Барбара Клевърли
Рагтайм в Симла (13)

Глава тринадесета

Нетърпелив да сподели с Картър набезите си в света на модата и бижутата, Джо забърза към полицейското управление, където го посрещнаха с гръмки поздрави и широки усмивки. Някой лаконично нареди да се приготви чай, след което го въведоха в кабинета на Картър.

— А, Джо! Ето те и теб най-сетне! Имам новини от Симпсън — качил се е на ранния влак и ще бъде тук към обед. Ти май си надушил нещо, а? Не съм очаквал стара кримка като теб да се вживява толкова! Е, Мари-Жан Питьо ли те нахъса тъй?

Джо му разправи подробно за разговора си с мадмоазел Питьо, като накрая заключи:

— По всичко личи, че колекцията ни се попълни с още една услужлива и словоохотлива дама от типа „ако мога да ви помогна с нещо, обадете се“, която също като другите си има солидно алиби. Надушвам нещо гнило всеки път, щом някой ми се лигави с подобна услужливост. Ама да знаеш, Чарли, че май попаднах на прясна следа! Чувал ли си нещо по адрес на — имам предвид някое провинение — някой си бижутер Сесил Робъртсън? Сесил Робъртсън! Ама че прякор!

— Ами, това всъщност си е истинското му име! Баща шотландец, майка — персийка. Като се замислиш, добро потекло за човек, избрал за поприще търговията с бижута. Аз го държа под око. През ръцете му минават сума ти пакетчета с ценна стока, потоци от пари, безценни възможности за контрабанда и какво ли още не. Досега не съм забелязал нещо нередно в бизнеса му. При него пазарува каймакът на тукашното общество. И нищо чудно! Не е нито „Картие“, нито „Аспри“, ама с тая атмосфера като пещерата на Аладин местенцето е направо неустоимо! Не само за купуване, но и за продаване, а също и за залагане. В Симла животът е доста скъпичък. Често се случва някой да позакъса и тогава хоп! — Сесил Робъртсън е насреща!

— А знаеш ли кой е най-големият му клиент? Попитах го и той ми отвърна без ни най-малко колебание — Алис Шарп. Изненадан ли си?

Картър се умълча за малко, видимо стъписан.

— Да, изненадан съм — отвърна той. — А не би трябвало, тъй като това е нормално — тя е баснословно богата. Само че не е от типа „гиздосия“. Винаги се облича семпло и сега като се мъча да си спомня някое по-засукано украшение, да знаеш, че нищо не ми идва наум! Е, сто на сто слага по някой накит, като ходи по разни светски балове, но за това трябва да питаш Мег — на мен тоя момент нещо ми се губи.

— За разлика от нея, мадам Флора се перчи насам-натам с бижута от мъглявия си бизнес.

— Не насам-натам, а само пред клиентите, не забравяй. Донякъде е жалко, че подобна красота остава достояние единствено на разни отрепки и похотливци — въздъхна Картър.

Един хавилдар надникна в кабинета и посочи към прозореца.

— А, ето го и нашия човек! Симпсън! — скокна Картър и отиде да погледне. Джо се присъедини към него и двамата проследиха пристигането на тонгата, от която с неуверена крачка слезе висок, слабоват и хърбав човек. Беше облечен в елегантен кафяв ленен костюм, бяла риза, военна вратовръзка и бяла панамена шапка. Опираше се тежко на бастун, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Бе посрещнат от полицай, който внимателно го придружи до канцеларията.

Картър отиде до вратата и я отвори със замах.

— Симпсън? Капитан Колин Симпсън? — запита той бодро. — Заповядайте, сър. Влизайте. Много ни е драго да се запознаем с вас! И много мило, че решихте да дойдете. Това е капитан Сандиландс от Скотланд Ярд, който в момента е зачислен в Индия. Споменах ви за него по телефона. Чхар! Хилди!

Картър предложи стол на Симпсън, който се приближи с куцукане и седна.

— Не се притеснявайте, капитане, не съм сляп — заяви той категорично и дружелюбно. — Ала веднага ще разберете защо нося тъмни очила, като видите на какво дередже съм.

Той свали очилата за миг и отново ги сложи. Джо и Картър едва мярнаха дясното око, кафяво и здраво, но обрамчено с масивен белег, и потресаващата празнина на лявата очна кухина.

