Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (1)

Глава първа

Париж, 1919 г.

— Алис, миличка, не е прилично да зяпаш така!

Мод Бенсън, служителка на фирма „Универсални придружителки“ (отдел „Пътувания в чужбина“), хвърли неодобрителен поглед към настоящата си повереница. Девойката се направи на разсеяна и продължи да се оглежда с нескрито любопитство, прехласната от суетнята и глъчката в бюфета на Лионската гара. Мястото бе запазило някогашния си елегантен стил, макар и позанемарено през четирите години на войната.

Алис въздъхна и в стремежа си да си придаде вид на отегчена светска дама, се изтегна върху кожената тапицерия на пейката, с което неизбежно предизвика втория словесен залп:

— Сега пък какво се излегна!

Вместо да си вземе бележка, Алис изгледа предизвикателно компаньонката си. Мод неволно се запита дали пък не бе реагирала прекалено остро, затова добави с по-мек тон:

— Алис, не се чувствай длъжна да изпиеш до дъно чая си. Те, французите, всъщност не са наясно… — При тези думи образцовата дама, пристегната в корсет, се наведе напред с леко скърцане и взе чашата си с явното намерение да послужи за пример, въпреки личната си неприязън към навика на французите да сипват водата преди листенцата чай. — Винаги консумирай до последно това, което ти е сервирано — дори да става въпрос за чаша блудкав чай, мислено добави тя.

Алис и този път не схвана намека и продължи завистливо да гледа питието в ръката на французойката, седнала срещу тях. Бухналата розова течност съблазнително се пенеше във висока стъклена чаша и Мод изобщо не се съмняваше, съдейки по външния вид на консуматорката, че в него имаше и алкохол. За неин ужас Алис се наведе напред и заговори жената на завален френски:

— Excusez-moi, madame, mais qu’est-ce que c’est que cette… er… boisson?^[1]

— Алис! — просъска Мод крайно възмутена. — Не бива да заговаряш непознати! Какво ще си помисли за теб госпожата!

Въпросната госпожа, след момент на учтиво учудване, постави на масата розовото питие, обект на толкова завист, и отвърна дружелюбно на почти съвършен английски:

— Това е кампари сода — много освежаващо питие, френски патент. — И начаса подвикна на един минаващ келнер: — Monsieur, un campari-soda pour mademoiselle, s’il vous plaot!^[2]

Лицето на Алис грейна от гузна радост. Мод Бенсън затвори очи и стисна устни.

Бяха пропътували едва триста мили и Мод потрепери при мисълта, че до края на пътешествието им оставаха седем хиляди мили — колко дълго още й предстоеше да варди тази вироглавка! Алис Кониърс. Беше се постарала да набие в ума на девойката, че това не й е Хертфордшир, ами Франция, където се мотаят какви ли не екземпляри, с които трябва да бъде нащрек! Особено опасни са една порода жени, тъй наречените авантюристки — личат си отдалеч! Забъркаш ли се с тях, няма отърване. Златното правило гласи: „Никога не говори с непознати.“ Всичко беше изприказвала Мод, ама каква полза? Думите й бяха отишли на вятъра!

Тя крадешком глътна бисмутова таблетка. Тъй като открай време страдаше от лошо храносмилане, безпогрешно долавяше надвисналата над стомаха й угроза.

Мод си спомни какво й бе казала шефката й, преди да й повери тази задача.

— Каймакът на обществото, мис Бенсън. Страшно богати хора. Много добра перспектива. Вашата повереница ще пътува до Индия, където ще поеме ръководството на семейния бизнес — при това не някоя дребна фирмичка, а самата „Имперско-колониална компания“! Доколкото знам, ще дели огромната отговорност с някакъв втори братовчед, което е напълно разбираемо. Напоследък е преживяла голям стрес — загубила е близки хора, затова за съжаление най-вероятно ще се окажете в компанията на някое покрусено девойче.

Мод си мислеше, че известна покруса от страна на повереницата й би била по-приемлива от несекващите й брътвежи и фриволно любопитство.

— Не е някоя абитуриентка, вече е на двайсет и една години, ала е живяла твърде уединено в Хертфордшир. Адвокатите на дядо й изрично настояха за много надеждна и опитна компаньонка за пътуване, затова, естествено, се обърнаха към нас.

