Иън Макюън
На плажа Чезъл (1)

Първа част

Бяха млади, образовани и до този момент — първата им брачна нощ — все още девствени, а и живееха във време, когато да се говори за сексуални проблеми бе направо невъзможно. Но това винаги е било трудно. Тъкмо бяха седнали да вечерят в миниатюрната гостна на първия етаж на една джорджианска странноприемница. През отворената към съседната стая врата се виждаше възтясно легло с четири колони, покрито с чисто бяла, гладка, изумително добре опъната покривка, която сякаш не бе докосвана от човешка ръка. Едуард не спомена, че никога преди не е отсядал в хотел, докато в това отношение Флорънс имаше богат опит — като малка неведнъж бе пътувала с баща си. На пръв поглед бяха в приповдигнато настроение. Сватбата им в църквата „Сент Мери“ в Оксфорд мина добре. Службата бе прилична, приемът — весел, изпращането от съучениците и състудентите им — шумно и вдъхновяващо. Нейните родители не се държаха снизходително с неговите, както двамата се бяха опасявали, а и майка му не извърши нищо нередно, нито пък забрави за повода на празненството. Младата двойка отпътува с една малка кола — собственост на майката на Флорънс, и пристигна в ранната привечер в хотела на дорсетския бряг. Времето, макар и да не бе най-идеалното за случая и за средата на юли, бе напълно задоволително — не валеше, но и според Флорънс не беше достатъчно топло, за да вечерят отвън на терасата, както се бяха надявали. Едуард смяташе, че е топло, но тъй като бе прекалено вежлив, не можеше и да си помисли да й възразява в подобна вечер.

И така, двамата се хранеха в своя апартамент пред полуотворения френски прозорец, който гледаше към балкон, а отвъд него — към част от Ламанша и към плажа Чезъл с необятната му площ, покрита с морски чакъл. Две момчета в смокинги им сервираха от оставена в коридора количка и излъсканите с восък дъбови дъски на така наречения „сватбен апартамент“ комично скърцаха под стъпките им в тишината. Младият мъж гордо и покровителствено следеше да не би някое тяхно действие или изражение да издава насмешка. Нямаше да може да понесе скришом да му се подиграват. Но тези момчета, дошли от някое близко село, си вършеха работата с приведени гърбове и непроницаемо изражение, държаха се плахо и когато поставяха разни неща на колосаната ленена покривка, ръцете им трепереха. Те също бяха притеснени.

Това бе безславен период в историята на английската кухня, но по онова време никой, освен посетителите от чужбина, не се тревожеше особено от подобни неща. Тържествената вечеря започна, както тогава често се практикуваше, с парче пъпеш, украсено с една-единствена захаросана черешка. Отвън в коридора, в сребърни блюда върху нагрявани на свещи топли плочи чакаше ястието от отколе опечено говеждо на филийки в сгъстен брашняно-собствен сос, преварени зеленчуци и картофи със синкав оттенък. Виното бе от Франция, въпреки че на етикета, украсен със самотна лястовица в пикиращ полет, не се споменаваше за никакъв специфичен район. На Едуард въобще не му бе дошло наум да поръча червено.

Очаквайки с нетърпение сервитьорите да излязат, той и Флорънс се извърнаха в столовете си, за да се насладят на гледката към обширната, обрасла с мъх морава, и по-нататък — стръмния, покрит с нацъфтели храсти и дървета бряг, който се спускаше до една водеща към плажа алея. От местата им се виждаше началото на стъпаловидна кална пътека, оградена от бурени с необикновени размери — изглеждаха като гигантски ревени и зелки с набъбнали, високи над шест фута стъбла, огъващи се под тежестта на тъмни, едрожилести листа. Градинската растителност бе избуяла и с пищността си създаваше усещането за чувствено, тропическо обкръжение, което се подсилваше от сивата, мека светлина и тънката мъглица, носеща се откъм морето, чието неспирно настъпващо и оттеглящо се движение се долавяше като приглушен тътен, следван от рязкото просъскване в ситните камъчета. Планът им бе след вечеря да обуят здрави обувки и да походят по чакълестия ръкав между морето и лагуната, известна с името Флийт, а ако не са довършили виното, да го вземат със себе си и да отпиват направо от бутилката като някакви скитници по пътищата.

Имаха толкова много планове — шеметни планове, камара от планове за неясното бъдеще пред себе си, също тъй пищно преплетени като лятната растителност на дорсетското крайбрежие и също тъй красиви. За това къде и как ще живеят, кои ще са най-близките им приятели, за неговата работа с баща й, за нейната музикална кариера, за това какво ще направят с парите, които баща й бе дал, как ще бъдат различни от другите — поне вътрешно. Все още беше времето — то щеше да приключи по-късно през същото това знаменателно десетилетие, — когато се смяташе, че да си млад е неуместно, че е признак за социална обремененост, симптом на неясно срамно заболяване, за което венчилото е начало на лечение. Почти чужди един на друг, двамата бяха покорили в странно единение нов връх от съществуването си и ликуваха от факта, че новият им правен и обществен статус обещава да ги изведе от безкрайно дългата им младост — Едуард и Флорънс бяха най-после свободни! Една от любимите им теми за разговор бе детството им — не толкова удоволствията, колкото мъглата от комични предразсъдъци, от която се бяха измъкнали, както и грешките и демодираните навици, които и досега не можеха да простят на родителите си.