— Не са за пред хора моите зъркели, затуй ги крия, да не стряскам дамите. Остана ми за спомен от Ипри. И куцането ми е сто процента автентично.

— Благодаря ви, че ни осветлихте по този въпрос, Симпсън — рече Картър. — И сме ви благодарни, че реагирахте тъй експедитивно. Въпреки ограничения бюджет на полицията, настоявам да заплатим разноските ви.

— Няма защо да ми благодарите — аз самият копнеех да дойда. Зарязах сума спешни задачи, които после ще ми излязат през носа! Но обаждането ви отвори стара рана, която все се мъча да изцеря, ала всеки път разбирам, че на никой не му пука какво ми е. Представяте ли си на какъв хал съм?

— Имате предвид катастрофата край Бьон? — подхвърли Джо. — Тя е малко встрани от разследването ни, тъй че се надявам да не сте се разкарали напразно дотук, за да споделите с двама непознати нещо, което няма общо с нашия случай.

— Вижте какво — поде Симпсън, — от три години премълчавам за оная злополука. Изобщо не ме е грижа дали ще сметнете мойта история полезна за работата си… Просто трябва да си излея душата… тъкмо затова дойдох.

Картър се отпусна в креслото си и остави Джо да води разпита.

— Хубаво, щом е тъй. Какво ще кажете първо да ви уведомя накратко за какво става въпрос, така че вие сам да прецените каква информация да ни дадете? Това не е официален разпит или нещо подобно. Да приемем, че сме просто трима души, които се опитват да подредят отделните парченца на пъзела. И тъй, пътували сте в първа класа, където е била и нашата героиня, Алис Кониърс. Искаме да знаем дали сте имали някакъв контакт с нея по време на пътуването?

— Ами да! — отвърна Симпсън. — Пътувахме в едно купе, а в момента на катастрофата обядвахме на една маса.

Джо и Картър се спогледаха със сподавена радост и облекчение.

— Бихте ли ни разказали за пътешествието си от самото начало?

— Париж. Лионската гара. С помощта на един стюард се качих в купето и се настаних на мястото си. Бях с тъмни очила и се подпирах на бастун, поради което ми беше много драго как хората се надпреварваха да ми оказват помощ. Всички ме смятаха за пълен слепец, при тая комбинация от очилата и бастуна. Мислеха си, че нищо не виждах, ама аз си бях запазил съвсем прилично зрение. Бях донякъде като човек с шапка-невидимка. Имаше и друго предимство — можех да си зяпам на воля някоя красавица, без да минавам за грубиян. А пък в купето се случиха даже две такива хубавици!

— Две ли?

— Аха. В някои отношения много си приличаха, а в други бяха коренно различни. Не се случва често да си затворен в едно купе часове наред с две толкова красиви млади дами. Ако сте били две години в болница, какъвто беше моят случай, сигурно ще разберете какъв балсам за душата ми беше подобна гледка! Едната се казваше Алис Кониърс, англичанка, пътуваща за Индия. Беше облечена много смотано дори за английските стандарти, но впоследствие стана ясно, че била в траур поради скорошната кончина на родителите си от инфлуенца. Тая Алис се оказа голяма бърборана и голяма чаровница! Направо изпили нервите на компаньонката си, мис Бенсън, която с нетърпение чакаше края на пътуването. Горкичката! Нямало е как да знае, че краят е бил ужасно близко — и тя се спомина с останалите.

— А какво представляваше другата млада дама?

— Пълна противоположност! По-зряла, макар че като умувах след време, разликата в годините им не ще да е била голяма. Французойка, много издокарана — сигурно с „Шанел“ или „Ворт“, или нещо подобно. Явно беше светска дама. Говореше превъзходен английски с много приятен френски акцент — тъй де, когато смогваше да вметне по нещичко сред словоизлиянията на Алис. Отиваше да прекара лятото на гости на приятели в Ница. Изабел дьо Ньовил — тъй се казваше.

— И решихте да обядвате заедно?

