Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (3)

Глава трета

Полицейският началник Чарли Картър се прозя и завинти капачето на луксозната си писалка. После стана и се протегна, отиде до вратата и подвикна да му донесат чай. Сетне излезе на балкона да се поосвежи на чист въздух и облегнат на парапета, доволно се загледа в безупречната рутинна процедура на двора.

Караулът тъкмо се сменяше. Хората от конния патрул стояха и си бъбреха безгрижно, докато снемаха снаряжението си, а междувременно заместниците им, под командата на един хавилдар^[1], се стягаха да поемат дежурството. Картър се усмихна на деловото им излъчване, спретнатите униформи и бдителните физиономии. Огледа и вързаните коне, които нетърпеливо шаваха с лъскавите си бедра.

На Картър много му се щеше да се присъедини към колегите си, обаче трябваше да довърши седмичния си рапорт до комисаря. Не че оня мързелив дъртак щеше да си даде труда да го прочете. Пък и защо му е? Обичайната спокойна обстановка не предлагаше особено вълнуващо четиво. Картър въздъхна. Пое чая, който му поднесоха върху месингова табла, и неохотно се върна на бюрото, където поднови съвестното описание на предполагаемия обир от предишната нощ с калиграфския си почерк.

Беше много досадно да се описва такова банално закононарушение, което не заслужаваше да му се отделят дори пет минути. Старата мисис Торингтън, живееща на Оукланд Хил в Симла, бе обвинила един от хамалите, че й задигнал сребърна четка за коса. Цял час полицейският началник увещаваше старата брантия, че всъщност вещта е станала притежание на сюрията маймунки, които в един от набезите си откъм Джако Хил се бяха промъкнали в дома й през прозореца в спалнята, оставен отворен от самата стопанка.

В този миг вниманието му бе привлечено от гълчащи гласове и ръмжене на форсиран двигател. Хавилдарят нахлу развълнуван в кабинета му и докладва за появата на мощен автомобил, който се придвижвал с несъобразена за стръмните улици скорост. Само на три коли бе разрешен достъп до Симла: на вицекраля, на губернатора на Пенджаб (нито един от двамата не бе запланувал посещение в този ден), както и служебния полицейски автомобил, понастоящем даден за ремонт. Всички други собственици бяха добре запознати с наредбите, според които трябваше да оставят колите си в гаража под хотел „Сесил“. В такъв случай кой, по дяволите, се беше развихрил тъй? Крайно заинтригуван, Картър остави писалката си и отиде лично да види какво става.

Един голям пакард, сив металик, със спуснат гюрук, профуча последните мили от главната улица, зави в двора на полицията и заби спирачки току пред входа на управлението. Картър разпозна служебния знак на действащия губернатор на Бенгал. Позна и личния му шофьор, с ококорени очи и прашасало лице. Двамата пътници на задната седалка обаче му бяха непознати. Единият, тъмнокос мъж в ленен костюм каки, се бе надвесил напред и пришпорваше шофьора да кара, а щом спирачките изсвистяха, скокна пъргаво от колата и сега, сложил ръце на кръста, оглеждаше редиците кавалеристи и коне с властен поглед.

Беше височък и нахакан, обгорял от слънцето симпатяга, тоест някогашен симпатяга, мислено се поправи Картър, след като забеляза по-отблизо лицето му. То излъчваше интелигентност и решимост, но бе разполовено на два несъвместими образа — единия хладнокръвен, другия — деформиран от белег и непроницаем. Подобни лица бяха често срещано явление, дори четири години след приключването на войната, затова Картър заключи, че човекът навярно е бил ранен на бойните полета във Франция. Виж, спътникът му бе пострадал безнадеждно — лежеше проснат на задната седалка, целият подгизнал в кръв.

Картър не вярваше на очите си! Нагласи монокъла си и подвикна властно и гневно:

— Може ли да ми обясните кой сте и какво, по дяволите, търсите тук?

Непознатият се обърна и след като невъзмутимо го изгледа от глава до пети, отвърна със забележително спокойствие:

— Естествено, че мога. Само че е малко дълго за обяснение, тъй че трябва или да слезете, или аз да се кача.

Чарли Картър изтрополи надолу по стълбите, като междувременно си нахлузи шапката и добави:

— По-добре аз да дойда и е хубаво от самото начало да ме уведомите кой е този мъртвец в колата на губернатора? Предполагам, че е мъртъв, нали?

— О, да, несъмнено — отвърна непознатият. — Може и да не ви се вярва, но това е руски баритон, на име Фьодор Корсовски.

Началникът го изгледа недоверчиво.

— Да, бе! — възкликна той. — Ами то е ясно като бял ден! Как не се сетих! То нали наоколо щъкат само руски баритони, полегнали в губернаторски коли. Е, а кой е ваша милост?