Първоначално остана с добри впечатления. Макар да бе красива (а хубостта винаги крие потенциална заплаха), девойката се показа като разумна както в приказките, тъй и в поведението си. Притежаваше подобаващи на една дама маниери и бе доста консервативна. Не беше като някои нахакани и лекомислени момичета от следвоенното поколение, които биха създали куп главоболия на борда на лайнерите „Р&О“. Повечето й тоалети бяха в траурни черни и сиви нюанси, както приляга на момиче, изгубило единствения си брат на бойното поле броени дни преди края на войната и двамата си родители, станали жертва на инфлуенца предходната година. А на всичкото отгоре се споминал и дядо й, лорд Рупърт Кониърс, чиято смърт, според некролога в „Таймс“, „била причинена от падане от коня му, докато бил на лов за лисици в Есекс и Сафък“ миналия декември.

Мод се надяваше да стигнат благополучно до Бомбай, ала беше наясно, че най-трудният момент за всяка обиграна придружителка бе триседмичното пътуване по море. Корабите бъкаха от гиздави млади офицери, които се връщаха в Индия след отпуските си. Мнозина си търсеха подходящи съпруги, каквито трудно се намираха в Индия. А младежите бяха очарователни със стройните си фигури и загорели лица. Мод напълно съзнаваше надвисналата опасност. Въпреки хитроумната си стратегия и денонощната си бдителност, през кариерата си с голяма неохота бе станала свидетелка на цели три годежа (единият от които бе крайно неподходящ), а пък за броя на разбитите сърца да не говорим!

Но в случая с Алис Кониърс нямаше повод за тревога. Още в началото на пътуването момичето й довери, че храни големи надежди да се омъжи за втория си братовчед, който понастоящем служел като младши офицер в пехотата. По този начин искала да запази богатството в кръга на семейството. Мод бе сметнала това за крайно разумно решение. При всички положения. Дори за красиво и богато момиче като нея бе трудно да намери подходяща партия. Войната бе покосила хиляди млади мъже и Алис тъжно бе признала, че в Англия не е срещнала ни един подходящ за нея потенциален жених. Предвид безличното минало и блестящото бъдеще на девойката, Мод заключи, че няма да е трудно да я държи изкъсо до края на пътуването. При условие, разбира се, че съумееше да я предпази от лапите на зестрогонци и авантюристки, каквато по всяка вероятност бе и тази французойка.

Ала щом напуснаха Англия, Алис загърби всяко благоприличие. Чуждоземската страна направо й завъртя главата. Настоя да останат на палубата на ферибота въпреки хладния мартенски вятър и поде разговор не само със спътниците си, но и с някои от обслужващия персонал. А във влака за Париж, вместо да записва впечатленията си в дневника, жадно поглъщаше околната обстановка и засипваше мис Бенсън с какви ли не въпроси, тъй че ръкоделието й остана почти недокоснато. А сега, когато се намираха в Париж, сякаш самото име на града преобрази Алис Кониърс като с магическа пръчка. Слава Богу, помисли си Мод, че според плана щяха да останат само три дни в столицата на разврата. Алис похаби ценно време да обикаля бутиците на Рю дьо ла Пе, вместо да посети Лувъра. И ето я сега, напазарувала кой знае какви засукани дрешки, с грейнали очи, усмихната и отворена за околния свят. Цялата сияеше!

И ставаше все по-зле. Седяха в бюфета на Лионската гара и чакаха да обявят пристигането на Синия влак. Алис въздишаше и замечтано повтаряше имената на градовете от маршрута, оповестени по високоговорителя: Авиньон, Марсилия, Кан, Ница, Монте Карло. После се наведе напред и измери от глава до пети сервитьорите с дългите им до глезена престилки. Те ловко поднасяха на пътниците пикантни чуждоземски гозби. Сега пък се прехласна по тая французойка, която седеше на отсрещната скамейка и отпиваше от това опасно розово питие.