От тези нови висоти можеха да гледат ясно напред, но не можеха да изразят противоречивите чувства, които ги мъчеха — и двамата поотделно се безпокояха от онзи момент след вечеря, когато новопридобитата им зрелост щеше да бъде подложена на изпитание, когато щяха да легнат в леглото с четирите колони и да се разкрият изцяло един пред друг. От повече от година Едуард живееше като хипнотизиран от перспективата, че през нощта на даден юлски ден най-чувствителната част от тялото му ще се вмъкне, макар и за кратко, в една малка, нежна хралупка някъде дълбоко в тази усмихната, чаровна и невероятно умна жена. Притеснено се питаше може ли това да стане, без да изглежда абсурдно или разочароващо. Всъщност безпокойството му, дължащо се на някогашно злополучно преживяване, бе свързано с превъзбудата, с онова, което някой веднъж му бе описал като „да свършиш прекалено рано“. Този въпрос почти не излизаше от ума му, ала въпреки големия му страх от провал, непреодолимото желание да изпита екстаза и да разреши проблема си, бе далеч по-голямо.

Тревогите на Флорънс бяха по-сериозни и на моменти, по време на пътуването от Оксфорд, тя почти набираше смелост, за да ги сподели. Но безпокойството й не се поддаваше на описание, а и самата тя не бе в състояние да го назове дори за себе си. Докато той чисто и просто изпитваше типичната за първата брачна нощ нервност, тя бе обзета от ужас до мозъка на костите си и изпитваше отвращение — непреодолимо, осезаемо като морска болест. През по-голямата част от месеците на радостна предсватбена подготовка успяваше да пренебрегне това петно, което помрачаваше щастието й, но когато в нея се прокраднеше мисълта за по-голяма близост — предпочиташе този термин и никой друг, — стомахът й сухо се свиваше и някъде дълбоко в гърлото започваше да й се гади. В един модерен, напредничав наръчник, за който се смяташе, че с ободрителния си тон и множеството си удивителни знаци и номерирани илюстрации ще е полезен за младите съпруги, попадна на фрази и думи, от които едва не онемя: мукозна мембрана и онази зловеща и лъскава главичка. Други изрази оскърбяваха интелекта й, особено онези, които се отнасяха до „влизането“: не много преди той да е влязъл в нея или сега той най-после влиза в нея, или пък щастлива, малко след като е влязъл в нея… Беше ли длъжна в тази нощ да се превърне заради Едуард в някаква порта или в приемна, през която той да си преминава? Често се срещаше и друга дума, която й навяваше единствено мисли за болка, за плът, разрязвана с нож: проникване.

В моменти на оптимизъм се опитваше да си внуши, че просто страда от форма на повишена гнусливост, която неизбежно ще премине. Наистина, само мисълта за тестисите на Едуард, поклащащи се изпод налетия му с кръв пенис — още един ужасяващ термин, — караше горната й устна да се свива презрително, а представата, че някой може да я опипва „отдолу“, дори и това да е някой, когото обича, бе не по-малко отблъскваща от, да кажем, хирургическа процедура в окото й. Но гнусливостта й не се разпростираше над бебетата. Тях ги харесваше — бе се грижила няколко пъти за момченцата на братовчедка си и това я забавляваше. Смяташе, че ще й се нрави да е бременна от Едуард и поне на теория не изпитваше страх от раждането. Ако можеше някак да стане чудо и да зачене като Христовата майка!

Флорънс подозираше, че нещо в нея е дълбоко сбъркано, че винаги е била различна от другите и че моментът да бъде разобличена е настъпил. Мислеше си, че проблемът й се крие в нещо по-голямо, по-основно от обикновеното физическо отвращение. Цялото й същество се бунтуваше срещу перспективата да омесва плътта си с друга плът. Готвеше се покушение над спокойствието й и изконното й щастие. Тя чисто и просто не желаеше някой да „влиза“ или „прониква“ в нея. Сексуалният контакт с Едуард не можеше да бъде следствие от чувствата й към него — той бе цената, която трябваше да заплати, за да ги изпитва.

Знаеше, че отдавна е трябвало да заговори за това — веднага след като той й предложи, много преди посещението им при сърдечния викарий с топлия глас, преди вечерите със съответните им бъдещи родители, преди да поканят гостите, да съставят списъка с подаръците и да го оставят в универсалния магазин, преди да наемат палатката за сватбата и фотографа и преди всички останали неотменими приготовления. Но какво можеше да каже, с какви думи да си послужи, след като самата тя не бе в състояние да назове нещата с истинското им име пред самата себе си? Освен това тя обичаше Едуард — не с горещата, влажна страст, за която беше чела, а с топла, дълбока любов, понякога като дъщеря, понякога почти като майка. Обичаше да го гали, да чувства огромната му ръка около раменете си, да бъде целувана от него, въпреки че й бе противно да усеща езика му в устата си, и му го бе показвала безмълвно. Смяташе го за оригинален и никога не бе срещала друг като него. Той винаги носеше в джоба на сакото си по някоя книжка с меки корици — обикновено историческа — в случай, че се наложеше да чака на някоя опашка или в чакалня. Отбелязваше си това, което четеше, с късо моливче. Всъщност бе единственият непушач, когото Флорънс познаваше. Чорапите му винаги бяха от два различни чифта. Имаше само една връзка — тясна, плетена, тъмносиня, която носеше почти през цялото време с бяла риза. Тя обожаваше любознателния му ум, лекия му провинциален акцент, огромната сила на ръцете му, непредвидимите смени на посоката в разговорите с него и отклоненията му, добрината му към нея и начина, по който погледът на меките му кафяви очи я караше да се чувства загърната в доброжелателен облак от любов. На двайсет и две годишна възраст Флорънс бе абсолютно убедена, че иска да живее до края на живота си с Едуард Мейхю. Можеше ли да дръзне да рискува и да го изгуби?

