Иън Макюън
На плажа Чезъл (2)

Втора част

Как се бяха срещнали двамата влюбени и защо бяха така свенливи и невинни в този модерен свят? Считаха се за твърде просветени, за да вярват в съдбата, и все пак им се струваше парадоксално, че толкова паметна среща може да е била случайна и така зависима от стотици маловажни събития и възможности. Колко ужасна изглеждаше вероятността всичко това въобще да не се е случвало. Още при първите трепети на любовта си те с почуда си дадоха сметка, че пътищата им често са се кръстосвали през ранните им години на съзряване, когато Едуард понякога бе слизал от отдалечената бедна къщурка на родителите си на Чилтърнските възвишения, за да посещава Оксфорд. Гъделичкаше ги мисълта, че може и да са се засичали на някое от прочутите младежки празненства в града, като например панаира на Сейнт Джайлс през първата седмица на септември, или Майското утро — на зазоряване на първо число от месеца. И двамата бяха на мнение, че последното бе нелеп и прехвален ритуал. Или пък когато бяха наемали лодка от Черуел Боутхаус — въпреки че Едуард го бе правил само веднъж. Или в по-късните им юношески години, по време на непозволени запивки в „Търл“. Той дори си мислеше, че е ходил с автобус заедно с група тринайсетгодишни момчета в нейната гимназия, където момичетата, невероятно осведомени и зрели като жени, ги бяха били жестоко на състезание по обща култура. Флорънс нямаше спомен да е участвала в отбора, но признаваше, че това бе едно от нещата, които обичаше да прави. Когато сравняваха мислените си карти на Оксфорд с географските, установяваха, че двете почти съвпадаха.

После детството им и училищните им години отминаха и през 1958 година и двамата избраха Лондон: той — Юнивърсити Колидж, тя — Кралския музикален колеж и, естествено, пак не се срещнаха. Едуард живееше при една своя леля вдовица в Камдън Таун и всяка сутрин отиваше на колело до Блумсбъри. Занимаваше се по цял ден, през уикендите играеше футбол и пиеше бира с приятелите си. Известно време проявяваше вкус към публичните кавги пред пъбовете, после това престана да му харесва. Единственото му сериозно нефизическо хоби бе да слуша музика — онзи тип ефектен електрически блус, който се оказа истинският предвестник на английския рокендрол. Тази музика стоеше — и до ден-днешен бе убеден в това — много по-високо от немощните триминутни мюзикхолни песнички от Ливърпул, които след няколко години щяха да завладеят света. Едуард често излизаше от библиотеката вечер и отиваше по Оксфорд Стрийт до клуба „Хъндред“, за да слуша групата на Джон Майал „Пауърхаус фор“ или Алексис Корнър, или Брайан Найт. През трите му студентски години вечерите, прекарани в клуба, бяха върхът на културните му изживявания и години по-късно все още считаше, че това е музиката, формирала вкусовете му, дори определила живота му.

Малкото момичета, които познаваше — по университетите в онези години нямаше много момичета, — живееха в предградията и си тръгваха от лекции в късния следобед, очевидно поради строгите изисквания на родителите си да се прибират преди шест. Без да го казват, тези момичета създаваха ясното чувство, че се пазят за бъдещите си съпрузи. Нямаше никакви двусмислици — ако искаш да спиш с някое от тях, трябваше да се ожениш за него. Двама негови приятели — и двамата доста добри футболисти, тръгнаха по този път, още през втората година се ожениха и изчезнаха от хоризонта. Опитът на един от тези нещастници му послужи за поука. Той бе направил дете на едно момиче от университетската администрация и това по думите на приятелите му го „отвело пред олтара“, след което в продължение на година го изгубиха от поглед, докато не го видяха един прекрасен ден в Пътни да бута количка по главната улица — все още унизително занимание за мъж в онези години.

Във вестниците вече се говореше за хапчета против забременяване — жалки обещания, още една от басните, които се разправяха за Америка. Блусовете, които бе слушал в „Хъндред“, внушаваха на Едуард, че навсякъде около него, макар и скришом, мъжете на неговата възраст водеха бурен и неуморен полов живот, богат на удоволствия от всякакъв вид. Текстовете на попмузиката бяха все още сладникаво сдържани. Филмите бяха малко по-откровени, но в кръга на Едуард мъжете се задоволяваха с разказване на мръсни вицове, с несръчни сексуални хвалби и буйно приятелство, подхранвано от бясно пиене, което още повече намаляваше шансовете им да срещнат някое момиче. Социалните промени впрочем никога не протичат с еднакво темпо навсякъде. Носеха се слухове, че във факултета по английски език, както и в тези по ориенталистика и африканистика, а също и в икономическия на Кингсуей, мъже и жени, облечени в тесни черни джинси и черно поло, непрекъснато се отдавали на лесен секс, без да е необходимо да се запознават с родителите на партньорите си. Споменаваше се дори и за джойнтове. Едуард понякога предприемаше експериментални разходки от факултета по история до факултета по английски с надеждата, че ще намери доказателства за земния рай, но и там коридорите, таблата за обяви и дори жените изглеждаха по съвсем същия начин.

Флорънс бе в другия край на града, близо до Алберт Хол, в едно старомодно общежитие за студентки, където лампите се гасяха в единайсет и посетители от мъжки пол не се допускаха по никое време, а момичетата взаимно се посещаваха по стаите. Флорънс се упражняваше по пет часа на ден и ходеше по концерти с приятелките си. Предпочиташе преди всичко камерните рецитали в Уигмор Хол, особено струнните квартети, и понякога й се събираха по пет концерта на седмица, както обедни, така и вечерни. Харесваха й мрачната достолепност на сградата, избледнелите, лющещи се стени зад кулисите, бляскавата дървения и дебелия червен килим в преддверието, подобната на позлатен тунел зала, прочутият купол над сцената, символизиращ, както й бяха казали, жаждата на човека за великолепната абстракция на музиката, и изобразеният като кълбо от вечен огън Гений на хармонията. Благоговееше пред възрастните слушатели — последните викторианци, които излизаха бавно от такситата си, докуцукваха с бастуните си до местата си и слушаха в съсредоточено и критично мълчание, понякога с метнато на коленете специално донесено карирано одеялце. Тези изкопаеми с неравни съсухрени черепи, смирено наклонени към сцената, олицетворяваха за Флорънс дългия опит и мъдрата преценка или говореха за музикална практика, на каквато изкривените им от артрита пръсти не можеха вече да се отдадат. Вълнуваше я и фактът, че толкова много световноизвестни музиканти бяха свирили там и че толкова велики кариери бяха започнали тъкмо на тази сцена. Самата тя присъства на дебюта на шестнайсетгодишната челистка Жаклин дю Пре^[1]. Личните предпочитания на Флорънс не бяха необичайни, но бяха силни и трайни. Бетовеновият Опус 18 я обсебваше в продължение на доста време, после дойде ред на великите му квартети. След това Шуман, Брамс и в последната й година — квартетите на Франк Бридж, Барток и Бритън. Всички тези композитори успя да чуе за три години в Уигмор Хол.