Тая жена не ще да е стока, реши Мод, щом се развява по пътищата сам-самичка. Много отракани се пишеха тия французойки и тъкмо затуй не бяха подходяща компания за Алис. Въпросната дама носеше венчална халка на фината си бяла ръка, но Мод не й хвана вяра. Беше облечена по последна мода — по всяка вероятност червеното пътно палто с лъскава кожена гарнитура и шапка в комплект бяха купени от модна къща „Мосю Ворт“. Очевидно някои французи са се облажили от войната. Сигурно съпругът на тази жена — или покровителят й — служеше във флота. Щеше й се да сподели наблюденията си с Алис, но жената владееше английски твърде добре и би схванала значението на думите й. Французойката протегна слабите си нозе, обути в копринени чорапи и боти с капси, при което Алис стеснително поприкри краката си, неволно осъзнала колко груби бяха обущата с връзки и памучният й чорапогащник. Тя се извърна предизвикателно към Мод.

— Ще изпия едно кампари сода, мис Бенсън. Да поръчам ли и за вас?

— Не, благодаря!

Никак не й хареса заговорническият поглед, който си размениха Алис и французойката.

— Пардон — рече жената. — Аз съм Изабел дьо Ньовил. Пътувам към Лазурния бряг. А вие?

— И аз ще пътувам на юг, само че до Марсилия. Оттам ще се качим на лайнера „Р&О“ до Бомбай. Казвам се Алис Кониърс, а това е придружителката ми мис Бенсън.

Мадам дьо Ньовил кимна на Мод с пресилено дружелюбие, след което посочи към един от множеството пейзажи в стил бел епок, които украсяваха тавана.

— Voila — рече тя. — Ето там отивате. Нарисуваната дама представлява Марсилия. А изобразената улица е „Канбие“, с пъстрата смесица от местното простолюдие и хайлайфа. Оттам ще потегли корабът ви.

Алис проследи насочения пръст, очарована, но и леко притеснена от рисунките на пищните жени в оскъдно облекло, които олицетворяваха различните градове в маршрута на Синия влак. Те гледаха подканящо към пътниците долу, а чарът им бе останал непокътнат, въпреки че от двайсет години бяха изложени на интензивни димни изпарения.

— А кой е вашият град? — запита Алис.

— Ето тази — Ница. А пък улицата е „Променад де Англе“.

— Колко е красива! С това слънце и пъстрите цветя! Типично южняшко местенце.

— Да, наистина. По това време мимозите са прецъфтели, но пък е сезонът на магнолиите и портокаловите цветчета…

Мод прецени, че трябва да потуши в зародиш очерталия се светски разговор.

— Забелязвам — намеси се тя с леден тон, — че пътувате без прислужницата си?

— О, не — гласеше отговорът. — Само че тя се разправя с багажа. Дано не оплеска нещата. Ама след войната е направо невъзможно човек да намери свястна прислуга. Не смятате ли?

— Ами да! — възкликна Алис. — Пък и я погледнете келнерите — или са дечковци на по шестнайсет години, или дядковци на шейсет!

— За съжаление тази картинка се повтаря в цяла Франция и важи не само за келнерите, а и за полицаите, портиерите, продавачите, машинистите…

Заформящата се раздумка бе прекъсната от едновременната поява на питието на Алис и на агента на „Томас Кук“^[3], който цъфна до Мод Бенсън.

— Засега разполагате с достатъчно време, мадам — заяви той и учтиво се поклони на Мод. — Но няма да е зле да заемете местата си. Бихте ли ме последвали?

Мод с облекчение се надигна от мястото си и направи знак на Алис да я последва. Изабел дьо Ньовил вдигна чаша и се усмихна на младата англичанка.

— Вдигам тост за вашето пътуване — рече тя. — Какво казват в такива случаи английските летци? Щастливо приземяване? Е, да пием за това!

Алис се възползва от случая да отпие от питието и допълнително разгневи Мод с това забавяне. Под изпепеляващия й поглед девойката отпи втора глътка, после трета, и макар, честно казано, възгорчивият вкус да не й допадна особено, пресуши чашата напук на надзирателката си.