Нямаше към кого да се обърне за съвет. Сестра й Рут бе твърде млада, а майка й, иначе забележителна като личност — твърде отдадена на заниманията си и твърде избухлива. Истинска старомодна интелектуалка. Когато трябваше да разрешава някой личен въпрос, тя имаше склонност да възприема маниерите на лектор пред аудитория, да си служи с все по-дълги и по-дълги думи и да препраща към книги, които смяташе, че всеки трябва да е чел. Понякога можеше да се отпусне и да се държи мило, но това ставаше много рядко и единствено след като темата биваше добре обезопасена и замаскирана по описания начин, а и дори тогава не можеше да се разбере какъв е съветът, който дава. Флорънс разполагаше с няколко чудесни приятелки от училище и от музикалната академия, с които пък имаше противоположния проблем — те обожаваха интимните разговори и с огромно удоволствие обсъждаха взаимно живота си. Всички се познаваха добре и умираха да се обаждат една на друга по телефона и да си разменят писма. Не можеше да им доверява тайните си, но не можеше и да ги съди, че правят това, понеже самата тя бе част от групата. Впрочем не би се доверила и на самата себе си. Бореше се с проблем, който не знаеше как да подхване, и единственото достъпно й знание се съдържаше в наръчника с меката подвързия. На крещящо червената му корица с бял пастел бяха несръчно изрисувани, сякаш от някое невинно дете, две усмихнати фигурки с буболечести очи и тънки като кибритени клечки крайници, които се държаха за ръце.

* * *

Изядоха пъпеша за по-малко от две минути, а през това време момчетата, вместо да чакат отвън в коридора, стояха на почетно разстояние зад тях, до вратата, и опипваха папийонките и тесните си яки или чоплеха ръкавелите си. Безизразните им лица не трепнаха, когато Едуард с иронична тържественост поднесе на Флорънс захаросаната си черешка. Тя игриво я всмукна от пръстите му и я задъвка бавно, показвайки му езика си, без да сваля поглед от очите му, давайки си сметка, че като флиртува по този начин с него, само утежнява положението си. Не трябваше да започва неща, които нямаше да може да понесе, но пък й се струваше полезно да му доставя удоволствие както може — това й помагаше да си мисли, че все пак я бива за нещо. Защо не можеше с тази лепкава черешка да се изчерпи всичко, което се очакваше от нея!

Едуард копнееше сервитьорите да се махнат, но за да покаже, че не се смущава от присъствието им, се усмихна, както се беше отпуснал на стола си с чашата вино, и се провикна през рамо:

— Имате ли още от същото?

— Нямаме, господине. Съжалявам, господине.

Ръката му, хванала чашата, потрепери от усилието му да сдържи внезапното си щастие, екзалтацията си. Седнала срещу него, Флорънс сякаш грееше, бе прелестна — невероятно красива, чувствена, талантлива, добросърдечна.

Момчето, което му бе отговорило, се спусна да прибере чиниите. Колегата му остана отвън да сипва второто — печеното. Количката с ястията не можеше да влезе в сватбения апартамент, за да им сервират както му е редът, поради двете стъпала, които отделяха нивото на стаите от коридора — причината бе некачествено проектиране, когато в средата на осемнайсети век елизабетинската сграда била модернизирана и преустроена в джорджианска.

Двамата за кратко останаха насаме, въпреки че отвън се долавяше стърженето на лъжиците по съдовете и шепотът на момчетата край отворената врата. Едуард сложи ръката си върху ръката на Флорънс и за стотен път през този ден й прошепна „Обичам те“, а тя веднага му отвърна със същото и го каза наистина искрено.

Едуард бе завършил с отличие история в Юнивърсити Колидж в Лондон. В продължение на три кратки години бе учил за войни и въстания, за периоди на масов глад и чума, за създаване и падане на империи, за революции, погубвали децата си, за земеделски мъки, работническа нищета, за жестокостите на управляващите класи — ярки картини на потисничество, несгоди и изгубени надежди. Той ясно съзнаваше на какви ограничения и оскъдици е бил обречен животът на хората поколения наред. На фона на историята годините на мир и просперитет, които Англия преживяваше в момента, бяха нещо рядко, а на техния фон неговото и на Флорънс щастие бе изключително, дори уникално явление. Последната си година посвети на специално изследване на теорията за „великата личност“ в историята — наистина ли е остаряло да се смята, че силните индивиди са в състояние да променят националните съдбини? Преподавателят му определено мислеше така. Според него Историята с голяма буква се тласкаше от неизбежни движещи сили към неизбежни и необходими цели и не след дълго този факт щеше да се смята за научно обоснован. Но биографиите, които Едуард подробно изучи — на Цезар, Карл Велики, Фридрих Втори, Екатерина Велика, Нелсън и Наполеон (Сталин бе пропуснал по настояване на преподавателя си), — в голяма степен подсказваха обратното. Едуард се стремеше да докаже, че един безмилостен индивид, с помощта само на гол опортюнизъм и доза късмет може да промени съдбите на милиони — това бе инакомислещо заключение, за което му писаха „много добър“ с минус, та едва не му развалиха отличната диплома.

Междувременно откри, че дори легендарните успехи не носят много щастие, а само увеличават неудовлетвореността и изострят амбициите. Докато сутринта се обличаше за сватбата (фрак, цилиндър и обилно напръскване с одеколон), си каза, че навярно нито един от хората в списъка му не бе изпитвал неговото задоволство. Въодушевлението му само по себе си бе форма на величие. Та той беше един великолепно реализирал се или почти реализирал се мъж. На двайсет и две годишна възраст ги бе засенчил вече всичките.

Сега се вглеждаше в жена си, в напръсканите с точици лешниково кафяви ириси, в чистото бяло на очите й с едва загатнати отсенки на бледо млечносиньо. Клепките й бяха гъсти и тъмни — като на дете. Имаше нещо детско и в тържественото спокойствие на лицето й. А то бе красиво и сякаш изваяно, на определена светлина напомняше на лицето на коренна американка — индианка от знатно потекло. Флорънс имаше широка долна челюст и открита и непринудена усмивка, която достигаше чак до бръчиците в ъгълчетата на очите й. Бе с едър кокал — някои от матроните на сватбата компетентно коментираха широките й хълбоци. Гърдите й, които Едуард бе хващал и дори целувал, макар и съвсем недостатъчно, бяха малки. Цигуларските й пръсти и длани бяха бели и яки, също като дългите й ръце — в училище хвърлянето на копие й се бе удавало много добре.