— Да, макар че оная лелка Бенсън се върна в купето. Беше голяма веселба! Паснахме си много добре, като за трима души, които току-що са се запознали. Алис ни зарази с живеца си, с хъса за новия живот, който я очакваше. Мадам дьо Ньовил се отнасяше към нея като към разглезената си малка сестричка — мило и добронамерено, това помня добре. Самата тя ми се стори някак тъжна и умислена и по моему Алис много я разведряваше с бъбренето си, свежестта и оптимизма си. А моя милост се радваше и на двечките! После всичко се срина… Алис беше още на масата, а аз бях излязъл да изпуша една пура в коридора. Мадам дьо Ньовил тъкмо беше отишла до дамската тоалетна, когато влакът полетя в пропастта. Предполагам, че сте запознати с подробностите?

Джо и Картър кимнаха мрачно.

— И двамата сме чели докладите за катастрофата — отвърна Джо. — Но все пак бихме желали да чуем вашата версия.

— Ами чу се оглушителен трясък — ама наистина страховит, сякаш цялата вселена се срина! Сигурно е било, когато локомотивът е застъргал парапета. Последва още грохот, докато вагоните един по един полетяха от виадукта и се сгромолясаха в клисурата. Понесе се продължителен гибелен тътен. Пръснаха се счупени стъкла. Всичко се обърна с главата надолу. Малката Алис пищеше (както и останалите пътници). Вагон-ресторантът се разцепи на две, докато се търкаляше по склона и пасажерите се разхвърчаха на всички посоки. Главата ми се бе разбила в една скала. Бях изгубил съзнание и съм бил толкова зле ранен, че са ме сметнали за мъртъв. Даже после ме откарали в моргата! Лежал съм така сред оная касапница Бог знае колко време, докато в един момент дойдох на себе си. Помъчих се да си мръдна главата, ала не успях. Помислих си, че съм парализиран. След време ми казаха, че от главата ми текла кръв, която се съсирила и залепнала за скалата. Наложило се да отрежат мястото с нож, за да ме сложат на носилката. Както и да е, дойдох в съзнание, не можех да се помръдна и започнах да викам за помощ. Наоколо цареше мъртва тишина. Ни глас, ни стон. Дочуваше се само проскърцването на металните отломки. Вонеше на изгоряло. Извиках отново. По-скоро изпъшках високо. И тогава чух нещо. — Той се приведе и се умълча, за да подчертае важността на следващите си думи. — Дочух нечии стъпки — тихи, сякаш някой се прокрадваше скришом, както си помислих в оня момент. Стъпките спираха край всяко тяло, после продължаваха. Рекох си, че навярно са дошли спасителите, и трябва да извикам, та да ме забележат. Ала ходещият замря на място. Подвикнах отново и стъпките се насочиха към мен, само че без да бързат. Не, никой не се втурна да ми помогне. Човекът бе по-скоро заинтригуван и при тази мисъл ми настръхна косата. Спомних си войнишките истории за разни келепирджии или побъркани старици, които прерязвали гърлата на ранените, за да ги ограбят. Затова не потретих зова си. Просто останах да лежа безпомощен, заслушан в приближаващите стъпки. И тогава в полезрението ми се мярна нещо. — Симпсън млъкна и докосна лявото си око. — Това, сляпото, се падаше от горна страна, тъй като се бях търколил на дясното си рамо. Очилата ми бяха поломени и разпилени, та който и да ме погледнеше в тази поза, щеше да види само сляпото око. Но все пак имах кръгозор от около три фута над земята. Някой застана наблизо и явно ме гледаше, без обаче да се приближава. Стоеше настрана, тъй да се каже, сякаш се боеше да не се забърка в нещо. — Симпсън замълча и ги изгледа предизвикателно. — И тогава видях закопчаните боти, копринените чорапи и ръба на червената пола с кожена гарнитура…

Картър смутено погледна Джо, което не убягна на Симпсън.

— Предупредих ви да не вярвате на нито дума от това, което ви казвам — напомни им той.

— Според доклада за катастрофата има само трима оцелели — вие, едно бебе и Алис Кониърс, която е здрава и читава и се подвизава в Симла.

— Знам, знам. Очевидно на това трябва да вярвате. — Симпсън също изглеждаше объркан, но събра кураж и продължи да настоява на своето. — Само че в онзи момент бях убеден, че насреща ми стоеше Изабел дьо Ньовил. Даже изпитах облекчение, като проумях, че не беше някой крадец. И отново подвикнах за помощ.

— По име ли я назовахте?