В този миг камериерката на мадам дьо Ньовил си проправи път сред навалицата и се озова при господарката си. Беше мургава, слаба и прекалено нагласена като за слугиня, според преценката на Мод. Освен това бе в лошо настроение, което демонстрира без каквито и да било задръжки. Очевидно остана слисана от факта, че господарката й е седнала на сладки приказки. Погледна Алис с недоумение, сетне изгледа кръвнишки мадам дьо Ньовил. След това, за радост на Мод и огромно изумление на Алис, се впусна в спотаена, но злобна разправия с Изабел.

— Ето, виждаш ли? — заяви Мод, докато двете последваха агента на „Кук“ от тихия бар на Синия влак към суетнята на главната гара. — Надявам се, разбра колко е рисковано да се впускаш в случайни запознанства. Париж е свърталище на несретници от цяла Европа. Виждаш каква стока са! Каквато господарката, такава и слугинята, ако питаш мен. И двете са от един дол дренки. Особено пък камериерката!

— Според мен мадам дьо Ньовил е много приятна дама — заяви Алис. — И как само беше облечена!

— Не се подлъгвай по дрехите! По-скоро е редно да се запиташ с какви пари са купени, и дали изобщо са платени. Трябва да бъдеш крайно внимателна с непознати.

— А според вас дали тя е въртиопашка? — запита Алис, която не бе съвсем сигурна в значението на думата, но й допадаше сладостно-опасното й звучене, което поне за миг я изтръгна от стерилния свят на Мод Бенсън.

— Въртиопашка не, ами направо си е стърчиопашка — изсумтя Мод. — Като повечето французойки, тъй да знаеш. Хайде, идвай да се качваме.

 

 

Щом се озоваха до влака, проследиха как под зоркия поглед на служителя на „Кук“ багажът им бе натоварен от носачите с високи шапки и сини униформи. Видяха също мадам дьо Ньовил и камериерката й, които бяха прекратили пререканието си и също тъй наблюдаваха товаренето на луксозните куфари. Алис следваше Мод по петите, като щастливо ахкаше от блестящата синя боя на влака. Агентът ги настани в резервирания спален вагон и отбеляза имената им в списъка с пътниците. Алис остана изумена от елегантната обстановка. В нейните очи любезните стюарди с ливреи и кремаво-жълтеникави кепета бяха най-бляскавото нещо, което бе виждала.

Купето бе удобно и меко тапицирано. На прозорците висяха кокетни перденца, а решетката за багаж бе украсена с пискюли. Всяка от четирите седалки бе подплатена с възглавничка в калъфка и разполагаше със сгъваема поставка за крака. На стените се виждаха екзотични акварелни пейзажи, а един звънец служеше за свръзка със стюарда.

Агентът на „Кук“ ги настани и ги информира за часа на пристигането им, като не пропусна да спомене, че обядът се сервирал след дванайсет часа във вагон-ресторанта, който се намирал в непосредствено съседство. С излишно многословие мъжът се впусна да им пожелава приятен път, ала Мод, която бе предварително инструктирана от компанията, че на служителите й не се полага бакшиш, изобщо не посегна към чантата си. Алис пък, настроена все така предизвикателно и пакостливо, извади от портмонето си няколко франка, които според сметките й се равняваха на един шилинг, и ги пъхна в ръката му. Той се поклони и се оттегли.

— Кой ли ще пътува с нас на другите две места? — невинно запита Алис. — И те са резервирани. Дано да са оная симпатична французойка и камериерката й.

— Дано не е тя! — сприхаво отсече Мод. — Макар да е скарана с всякакво благоприличие, дори на нея й е ясно, че на камериерката се полага да пътува втора класа.

Едва изрекла тези думи, тя зяпна от почуда — вратата на купето се отвори и през нея нахлуха глъчката на гарата, кълбо пара и Изабел дьо Ньовил. Тя се обърна, затвори вратата, спусна прозореца и се надвеси над перона, където стоеше камериерката й с познатото наострено изражение. Мадам й подаде някакъв плик. Камериерката го отвори и проучи съдържанието му с очевидно възмущение. Мод наостри уши да долови разговора им, макар познанията й по френски да бяха твърде оскъдни. Два-три пъти дочу думата „troisième“. Трета! Какво ли означаваше това? Очевидно тъкмо това бе повод за недоволството на прислужницата, към чийто изблик Изабел се отнесе с ледено безразличие. Трета класа! Ама разбира се! Изабел бе купила на камериерката си билет за трета класа.