Едуард никога не се бе интересувал от класическа музика, но сега започваше да научава игривия й жаргон — легато, пицикато, кон брио. С упорито и постоянно слушане постепенно свикна да разпознава и дори да харесва някои произведения. Особено го вълнуваше едно от онези, които тя свиреше с приятелите си. Когато се упражняваше в гами и арпежи у дома си, тя обхващаше косата си с кариока и тази мила подробност го караше да мечтае за дъщерята, която един ден можеха да имат. Флорънс свиреше гъвкаво и прецизно и бе известна с богатството на звука, който извличаше от цигулката си. Един от преподавателите й бе казал, че никога не е срещал студент, който да свири отворени струни с подобна топлота. Когато заставаше пред статива в залата за репетиции в Лондон или в стаята си в къщата на родителите си в Оксфорд заедно с изтегнатия на леглото Едуард, който я наблюдаваше и я желаеше, стойката й бе изящна — с изправен гръб и гордо вдигната глава, тя четеше нотите с властно, почти надменно изражение, което дълбоко го вълнуваше. В погледа й имаше невероятна сигурност, невероятно познаване на пътя към насладата.

Отнасяше ли се до музика, тя винаги бе уверена в себе си, а движенията й бяха плавни и сигурни — и когато натриваше лъка си с колофон, и когато сменяше струните на инструмента си, или пък когато разместваше мебели в стаята си, за да посрещне тримата си приятели от академията, с които свиреха в любимия й струнен квартет. Тя бе безспорният водач и винаги имаше последната дума в многочислените им музикални спорове. Ала иначе в живота си бе учудващо несръчна и неуверена и вечно се препъваше или събаряше разни предмети, или пък си удряше в нещо главата. Пръстите, на които се удаваше така виртуозно да свирят на двоен гриф в Бахова партита, можеха със същата лекота да обърнат пълна чаена чаша върху ленена покривка или да изпуснат стъклена чаша на каменния под. Когато мислеше, че някой я гледа, тя се оплиташе в собствените си крака. Бе споделила с Едуард, че когато отдалеч види някоя своя приятелка, й е цяло мъчение да върви срещу нея на улицата. А когато бе тревожна или силно смутена, ръката й с треперливо движение непрестанно посягаше към челото, за да отмести някой въображаем кичур, и това продължаваше дълго след като източникът на притеснение изчезнеше.

Можеше ли да не заобича това чудно и трогателно момиче, което не приличаше на никое друго, това така болезнено честно и свенливо момиче, чиито мисли и вълнения бяха видими за всички, сякаш струяха като заредени частици от менящите й се изражения и жестове? Дори и да не беше красивото й, изсечено лице, нямаше как да не я обикне. А и тя го обичаше с такава сила, с такава болезнена физическа сдържаност! Всичко това събуждаше не само страстта му, която ставаше още по-силна поради липсата на естествен отдушник, но и желанието му да я закриля. Но дали тя наистина беше толкова уязвима? Веднъж надникна в папката с училищните й бележки и видя резултатите й от тестовете за интелигентност — сто петдесет и две! — със седемнайсет точки повече от неговия собствен резултат. Това бе по времето, когато на въпросните показатели се гледаше също толкова сериозно, колкото и на височината и теглото. Когато присъстваше на някоя от репетициите на квартета им и мнението й за фразирането или за темпото, или за динамиката се различаваше от това на Чарлс — бузестият напорист челист с нацъфтялото в позакъсняло акне лице, Едуард се впечатляваше от хладнокръвието й. Флорънс не спореше, изслушваше спокойно, след което съобщаваше решението си. Тогава нямаше и следа от жеста, с който приглаждаше косата си. Знаеше какво прави и бе твърдо решена да води, както подобаваше на ролята й на първа цигулка. Струваше му се, че тя е дори в състояние да накара страшничкия си баща да прави това, което му каже. Доста месеци преди сватбата по нейна молба той предложи работа на Едуард. Друг въпрос е дали Едуард я искаше или пък дали имаше смелост да я откаже. Също така, благодарение на някаква женска осмоза, тя знаеше точно какво е необходимо за празненството — от размера на градинската палатка до количеството летен пудинг, както и колко щеше да бъде разумно да очакват от баща й да плати.

* * *

— Ето ги, идват! — прошепна тя и стисна ръката му, за да предотврати някоя неочаквана интимност.

Сервитьорите пристигаха с чиниите с говеждото — неговата бе почти двойно по-пълна от нейната. Донесоха им също и трайфъл с шери, сирене чедър и ментови шоколадчета, които подредиха на един шкаф отстрани. След като измрънкаха някакво обяснение как да ползват звънеца за прислугата до камината — трябвало да се натиска силно и продължително, — момчетата се оттеглиха, затваряйки безкрайно внимателно вратата след себе си. После се чу подрънкването на отдалечаващата се по коридора количка, после, след кратка тишина — някакво изкашляне или изсмиване, което можеше да идва и от хотелския бар на долния етаж, и най-накрая младоженците останаха наистина сами.