През втората година от следването си получи почасова работа зад кулисите — трябваше да прави чай за изпълнителите в просторната Зелена стая и да наблюдава кога артистите напускат сцената, за да им отваря вратата. Също така обръщаше страниците на пианистите, когато свиреха камерни пиеси, а една вечер дори стоя до Бенджамин Бритън в програма с песни от Хайдн, Франк Бридж и самия Бритън. Тогава пяха едно момчешко сопрано и Питър Пиърс^[2], който й мушна в ръката десетшилингова банкнота, когато заедно с великия композитор напускаше сцената. В съседство, под изложбената зала с пианата, откри залата за репетиции, където легендарни пианисти като Джон Огдън^[3] и Черкаски^[4] лееха по цяла сутрин кънтящи гами и арпежи като подлудели първокурсници. Уигмор Хол се превърна в нещо като неин втори дом — започна да гледа собственически на всяко тъмно и неприветливо ъгълче, дори на студените бетонни стъпала, които водеха надолу към тоалетните.

Една от задачите й бе да чисти Зелената стая, където един следобед видя в кошче за хартиени отпадъци част от бележки по изпълнението на квартет „Амадеус“^[5], нахвърляни с молив. Почеркът бе криволичещ и неясен, едва се четеше и се отнасяше до встъпителната част на Шубертовия квартет № 15. Каква бе радостта й, когато най-после успя да разчете думите: „На си — начало!“ Флорънс не можа да се въздържи да не си поиграе с идеята, че е получила значимо съобщение или че й е подсказано нещо жизнено важно, и две седмици по-късно, наскоро след започването на последната й година, покани трима от най-добрите студенти в колежа да свирят в основан от самата нея квартет.

Единствено челистът бе мъж, но Чарлс Родуей не я интересуваше особено в сантиментално отношение. Мъжете в колежа — музиканти, отдадени на изкуството си, жестоко амбициозни и слепи за всичко останало извън избрания инструмент и свързания с него репертоар, също никога не я бяха привличали. Когато някое от момичетата в групата започнеше да излиза редовно с друг студент, то просто изчезваше от обществото, също както приятелите футболисти на Едуард. Сякаш постъпваше в манастир. Тъй като й изглеждаше невъзможно да излиза с момче и едновременно с това да поддържа отношения със старите си приятелки, Флорънс предпочиташе да се движи с групата от общежитието. Харесваха й шегите, интимността, добронамереността, начинът, по който момичетата празнуваха рождените си дни, и как мило се суетяха с чайници, одеяла и плодове, ако някоя се разболееше от грип. Студентските й години бяха нейната свобода.

Лондонските периметри на Едуард и Флорънс едва ли се застъпваха. Тя знаеше много малко за пъбовете във Фицровия и Сохо и въпреки че винаги бе искала, никога не беше посещавала читалнята на Британския музей. Той не знаеше нищо за Уигмор Хол или за чайните салони в нейния квартал и нито веднъж не бе ходил на пикник в Хайд Парк, нито се бе возил на лодка в Серпантината. И двамата се развълнуваха, когато установиха, че са били по едно и също време на Трафалгар Скуеър през 1959 година, заедно с двайсетте хиляди души, борещи се за забраната на атомната бомба.

* * *

Срещнаха се чак след края на следването си в Лондон, когато вече вятърът ги бе отвял обратно към съответните им домове и към тишината на детството им, за да прекарат една-две горещи и скучни седмици в очакване на изпитните си резултати. След време това, което щеше да ги озадачава най-много, бе колко лесно срещата им можеше изобщо да не се е състояла. За Едуард точно този ден можеше да е изминал както повечето други — в убежището му в тясната градина, на покритата с мъх скамейка в сянката на огромния бряст, в четене далеч от погледа на майка му. На петдесет ярда от него лицето й — бледо и неясно като акварелите й, щеше да стои неотлъчно на прозореца на кухнята или дневната в продължение на двайсет минути с вторачени в него очи. Той се опитваше да не й обръща внимание, но чувстваше погледа й, който сякаш го докосваше по гърба или по рамото. После я чуваше на пианото на горния етаж да се запъва на някоя от пиесите от „Тетрадката на Ана Магдалена“^[6] — единствената класическа музика, която той познаваше по онова време. Половин час по-късно можеше да е пак на прозореца, отново загледана в него. Не го заговаряше, ако го видеше с книга в ръка. Преди години, когато Едуард бе още ученик, баща му й бе наредил никога да не прекъсва заниманията на сина си.

Онова лято след държавните изпити интересът му бе насочен към фанатичните средновековни култове и техните диви, психотични водачи, които редовно се провъзгласявали за месии. Четеше за втори път през годината книгата на Норман Кон „Преследването на хилядолетието“. Водени от идеите за Апокалипсиса в Откровението на свети Йоана и в Книга на пророк Даниил, убедени, че папата е антихрист, че краят на света наближава и само непорочните ще се спасят, тълпи от хиляди фанатици кръстосвали германските провинции, обикаляли от град на град, избивали всички евреи, на които попаднели, както и свещениците, а понякога и богаташите. После властите жестоко потушавали движението, но след няколко години някъде другаде изниквала нова секта. От висотата на монотонния си и безопасен живот Едуард се ужасяваше и същевременно не можеше да се откъсне от четивото за тези повтарящи се изблици на безумие и бе благодарен, че живее във време, когато религията, общо взето, заемаше незначително място. Чудеше се дали да не кандидатства за докторат, ако дипломата му се окаже достатъчно висока. Темата му можеше да бъде тъкмо този тип средновековно безразсъдство.

По време на разходките си из буковите гори мечтаеше да напише кратки биографии на недотам известни личности, живели недалеч от центъра на важни исторически събития. Първата щеше да бъде за сър Робърт Кейри — мъжа, който яздил в продължение на седемдесет часа от Лондон до Единбург, за да отнесе вестта за смъртта на Елизабет I на наследника й, краля на Шотландия Джеймс VI. Кейри бе интересна фигура и бе написал собствените си мемоари, което можеше да се окаже полезно. Беше воювал срещу испанската армада, владееше сабята и бе патрон на шекспировата театрална трупа „Мъжете на лорд Чембърлейн“. Целта на тежкия му поход на север била да му осигури високи привилегии при новия крал, но вместо да постигне това, изпаднал в относително забвение.

Обхванеше ли го по-реалистично настроение, Едуард мислеше, че трябва да си намери истинска работа като гимназиален учител по история и да избегне на всяка цена военната служба.

Когато не четеше, обикновено тръгваше надолу по пътеката край авенюто с липите към село Нортенд, където живееше негов приятел от училище — Саймън Картър. Ала точно през онази утрин, отегчен от книги, птичи песни и селска тишина, Едуард извади от бараката разнебитеното си детско колело, вдигна седалката, напомпа гумите и потегли без определен план. В джоба му имаше банкнота от един паунд и две монети по половин крона. В този момент единственото, което искаше, бе да се движи напред. Карайки безразсъдно, понеже спирачките едва работеха, той се понесе през един зелен тунел надолу по стръмния хълм, покрай фермите на Балъм и Стрейси, навлезе в долината Стонър и докато профучаваше край желязната ограда на парка, взе решение да покара още четири мили до Хенли. Когато пристигна в града, се запъти към гарата с неясното намерение да отиде до Лондон, за да потърси някои приятели. Но влакът, който чакаше на гарата, пътуваше в обратната посока — към Оксфорд.

