самонадеяно подхождаше към ужасно сложни неща. Трябваше да си даде сметка, че тук не може да се държи като на репетициите на струнния квартет.

Имаше и нещо друго, далеч по-ужасно по същността си и напълно извън контрола й, извикващо спомени, за които отдавна бе решила, че всъщност не са нейни. Само преди половин минута се гордееше с това, че е успяла да овладее чувствата си и да запази спокойствие. Сега обаче бе неспособна да потисне изначалната си погнуса, органичния си ужас от това да бъде олигавена с течност, със слуз от друго тяло. При полъха на морския бриз течността за секунди се бе вледенила по кожата й и въпреки това, точно както бе очаквала, сякаш я изгаряше. Нищо в природата й не бе в състояние да спре внезапния й вик на отвращение. Чувството, че това нещо пълзи по кожата й на гъсти струйки, несвойствената му млечност, интимната му нишестена миризма, която влачеше след себе си вонята на срамна тайна, заключена в плесенясало тясно помещение — свръх силите й бе да понесе всичко това, трябваше да се освободи от него. Докато Едуард се смаляваше пред очите й, тя се обърна, набързо се привдигна на колене, грабна една възглавница изпод покривката на леглото и отчаяно захвана да се бърше. Още докато го правеше, знаеше колко отвратително, колко невежливо е поведението й, колко увеличава мъката му, че я вижда как бърза да премахне от кожата си нещото, излязло от него. Впрочем това не беше много лесно. Колкото повече го размазваше, толкова повече то се залепваше за нея и на места вече засъхваше в напукан гланц. Беше се разцепила на две същности — едната бясно размахваше възглавницата, а другата наблюдаваше и се ненавиждаше за това. Непоносимо бе, че го принуждава да я гледа — нея, истеричната, наказваща го жена, с която наивно бе сключил брак. Чувстваше се способна да го намрази за това, на което в момента бе свидетел и нямаше никога да забрави. Трябваше да се махне от него.

Изпаднала в безумие от ярост и срам, Флорънс скочи от леглото. А другата, наблюдаващата половинка, сякаш спокойно й казваше, макар и не точно с думи: „Ето това значи да си луда“. Не можеше да го погледне. Бе цяло мъчение да стои в една стая с човек, видял я в това състояние. Грабна обувките си от земята, втурна се през гостната, покрай остатъците от провалената вечеря, излезе в коридора, тръгна надолу по стълбите, излезе през главния вход, после заобиколи хотела и се затича по обраслата с мъх ливада. Продължи да тича и не спря дори когато най-после стигна до плажа.

Бележки

[1] От сватбения обет: „С този пръстен за теб се венчавам, с тялото си да те боготворя и всички земни блага с теб да деля“. — Б.р.