Мод разбираше възмущението на девойчето. Пътьом бяха минали покрай третокласните вагони, откъдето се носеха воня на долнопробен тютюн, грубовати приказки и просташкият смях на пътниците, които в по-голямата си част вероятно бяха вмирисани на чесън работници. На една елегантна лична камериерка не прилягаше да пътува в такава компания. Втора класа щеше да бъде съвсем прилично място. Но изглежда, младата дама бе поставена пред свършен факт, затова с последно проклятие (Мод искрено се надяваше думичката „merde“ да не влезе в речника на Алис), тя се обърна и токчетата й гневно зачаткаха по перона.

— Ах, тази Флоранс! Elle s’offense pour un rien!^[4] — извинително подхвърли Изабел. — Много е докачлива.

Ако Алис бе срещнала погледа на Мод, сигурно би схванала безмълвното му послание: „Ето на, казах ли ти аз?“

Изабел дьо Ньовил се окопити и поведе учтив разговор с Алис.

— Казахте, че пътувате за Бомбай, нали? За пръв път ли ви е? Колко вълнуващо! Може ли да попитам какво ви води на толкова далечно място?

Преди Алис да отговори, вратата се отвори и в купето влезе последният пътник. Беше млад мъж на около трийсет години, който тежко се подпираше на бастун и носеше тъмни очила. Един портиер му помогна да изкачи стъпалото и да се настани. Това бе обичайна гледка през последните четири години, но напоследък все по-рядко се виждаха ранени мъже от последната вълна изписани от болниците. Към тях се отнасяха с подобаващо внимание.

Новодошлият смотолеви извинение на английски, след това го повтори на завален френски, а после си замълча, тъй като явно бе срамежлив по природа. Тогава Алис поде прекъснатия разговор.

— Отивам в Бомбай — нафукано заяви тя, — защото там имам работа…

— Достатъчно, Алис — сряза я Мод.

— Всъщност имам бизнес.

— Звучи много интригуващо — позасмя се Изабел.

— Няма нищо интригуващо. Става въпрос за семеен бизнес, който наследих след смъртта на дядо ми. Заедно с един братовчед. Родителите ми се споминаха от инфлуенца миналата година и фирмата по право трябваше да бъде наследена от брат ми, но той загина във Франция. Месец преди края на военните действия. — Алис въздъхна и за момент, налегната от мъка, придоби крайно скръбен вид, а в очите й блеснаха сълзи.

Не за пръв път Мод Бенсън мислено отбеляза, че някой ден огромните, изразителни, наситено сини очи на Алис щяха да я вкарат в беля.

Но момичето се окопити.

— А тоя мой братовчед, тъй де, втори братовчед, изобщо не съм го виждала. Тепърва ще се запознаем.

— Това също звучи много интригуващо.

— Във фирмата работят още сума ти втори братовчеди, които също не познавам. — И тя се впусна да описва естеството на семейния бизнес, който щеше отчасти да бъде поверен в нейни ръце. — И хабер си нямам какви са всичките тия хора. Ама ми изпратиха нещо като справочник „Кой кой е“, тъй че вече съм наясно с ключовите фигури (тази фраза много й допадаше), и знам също кой ще ме посрещне, къде ще ходя, даже от кои магазини ще си купувам дрехи. — Тя потупа тънката кожена папка в скута си. — Ето, тук всичко е написано. Трябва да го прочета. Уф! Ама са толкоз неща! — После добави наивно: — Толкова се вълнувам!

Изабел начаса схвана, че работата е дебела. Дори лаик като нея знаеше какво означава съкращението „ИКТК“ — Имперска и колониална търговска корпорация. Тя се усмихна на развълнуваната и според нея, леко опиянена англичанка, която бе тъй въодушевена от бъдещия си живот. Беше тъй невинна. И уязвима.

— … и ще има слонове и махараджи, и тигри, и бенгалски улани! И индийски принцове, целите в диаманти. Дали пък да не се омъжа за някой от тях? — неспирно бъбреше Алис.

Мод се унесе в дрямка, тъй че не разбра колко път бяха изминали, когато се стресна от минаващия келнер, който съобщаваше, че обядът е сервиран. Младият офицер се бе окопитил и свенливо предложи на дамите да ги придружи до ресторанта, ако са готови. Той се усмихваше под мустак, сякаш на някаква своя шега.