Час и половина по-късно се шляеше из центъра на града в обедната горещина, все още смътно отегчен и ядосан на себе си, че си прахосва парите и времето. В миналото това бе неговата местна столица, източникът на почти всичките му пубертетни вълнения или на обещанието за тях. Ала след Лондон Оксфорд му изглеждаше като кукленски град — сладникав, провинциален и смешно претенциозен. Когато някакъв портиер с мека шапка го погледна навъсено от сенчестия вход на един колеж, Едуард насмалко щеше да се обърне и да го заговори. Вместо това реши да се почерпи с една утешителна халба бира. Когато тръгна по Сейнт Джайлс към „Орел и дете“, съзря едно саморъчно написано съобщение за събрание на местния клуб на Кампанията за ядрено разоръжаване^[7] за същия ден по обяд и за миг се поколеба. Не обичаше много сериозните сбирки — нито драматичната им реторика, нито тъжната им праволинейност. Оръжията, разбира се, бяха ужасни и трябваше да бъдат спрени, но досега по събрания никога не бе научавал нищо ново. И все пак членуваше в тази организация и си плащаше вноските, нямаше какво друго да прави, а и долавяше неясния повик на съвестта си — бе длъжен да помогне за спасяването на света.

Тръгна по един покрит с плочки коридор и влезе в сумрачна зала с ниско спуснати боядисани покривни греди и църковен мирис на полировка за дърво и прахоляк. От вътрешността й долитаха ниските звуци на отекващи в дисонанс гласове. Когато очите му свикнаха с тъмнината, първият човек, когото видя, бе Флорънс. Застанала до една врата, тя говореше с един тънък и длъгнест жълтолик младеж, който държеше в ръка тесте листовки. Бе облечена с бяла памучна рокля, разширена надолу като пола за танци и силно пристегната в кръста с тънко синьо кожено коланче. За миг си помисли, че е медицинска сестра — по някакъв абстрактен, конвенционален начин сестрите му се струваха еротични, понеже, както си фантазираше, те вече знаеха всичко за тялото му и за неговите потребности. За разлика от повечето момичета, в които се заглеждаше по улиците или в магазините, тя не отвърна очи. Погледът й бе любопитен или насмешлив, а може би отегчен и търсещ развлечение. Лицето й бе странно — със сигурност красиво, но по-скоро като изваяно или издялано от камък. В сумрака на залата единствената дневна светлина, която струеше от един висок прозорец вдясно от нея, придаваше на лицето й вид на изсечена маска — одушевена и спокойна, ала непроницаема. Едуард не спря, когато влезе в стаята. Продължи да върви към нея, без да има понятие какво ще й каже. Определено не го биваше във встъпителните изречения.

Погледът й не се отдели от него, докато той приближаваше, и когато вече бе достатъчно близо до нея, тя издърпа една листовка от купчината на приятеля си и попита:

— Искате ли да четете? Тук става дума за водородна бомба, която пада над Оксфорд.

Докато му подаваше листовката, пръстът й се задържа от вътрешната страна на китката му и това със сигурност не беше случайно.

Той отвърна:

— Нямам друго за четене.

Момчето до нея го гледаше злобно и го чакаше да си тръгне, но Едуард не мръдна от мястото си.

* * *

И тя не можеше да си намери място в дома си — голямата викторианска вила в готически стил, на петнайсет минути път пеша от Банбъри Роуд. Майка й Вайълет, която по цял ден проверяваше в горещината изпитни работи на завършващи студенти, не понасяше редовните упражнения на Флорънс — постоянното повтаряне на гами и арпежи, упражненията по свирене на две струни, тестовете за памет. Думата, която Вайълет употребяваше, бе „скрибуцане“, като например: „Миличка, още не съм свършила за днес. Ще може ли да отложиш скрибуцането си за след вечеря?“

Предполагаше се, че това е мила шега, ала Флорънс, която бе необичайно раздразнителна през тази седмица, го приемаше като още едно доказателство за неодобрението на майка си към кариерата, която бе избрала, и за враждебността й към музиката въобще, а оттам и към самата Флорънс. Знаеше, че би трябвало да съжалява майка си. Тя до такава степен нямаше слух, че не можеше да познае и най-простата мелодия, дори и националния химн, който различаваше от „Хепи бъртдей“ само по съдържанието. Бе от онези хора, които не могат да определят дали една нота е по-ниска или по-висока от друга — дефект, не по-малък от вроденото изкривяване на краката или от заешката уста. Ала след относителната си свобода в Кенсингтън Флорънс не можеше да й съчувства — семейната атмосфера я потискаше. Например нямаше нищо против да оправя леглото си всяка сутрин — открай време го правеше, — но мразеше да я питат всеки път на закуска дали го е сторила.

Както често й се случваше след отсъствие от къщи, баща й събуждаше у нея противоречиви емоции. Имаше моменти, в които го намираше физически отблъскващ и едва понасяше вида му — лъсналото му голо теме, малките му бели ръчички, вечните му схеми за подобряване на бизнеса и за правенето на още повече пари. И тънкия теноров глас — едновременно умолителен и властен, с ексцентрично поставяните ударения. Ненавиждаше ентусиазираните му приказки за лодката със смешното название „Захарна фея“, която държеше на пристанището в Пуул. Разказите му за новото платно, за радиовръзката с брега, за специалните лакове за яхти я дразнеха. В миналото я водеше със себе си и на няколко пъти, когато бе дванайсет и тринайсетгодишна, двамата прекосяваха Ламанша чак до Картере, близо до Шербур. Впоследствие никога не говореха за тези пътувания. Той вече не й предложи да я взема със себе си и тя бе доволна, че е така. Ала понякога, в изблик на майчински чувства и угризения на съвестта, заставаше зад него, както бе седнал, обвиваше ръце около врата му, целуваше го по темето и го душеше, вдъхвайки приятния му мирис на чисто. Правеше всичко това, след което се ненавиждаше.

По-малката й сестра също изпъваше нервите й с новопридобития си кокни говор и с добре отработената си тъпота пред пианото. Как можеха да изпълнят желанието на баща си да му изсвирят някой марш от Суза^[8], когато Рут твърдеше, че не можела да отмери четири удара в такт?

Както винаги, Флорънс успяваше майсторски да прикрие чувствата си от семейството си. За това не се искаше някакво усилие — тя просто напускаше стаята, когато бе възможно да го направи не демонстративно, и по-късно се радваше, че не е казала на родителите си или сестра си нещо горчиво или обидно — в противен случай би стояла будна цяла нощ, разяждана от чувство за вина. Постоянно си напомняше колко много обича семейството си, обричайки се на още по-дълбоко мълчание. Знаеше много добре, че хората се карат, дори се карат бурно, след което се сдобряват. Но не знаеше как да започне — просто нямаше дарба за разреждащите напрежението кавги и съвсем не можеше да повярва, че изречените тежки думи могат да се вземат назад или забравят. По-добре бе да не усложнява нещата. Така че, когато се чувстваше като герой от вестникарски комикс, от чиито уши излиза пара, можеше да упреква единствено себе си.