— Казвам се Сандиландс — поде мъжът, но мигом бе прекъснат от началника.

— Сандиландс! Капитан Сандиландс, нали? А, да, губернаторът ми спомена за вас. Каза, че сте детектив от Скотланд Ярд. Нали? Само дето не ме предупреди, че имате навик да си носите в багажа поверените ви трупове… Човекът е бил прострелян, предполагам? — Той се обърна към шофьора, който набързо му обясни на хинди произшествието и мястото на събитието.

— Предложих на господина да го докарам с колата, пратена да ме вземе от Калка. Стана жертва на снайперист, на около пет мили надолу по пътя. Карабина калибър 303, два точни изстрела в сърцето. Олекотени куршуми — входните отверстия са съвсем миниатюрни, но задните са колкото юмрук. Да не говорим как пострада тапицерията на губернатора. Мога ли да предложа — подметна Джо — да отидем до сцената на местопрестъплението? И то възможно най-скоро? Двамата с шофьора маркирахме мястото — може да се натъкнем на пресни следи.

Началникът се позамисли.

— Между другото, казвам се Картър. Хм, Дяволското бърдо! Пада се отсам на Тара Деви. Бива си го това местенце! Нужен е цял полк, за да претърси местността. Както биха казали в Дивия запад, редно е да направим хайка.

При тези думи той гръмко се разпореди, след което шестима кавалеристи се метнаха на конете и поведоха още два за Джо и Картър. Преди да възседне своя, Картър с властен жест нареди на един служител да се погрижи за трупа и колата. Шофьорът на губернатора бе съпроводен до управлението, за да даде показания.

— Междувременно можем да обменим някои идеи — рече Картър, щом потеглиха. — Горе-долу схванах картинката, но кажете ми какво правите вие самият в Симла?

— В отпуска съм — отвърна Джо. — Бях зачислен към полицията в Бенгал, но назначението ми приключи и сър Джордж любезно ме покани да си отдъхна в лятното му бунгало за месец време. Да кажа на Индия последно сбогом, преди да се завърна в Англия. Сигурно се е разчуло за мисията ми в Калкута?

Той хвърли изпитателен поглед към Картър. Полицаят се мъчеше да сподави усмивката си. Беше проумял, че извитата лява вежда, която придаваше на госта вид на студено високомерие и любопитство, всъщност бе постоянна гримаса, плод на нескопосана пластична хирургия.

— Ами чух — поправете ме, ако греша, ама съм в края на слухарската верига — че сте били много ценен кадър от скотландярдовите мускетари, тоест от разузнаването, а сетне ви прехвърлили при цивилните. Един вид да напомпат силите на реда с качествени умници.

Сандиландс отново обърна към него гротескната половинка на лика си, но Картър продължи да нарежда делово и дружелюбно:

— И че доста сте изучили колегите в Бенгал на разни хватки при разследвания, разпити и тем подобни.

— Това е вярно — каза Джо. — Само че ти повтарям, Картър, че вече приключих и сега съм отпускар. Не съм тук, за да ти давам акъл. Изобщо не ми се ще да се забърквам в тая работа. — Но докато произнасяше тези думи, вместо инстинктивната неохота, той пламна от гняв. Стана му мъчно за Фьодор Корсовски, този добронамерен, въодушевен и дружелюбен човек, който беше жив-живеничък само допреди няколко часа. Нали тъкмо в неговите уши отекна предсмъртния вик на прекрасния му глас? Уф, разбира се, че не можеше да остане настрана от случая!

Сякаш прочел мислите му, Картър безобидно рече:

— Слушай, Сандиландс, ти и бездруго си забъркан, тъй че не се впрягай. В Лондон сигурно всяка седмица застрелват по двама-трима баритони, но, право да ти кажа, за Симла това е нещо ново. И аз приветствам малко екшън, тъй като напоследък май гоня единствено нахалните маймуни в близкия лес.

 

 

Последвани от хайката, те си проправиха път в долната част на града и излязоха на открития път. Отначало поеха в тръс, след това преминаха в лек галоп. Картър яздеше редом с Джо.

— Разкажи ми повече за този руснак — рече той. — Двамата сте прекарали доста време заедно. Освен поканата в театър „Гейъти“, имал ли е друга работа в Симла? Или някакви познати, приятели в нашия град? Дали е имал уговорка да го посрещнат? Опитвам се да проумея защо са застреляли тоя нещастник.

— И аз не разбрах кой знае какво — рече на свой ред Джо. — Спомена, че си кореспондирал с Дружеството на театралните любители в Симла, което организирало посещението му. Останах с впечатление, че става въпрос за делово споразумение. Дори не спомена конкретно име на някой човек. По моему е приел ангажимента от чист ентусиазъм, тъй като открай време копнеел да посети това място. Даже отказал много изгодна оферта за Ню Йорк.