Вятърът смени посоката си или се засили и довя шума на прибоя, напомнящ на трошащи се в далечината чаши. Мъглицата се вдигаше и по малко разкриваше очертанията на ниските хълмове, виещи се над бреговата линия на изток. Пред очите им се стелеше бляскава, сива и равна шир, която може би бе копринената повърхност на самото море, а може би бе лагуната, или пък небето — не можеше да се каже точно. Промененият бриз довяваше през отворените френски прозорци някаква съблазън, солен дъх на кислород и на простор, които сякаш бяха в дисхармония с колосаната ленена покривка, с втвърдения от нишестето сос към месото и с тежките, лъскави сребърни прибори, към които те тъкмо посягаха. Сватбеният обед бе огромен и продължителен. Не бяха гладни. На теория имаха пълната възможност да зарежат чиниите, да грабнат бутилката за гърлото и да изтичат до брега, да захвърлят обувките и да се наслаждават на свободата си. Никой в хотела не би помислил да ги спре. Най-после бяха станали свободни възрастни хора, бяха тръгнали на почивка и можеха да правят каквото си поискат. Само няколко години по-късно най-обикновени младежи щяха да постъпват точно така. Но тогава времената бяха други. Дори когато Едуард и Флорънс оставаха насаме, все още действаха хиляди неписани правила. Тъкмо защото бяха станали големи хора, не можеха да вършат детинщини, като например да изоставят храната, приготвена с толкова труд от някой друг. В края на краищата бе време за вечеря. А и все още не се смяташе за достойно за уважение или пък за модно да се държиш като дете.

И все пак Едуард бе развълнуван от зова на плажа и ако знаеше как да го изрази или обясни, вероятно щеше веднага да предложи да излязат навън. Бе чел на Флорънс от един пътеводител, в който пишеше, че камъчетата по осемнайсетте мили плажна ивица били отсявани и изглаждани от страховити бури в течение на хилядолетия, като най-едрите се намирали в източната част. Според легендата местните рибари, които се прибирали по тъмно, разбирали точно къде се намират по големината на чакъла. Флорънс бе предложила да проверят сами, като сравняват камъчета, загребвани на една миля разстояние едни от други. Щеше да му е по-приятно да се разхожда по плажа, отколкото да стои на това място тук. Струваше му се, че и без това ниският таван е прекалено близо над главата му и все повече се снишава. От чинията му се разнасяше клисав мирис, който се примесваше с морския бриз и му напомняше за дъха на домашно куче. А може би просто не бе толкова радостен, колкото все се опитваше да си внуши. Чувстваше как нещо огромно притиска мислите му и спъва говора му, а същевременно изпитваше и остър физически дискомфорт — сякаш панталоните или бельото му бяха отеснели.

Но ако на масата сега изскочеше отнякъде дух от бутилка и предложеше на Едуард да задоволи най-съкровеното му желание, и през ум нямаше да му мине да иска някакъв си плаж. Единственото, което желаеше и за което можеше да мисли, бе той и Флорънс да легнат заедно голи върху леглото или под завивките в съседната стая и най-после да се срещнат лице в лице с онова страхотно преживяване, което му се струваше не по-присъщо на ежедневния живот от религиозно видение или дори от самата смърт. При мисълта, че това може да се случи — щеше ли въобще да се случи, и то на него? — нещо отново го проряза ниско долу в слабините и той за миг усети, че ще примре от желание, но го сподави в сладостна въздишка.

Както повечето млади мъже от неговото поколение или от всяко друго поколение, на които им е трудно или нямат пред кого да изявят сексуалността си, той постоянно се отдаваше на едно занимание, наричано в онзи момент от едно известно светило с голям авторитет по въпроса „самозадоволяване“. Едуард с радост откри термина. Бе роден през 1940 година — твърде късно през онзи век, за да вярва, че изнасилва тялото си, че ще увреди зрението си или пък че Бог наблюдава със строго недоумение как той всекидневно се посвещава на подобни дейности. Или дори че бледността му и вглъбеното му изражение го издават пред всички. И все пак над мъките му тегнеше нещо смътно позорно, някакво усещане за несполука и за изхабяване и, разбира се, за самота. А удоволствието всъщност бе съпътстваща облага. Целта му бе освобождаването от настойчивото, затормозяващо мислите му желание за нещо, което не можеше да получи веднага. Колко невероятно бе, че една лъжичка течност, създадена от него и изхвърлена от тялото му, е в състояние мигновено да опресни мисълта му и отново да я насочи към решимостта, проявена от Нелсън при залива Абукир.

Единственият и най-съществен принос на Едуард към сватбените приготовления бе въздържанието му в продължение на повече от седмица. Той не бе спазвал подобно тотално целомъдрие по отношение на себе си от дванайсетгодишната си възраст. Искаше да бъде в блестяща форма за пред булката си. Не му бе лесно, особено нощем в леглото или пък сутрин при събуждане, или през дългите следобеди, или в часовете преди обяд, или след вечеря, в часовете преди лягане. Сега най-после бяха женени и сами. Защо да не остави печеното, да я покрие с целувки и да я поведе към леглото оттатък? Не беше толкова просто. Бе натрупал доста дълъг опит в справянето със свенливостта на Флорънс. Уважаваше тази свенливост, дори благоговееше пред нея, взимайки я за някакъв вид сдържаност, за условно прикритие на богата чувствена природа. Накратко, смяташе я за част от сложните дълбини на личността й и виждаше в нея доказателство за високото й качество. Опитваше се сам себе си да убеди, че я предпочита такава. Не можеше да го осмисли, но нейната плахост отговаряше на собствената му непросветеност и неувереност. Някоя по-чувствена и взискателна жена — някоя буйна жена — вероятно щеше да го плаши.

Периодът на ухажването им бе като старинен испански танц — тържествено раздипляща се павана, сковавана от неписан и неогласен, но, общо взето, спазван протокол. Никога нищо не се обсъждаше, а и те не чувстваха нужда от интимни разговори. Това бяха неща, които не можеха да бъдат обхванати от думи или дефиниции. Езикът и практиката на терапията, популярността на усърдно споделяните и взаимно анализираните чувства все още не бяха широко разпространени. Чуваше се, че някои по-заможни хора си правели психоанализа, но все още не бе повсеместно общоприето да считаш себе си за загадка или за упражнение по преразказ, или пък за чакащ разрешение проблем.