Имаше също и други тревоги. Трябваше ли да кандидатства за някоя второстепенна позиция в провинциален оркестър — едва ли би имала късмета да я приемат в Симфоничния на Борнмут, — или трябваше още една година да зависи от родителите си, по-точно от баща си, докато подготвя струнния си квартет за първия му ангажимент? Последното би означавало да живее в Лондон, а тя не искаше да моли Джефри за още пари. Челистът, Чарлс Родуей, й бе предложил стаята за гости в къщата на родителите си, но той бе мрачен, прочувствен младеж, който й отправяше втренчени и дълбокомислени погледи над статива. Ако заживееше в дома му, щеше изцяло да зависи от него. Флорънс знаеше, че само да поиска, може да започне постоянна работа в едно трио тип „оркестър в зимна градина“ в западнал грандхотел, южно от Лондон. Нямаше скрупули относно вида музика, който ще трябва да свири — никой нямаше и да я слуша, но някакъв инстинкт или чисто и просто снобизъм я бе убедил, че не може да живее в или близо до Кройдън. Внушаваше си, че резултатите от изпитите ще й помогнат да вземе решение, поради което — също както Едуард в залесената хълмиста област на петнайсет мили източно от нея — прекарваше дните си в нещо като преддверие, очаквайки тревожно започването на живота си.

Завърнала се след годините в колежа променена от ученичеството си по начин, който сякаш никой у дома й не забелязваше, Флорънс започваше да осъзнава, че родителите й имат доста спорни политически възгледи и поне в това отношение си позволяваше да изразява открито несъгласието си на масата, по време на вечеря, в споровете, които продължаваха до късно в дългите летни вечери. Това бе един вид освобождаване, но подобни разговори също засилваха общото й нетърпение. Вайълет искрено се интересуваше от членството на дъщеря си в Кампанията за ядрено разоръжаване, въпреки че за Флорънс бе голямо изпитание да има майка-философ. Дразнеше я спокойствието на майка й или по-точно престорената тъга, която демонстрираше, докато изслушваше дъщеря си, а после съобщаваше собственото си мнение. Майка й твърдеше, че съветските управници са цинични тирани, говореше за Съветския съюз като за жесток и безсърдечен държавен апарат, отговорен за невиждан геноцид, чиито мащаби надвишават дори тези на нацистка Германия, както и за огромна, слабо позната мрежа от лагери за политически затворници. Споменаваше и за показни съдебни процеси, за цензура, за липса на законност. Съветският съюз погазвал човешкото достойнство и основните човешки права, бил потисническа окупационна сила в съседни страни — сред университетските приятели на Вайълет имаше унгарци и чехи, — бил експанзионистки по идея и трябвало да му се противостои, точно както някога на Хитлер. Ако не можело да му се противостои, понеже сме нямали необходимите танкове и хора за защита на северногерманската равнина, то тогава трябвало да бъде възпрян. Два месеца по-късно по повод издигането на Берлинската стена щеше да изтъква колко е била права — комунистическата империя вече бе станала един огромен затвор.

Дълбоко в себе си Флорънс смяташе, че Съветският съюз, въпреки всички свои грешки — тромавост, неефективност, предохранителни действия (със сигурност бе това, а не зли помисли), — е в основата си благотворна сила в света. Той се бореше и винаги се беше борил за освобождаването на потиснатите и се съпротивляваше на фашизма и на щетите от алчния капитализъм. Сравнението с нацистка Германия я отвращаваше. Тя отгатваше в схващанията на Вайълет типичните черти на проамериканската пропаганда. Бе разочарована от майка си и дори го казваше.

А схващанията на баща й отговаряха точно на това, което можеше да се очаква от бизнесмен. Думите, които избираше, зазвучаваха малко по-остро след половин бутилка вино. Харолд Макмилън бил глупак, че предавал империята без бой, бил голям глупак, че не налагал на профсъюзите да приемат ограничения в заплатите, и много голям глупак за това, че смятал да протяга ръка на европейците, молейки ги да се присъедини към зловещия им клуб. На Флорънс й беше по-трудно да противоречи на Джефри. Не можеше да се отърси от неловкото си чувство за дълг към него. Сред привилегиите от детството й бе любезното внимание, което й оказваха и което трябваше да е насочено към някой брат — несъществуващия син. Предното лято баща й редовно я бе извеждал с хъмбъра си, за да може да вземе шофьорска книжка веднага след двайсет и първия си рожден ден. Скъсаха я. Уроци по цигулка от петгодишна възраст, летни курсове в специално училище, уроци по ски и по тенис, както и по каране на самолет, които тя упорито отказваше. И после пътешествията — само двамата, на походи в Алпите, в Сиера Невада и в Пиренеите, както и специалните награди — кратките бизнес пътувания с преспиване за една нощ в различни европейски градове, където тя и Джефри винаги отсядаха в най-луксозните хотели.

Когато Флорънс излезе от къщи по пладне след един беззвучен спор с майка си за незначителна домашна подробност — Вайълет не одобряваше особено начина, по който дъщеря й ползваше пералнята, — тя каза, че отива да пусне едно писмо и няма да обядва. Зави надясно по Банбъри Роуд и се отправи към центъра с неясното желание да се пошляе из покрития пазар и може би да срещне някой стар съученик. Или можеше да си купи някоя питка оттам и да я изяде в парка „Крайст Чърч Медоу“, в сянката край реката. Когато забеляза табелата на Сейнт Джайлс, същата, която Едуард щеше да види петнайсет минути по-късно, тя разсеяно се насочи навътре. Мислите й бяха заети от майка й. След като бе прекарала толкова време с преданите си приятелки в студентското общежитие, тя забелязваше при връщането си у дома колко хладна бе майка й във физическо отношение. Тя никога не бе целувала или прегръщала Флорънс, дори когато беше малка. Вайълет почти не бе докосвала дъщеря си. А може би и не можеше да се очаква друго. Тя бе слаба и кокалеста и Флорънс не жадуваше особено за милувките й. А да се започва сега бе твърде късно.

Още в първите минути, след като напусна слънчевата светлина, за да влезе в залата, на Флорънс й стана ясно, че е допуснала грешка. Когато очите й привикнаха с мрака, тя се огледа наоколо с празния интерес, който би засвидетелствала на колекцията от сребърни прибори в музея „Ашмолиън“. Изведнъж едно момче от Северен Оксфорд, чието име бе забравила — високо, сухо двайсет и две годишно момче с очила, — излезе от тъмнината и се залепи за нея. Без никакво предисловие започна да й излага възможните последствия от падането на една-единствена водородна бомба над Оксфорд. Преди почти десетилетие, когато и двамата бяха на по тринайсет, той я бе поканил в къщата си на Парк Таун, само на три улици от тях, за да й покаже едно ново откритие — първия телевизионен апарат, който тя видя в живота си. На един малък, сив, мъглив екран, обрамчен с дялани махагонови вратички, мъж в смокинг стоеше на едно бюро сред нещо, което изглеждаше като снежна фъртуна. Флорънс си каза, че това е някаква смешна измишльотина без бъдеще, но от този момент нататък момчето — Джон ли беше или Дейвид? Или пък Майкъл? — сякаш реши, че тя е длъжна да му бъде приятелка, и ето че сега отново си искаше полагаемото.