Картър хвърли остър поглед на Джо.

— Да не би да твърдиш, че човекът е дошъл насам само за разтуха? — След това рязко изкомандва на подопечните си, четирима от които мигом наобиколиха Джо и заоглеждаха околността с повишена бдителност.

— Аха! А да не би пък ти да твърдиш, че аз съм бил нарочената жертва, а него са го гръмнали погрешка?

— Точно така — заяви Картър. — Това е една от версиите. А ти, Сандиландс? Кого познаваш в Симла? Някой недоброжелател от миналото си? Щом си се издигнал тъй скоропостижно до висш офицерски ранг, навярно си насмотал доста конкуренти! Идва ли ти нещо наум? Ще имам голяма полза, ако ми дадеш някакъв нишан.

— Съжалявам, но трябва да те разочаровам, друже — рече Джо, доволен от хъса на колегата си. — В Симла познавам единствено губернатора, а той е достопочтен мъж, нали? Единственият, който ми има зъб и би ме гръмнал от някое планинско усое, за моя радост е осъден на двайсет години каторга.

— Но все пак някой е дебнел колата на губернатора, а тя е била изпратена за теб, нали? Случайно ли предложи на Корсовски да го закараш?

Джо кимна.

— В такъв случай не смяташ ли, че най-вероятно снайперистът е очаквал тъкмо теб? — настоя Картър. — Ти си бил мишената на задната седалка.

Една думичка, използвана от руснака, глождеше ума на Джо. Когато си я спомни, той каза на Картър:

— Докато обсъждахме как може да стигне до града, той ми каза нещо от рода на „инструктираха ме да взема тонга“. Точно така — „инструктираха ме“. В оня миг думата ми прозвуча много странно. Слушай, Картър, явно някой със сигурност му е наредил да пътува с тонга. Значи въпросният снайперист се е спотаил, нищо чудно от доста часове, в очакване на тонга с едрогабаритен руски певец. И е избрал най-удачното скривалище — закътано и с добър изглед към това ключово място, където всеки поспира да се наслади на първата гледка на Симла. Тара Деви. Даже има отбивка.

Картър слушаше внимателно и кимаше в знак на съгласие.

— И тъй, макар да е бил настроен за тонга, ето че в обсега на карабината му спира автомобил, в който някакъв едър мъжага се е изправил и с пълно гърло пее серенада на околните хълмове с неповторимия си прекрасен баритон, а силуетът му в бял костюм е очебийно очертан на фона на черната скала — е, сто на сто е загрял, че това е очакваната мишена!

— Звучи напълно логично — заяви Картър, но Джо забеляза, че въпреки това не охлаби охраната.

Хайката продължи да действа, като на този етап насочи вниманието си от неколцината пътници към самото шосе, което след завоя ги отведе до злополучното Дяволско бърдо.

— Тук ще слезем от конете — рече Картър. — Ще оставя двама души да ги вардят, а с останалите набързо ще огледаме района. — Той погледна небето, за да прецени дали е достатъчно светло. — По-добре да побързаме. Откъде според теб са дошли куршумите?

— Ей оттам — посочи Джо.

— Хубаво. Ходом, марш — изкомандва Картър. — Сигурно в Британската армия на това му викат „разузнавателен отряд“, ама по нашему, тоест на местното наречие, се нарича „гашт“. Както и да е. С една дума, операция „отваряй си зъркелите“.

Полицаите заформиха плътна редица, насочиха пушки и тръгнаха напред, предвождани от Картър, докато Джо неохотно остана в края на левия фланг. Десният бе надзираван от един джемадир^[2].

„Мили боже, в какво пак се забърках?“, мислеше си Джо. „Ама нали уж съм в отпуск? И дали Картър изобщо проумява, че сред тая потеря моя милост се разхожда невъоръжен? Нейсе, късно е да умувам сега.“ Но след малко го налегнаха други мисли. Фьодор беше прекрасна личност — забавен, любопитен, талантлив, крайно въодушевен от пътуването си, и най-вече абсолютно безобиден! И все пак някой го бе застрелял. А макар и за кратко, двамата с Джо се бяха сприятелили. Лесно беше да загърби този кошмар, но осъзна, че изобщо не хранеше подобно намерение.

„Гаштът“ напредваше с неподозирана бързина и след стотина ярда Джо започна да се задъхва. Картър неуморно дерзаеше напред. Джо неохотно се повлече подире му, изостанал на опашката, която навярно бе най-безопасната позиция. Сигурно затова Картър го бе поставил там.