— Колин Симпсън — представи се той. — Капитан в Кралската йоркширска пехота. Връщам се в полка си. За около месец, преди да ме демобилизират. Доста абсурдно, но щом като правителството на Нейно величество поема разноските, няма защо да се жалвам! — Той отново се усмихна. — Всъщност в момента полкът ми се намира в Индия. Аз също пътувам за Бомбай.

 

 

Мод Бенсън не си спомняше някога да е била поставяна в толкова неловко положение. Спътниците й от купето настояха, бог знае защо, да бъдат настанени на една маса, след което, бъбрейки весело на английски и френски, си поръчаха всички ястия от менюто. На всичко отгоре я заставиха да изпие чаша вино с рибата и още една с агнешкото. И резултатът, естествено, не закъсня. Два часа след като бяха седнали да обядват, тримцата продължаваха сладко да си бъбрят, а Мод едва държеше очите си отворени. Макар да не й се щеше да оставя без надзор протежето си, тя стигна до заключението, че въпреки зачервените бузи и очевидната превъзбуда на Алис, девойката се намираше в безопасност под крилото на скучноватия млад капитан. В негово присъствие Изабел едва ли ще посмее да въвлече Алис в… каквото си беше наумила. Мод нямаше конкретна представа за намеренията й, но според нея в най-лошия случай се касаеше за консумиране на алкохол или хазартно увлечение. При дадените обстоятелства обаче не бе възможно да се упражняват подобни занимания. И бездруго след броени часове мадам дьо Ньовил щеше да изчезне завинаги от живота им. Успокоена от тези съображения, Мод се извини и се оттегли в купето за „следобедна дрямчица“, както се изрази.

Тя не дочу въздишката на облекчение, изтръгнала се от тримата й сътрапезници, но ясно долови как разговорът се поднови още по-оживено. След три чаши вино капитанът стана неузнаваемо словоохотлив и даже наперено заразправя за лов на леопарди и тигри, както и за сърцераздирателни романси в подножието на Хималаите.

В края на обяда Колин Симпсън се извини и излезе да изпуши една пура в коридора. Изабел дьо Ньовил пресуши брендито си и с очарователна усмивка се отправи към дамската тоалетна в другия край на вагона. Докато внимателно си проправяше път сред масите, влакът внезапно се люшна и тя политна в ръцете на един келнер. След като му благодари кокетно, тя се извърна към Алис и шеговито изкоментира:

— Ето, виждаш ли? Сигурно е някой младок машинист!

Алис се засмя на шегата и се настани удобно, за да изчака Изабел.

Дали защото двете чаши вино на обяд й дойдоха множко след екзотичното кампари сода, или пък влакът наистина бе поверен в ръцете на неопитен младеж, но на Алис й се стори, че люшкането се засилваше. С приближаването към един завой, след който следваше мост над стръмна долина, шумът ставаше все по-оглушителен. Мод Бенсън се подаде от купето с подпухнали очи, като залиташе и едва се държеше на крака.

— Ама какво става, за бога? Ах, тия френски железници!

Алис от все сърце копнееше Изабел да се върне. Тя направи няколко крачки по посока на дамската тоалетна, ала в този миг рязък тласък я запрати на пода.

Явно нещо сериозно куцаше. Влакът се блъскаше и стържеше парапета на моста. Даже по-лошо — в устрема си бе наченал да избива преградата на виадукта, от който се къртеха гипсови отломки и с гръмовен грохот се свличаха в пропастта.

— Изабел! — отчаяно подвикна Алис, но подът се надигна и удари лицето й. Наоколо се разбиха стъклени чаши. Един къс отхвърча и сряза бузата й. После таванът се озова под краката й и това бе последният й спомен, преди да изгуби съзнание.

Не усети, как Синият влак, гордостта на френските железници, полетя в урвата на триста фута дълбочина. Локомотивът се закачи за кратко в тясната клисура, сетне се разби с оглушителен трясък под напора на буталата. Вагоните се сгъчкаха един в друг, помитайки по пътя си нови участъци от мостовата преграда, и грохнаха в бездната. Свирката на локомотива сигнализираше гибелта на Синия влак.