В листовката му, двеста копия от която бе стиснал подмишница, се излагаше бъдещата съдба на Оксфорд. Молеше я да му помогне да разнесат копията из града. Говореше й, наведен към нея, и тя усещаше как мирисът на крема му за коса се стеле над лицето й. Белезникавата кожа на лицето му леко лъщеше на слабата светлина, очите му бяха умалени от дебелите лещи и изглеждаха като тесни черни процепи. Флорънс, която бе неспособна на грубост, си наложи вежлива гримаса. Има нещо омагьосващо във високите слаби мъже, в начина, по който костите им и адамовите им ябълки се очертават така неприкрито под кожата, в приличните им на птичи лица, в приведените им, хищнически стойки. Кратерът, който той описваше, щял да бъде с диаметър половин миля и дълбочина сто фута. Поради радиоактивността си Оксфорд щял да е недостъпен в продължение на десет хиляди години. В действителност отвън славният град се вихреше в зеленината на ранното лято, слънцето топлеше петмезения котсуълдски камък на сградите, Крайст Чърч Медоу навярно бе по-великолепен от всякога. Вътре в залата Флорънс съзираше зад тесните рамене на младия мъж бърборещи и движещи се насам-натам в тъмнината силуети, които изваждаха и подреждаха столовете. Тъкмо тогава видя Едуард, който идваше към нея.

Много седмици по-късно, през един друг горещ ден двамата наеха плоскодънна лодка и тръгнаха нагоре по река Черуел към пъба „Ръцете на Виктория“, после се върнаха надолу, към навеса за лодките. По пътя спряха край група глогови храсталаци и легнаха на брега в дълбоката сянка; Едуард лежеше по гръб и дъвчеше стръкче трева, а Флорънс бе облегнала глава на рамото му. По време на една пауза в разговора се заслушаха в плискането на вълничките и в приглушеното почукване на полюшващата се лодка в дънера, край който бе оставена на пристан. От време на време лекият бриз довяваше успокоителния, ефирен звук от движението по Банбъри Роуд. Един дрозд изпълняваше сложни мелодии, повтаряйки всяка фраза с голямо внимание, после песента му замря в горещината. Едуард работеше на няколко места, най-вече като домакин в един клуб по крикет. Тя отдаваше цялото си време на квартета. Свободните им часове невинаги съвпадаха и затова бяха още по-ценни. Сега, през този откраднат неделен следобед, знаеха, че прекарват един от последните дни на истинското лято — вече бе началото на септември и листата и тревите, макар и все още недвусмислено зелени, изглеждаха изнурени. Разговорът отново се върна към онези моменти — сега вече обогатени от личната им митология, — когато погледите им се бяха срещнали за първи път.

В отговор на въпроса, който Едуард бе задал няколко минути по-рано, Флорънс най-после отвърна:

— Защото не носеше сако.

— Е, и?

— Хм. Беше с широка бяла риза, почти измъкната от панталона, и с навити до лактите ръкави…

— Глупости.

— И носеше сиви фланелени панталони с кръпка на коляното, както и опърпани гуменки, които започваха да се разпадат на пръстите. И имаше дълга коса, която почти ти покриваше ушите.

— И още защо?

— Защото погледът ти беше малко див, като че ли тъкмо се беше бил с някого.

— Цяла сутрин бях карал колело.

Тя се понадигна на лакът, за да вижда по-добре лицето му, и двамата впериха погледи един в друг. За тях бе все още ново и вълнуващо изживяване да се гледат в очите в продължение на цяла минута, без смущение или ограничение. Той си каза, че това бе възможно най-близкото нещо до любенето. Тя дръпна тревичката от устата му.

— Голямо си селянче!

— Хайде, казвай. Какво още?

— Добре. Защото се спря на входа и се огледа наоколо така, сякаш всичко е твое. Беше горд. Не, искам да кажа дързък.

При тези думи той се разсмя.

— Но ме беше яд на себе си.

— Тогава ме видя — каза Флорънс. — И реши да ме гледаш втренчено, докато не издържа и извърна очи.

— Не е така. Ти ми хвърли бегъл поглед и реши, че не заслужавам внимание.

Тя го целуна — не дълбоко, но предизвикателно, или поне той си каза така. През тези начални дни той си мислеше, че все пак има някакъв шанс тя да е едно от онези несъществуващи момичета от добри семейства, което би се съгласило да отиде докрай с него, и то съвсем скоро. Но със сигурност не навън, на брега на тази оживена отсечка от реката.

Придърпа я по-близо, докато носовете им почти се докоснаха и над лицата им падна сянка. После попита:

— Тогава каза ли си, че това е любов от пръв поглед?

Тонът му бе безгрижен и подигравателен, но тя реши да се отнесе сериозно. Тревогите, с които щеше да се сблъска по-нататък, бяха все още далеч, въпреки че понякога се питаше накъде точно е тръгнала. Преди месец си бяха признали, че се обичат, и за нея това бе едновременно и радостно вълнение, и една нощ на полубудуване, изпълнено с неясен ужас, че е постъпила прибързано и е изпуснала нещо важно, че е дала нещо, което всъщност не е било за даване. Но всичко бе твърде интересно, твърде ново, твърде ласкателно, твърде дълбоко утешително, за да му се съпротивлява, и понеже да обича и да казва, че обича, бе освобождаващо, тя можеше само да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко. И сега, на брега на реката, в сънливата топлина на един от последните дни на това лято, Флорънс си припомняше момента, в който той се бе спрял на вратата на онази зала за събрания. Припомняше си и това, което видя и почувства, когато погледна към него.

За да освежи паметта си, тя се отдръпна и изправи, като отклони поглед от лицето му и го насочи към бавната, кална зелена река. Неочаквано реката стана неспокойна. Малко по-нагоре по течението се разиграваше позната сцена — водеше се истинска плавателна битка. По водата към тях идваха две претъпкани лодки, заклещени под прав ъгъл на завоя, откъдето се носеха обичайните за случая писъци, пиратски викове и плисък на вода. Някакви ексцентрични студенти, които й напомняха колко жадуваше да бъде далеч от това място. В ученическите й години и тя, и приятелите й гледаха на студентите като на незрели окупатори на родния им град.

Флорънс напрегна по-силно паметта си. Дрехите му наистина бяха необичайни, но онова, което й направи най-силно впечатление, бе лицето му — замислено, с нежен овал, с високо чело, с тъмни, извити в широки дъги вежди, и спокойствието на погледа му, който се рееше над събралите се хора, после спря върху нея, но така, сякаш я нямаше в залата, сякаш си я представяше, измисляше си я. Паметта й ненужно вмъкваше детайли, които в онзи момент не можеше още да е доловила — носовия му провинциален акцент, близък до местния, оксфордския, с малко нещо от западняшкия говор.

Обърна се отново към него.

— Беше ми любопитен.

Ала нещата бяха още по-абстрактни. Навремето дори не й дойде наум да задоволи любопитството си. Не мислеше, че ще се запознаят или че може да направи каквото и да било в тази посока. Сякаш любопитството й нямаше нищо общо със самата нея — тя всъщност отсъстваше от стаята. Влюбването й разкриваше колко бе странна, колко изолирана в ежедневните си мисли. Когато Едуард я попиташе: „Как се чувстваш?“ или „За какво мислиш“? — тя винаги му даваше някакъв несвързан отговор. Толкова дълго ли й бе трябвало, за да осъзнае, че й липсва някакъв прост мисловен фокус, какъвто всички останали притежават, някакъв механизъм, така обикновен, че никой никога не го споменава, някаква непосредствена чувствена връзка с хората и събитията и с нейните собствени нужди и желания? През всичките тези години бе живяла изолирана вътре в себе си и по някакъв странен начин изолирана от самата себе си, без никога да пожелае или да се осмели да погледне назад. В застланата с плочи кънтяща зала с тежките ниски греди проблемите й с Едуард вече съществуваха през онези първи секунди още в първите погледи, които си размениха.