След четвърт час изнурително ходене Картър вдигна ръка и нареди на хората да спрат, за да направят разбор, при което веднага един мъж вдясно на Джо се обади. Човекът изломоти нещо, а Картър му подвикна в отговор. Всички се скупчиха да огледат находката.

— Може да сме попаднали на улика — заяви Картър. — Не смеех да се надявам на такъв късмет. Я да видим какво сме докопали!

Докопали бяха две празни гилзи. Човекът, който ги бе забелязал, стоеше до тях и ги сочеше с пръст, както с облекчение забеляза Джо — за миг се побоя да не би оня да се втурне и да ги грабне в дланта си.

— Тук няма как да ги изследваме — отбеляза Картър, сякаш за пореден път отгатнал мислите на Джо, — но пък можем да ги пратим в лабораторията в Калкута, ако сметнем за необходимо. Във всеки случай трябва да подходим много внимателно. — Той извади хартиена торбичка за улики. — Калибър 303 — каза след малко. — Ти се оказа прав. Сигурно са от британска карабина. Виж, има и още нещо — добави той. — Цигарен филтър.

— Два цигарени филтъра — поправи го Джо, като посочи малко по-нагоре.

— Марка „Черната котка“ — констатира Картър. — Голяма файда, няма що! Всеки втори ги пуши — най-популярните британски цигари след „Уудбайн“. Виж, друго щеше да е, ако бяха руски папироси или афганистански, или ония купешки „Болкан собрание“.

Вгледаха се в двата филтъра, поставени в дланта на Картър.

— Дали е някой нервак, а? — попита Джо.

— Виждам какво имаш предвид — отвърна Картър. — Изпушени са само наполовина. Няколко дръпвания, после — пуф! Е, поне знаем откъде са дошли изстрелите. Мишената му е била почти под носа — даже камериерката на жена ми щеше да го улучи!

Картър се приближи, за да погледне през процепа между скалите. Джо забеляза колко внимаваше да не би да има следи или други отпечатъци. Джо също се вгледа за евентуални ямки, оставени от подпрян лакът или коляно.

— Ами, ето го като на длан — рече Картър. — Ей го, на. — И той посочи две ясно откроени в мъха вдлъбнатини, на около два фута една от друга. — Ей тука са били забити върховете на ботушите му… тук… и тук… виждате ли? А пък ей там са били лактите му, то си личи. Ясно като бял ден.

— Колко ли е бил висок? — почуди се Джо. — Трудно е да определим ръста му само по ямките.

— По моему е малко над средното — по-височък от мен, но по-нисък от теб. — Той огледа подред скупчените любопитни соуари^[3] и посочи един. — Гупта! — Без да се помайва, индиецът пристъпи напред, коленичи на мястото и зае типична снайперистка поза. Ръстът му идеално пасна в ямките на колената и лактите.

— Арестувайте този мъж! — кресна Чарли.

Хората млъкнаха шашнати, а Гупта скокна гузно на крак, ала начаса схвана майтапа.

— Благодаря ти, Гупта — каза Чарли и записа в тефтерчето си: „Ръст — пет фута и десет инча.“^[4]

— Кой в Симла би изстрелял тези куршуми? — наивно изтърси Джо и мигом осъзна грешката си.

— Кой ли не! — отвърна Картър. — Тъкмо в това е проблемът. Градът гъмжи от първокласни стрелци: бивши и настоящи военни, ловци на тигри, че даже и дамите не остават по-назад. Само да видиш как се вихрят жените от Стрелковия клуб на стрелбището в Анандейл! Все пак да караме подред. Първо ще пратим уликите за изследване в Калкута, а пък ако междувременно измъдрим някой заподозрян, ще проведем сравнителен анализ.

— Поне тия угарки доказват, че нарочената жертва наистина е бил Корсовски.

— Тоест? — не доразбра Картър.

— Ами само две са. За колко време се изпушват две цигари? Няколко минути. По моему стрелецът се е настанил тук, готов да чака цяла вечност мишената да се появи в мудната тонга. Снайперистите не обичат да ги юркат — заемат позиция дълго преди уречената стрелба. Разписанието на влака от Калка е всеизвестно, значи спокойно е могъл да изчисли кога горе-долу ще се дотътри тонгата. Само че е останал изненадан. Едва изпушил две цигарки, и хоп — ето го неговия човек, кацнал в голямата кола! Гръмва го набързо и се връща у дома за следобедния чай!

Туземецът, който, зяпнал, попиваше всяка дума на Джо, кимна енергично и се намеси:

— Тъй ще да е, сахиб! И аз помня как миналата година станала същата работа. Тук, на Дяволско бърдо! Оня млад господин, дето го гръмнали в тонгата — тогаз на мястото имало барем дузина угарки!