В купето си Мод Бенсън се мъчеше да си седне на мястото. И тя като Алис никак не можеше да проумее защо стените се бяха озовали под нозете й. Някак смътно долови, че багажната решетка се бе откъртила, но тъй и не схвана, че тъкмо тя бе отхвръкнала със страшна сила и почти отряза главата й.

Багажното отделение зейна и избълва сума куфари и чанти. Вагоните на първа и втора класа представляваха купчина тлеещи ламарини. Възглавничките на седалките, лампите, масите с покривките, бутилките с вино от килера — всичко това след миг потъна в пламъците на мощна експлозия. Третокласните вагони, макар на пръв поглед да изглеждаха невредими, в крайна сметка бяха повлечени от собствената си тежест и на свой ред политнаха в урвата.

След като пожарът угасна и гигантският труп притихна, настъпилата гробна тишина бе нарушена единствено от неистовите крясъци на невръстно бебе.

 

 

След час и половина аварийният влак предпазливо допълзя от Сен Винсен през хълмовете на Бургундия и благоразумно спря на стотина ярда от грохналия виадукт. Служители на френските железници, пожарникари, лекари и санитари останаха поразени от гледката в гористата клисура. Синият влак лежеше смачкан и обезобразен под тежестта на железни греди и гипсови отломки, пръснати навсякъде околовръст.

Пиер Бернар, дежурен началник на аварийната служба, който вече бе прехвърлил шейсет и пет години и отдавна трябваше да е пенсиониран, изрази всеобщото мнение:

— Ами да! Няма никаква поддръжка през последните години! Колко пъти им казвах аз! Всичко е заради тая скапана война!

Хората гледаха потресени тлеещите останки от изгорелите вагони и се кръстеха безмълвно. Бяха дошли с нагласата да спасяват ранени и пострадали, ала мъртвата тишина бе знак, че мисията им щеше да бъде от по-злокобно естество.

Изпратиха спешно съобщение по телеграфа, за да изпратят тежкотоварен кран (най-близкият се намираше в Лион), след което все така безмълвно, но решително нарамиха кирки, лопати и носилки и се заспускаха в урвата.

След един час усилена работа изровиха живо и здраво бебе, плюс телата на осемдесет души в касапницата, погубила, по груби сметки, между двеста и четиристотин пътници. Продължиха да издирват оцелели. Накрая попаднаха на част от композицията, която се бе свлякла встрани и бе останала недокосната от пламъците. Сред отломките на вагон първа класа се виждаше крак в памучен чорапогащник. С помощта на кирките разпориха металния корпус и измъкнаха тялото на жена на средна възраст. Тактично придърпаха надолу карираната й пола, сетне, заедно с чантата и ръкоделието й, я положиха в носилка. Санитарите бавно поеха нагоре.

Следващият труп бе на военен в британска униформа.

— Le pouvre con!^[5] — възкликна Пиер Бернар, загледан отчаяно в медалите върху гръдта на офицера. — Оцелял от войната, а издъхнал тук със смачкана глава! Отнесете го.

Наблизо му се мярна някакъв червен плат.

— Насам! — подвикна той и мъжете го последваха. За пореден път останаха потресени от гледката на жената, просната като парцалена кукла в краката им. Гръбнакът й бе пречупен, а лицето — разбито в близката скала. Червеното палто с кожена гарнитура бе обилно прогизнало със съсирена кръв.

— Изнесете я — нареди Пиер.

В следния миг до слуха му долетя слаб звук.

— Шшт! Чувате ли нещо?

И отново долови немощен вик.

— Помощ! Помощ!

Забързаха по посока на гласа. Някаква девойка в прокъсана сива рокля се мъчеше да се изправи на крака. За момент на Пиер му се стори, че се опитваше да набере букет от иглики, пръкнали се насред ливадата. Само че заблудата му мигом се разсея, щом ужасен зърна окървавената дреха и обезумелите сини очи върху призрачно бялото лице, зловещо обагрено от зейнала алена рана.

— Мод? — рече тя, когато се приближиха към нея. — О, толкова съжалявам! Къде е Мод?