* * *

Той бе роден през юли 1940 година, през седмицата, когато бе започнала битката за Британия^[9]. По-късно баща му Лайънел му разказваше, че през онова лято в продължение на два месеца Историята със затаен дъх решавала дали немският ще стане, или няма да стане първият език на Едуард. Към десетия си рожден ден Едуард откри, че той само си говореше така — из цялата окупирана Франция например децата бяха продължили да говорят на френски. Тървил Хийт бе населено място, по-малко от махала — състоеше се от нарядко пръснати къщици край гората с общо поземлище на едно широко било над село Тървил. Към края на трийсетте години североизточният край на Чилтърнските възвишения — Лондонският край, на трийсет мили оттам, бе завладян от разрастващия се град и вече се бе превърнал в еснафски рай. Но на югозападния им връх, южно от Бийкън Хил, където един ден автомагистралният порой от коли и камиони щеше буйно да се лее през прореза във варовика надолу към Бирмингам, земята беше почти непроменена.

Съвсем близо до къщурката на семейство Мейхю, в края на един стръмно спускащ се, изровен в коловози път, минаващ сред брезова горичка, след Спини Фарм, лежеше долината „Уормсли“ — затънтена красавица, както я бе нарекъл един пътуващ автор, която от векове бе притежание на една-единствена фермерска фамилия — семейство Фейнс. През 1940 година водата в къщурката все още се черпеше от един кладенец, оттам се изкачваше до тавана и се изливаше в резервоар. В семейната история бе записано, че докато страната се готвела да отблъсне Хитлеровото нашествие, местните власти счели раждането на Едуард за спешен случай и повод да се предотврати задаващата се хигиенна криза. Пристигнали мъже с кирки и лопати — предимно по-възрастни, и през септември същата година, точно когато започвали бомбардировките над Лондон, от Нортенд роуд към къщата бил прокаран водопровод.

Лайънел Мейхю бе директор на едно начално училище в Хенли. В ранна утрин той изминаваше петте мили до работното си място на колело, а в края на деня избутваше велосипеда си по дългия стръмен път нагоре към пустошта, с домашни и книжа, накамарени в закачената за кормилото ракитена кошница. През 1945 година, когато се родиха близначките, той купи една кола втора употреба за единайсет паунда в Кристмъс Комън от вдовицата на морски офицер, изчезнал в конвоите през Атлантика. Тогава все още автомобилите, провиращи се по тесните варовикови междуселски пътища край впрегнатите в каручки коне, бяха голяма рядкост. Ала имаше много дни, в които купоните за бензин принуждаваха Лайънел да се връща към колелото.

В началото на петдесетте години на миналия век уплътняването на времето му след завръщането вкъщи едва ли бе типично за работещ мъж с професия. Лайънел първо занасяше книжата си в миниатюрното салонче до входната врата, което ползваше за кабинет, и внимателно ги подреждаше. Това бе единствената прибрана стая в къщата и за него бе важно да предпази работната си атмосфера от домашната среда. След това проверяваше дали децата са се прибрали — по едно или друго време и Едуард, и Ан, и Хариет ходеха в селското училище във Форхенд, откъдето се връщаха сами. Оставаше няколко минути насаме с Марджъри, после отиваше в кухнята, правеше чай и разчистваше нещата от закуска.

Домакинстваше се единствено през този час, докато се приготвяше вечерята. Веднага щом поотраснаха, децата започнаха да помагат, но неефективно. Метяха се само свободните части от пода, които не бяха покрити с какво ли не, и се почистваха само нещата, необходими за следния ден — главно дрехи и книги. Леглата никога не се оправяха, чаршафите рядко се сменяха, умивалникът в претъпканата, леденостудена баня никога не се чистеше — можеше да издълбаеш с нокът името си по вкоравения сив слой нечистотии. И без това бе достатъчно трудно да се отхвърлят неотложните задачи — донасянето на въглищата за кухненската печка, поддържането на огъня в дневната през зимата, намирането на получисти училищни дрехи за децата. Переше се в неделя следобед, а това изискваше палене на огън под бакърения котел. В дъждовни дни съхнещите дрехи се просваха по мебелите из цялата къща. Гладенето не бе по силите на Лайънел — всичко се опъваше и после се сгъваше. Имаше промеждутъци, в които някоя съседка помагаше с по нещо, но никоя не се застояваше задълго. Мащабът на задачата бе прекалено огромен, а местните жени си имаха свои семейства.

Семейство Мейхю ядеше вечерята си на сгъваема чамова маса, обкръжено от плътния хаос на кухнята. Миенето на чиниите винаги се оставяше за по-късно. След като всички благодаряха на Марджъри за яденето, тя се зарейваше в някое от заниманията си, а през това време децата прибираха чиниите, после донасяха на масата учебниците си и се залавяха с домашните. Лайънел отиваше в кабинета си да преглежда тетрадки, да изпълнява някои административни задължения и да изпуши една лула, докато слуша новините по радиото. След около час и половина проверяваше какво са направили децата и ги слагаше да си легнат. Винаги им четеше — поотделно на Едуард и на момичетата. Те често заспиваха въпреки потракването на съдовете, които той миеше долу.

Лайънел беше благ човек, яко сложен като фермерски работник, с млечносини очи и пясъчножълта коса. Носеше късо подстригани военни мустаци. Бе твърде стар за мобилизиране — когато Едуард се роди, бе вече на трийсет и осем. Рядко повишаваше тон, не биеше децата си, нито ги налагаше с колан, както правеха повечето бащи. Очакваше да му се подчиняват и децата му, може би чувствайки тежестта на поетите от него отговорности, го слушаха. Те, естествено, възприемаха състоянието на нещата като нормално, въпреки че достатъчно често посещаваха домовете на своите приятели, с техните приветливи, препасани с престилки майки в безупречно подредените им домове. Едуард, Ан и Хариет никога не почувстваха, че са по-онеправдани от когото и да било от приятелите си. Лайънел носеше всичко сам на раменете си.

Едуард напълно осъзна, че има нещо нередно с майка му, едва когато стана на четиринайсет. Не можеше добре да си спомни момента — някъде около петия му рожден ден, — когато тя внезапно се бе променила. И той, и сестрите му израснаха с незабележимия факт на нейното умопомрачение. Беше призрачна фигура, изнурено и кротко духче с рошава кестенява коса. Носеше се бездейно из къщата, както се носеше из детството им, на моменти общителна и дори любяща, друг път затворена в себе си, вглъбена в заниманията и плановете си. Можеха да я чуят по всяко време на деня и нощта как неумело подхваща едни и същи неща на пианото и как се запъва все на едно и също място. Често стоеше в градината и ровеше в безформената леха, която бе направила точно по средата на тясната морава. Рисуването й, особено акварелите — далечни хълмове, църковен шпил, дървета на преден план, доста допринасяше за всеобщия безпорядък. Тя никога не миеше четките си, нито изливаше зеленикавата вода от конфитюрените буркани, нито подреждаше боите и парцалите, нито пък прибираше картините, които започваше и не довършваше. Носеше престилката си за рисуване с дни наред, дълго след като рисувателният й плам утихнеше. Друго занимание, вероятно някога предписано й като част от трудотерапия, бе изрязването на картинки от списания и налепването им в специални тетрадки. Тя обичаше да се мести из къщата, докато го правеше, и хартиените изрезки се валяха навсякъде под краката на всички, след което се набиваха в мръсотията, наслоена върху голите дъски. Четките с нишестено лепило се вкоравяваха в отворените кутии, които тя оставяше по столовете или первазите на прозорците.