— Не, мисля, че само извиках два пъти „Помощ!“ А тя просто си тръгна. Връцна се и си тръгна, без да обели дума!

— Това е много странно поведение!

— Останах като гръмнат! А пък после, понеже бях сигурен, че това беше Изабел дьо Ньовил, поразпитах за нея, но в онази бъркотия хората дълго време не бяха идентифицирани. Сетне ме откараха в Лион, където дадох описанието й като пасажер от първа класа и те провериха. Казаха ми, че са открили тялото й в моргата в Бьон. Умряла мигновено от счупен гръбнак и рани в главата. Нямало е начин мадам да се разхожда из мястото на злополуката. Значи има два варианта: или съм видял призрака й, или нещо не съм наред с главата.

Двамата слушатели не бързаха да правят коментар.

— Възможно е да е било едно от двете — благодушно заяви Картър.

— Доста зле пострадах през войната — каза Симпсън почти гузно. — Даже в продължение на няколко месеца съм витаел в небитието. Наричат го със завъртяното име „неврастения“. Тъй че наистина не бива да придавате тежест на твърдението ми. — После добави с нотка на самосъжаление: — Никой нормален човек не би ми повярвал. Всъщност вие сте първите хора, на които разказвам за това. Съжалявам. Би следвало да приемете признанието ми като брътвежите на човек, който на два пъти се връща от отвъдното.

— Познавам мъже, страдащи от неврастения — предпазливо се намеси Джо. — В повечето случаи са наясно с разликата между реалността и пристъпите си. Предполагам, че това важи и за вас. — И той погледна Симпсън безпристрастно. — Според мен ни казвате точно това, което сте видели в действителност.

Симпсън кимна.

— Да, сигурен съм, че точно това видях. Но дали мозъкът ми е регистрирал правилно действителността?

— Да допуснем за момент, че на мозъка ви може да се вярва — каза Джо. — И да допуснем, че това не е било призрак. При това положение излиза, че към вас се е приближила жена с обувките, чорапите и полата на мадам дьо Ньовил, от което се налага логичният извод, че това наистина е била тя. Тоест Изабел дьо Ньовил е оцеляла от катастрофата.

— Но нали е оживяла само една жена, и това е Алис Кониърс — възрази Картър.

В ума на Джо се зароди ужасно подозрение. Мари-Жан Питьо бе казала нещо, което потвърждаваше опасенията му, но тази мисъл бе тъй нелепа и скандална, че той се опита да я потуши. Тя обаче нахлу в мозъка му с нова сила и той неохотно заговори.

— Има само едно обяснение — поде Джо. — Едно-единствено. И макар да знам, че ще прозвучи абсурдно, ще споделя с вас теорията си. Факт е, че само една жена е оцеляла при катастрофата. Ако може да се вярва на видяното в полезрението на Симпсън, това е била французойката. Представете си мястото на злополуката — насред пустошта, без признак за скорошна помощ. Всички са загинали, освен Симпсън, само че в онзи момент и той е бил с единия крак в гроба. Останала е жива само Изабел дьо Ньовил. — Джо си пое дълбоко дъх и продължи: — Да предположим, че е открила тялото на Алис Кониърс, починала вследствие на пречупен гръбнак. Алис, пред която се е очертавала перспектива за нов живот, с огромно състояние и подходящ жених. Да допуснем също, че Изабел е била неудовлетворена от съдбата си — засега това е само предположение — и че е искала да избяга от някакъв проблем в Париж: досаден съпруг, натрупани дългове, самота… Дали няма да е изкушена да си смени мястото с Алис? Нямало е никакви свидетели. И тя се е промъкнала крадешком — както се изрази Симпсън — за да провери дали всички са загинали. Дори да е заподозряла, че Симпсън е жив, го е мислила за напълно сляп, тъй че не му е обърнала внимание. Съблича връхните дрехи на Алис и ги заменя със своите. Дори да не са й били напълно по мярка, били са разпокъсани и окървавени — надали е щяло да направи впечатление някому.

Симпсън кимна мълчаливо, а Картър остана безмълвен, затова Джо продължи.