Между Едуард и Флорънс нищо не ставаше бързо. Важният напредък и негласните отстъпки, увеличаващи броя на нещата, които му се разрешаваше да гледа или да пипа, се постигаха единствено постепенно. Денят, в който за първи път видя гърдите й разголени, се падаше през октомври, много преди датата, на която успя да ги докосне — 19 декември. Целуна ги през февруари, но без зърната, които устните му усетиха само веднъж — през май. Тя си позволяваше да напредва по неговото тяло още по-предпазливо. Внезапните инициативи или радикалните предложения от негова страна можеха да съсипят месеци добре свършена работа. Онази вечер в киното на прожекцията на „Вкус на мед“, когато той хвана ръката й и я пъхна между краката си, върна процеса със седмици назад. Тя започна да се държи не студено, дори не и хладно — никога не правеше така, просто едва забележимо резервирано, може би разочаровано и дори в известна степен като предадена. Някак си се отдръпна от него, без въобще да му дава повод да се съмнява в любовта й. После нещата най-сетне отново потръгнаха. Когато един съботен следобед в края на март двамата бяха сами, а дъждът плющеше по прозорците на разхвърляната дневна в малката къщичка на родителите му на Чилтърнските възвишения, тя за кратко сложи ръката си над или близо до пениса му. Чувстваше я през двата пласта тъкан в продължение на по-малко от петнайсет секунди с нарастващи надежда и екстаз. В момента, в който тя я отдръпна, разбра, че не може повече да издържа. Предложи й да се оженят.

Нямаше как да узнае какво й бе коствало да сложи на подобно място ръката си — всъщност опакото на ръката си. Обичаше го и искаше да му достави удоволствие, но трябваше да преодолее значителното си отвращение. Опита съвсем добросъвестно. Може и да беше умна, но бе и напълно безхитростна. Държа ръката си там, колкото можа, докато почувства как изпод сивия фланелен плат на панталоните му нещо помръдва и се вкоравява. Усещаше нещо живо, напълно различно от нейния Едуард, което я накара да се отдръпне ужасена. Тогава той изтърси предложението си и във вихъра на вълнението, сред очарованието и смеха и облекчението тя за кратко забрави за дребното си смущение. А той бе толкова изумен от собствената си решителност, както и препълнен от неизлятото си желание, че просто не бе способен да си даде сметка за противоречието, с което тя заживя от този ден нататък, за скритата борба между отвращението и радостта й.

* * *

И така, вече бяха сами и на теория свободни да правят каквото поискат, но продължиха да ядат вечерята, за която нямаха апетит. Флорънс остави ножа, пресегна се за ръката на Едуард и я стисна. Отдолу се чуваше радиото — ударите на Биг Бен, известяващи новините в десет часа вечерта. В тази част от крайбрежието телевизионният сигнал бе слаб поради хълмовете, които започваха непосредствено зад хотела. Вероятно по-възрастните гости бяха долу във всекидневната и коментираха световните събития, докато отпиваха от вечерното си питие — хотелът имаше богата селекция от единични малцове^[1], а някои от мъжете пълнеха лулите си за последен път през този ден. Събирането около радиоапарата за информационния бюлетин бе останал им от войната навик, на който те никога нямаше да изменят. Едуард и Флорънс изслушаха глухо звучащия глас на говорителя, който предаде основните новини и произнесе името на министър-председателя. След една-две минути Харолд Макмилън започна речта си. Изказваше се на конференция във Вашингтон по въпросите на надпреварата във въоръжаването и необходимостта от договор за спиране на ядрените опити. Кой би се противопоставил на идеята, че е лудост да се продължават опитите с водородната бомба в атмосферата и да се излага на радиация цялата планета? Ала никой под трийсетгодишна възраст — и със сигурност не Едуард и Флорънс — не вярваше, че един британски премиер може да има някакво влияние върху световната политика. Империята се смаляваше с всяка изминала година, когато нови и нови страни успяваха да извоюват полагащата им се независимост. Вече не бе останало почти нищо от нея и светът определено принадлежеше на американците и на руснаците. Британия, Англия бе второстепенна сила и признаването на този факт носеше известно светотатствено удоволствие. Разбира се, долу във всекидневната мислеха другояче. Всички над четирийсет, които се бяха били или страдали през войната, познаваха смъртта из основи и никога не биха повярвали, че наградата за всичките им жертви бе изпадането в тази ситуация на маловажност.

Едуард и Флорънс щяха да гласуват за първи път на идните общи избори и горяха от желание лейбъристите да спечелят с огромно мнозинство, както при прочутата изборна победа през 1945-а. След една-две години по-старото поколение, което още мечтаеше за Империята, щеше да е принудено да даде път на политици като Гейтскил, Уилсън, Кросланд — нови хора с модерна визия за страна, в която ще цари равенство и нещата ще се вършат докрай. Щом Америка можеше да има такъв жизнерадостен и красив президент като Кенеди, то и Британия можеше да се сдобие с нещо подобно, поне по дух, понеже сред лейбъристите нямаше толкова бляскава фигура. Времето на старите патриоти, които още водеха последната война, които още тъгуваха за дисциплината и лишенията, свързани с нея, бе изтекло. Общото чувство на Едуард и Флорънс, че скоро страната ще се промени към по-добро, че енергията на младите е неудържима като пара под налягане, се смесваше с вълнението от съвместното им приключение. Шейсетте години бяха първото десетилетие на зрелия им живот и със сигурност им принадлежаха. Онези долу с лулите и блейзерите със сребърни копчета и с двойните дози „Каол Ила“, със спомените от кампаниите в Северна Африка и Нормандия и с упорито поддържаните останки от армейски жаргон не можеха да имат никакви претенции за бъдещето. Време ви е, молим ви, господа!