Интересите на Марджъри включваха още наблюдаване на птици от прозореца на дневната, плетене и бродиране, както и аранжиране на цветя, и тя им се отдаваше на всичките с едно и също замечтано постоянство. Предимно мълчеше, въпреки че понякога я чуваха как си мърмори сама, докато се занимава с някоя трудна задача: „Така… така… така“.

Едуард никога не се бе запитвал дали е щастлива. Тя безспорно имаше своите моменти на безпокойство, на паника, когато дишаше на пресекулки и слабичките й ръце се вдигаха и отпускаха край тялото, а цялото й внимание изведнъж се насочваше към децата и към някаква специфична задача, с която смяташе, че трябва незабавно да се захване. Ноктите на Едуард били прекалено дълги, трябвало да закърпи някоя скъсана пола, близначките трябвало да се изкъпят. Спускаше се към тях, суетейки се безплодно, гълчеше ги или ги притискаше към себе си, целувайки лицата им, или пък вършеше всичко това наведнъж, наваксвайки си за изгубеното време. Изглеждаше почти като любов и те й се поддаваха, доста щастливи на вид. Макар от опит да знаеха, че домакинските реалности са сурови — ножичките за нокти и подходящият конец обикновено са забутани някъде, а затоплянето на вода за къпането изисква часове подготовка. Знаеха, че скоро майка им ще се отнесе нанякъде и ще се върне в собствения си свят.

Тези проблясъци вероятно бяха предизвикани от опита на някоя частица от предишния й Аз да установи контрол над нея, полуразпознавайки природата на състоянието й, неясно припомняйки си за предишния й живот и осъзнавайки внезапно и с ужас мащаба на изгубеното. Ала през по-голямата част от времето Марджъри се задоволяваше с идеята — която всъщност бе една добре разработена приказка, — че е предана съпруга и майка, че всичко в къщата върви гладко благодарение на нейните усилия и че когато е изпълнила задачите си, има право на малко лично време. И за да сведат трудните моменти до минимум и да не тревожат останките от по-раншното й съзнание, Лайънел и децата бяха единни в преструвките. Когато започваха да ядат, тя понякога вдигаше вперените в усърдния си мъж очи и изговаряше мило, отмествайки несресаната коса от лицето си: „Надявам се, че ще ви хареса. Това е нещо ново, което исках да опитам.“

Винаги бе нещо старо, понеже репертоарът на Лайънел не беше богат, ала никой не й противоречеше и в края на всяко ядене децата и баща им ритуално й благодаряха. Това бе вид игра, която на всички носеше утеха. Когато Марджъри съобщаваше, че прави списък на продуктите, които трябва да се купят от пазара в Уотлингтън, или че има да глади необозримо количество чаршафи, цялото семейство сякаш заживяваше в някакъв паралелен свят на нормалност. Но фантазията можеше да просъществува само ако не се коментираше. Така че те успяваха да растат вътре в нея и да обитават нелепостите й, понеже никога не вземаха отношение към тях.

Предпазваха я някак от приятелите, които водеха в дома си, както предпазваха и приятелите си от нея. Общоприетото мнение наоколо, или поне това, което стигаше до ушите им, бе, че госпожа Мейхю е артистична, ексцентрична и очарователна, може би дори гениална. Децата не се смущаваха от това, че майка им казва неща, за които се знае, че не могат да бъдат верни. Не й предстоеше натоварен със задачи ден, нито пък наистина бе прекарала целия следобед в правене на конфитюр от къпини. Не ставаше дума за лъжи, а за това, което майка им представляваше в действителност. От тях се искаше да я предпазват — без много приказки.

Затова няколкото минути, в които четиринайсетгодишният Едуард се озова насаме с баща си в градината и за първи път чу, че майка му има мозъчно увреждане, останаха незабравими за него. Терминът бе истинско оскърбление, светотатствен зов за предателство. Мозъчно увреждане. Ще рече, че не беше наред с главата. Ако някой друг бе казал това за майка му, Едуард щеше да се почувства задължен да се сбие и здравата да го натупа. Ала още докато слушаше тази клевета, потънал във враждебно мълчание, той изпитваше някакво облекчение. Разбира се, че бе истина, не можеше да се бори срещу истината. И веднага започна да се самоубеждава, че винаги е знаел.

С баща му стояха под големия бряст през един горещ, влажен ден в края на май. След продължилите няколко дни дъждове въздухът преливаше от изобилието на ранното лято — гълчавата на птици и насекоми, мирисът на прясно окосената трева, легнала на редове по полето срещу къщурката, избуялите, изпълнени с копнеж градински гъсталаци, почти неотделими от гористия бордюр отвъд оградата от колове, цветният прашец, довяващ до баща и син първия привкус на сенна хрема за сезона, а на поляната в краката им — петната от слънчева светлина и сянка, танцуващи заедно в лекия бриз. В тази обстановка Едуард слушаше думите на баща си и се опитваше да си представи студения зимен ден през декември 1944 година, оживения перон на гарата на Уайкъмб и майка си, увита в дебелото си палто, хванала торба с оскъдни, военновременни коледни подаръци. Била застанала в края на перона, за да срещне влака от гара Марлибоун, който щял да я отведе до Принсес Ризборо, а оттам — до Уотлингтън, където щял да я чака Лайънел. Вкъщи за Едуард се грижело едно девойче — дъщерята на съседите.

Има един тип самоуверени пътници, които обичат да отварят вратата на вагона точно преди спирането на влака, за да могат да стъпят на перона с лек подскок и затичване. Може би, напускайки влака, преди пътуването му да е приключило, подобен пътник отстоява своята независимост — не иска да бъде пасивен товар. Може би съживява спомена за младостта си, или пък толкова бърза, че му е важна всяка секунда. Влакът спрял вероятно малко по-рязко от обикновено, пътникът, който държал вратата, я изпуснал, тя се отплеснала и се завъртяла на пантите си. Тежкият метален ръб ударил Марджъри Мейхю по челото със сила, достатъчна, за да счупи черепа й и в миг да размести личността, разсъдъка и паметта й. Комата й траяла по-малко от седмица. Пътникът, описван от свидетелите като изискан господин от Ситито на около шейсет, с бомбе, навит чадър и вестник, офейкал от сцената на произшествието, като оставил младата, бременна с близнаци жена да лежи на земята сред няколкото пръснати играчки, след което завинаги изчезнал в улиците на Уайкъмб с цялата си непокътната вина, или поне Лайънел му каза, че се надявал да е така.