— Но все пак някой е забелязал несъответствие в облеклото. Мари-Жан Питьо, на чиито грижи е била поверена Алис, е трябвало да съблече дрехите й. Тя си спомни колко била изненадана, когато под сивата рокля се натъкнала на фино бельо от зелена коприна, ако съм запомнил правилно. Според нейната теория Алис го била купила тайничко в Париж и го облякла в знак на протест срещу пуританската си среда. Напълно логично обяснение, само че би могло да има и друго, също тъй логично, ала далеч по-зловещо. Според мен е било пряко силите на Изабел, която несъмнено също е пострадала при катастрофата, да измуши долния кат дрехи от безжизнения труп и да ги навлече, като повтори същата процедура и със своето бельо. Не е работа за човек със слаби нерви, нито за някой, пострадал от шок, счупени ребра и ранено лице.

— Според мен състоянието й все пак е позволявало да смени връхните дрехи — намеси се Картър. — То и това си е цял подвиг!

— Не съм много сигурен — рече Симпсън и се обърна към Джо. — Вие май сте били на война? И сте оцелели. Ясно ви е какво представлява бойното поле. И тогава картинката беше подобна…

— Хората намират неподозирани сили въпреки раните си. Оцелелите са един вид свръхчовеци — могат да поместят и планина — рече Джо. — Да, много пъти съм ставал свидетел на подобни прояви.

— И тъй, след като е взела дрехите и чантата й… — поде Симпсън теорията му.

— Чантата й ли? — изненадано възкликнаха Картър и Джо.

— О, да, без нея щеше да е за никъде. Алис носеше чанта с личните си документи. Освен билета и паспорта й, в нея се намираше и личният й дневник. Показа го на всички. Една от ония кожени измишльотини с ключе и катинарче, по които момичетата толкова си падат. Вече пет години си записвала всичко до мига, в който се озовала в Париж, където било тъй вълнуващо, че не й останало време да си води записки. Дневникът е бил златна мина за кроежите на Изабел дьо Ньовил да се направи на Алис, нали? Пък и кожената папка! — спомни си той внезапно. — В нея се съдържаше цялата информация, която й бе нужна, за да поеме фамилния бизнес в Бомбай. Онова клето момиче не пропусна и това да ни избърбори! Само за един ден всеки би могъл да наизусти фактите и да се представи за достоверен наследник на огромното имане! И какво се оказва? Откраднала е дрехите, документите и самоличността на Алис!

— Е, чак пък толкоз! Та нали хората щяха да я разконспирират? — възпротиви се Картър. — Само един поглед е достатъчен, за да се види измамата, не е ли тъй, Симпсън? Нали каза, че въпреки приликата си двете били много различни?

— Тъй е, защото това веднага се набиваше на очи, нали разбирате — едната беше толкова обиграна, а другата — страшно наивна. Но така беше на пръв поглед. Инак имаха доста общи черти — и двете бяха с кестеняви коси и сини очи. Ако бяха еднакво облечени, Изабел би могла да мине за по-голяма сестра на Алис. Да имаха най-много година-две разлика. Алис изглеждаше съвсем по детски. Макар да беше на двайсет и една, имаше вид на шестнайсетгодишна.

— А могла ли е при съответното облекло Изабел да мине за Алис? Ето това трябва да разнищим.

Симпсън се позамисли и накрая рече:

— Да, според мен е напълно възможно, ако се вживее в ролята си. Ще ви кажа защо… Нали ви рекох, че Алис не спираше да бъбри. Към края на обяда ни беше изпяла цялата си биография. Нямала близки роднини, а тези, които я чакали в Бомбай, изобщо не я познавали. Мили боже! — възкликна той разгорещено. — Да, като нищо е скроила тоя трик!

— Поела е огромен риск — напомни Картър. — Да помислим върху това!

— Не знам дали е бил чак толкова голям — отвърна Джо. — Тя е планирала да започне от нулата, сред напълно непознати хора. Дори понякога да е страдала от загуба на памет или действията й да са изглеждали странни, това би било обяснимо поради травмите от катастрофата. Разбира се, трябвало е да бъде изключително самоуверена!

— О, тя беше страшно нахакана! Стори ми се много хладнокръвна и високоинтелигентна. Ама пък да се направи на друг човек, без да й мигне окото?! Не ми се вярва. Беше ми много симпатична. Не ми се ще да мисля, че е стигнала дотам!