Вдигащата се мъгла постепенно разкриваше близките дървета, голите зелени скали зад лагуната и части от сребристото море, мекият вечерен въздух струеше около масата, а те продължаваха да се преструват, че се хранят и удължаваха момента, всеки в плен на личните си тревоги. Флорънс просто местеше храната из чинията си. Едуард хапваше символични парченца картофи, които откъсваше с крайчето на вилицата си. Слушаха безпомощно втората част от новините и осъзнаваха колко глупаво се занимават с това, което правят гостите на хотела долу. Празнуваха сватбената си нощ, а нямаха какво да си кажат. Изпод краката им продължаваха да долитат неясни думи и когато чуха „Берлин“, веднага разбраха, че става дума за онова, което до неотдавна бе приковавало вниманието на всички — за бягство от комунистическата източна част на града в западната част с реквизиран параход по Ванзее, като бегълците се снишавали край кабината на щурвала, за да избегнат куршумите на източногерманските часови. Изслушаха и това. После дойде ред на третата новина — заключителната сесия на ислямска конференция в Багдад. Ставаше нетърпимо.

Занимаваха се със световните събития от чиста глупост! Не можеше да продължава така. Бе време да се действа. Едуард разхлаби връзката си и твърдо постави ножа и вилицата успоредно в чинията си.

— Можем да слезем долу и да слушаме като хората!

Искаше да се пошегува с тази саркастична забележка, отправена и към двамата, но думите му прозвучаха неочаквано свирепо и Флорънс се изчерви. Помисли, че я критикува за това, че предпочита радиото пред него, и още преди да е смекчил или олекотил думите си, забързано отвърна:

— Или можем да отидем и да си легнем. — И веднага отмести невидимия кичур от челото си.

За да му покаже, че греши, му предлагаше онова, което той искаше най-много от всичко и от което тя се ужасяваше. Всъщност щеше да е по-щастлива или поне по-малко нещастна, ако наистина слезеше долу в салона и прекараше времето си в спокоен разговор с матроните върху покритите с дамаска на букетчета дивани, докато мъжете със сериозно изражение следят новините и се впускат във вихъра на историята. Всичко друго, но не и това, което я очакваше.

А съпругът й вече се усмихваше, изправяше се и церемониално й протягаше ръка над масата. Той също бе порозовял. Салфетката му остана за кратко закачена за колана му, виснала нелепо като препаска, после бавно и плавно се приземи. Не й оставаше нищо друго, освен да припадне, а тя съвсем не бе добра артистка. Стана и пое ръката му със съзнанието, че усмивката й в отговор на неговата е скована и неубедителна. Нямаше да й стане по-добре, ако разбереше, че изпадналият в унес Едуард никога не я бе намирал по-красива. Имаше нещо в ръцете й, за което щеше да си спомня впоследствие — бяха тъй крехки и уязвими, а само след миг щяха да се увият благоговейно около врата му. Както и в красивите й светлокафяви очи, светнали от несъмнена страст, и в едва забележимото потръпване на долната й устна, която тя дори и сега навлажняваше с език.

Със свободната си ръка той опита да хване бутилката с виното и двете пълни до половината чаши, но това се оказа твърде трудно — изпъкналите части на чашите се блъскаха една в друга, столчетата им се кръстосаха и виното за малко да се излее. Тогава той грабна само бутилката за гърлото. Дори в екзалтираното си, нервно състояние смяташе, че разбира обичайната й резервираност. Затова бе още по-радостно, че им предстоеше да изживеят това важно събитие, този решителен момент от житейския си опит заедно. И най-вълнуващото бе, че именно Флорънс бе предложила да си легнат. Статусът й на омъжена жена я бе освободил. Все още държейки я за ръката, той заобиколи масата и се приближи, за да я целуне. Понеже сметна, че е вулгарно да го прави с виното в ръка, отново остави бутилката.

— Много си красива! — прошепна й.

Тя се насили да си спомни колко много обича този мъж. Бе мил, чувствителен, обичаше я и не можеше да й причини нищо лошо. Сгуши се в прегръдката му, близо до гърдите му, и вдъхна познатия му мирис, който й напомняше за миризмата на дърва и я успокояваше.

— Толкова съм щастлив тук с теб!

— Толкова съм щастлива и аз — отвърна тихо тя.

Когато се целунаха, тя веднага усети как езикът му, напрегнат и силен, буташе зъбите й, за да премине отвъд тях като някой нахалник, проправящ си път с лакти през претъпкана стая. Влизаше в нея. Собственият й език автоматично отскочи назад с отвращение, създавайки още повече пространство за Едуард. Той знаеше много добре, че тя не обича този тип целувки, и никога преди не бе проявявал подобна настоятелност. С устни, здраво прилепени в нейните, опипваше с език месестото пространство най-отдолу в устата й, после се измести към вътрешната страна на зъбите на долната й челюст и към празното място, където преди три години й бяха извадили с пълна упойка един пораснал накриво мъдрец. Тя често неволно бъркаше със собствения си език в тази вдлъбнатинка, когато се замислеше за нещо. Възприемаше я по-скоро като абстракция, отколкото като местонахождение, по-скоро като тайно, въображаемо място, отколкото като кухина във венеца, затова й се струваше странно, че друг език също може да влиза там. Най-вече я беше гнус от твърдия, островърх край на този вибриращожив чужд мускул. Лявата му ръка бе разтворена и плътно притисната над плешките й — точно под врата, и като лост подпираше главата й към неговата. Клаустрофобията й нарастваше и дишането й ставаше все по-трудно, но тя бе все по-твърда в решението си, че не може да си позволи да го обиди. Той забърника под езика й, бутайки го към небцето й, после се премести над езика и го занатиска надолу, после плавно се плъзна отстрани и около него, сякаш си мислеше, че може да го завърже на възел. Искаше да включи езика й в някаква самостоятелна дейност, да го прилъже в някакъв противен ням дует, а тя можеше единствено да се затвори в черупката си и да се опита да не се измъчва, да не се задави, да не изпадне в паника. В главата й се въртеше безумната идея, че ако повърне в устата му, съпружеският им живот веднага ще приключи и тя ще трябва да се прибере у дома и да обяснява на родителите си какво е станало. Прекрасно разбираше, че тази работа с езиците, това проникване бе само умалено въведение, ритуално разиграване на онова, което тепърва имаше да става — като пролог на старинна пиеса, в който накратко се разказва какво ще се случи по-нататък.