Този необичаен момент в градината, превърнал се в повратна точка в живота на Едуард, запечата в съзнанието му един специален спомен за баща му. Лайънел държеше в ръката си лула, която не запали, докато не завърши разказа си. През цялото време съзнателно я стискаше в определено положение — бе обвил показалеца си около чашката, а дръжката й отстоеше на около фут от ъгълчето на устата му. Бе неделя, та не се бе обръснал — Лайънел не беше религиозен, макар и в училище да се правеше на такъв. Обичаше да си пази тази едничка утрин от седмицата само за себе си. Като не се бръснеше в неделя сутринта — нещо, което се смяташе за ексцентрично при човек с неговото положение, той съзнателно се самоизключваше от всякаква форма на обществено задължение. Носеше намачкана бяла риза без яка, която дори не бе пригладена с ръка. Държеше се внимателно, сдържано — сигурно бе репетирал този разговор в мислите си. Докато говореше, погледът му понякога се местеше от лицето на сина му към къщата, сякаш за да пресъздаде състоянието на Марджъри по-точно или може би да види къде са момичетата. Накрая той сложи ръка на рамото на Едуард — нещо необичайно за него, и го поведе през последните няколко ярда до самия край на градината, където паянтовата дървена ограда се губеше сред настъпващите храсталаци. Отвъд се простираше пет акра поле без никакви овце, завладяно от лютичетата, които се разделяха на две обширни ивици — като два разклоняващи се пътя.

Стояха така един до друг, докато най-после Лайънел запали лулата си, а Едуард, с присъщото на годините му умение да се приспособява, продължаваше мълчаливия си преход от шока към осъзнаването. Разбира се, че открай време знаеше всичко. Наивността му се дължеше на отсъствието на термин за здравословния й проблем. Всъщност никога не бе мислил, че тя има някакъв здравословен проблем, но пък винаги си бе признавал, че е различна. Сега това противоречие се разрешаваше от едно просто наименование, от способността на думите да превръщат невидимото във видимо. Мозъчно увреждане. Терминът разтрогваше близостта им, хладно премерваше майка му с общодостъпен и разбираем за всекиго стандарт. Започваше да се отваря някакво неочаквано пространство — не само между Едуард и майка му, но и между него и непосредствените обстоятелства, в които живееше. Едуард почувства как собствената му личност, дълбоката му същност, до която никога преди не бе достигал, внезапно заживява по-еднозначно и заприличва на нажежено иглено острие, за което никой не трябва да узнае. Тя беше мозъчно увредена, а той не. Не бе едно цяло с майка си, нито със семейството си и един ден щеше да ги напусне и да се връща при тях само като посетител. Представяше си, че в момента е посетител, че след като дълго е бил някъде отвъд океана, сега прави компания на баща си. Зарейваше заедно с него поглед през полето, към широките друми от лютичета, които се разделяха на две точно преди земята да се спусне в лек наклон по посока към гората. Експериментираше с това усещане за самота и се почувства виновен, но и възбуден от смелостта, че го изпитва.

Лайънел сякаш разбра накъде отива мълчанието на сина му. Каза му, че винаги се е държал прекрасно с майка си, че й е засвидетелствал нежност, че й е помагал и че този разговор не променя нищо, че просто показва, че той вече е достатъчно голям, за да се запознае с фактите. В този момент близначките дотичаха в градината, търсейки брат си, и Лайънел успя само да повтори: „Това, което ти казах, не променя нищо, абсолютно нищо“. После момичетата шумно се смесиха с тях и задърпаха Едуард към къщата, за да си каже мнението за нещо, което бяха направили.

По това време и други неща се променяха около него. Той учеше в класическата гимназия в Хенли и различни учители изказваха мнението, че може би „от него ще стане студент“. Приятелят му Саймън от Нортенд и всички останали селски момчета, с които тичаше наоколо, ходеха в обикновена гимназия и скоро щяха да напускат, за да учат занаят или да работят в някоя ферма, след което да отбият военната си служба. Едуард се надяваше, че неговото бъдеще ще е различно. Когато бе с приятелите си, в отношенията им вече се чувстваше известно напрежение. А с увеличаването на домашните — въпреки благостта си, станеше ли дума за учене, Лайънел бе цял тиранин — Едуард вече не се шляеше из гората с момчетата, които след училище правеха лагери, залагаха капани и дразнеха пазачите на дивеч в именията Уомсли и Стонър. Малкото поселище Хенли имаше градски претенции и Едуард се учеше да прикрива факта, че знае имената на пеперудите, птиците и дивите цветя, които растяха по земите на семейство Фейнс в тайната долина под къщата им — камбанките, цикорията, заешките уши, десетте вида перуники и кукуряци и редките блатни кокичета. В училище с подобни познания щеше да минава за селяндур.

Фактът, че научи за злополуката на майка си през този ден, не промени нищо външно, но дори и най-малките превратности и преустройства в живота му сякаш изкристализираха в това ново познание. Остана си внимателен и мил към нея, продължи да поддържа измислицата, че тя върти къщата и че всичко, казано от нея, е действително така, но сега вече съзнателно играеше определена роля и това затвърждаваше новооткритото, остро, дълбоко чувство за собствения му Аз. На шестнайсетгодишна възраст разви влечение към дългите меланхолични разходки. Вън от къщи умът му се разведряваше. Често тръгваше по Холанд Лейн — наклонена варовикова пътека с надвиснали над нея покрити с мъх ронливи сипеи, която се спускаше чак до Тървил, после поемаше надолу през долината Хамбълдън към Темза, прекосяваше реката и навлизаше в тревистите хълмове на Бъркшър. Думата „тийнейджър“ още не бе навлязла в употреба и никога не му дойде наум, че тази уникалност, която чувстваше и която бе едновременно и мъчителна, и прелестна, би могла да бъде изпитвана и от някой друг.

Без да иска разрешение и без дори да каже на баща си, през един уикенд отиде на автостоп до Лондон, за да участва в демонстрация на Трафалгар Скуеър срещу участието на Великобритания в Суецката война. Докато беше там, в момент на въодушевление реши, че няма да кандидатства в Оксфорд, където Лайънел и всичките му учители искаха да отиде. Градът му бе твърде познат, недостатъчно различен от Хенли. Щеше да дойде тук, в Лондон, където хората му се виждаха по-широко скроени, по-гръмки и непредвидими, а прочутите улици пренебрежително свиваха рамене пред собствената си важност. Това бе проект, който трябваше да остане таен — не искаше да предизвиква преждевременна съпротива. Имаше намерение също да избегне военната служба, за която Лайънел смяташе, че ще му бъде от полза. Тези лични планове още повече затвърдиха чувството за скрития му Аз — неразривна сплав от чувствителност, въжделения и суров егоизъм. Противно на някои други момчета в училище, той не бе изпълнен с омраза към дома и семейството си. Приемаше малките стаи и мръсотията в тях за нещо естествено и продължаваше да не се срамува от майка си. Просто нямаше търпение да заживее своя живот — истинския си живот, а начинът, по който бяха сложени нещата, не позволяваше това да стане, преди да е взел изпитите си. Затова заработи сериозно и започна да предава отлични съчинения, най-вече на преподавателя си по история. Държеше се приветливо със сестрите и родителите си и продължаваше да си мечтае за деня, в който щеше да напусне къщурката на Тървил Хийт. В известен смисъл вече го бе сторил.