— Преди да продължите с фантазиите си — намеси се Картър — да си припомним едно важно обстоятелство. Нямало е как Изабел дьо Ньовил да се направи на Алис Кониърс по простата причина, че е била французойка! Как не се сетихме за това — толкова е очевидно!

Джо погледна въпросително Симпсън.

— Тя говореше английски безупречно — отвърна той. — С едва забележим акцент. Прекалено правилен английски, нали разбирате? Както го говорят чужденците, по-добре от самите англичани, които оцветяват речта си с модерни жаргонни думи.

— Сигурен ли сте, че е била французойка?

— О, да — усмихна се Симпсън. — Да я бяхте чули как крещеше на камериерката си! Само роден французин може да плещи така! Дрехите, вещите, маниерите й — беше французойка до мозъка на костите си.

— Е, в такъв случай теорията ни става на пух и прах! — възкликна Джо.

— Твоята теория, старче! — поправи го Картър. — Беше изключително находчива! Драго ми беше да ви слушам как я надиплихте!

— А защо сте толкова сигурен, че теорията ви отива по дяволите, Сандиландс? — запита Симпсън.

— Защото Алис Кониърс, с която се запознах тук, в Симла, е англичанка до мозъка на костите си! Запазена английска марка, както сиренето чедар или камарите на Парламента!

— Една добра актриса може да постигне същия ефект.

Джо поклати глава.

— Съгласен съм, но и най-добрата актриса не би могла да знае нещата, които знае Алис. Когато оня ден я разпитвах, споменах мимоходом фраза от „Шумът на върбите“ — говорехме на тема носталгия — и тя довърши подетата от мен строфа.

— Щом Къртичко се озова у дома! — цитираха в хор Картър и Симпсън.

— Ето, виждате ли? И вие го знаете! Също като Алис Кониърс. Но няма как някоя французойка да знае за Плъхчо, Къртичко, Жабчо и тайфата им! Едва ли би проявила интерес — добави той като послеслов. — Може и да е дреболия, но не е възможно да бъде импровизирана!

— Значи Алис си е Алис — заключи Картър. — Донякъде съм разочарован, тъй като в противен случай щяхме да имаме идеален мотив за първото убийство. Ако е играла ролята на Алис и е разбрала, че родният й брат е на път да я разкрие, всичко е щяло да отиде по дяволите! И затова е било необходимо да бъде унищожен, преди да е припарил до Симла.

— А нима и второто убийство, това на Корсовски, не би могло да бъде продиктувано от същите съображения? — заумува Джо. — Може би и той е щял да я идентифицира. Сигурно никога не е срещал истинската Алис Кониърс, но може да е познавал жената, която се е представяла за нея. Имало е опасност да бъде разобличена, затова са му видели сметката. Всичко си пасва, само дето тукашната Алис е чиста англичанка.

Тримата се умълчаха, дълбоко замислени по въпроса.

— Я чакайте малко! Ама и ние сме едни детективи! — възкликна Картър. — Ами оня вестник? Още ли е у теб, Джо? Браво! Дай да го погледнем, да видим пак списъка с жертвите. Ами ако онова „много съжалявам“ на импресариото Г. М. не се отнася до Алис, която си е била жива, пък и той не я е познавал, а за някой от другите загинали? Някоя девойка, с която е имал закачка в Южна Франция? Дай да видим списъка с френските пътници.

Джо разгърна вестника и тримата се надвесиха над него. Чарли прокара пръст по имената на французите от първа класа. Имаше четири семейни двойки и само две дами, пътували самостоятелно: някоя си мадам Селин Дарбьо и дъщеря й мадмоазел Алрет Дарбьо, на четиринайсет години. Нямаше и помен от Изабел дьо Ньовил.

— Ама че работа! — учуди се Симпсън. — Може ли пък архивите им да са чак толкова калпави?

— Имало ли е неидентифицирани трупове? — попита Картър.

— Да — отвърна Джо. — Ей тука пише за един, който бил без лични документи или други отличителни белези. Полицията моли за информация за трийсетгодишен мъж. Уф!

— Вижте — викна Симпсън. — Гледайте тука!

Той сочеше към едно от имената на първа класа, само че на английските пътници.

— Изабел Нютън! — възкликна той. — Изабел Нютън! Как е френската версия на това име?

— Изабел дьо Ньовил — отвърнаха в хор Джо и Картър.