Както стоеше така и чакаше моментът да отмине, с ръце, поставени проформа на хълбоците на Едуард, Флорънс осъзна, че току-що се е сблъскала с една гола истина — напълно очевидна, като си помислиш, основна и стара като поземлената рента или правото на благородника, както и твърде проста, за да има нужда от определение: решавайки да се омъжи, тя се бе съгласила да прави точно това. Бе се съгласила, че е правилно да го прави и някой друг да й го прави. Когато тя и Едуард и родителите им се бяха подредили в мрачната сакристия след церемонията, за да подпишат регистъра, те бяха сложили имената си точно срещу това и всичко останало — предполагаемата зрелост, конфетите и тортата — бе само изящно развлечение. И ако не й харесваше, отговорността оставаше изцяло нейна, понеже всичко извършено от нея през последната година водеше точно към това, и можеше да вини само себе си за него — и сега вече наистина мислеше, че всеки момент ще повърне.

Когато чу стенанието й, Едуард разбра, че щастието му е почти пълно. Чувстваше някаква прелестна безтегловност, сякаш бе застанал на няколко инча над земята и приятно се извисяваше над нея. Имаше нещо болезнено-сладко в начина, по който сърцето му блъскаше в основата на гърлото му. Възбуждаха го нежният допир на ръцете й недалеч от слабините му и покорността на чудесното й тяло, сгушено в прегръдката му, както и звукът на горещото й, забързано дишане през ноздрите. Начинът, по който езикът й лекичко обгръщаше неговия, отблъсквайки го, го довеждаше до непознато усещане за екстаз — студено и остро, точно под ребрата. Нищо чудно някой ден да успее да я убеди — скоро, може би още тази нощ и може би дори нямаше да трябва да я убеждава — да поеме члена му в нежната си, красива уста. Но това бе мисъл, от която трябваше да се отърве възможно най-скоро, понеже имаше наистина опасност да свърши прекалено бързо. Вече го усещаше как се надига и скоро щеше да бъде опозорен. Успя тъкмо навреме да насочи мислите си към новините, към лицето на премиера Харолд Макмилън — висок, прегърбен, моржоподобен старчок, герой от войната, който можеше да се свърже с всичко друго, но не и със секс — идеален за целта. Разликата между вноса и износа, замразяването на заплатите, задържането на цените на дребно. Някои го кълняха, че е раздал империята, но всъщност нямаше избор с тия ветрове на промяната, които вееха из Африка. Ако беше лейбърист, никой нямаше да приеме нещата по същия начин. А той вече бе уволнил една трета от кабинета си през „нощта на дългите ножове“^[2]. Това изискваше известен хъс. „Меки Ножа“^[3] — така го бяха нарекли в едно заглавие, а в друго — „Макбет“. Сериозно мислещите хора се оплакваха, че заривал страната с лавина от телевизори, коли, супермаркети и други боклуци. Разрешаваше на хората да имат това, което искаха — хляб и удоволствия. Нова нация. А сега искаше да се присъединим към Европа и кой можеше да каже със сигурност, че греши?

Едуард най-после успя да се овладее. Мислите му постепенно се върнаха към езика му, отъждествиха се със самия му връх, и то точно в момента, когато Флорънс реши, че не може повече да издържи. Чувстваше се обездвижена и задушена, давеше се, гадеше й се. И чуваше някакъв звук, който постепенно се извисяваше, но не стъпаловидно като гама, а в бавно глисандо и не точно звук на цигулка или на глас, а нещо помежду им, извисяваше се нетърпимо все повече и повече, без да напуска обхвата на чуваемото ниво, цигулко-глас, който бе точно на границата на смисленото и й казваше нещо наложително, изразено в шипящи и гласни, по-примитивно от думите. Може би беше вътре в стаята, а може би и вън в коридора, или просто ушите й пищяха. Възможно бе дори да го произвеждаше самата тя. Не я интересуваше. Трябваше да се измъкне.

Отмести рязко глава и се изтръгна от ръцете му. Докато той я гледаше изумен, все още с отворена уста, и изражението му ставаше въпросително, тя сграбчи ръката му и го поведе към леглото. Това бе напълно погрешно, дори ненормално от нейна страна, при положение, че й се искаше да избяга от стаята, да прекоси градината и да тръгне надолу по пътеката към плажа, за да поседи сама. Дори и минута усамотение би й помогнала. Ала чувството й за дълг бе болезнено силно и тя не можеше да му противостои. Не можеше да понесе мисълта, че ще изостави Едуард. И бе убедена, че грешката е изцяло нейна. Дори и гостите от сватбата заедно с роднините им да се съберяха някак невидимо в стаята им, за да гледат, всички тези призраци щяха да заемат страната на Едуард и на неотложните му, логични желания. Щяха да си кажат, че в нея има нещо сбъркано, и щяха да са прави.

Флорънс знаеше, че поведението й е достойно за презрение. За да оцелее, за да се измъкне от един противен момент, вдигаше летвата и се обричаше на нещо още по-противно, създавайки никому ненужното впечатление, че самата тя копнее за това. Последният акт не можеше да се отлага до безкрайност. Моментът назряваше и идваше насреща й, точно както и тя необмислено отиваше към него. Бе хваната натясно в една игра, чиито правила не подлежаха на оспорване. Не можеше да избяга от логиката, която я караше да води, дори да дърпа Едуард през стаята към отворената врата на спалнята, към тясното легло с колоните и гладката бяла покривка. Нямаше представа какво ще прави, когато отидат там, ала поне ужасният звук бе престанал и през няколкото секунди, които оставаха, докато стигнат дотам, устата и езикът й си бяха нейни, можеше да диша и отново разполагаше със себе си.